Аманда Куик
Отдаването (9)

ГЛАВА 8

Когато Лукас прескочи градинската стена, той видя, че тя го чакаше в сянката на едно дърво. Главата й бе загърната с елегантна призрачна качулка, а тялото й се криеше под червенокафява пелерина от кадифе, обшито по ръкавите с жълт сатен. Тя беше облечена с тази пелерина по-рано тази вечер, още на бала у Фокстънови.

Той скочи внимателно на земята, като пое цялата тежест на десния си крак, а левия използваше за баланс. Но въпреки че беше внимателен, почувства остра болка в болния си крак. Катеренето по градински стени не беше работа за него.

Лукас се изправи, като леко масажираше старата рана, и се почуди как се бе подлъгал да танцува толкова дълго по Виктория. Беше се оставил дамата да го води във вихъра на танца.

Вече беше време да я заведе в леглото и да я направи своя. Естествено, той предпочиташе първо да се ожени за нея, но пресмяташе и тази възможност, тъй като щеше да вземе това, което можеше за момента. Само при мисълта, че може да изкара една приятна нощ в леглото с Виктория, вместо да обикаля с каретата и да се друса с болка, бе достатъчна, за да излекува крака му и да му внуши, че леглото е трамплинът, който води към венчавката.

— Лукас? — гласът й прозвуча много тихо, когато той тръгна напред по мократа трева. Тя разкри забуленото си лице и го погледна мило, почти срамежливо, а сърцето й се свиваше.

Той въздъхна и пъхна ръцете си под качулката, за да я погали. Без да каже нито дума, наведе жадно глава, за да пие от устните й. Когато я пусна накрая, цялото му тяло бе изпълнено с желание.

— По дяволите! Беше ми твърде тежко да ви гледам как танцуват един след друг мъжете с вас тази вечер у Фокстънови — измърмори той.

— Лукас, моля ви, не трябва да ме целувате така. Няма време. Леля ми ще бъде вкъщи много скоро. Аз й казах, че имам главоболие, когато напуснах Фокстънови, и когато се прибере у дома, вероятно ще дойде първо в моята стая, за да види как съм.

— Кое е това толкова важно нещо, заради което сме отново заедно тази вечер и рискуваме репутацията ти, Вики?

Тя стегна още по-здраво кадифената пелерина около себе си и го погледна смело в очите, като само луната озаряваше лицето й.

— Мислех, че ще ми е лесно да го кажа, но открих, че не е толкова просто.

Той искаше да я сграбчи в прегръдките си и да я увери, че няма нужда да казва каквото и да е, но се овладя. Тя сама трябваше да го направи. „Стратегия“, сурово си припомни той. И за двамата беше много по-добре, че тя сама планира любовта, вместо той да я прелъстява.

— Слушам ви, мила.

— Твърде много мислих, милорд — каза Виктория и изправи брадичката си.

— Това не винаги е хубаво. Понякога твърде многото мисли объркват познанието.

— Е, моето вече е объркано — тя се отдръпна и тръгна по мократа трева. Изглежда, не усещаше, че пантофките й са от сатен. — Премислих го много пъти. Уверена съм, ще разберете, че това е тема, която не мога да обсъждам с никой друг, дори с моята леля.

— Разбирам — отвърна той окуражен. — Има неща, които не можем да обсъждаме дори с най-близките си.

— Да, точно така — тя се обърна и закрачи в обратна посока. — Вярвам, че съм ви казала, че нямам намерение да се омъжвам.

— Няколко пъти.

— По-късно открих, че нямам нищо против… една романтична връзка с мъж.

— Разбирам.

— Радвам се, защото това е трудно да се изрази с думи — тя отново се обърна и закрачи по пътеката напред-назад. — Спомняте ли си какво се случи онази вечер в каретата, след като напуснахме „Зеленото прасе“?

— Да, много добре.

Тя скри главата си още по-навътре в качулката.

— Бях учудена, че връзката между една жена и един мъж може да бъде толкова силна и хубава.

— Радвам се, че преживяното е било приятно за вас — той скри задоволството си.

— Приятно! — тя се завъртя, за да го погледне. Очите й блестяха на бледата светлина. — То беше нещо повече от приятно, милорд. Понякога беше твърде страшно, но много, много вълнуващо. В действителност — твърде впечатляващо и пленително.

Нейната изключителна откровеност го озадачи.

— Вие ме ласкаете.

— Ни най-малко, Лукас. Мислих твърде много и реших, че искам да повторя преживяното. В действителност реших, че желая да разкрия напълно това изживяване. Разбира се, като научно изследване.

— Научно изследване… — повтори той тихо. — Предполагам — нещо като събиране на бръмбари.

— Предполагам, че може и така да се каже.

— Ще ме сложите ли на показ в кутия, когато приключите с вашите научни изследвания?

Виктория се намуси скрита под качулката.

— Лукас, как смеете да ме дразните! Аз съм напълно сериозна.

— Да, виждам.

— За да съм напълно ясна, знайте, че искам да установя с вас романтична връзка, подобна на тази, която Изабел Рикот е установила със своя приятел Еджуърдс.

— Мили Боже! Искрено се надявам да не е така.

Виктория се обърна към него шокирана и озадачена.

— Вие не ме желаете?

Той моментално разбра как тя бе изтълкувала думите му. Тръгна напред, обгърна я с ръцете си плътно и впи устните си в нейните с такава страст, че тя потрепера. Накрая, когато я пусна, той хвана главата й с двете си ръце и погледна към нея, като знаеше, че силата на желанието му се излъчва от очите му.

— Желая ви повече от всичко, което съм желал на тази земя. Никога не забравяйте това, Виктория. Обещайте ми, че каквото и да се случи, никога няма да забравите това.

Тя обви китките на ръцете му със своите пръсти и се усмихна развълнувана.

— И аз ви желая, Лукас. Никога не съм изпитвала по-силно желание от това към вас. Моля ви, ще ме любите ли?

— Вики! О, Вики, моя мила, капризна, страстна мъжкарана — той я притисна силно до себе си объркан от странната комбинация от страст, нежност и облекчение. — Ще те любя, докато пламнеш, след което двамата ще изгорим заедно.

— Това звучи много приятно — отбеляза тя с приглушен от сакото му глас.

— Почакай, докато опиташ — той се разсмя.

Тя се усмихна и обгърна с ръце кръста му, като се притискаше в него.

— Лукас, толкова съм развълнувана!

— Също и аз — прошепна той, а после преднамерено подхвърли: — Като че ли току-що си се съгласила да се омъжиш за мен.

— Лукас… — Виктория се вдърви.

— Почти, но не съвсем. Овладейте се, Вики. Не искам да ви плаша, но знайте — отсега нататък аз няма да съм склонен на нищо повече от една романтична връзка с вас. Предпочитате ли да обсъдим този факт, или искате само една романтична връзка?

Той затаи дъх, като се молеше тя да каже — да! — и всичко да стане много просто, изведнъж.

— Благодаря ви, Лукас. Много мило от ваша страна. Напълно безсмислено, но много мило. Оценявам предложението, защото вие наистина не сте задължен да го направите — отвърна тя, силно развълнувана.

— Но отговорът е не?

— Знаете, че е така, но ви благодаря, че ме попитахте.

Тя изправи леко глава и го погледна. После се усмихна ослепително и рече:

— А сега да вървим и да осъществим нашите планове.

Нейното леко изплъзване от предложението му го разтревожи.

Тя можеше да го има, без да плаща цената. Може би сега трябва да й покаже, че това няма да стане толкова просто и лесно, както си го представяше.

— Много добре. Кога?

— Какво кога, милорд? — тя се сепна.

— Кога ще си уредим нашата първа среща като любовници? И как? Мислили ли сте за това? Трябват уточнения. Въпросът е — къде? Не можем просто да наемем карета, която да ни разкарва из Лондон, докато се любим на седалките. Твърде неудобно е, а и не искам кочияшът да се досеща какво става вътре — заяви твърдо Лукас.

Нейното сепване премина в ужас.

— Аз мислех… Аз мислех, че вие ще се погрижите за тези малки подробности. Така е. Предположих, че вие знаете как да организирате тези неща, Лукас.

— Ни най-малко. Никога в живота си не съм имал романтична връзка с млада дама, която да е стигала до такава интимност. Разбирате ли, Виктория? Най-малкото за мъже, които считат себе си за джентълмени. Поставяте ме в неудобна ситуация.

Тя въздъхна.

— Леля Клео ме предупреди, че не си играя само с моята репутация, но също и с вашата.

— Наистина ли? — Лукас не бе учуден да чуе, че лейди Нетълшип е усетила накъде духа вятърът. Само не знаеше как точно Клео гледа на тези неща. — Лейди Нетълшип е изключителна жена. Очевидно тя не харесва играта с твоята репутация.

— Или вашата, Лукас. Разбирам, че не ви е лесно, има твърде много опасности. Не съм толкова заслепена, за да не осъзнавам това.

— Това говори добре за вашата интелигентност, Вики.

Тя захапа устната си и го изгледа с преценяващ поглед.

— Разбирам, че не е честно от моя страна да ви карам да го правите.

— Както казахте, никой не може да отрече, че има твърде много рискове.

Тя въздъхна, а въздишката й прозвуча някак си трагично.

— Вие сте напълно прав. Аз нямам право да излагам на опасност вашата репутация, а също и моята, нали? Може би ние просто ще забравим за този разговор.

— Моето предложение е алтернатива — започна внимателно Лукас.

Тя му стисна ръката, сякаш той бе добре дресирано кученце.

— Предложението ви за брак бе много мило, Лукас. Но се страхувам, че единствената истинска алтернатива за мен е да почакам още няколко години, докато се утвърдя като стара мома. Тогава вероятно никой няма да се загрижи, ако тръгна по стъпките на лейди Рикот. Простете ми, Лукас, съжалявам много, но винаги стигам до тази тема.

Тревога премина през цялото му тяло, когато разбра, че тя почти се отказа от връзката им. Още повече, че тя смяташе за единствена алтернатива да остане стара мома, вместо да се омъжи. Ако сега я остави, той няма да я има вече. Дори по-лошо, тя можеше да си намери някой друг мъж, който нямаше да се дразни и щеше да я остави да поема толкова рискове, колкото желае.

Лукас хвана брадичката й с два пръста.

— Виктория, ако романтичната връзка е това, което искате, за мен ще бъде чест да ви я дам.

Нейната усмивка бе толкова сияйна, а очите й блестяха с това, което се нарича женски триумф.

— В духа на научните изследвания, нали, милорд?

Някъде дълбоко в Лукас една камбана биеше предупредително, но твърде късно. Той разгледа прекрасното, жизнерадостно и самодоволно изражение по лицето на Виктория и осъзна, че току-що бе много добре изигран с един хитър ход.

— Винаги съм вярвал в ползата от научните изследвания — отвърна мрачно той.

— О, Лукас! Как да ви се отблагодаря? — тя обгърна с ръце врата му и се притисна силно в него. — Вие сте винаги толкова добър с мен.

Като ругаеше тихо, той все повече се оплиташе в примката на нейната очевидна прелест. Осъзнаваше, че ще му бъде много трудно да отказва каквото и да е от желанията на Виктория. За в бъдеще ще бъде добре да си спомня тази своя слабост.

Постепенно Лукас свали ръцете й от врата си, като й целуваше нослето.

— А сега, моя мила, по-добре е да си вървите у дома. Мисля, че чух шум на карета, която върви надолу по улицата.

— О, скъпи, това навярно е леля Клео. Трябва да тръгвам. — Тя се обърна бързо, а пелерината й се развяваше около нея. После се обърна с увереност в очите. — Внимавай с крака си, когато прескачаш оградата, Лукас. Притеснявам се за това катерене, то не е за теб.

— Склонен съм да се съглася — проклетият крак го болеше още от първото съприкосновение със стената. Сега трябваше отново да повтаря процедурата. — Аз гледам напред, към нощта, когато катеренето по тази стена няма да е необходимо. Лека нощ, Вики.

— Относно нашите планове за първата ни среща… — тя гледаше с тревога към вратата на оранжерията, понеже също чу шума от карета, който идваше от улицата.

— Не се притеснявай, Вики. Ще уредя всичко.

— Наистина?

Той замълча, докато се прехвърляше през оградата и погледна назад.

— Да, Вики. Това е моята работа, нали?

— Ще ми съобщиш, когато си готов и, надявам се, че по-скоро ще успееш да организираш всичко — извика с надежда Виктория.

— Повярвай ми, скъпа, ще бъдеш първата, която ще научи.

Той скочи от стената и тупна на алеята. Бедрото го болеше силно и той накуцваше повече от друг път, докато вървеше по обратния път към улицата, където го чакаше каретата. Така или иначе той трябва да сложи край на това катерене по стената.

Лукас излезе на улицата, но не видя никой. Прекоси я и се завъртя около пресечката. Вървеше много бързо и точно срещу мъжа с нож в ръката.

Разбойникът беше напълно изненадан от внезапния сблъсък. Очевидно се бе крил в сенките, докато дойде неговата жертва, и не бе чул приближаването на Лукас. Той реагира незабавно, като протегна напред острието, което държеше. Лукас се отдръпна, но падна на болния си крак. Като пренебрегна болката, той се опита да сграбчи ръката с ножа.

Мъжът изрева от ярост и изненада, когато Лукас се претърколи и го затегли здраво. Нападателят се облегна върху тухлената стена на тъмната къща на ъгъла на улицата, а ножът издрънка на паветата.

Лукас се претърколи още веднъж, изправи се и като се олюляваше, се подпря на стената. Силна болка обхвана левия му крак.

Разбойникът вече беше изчезнал в тъмнината, само стъпките му отекваха силно в нощта. Той не спря дори за да си вземе ножа.

— Ей — извика кочияшът, който най-после бе разбрал, че пътникът му е в опасност. — К’во става? Ранен ли сте, милорд?

— Не — отвърна Лукас и погледна скъпото си сако, след което изруга отново. Той го бе купил съвсем скоро, а ето, че сега трябваше да си взима ново.

— Някой разбойник е искал да ограби джентълмена — каза кочияшът, като се наведе да вземе ножа. — Гадно нещо. Човекът се е намирал на работа, нали?

— Да — отвърна Лукас, — но не съм съвсем сигурен каква точно работа е имал предвид.

— Улиците не са сигурни нито за хората, нито за зверовете — отбеляза кочияшът. — Добре го подредихте, милорд. Както гледам, накарахте го да литне. Вие сте научили тия работи в училището на джентълмена Джексън, нали?

— Не, научил съм тези неща по необходимост — Лукас тръгна към кочияша и спря дъха си, когато левият му крак се сви отново. Той си представи бутилката порто, която го чакаше в библиотеката. — Давай да се прибираме. Нямам намерение да обикалям улиците по това време.

— Разбира се, сър. Но бих искал да кажа, че никога не съм виждал човек от вашата класа, който да се е справял така добре в уличен бой, както вие го направихте. Повечето от богаташите, които съм виждал, щяха да завършат с прерязано гърло.

Виктория влезе обратно в своята стая и затвори вратата след себе си много внимателно. Притвори очи и се облегна на дървената ламперия. Сърцето й биеше лудо и тя почувства, че краката й се подкосяват.

Тя го направи.

Трябваше й много повече смелост, отколкото бе предполагала, повече дори от тази, която смяташе, че има, но тя го направи. Щеше да има любовна връзка с Лукас Мелъри Колбрук, графа на Стоунвейл.

Ръцете й трепереха. Отдръпна се от вратата и тръгна малко несигурно през стаята към прозореца, за да погледне още веднъж в тъмнината.

Сега, когато бе постигнала целта си след много дни на терзания, се чувстваше изтощена. Имаше твърде много опасности както за нея, така и за Лукас. Но възможността да откриеш страстта в прегръдките му, си струваше риска.

Такъв изключителен мъж! Той не бе глупаво, накичено конте, нито загрубял развратник. Той се грижеше за нейната репутация от мига, в който възприе желанието й да не се стига до брак. Изглежда, не се интересуваше от богатството й, а само от нея.

„Мили Боже, чуй ме. Изглежда, аз съм влюбена в този мъж.“ Дъхът й спря, когато действителността я разтърси мигновено. „Аз съм влюбена в него“ — повтори си тя.

Тя потъна в мисли за чудото на последното си приключение. Да бъде влюбена и все още свободна — какво повече можеше да иска една жена.

Виктория стоя дълго до прозореца, като се опитваше да види бъдещето в тъмнината на нощта. Но всичко изглеждаше мътно, без ясни очертания. Доста по-късно тя си легна.

На разсъмване се събуди внезапно, скочи и се изправи срещу възглавниците.

Изчадие, ще те пратя обратно в пъкъла.

Ножът.

Мили Боже, ножът.

Тя не помнеше добре кошмара, който и се присъни, докато спеше, но не се и нуждаеше от подробности. Имаше подобни сънища доста често през последните няколко месеца и те завършваха винаги по един и същи начин, като я оставяха безпомощна и разстроена, изпълнена с чувството за тъмна, потомствена заплаха, която нямаше логично обяснение.

„Този път поне насън не съм крещяла“, помисли си с облекчение Виктория. Понякога тя пищеше по средата на ужасните сънища и бедната Нан трябваше да тича, за да види какво става с нея.

Виктория стана от леглото. Знаеше от опит, че дневната светлина прогонваше обезпокоителните мисли. Вече бе светло и нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Тя напипа халата си. Денят бе ясен и скоро утринната светлина щеше да нахлуе в оранжерията. Прекрасен ден за рисуване. Когато й се проваляха някои планове, тя често намираше успокоение в рисуването. Облече се бързо и се затича надолу по стълбите. Икономът току-що бе започнал да се разпорежда, чуваше се тракането на тигани в кухнята.

Стативът й, кутията с боите и скицникът бяха точно там, където ги беше оставила. Виктория разглеждаше оранжерията, когато погледът й се спря на цветето „Кралица Стрелица“. Утринната светлина го обагряше и разкриваше чудната кръстоска между жълто и златисто — един изумителен кехлибар, обагрен отгоре с кралско синьо.

Тя бързо започна да подрежда своите принадлежности така, че да може да вижда добре цветето. Спомни си как Лукас му се възхищаваше първия ден в оранжерията. Ще го нарисува за него, реши тя под въздействието на внезапен импулс. Той беше останал много доволен от рисунките й, скиците на растения и нямаше никакво съмнение относно неговото ново увлечение по градинарството. Може би той би харесал „Кралица Стрелица“ като спомен от тяхната първа нощ като любовници. Това ще бъде нейният подарък за него в тази паметна нощ.

Почти като венчален подарък — внезапно й мина през ума, но тя прогони бързо тази мисъл и се приготви за работа. Повдигна капака на кутията и видя една табакера. За няколко секунди остана втренчена в нея, учудена и озадачена от факта, че някой е поставил такъв изящен предмет в кутията й за бои. Беше много странно да намери такова нещо тук, както преди няколко дни откри шалчето с монограма на вратата на оранжерията.

С малко страх Виктория отвори табакерата и внимателно я разгледа. Това бе прекрасно изработена кутия, но на нея нямаше нищо забележително, освен буквата У, гравирана от вътрешната страна на капака.

За миг тя замръзна от ужас, припомняйки си, че не вярва в духове. Но мисълта, че някой може би играе с нея една страховита игра, бе по-страшна от възможността да види призрак. „И дори по-невероятно“, каза си тя. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и реши, че трябва да е много внимателна. Това не може да бъде табакерата на втория й баща. Най-вероятно бе свързано с шалчето.

Всичко бе едно странно съвпадение. Един от безбройните приятели на леля й беше в оранжерията и бе забравил там шалчето и табакерата си. Шалчето бе намерено веднага, но табакерата се загуби и бе забравена, за да бъде открита сега от нея.

Това бе единственото възможно обяснение, защото никой, никой, освен нея, не знаеше какво точно се бе случило в онази ужасна нощ, когато вторият й баща умря, докато тичаше по стълбите.

Четири дни по-късно Виктория бе на сбирка у Мидълшипови, в блестящата бална зала, сред морето от елегантно облечени гости. Чувстваше се толкова нервна и развълнувана — като невеста на собственото си сватбено тържество. Това бе нощта.

Колкото повече се приближаваше вечерта, толкова повече й се искаше да бъде наистина сватбено тържество, на което да се весели всеотдайно.

Преди три дена Лукас й каза спокойно, че е уредил всичко необходимо за тяхната първа вечер заедно. Той я бе предупредил, че планът зависи от това, дали лейди Нетълшип ще приеме поканата да отиде в провинцията за по-дълъг период от време. Но това не бе проблем. Тази сутрин леля Клео замина за близката къща в провинцията на един от своите най-добри приятели.

— Предполагам, че не възнамеряваш да стоиш сама цяла вечер? — попита я леля Клео за трети път, докато си връзваше бонето и се приготвяше да последва няколкото чанти в пътната карета.

— Твърде сама, лельо Клео. Тук е цялата прислуга, включително и Нан. Ще бъде много добре. Не забравяй, че съм канена на бал у Мидълшипови тази вечер, а техните сбирки никога не завършват преди зазоряване. Аз няма да си бъда вкъщи преди изгрев слънце, а ти ще се върнеш следобед.

— Е, добре, ти си почти на 25. Предполагам, че никой няма да възрази, ако останеш сама в собствената си къща за една нощ без мен. Освен това ще бъдеш придружавана от лейди Линдууд и нейната дъщеря, когато отидеш на бала, така че всичко е наред. Пази се, Вики — Клео я целуна по бузата за довиждане, преди да се качи на каретата.

Виктория беше развълнувана. Почувства няколко свивания в стомаха, причинени от очакването.

Това бе нощта. Сега нямаше връщане назад. Тя очакваше това събитие, Лукас бе мъжът, когото желаеше. Бе толкова близо до романтичната развръзка с него. Изключителната възможност за този вид научни изследвания спираше дъха й.

Беше време да тръгва. Виктория започна да си пробива път през тълпата, като се насочи дискретно към вратата. Лукас щеше да я чака.

— Тръгвате си толкова рано тази вечер, Виктория? — Изабел Рикот се появи направо изпод краката й.

— Страхувам се, че имам още няколко ангажимента — отвърна учтиво Виктория. — Обещах на един приятел, че ще го чакам на „Бриджуотър“, след което ще отида на друго празненство.

Изабел хвана ръката на Виктория и се усмихна така мистериозно, както само тя можеше.

— Разбирам ви напълно, скъпа. Ще се промъквате от едно празненство на друго, докато не се намерите с вашия граф, нали?

Виктория избухна:

— Нямам представа за какво говорите, лейди Рикот.

Изабел се засмя мило, но в гласа й се чувстваха горчиви тонове.

— Не се правете на изненадана, скъпа. Не е толкова необичайно да бъдете привлечена от един интересен мъж. Това е част от женския характер. Но умната жена държи под контрол чувствата си и ситуацията, в която се намира. Тя внимателно избира мъже, които не са много силни и могат лесно се направляват.

— Наистина, лейди Рикот, трябва да тръгвам.

— Да, разбира се. Но запомнете моите думи. Като приятелка на Самюъл и Каролайн, аз ви мисля доброто — очите на Изабел изведнъж се изпълниха със суровост. — И не е необходимо да се правите на толкова необикновена, проклетнице.

Виктория бе шокирана.

— Уверявам ви, че не съм имала намерение да ви оскърбявам.

Устните на Изабел се свиха в усмивка, която не бе нито чаровна, нито дори мистериозна.

— Да, вие намеквате за вашата доброта, нали? Но аз знам какво мислите за моя приятел Еджуърдс. Прочетох го в очите ви, когато се срещнахме в парка. Вие го намирате за едно тъжно прасе в сравнение с вашия прекрасен граф.

— Никога не съм казвала…

— Вие нищо не казахте, но аз го видях в очите ви. Толкова отвратително. Вие смятате, че аз съм се отдала на едно сакато пони, докато вие притежавате чистокръвен жребец. Но ще съжалявате за избора си — изсъска Изабел.

— Моля ви, лейди Рикот, не се разстройвайте.

— Никак не съм разстроена. Ще ви кажа още нещо, скъпа. Някой ден аз ще командвам Еджуърдс и ако вие сте достатъчно умна, ще направите същото със Стоунвейл. Ако не успеете, това ще бъде вашият провал.

Виктория бе объркана от странния разговор. Тя се замисли колко ли вино е изпила лейди Рикот. Блясъкът в красивите очи на Изабел я плашеше.

— Моля ви, извинете ме, лейди Рикот — тя понечи да тръгне, но пръстите на Изабел я сграбчиха за откритото рамо.

— Вие си мислите, че сте избрали по-вълнуващия, по-интересния мъж, но вие сте глупачка. Истината е, че ползата от мъжете е малка, ако те не могат да бъдат направлявани. Не разбирате ли? Ние сме набедени от обществото да зависим силно от мъжете. Нашата единствена защита е да бъдем по-силни от тях в тази игра. Когато една силна жена се свърже с един слаб мъж, лесно управляем, то тя може да има всичко, което си поиска. Всичко.

— Лейди Рикот, наранявате рамото ми.

Изабел погледна към пръстите си напълно изненадана. Тя моментално свали ръката си и се овладя отново.

— Няма значение. Без съмнение, за вас е твърде късно. Но вие сте достатъчно разсърдена, за да знаете отсега нататък, че силният мъж е много опасен. Ако имахте малко разум, Вики, щяхте да изберете Еджуърдс вместо Стоунвейл.

Изабел се обърна и изчезна в тълпата, но не преди Виктория да види ярките сълзи в екзотичните й очи.

Виктория стоеше загледана в другата жена, напълно объркана. Нейното радостно очакване бе напълно помрачено от тази внезапна среща. Но след малко, облечена в своята пелерина, с нахлупена качулка, за да прикрива лицето й, настроена за приключения, тя бързаше надолу по стълбите на голямата къща.

Както Лукас й беше обещал, каретата я чакаше отвън. Кочияшът седеше отпред плътно обвит от главата до петите. Тя го стрелна с поглед и с помощта на един от слугите в къщата се качи. Колата се придвижваше със завидна скорост по лондонските улици и не след дълго достигнаха тихите покрайнини на града. Шумът от уличното движение съвсем заглъхна, а къщите ставаха все по-нарядко. Лунната светлина обвиваше полетата и фермите, които се появяваха по пътя. После, без каквото и да е предупреждение, каретата спря в една странноприемница. Устата на Виктория беше пресъхнала. Часът бе настъпил и тя бе завладяна от противоречиви чувства. Очакването и вълнението се преплитаха с тревогата и несигурността. Двоумеше се дали наистина е избрала правилното решение. Но тя бе на 24 години, а не глупаво момиченце на 17, току-що изхвръкнало от училищната скамейка. Нямаше да се върне назад.

Тя разгледа двора, докато слушаше нарежданията, които кочияшът даваше на момчето, дошло за конете. Командите, които издаваше, бяха без значение, Лукас винаги говореше заповеднически.

След миг вратата на каретата се отвори и пред нея застана Лукас. Той бе свалил шапката и пелерината на кочияш. Без да каже нито дума, й подаде ръка.

— Сигурна ли сте, че искате точно това, Виктория? — попита тихо Лукас.

— Да, Лукас, аз желая тази нощ с теб така, както не съм желала нищо през живота си.

Усмивката му бе загадъчна, но пълна с нежност.

— Тогава ще я имате. Елате с мен.

След малко Виктория седеше пред камината в една луксозна стая на втория етаж и пиеше от чая, който бе донесен на поднос от съпругата на земевладелеца. До чайника имаше бутилка шери. Добрата жена се бе обърнала към нея с „милейди“, защото Лукас бе казал на съдържателя на странноприемницата, че Виктория е негова съпруга. Никой не би поставил това под съмнение за двама благородници като тях.

— Казах на съдържателя, че ти си уморена и ще починеш за няколко часа, но понеже бързаме, ще напуснем странноприемницата преди зазоряване — обясни й Лукас, когато влезе в стаята и затвори вратата след себе си. — Това ще ми даде възможност да те върна обратно на последното тържество тази вечер, преди повечето от гостите да са си тръгнали. Ще успееш да се прибереш заедно с Анабела Линдууд и майка й, така както го бе планирала. Никой не може да го измисли по-добре.

— Освен аз — Виктория се усмихна, като долепи устните си до чашата.

Лукас я погали с поглед.

— Мисля, че и двамата ще натрупаме голям опит тази вечер — той тръгна към стола, разположен срещу нея близо до камината. Очите му блестяха, когато седна и наля две чаши шери. — Ето, за научните изследвания, Вики.

Тя остави чая и пое от ръката му чашата с шери, макар пръстите й да трепереха.

— За научните изследвания — прошепна тя и вдигна чашата за малък тост.

Лукас също вдигна чашата си, а очите му не се отделяха от нея. Те изпиха шерито в пълна тишина, а след това Лукас взе празната чаша от ръцете й и я постави до своята.

Виктория си спомни за подаръка и се изправи внезапно. После се забърза към чантата си, окачена до нейната пелерина.

— Вики, какво става? — извика след нея Лукас.

— Нищо. Приготвила съм нещо за теб. Малка изненада — тя се обърна към него, като държеше в двете си ръце малък пакет. Той изглеждаше като твърде незначителен подарък. — Наистина, не е нещо особено, но си помислих… надявах се, че може би ще ти хареса! — усмивката й бе пълна с нежност. — Заради необичайната нощ — някой може да иска да я запомни с подарък.

Той се изправи внимателно.

— Това е точно такава нощ. Единственото, което желая, е аз да бъда твоят подарък. Страхувам се, че бях толкова зает с организирането и на най-малката подробност за тази вечер, че забравих да мисля навярно за по-важните неща.

Той отиде до нея и взе пакета. След това двамата отново седнаха на местата си до камината.

Виктория бе напрегната, докато Лукас спокойно свали обвивката и се вгледа внимателно в „Кралица Стрелица“. Тя се почувства неудобно — това не бе толкова подарък, колкото една обикновена рисунка на цвете.

— Благодаря ти, Вики, много е красива. Ще си я закача на такова място, че да мога да я гледам през деня. И всеки път, когато я погледна, ще си спомням тази нощ.

— Радвам се, че ти хареса. Не всеки мъж би се впечатлил от рисунка на цвете.

Той хвана ръката й.

— Лукас?

— Пръстите ти са студени — заключи той, докато галеше дланите й. Обгърна ръката й в своята и се наведе да целуне голата й китка. Пръстите й се свиха. — Много си напрегната.

— Нервна съм, ако искаш да знаеш истината — отвърна тя.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че и аз се притеснявам за това, което предстои?

— Не ви вярвам, милорд.

— Тогава ти просто надценяваш моите сили и възможности. Желая те силно, Вики, но не искам да те нараня или да те уплаша или просто да разваля магията на мига със своята мудност или нетърпение — каза тихо Лукас.

Виктория го погледна учудено и изведнъж се изпълни с желание да го окуражи.

— Доколкото разбирам, това ще бъде толкова трудно за теб, колкото и за мен. Ние си приличаме по много неща, нали?

Лукас поклати глава.

— Надявам се да е така.

— Ти вършиш всичко това, защото аз го поисках. Аз те накарах да тръгнеш срещу собствената си чест.

Той се усмихна леко и ръката му се сви около пръстите й.

— Не ме подкрепяй с толкова много чудесни съмнения и колебания, Вики. Ти не знаеш колко силно съм желал да те държа в прегръдките си, да те усещам как тръпнеш, докато се любим. Колко силно съм копнял за всичко това. Аз съм тук тази нощ, защото ти ми каза ясно, че това е единственият начин да разбера колко силно можеш да гориш, а аз не мога да изживея остатъка от живота си, без да отговоря на това стремление.

Виктория го гледаше неспособна да откъсне поглед от него. Тя усети топлината от пламъчетата в очите му върху своята кожа, но това бе нищо в сравнение с огъня, който я изгаряше отвътре. Пръстите й трепетно се впиха в неговите.

— Лукас, трябва да ти кажа нещо.

— Какво е то, скъпа? — гласът му бе отстъпчив за разлика от пръстите му, които се прокрадваха нагоре по ръката й.

— Аз… Аз мисля, че съм влюбена в теб — промълви тя.

— Само мислиш? — той я погледна с огнените си очи.

— О, Лукас.

Той я придърпа леко и тя седна върху краката му, като се отпусна в прегръдките му. Лукас погали къдриците й и я целуна жадно.

Виктория помисли, че ще се задуши от напора на страстните му устни. Когато езикът му я докосна, всичките й страхове и угризения изчезнаха като със замах на магическа пръчка. Разбира се, че я желаеше. Нямаше никакво съмнение в това. И тя го желаеше. Мили Боже! Как го желаеше!

Следващите няколко минути бяха като сън от нежност, леки милувки, чувствени докосвания, които съпътстваха свалянето на роклята и бельото й. Струваше й се, че би трябвало да е объркана, но в действителност тя изгаряше от собствената си страст. Смяташе, че Лукас я желае толкова много и затова рискува репутацията си, за да може да удовлетвори желанието й.

— Ти си много мил с мен — тя го погали по бузата с пръсти. — Ти ми даваш толкова много неща. Всички вечери, пълни с приключения, а сега и тази неповторима нощ…

— Само помни, че отсега нататък трябва да бъдеш с мен във всички наши приключения! — ръката му се спусна бавно от гърдите й към бедрата, докато тя не изохка. Огънят в очите му разпалваше пламъка в цялото й тяло.

Те станаха от стола и тръгнаха към леглото. Тя се сгуши под завивките, а Лукас загаси свещите, като само жарта от камината осветяваше стаята. После седна на ръба на леглото и то потъна под тежестта му. Виктория несъзнателно се свиваше, докато гледаше как Лукас се съблича. Светлината оцветяваше кожата му в бронзово и очерта с леки линии мускулестите му рамене. Кръстът му беше здрав и стегнат. Нещо блестеше между къдравите косми на гърдите му и тя се вгледа по-внимателно.

— Какъв е този медальон, Лукас? От злато ли е?

Той го докосна небрежно.

— Кехлибар. На него има малка гравюра. Казаха ми, че принадлежи на моето семейство от много години.

— Винаги ли го носиш?

— Нося го постоянно от момента, в който ми го даде моят чичо — усмихна се той. — Харесва ми да мисля, че ми носи щастие, иначе нямаше да бъда тук с теб — пръстите му неочаквано се свиха около медальона. — Мисля, че на теб ще ти стои по-добре, отколкото на мен.

Той откачи верижката от врата си и се приближи.

— Не, Лукас. Аз просто не мога да взема твоя медальон. Това е семейна реликва. Ти не можеш да го даваш на никого.

— Мога да правя с него всичко, което си поискам — той го закачи внимателно на врата й и кимна със задоволство. Кехлибарът блестеше като меден огън на нежната й кожа. Малките фигурки на рицаря и неговата дама се виждаха до най-дребните подробности. — Изглежда точно като за теб. Искам да го задържиш, Вики. Това е символ на онова, което ще споделим с теб тази нощ. Докато го носиш, аз ще знам, че ме обичаш и мислиш за мен.

Тя се усмихна също така нежно, мило и любвеобилно като него.

— В такъв случай никога няма да го сваля. Не мога да си представя, че няма да чувствам към теб това, което чувствам сега.

— Да го запомня ли? — той я погали нежно по бузите, докато сваляше панталоните си.

След като свали и последните си дрехи, се разкри здравото му мъжко тяло. Но Виктория забеляза единствено широката рана на бедрото му.

— Мили Боже! — прошепна тя.

— Това притеснява ли те? — той стоеше с панталоните в ръце, а очите му бяха неразгадаеми.

— Да ме притеснява ли? Разбира се, че не — тя протегна ръка, за да погали пострадалото място. — Но това сигурно ти причинява физическа болка. Не мога да понеса мисълта, че си страдал, че си бил толкова близо до смъртта.

— Тихо, Вики. Не се притеснявай. Това беше много отдавна. Има по-важни неща в главата ми и нито едно не е свързано със смъртта. Напротив, всичко в мен е отдадено на живота! — той взе ръцете й и ги целуна. — Знаеш ли, не очаквах, че това ще те разстрои толкова много. Има жени, които изпадат в шок или силно отвращение, но въпреки това смятах, че ти няма да обърнеш внимание на раната. Ти си най-необикновената жена, Виктория.

— Не съвсем, но аз… — тя млъкна, когато го видя съвсем гол. — О, мили! — Виктория го гледаше напълно хипнотизирана. Той бе як, добре оформен и мускулите му изпъкваха ясно.

— Добре, че поне не мислиш вече за тази рана — заключи Лукас и хвърли панталоните си на стола.

— Ти си много… — езикът й се заплете в устата. Навлажни устни и опита отново. — Вие сте изключително привлекателен, милорд. Много по-голям и едър, отколкото си представях — тя усети как се изчерви, а той сви вежди. — Не че съм била напълно сигурна в това, което ще видя, но аз… просто не очаквах чак толкова много.

Лукас измърмори своето обяснение, че това е полутъжно-полусмешно, и се мушна под завивките.

— Вики, скъпа, ти изпадаш в най-прекрасно откровение в най-неочаквания момент. Божичко! Колко си сладка. Чудя се колко дълго чаках този момент, да бъда близко до теб.

Той я дръпна по-близо до себе си, ръката му я галеше, за да я подтикне да се приближи до бедрата му. Опита се да пъхне крака си между бедрата й, но тя ги бе свила здраво. Колкото и да се опитваше да се отпусне, тя още по-здраво ги стискаше.

Усмивката на Лукас бе дълбоко прочувствена.

— Трябва да ти кажа, мила, че ако продължаваш да стискаш краката си, няма да може да стигнем до съществената част от нашето научно изследване.

Тези думи минаха през съзнанието й и тя изпадна в гърлен смях. Прегърна го и се усмихна.

— Така ли, милорд? Никога не съм предполагала, че ще ви се доверя, да ме осведомявате относно най-малките подробности по този експеримент.

— Много добре. Ето една малка подробност, която просто не може да бъде пренебрегната — той наведе глава и засмука с белите си зъби зърната на гърдите й.

— Лукас! — Виктория изпъшка и затвори очи от вълнение. Инстинктивно тя се завъртя така, че да му бъде по-удобно.

Лукас я обгърна и когато тя бе напълно замаяна от изживяването, той промуши крака си без усилие между бедрата й. Този път тя не се съпротивляваше ни най-малко.

— Толкова мека, сладка и сърдечна — гласът му бе станал дрезгав от страст. Неговите дълги, елегантни пръсти се движеха по нея, като подпалваха цялото й тяло така, както й бе обещал.

След като се почувства добре под изключителните пламъци на любовта му, Виктория започна да става по-смела. Той обгърна със силните си рамена тялото й и прокара пръсти по гръбнака й чак до врата, като я окуражи.

— Ти се чувстваш толкова добре, Вики. Допирът ми с теб е като с никой друг на света.

Той застана срещу бедрата й, като нарочно я остави да почувства цялата сила на мъжествеността му, но без да я насилва.

Без да се замисля, Виктория протегна ръка надолу и погали с пръсти върха на члена му. Тя въздъхна и издърпа ръката си, когато усети една капчица влага.

— Моля те — изохка Лукас, — направи го отново — той го постави в дланите й за още милувки.

Този път Виктория го стисна експериментално с треперещи пръсти. Въздишката на задоволство, която издаде Лукас й хареса. Тя откри, че е много доволна, когато може да му достави удоволствие по този начин.

Постепенно той се качи върху нея, като се разположи между бедрата й. Тя усети как ръцете му обхванаха колената й, повдигнаха ги и тя бе напълно отворена за него.

— Повдигни се — подтикна я той.

Тя пое дълбоко въздух и го направи много внимателно. Той бе готов и я чакаше. Тя се отдръпна инстинктивно, когато Лукас се опита да проникне в нея. Той бе много мощен и твърд, но тя не му даваше. Виктория отвори очи и се вгледа в сериозното му лице.

— Никак не съм сигурна, че ще стане — каза тя.

— Ще стане, само не бързай. Имаме още няколко часа — той я целуна по врата и засмука нежно ухото й. — Въпреки че съм сигурен, че не мога да издържа още няколко часа, за да чакам момента на съприкосновението. Но ако издържа толкова дълго, на сутринта ще съм напълно разсипан.

Тя се засмя нервно при тази мисъл, но в този момент Лукас провря ръка и започна да я гали между краката. Смехът на Виктория премина в тежко дишане.

След това той започна да прави това, което бе правил с нея в каретата, това, което скоро щеше да я накара да трепери и вика. Чудната спирала на вълнението все повече проникваше в нея, като я превърна в диво, буйно същество от светлина и енергия.

Когато бурята в нея започна да намалява, тя сграбчи здраво Лукас, като заби нокти в рамената му и инстинктивно повдигна бедрата си. Нейното удовлетворение започна като малки, тихи викове и завърши с бясно женско желание за отмора.

— Желаеш ли ме сега, скъпа? — Лукас я погали нежно и я накара да усети главата на члена му още веднъж.

Този път тя не се отдръпна.

— Да, о, мили Боже, да, любов моя.

Той изстена, тялото му се изпъна от напрежението да се овладее. Започна бавно да потъва в нея.

Виктория се отдръпна неподготвена за пълната сила на неговото проникване. Той не се спря, тя бе отишла далеч и Лукас бе на края на нервите си. Тя не можеше да му откаже същото удовлетворение, което той й бе дал. Тя се притисна още по-силно към него.

— Спокойно, скъпа. Това няма да е мъченическа смърт — прошепна Лукас.

— Съжалявам, мили. Моля те, продължавай. Всичко е наред.

— Искам нещо повече от това — устните му се впиха в нейните и жадно ги засмукаха.

Той я възбуждаше, като плъзгаше пръстите си вътре в нея и тя бе отново във водовъртежа на вълненията.

Този път той изчака, докато тя се изпъна под него; изчака, докато главата й се подпря на рамото му; изчака, докато започна да вика, докато се вкопчи в него толкова здраво, че му остави белези.

Тогава и само тогава Лукас влезе целият в нея с един безпощаден удар, като я изпълни изцяло. Той пиеше от виковете й на облекчение и еротична изненада, когато неговата собствена трептяща кулминация изригна.