Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Surrender, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Златева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 87гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Аманда Куик. Отдаването
Редактор: Севелин Захариев
Коректор: Мая Арсенова
Технически редактор: Лидия Николова
Издателство „Калпазанов“
История
- —Добавяне
ГЛАВА 13
— Ти вярваш, че вторият ти баща е убил майка ти?
Виктория си помисли, че гласът на Лукас прозвуча невероятно спокойно. Така, като че ли я попита дали иска чаша шери преди вечеря. Докато говореше, той обви рамената й с ръката си и продължи да върви към къщата.
— Да. Да, вярвам, въпреки че никога не съм казвала нищо, освен на леля си. — Виктория усети тежестта от ръката му върху себе си и почувства известна увереност. Той бе толкова силен. Не беше съвсем сигурна защо ръката на Лукас има такъв утешителен ефект, не се и замисли за това. Тя беше толкова заета със себе си, като си повтаряше непрекъснато, че трябва да внимава какво още ще му каже. Вече се бе изтървала и му бе разкрила от тайната си повече, отколкото смяташе.
— Какво мисли леля ти?
Виктория стисна краищата на наметалото си.
— Че това е много вероятно. Тя знаеше какъв човек бе той — груб пияница, комуто липсваше и следа от благоприличие. На нея й бе интересно да разбере защо, ако той я е убил, му е било необходимо да чака толкова години, за да го извърши? Защо не се е заел с това и не го е направил скоро след като се е оженил за майка ми и вече е имал достъп до парите й?
— Може би не е имало уважителна причина да я убие в първите години — каза Лукас замислено, като че ли мозъкът му бе зает с решаването на някаква любопитна загадка. — В края на краищата, както ти казваш, той е имал достъп до богатството й. Защо е трябвало да рискува да бъде обесен за убийство?
— Това е гледната точка на леля Клео. Майка ми не само ме изпрати да живея при нея, но и тя самата често идваше да поседи при нас по няколко седмици, понякога и месеци. След като разбра за какъв човек се е омъжила, тя прекарваше колкото се може по-малко време с него. Когато беше пиян, той ставаше свиреп и опасен.
— С други думи, като добавка към парите, които му е дала, тя услужливо се е махала от пътя му. Тогава защо я е убил след всичките тези години?
— Може би защото просто му е омръзнала — каза Виктория. — Може би някой ден много й се е ядосал и е изгубил самообладание. Той имаше ужасен нрав, в дадени моменти изобщо не бе в състояние да се владее. Полудяваше. — За разлика от Лукас, помисли си тя, който винаги се владееше, дори когато беше ядосан.
— Майка ти е починала при злополука по време на езда?
— Да. Близо до къщата му в провинцията. Тя бе отишла там, за да посрещне гостите му за онзи уикенд. Беше прекарала с мен и леля Клео преди това няколко седмици, както обикновено, но Уитлок й нареди да се върне за няколко дни и да поеме задълженията си на съпруга, както той се изрази. Майка ми беше много красива, много привлекателна всъщност и отлична домакиня и Уитлок често я използваше, за да впечатлява приятелите си — обясни Виктория.
— Злополука по време на езда, звучи повече като планирано убийство, а не като извършено в изблик на ярост.
— Може би си прав. Аз само знам, че той го е направил.
— Откъде знаеш това?
„Защото той така ми каза — спомни си тя разярено. — Той дори ми го повтаряше, докато вървеше към смъртта си по стъпалата на стълбището.“ Но едва ли можеше да каже на Лукас. Беше много проницателен. Веднъж получил тази информация, той щеше да настоява за още, а тя вече бе разбрала, че има лошия навик да става прекалено доверчива и уязвима в неговите ръце.
„Освен това — помисли си мрачно Виктория, — въпреки че Лукас е много необикновен човек, той сигурно не би бил толкова търпелив и разбиращ и не би приел лесно новината, че се е оженил за убийца.“
— Нямам истинско доказателство, разбира се каза предпазливо Виктория. — Но в сърцето си аз съм убедена в неговата вина.
— Злополуки при яздене се случват непрекъснато, Вики.
— Майка ми беше отличен ездач. — Виктория се надяваше, че с това ще приключи въпроса, но Лукас продължи по своя неподражаем начин.
— Изправяла ли си се лице в лице с Уитлок?
Прекалено много се приближаваше до опасната територия.
— Той знаеше, че нямам никакво доказателство, и ми се присмиваше.
Ръката на Лукас се стегна около рамената й.
— Какво направи после?
— Нищо не бих могла да направя. Той умря след по-малко от два месеца и леля Клео и аз решихме, че това е божието провидение за справедливост.
— Той е бил намерен на долните стъпала на стълбището, струва ми се, нали?
— Къде си чул това? — Тя бързо повдигна очи и го погледна.
Устата на Лукас се изви в кисела усмивка.
— Джесика Атертън.
— Ти сигурно си получил доста информация от лейди Атертън?
— Нека не започваме тази караница отново. По този начин ли почина?
— Да. — Виктория внимателно подбираше думите си. — Той бе твърде пиян тази вечер, което не бе необичайно за него. Спъна се и падна от горното стъпало, като полетя надолу по стълбището. Това беше краят на всичко.
— Не съвсем.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Просто това, че ти все още се тревожиш при вида на инициалите му, избродирани върху нечие шалче или гравирани върху странна табакера. Какво има, Вики? Да не би да си започнала да се чудиш дали наистина има призраци? Да не си мислиш, че Уитлок се е върнал, за да те преследва?
— Не говори такива неща! — Тя моментално се овладя. — Разбира се, че не вярвам в призраци. Това, което ме притеснява относно шалчето и табакерата, е, че и двата предмета се оказаха там, където е най-голяма вероятността да ги видя.
— Местонахождението на шалчето е интригуващо, нали? Това означава, че някой е знаел, че ти ще се върнеш късно в къщата именно през вратата на оранжерията.
— Да, точно така, Лукас. Като погледнеш назад, това не те ли навежда на мисълта, че някой ни е шпионирал през цялото време? Този същият някой така внимателно ни е наблюдавал, че, той или тя, ме е видял да напускам празненството онази нощ и да се качвам в каретата, която ти беше наел — заключи Виктория.
— И ни е проследил до странноприемницата. Това е възможно.
— Това сигурно е била Джесика Атертън.
— Не мога да си представя лейди Атертън да се катери по градинската стена посред нощ.
— Ти си имаш свое мнение, но това означава, че шалчето и табакерата са били оставени от някой друг. Освен ако…
— Освен ако какво?
Виктория бе обхваната от една идея.
— Допускаш ли, че тя би наела някого от улица „Бой“, за да ни следи?
— Точно ти, скъпа моя, би трябвало да знаеш колко лесно е да се направи това.
След тази забележка се възцари неловка тишина, през време на която на Виктория й хрумна, че ако тя бе разсъждавала трезво, а не бе слушала сърцето си, можеше да прояви здрав разум и да си наеме човек, който да й достави информация за тайнствения лорд Стоунвейл.
— Тъкмо се чудех колко време би ти отнело да уредиш всичко това? — каза Лукас.
— Да уредя какво? — Тя се намръщи, опасявайки се, че е прочел мислите й.
Зъбите му блестяха в злобна усмивка.
— Да наемеш преследвач да ме проучва. Това бе една от причините, поради която исках да приключа с ухажването колкото може по-бързо.
— Вие сте напълно достоен за презрение, Стоунвейл.
— Аз съм също така напълно задоволен от условията на нашата сделка, мадам. — Той се спря навън, пред вратата на кухнята, за да докосне леко устните й със своите. Очите му проблеснаха. — И тъй като не съм искал да те поставя в неудобното положение, в което се оказа онази нощ в странноприемницата, не мога да кажа, че съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Така или иначе, като се имат предвид рисковете, които поехме, мисля, че се отървахме леко.
— Не виждам как по-лошо би могло да свърши?
— Тогава на теб, скъпа, ти липсва въображение. Случвало ми се е да лежа буден нощем и да мисля дали не сме сбъркали нещо по време на среднощните си екскурзийки. — Той повдигна нагоре брадичката й. — Наистина ли си толкова нещастна с мен, Вики?
Виктория искаше да започне да го ругае, че не я обича толкова, колкото тя го обича. Искаше да го обвини, че я е използвал нечестно, за да се ожени за нея; че нейните чувства са се оказали извън контрола й, докато той прекрасно е владеел своите. Тя жадуваше да го накара напълно да осъзнае изумителната си вина, да го накара да се унижава, за да иска да му прости и да й се закълне във вечна любов и преданост. Накратко, Виктория осъзна, че желаеше някакво отмъщение за положението, в което се намираше. Обаче тя гледаше достатъчно реалистично на нещата, за да осъзнае, че никога няма да го получи. Тя добре си беше научила урока. Щеше да пази тайните си в сърцето така, както пазеше и другите, тъмните тайни. Ако графът на Стоунвейл е доволен от тази женитба, тя щеше да се стреми също да е доволна. Нямаше да му даде нищо повече от това, което той беше уловил в капана си — наследница, която бе така добра да приеме относително спокойно факта, че са се оженили за нея заради парите й.
— Мисля — каза тя, — като имам предвид останалите съпрузи, че ти не си от най-лошите.
— Ще ме убиете с нищожната си похвала, мадам — каза той меко. — Сигурно бихте могли да направите повече от това?
Тя прехапа долната си устна, докато го гледаше. На лунната светлина фигурата му изглеждаше заплашителна. Той стоеше пред нея огромен и силен. Замръзналите черти на лицето му бяха гравирани с най-блед сребрист цвят и дълбоки сенки. Очите му проблясваха с чувственост, която караше наскоро заситените й чувства да пламнат отново за живот. Тя трябваше да се страхува от него. Вместо това винаги беше необикновено сигурна в негово присъствие. Дяволите да ги вземат мъжете…
Първото й желание бе да обвие ръце около врата му и да признае любовта си. Но чувството й за самосъхранение и гордостта й заговориха и потиснаха това безразсъдно и безполезно действие. Тя нямаше да си позволи да бъде пак толкова уязвима от Лукас, както се оказа в онази съдбоносна нощ в странноприемницата.
— Струва ми се, милорд, че вече ви обясних, че ще направя всичко възможно да остана вярна на задълженията си от сделката.
Лукас поклати мрачно глава и целуна върха на носа й.
— Толкова горда и решена да не дава и трохичка повече, отколкото трябва! Как можеш да бъдеш така жестока, Вики?
— Не мисля, че е проява на жестокост от моя страна готовността ми да приема положението, в което се оказах. Какво повече би могъл да ми предложиш, Лукас?
— Всичко.
— Звучи така, като че ли говориш за моето пълно отдаване.
— Може би за това говоря.
— Относно това, аз се заклевам, че ще ти се наложи да почакаш, докато светът позволи на жените да се появяват с бричове на публични места — изстреля тя язвително. — С други думи, завинаги.
— Може би не толкова дълго. Но ще се върнем на въпроса по-късно. Засега ще се задоволя с прогреса, който направихме тази вечер. — Той взе ръката й и я поведе към тъмната, заспала къща.
Викарият и жена му бяха изнервени. До болка очевидно бе, че не са свикнали да пият чай в огромната къща на Стоунвейл. Виктория реши, че ако трябва да рискува с някаква догадка, то тя трябва да признае, че те никога преди това по никакви причини не са били канени в къщата, камо ли пък за благотворителност, свързана с нуждите на околността. Това я подразни. Беше още едно доказателство, че предишният граф изобщо не се е грижел за хората, които живеят в областта, близо до земите му.
— Не мога да ви опиша колко сме щастливи, че вие и очарователната лейди сте се настанили тук, в къщата, лорд Стоунвейл. — Реверънд Уърт, червендалест, добре сложен мъж към петдесетте, говореше много откровено.
— Да, наистина. На нас ни е много приятно да ви кажем добре дошли — каза мисис Уърт развълнувано. Тя беше много приятна, дребна жена, която седеше като птичка до съпруга си. Чашката за чай потрепера в ръката й, след като тя едва отпи от нея. Непрекъснато хвърляше по един бърз, плах поглед към гостната стая, сякаш не можеше да повярва, че се намира вътре в голямата къща.
— Благодаря — каза учтиво Виктория, усмихвайки се на разтревожената жена. — Беше много мило от ваша страна, че приехте поканата ми.
— О, няма нищо, няма нищо — запелтечи гостенката и едва не разсипа чая си. — Ние сме толкова поласкани от вашия интерес към местните проблеми.
Викарият направи един смел опит да срещне очите на домакина си и да го погледне така, както се гледат мъж с мъж.
— Надявам се, че няма да се засегнете от това, което ще кажа, сър, но земите на вашия род прекалено дълго време бяха занемарени. Аз съм много щастлив да отбележа, че чух вече да се говори за подобренията, които сте започнали. Това е голямо успокоение за мен.
— Радвам се, че сте доволен, Реверънд Уърт. Не бих се съгласил съвсем с вас относно положението на имението и заобикалящата го околия. — Лукас постави чашата си с отчетлив звън на масата, което накара Виктория да прикрие една бърза усмивчица. Съпругът й добре потискаше напрежението си, но тя знаеше, че той много желаеше да избегне точно това свое социално задължение. Много неубедително й беше обяснил тази сутрин, че е твърде зает човек и няма достатъчно време, за да го губи, като пие чай с викария. Виктория настоя, че той не трябва да изпуска възможността да установи връзка, и накрая тя победи, като предизвика удивлението на един-двама от прислугата, чули спора в хола. Не остана незабелязано, че новият граф на Стоунвейл е започнал много да угажда на жена си.
— Има доста да се направи — отбеляза Уърт. — Положението наоколо става отчайващо.
— Вашето отношение на благородна дама направи невероятно впечатление на местните хора, мадам — каза срамежливо мисис Уърт. — Когато отидох да посетя Бетси Хоукинс тази сутрин, за да й занеса една фуста за дъщеря й, тя доста гордо ми заяви, че повече няма нужда от благотворителност. Дъщеря й си била намерила работа тук, в кухнята, а съпругът й щял да започне в конюшните. Тя беше толкова щастлива! Просто не можете да си представите. Тази бедна жена е изживяла такива тежки години, както и много други.
— Ние сме благодарни, че има толкова хора, желаещи да работят. Ще имаме нужда от тях, за да приведем това място във форма — каза Виктория, като влагаше смисъл във всяка своя дума. Беше се оказало непосилно трудна задача да се приведе гостната стая в що-годе приличен вид за днешната визита. Бе накарала новата прислуга да я почисти още на разсъмване.
— Е, аз нямам намерение да ви казвам, че благодарение на историята на бракониера за призрака, вие сте пред едно добро начало, доколкото хората наоколо са засегнати от това — тържествено заяви викарият и млъкна, когато жена му хвърли към него един смразяващ поглед. Той припряно си взе чашата и прочисти гърлото си: — Моля за извинение!
Но не беше лесно да отклони вниманието на Лукас:
— За какъв бракониер и каква история за призрак става въпрос, Реверънд?
Първоначалното неспокойство на викария стана очевидно. Явна беше личната му вина, че вече е казал прекалено много. Той леко се закашля:
— Опасявам се, сър, че неколцина от местните хора са склонни да бракониерстват в горите, особено когато годините са тежки, каквито бяха последните няколко. Господарят знае, че понякога животът е без стойност, и затова предишният граф беше поставил капани за хора.
— Няма за какво да се тревожите. Служил съм в армията и поради това, от време на време ми се е налагало сам да отстоявам земята, и ви уверявам, че съм склонен да не обръщам внимание на малко бракониерстване. Вече съм дал разпореждане да се премахнат тези капани за хора, които ловците още не са открили.
— Аз съм неимоверно щастлив да чуя това! Чичо ви, както сигурно знаете, имаше съвършено друго отношение. — Усмивката на викария засия като слънчев лъч в облачен ден.
— А сега кажете за тази история с бракониера и призрака — вметна тихо Лукас.
Викарият размени един бърз поглед с жена си и след това въздъхна тежко:
— Да. Е, добре, това беше просто една забавна история, която случайно чух тази сутрин. Вие знаете хората в провинцията как говорят. Изглежда някакъв безстрашен ловец е минал през една пряка пътека за дома си миналата нощ, когато забелязал Кехлибарения рицар и неговата дама. Вие сигурно сте чували легендата, разбира се?
— Запознат съм с нея.
Виктория съсредоточено се наведе напред и каза:
— Кехлибарения рицар и неговата дама са били видени в областта?
Жената на викария се изсмя нервно:
— Точно тук, върху земите на вашето имение, ако позволите да отбележа. Така историята беше разказана сутринта. Изглежда рицарят и дамата му са били забелязани да се разхождат към къщата през градините някъде след полунощ. Това не е ли приятно знамение?
— Изумително — каза Виктория, докато истината започваше да се избистря в главата й. Представи си как тя и Лукас може би са се сторили на стреснатия бракониер в късната доба — тя бе загърната с кехлибарената си пелерина. — Казвате, че са се разхождали към къщата през градините? — Тя почувства убийствения поглед на Лукас, но реши да не му обръща внимание. Положението беше прекалено забавно. — Какво може да са правили, ходейки наоколо по това време на нощта, как мислите?
Лукас се закашля:
— Скъпа моя, би ли ми наляла още една чаша чай? Струва ми се, че съм доста жаден.
— Да, разбира се. — Виктория му се усмихна с очи, докато му наливаше чай. В отговор той й хвърли свиреп поглед, който само допълнително я въодушеви. — Какво казвахте, мисис Уърт?
— Аз ли? За това, какво може да са правили те, докато са се мотаели наоколо посред нощ ли? О, Боже — добрата жена едва се усмихна, — е, все пак те са призраци, както знаете. Предполагам, че това е единственото време, по което им е позволено да се появяват насам. И според легендата двойката е доста склонна към среднощни срещи. Изглежда, че двамата имат навика да яздят в тези земи посред нощ и да се завръщат в къщата малко преди разсъмване.
— Достатъчно вече сме говорили за призраци, скъпа. — Викарият се закашля. — Ще накараш лорд Стоунвейл и дамата му да си помислят, че с нищо друго не се занимаваме, освен с призрака на селото.
— Никога — заяви Виктория. — Намирам го за много интересно. Нали така смяташ, Стоунвейл?
— Намирам, че всичко това са глупости — каза властно Лукас.
— Трябва да разберете — каза бързо жената на викария, — хората от селото се вълнуват, като слушат историята. На тях им се иска да й вярват, защото им се иска наистина нещата да започнат да се променят към по-добро. Според легендата Стоунвейл ще започне да разцъфтява отново само когато Кехлибарения рицар и дамата му се завърнат. Моля ви, милорд, да не унищожавате малката история, свързана с надеждите им!
— Да. — Виктория се усмихна сладко на съпруга си. — Моля ви, не убивайте радостта, Стоунвейл!
Викарият и жена му изумено се загледаха в нея. Лукас само хвърли още един убийствен поглед и отпи от чая. Гостите усетиха, че случайно са попаднали в една лека съпружеска свада. Викарият стана още по-червен и побърза да промени темата на разговора:
— По-добре да видиш двойка безвредни призраци, отколкото този разбойник, който е станал страшна напаст за хората от околията през последните два месеца.
— Разбойник? — вниманието на Виктория моментално беше привлечено от това съобщение. — Какво по-точно е това с разбойника? Вие обиран ли сте, Реверънд?
— Аз не. И никой от хората от селото, които аз познавам. Смея да отбележа, че никой от тях не си заслужава трудът на този човек. Но има доклади от няколко пътнически коли с вагони. Страхувам се, че подлецът е доста неумолим. При един от случаите водачът на колата извадил пистолет и накарал разбойника да избяга в храстите. В друг случай пътниците са му дали дребни монети и един пръстен без стойност.
— Разбойниците обикновено имат свърталище в местността, където се занимават с нещо — забеляза замислено Лукас. — Мислите ли, че този човек може да е някой местен жител?
Викарият поклати главата си доста бързо, като изглеждаше по-обезпокоен от всякога.
— Осмелявам се да кажа — не. Може би е някой, който преминава оттук. Няма да се учудя, ако този човек напусне точно сега областта. При неговата професия е по-разумно да се сменя територията на действие.
Викарият беше доволен, че е сменил насоката на разговора.
— Не искам да бъда нахален, Стоунвейл, но помислили ли сте за видовете зърнени култури, които ще засаждате? Аз живея тук от доста години и имам известни наблюдения върху това, какво вирее най-добре на тази почва.
Мисис Уърт изведнъж се разтревожи:
— Наистина, скъпи, убедена съм, че негово благородие, ако се нуждае от съвет, ще го поиска.
— Разбира се, разбира се. — Викарият стана още по-червен. — Съжалявам за това, което казах. Градинарството е мое хоби. Аз считам себе си за нещо като учен в тази наука.
— Наистина ли, сър? — Лукас се приближи към него.
Викарият отново се закашля, но този път изглеждаше по-уверен в себе си:
— За мен е удоволствие да ви кажа, че имам една-две статии, публикувани в „Развитието на ботаниката“. В момента работя върху една книга за отглеждането на цветята.
— Какво знаете за елдата? — попита рязко Лукас, у когото всички следи на отпуснатост изведнъж се бяха изпарили.
— Чудесен фураж за животни. Добър за вашите бедни ниви. Разбира се, аз лично предпочитам овеса, пшеницата и зърнените култури, където е възможно да се отглеждат.
— Чувал съм, че елдата може да се яде и от хора при тежки времена и недостиг на пшеница.
— Само от тези, които живеят на континента. Съмнявам се, че ще намерите англичанин да яде елда, освен ако не е безумно гладен.
— Разбирам ви — каза Лукас. — Аз проявявам интерес към това как се противопоставя варовитата глина на късното торене. Какво е вашето мнение?
— Различно. Аз съм направил доста проучвания по този въпрос — каза викарият, изпълнен с ентусиазъм. — Изпробвал съм варовитата глина върху розовите храсти на жена ми. Също така с торф и риба. Бихте ли искали да чуете за резултатите?
— Разбира се, че искам. — Лукас се изправи. — Защо да не идем до библиотеката. Там имам няколко карти на имението. Можем да ги разгледаме. Ще ни извините ли, скъпа? — обърна се той към Виктория.
— Разбира се.
— Да вървим. Имам няколко въпроса, които искам да ви задам. Сега, относно торенето. Трябва да ви призная, че то има предимство, защото винаги има наличност на тор.
— Вярно е. Когато се свърши, евентуално, винаги може да се докара от Лондон. Сам знаете, че в Лондон има няколко хиляди обора с коне. Трябва да се направи нещо с целия този тор. Случайно да сте чели „Елементите на химията в земеделието“ на Хъмфри Дейви?
— Не — каза Лукас, — но аз притежавам екземпляр на „Селскостопанската икономика на Йоркшир“ от Маршъл. Той отдава голямо предпочитание на варовитата глина.
— Допускам, че тя си има своите достойнства. Ако желаете, мога да ви заема екземпляра на „Елементите“ на Дейви. Човек придобива научен подход към проблемите с торенето. Вярвам, че ще ви бъде много интересна.
— Високо оценявам това — каза Лукас.
Двамата мъже излязоха от стаята, все още разговаряйки съсредоточено. Виктория погледна към гостенката си.
— Още чай, мисис Уърт?
— Благодаря ви, милейди. — Тя погледна извинително домакинята си. — Моля да простите на съпруга ми. Страхувам се, че е твърде пристрастен към заниманията си с градинарство и земеделие.
— Повярвайте ми, той е попаднал на добър събеседник — Виктория се усмихна. — Интересът на съпруга ми в последно време силно нарасна, не забелязахте ли?
— Да, забелязах. — Мисис Уърт се отпусна. Доволната й усмивка беше много приятна. — Представяте ли си — да обсъждат въпросите на торенето в гостната стая. Но, все пак, такъв е животът в провинцията.
— Той съвсем не е различен от живота в къщата на леля ми в Лондон. Моята леля проявява интерес към научните постижения и се опасявам, че вървя по нейните стъпки. Аз твърде много обичам подобни беседи.
Жената на викария се въодушеви:
— Може би вие и лорд Стоунвейл ще проявите интерес и ще посетите някои от сбирките в нашето местно „Общество за проучване на интересни проблеми“. Събираме се всяка седмица, в понеделник следобед, в нашата къща. Със задоволство мога да ви съобщя, че доста голяма група хора ни посещават. — Жената изведнъж се изчерви и започна да заеква: — Разбира се, нашите сбирки може би няма да представляват интерес за вас. Сигурна съм, че сте много по-напреднали, тъй като сте имали предимството да бъдете в града.
— Ни най-малко. Възможността да посетя вашата следваща сбирка звучи много примамливо. С нетърпение ще я очаквам!
— Колко мило от ваша страна! — Усмивката отново грейна на лицето й. — Едва ще дочакам да кажа на приятелите ни.
— Казахте, че отглеждате рози, мисис Уърт?
— Страхувам се, че те са моята страст.
— С голямо удоволствие бих желала да обсъдим някои планове за градините тук, в Стоунвейл. Не мога да живея без подходяща градина, а Лукас е прекалено зает със селскостопански въпроси, за да може да ми помага.
— За мен ще бъде чест и радост.
— Отлично! Докато говорим за това, можем да обсъдим и най-належащите въпроси по отношение на благотворителността в областта. В интерес на истината, аз съм много по-притеснена как да започна с това, отколкото с градините си.
— Не е трудно да се разбере защо хората от селото с такова желание вярват, че тяхната Кехлибарена дама се е завърнала. — Жената на викария се усмихна искрено.
— Предполагам, че имате предвид предпочитанията ми към този цвят дрехи. Уверявам ви, това е чисто съвпадение. — Виктория погледна жълтата си следобедна рокля с иронична усмивка.
Мисис Уърт се стресна и се почувства много неудобно от това, че е направила подобна забележка.
— О, не, мадам! Аз нямам предвид вашата прекрасна рокля, въпреки че, ако позволите да отбележа, този цвят ви стои чудесно и създава усещането, като че ли е кехлибарен. Не, аз имах предвид легендата. Говори се, че дамата на рицаря била много мила и нежна.
Виктория сбърчи носа си и се намръщи:
— Тогава това не би могло да се отнася за мен. Аз определено не съм образец на съвършенството. Само попитайте съпруга ми.
Една седмица по-късно Виктория седеше пред огледалото на тоалетната си масичка, докато Нан привършваше приготовленията, за да я сложи да си легне. Камериерката й държеше роклята, когато вратата, която разделяше стаята на Лукас и нейната, се отвори след леко почукване. Лукас се вмъкна с чувство на собственик, което вече не изненадваше Виктория. Тя го наблюдаваше в огледалото си и кимна на прислужницата си, която направи малък реверанс на Лукас.
— Сега можеш да си вървиш, Нан. Благодаря ти.
— Да, мадам. Да ви изпратя ли едни поднос с чай?
— Не, благодаря ти, Нан — каза Виктория, като видя в огледалото блясъка в очите на Лукас. — Тази вечер не желая никакъв чай.
— Много добре, мадам. Лека нощ на вас и на негово благородие. — И тя бързо излезе от спалнята.
Лукас изчака, докато вратата се затвори след камериерката, след това се приближи мързеливо и заплашително и застана точно зад Виктория. Наведе се напред и положи ръцете си на тоалетната й масичка, като по този начин я затвори като в клетка. Продължаваше да я гледа в очите в огледалото.
Виктория не можа да потисне тръпката на очакване. Този мъж имаше опустошително въздействие върху чувствата й. А същевременно бе разбрала, че тя самата има същата сила на действие върху него. Зачуди се дали винаги ще бъде така между тях двамата.
— Видях, че днес пристигна писмо от леля ти. — Лукас наведе главата си, за да целуне тила й. — Какво пише лейди Нетълшип?
— Всичко изглежда така, като че ли ние всички ще минем през скандала невредими. — Виктория се усмихна мрачно, като си припомни съдържанието на писмото на леля си. — Благодарение на Джесика Атертън, която е разгласила, че бързата ни сватба е най-големият роман на сезона.
— Добрата стара Джесика. — Лукас прокара езика си по чувствителната извивка на ухото й.
Виктория сви раменете си.
— Кълна ти се, Лукас, че не ми е приятно да бъда задължена на тази жена.
— Нито пък аз, но като войник отдавна съм се научил да приемам помощ от какъвто и да е източник, стига да бъде от полза.
— Очевидно е, иначе не бихме били в сегашното положение.
— Сръдла. Хи не би могла да издържиш на подобни забележки, нали?
— Много е трудно — призна си Виктория. Кръвта й беше вече сгорещена само от изражението на очите му и от близостта му. Порази я мисълта, че дори ако някой махне с вълшебна пръчица и утре сутринта разтрогне брака им, тя никога не би могла да се освободи напълно от този мъж.
— Някакви други новини от леля ти?
Виктория видя напрегнат пламък в очите му и разбра, че това няма нищо общо с чувствената атака, която беше повел срещу нея.
— Имаш предвид дали тя е намерила някакви други предмети с монограм У? Отговорът е — не. Тя също така пише, че не е намерила никой, който да е изгубил шалчето или табакерата.
— А споменава ли случайно за Еджуърдс?
— Не.
— Много добре. Кажи ми, Вики, какво писмо написа в отговор на леля си? — попита Лукас.
— Писах й за плановете ми за градината и я поканих да ни посети колкото се може по-скоро и когато й е удобно. Също така споменах как ти и викарият сте си допаднали и имате сходни интереси в селскостопанските технологии, градинарството и торенето. Това е всичко, струва ми се. О, също така я помолих да ми изпрати няколко стръкчета цветя за разсад и семена.
— Какво? И дори никакъв намек за това, как ти благородно си приела нерадостната си съдба и си се зарекла да изпълниш дълга си на съпруга? — Той целуна врата й. — И нито дума за това, как си стигнала до извода, че твоята женска чест ти повелява да се подчиняваш на мъжа си, независимо какъв е съпружеският акт, естествено като се имат предвид обстоятелствата? — Той гризна ухото й. — И не споменаваш за задълженията си в съпружеското легло? — Той целуна извивката на рамото й. — Никакъв коментар върху това, как си принудена да заплащаш за глупостта си и какъв урок ти е дало всичко това?
Тя се изправи на крака, обърна се и безмилостно го ръгна в ребрата.
— Стоунвейл, вие сте нещастен, дразнещ звяр, подобие на съпруг и желаете само да ми се подигравате.
— Кракът ми, кракът ми. Престанете веднага, мадам, или ще ме превърнете в развалина за цял живот. — Лукас отстъпи към леглото, като смехът му изпълваше цялата стая.
— Върви по дяволите с твоя крак! — Тя продължи да го напада, като се приближаваше към него, бутайки го назад, докато не се катурна на леглото. След това скочи върху него, възсядайки го победоносно. Лукас протегна ръцете си за прегръдка.
— Моля ви за милост, милейди! Ще продължавате ли да биете един беззащитен мъж, който вече е повален?
— Ти можеш да бъдеш повален, но изобщо не си безпомощен, Стоунвейл. Все още продължаваш да използваш устата си и струва ми се, че тя ще е това, което ще ти навлече беля на първо място тази вечер. Нали няма да продължаваш да ми се подиграваш по най-подлия начин? Обещай ми!
Той се усмихна бавно и чувствено.
— Позволете ми да използвам устата си за по-добри цели, мадам!
Той я достигна с една ръка и обхвана със силните си пръсти задната част на главата й. След това придърпа лицето й надолу към своето и превзе устните й със своите.
С лека въздишка Виктория се отдаде на тайнството на магията, която усещаше в прегръдките на съпруга си.