Аманда Куик
Отдаването (6)

ГЛАВА 5

Една седмица по-късно Виктория облече новите си дрехи за обичайната езда, като закичи на малката си военна шапка едно жълто перо. Тя поръча на коняря да й доведе любимия кон. Бе почти пет часът и всички щяха да бъдат на езда в парка.

Всички — значеше най-вече графът на Стоунвейл. Миналата нощ, когато Виктория успя да говори около пет минути с него на сбирката у Банбрук, тя му даде указания за днес. Но имаше малък проблем с него. Въпреки че той се явяваше неизменно и покорно, когато трябваше да получи инструкции, Виктория откри, че Лукас имаше неприятния навик да ги преиначава по свой собствен начин. С това трябваше да се свърши.

Клео мина през хола към библиотеката, когато Виктория слизаше надолу по стълбите. Тя извика на своята племенница:

— На езда ли отиваш, скъпа?

— Да. Смятам, че имам нужда от малко упражнения — отвърна Виктория разсеяно и целуна леля си, след което се запъти към вратата. — Не се безпокой, ще си бъда навреме вкъщи, за да се преоблека за лекцията на Гримшоу по повод последните земеделски подобрения в Йоркшир.

— Отлично — усмихна се добродушно Клео. — Аз се интересувам много от тези неща, а също и Лукас.

— Какво каза? — попита от вратата Виктория.

— Просто казах, че очаквам с нетърпение лекцията на Гримшоу.

— Ти каза, че Лукас се интересува от нея.

— О, да. Казах го, нали? И той каза същото. Естествено е да се интересува. Поканих го в сряда да му покажа моите нови гергини. Трябва да отбележа, че графът проявява повече от случаен интерес към градинарството. Предполагам, че имението му е някъде в Йоркшир — отбеляза Клео.

„Да, наистина проявява повече от случаен интерес по въпроса“, помисли си весело Виктория и бързо нагласи малката си шапка. В действителност той проявяваше все по-голям интерес към градинарството и земеделието. Изведнъж Виктория се почувства така, сякаш пропускаше последната секунда от лекцията за наторяването и сеитбооборота. За един мъж, който преди една седмица бе склонен само към прелъстяване, това бе една забележителна промяна. Виктория не знаеше да се ядосва ли, или да не й обръща внимание.

След няколко минути тя влезе в парка следвана дискретно от своя коняр, който яздеше едно пони. Отегчени и любопитни, най-различни хора се бяха събрали облечени безвкусно, настанени удобно в своите кабриолети и открити карети. По това време на деня обществото отиваше в парка, за да види и да бъде видяно, а не просто да поязди за удоволствие или да се поупражнява. Това се правеше в ранните утринни часове.

Виктория изрази на лицето си задължителната за случая усмивка и докато поздравяваше безчислените познати, търсеше с очи Лукас. Започна да мисли, че той умишлено избягва днешната среща, като се чудеше какво ли оправдание ще измисли. Внезапно той се появи до нея на прекрасен кафяв кон.

— Какво прекрасно животно, Лукас! Много е красив.

— Благодаря — Лукас се усмихна слабо. — Загрижен съм много за стария Джордж. От доста дълго време сме заедно.

Виктория сви нослето си и попита:

— На краля ли си го кръстил?

— Не, кръстих го Джордж, понеже това име ми се струва лесно за запомняне.

— Никой не може да забрави кон като този независимо от името. Имаш ли жребчета от него? — попита Виктория.

— Не още, но Джордж има големи планове за бъдещето.

— Да, виждам — засмя се тя. — Очакваш от него да основе династия.

— Защо не? Породистите коне имат истински задължения, когато са от потекло и трябва да го продължат. Ние мъжете правим това, което трябва, нали, старче? — той потупа жребеца по врата, а той наведе глава и изцвили.

Виктория се засмя нежно. Тя съжали, че поведе разговор в тази посока. Лукас се възползва от това и леко подметна за своите задължения като граф, а Виктория предпочиташе да избягва тази тема. Самата мисъл, че днешният граф на Стоунвейл някой ден ще се ожени и ще има наследник, й се струваше невъзможна.

— Да, прекрасно животно, но то не е това, за което желая да разговарям с вас, Лукас — каза бързо Виктория.

— Мъчно ми е да го чуя от вас, защото аз обичам да говоря за коне — Лукас кимна за поздрав на една двойка на средна възраст, разположена удобно в открита карета. Те му отвърнаха с усмивка и се загледаха във Виктория с явен интерес.

Виктория даде една блестяща усмивка на лорд Фокстън и неговата дама и подкара коня си в по-бърз тръст. Лукас и Джордж я последваха заразени от нейния пример. Тя хвърли един поглед през рамото си и се намръщи.

— За Бога, Лукас, престанете да се размотавате. Вече ви предупредих, че имам какво да ви кажа днес.

— Тогава не се впускайте напред без предупреждение.

— Исках да избегна разговора с лейди Фокстън. Тя ме погледна многозначително и не го прави за първи път. Това е едно от нещата, които исках да обсъдя с вас. Хората започнаха да забелязват нашата връзка.

— Вие какво очаквате? Знаете много добре, че когато двама души танцуват повече от два пъти за една вечер, все някой ще се запита дали не се готви едни брак — каза Лукас.

— Но ние не сме танцували.

— Да, но бяхме двойка на няколко сбирки, което е достатъчно — той свали шапката си за поздрав на една по-възрастна дама, която се усмихваше делово.

— Не говорете така. Извиках ви да разговаряме днес, понеже се страхувам, че няма да имам друга възможност тази вечер. Ние трябва да изясним някои неща помежду си.

— Страхувам се от това.

— Не е необходимо да се правите на мъченик. Вие се съгласихте да участвате в приключенията. Всъщност вие настояхте да ме придружавате в нощните разходки. Сделката между нас бе направена по ваше предложение, Лукас — каза Виктория.

— Виждам, че се оплаквате — Стоунвейл присви очи. — Аз съм потресен. Нима не се радвахте, когато два пъти рискувах живота си заради вас и се катерих по градинската стена?

— Не ме поглеждайте така, Лукас. Знаете, че намирам тези два случая за твърде вълнуващи, но те не са това, което очаквах.

— А какво очаквате да намерите, като шпионирате мъжкия свят?

Виктория захапа долната си устна деликатно и отвърна:

— Не съм съвсем сигурна. Предполагам — повече вълнения.

— Нямахте ли достатъчно преживявания в сряда през нощта?

— Среднощната вечеря в ресторанта бе забавна поне докато двамата млади мъже не полудяха по своите оперни танцьорки — Виктория си припомни сцената, на която бе свидетел, и как се отказа от храната.

— Не обичам да ви разочаровам, Вики, но истината е, че мъжете не вършат много назидателни неща, когато се събират късно през нощта и пият. Какво ще кажете за разходката до Воксхол? Хареса ви, нали?

— За Бога, Лукас. Не можете да ме преметнете с някакви разходки до Воксхол. Нещо по-вълнуващо, нещо по-интригуващо искам. Аз бих могла да отида там с Анабела или с която и да е от моите познати и никой няма да сметне това за нередно.

— Бъдете честна. Облечена като мъж, вие видяхте всичко по съвсем друг начин.

— Вие не можете да видите нещата от моята гледна точка — отвърна твърдо Виктория. — Унизително е.

— И каква е вашата гледна точка?

— Според мен вие не ме заведохте на нито едно от местата, които ви бях написала на листчето.

— О, да, прочутото листче. Страхувам се, че днешната среща ще ни върне отново към онова проклето листче.

— Вие ми обещахте, Лукас. Казахте, че ще ме заведете, където поискам. Вместо това преднамерено се опитвате да ме разубедите с всички тези забележки по адрес на приключенията. Не си мислете, че не мога да разгадая вашите планове. Вие се надявахте, че подобни събития, като ужасното напиване на двамата младежи, на което бях свидетел, и гледката на боксовия мач могат да ме откажат от първоначалните ми намерения — обвини го Виктория.

— Исках просто да ви покажа в какво се въвличате, без да ви излагам на крайна опасност. Знам, че не ви допадна кръвта, която се изля на боксовия мач.

— А, ето какво било. Искате да ме залъжете с малки приключения. Добре, но няма да стане — заяви Виктория. — Настоявам утре вечер да посетим публичен дом или хазартни игри — тя поруменя, като се замисли за това, което предстои. — Мисля, че предпочитам последното. Да, нека отидем на хазартни игри.

— Няма да ви хареса, Вики.

— Това аз ще реша. А сега — давате ли съгласието си, или да потърся някой друг?

Лукас се усмихна и поздрави още една дама на средна възраст, която мина покрай тях с явно любопитство. Външно той бе вежлив и галантен, но гласът, с който отговори на Виктория, бе леденостуден.

— Не ми поставяйте ултиматуми, които не можете да изпълните, Вики.

Виктория бе научила, че когато той говореше с подобен глас, е по-добре да се откаже и да потърси друг начин за постигане на целта си. Тя беше недоволна от факта, че този мъж оставаше непреклонен спрямо нейните желания, но той я държеше в ръцете си. Откъде да намери друг придружител?

Техните отношения бяха придобили и друга страна. Тя все по-силно се увличаше по целувките на Лукас като тези, които й даде в градината на сбогуване след последното приключение. Тя бе попадала в неговите прегръдки още два пъти от нощта на карнавала и предусещаше следващия подобен случай.

— Лукас, вие пренебрегвате факта, че аз нося отговорност за планиране на приключенията. Трябва ли да ви припомням, че аз съм тази, която взима решенията. Затова сега… О, Боже!

Виктория се прекъсна и с пресилена усмивка поздрави познатата двойка, която се движеше редом с нея в своя кабриолет. Тя се загледа във веселите очи на Изабел Рикот.

Изабел проблясваше като диамант под дебелата сянка на рубин. До нея седеше постоянният й обожател и придружител Ричард Еджуърдс, който държеше поводите. Виктория се запозна с него предишната вечер и не бе много очарована. В действителност тя се чудеше защо Изабел бе избрала него, след като имаше такъв богат избор.

Външно той изглеждаше добре. Еджуърдс имаше буйна коса и бе според обичайното мнение красив. Бе в началото на 30-те си години и Виктория смяташе, че ще запази външния си вид поне до 40-годишна възраст. Но в очите му имаше нещо намусено, неудовлетворено, сякаш Еджуърдс винаги е бил жертвата в живота. Устата му бе слаба и отпусната и му придаваше външна слабост.

Виктория отбеляза, че бе толкова сурова към този мъж само защото го сравняваше с Лукас.

— Добър ден, скъпа Вики — каза Изабел. — Толкова се радвам, че те виждам.

— Ваш слуга, мис Хънтингтън — измърмори Еджуърдс. Погледът му проследи Лукас и той го поздрави.

— Стоунвейл.

— Еджуърдс.

Виктория усети хладината между двамата мъже, погледна лицето на Лукас, но не успя да прочете нищо от мислите му. Тя се обърна бързо към Изабел Рикот.

— Каква прелестна шапка имате лейди Рикот. Трябва да ми дадете името на вашия шапкар.

— Ще ми бъде приятно. Той има магазин на улица „Оксбоди“. Надявам се да успеем да си поприказваме тази вечер у лейди Атертън по време на нейната сбирка?

— Страхувам се, че няма да бъда там — каза Виктория, като си припомни, че отклони поканата в началото на седмицата. Би се учудила, ако Лукас е приел. — Имам други ангажименти. Надявам се някой друг път.

— Дано — отвърна лейди Рикот и хвърли една доста многозначителна усмивка на Лукас. После заповяда на своя придружител да продължи надолу по алеята. Еджуърдс кимна покорно и направи едно елегантно движене с поводите така, че да се видят луксозните му ръкавици.

— Вие не се интересувате от лейди Рикот, нали? — заключи Лукас, когато каретата се отдалечи от тях.

— А аз останах с впечатлението, че вие и Еджуърдс не сте близки приятели — каза Виктория.

— Един малък проблем от хазартен дълг.

— Играли сте на карти? — Виктория го изгледа притеснено.

— Само веднъж. Този човек мами.

— Еджуърдс е мошеник? — Виктория бе ужасена. — Това е отвратително. Защо все още го допускат да играе в клубовете?

Лукас погледна как каретата се изгуби в далечината между редицата от дървета.

— Защото никога не са го хващали. Той е голям майстор.

— Какво стана в нощта, когато играхте с него? — попита Виктория, погъделичкана от своя интерес.

Лукас се засмя леко и отвърна:

— През първата половина на играта, след като бях здравата загазил, успях да изпусна по-голямата част от неговото тесте карти на земята. Естествено веднага бе извадено ново тесте.

— Ново тесте чисти карти. Много умно. И Еджуърдс започна да губи?

— Да, здравата.

— Отлично! Виждате ли, Лукас, ето такива вълнения искам. Искам да видя всичко на място.

— Нямаше какво толкова да се види — няколко карти на пода, няколко свирепи погледа на Еджуърдс. Сърцето ми биеше в петите, докато благодарях на дявола, че се спасих, преди да съм загазил твърде дълбоко.

— Защо така се опитвате да ме обезкуражите за приключения, които очаквам с толкова нетърпение? Само по време на картите ли сте се сблъсквали с Еджуърдс?

— Защо мислите така?

— Не знам. Може би нещо в начина, по който реагирахте един на друг… Почти бях убедена, че се познавате от доста време. Няма значение, нека се върнем на нашия въпрос.

— Защо не харесвате лейди Рикот?

— Толкова ли е очевидно? — Виктория стисна зъби.

— Само за човек, който ви познава добре. А аз започвам да ви опознавам все по-добре, скъпа.

— Нямам истинска причина да не я харесвам. Запознах се с нея преди няколко седмици и тя веднага ми се похвали със старото си познанство с втория ми баща и с моята майка — обясни внимателно Виктория.

— Вторият ви баща се казва Самюъл Уитлок, нали?

— Да.

— Никога ли не говорите за своето семейство, а само за леля Клео? — попита Лукас.

— Това не е тема, по която искам да разговарям. Откъде знаете името на втория ми баща?

— Мисля, че Джесика Атертън го спомена.

— Да, разбирам — гласът й потръпна.

— Какво лошо има? — попита внимателно Лукас.

— Нищо.

— Вики, аз съм ваш приятел, помнете това. Поисках да бъда и ваш любовник. Може да говорите спокойно с мен.

Тя се огледа напрегнато, като усещаше как бузите й се изчервяват.

— Наистина. Но какво толкова да разправям? Никой от нас не знае как ще се развият отношенията ни. Моля, не настоявайте.

— На вас не ви харесва темата, по която съм разговарял с Джесика Атертън, нали?

— Да, така е.

— Вие не се интересувате от нея?

— Не че не харесвам Джесика Атертън — ние двете имаме много малко общи неща помежду си, но аз нямам нищо против нея. Кой би имал нещо против жена като нея? — рече Виктория. — А вие, Лукас, откога познавате лейди Атертън?

— Джесика Атертън? От няколко години. Запознах се с нея, преди да се омъжи.

Имаше нещо повече от това, реши Виктория, като усети лекото смущение в гласа му. Тя не знаеше как да го подпита за повече неща относно Джесика и затова смени темата.

— Не мога да разбера какво намира лейди Рикот у Еджуърдс — каза Виктория. — Сигурно няма представа за навиците му, когато играе карти.

— Вероятно — не.

— Наистина е удобно да си вдовица, нали? — размишляваше на глас Виктория.

— Какви ги говорите?

— Осъзнавате ли, че като вдовица лейди Рикот има пълна свобода над парите си и много по-голям избор да излиза с когото си иска, отколкото аз.

— Не съм поглеждал на нещата от този ъгъл — измърмори Лукас.

— А аз — да. Като жена, която никога няма да се омъжи, аз съм много по-ограничена, отколкото лейди Рикот. Винаги трябва да внимавам какво ще кажат хората. И съм все още във възраст, когато трябва да пазя доброто си име. А Изабел Рикот може да обикаля в открита карета с Еджуърдс, да танцува с него през нощта, да го заведе в своя дом след сбирката у Атертън и никой няма да обърне ни най-малко внимание. Не е честно, Лукас. Никак не е честно.

— Моля ви, не взимайте решение да се омъжите за мен, след което да ме убиете в собственото ми легло, за да можете да се радвате на свободата си като вдовица.

— Не съм мислила за това — засмя се Виктория мило. — Дори за да стана свободна и богата вдовица, не мога да бъда прилъгана да се омъжа.

Лукас я погледна внимателно.

— Ако сме свършили с нашия разговор, по-добре да се разделим. От доста време яздим заедно. Да не даваме повод за разговори.

— Вие сте напълно прав — за момент Виктория си пожела да има свободата на Изабел Рикот. Тя все още не се сбогуваше. — Един момент, Лукас. Относно нашето следващо приключение. Аз наистина настоявам за нещо по-вълнуващо от Воксхол или ресторант. Ще ви чакам в градината на леля утре вечер, след сбирката у Чилингуърд, и очаквам да ме заведете на хазарт.

— Вашите желания са заповед за мен, Вики — Стоунвейл сви вежди под заповедническия й тон. — Но междувременно се надявам да ви видя у вас тази вечер по време на лекцията на Гримшоу.

— Наистина ли се интересувате от подобренията на земеделието в Йоркшир? — засмя се Виктория.

— Толкова ли е смешно?

— Предполагам — не — тя сви рамене.

— Бъдете внимателна, Вики! — Лукас повдигна шапката си за довиждане. — Вие все още не знаете всичко за мен, което трябва да знаете. Приятен ден.

Преди да може да му отговори, той изви главата на Джордж и препусна надолу по алеята. Виктория се загледа след него, докато Анабела Линдууд не й махна. Завладяна от странни чувства, Виктория едва я позна.

В нощта след лекцията на Гримшоу Виктория се промъкна през тъмната къща и отиде в оранжерията. Бледата луна едва осветяваше стъклата, като превръщаше редицата от екзотични растения в един странен и непознат свят.

Виктория постепенно свикна с дивата джунгла, която представляваше оранжерията през нощта. Тя се забърза надолу по пътеката и излезе в градината. Нощта бе хладна, а тревата под краката й — влажна. Тя се поколеба, докато търсеше с очи сянката на Лукас. Както обикновено, тя не го забеляза, докато той не се раздвижи.

Лукас излезе от прикритието на стената — тъмен, непознат, облечен изцяло в черно. Виктория затаи дъх при тази гледка. Един тревожен трепет на очакване премина през вените й.

Лукас подаде ръка. Пръстите й с доверие се вплетоха в неговите. В същото време той използва свободната си ръка, за да я хване за брадичката, и я целуна бързо, страстно, собственически. Тази целувка й бе позната. Тя винаги искаше да протестира, но обикновено жадуваше по-силно неговите устни. Тези откраднати секунди от мимолетна страст оставяха дълбока следа у нея, следата на моралното й преобразяване.

— Каретата, която наех тази вечер, ни чака на ъгъла — каза Лукас и се отдръпна нежно от нея. — Побързайте! Не искам никой да ни види близо до градината на леля ви.

— Вие бързате твърде много, Лукас! — въпреки това тя се хвърли в тъмнината, където ги очакваше каретата.

Лукас бе плътно до нея, като поемаше тежестта на тялото си със своя десен крак. Под бледите лунни лъчи тя видя как той трепна, когато зае мястото си в каретата точно срещу нея. Ръката му започна упорито да разтрива бедрото.

— Боли ли ви кракът? — попита угрижено Виктория.

— Да, от време на време.

— И сега ли е така?

— Да, но не се притеснявайте, Вики.

— Чух от приятели, че сте ранен на Апенинския полуостров. Истина ли е? — тя захапа устните си.

Очите им се срещнаха в тъмното.

— На тази тема се чувствам така, както вие, когато стане въпрос за втория ви баща.

— Значи не желаете да говорите?

— Именно.

— Мили Боже, Лукас! Това сигурно е ужасно за вас…

— Казах Ви, че не желая да го обсъждам — той престана да масажира крака си. — А сега вие може да запазите мълчание и да ми обърнете нужното внимание. Тази вечер ще се осъществи съкровената ви мечта. Отиваме на такова място, което може да се окачестви като върл хазартен котел. Не посмях да ви взема в някой от клубовете, които посещавам, — има твърде голяма вероятност да ви разпознаят дори когато сте маскирана. Каквото и да се случи, ще бъда задължен да дам обяснение, а нямам такова.

— Хазарт, Лукас! Но това е прекрасно! — вълна от трепет премина през цялото й тяло. — Колко вълнуващо! Не мога да чакам повече…

— Бих искал да споделя ентусиазма ви, Вики — въздъхна Лукас. — Тези заведения имат само една цел — да разтоварят напълно клиентите си. За тази работа има твърде много пиене и жени.

— Ще бъде ли опасно? — попита Виктория, като се вълнуваше все повече и повече.

Лукас я погледна неодобрително.

— Обикновено не се стига до жестокости в заведението, но понякога навън се появяват проблеми.

— За какво говорите?

— Известно е, че когато някой загуби тежко, опитва различни начини да си възвърне загубеното — не рядко с помощта на пищова и ножа. Известно е и още, че съдържателят има свои хора, които причакват когото трябва на улицата и прибират от него всичко — обясни той.

Очите на Виктория светнаха.

— Опитвах се да ви кажа, че трябва да бъдем внимателни. Трябва да ми дадете дума, че ще правите това, което ви кажа. Нямаме друг избор — заповяда Лукас.

— Лукас, вие се притеснявате твърде много. Опитайте се да се отпуснете и се успокойте. Уверявам ви, че ще се държа разумно — усмихна се доверчиво Виктория.

Лукас се загледа в усмивката й и изпъшка.

— Нещо ми подсказва, че ще съжалявам за тази нощ.

— Глупости. Ще си прекараме чудесно.

— Някой ден, Вики, трябва да обсъдим прекратяването на нашата сделка.

Изведнъж тя застана нащрек.

— Вие се съгласихте да заплатя с каквото пожелая.

Този път Лукас се усмихна. Виктория трепна и прехвърли вниманието си върху гледката навън.

Улиците бяха тъмни, но определено не бяха пусти. Движеха се безкрайни колони от карети, които разкарваха хората от висшето общество по безбройните сбирки. Улиците бяха пълни почти до зазоряване, когато на мястото на елегантните файтони се настаняха количките на млекарите.

След двадесетина минути каретата спря. Виктория подаде глава и се взря развълнувана в овехтялата сграда със счупена табелка на входната врата. Опита се да разчете изтритите букви на табелката.

— „Зеленото прасе“?

— Името не ви изпълва с ентусиазъм, нали?

— Не звучи обнадеждаващо, но няма да си променя решението в сюблимния момент.

— Не съм и очаквал да го направите. Добре тогава, ако сте готова — да вървим.

Ако външността на „Зеленото прасе“ можеше да се охарактеризира като овехтяла, то вътрешността беше отвратителна. По всичко личеше, че някога всичко е било облицовано и облечено в червено. Кадифените пердета и килимите бяха превърнати в тъмни парцали, неприлично изцапани от дългите години груба употреба. Буйният огън в камината бе като дяволска светлина, която разкриваше цялата адска същност на вътрешността.

Виктория гледаше с почуда, докато следваше Лукас в посока към бара. Никога в живота си не бе виждала подобно нещо. Тъмната стая бе изпълнена с мъже от всички прослойки, всичките задълбочени в следващото хвърляне на зарчето или ваденето на нова карта. Контета, кочияши и професионални боксьори търкаха рамене един в друг, докато се тълпяха около масите. Хвърлянето на заровете, последвано от викове на триумф или отчаяние, създаваше постоянна врява. Напрежение, нервно вълнение и мъжка пот изпълваха въздуха особено около зелените игрални маси, където всички бяха напълно погълнати от играта. Барманките се движеха през тълпата, като използваха бирата и пищните си форми, за да примамят нерешителните отново да се включат в играта.

Лукас пъхна в ръката на Виктория една халба.

— За камуфлаж — прошепна той. — Ще изглежда подозрително, ако не пиеш. Но внимавай! „Прасето“ е прочуто със силната си бира.

— Не се притеснявай, Лукас. Няма да се преструвам толкова, че да се наложи да ме изнесеш на ръце оттук — увери го Виктория.

— Боже мили! Надявам се, че не…

Виктория се включи в действителността, като стоеше и спокойно отпиваше от съдържанието на халбата. Погледът й бе привлечен от един доста потиснат мъж, който беше подкрепян нагоре по стълбата от една съчувстваща му сервитьорка. Когато след известно време комарджията се завърна, всички признаци на отчаянието му бяха изчезнали и той гореше от желание отново да се включи в крамолата.

Виктория бе очарована.

— Това е нещо изключително, Лукас! Направо уникално! Това е нещо съвсем различно от всичко, на което съм присъствала досега.

— Не съм толкова сигурен в това — Лукас огледа тълпата. — Това поразително напомня на онази блъсканица в Банърбрукови миналата вечер, не мислиш ли?

Виктория почти щеше да се задуши от смях и от една глътка бира.

— Ако лейди Банърбрук чуе тази забележка, кълна се, че ще минат поне няколко седмици, преди да получиш друга покана от нея.

— Ако лейди Банърбрук знаеше къде се намираш тази вечер, ще ти се наложи да дочакаш Страшния съд, за да получиш друга покана от нея. И още нещо. Не би получила също покана от никой от висшето общество.

— Не се опитвай да ме тормозиш и потискаш сега, Лукас. Аз се забавлявам чудесно. Тук е много по-добре, отколкото в ресторанта, и хиляди пъти по-приятно от Воксхол. Кажи ми защо онези мъже препускат с барманките нагоре по стълбите.

— Това са изгубили играчи, които биват утешавани и окуражавани да опитат късмета си отново.

— Утешавани?

— На горния етаж има няколко малки спални помещения, Вики.

— Разбирам — тя примигна, като усети как руменината пропълзява по страните й.

Тя се обърна, за да се взре по-отблизо в най-новата двойка на стълбите. Мъжът беше пиян, залиташе и трябваше да бъде подкрепян от придружителката си. Виктория се намръщи:

— Надявам се, че никога не ти се е налагало да се качваш по тези стълби, Лукас.

Зъбите му проблеснаха за миг в една необикновена усмивка около ръба на халбата му.

— Никога. Давам ти честната си дума. Веднъж ти бях казал, че определено се разграничавам от подобни неща. Във всеки случай стълбите са главно за тези, които губят.

— А ти винаги печелиш — заключи Виктория с чувство на задоволство. — Наистина, Лукас, не мога да дочакам да хвърля заровете. Леля ми и аз се учехме как да играем хазартни игри, като правехме проучвания в онази част от математиката, която е свързана с шанса. Твърде очарователна игра. Знаеш ли, че някои числа се хвърлят по-лесно от другите?

— Забелязал съм го — гласът на Лукас прозвуча изключително сухо.

— О, да, разбира се, ти би трябвало да си забелязал подобни неща, нали? Е, добре, нека сега да си намерим маса.

— Контролирай си ентусиазма, скъпа. Ти не би трябвало да искаш да играеш тук зарове. В цялата къща няма нито една честна двойка.

— Глупости. Ти просто го казваш, за да ме накараш да се откажа. Аз съм дошла тук да се забавлявам и настоявам да играя. Ако си спомняш, аз съм твърде изкусна комарджийка.

— Виктория, не можеш да бъдеш толкова изкусна в тази къща, колкото си мислиш.

— Но трябва да съм твърде добра в хазарта, след като аз те победих, когато играхме карти.

— Виктория…

— Единственото друго обяснение за загубата ти онази вечер е това, че ти игра нечестно. Но аз се колебая дали няма да те оскърбя, след като ти отправям толкова ужасно обвинение.

— Доста мъдро — отбеляза студено Лукас.

— Ако те оскърбявам, нали ще ми кажеш? — го попита Виктория.

— Едва ли. Не обичам да си служа с оръжие на разсъмване или по което и да е друго време.

— Звучи твърде странно в устата на един бивш войник.

— Ако питаш мен, това е единственото разумно нещо, което един бивш войник би могъл да каже.

— Ти носиш пистолет, нали? — попита Виктория.

— Това е Лондон, а ти настояваш да ме влачиш нощем по улиците. Нямам друг избор.

Виктория отпи още една глътка от бирата и чувствайки се изключително храбра, се наведе още по-близо:

— Игра ли нечестно онази нощ, когато играхме карти, Лукас? Оттогава умирам от любопитство.

— Това няма значение.

— Ха! Ако продължаваш да се държиш така, ще си намеря друг начин да се забавлявам — каза тя и се отправи към най-близката маса.

— Виктория, почакай…

Но Виктория вече беше намерила място близо до играещите. Полупремазана от навалицата от топли, запотени мускулести тела, тя се наведе напред, за да види по-добре играта. Усети, че Лукас се придвижи и застана точно зад нея, но не му обърна никакво внимание. Заровете току-що й бяха подадени. Те потропваха в дланите й, когато ги хвърли леко върху тънкия зелен филц.

— Нека негово благородие да заложи на седмица — провикна се някой. Веднага започнаха да се дават залози за следващото хвърляне на Виктория. Тя усети как през тялото й премина тръпка. Седмицата беше идеално число за хазартна игра. Тя дори се опита да не обръща внимание на миризмата на мъжките тела, които я заобикаляха. Това, че Лукас бе зад гърба й, даваше на Виктория опияняващото чувство за неуязвимост. Тя бе добре защитена и се забавляваше прекрасно. Хвърли още веднъж заровете.

— Единайсет. Мили Боже! — се провикна един мъж радостно. — Той го спипа.

Победоносни викове се понесоха около масата.

— „Спипа го“? Какво означава това? Аз мислех, че съм спечелила — прошепна Виктория на Лукас през врявата.

— Ти спечели. Точно това означава „спипа го“. А сега си прибери залозите, Вики. Достатъчно игра — каза й Лукас.

— Но аз спечелих. Не мога просто ей така да си тръгна.

Един червендалест, олюляващ се мъж, облечен в износено палто и с мръсно шалче около врата си, чу забележката на Виктория. Той заобиколи Лукас, гледайки го свирепо:

— Слушай, момчето има право да играе. Не можеше да го измъкнеш току-така.

— Човекът е напълно прав, Лукас. Аз имам право да играя.

Лукас се направи, че не забелязва човека, и се наведе по-близо към Виктория. Той определено беше раздразнен.

— Вики, те ще те оставят да печелиш известно време, след което ще започнеш да губиш. Повярвай ми, знам какво говоря!

— Е, добре! Аз ще играя само докато печеля — увери го тя бодро и се обърна назад, към масата.

Стори й се, че чува как Лукас проклина тихо, но виковете на ентусиазираните й партньори заглушиха думите му. Десет минути по-късно нейният блестящ късмет се обърна в буквалния смисъл на думата точно както Лукас й беше предрекъл. Виктория остана шокирана, когато с едно хвърляне на заровете загуби всичките си натрупани печалби. Тя се обърна ядосано и прошепна на Лукас:

— Видя ли това? Видя ли какво се случи? Аз печелех, Лукас. Не мога да повярвам, че късметът може да ми изневери по този начин.

Лукас я дръпна настрана от масата.

— Така стоят нещата с късмета, Вики. Предупредих те.

— Знаеш ли, не е необходимо да бъдеш толкова самодоволен. Аз печелех. Освен това, аз…

Но Лукас не й обръщаше повече никакво внимание. Очите му, които дискретно оглеждаха стаята, внезапно се бяха спрели върху една групичка мъже в ъгъла, играещи карти.

— Дяволите да го вземат!

— Какво става? — Виктория погледна към масата за карти.

— Избрах това място, защото, честно казано, бях сигурен, че няма да се натъкнем на никой от твоите познати, а сега излиза, че съм сгрешил. Трябва да напуснем веднага.

— Лукас, престани да се ядосваш толкова. Никой няма да ме разпознае. Човек вижда само това, което очаква да види, а никой, който ме познава, не би очаквал да ме види тук преоблечена като мъж — опита се да спори Виктория.

— Няма да поема никакви рискове. Тръгвай, Вики! — и Лукас се отправи към вратата.

Тя го последва неохотно, хвърляйки един последен, изпълнен с раздразнение поглед към масата за карти.

— Какъв ужас! Това е Ферди Мървейл, нали?

— Точно той.

— Той изглежда твърде пиян, Лукас. Погледни го. Той едва седи на стола си, а се опитва и да играе карти — отбеляза Виктория загрижено.

— Да, така е. При това не с друг, а с Дадингстоун, което означава, че без съмнение Мървейл ще се раздели с голяма част от наследството си, което наскоро получи. Престани да се разтакаваш, Вики.

— Какво знаеш за този Дадингстоун?

— Той е блестящ играч, изключителен измамник и е без абсолютно никаква съвест. Той не би изпуснал късмета си с такъв младок като Мървейл, което всъщност си е съвсем в реда на нещата.

Виктория рязко се спря и каза:

— Тогава ние трябва да направим нещо.

— Аз се опитвам да направя нещо. Опитвам се да те измъкна оттук, преди Ферди Мървейл да те е познал.

— В това състояние той не би могъл да разпознае нито мен, нито който и да е. Лукас, ние не можем да го оставим в клопката на Дадингстоун. Аз съм приятелка на Лусинда, сестрата на Ферди. Не мога просто да седя и да гледам как някакъв нечестен играч оскубва бедния Ферди. Той е добро момче.

— Ние няма да седим и да гледаме. Ние веднага ще си тръгнем оттук!…

— Не, Лукас. Ние трябва да направим нещо!

Лукас се обърна и я изгледа разярено:

— Какво точно предлагаш да направим?

— Ние просто трябва да прекъснем играта и да убедим Ферди да си тръгне — разреши проблема Виктория.

— Боже мой! Не мислиш ли, че искаш прекалено много? А какво ще стане, ако Ферди не пожелае да си тръгне?

— Ти трябва да направиш така, че той да тръгне.

— Невъзможно е. Ще предизвика скандал, а това е последното нещо, което можем да си позволим.

— Не се притеснявай за мен, Лукас. Аз ще чакам тук, близо до вратата. Ферди изобщо няма да ме види. Ти само трябва да го изведеш оттук, да го натовариш в каретата и да го изпратиш вкъщи.

— Ти си тази, която трябва да натоваря в каретата и да изпратя вкъщи! — процеди пред зъби Лукас. — Знаех си аз, че това ще бъде една грешка. Изобщо не трябваше да ти позволявам да ми говориш за идването ни тук.

— Побързай, Лукас! Те започват втора игра. Ти трябва да спасиш Ферди!

— Послушай ме, Виктория…

— Няма да мръдна оттук, докато не спасиш горкия Ферди. Той е много мило момче и едва ли би искал да бъде разкъсан на парчета от този Дадингстоун. Хайде, спаси го!

Тя леко побутна Лукас към масата за карти.

— Обещавам, че ще стоя далеч от очите му.

Лукас тихо изруга, но като Всеки добър войник той можеше да разпознае поражението, когато го срещне в очи. Без да каже нито дума, той се завъртя на токовете си и се отправи обратно в навалицата.

Виктория не можа много добре да види какво става вътре, но няколко минути по-късно Ферди Мървейл изникна от тълпата следван от Лукас. Тя забеляза, че едната ръка на Ферди е извита по странен ъгъл зад гърба му. Младият човек не изглеждаше никак доволен, докато вървеше пред Лукас по улицата. Виктория долови властния поглед на Лукас и последва двамата мъже на дискретно разстояние. Навън тя можа да чуе ясно как Ферди Мървейл се оплаква на висок глас, говорейки твърде нечленоразделно.

— Дяволите те взели, Стоунвейл! Как можа да го направиш? Късметът ми отново щеше да се върне. Само още няколко ръце и щях да започна да печеля…

— Само още няколко ръце и щеше да ти се наложи да напуснеш града утре сутринта и да се оттеглиш да живееш в провинцията за неопределено време. Не се ли замисли за това, Мървейл? А ти си градско създание. Колко успя вече да загубиш от Дадингстоун?

Ферди промърмори нещо неясно и Лукас поклати мрачно глава.

— Знам, че в момента не можеш точно да оцениш какво става, а и аз от своя страна не се забавлявам, но никой от нас двамата няма друг избор. Може би утре ще ми бъдеш благодарен.

Лукас направи знак на една минаваща карета.

— Мътните те взели, Стоунвейл, не искам да бъда спасяван. Тъкмо взех играта в свои ръце — заоплаква се Ферди.

— Направи и на двама ни една услуга — следващия път, когато решиш да си пропиляваш наследството, прави го там, където нямам навика да се отбивам. Ти ми създаваш повече неприятности, отколкото можеш да си представиш.

Лукас стовари младия мъж в каретата и даде нареждания на кочияша. Каретата изтрополи надолу по улицата и Лукас се върна назад. Обърна се и погледна Виктория.

— Доволна ли си?

— Много добре се справихте, милорд.

Виктория пристъпи към него с усмивка, изпълнена с облекчение и гордост от усилията му.

— Кълна се, че ви дължа вечна благодарност, дори и да нямате тази на Ферди.

Тя го видя да си отваря устата, за да каже нещо в отговор, но внезапно върху лицето му се изписа уплаха, а очите му се взряха някъде зад гърба й и миг след това чу тропот от колела на карета. Шумът все повече се приближаваше. Виктория се обърна назад и видя два черни коня, връхлитащи право върху нея. В този момент тротоарът й се видя на мили разстояние, а викът, който напираше в нея, се изгуби в тропота на копитата и скърцането на каретата. След това нещо тежко я удари и повлече назад, далеч от пътя на разфучалите се коне. Тя се просна на земята под тежестта на Лукас, докато колелата минаха на сантиметри от крака й.