Аманда Куик
Отдаването (3)

ГЛАВА 2

— У дома ли е леля, Ретбоун? — попита Виктория, когато влезе в преддверието на градската къща. Колелата на каретата, с която беше дошла, изщракаха навън по улицата.

Виктория бе твърде доволна, че лелята си е вкъщи. Лелята на Анабела, която я придружи на бала, се почувства задължена да й обясни надълго и нашироко колко е неприлично млада дама да играе карти с мъже на подобни модни събирания.

Виктория мразеше тези обяснения.

Ретбоун — огромен, изискан мъж с леко побеляла коса и нос, който би прилягал на всеки аристократ, тържествено посочи затворената врата на библиотеката:

— Убеден съм, че лейди Нетълшип е заета с няколко човека от Обществото за изучаване на природната история и градинарството.

— Отлично! Моля те, Ретбоун, не бъди толкова намусен. Не всичко е загубено. Явно те все още не са успели да подпалят библиотеката.

— Това е въпрос на време — измърмори Ретбоун.

Виктория се засмя, минавайки покрай него, и като си сваляше ръкавиците, се запъти към вратата на библиотеката.

— Помниш ли, Ретбоун? Ти служеше при леля още когато дойдох за първи път тук като малко момиченце. Тя никога не е запалвала нищо наоколо.

— Извинете, мис Хънтингтън, но имаше времена, когато вие и тя заповядвахте да се извършват експерименти с барут — Ретбоун се развълнува, като си припомни.

— Какво? Вие искате да ми припомните нашите жалки малки опити да произвеждаме фойерверки? Каква добра памет имате!

— Някои събития от живота ми до ден днешен са запечатани, така ясно в съзнанието ми, както в деня, в който са се случили. Аз лично никога няма да забравя изражението на лицето на лакея, когато бе произведена експлозията. В този миг ние си помислихме, че сте загинали.

— Но когато това свърши, аз бях само леко зашеметена. В действителност бях покрита и с пепел, което накара всички да спрат — отбеляза Виктория.

— Вие изглеждахте сива като смъртта, ако нямате нищо против, мис Хънтингтън.

— Да, това беше доста зрелищно, нали? Е, добре, никой не може да лежи на стари лаври. Има твърде много нови интригуващи чудеса в природата, които трябва да бъдат проучени. Нека да видим докъде е стигнала леля ми.

Ретбоун погледна как лакеят отвори вратата на библиотеката. Изражението на лицето му говореше, че той е подготвен за всичко, което би могло да се случи вътре. Но вътре не се виждаше нищо. Библиотеката бе потънала в пълна тъмнина, дори огънят в камината гаснеше. Виктория влезе внимателно, като напразно се опитваше да се ориентира в тъмнината. От дълбочината на стаята се чу звук от дрънчене.

— Лельо Клео!

Отговорът бе неочакван — ослепителна бяла светлина. Тя разкри една група от четирима, събрани в кръг в центъра на стаята, в момент на пълно облекчение от лумването. Групичката се задъхваше от удивление. Но миг по-късно гигантската искра изчезна, а заедно с нея и последвалите я възгласи.

Виктория се усмихна към отворената врата, където стояха лакеят и Ретбоун.

— Няма нищо страшно за тази вечер — увери ги тя. — Членовете на обществото просто си играят с новата електрическа машина на лорд Потбъри.

— Голямо успокоение, мис Хънтингтън — отговори сухо Ретбоун.

— О, Вики, ти си дошла! — чу се глас от тъмнината. — Успя ли да се повеселиш у Атертънови? Влез! Ние сме точно по средата на най-интересната серия от демонстрации.

— То се вижда. Съжалявам, че пропуснах някои от тях. Знаеш колко много обичам експерименти с електричество.

— Да, знам, скъпа.

Лъчът светлина от отворената врата освети лелята на Виктория, когато тя се приближи да поздрави племенницата си. Лейди Нетълшип бе висока почти колкото Виктория. Тя бе в началото на своите 50 години и златистокафявата й коса бе прошарена от сребърни нишки. Имаше същите весели очи и същия жив характер, които исторически охарактеризираха жените от техния род. Тези качества създаваха впечатление за красота, дори за жени на годините на леля Клео, по чието лице наблюдателното око можеше да открие много истини. Клео, както винаги, се обличаше по последна дума на модата. Нейната рокля, с цвят на зрели праскови, бе скроена така, че да подчертае все още стройната й фигура.

— Ретбоун, затворете вратата! — каза бързо тя. — Ефектът от машината е много по-голям на тъмно.

— С удоволствие, мадам — каза икономът и кимна на лакея, който затвори вратата с очевидно облекчение, и библиотеката веднага потъна в непроницаема тъмнина.

— Влез, влез! — каза Клео, като хвана ръката на своята племенница и я поведе през мрака към малката групичка, скупчена около електрическата машина. — Познаваш всички, нали?

— Надявам се — отговори Виктория, осланяйки се на своята памет за лицата, които бе зърнала преди малко за секунда.

Шепот на одобрение се разнесе от сенките. Посетителите на лейди Нетълшип бяха свикнали с подобни чудатости, като например — да бъдат представени в пълен мрак.

— Добър вечер, мис Хънтингтън.

— Вашият слуга, мис Хънтингтън, изглежда много добре днес.

— Приятно ми е, мис Хънтингтън. Вие дойдохте точно навреме за следващия опит.

Виктория веднага разпозна тези три мъжки гласа. Лорд Потбъри, Гримшоу и Тотингам бяха от кръга обожатели на нейната леля. Тяхната възрастова граница варираше от 50 години за лорд Потбъри до 70 за лорд Тотингам, а Гримшоу бе в началото на 60-те си години.

Тримата бяха в свитата на леля й от толкова отдавна, че дори Виктория не можеше да си спомни. Тя не знаеше дали от самото начало са имали такъв интерес към научните експерименти, или в течение на годините са развили тази страст към изследванията.

— Моля ви, продължете вашите опити — настоя Виктория. — Аз мога да остана само час-два, след което трябва да бъда в леглото. Сбирката на лейди Атертън беше твърде изморителна.

— Разбира се, разбира се — рече Клео, като разпери ръце. — Потбъри, защо не дадете на Гримшоу да завърти лоста?

— Не възразявам — отвърна Потбъри. — Твърде уморително е. Заповядайте, Гримшоу. Завъртете го!

Гримшоу изропта в отговор и секунда по-късно звукът от манивелата проглуши ушите на четиримата. Едно парче плат се триеше усилено в дългия стъклен цилиндър, докато се получи един голям разряд и обгарящ светлинен пукот заигра по сенките. Въздишка на задоволство и възхищение изпълниха отново залата.

— Чух, че са били проведени няколко опита за съживяване трупове с електричество — обяви Потбъри на малката група.

— Великолепно — каза Клео, напълно омаяна от това съобщение. — И какъв е резултатът?

— Само няколко конвулсии на ръцете и краката, но нищо по-продължително. Аз опитах с жаба. Достатъчно лесно се достига до няколко разтърсвания на крайниците, но жабата си остава мъртва. Не мислете, че съм постигнал много в тази насока.

— Откъде са взели труповете за експеримента? — попита Виктория, безсилна да задуши своето болезнено любопитство.

— От въжето на палача — отговори Гримшоу. — Откъде другаде? Един уважаващ себе си изследовател не може да ограбва гробовете.

— Ако труповете са били на негодници, нека по-добре си останат мъртви — заяви лейди Нетълшип. — Няма смисъл да се бесят крадци и изкормвачи, ако те ще се появят отново, само защото някой е искал да прави експерименти с електричество.

Виктория почувства леко гадене при мисълта за такава вероятност. Тези неща бяха обезпокоително близко до последните й кошмарни сънища.

— Аз съм напълно съгласна с вас, лельо Клео. Няма смисъл да се отърваваме от разбойниците, ако никой не може да гарантира, че те ще си останат мъртви.

— Като говорехме за трудностите при намиране на трупове за експерименти, трябва да кажа, че някои хора си изкарват прехраната, като ограбват гробовете.

Тъмната стая не можа да скрие тръпките на лейди Финч.

— Аз чух за подобно нещо, което се случило една нощ в двора на малка църква в покрайнините на града. Взели два трупа, които били погребани през деня.

— Е, какво очаквате? — попита лорд Потбъри. — Лекарите от хирургичните училища в Единбург и Глазгоу трябва да имат какво да режат. Може ли да се обучат добри хирурзи, ако няма на какво да се упражняват. Тези, които изравят труповете, може да действат незаконно, но задоволяват една от нуждите на лекарите.

— Извинете ме — прошепна Виктория на своята леля, когато разговорът за движението на мъртвите тела започна да обсебва всички. — Смятам да си легна.

— Спи спокойно, скъпа — Клео стисна нежно нейната ръка. — Напомни ми сутринта да ти покажа прекрасната колекция бръмбари, които донесе лейди Уудбъри! Всичките тези екземпляри е събрала при последното си пътуване из Съсекс. Тя любезно се съгласи да ни ги остави за няколко дни, за да ги изучим.

— Ще ги видя непременно — каза Виктория с ентусиазъм. Една интересна колекция от насекоми бе почти толкова интригуваща, колкото ново растение от Китай или Америка. — Но сега наистина трябва да си легна.

— Лека нощ, скъпа. Не трябва да се преуморяваш, знаеш това.

Виктория напусна тъмната библиотека, премина през ярко осветения хол и тръгна по постланите с червена пътека стълби. Когато стигна площадката на стълбището, надигащото се у нея вълнение я бе обхванало изцяло.

— Свободна си — каза тя на своята прислужница, когато влезе в спалнята си, обзаведена в жълтозлатисто и бяло.

— Но, вашата любима рокля, мадам. Вие ще се нуждаете от помощ, за да я съблечете.

Виктория се усмихна с примирение, защото знаеше, че ще си докара куп въпроси, ако откажеше съдействие. Тя освободи прислужницата по възможно най-бързия начин и се върна към бездънния си гардероб.

Под купа от шалове тя извади чифт мъжки панталони, а под натрупаните одеяла — ботуши. Намери жакета, който бе скрила в големия дървен сандък, и започна да се приготвя.

Малко след това Виктория седеше пред огледалото и се оглеждаше критично. Тя бе събирала тези мъжки дрехи в продължение на седмици и сега за първи път виждаше всичко накуп.

Панталоните бяха натъкмени добре, като подчертаваха линията на нейните бедра и женските й извивки, но за това нямаше лек. С помощта на дългите краища на своето тъмносиньо сако и на тъмната нощ трябва да скрие най-очевидните белези на своята женственост. Най-после нейните гърди, които съвсем не бяха малки, се скриха под прекрасно изработената риза и жълтата жилетка. Когато Виктория сложи бобровата шапка върху късата си коса, тя бе наистина доволна от крайния ефект. Напълно бе убедена, че поне през нощта ще може да минава спокойно за младо конте. Преди всичко хората виждат това, което очакват да видят.

Тревогата отново се пробуди у нея и тя разбра, че не е толкова развълнувана от предстоящото посещение на карнавала, колкото от новата среща със Стоунвейл. Той трябва да е джентълмен или лейди Атертън и Берти Линдууд не би трябвало да го причисляват към своите приятели. Но една жена, при това наследница, не трябва да разчита много на мъжкото чувство за джентълменска чест. Тя беше научила този урок от втория си баща.

Също така Виктория знаеше, че тази нощ трябва да бъде достатъчно сигурна в себе си, за да успее да задържи положението в своите ръце. Тя се отпусна и бодра усмивка цъфна на устните й. Имаше твърде голям опит в контролирането на ситуациите, където са въвлечени мъже.

След един последен критичен поглед пред огледалото тя пресече тъмносиния килим и седна в облеченото с жълто кадифе кресло до прозореца. След малко ще може спокойно да напусне къщата.

Тази вечер нямаше да има време за тревоги относно безпокойството, което често я обземаше през дългите тъмни часове на нощта. Няма да се замисля над чувството за нещо опасно, което все още не е преминало. Няма да се разяжда от идеята за възможността от възкресяване на мъртъвци с електричество.

Най-хубавото от всичко бе, че е почти полунощ. С малко късмет ще бъде будна през по-голямата част от нощта. Така ще има по-малко време за сънищата от своето минало, от най-далечния ъгъл на съзнанието си, които отскоро все повече и повече нахлуваха в нейните нощи. Тя бе започнала да се страхува от кошмарите. Една тръпка премина през нея дори сега, когато разбута спомените от миналото си. Тя все още виждаше ножа в неговата ръка.

Съществуваше възможност тази вечер кошмарите да бъдат отблъснати. С малко щастие тя нямаше да бъде у дома преди зазоряване, а с дневните часове се справяше. Страхуваше се само от тъмнината.

Виктория се загледа в сенчестата градина и се зачуди какво ли ще си помисли Стоунвейл, когато я види облечена като мъж. Радостното очакване да види изумлението му бе достатъчно, за да разгони остатъците от ужаса, който все още се въртеше в дълбините на съзнанието й.

 

Лукас се облегна на мястото си в каретата и се намръщи на сенките по тъмната улица. Той не бе в добро настроение.

— Каква е тази глупост? Защо не вземем мис Хънтингтън от предното стълбище?

— Казах ви — запротестира Анабела Линдууд, — нейната леля е много разбран човек, но Виктория се страхува, че дори и тя може да има някои съмнения относно плановете ни за тази вечер.

— Радвам се, че има още някой освен мен, който може да се съмнява — изръмжа Лукас. Той се обърна към другия мъж в каретата: — Линдууд, смятам, че трябва да имаме няколко контролни места за среща в случай, че се изгубим в тъмнината.

— Прекрасна идея — бързо одобри Линдууд. Той бе много доволен, че има Лукас край себе си. — Вероятно трябва да накараме каретата да ни чака на някое място далеч от голямата тълпа.

Лукас кимна, като мислеше бързо. Ще бъде трудно да се маневрира с каретата близо до парка. По това време на нощта тълпите могат да бъдат многобройни и непредсказуеми.

— Кажи на твоя кочияш, че ако не ни намери на мястото, на което ще ни остави, да върви две преки по-надолу от градината и да чака до кръчмата, наречена „Ловджийски зъби“.

Линдууд кимна одобрително.

— Знам мястото, а и моят кочияш го знае. Още веднъж искам да ви кажа колко много ценя, че се присъединихте към нас тази вечер, Стоунвейл. Когато дамите вземат решение, няма мъж, който може да ги спре, нали?

— Остава да бъде проверено — отвърна Стоунвейл.

Анабела, облечена в стилна синя рокля за разходка, с подходящо синьо манто, се засмя:

— Ако мислите, че можете да спрете Виктория да прави това, което иска, то знайте, че има изненада за вас, милорд.

— Мис Хънтингтън често ли прибягва до тези трикове?

Анабела се засмя отново.

— Виктория не е глупава, уверявам ви. Това й е за първи път, но доста отдавна го е планирала.

— Изглежда, доста дълго време мис Хънтингтън е живяла неуправлявана от съпруг — заключи Лукас и погледна сърдито към Анабела, докато нейното кикотене не премина в открит смях. — Казах ли нещо смешно?

— Мис Хънтингтън възнамерява да върви до края на своя живот без такова управление — обясни Анабела.

— Разбирам, че се страхува, да не би да се омъжи заради своето богатство — каза внимателно Лукас. Той търсеше повече сведения, но не желаеше да задава много въпроси.

— Тя се страхува също и от брака — отговори Анабела, като престана да се смее. — Не е виждала нищо друго освен много тъжни примери на брачен живот в своето семейство и, разбира се, обстоятелството, че е непрекъснато преследвана толкова години заради своето богатство, я отклонява повече от всичко от семейния живот. Понякога се чудя не мисли ли тя погрешно. А какво е хубавото за жените в брака?

— Бела — прекъсна я рязко брат й, — не говори глупости и не си мисли да следваш мис Хънтингтън в своя живот. Мама ще изпадне в истерия. Ще бъда изцяло откровен — колкото и да е чаровна Виктория, ако нейната леля не бе толкова добра приятелка на мама, щях да си помисля дали да те пусна с нея. Помисли си само в какво положение съм тук, през нощта, единствено заради влиянието на тази жена върху теб. Колкото по-скоро се омъжиш, толкова по-добре. Благодаря на Бога, че Бартън е настоятелен.

Анабела се усмихна в тъмнината.

— Аз знам, че не можеш да се откажеш от отговорността да следиш отблизо моето поведение, но се страхувам, че трябва да задържиш ентусиазма си за по-дълго, Берти. Въз основа на моите впечатления реших да се откажа от предложението на лорд Бартън.

— Въз основа на твоите впечатления вероятно значи, че си обсъждала това с мис Хънтингтън — изрече мрачно Линдууд.

— Отменям разговора на тази тема — отвърна Анабела. — Тя бе достатъчно добра да ми даде своето мнение за това, какъв съпруг би бил лорд Бартън.

Интересът на Лукас се изостри от последната забележка на Анабела.

— Как е могла мис Хънтингтън да си създаде мнение за лорд Бартън?

— О, повярвайте ми, той я преследва твърде прилежно няколко месеца миналата година. През това време тя е имала възможност да научи доста работи за него.

— Така ли? — Лукас усети студенина в своите думи. — И какво точно е научила?

— Няколко малки неща, като например това, че явно е направил едно или две деца на своята любовница, че толкова си падал по чашката, че се налагало кочияшът му да го прибира вкъщи и че има страст да играе комар — отговори Анабела.

— Така значи — измърмори Лукас, — не можеш ли да изтърпиш няколко незначителни мъжки прегрешения?

— Наистина ли? — запита познат, но пресипнал женски глас откъм отворения прозорец на каретата. — Би ли могъл виконт Бартън да преглътне подобни дребни грехове на своята бъдеща съпруга?

Лукас извъртя рязко главата си към прозореца на каретата и дори усети, че само гласът на Виктория моментално възбуди желанието, което за първи път почувства в игралната зала на Атертънови. Той овладя раздразнението си и се приготви да поздрави своята „наследница“ с обичайните комплименти. Но вместо да види жена в елегантна вечерна рокля и боне, се вгледа във фигура, облечена от главата до петите в мъжки дрехи. Нейните очи срещнаха неговите през стъклото на прозореца и хвърлиха предизвикателството.

— Мили Боже — каза той през зъби, — това е лудост!

— Не, милорд, това е забавление.

Лукас се надигна, когато чу слизането на кочияша, и бързо отвори вратата на каретата, преди да е дошъл. Очакваше да види дама с вкус към нежните приключения, а не това отвратително създание.

— Влезте тук, малка глупачке, преди някой да ви познае!

Неговата настоятелност я вкара през вратата много по-бързо, отколкото тя очакваше. Виктория въздъхна тежко, като седна на мястото до Лукас, и сграбчи шапката си, за да я опази непокътната. Той видя скъпо струващ инкрустиран бастун в ръката й.

— Благодаря ви, милорд — каза тя с тежък сарказъм.

Лукас не й обърна внимание.

— Давай да се махаме оттук, Берти!

Линдууд се подчини и почука с бастуна по покрива на каретата.

— Към парка, ако обичаш — извика той.

Анабела се усмихна на Виктория, докато каретата се движеше, потраквайки.

— Изглеждаш много добре, Вики. Не откривам ли влиянието на Брумел за избора ти в синьо? Чувала съм, че е луд по този цвят. Но ти винаги си предпочитала жълто.

— Реших, че жълто сако ще бъде твърде силно за случая — отвърна Виктория.

— Така че ти се ограничи само до жълта жилетка. Поздравявам те за овладените чувства и моля те, кажи ми кой ти върза вратовръзката? Сигурна съм, че не съм виждала толкова добър дизайн от години.

— Харесва ти, нали? — Виктория опипа с пръсти възела. — Измислен е от мен и се нарича „Виктор“.

Анабела се разсмя.

— Вики, заклевам се, че ти говориш точно като някое конте от Бонд Стрийт. Уловила си правилния тон, същата скучна преструвка. Можеш да обявиш, че ще ставаш актриса и ще превземеш сцената.

— О, благодаря ти. Бела. Това е най-голямата награда за труда ми.

Лукас се облегна назад и заоглежда чудната фигура до себе си с критични очи. Първоначалното раздразнение се смени с истинско безпокойство, което бе нещо ново за него. Ясно бе, че Виктория Хънтингтън е една немирница и това й качество може да й донесе сериозни неприятности.

— Често ли го правите, мис Хънтингтън?

Лукас почувства, че механично използва тона, с който се обръщаше към младите офицери под негова команда, изпаднали в беда, и това го раздразни.

— Това е моят първи опит с мъжки дрехи, сър. Но нека бъдем честни, вероятно ще бъда съблазнена да го направя още неведнъж в бъдеще. Намирам, че мъжкото облекло ми дава повече свобода, отколкото когато съм облечена в женски дрехи — призна Виктория.

— То наистина ви дава по-голяма възможност да почувствате удара от социалното унижение и нещастие, мис Хънтингтън. Ако се разбере, че обичате да обикаляте Лондон през нощта облечена като мъж, вашата репутация ще се срине за 24 часа.

Виктория сви още по-здраво пръстите си около дръжката на бастуна.

— Какво странно нещо казахте, сър. Знаете ли, вашето отношение ме изненадва. Мислех, че сте по-малко педантичен. Изглежда, играта на карти по време на бала ме е заблудила. Нямате ли никаква страст към приключения? Не, предполагам — нямате. Преди всичко вие сте добър приятел на лейди Атертън, нали?

Тази жена преднамерено го дразнеше. Лукас силно пожела да бъдат сами в каретата.

— Не знам какво имате предвид, мис Хънтингтън, но ви уверявам, че лейди Атертън не заслужава този упрек.

— Е, да, там е въпросът. Всеки знае, че лейди Атертън не би си позволила да бъде в карета на път за нощен карнавал — заяви Виктория.

Анабела се засмя тихичко.

— Това е самата истина.

— Искате да кажете, че лейди Атертън е педант? — Възрази Лукас.

Виктория се сдоби с едно изненадващо нежно движение в мъжките си дрехи.

— Нямах предвид обида, милорд. Просто тя не е жена, която обича да се радва на приключенията. Трябва да се признае, че и нейните приятели са еднакво ограничени в избора си на забавления и еднакво неодобрителни към тези, които имат по-широки вкусове и възгледи от тях.

— А вие сте жена, която обича приключенията, така ли? — жегна я Лукас.

— Да, милорд. Обичам ги много.

— И дори тези, които са свързани с риска да се провалите в обществото?

— Няма истинско приключение, ако няма истински риск, нали, милорд? Мисля, че един добър играч като вас разбира много добре това.

Нейните думи го накараха да се почувства по-неловко отпреди.

— Вие може би сте права, мис Хънтингтън. Но аз винаги бих предпочел риска, където чудатостите са в рамките на обичайното.

— Колко скучен трябва да е вашият живот, сър.

Лукас инстинктивно реагира на бодващата забележка, но се овладя навреме. Неговият самоконтрол подейства отново заедно с чувството му за здрав разум. Последното нещо, което можеше да предприеме, бе да обяви своята педантичност. Неговият инстинкт му подсказваше, че Виктория ще отговори с предизвикателство или дори с една безсмислена битка на желания, но тя би се игнорирала напълно, ако той успее да я отегчи.

„Педантична скука.“ Мили Боже! Мисълта, че може да му бъде лепнат такъв епитет, го разсмя. Това не можеше да се отнася за него, но сега, покрай мис Хънтингтън, Лукас откри, че проявява твърде необикновено отношение към благоприличието. Той все още бе шокиран от вида й в мъжки дрехи.

Виктория не задържа дълго вниманието си върху него. Тя се усмихваше на Анабела.

— Та ти реши да отхвърлиш предложението на Бартън, нали? Радвам се да го чуя. Този мъж щеше да ти бъде ужасен съпруг.

— Смятам, че си права — промълви деликатно Анабела. — Бях готова да преразгледам отношението си към него и страстта му към пиенето и хазарта, но като си представих, че е направил две незаконни деца на някоя бедна женица и не им е дал името си, се отказах.

— Това наистина показва отвратителното му чувство за достойнство — мрачно се съгласи Виктория.

Лукас изучаваше нейния профил в притъпената светлина.

— Аз просто се чудя как сте успели да разкриете работите на Бартън с неговите незаконни деца. Не мога да си представя как подобен слух е достигнал до къщата на такава домакиня като лейди Атертън.

— Не, не е така. Аз наех човек, който да разследва това-онова за лорд Бартън и той ми донесе сведенията за двете деца и любовницата.

Лукас усети хладина.

— Вие сте наели човек от „Бонд Стрийт“?

— Смятам, че това е най-простият начин да се реши проблемът.

— Това беше един брилянтен подход — заяви Анабела.

Линдууд изстена:

— Мили Боже, ако мама знаеше! Горкият Бартън! Мисля, че той е твърде загрижен за теб, Бела.

— Съмнявам се в това — изръмжа Виктория. — Неговото семейство му е заявило, че очакват от него да се ожени, и той просто си търси съпруга, която да удовлетвори изискванията на баща му. Той опита с мен миналата година и като не постигна нищо, реши да си пробва късмета с прекрасната мис Пилкингтън. Явно и тя успя да види, че той е най-долнопробен зестрогонец. След това започна да ухажва Анабела. Това е.

— Прекрасната мис Пилкингтън? — Лукас гледаше ту едната, ту другата жена. — Защо наричате мис Пилкингтън прекрасна?

— Защото е — отговори утвърдително Анабела. — Никога не е правила погрешна стъпка. Пример за женска точност, направо образец.

— Вие ще разберете за мис Пилкингтън, милорд — каза Виктория, — когато ви съобщим, че тя е протеже на лейди Атертън.

— Разбирам.

Нищо чудно, че Джесика искаше да го насочи към друга наследница. Ако беше решил да преследва мис Пилкингтън, нямаше сега да бъде в една карета с жена, облечена отвратително в мъжки дрехи. Лукас се замисли за секунда дали не е направил сериозна грешка, след което реши, че какъвто и да е рискът, тази вечер ще бъде много по-интересна с мис Хънтингтън.

— Надявам се, че сте разбрали, милорд? — каза Виктория.

— Добре. Едно нещо е сигурно — отбеляза сухо Стоунвейл. — Поради вашата намеса мис Линдууд никога няма да разбере какви чувства наистина изпитва към нея лорд Бартън, нали? А след като Бартън не знае, че съдбата му е била решена от частен детектив, той няма шанс дори да се защити.

— А може ли да се защити? — остро отвърна Виктория.

Очите й срещнаха неговите в тъмнината, но този път в тях нямаше палавост.

— Казвате, че това, което детективът е разкрил, е лъжа?

— Казвам, че не е ваша работа да се намесвате в случая. Може да има смекчаващи обстоятелства, — бързо отвърна Лукас.

— Много се съмнявам — каза Виктория.

— Също и аз — обади се Анабела. — Само си представете горката жена, захвърлена с двете деца от Бартън.

Линдууд се премести от другата страна на седалката.

— Нито една от двете не иска да знае дяволската причина, поради която това се е случило. Та за вас не е добре дори да обсъждате такива неща, нали така, Стоунвейл?

— Такъв разговор ни най-малко не подхожда на изискани дами от висшето общество — измърмори Лукас с неприятното чувство, че говори като отегчителен педант, какъвто го нарече Виктория.

Усмивката й бе триумфираща.

— Лорд Стоунвейл, позволете ми да отбележа, че ако намирате нашия разговор твърде обиден за вашата деликатна чувствителност, за вас има само един изход — просто отворете вратата на каретата и слезте.

В този миг Лукас разбра, че Виктория Хънтингтън има силата да се изплъзва покрай неговото желязно самообладание както никой друг от години. При това тя приложи този трик без каквото и да е усилие. Тази дама е опасна. Той трябва да направи много, за да удържи положението.

— Моята чувствителност ще издържи на вашите неделикатни обноски, мис Хънтингтън. Аз просто не мога да Ви напусна сега. Достойнството ми изисква да служа на дълга си.

— Ха, това не е чувство за дълг, сър. Чисто и просто това е изнудване.

— Уверявам ви — отвърна Стоунвейл, — не е изнудване, когато вие играете ролята на жертва.

Нейните очи блестяха закачливо като пред атака и Лукас усети с цялото си същество силно желание. Кръстоса ръце пред гърдите си, отпусна се на седалката и впери поглед в нейния. В този момент той не искаше нищо друго, освен да бъде сам с това дяволско същество. Копнееше да просне нейното тяло върху седалката и да й покаже какъв риск е поела, като го предизвиква така открито.

За момент между тях настъпи тишина. Когато Виктория откъсна погледа си от него и затвори очи, той разбра, че тя е прочела мислите му. Малката радост от победата бе краткотрайна за Лукас. Стана му ясно, че ухажването, което бе предприел, ставаше все по-хазартно, отколкото бе очаквал. С помощта на Джесика Атертън и на своите умения на масата за карти, той се надяваше да скрие от обществото истината за своето финансово състояние. Бе направил това с нужното старание. Но ако съпругата, която желаеше, реши да наеме детектив, то истината щеше да излезе наяве веднага. Слухът за неговото несъществуващо богатство няма да се задържи дълго. Ставаше все по-ясно, че задачата — да примами тази наследница щеше да бъде най-изтощителното преследване, което някога е предприемал. Едно погрешно движение, една лошо пресметната стъпка — и той може да загуби играта.

— Колко дълго смятате да продължи вашето приключение тази вечер, мис Хънтингтън? — попита Лукас с безстрастен тон.

— Нима времето е проблем за вас? Имате ли планиран друг ангажимент? — усмихна се тя твърде сладникаво.

Той интуитивно разбра, че Виктория иска да провери дали няма среща със своята любовница след карнавала.

— Не, нямам. Линдууд и аз ще изпълним уговореното за тази вечер. Ще отидем на определеното място, но е необходимо да определим час за прибиране.

— О, да! Предполагам, че два часа ще бъдат достатъчни да се забавляваме на карнавала.

— Страхувам се, че не мога да остана толкова дълго време навън, Вики — отбеляза Анабела. — Мама ще се прибере вкъщи след около два часа и ще очаква да ме види у дома.

— Тогава един час — Лукас не скри своето облекчение.

— Това е вероятно времето, което мога да си позволя — изрече със съжаление Анабела.

— Един час е достатъчно дълго време — каза бързо Берти Линдууд.

— Е, много добре — обади се Виктория, малко раздразнена, но се овладя, — значи един час. Ще трябва да побързаме, ако искаме да видим всичко.

Лукас не каза нищо, но му беше ясно, че следващият час без съмнение щеше да бъде един от най-хубавите в живота му.

Половин час по-късно неговите мисли се потвърдиха. Огромният парк беше пламнал от фенери, които осветяваха сергии, подобни на безкрайна бойна редица, където се продаваше светла бира и пай с месо; палатки, представящи атракции на акробати и въжеиграчи; препълнени навеси, чиито главни номера бяха кукленото шоу и игрите. Тълпата представляваше смесица от хора от най-висшите слоеве до низините.

Слуги, измъкнали се от господарите си; продавачи с жените си; чираци и млади момичета; контета, изчерпали запасите си от лудории; аристократи, авантюристи, проститутки, сводници, джебчии, парвенюта, представители на закона и докери — всички се бяха притиснали плътно, като че ли търсеха тайнствената сензация на панаира.

— Милорд, знам, че сте загрижен относно моето преобличане и се притеснявате — прошепна Виктория, като спряха да си купят пита с яйчен крем.

— Загрижен е меко казано, мис Хънтингтън. Тези дяволски бричове ви стоят като излети — промърмори Лукас, гледайки нежната извивка на бедрата й.

— За мен ще бъде удоволствие да ви препоръчам шивача си. Впрочем, може би ще бъде най-добре, ако пуснете ръката ми. Някакъв човек от другата страна на улицата ни гледа.

— Дяволите да го вземат! — Лукас се отдръпна от нея като опарен. Веднага почувства как се изчервява, като осъзна, че непознатият е видял как той държи подръка другия господин така, както един мъж би държал ръката на една жена. — Този ваш глупав начин на обличане ще ни докара само неприятности.

— Никой няма да си спомни за това повече, докато не ви видят, че се държите с мен като с жена — Виктория въодушевено захапа едно парче от питата.

— Въпросът не е в това, как аз се държа с вас, а как вие изглеждате в тези бричове.

Виктория докосна с пръсти яката си.

— Мисля, че сакото прикрива много добре фигурата ми.

— Имам една новина за вас. Изобщо не я прикрива.

— Вие сте решили да усложнявате нещата тази вечер, нали, милорд? Позволете да ви припомня, че вие бяхте този, който настояваше да се включи в това рисковано начинание. Аз съм просто една невинна жертва на вашата изнудваческа интрига.

— Невинна жертва, мис Хънтингтън? — Лукас направи мрачна гримаса. — И да сте, вие никога не бихте могли да бъдете нечия невинна жертва.

Виктория го измери с поглед, замисляйки се върху думите му за момент.

— Вероятно би трябвало да се обидя от това, но съм в прекалено добро настроение. О, вижте, акробатите започват представлението си. Нека да идем да ги погледаме.

Лукас се озърна наоколо.

— Не виждам никъде Линдууд и сестра му.

— На Берти му се пиеше още бира. Те ще се върнат всеки момент. Престанете да се притеснявате, сър.

— Опитвам се да проявявам някаква степен на благоразумие. Никой досега не прави и опит за това.

— Така е, защото все още има много малко развлечение в това да проявяваш благоразумие. Хайде да побързаме, иначе няма да видим акробатите.

Малко след това, когато Лукас бе започнал да се отпуска и дори да се самоубеждава, че могат да изкарат цял час на карнавала и да останат невредими, нещастието дойде без предупреждение.

Може би проявата на особено разточителство при демонстрацията на фойерверки бе причината за малкия огън. Или може би това беше свадата, възникнала между две проститутки, настояващи за възнаграждение за услугите си от един войник. Или това бе просто естествената склонност на всяка голяма група от хора в Лондон да се превръща в тълпа при най-незначителния повод.

Каквато и да бе причината, превръщането на навалицата от весели зяпачи в необуздана и неконтролируема човешка маса, решена да създава неприятности, стана за по-малко от секунда.

Избухнаха фойерверки, хората започнаха да крещят, проклятия изпълниха въздуха. Конете се изправяха на задните си крака и се хвърляха напред. Банда момчета се възползваха от удобния случай да откраднат една табла с банички, като накараха продавача да тича след тях и да отправя люти закани в нощта. Виковете и ослепителните блясъци от фойерверки и ракети се увеличиха. Пламъците пропълзяха до най-близката палатка и тя се запали, след което настана пълен хаос — опасен, смразяващ кръвта хаос. Блъсканица, в която хората можеха да бъдат газени, тъпкани, нападани и ограбвани. Някои можеха да бъдат дори убити.

Лукас инстинктивно усети смяната на настроението на тълпата и реагира незабавно. За втори път тази вечер той стисна като в менгеме изящната китка на Виктория.

— Този път — заповяда той, извисявайки гласа си над врявата — ще ме следваш!

— Какво ще стане с Анабела и Берти? — изкрещя Виктория.

— Те ще се оправят сами, така както ние се оправяме.

Виктория не се опита да спори, за което Лукас й бе дълбоко благодарен. Несъмнено тя бе способна да прояви малко здрав разум, когато се наложеше.

Придържайки я към себе си, стискайки я здраво за китката, Лукас си проправяше път през навалицата към неопределената сигурност на уличките и алеите, които ограждаха парка. Още от самото начало си знаеше, че тази жена не носи нищо друго освен неприятности.