Аманда Куик
Отдаването (11)

ГЛАВА 10

Той я чакаше в библиотеката застанал близо до прозореца и поглеждаше към градината, където толкова често бе стоял посред нощ. Виктория влезе в стаята и затвори много леко вратата след себе си. Една тържествена тишина бе завладяла цялото домакинство, сякаш всеки бе затаил дъх. Тя разбра, че прислугата, включително Нан и Ретбоун, се движеха много предпазливо. Лукас бе неин съпруг само от няколко часа и той бе просто гост в дома на леля й, но вече се бе утвърдил като авторитетна личност. Никой не искаше да предизвиква неговата твърдост. Това окуражи Виктория.

— Викали сте ме, милорд? — попита тя, скрита зад ледена вежливост.

Той я погледна, направи няколко крачки и се спря. Владееше се напълно.

— Не сте се преоблекли за път?

Трябваше й много повече смелост, отколкото очакваше, за да го погледне и да му каже какво е решила.

— Няма да дойда с вас поради една важна причина. Желая ви приятно пътуване, милорд — тя се завъртя на пети и тръгна към вратата.

— Ако сега ме напуснеш, Вики, ще съжаляваш много повече, отколкото можеш да си представиш.

Неговият заплашителен тон я спря, както не би я спряло нищо друго на този свят. Тя се обърна.

— Извинете! Има ли нещо друго, което бихте желали да ми кажете?

— Твърде много неща, но времето напредва и предпочитам този разговор да се състои в карета вместо в библиотеката на леля ви. Сега единствено мога да се извиня за емоционалния изблик на лейди Атертън. Уверявам ви, нямах никаква представа, че ще дойде тук и ще се държи по такъв злополучен начин.

— Да, тя се държа доста печално, нали? Кога смятахте да ми кажете истината за себе си?

— Каква истина желаете да ви кажа? Че веднъж съм поискал ръката на Джесика? Това се стари неща, Вики, и не ви засягат.

— По дяволите — изсъска тя, — знаете много добре коя истина искам да чуя. Вие преднамерено сте искали да се запознаете с мен, защото съм богата наследница. Имате ли наглостта да го отречете?

— Не, но ако си спомняте, вие непрекъснато го предполагахте. Много добре си спомням вашите заплахи. Вие се съгласявахте на всичко независимо какво ви предлагах, нали? Играхте рискована игра и я загубихте, но това си беше ваш избор. Нали ми казахте веднъж, че няма истински риск без истинска опасност.

— Трябва ли да посочвате глупостта ми по този начин?

— Защо не? Аз не съм нищо друго, освен един безсърдечен зестрогонец, който се е сдобил със зестра.

Тя се почувства така, сякаш я бяха ударили в стомаха.

— И сега вие очаквате да приема своето унижение, без да протестирам?

Той прекоси стаята с няколко бързи крачки и я сграбчи за рамената. Очите му пламтяха.

— По дяволите! Очаквам от вас да ми се доверите. За последните няколко седмици ми доверихте вашата сигурност и чест. Сега, когато сте моя съпруга, очаквам същото.

— Да ви се доверя? След всичко, което направихте с мен?

— Какво толкова лошо съм направил? Не съм организирал нещата така, че да ни хванат. Предупредих ви, че целият план е опасен, но вие искахте да имате вашата нощ на научни изследвания на всяка цена, помните ли?

— Не смейте да ми се подигравате!

— Не ви се подигравам. Само ви припомням как се опитахте да оправдаете своето желание да се любите с мен. Аз извърших това миналата нощ така, както го пожелахте. По дяволите! Та вие дори ми казахте, че ме обичате.

Виктория извърна глава и очите й се навлажниха.

— Казах го, защото мислех, че ви обичам, но явно съм сбъркала.

— Ти ми даде рисунката на „Кралица Стрелица“, а после ми се отдаде безрезервно. Аз повярвах, че ме обичаш. Когато леля ти почука на вратата, първата ми мисъл бе как да те защитя. Какво можех да направя? Да откажа да ви предложа брак?

— Моля ви, не изопачавайте моите думи. Вие видяхте една възможност, която очаквахте, и се възползвахте. Не се опитвайте да отричате.

— Няма да отричам, че поисках да се оженя за вас. Аз не бих рискувал нощес нито вашата, нито моята чест, ако не бях сигурен, че рано или късно ще се оженим. Леля ви ни откри неочаквано и това ускори събитията, но крайният резултат бе неизбежен.

— Не беше неизбежен! — избухна тя.

— Вики, бъди разумна. Ти трябва да разбереш, че ние не можехме да продължаваме дълго по този начин. Нещата бяха станали твърде опасни още преди да излезем миналата нощ. Хората говореха, а ти не направи нищо, за да се противопоставиш на слуховете. Поехме опасен риск, за да се удовлетворят среднощните ти прищевки. Рано или късно ние щяхме да бъдем разкрити и тогава никой от нас нямаше да има избор. Не си ли помисляла, че можеш да забременееш?

— Защо не ми казахте цялата истина, преди да започнем? — гласът й постепенно се превръщаше в истеричен крясък на разярена жена. Тя яростно се бореше да се овладее.

— Ще бъда откровен. Не ти казах нищо, защото исках да те спечеля, а ако ти беше наясно с моето финансово положение, никога нямаше да ми дадеш тази възможност. Ти бе твърдо решила да не се омъжваш, бе така наплашена на тема зестрогонци, че нямах друг избор. Никога не ще узнаеш колко тежки бяха последните седмици за мен, Вики. Най-малкото, което можеш да направиш, е да проявиш разбиране и доброта.

Тя го погледна недоверчиво.

— Доброта? Как можеш да искаш от мен да те съжалявам?

— Защо не? Ти винаги си готова да бъдеш добра с всички, включително и с лейди Атертън. Видях те как се опитваше да я утешиш, докато тя се бе облегнала на рамото ти в оранжерията.

Лукас я пусна внезапно и прокара пръсти през косата си.

— Защо не мога да поискам малко доброта и за себе си? Въпреки всичко аз съм твой съпруг и само Господ знае, че тази ми роля няма да бъде никак лесна.

— Какво предлагате в замяна?

Той пое дълбоко въздух:

— Ще дам клетва, че ще бъда добър съпруг. Имаш моята дума.

— А как точно тълкувате съпружеската вярност? — тя скръсти ръце, а пръстите й се впиха в нежната й плът, като оставиха червени следи. — Очевидно не можете да ми дадете материална сигурност. Според вашата бивша любов аз съм тази, която носи парите в семейството. Вие ми давате титла. Ще ви се отблагодаря както трябва, но аз никога не съм се интересувала от титли.

— Аз ви донесох също и приключенията, които търсехте.

— Искате да кажете, че ме подлъгахте с приключенията?

— Вики, послушай…

— Има едно нещо, което трябва да знам, Лукас. Възнамеряваш ли да установиш романтична връзка с лейди Атертън сега, когато вече си семеен?

— Господи! Не! Толкова е ясно, че ти в момента не мислиш за моята честност, но ако познаваше Джесика така добре, както аз мисля, че я познавам, щеше да разбереш, че самата мисъл за любовна връзка с нея е безсмислена.

— Прости ми. Разбира се, че е така. Лейди Атертън е образец за всичко благоприлично.

— Точно така.

— Тя е толкова благородно същество! Няма никакви угризения особено когато трябва да следва диктата на дълга пред зова на сърцето. Както преди четири години прие предложението на лорд Атертън, вместо твоето.

— Тя направи това, което бе задължена да направи — отвърна невъздържано Лукас.

— Колко ужасни разбирания имате по въпроса — каза Вики.

— Четири години са много време — рече Лукас и сви рамена. — И да ти кажа истината, аз съм много доволен сега, че не се ожених за Джесика. По-късно осъзнах, че това щеше да бъде голяма глупост.

Виктория го изгледа многозначително.

— Защо говориш така? Тя изглежда точно като за теб. Тя е от тези жени, които са изпълнителни съпруги, както вече казах — образец за женско подражание.

— Прибери си ноктите Вики! — Лукас се усмихна дяволито. — Истината е, че я намирам доста тъпа. — По-късно открих, че предпочитам по-буйни натури. А след последната нощ трябва да заявя, че предпочитам и по-страстни жени.

— Нима? — Виктория навири нос. — Предполагам, говорите от собствен опит. Вие сте имали възможността да сравнявате мен и лейди Атертън в леглото?

— Не се прави на глупава, Вики — Лукас се захили открито. — Можеш ли да си представиш дори и в най-смелите си мечти Джесика да се промъква в странноприемница с този или онзи мъж? Уверявам те, тя бе толкова превзета и благоприлична преди четири години, колкото е и днес. Тя никога не би рискувала своята репутация заради един мъж или за една нощ на научни изследвания като тази в страноприемницата.

— Не като мен — въздъхна Виктория.

— Да, не като теб. Напълно вярно. В действителност, аз досега не съм срещал жена като теб. Ти си твърде необикновена, Вики. Затова аз не винаги знам как да се държа с теб, но те уверявам, че съм изпълнен с добри намерения. А сега, Вики, изгубихме твърде много време в този безсмислен разговор. Отиди горе и се облечи. Имаш точно 15 минути.

— За последен път ви казвам, милорд, няма да отида никъде с вас.

Тя отскочи леко назад, когато той тръгна напред без каквото и да е предупреждение, като взе разстоянието между тях с познатите й резки, странно балансирани крачки. Той я хвана за брадичката и я накара да го погледне в очите. Когато тя направи това — застина. Там гореше цялата сила на неговата ярост. Виктория внезапно разбра защо мъжете са го следвали в битките и защо цялата прислуга се движеше толкова внимателно.

— Виктория — каза той, — изглежда, не разбираш колко съм сериозен, когато казвам, че ще тръгна след 15 минути. Няма никаква грешка. Досега пренебрегвах себе си и твоето твърдоглавие в усилията си да ти доставя удоволствие и ти явно реши, че може да не зачиташ заповедите ми. Уверявам те, това не е така.

— Не приемам заповеди от вас или от който и да било друг мъж.

— Но сега ще приемеш! За добро или зло имаш съпруг и той желае да напусне Лондон — той млъкна, за да погледне часовника си. — 13 минути. Ако не си готова, когато той тръгва, ще те качи в каретата независимо с какви дрехи си облечена. Ясно ли е, мадам?

Виктория затаи дъх и разбра, че той ще извърши точно това, което й беше казал.

— Вие сякаш държите камшик в ръката си, милорд, и както повечето мъже, не се колебаете да го използвате.

— Уверявам те, че никога няма да те бия с камшик, Вики. А сега спри да изпробваш търпението ми. Остават ти по-малко от 12 минути.

Виктория се обърна и побягна.

 

Пътуването към далечната пустош на Йоркшир бе най-дългото, което Виктория бе предприемала в живота си. По време на изтощителния път тя почти не успя да се види със своя съпруг. Лукас прекара повечето време извън каретата, тъй като предпочиташе да язди своя жребец Джордж, вместо да си има работа с настроението на Виктория. През нощта тя и Нан спаха в една стая на странноприемницата, където отседнаха, а Лукас и неговият прислужник — в друга. Вечерята бе серия от неприятни случки.

Докато стигнат Стоунвейл, настроението на Виктория не се подобри ни най-малко, а както тя предполагаше — също и на Лукас. Той предпочиташе да я отбягва колкото се може повече.

Първите й впечатления от земите, обкръжаващи нейния нов дом, не бяха обнадеждаващи. Не беше необходимо човек да има познания по градинарство и ботаника, за да разбере, че лятната реколта е твърде посредствена. Имаше една потискаща атмосфера във всичко, което видя — от пръснатите къщурки на селяните до мършавите животни, пръснати по полето.

Липсата на каквито и да е стоки в селския магазин отразяваше стопанското състояние, което тегнеше над областта като черен облак. Виктория изтръпна при вида на няколко дечица, които си играеха в мърсотията. Дрехите им бяха по-окаяни от на който и да е гамен в Лондон.

— Това е непростимо — измърмори тя на Нан, — тези земи са били оставени да повехнат и умрат.

— Предполагам, че лордът ще има сериозна работа в бъдеще — отбеляза внимателно Нан. Тя бе напълно наясно по отношение чувствата на своята господарка спрямо графа. — Той ще заслужи титлата си, като успее да върне живота на тази земя.

— Да, точно така — съгласи се тъжно Виктория, — и той ще се нуждае от моите пари, за да го направи — добави тихо тя.

За първи път започна да осъзнава силата на задълженията, с които се е сблъскал Лукас, когато е наследил титлата. Всеки, който живееше в или около имението, зависеше от успеха и напредъка на голямата къща, която управляваше стопанството. Виктория бе наясно, че сполуката и бъдещето на наемателите и селяните са здраво свързани със Стоунвейл. Ако пред нея стоеше задачата да облагороди тези земи, би ли се отказала от брак по сметка? Тя се замисли. Вероятно не. Както каза лейди Атертън, човек прави това, което трябва да направи. Както и да е, това признание не я направи по-милосърдна към Лукас. Тя можеше да разбере неговата нужда от пари и богата съпруга, но никога не можеше да му прости, че я избра и въвлече в тази игра. Вероятно той би намерил друга жертва, ако наистина държеше да е дама от висшето общество. Имаше и такива, които биха изтъргували богатството си за титла.

— Къщата е прекрасна, нали, мадам? — каза Нан, като подаваше нетърпеливо глава от прозореца на каретата, за да добие първи впечатления от голямата къща на Стоунвейл. — Горките полета и градини, те са толкова занемарени. Не приличат ни най-малко на тези на лейди Нетълшип.

Виктория усети как се заглежда, въпреки че си бе дала клетва, че ще се отнася с презрително равнодушие към всичко, свързано с Лукас. Нейната прислужница беше права. Къщата на Стоунвейл беше великолепна. Каменната фасада бе тържествена и добре проектирана. Широките стълбища слизаха към павиран двор с голяма извивка, като цялото пространство бе украсено с разкошен фонтан в средата. Но басейнът беше пълен с боклуци вместо с вода — фонтанът не работеше.

Във въздуха витаеше същата безпомощност и потиснатост, както в селото и в заобикалящите ги полета. Виктория гледаше своя нов дом напълно потресена. Всичко тук бе толкова далеч от луксозния, удобен и добре уреден свят, който тя познаваше при своята леля.

Лукас предаде коня си на коняря и отиде да съпроводи Виктория по стълбите към къщата.

— Както виждате — каза тихо той, — предстои много работа.

— Това е точно заключение, милорд — тя се чувстваше като замаяна.

— Бих желал да си поделим работата, Вики. И двамата имаме интерес от Стоунвейл. Това е твой, както и мой дом. Това ще бъде домът на нашите деца.

Тя изтръпна при тези думи, като си спомни какво й бе казала Джесика Атертън — „Ако не успееш да се привържеш към Лукас, само си помисли колко ще му е тежко. Той трябва да получи и наследник от теб.“

Тя моментално се изви и разбра, че Лукас е видял раздразнението й, тъй като лицето му бе непроницаемо.

— Ще те представя на прислугата, въпреки че тя не е многобройна. Името на иконома е Григс. Той е от прислугата в Лондон. Прислужницата е мисис Снийф. Тя е от селото.

Изтощена от дългото пътуване, потисната от това, което бе видяла, и твърде горда, за да отвърне на плахите опити на Лукас за установяване на добри отношения, Виктория взе чантата си и тръгна нагоре по стълбите към своята нова спалня.

Този ден вечерята не бе никакво забележително събитие. Григс се извини за бедния избор на вино и за липсата на слуга, който да сервира. Храната бе ограничена по отношение на избор и лоша като качество. Но обстановката бе по-отчайваща и от храната. Килимът беше изтъркан, мебелите — надраскани и замърсени, а среброто — потъмняло. Полилеят над главите им не беше почистван от години.

Но Виктория се дразнеше най-много от строгата тишина край масата. Тя не бе човек, който може дълго да мълчи, и бе вече на края на възможностите си да пази тишина. Изглежда, Лукас бе забравил какви усилия й струва всичко това.

— Е, милорд! — започна тя, след като се подкрепи с една голяма глътка от виното. — Къде смятате да започнете да харчите парите ми? Вероятно в градините? Или във фермите на арендаторите? Или може би възнамерявате да обзаведете къщата? Тя наистина се нуждае от това.

Лукас отпи от чашата си и я погледна.

— Откъде искаш да започнеш, Вики?

— Защо ме питате? Спасяването на Стоунвейл е ваша работа, не моя — тя се усмихна студено. — Сега, когато имате парите ми, вярвам, ще измислите много начини, за да ги изхарчите. Вторият ми баща нямаше никакви проблеми при харченето на пари за коне и жени.

— Както изглежда, мадам, вие сте в затруднено положение, понеже не сте имали подобно предизвикателство в живота.

— Какво значи това — тя го изгледа подозрително.

— Вие сте интелигентна жена, пълна с енергия, която е имала достъп до много пари. Използвали сте парите, за да си откупите независимостта и да поддържате добре живота си в обществото, но вие никога не сте ги използвали за нещо наистина полезно.

Това я жегна.

— Винаги съм давала големи суми за благотворителна дейност.

— Което отнемаше твърде малко от вашето време и възможности. Още повече не сте имали нито съпруг, нито семейство, които да погълнат значителната ви енергия. Вие не сте измислили нищо друго за запълване на времето си освен рисуването на растения и случайните научни сказки. Единственият отдушник за вас бе обществото. Но вие сте се отегчили бързо и сте започнали да търсите приключения. Те, скъпа, ви докараха неприятности.

— Уверявам ви, сър, аз не бях отегчена от градския живот — Виктория бе разгневена.

— Не? Смятам, че скуката ви накара да мечтаете за среднощните бягства.

— Това не е истина — каза тя, като пребледня. — Вие не знаете защо търсех приключения през нощта и ще ви бъда благодарна, ако престанете да правите глупави предположения.

— Не, сигурен съм, че съм напълно прав — и той поклати замислено глава. — Първоначално вие бяхте привлечена единствено защото аз бях готов да ви дам приключенията, за които жадувахте. Не ви харесва, че съм се оженил по сметка, но как мислите, се сетих да ви предложа вълнуващи изживявания? Вие желаехте изцяло да ме използвате за свои цели, нали?

— Това не е вярно — възрази тя.

— Не допускате ли, че отидохте по-далеч в чувствата си от едно лекомислено желание да ме използвате, за да се доберете до съкровените си мечти?

— Да… Не… По дяволите, Лукас! Вие преобръщате думите ми.

— Въпреки това, мадам, вие сте тук и вече няма връщане назад. Вие знаехте какви рискове поемате, но избрахте начертания път пред тях. Първото правило на играта, мила моя, е да се научиш да губиш, без да хленчиш — каза Лукас.

— Аз не хленча. Аз съм бясна. Има твърде голяма разлика.

Лукас се намести по-удобно и скръсти ръце.

— Ти се цупиш, Вики. Нищо повече. Никога не съм се сблъсквал с теб в подобна ситуация и съм любопитен да видя колко дълго ще продължи тази игра. Надявах се, че за теб най-тежко ще бъде, докато дойдеш дотук, но, изглежда, съм сбъркал.

— Да, точно така се получава — тя трепереше от гняв. Несправедливите обвинения бяха твърде непочтени. — Вие сте в дълбоко заблуждение.

— Ще ми бъдеш благодарна, Вики. Аз ти предлагам начин да избягаш от бъдещи неприятности като тези, които те докараха до това положение. Ще ми бъде приятно, ако мога да ти предложа едно споразумение, което временно ще даде смисъл на живота и парите ти — Лукас я погледна. — Помогни ми да възстановя Стоунвейл, земите му!

— Много мило от ваша страна, да се отнасяте така с мен и с моите пари.

— Вики, искам да бъдеш част от това място. Искам да го делиш с мен. Предполагам, че ще мога да променя нещо, без да се докосна до твоето наследство, но не възнамерявам да харча от парите ти, без да се допитам до теб. Ще бъда повече от щастлив, ако успея да те привлека към това дело. Ти си достатъчно умна и имаш добри познания благодарение на средата, в която си живяла. Можеш да повлияеш твърде много на това, което става тук, в Стоунвейл. Всичко, което искам, е да работиш с мен, вместо да се развличаш, като се сърдиш и цупиш.

— Това, което предлагате, е наистина много интригуващо — каза тихо тя. — Ако желаете толкова много да се допитвате до мен, дори и за най-малкото нещо, тогава ми дайте брачен договор, където ще потвърдите, че няма да пипате нито пени от моите пари без мое съгласие.

— Аз не съм пълен глупак, мадам — каза той опечалено. — Ще бъде върхът на идиотщината да подпиша подобен договор, докато си в подобно настроение. Може би ще говорим отново по този въпрос, когато решиш, че си готова да бъдеш наистина моя съпруга.

— Ха! Вие никога няма да ми дадете такъв договор! И двамата сме наясно.

— Дори да го направя, това няма да има голяма тежест пред съда. Ние сме съпрузи. Законите винаги ще ми предоставят определени права.

— Така ли стоят нещата?

— По дяволите! — Лукас се усмихна леко. — Ако аз ти дам сега такъв договор, ти ще го използваш веднага, за да сложиш край на този брак. Опомни се, Вики. Ти не си свикнала да бъдеш надхитрявана и всичките ти мисли в момента са насочени към това, как да си отмъстиш.

— Това не мога да го отрека. Ето нещо полезно, което може да запълни времето ми и да ангажира моята енергия, нали? — тя се усмихна студено и стана. — Сега, ако разрешите, милорд, страхувам се, че все още не съм започнала да се самосъжалявам, и се надявам, че като се прибера в своята спалня, ще се понацупя още малко.

Григс се затича да отвори вратата и тя излезе от дневната.

Лукас изгледа ефектното напускане на съпругата си с премрежени очи и даде знак на иконома да донесе бутилката порто, която носеше от Лондон. Кракът го болеше от дългите дни на езда, докато пристигнат в Стоунвейл. За кратко време той изпи доста от бутилката, като размишляваше какво да прави — да удуши Джесика Атертън или да сложи на колене Виктория.

Втората възможност му изглеждаше доста по-интересна и привлекателна. Той бе готов да даде твърде много, за да може да хвърли един поглед по заоблените задни части на жена си.

Лукас бавно и преднамерено продължаваше да се бори с великолепната течност. Виното служеше и за други неща, освен да притъпява болката в бедрото му. То също така го караше да си спомня за осуетените му желания през онази нощ на забранена страст в странноприемницата. Душата му се късаше от спомени, които опъваха нервите му докрай. Той не можеше да си представи, че Виктория не е споходена от същите спомени. Тя бе толкова отзивчива, толкова великолепна в любовта си, толкова сърдечна и доверчива. По дяволите, помисли си Лукас. Тя дори му каза, че го обича, и той бе твърдо убеден, че е единственият мъж, чул тези слова. Той знаеше, че тя не се е отдавала на никой друг досега. Радостта да наблюдава развитието на нейните чувства бе най-еротичното изживяване, което бе имал.

Рисунката на „Кралица Стрелица“ бе закачена на стената, близо до масата, така че да може да я вижда всяка сутрин. Това бе първото нещо от багажа на Лукас, което бе разопаковано. Той се чудеше дали Виктория предполага колко много значеше за него този малък подарък. Вероятно не. Тя не мислеше за нищо друго в момента, освен за накърнената си гордост.

Той бе дълбоко впечатлен от цветето. Това бе така може би защото бе първият подарък, който получаваше от жена след смъртта на майка си. Не искаше да включи в сметката медальона с къдрици от черната си коса, който му бе подарила преди години Джесика Атертън. Тя му го пъхна в ръката, когато със сълзи на очи отказа на предложението му за брак и обясни какво повелява дългът й. Той го бе хвърлил в един ров в навечерието на важна битка.

Лукас изпи виното и се загледа в празната бутилка. След това се замисли за празното легло, което го очакваше. Ако събитията не се бяха развили по този начин, сега той щеше да бъде в своята лондонска къща, в подготовка за поредно прескачане на градинската стена. Неговата безразсъдна, страстна приятелка щеше да го чака нетърпеливо за нощното приключение. Но нещата се промениха. Той бе оженен за палавница и трябваше да намери начин да се справи с нея. Той не искаше да прекара остатъка от живота си със съпруга, която ще е непрекъснато сърдита, както и да спи сам в собствената си спалня.

Виктория е толкова добра с всеки друг, помисли си Лукас, докато се изправяше на крака. Защо тя не отдели малко добрина и за своя съпруг? Вероятно трябва да разбере, че не е имал голям избор. Всеки мъж в неговото положение нямаше друга възможност, освен да си намери богата съпруга независимо от начина, по който ще го направи. Виктория бе достатъчно възрастна, за да разбира действителността. Във всеки случай събитието бе станало и тя трябваше да приеме открито положението, в което се намира. Тази глупава игра трябва да спре. Той няма повече да насърчава жестокия й хумор. Нито ще спи сам в леглото си. Той бе женен мъж, а това му даваше известни права и привилегии.

С ясно съзнание за положението Лукас напусна дневната и тръгна нагоре по стълбите. Щеше да направи още един опит да поговори с Виктория тази вечер и ако пак откаже да разговаря с него, ще намери друг начин да пречупи характера й.

Прислужникът му Ормсби бе зает с голямата спалня, която все още не беше оправена. Той погледна с почуда, когато Лукас влезе в стаята.

— Добър вечер, сър. Рано искате да си лягате тази вечер.

— Да, действително си лягам. Кажи на Григс да каже на прислугата да си ляга. Пътуването беше изморително за всички.

— Ще искате ли нещо за крака си, сър? — попита Ормсби. — Вероятно имате проблеми с него след толкова много часове на седлото?

— Току-що изпих бутилка порто. То ще се погрижи за това.

— Много добре, сър — Ормсби се движеше спокойно и работеше. — Нан ми каза, че лейди Стоунвейл се е оттеглила за сън. Ако това значи нещо, то изглежда, че нашият работен режим ще бъде съвършено различен от този в града.

— Точно така. Предпочитам повече живота в провинцията пред прелестите на града.

Лукас непрекъснато разтриваше болния си крак. Той нямаше повече да се катери по тази проклета градинска стена, нито щеше постоянно да се притеснява за репутацията и сигурността на дамата, докато тя весело се движи из игралните домове и бардаци.

Ормсби излезе след няколко минути. Лукас изчака, докато заглъхне шумът от стъпките му, преди да вземе свещта и да тръгне към вратата между двете стаи. От стаята на Виктория не се чуваше никакъв шум. Вероятно бе отдавна заспала в леглото си.

Той тихо отвори вратата, като си каза, че има право да влиза в спалнята на жена си. Натисна леко дръжката на вратата. Бе взел предвидливо ключа от тази врата, така че, дори и да искаше, Виктория не можеше да се заключи.

Стаята й бе съвсем тъмна с изключение на бледата лунна светлина, която влизаше през прозореца. Виктория явно обичаше да спи, без да дърпа завесите. Доста необичаен навик.

С помощта на свещта и луната Лукас успя да различи нежната фигура на жена си, сгушена под завивките. Кръстът му се стегна. В действителност свещта осветяваше малко повече от избелелите завеси, мръсния килим и похабените мебели, които украсяваха стаята. Той усети остра болка — новият дом на Виктория определено не отговаряше на нейния начин на живот.

Той отиде до леглото й и се чудеше как да й съобщи, че е дошъл да получи това, което му се полага като съпруг.

Докато се качваше по стълбите, бе измислил една дълга реч за задълженията на съпругата и правата на съпруга, но сега това му се струваше неубедително. Какво щеше да прави, ако тя не го пожелае повече, внезапно си помисли Лукас. Докато тази страшна мисъл витаеше из главата му, светлината на свещта озари златистия кехлибар, сгушен между гърдите й.

Тя все още носеше медальона.

Лукас въздъхна с облекчение. „Въпреки положението, не всичко е загубено“, помисли си той.

Докато тази мисъл изпълваше цялото му същество, Виктория започна безпомощно да се върти на възглавницата. Клепачите й трепнаха леко, а после внезапно отвори очи, вгледа се в него и изпищя:

— Мили Боже! Не! Не! Стой далеч от мен!

Лукас я гледаше потресен, а Виктория мълниеносно се изправи в леглото и изпъна ръка, сякаш искаше да го отблъсне. Той бе сбъркал. Тя не можеше да понесе факта, че е дошъл до нейното легло. Стомахът му се сви — как ще продължават така?

— Вики, за Бога…

— Ножът! Милостиви Боже, ножът! — тя гледаше свещта с ужас. — Не! Моля ви, не!

Лукас разбра, че тя бълнува. Явно я бе събудил по средата на някакъв кошмар и тя все още бе във владение на съня.

Той моментално остави свещта върху най-близката маса и я прегърна през раменете. Тя отвори уста и изкрещя още веднъж, очите й се насочиха към нещо, което само тя можеше да види.

— Виктория, престани — Лукас я разтърси.

Когато не видя знак за разбиране в очите й, той направи това, което рядко му се е случвало да върши с войник, изгубил ума и дума пред ужаса на битката — освободи едната си ръка и с премерена сила я плесна по лицето. Тя се сепна, като гледаше объркано, докато погледът й се спря на лицето му.

— Лукас — изохка тя, — мили Боже, това си ти! — издаде тих вик на облекчение и се хвърли в прегръдките му. Тя се вкопчи в него, сякаш той бе ангел, изпратен да я освободи от ада.

Чуха се стъпки в хола, а после тревожно чукане на вратата.

— Мадам? Милейди? Това съм аз, Нан. Всичко наред ли е?

Лукас с неохота се освободи от здравата хватка на Виктория. Тя изхленчи тихо в знак на недоволство, а той я успокои с една милувка.

— Тихо, скъпа. Трябва да видя твоята прислужница. Сега се връщам.

Той отиде до вратата и я отвори. Нан нервно обикаляше в хола.

— Бях на стълбите и се приготвях за лягане, когато чух писъка на милейди — Нан се вгледа в него. Под светлината на свещта, която държеше, очите й издаваха леко подозрение. — Всичко наред ли е?

— Тя е добре, Нан. Грешката е моя, събудих я по средата на лош кошмар.

— О, аз се чудех какво ли може да е станало? — очите на Нан вече не гледаха така обвиняващо. — Горката. От няколко месеца има неприятности с лоши сънища. Мисля, че това е една от причините да тръгне така по сбирки и нощен живот, за да може да бъде будна до сутринта. Но, както изглежда, отново е започнала да страда от тях. Може би няма да е зле да съм по-близо до нея.

— Няма нужда да се тревожиш, Нан. Сега тя си има съпруг, запомни това. Аз ще се погрижа добре за нея и сега съм й по-близък, отколкото ти.

Нан се изчерви и добави бързо:

— Да, сър. Е, тогава аз ще си лягам — тя се поклони и се затича надолу към хола.

Лукас затвори вратата и тръгна обратно към леглото. Виктория го наблюдаваше скрита в тъмното. Ръцете й обгърнаха свитите колена, очите й бяха широко отворени под мъждукащата светлина.

— Моите извинения, Вики. Не исках да се сепваш така внезапно по време на съня си — каза Лукас.

— Какво правехте, като се промъкнахте в моята стая? — попита язвително тя.

Той въздъхна, като разбра, че миговете на нейната слабост са отминали.

— Знам, че това ще те шокира, Вики, но сега ти имаш съпруг, а съпрузите имат право да се промъкват в спалните на своите жени — той премина през стаята и седна на ръба на леглото, като се правеше, че не забелязва нейния враждебен поглед. — Твоята прислужница каза, че страдаш често от кошмари, при това от доста време. Мислиш ли, че има някаква причина?

— Не.

— Питам, защото аз също имам неприятни сънища от време на време — каза внимателно той.

— Предполагам, че всеки човек ги има понякога.

— Да, но моят сън е особен. Той винаги е един и същ. А твоят?

— Да — каза тя колебливо и за да промени посоката на разговора, запита бързо: — Какво сънувате, милорд?

— Сънувам, че съм затиснат от умрял кон в средата на бойното поле, пълно с мъртви и умиращи мъже — Лукас пое дълбоко въздух, загледа се в нея и продължи: — На някои от тези мъже им остава малко живот. Всеки път, когато сънувам този сън, аз слушам виковете им, докато агонизират, и трябва да живея непрекъснато с болезнения въпрос, дали ще живея, или ще умра. Същевременно си мисля дали някой от мародерите, дошли да плячкосват умрелите, няма просто да ми пререже гърлото и всичко ще свърши.

Нейната тъжна въздишка и нежното докосване на пръстите й по краищата на пижамата му го накараха да трепне.

— Колко ужасно — прошепна Виктория. — Мили Боже! Лукас, колко ужасно! Твоят сън е по-гаден от моя.

— А какво сънуваш ти, Вики?

Пръстите й се вкопчиха в чаршафа и тя погледна надолу:

— В сънищата си аз винаги стоя на площадката на стълбището. Един… един мъж идва към мен. Той държи свещ в едната си ръка и нож — в другата.

Лукас чакаше, като се досещаше, че това не е всичко. Колебанието й при думата „мъж“ му подсказа, че тя познава лицето на този човек. Явно не желаеше да продължи своя разказ и да уточни за кого става въпрос. Той не искаше да я дразни с неприятни за нея въпроси. Но Лукас разбра, че в действителност сега й е по-близък дори от нощта на тяхната първа любов. Ако той е достатъчно мъдър, няма да насилва нещата. „Стратегия“, припомни си той. Когато един мъж има голяма цел, винаги постига повече с ум, отколкото със сила. Лукас се изправи и каза:

— Сега добре ли си?

— Да, благодаря, ще се оправя — тя кимна, без да потърси погледа му.

— Тогава, лека нощ. Извикай ме, ако се нуждаеш от нещо.

С огромни усилия на волята си той напусна стаята и отиде в своята спалня. Това бе едно от най-трудните неща, които му се бяха случвали напоследък.