Аманда Куик
Отдаването (10)

ГЛАВА 9

Виктория се събуди бавно, докато разбере, че шумът, който я смути, е от чукане по нейната врата. Това бе твърде неразбираемо. Нан никога не би си позволила да чука толкова невъзпитано, а и никой от домакинството, освен леля й, не би имал смелост да нахълта толкова рано при нея.

Но това не бе нормално утро. Това бе утрото след…

Очите на Виктория бяха широко отворени, докато разбере къде се намира и какво става. Вълна на облекчение премина през нея, когато видя, че навън е още тъмно. Тя и Лукас бяха на сигурно място и имаха достатъчно време, за да се върнат на бала преди зазоряване. След това разбра, че е сама в леглото. Изправи се внезапно, като придържаше завивките до раменете си и видя как Лукас бързо обуваше панталоните си. Той изруга тихо, сграбчи ризата си и закрачи бос към вратата.

— Лукас, почакай. Имам ужасното предчувствие, че не трябва да отваряш вратата.

Но беше твърде късно. Лукас вече отваряше вратата, като се готвеше да изръмжи свирепо на човека от другата страна.

— Как смеете да ни безпокоите! Аз и съпругата ми се готвехме да спим… — последва тежка пауза, след която Лукас продължи с ужасно притеснен глас. — Извинете ме, лейди Нетълшип. Вие сте последният човек, когото очаквах да видя тук тази нощ.

— Да — отвърна студено Клео Нетълшип, — мога да ви разбера.

Виктория скри глава между коленете си и затвори очи, като разбра за чудовищното произшествие.

— Ако ми дадете няколко минути, за да се облека, ще сляза долу при вас, за да ви дам обяснение по повод на обстоятелствата.

— Вие сте напълно прав, сър. Но преди да сляза долу, ще отговорите на първия ми въпрос: Добре ли е моята племенница?

— Виктория е в отлично състояние, милейди. Имате моята дума.

— Не се бавете. Утрото още не е настъпило, но нямаме време за губене. Трябва да се вземат някои решения. Надявам се, че сте наясно с това.

— Разбирам. След няколко минути ще бъда долу. Ще поговорим, докато Виктория се облече.

Лукас затвори внимателно вратата и се обърна бавно към леглото. Под бледата светлина на тлеещия огън лицето му бе обвито в непроницаема маска.

— Съжалявам, Вики. Както виждаш, появи се проблем.

— О, небеса! Какво ще правим сега? — тя явно не бе в състояние да приведе в ред мислите си. Сякаш плуваше в море от хаос.

— Разбира се, ще направим това, което трябва да бъде направено — той седна на стола и бързо обу ботушите си. После набързо се дооблече с резки движения като човек, който дълго време е бил в армията.

Виктория го гледаше безучастно.

— Не разбирам. Защо леля ми е тук? Как е могла да разбере за нас и тази странноприемница? Аз самата не знаех къде ме водите, докато не пристигнахме тук, Лукас. Нищо не разбирам.

Той отиде до леглото и се вгледа в нея. Видът му бе неумолим.

— Нямам представа какво прави твоята леля тук или как е разбрала за нас тази нощ. Уверявам те, ще намеря отговорите на тези въпроси. Но в този момент това не променя нищо. Навярно разбираш ние и двамата знаехме още от началото на нашата връзка какви рискове поемаме. Вече започнахме и не можем да се върнем обратно. Трябва да се справим с положението.

Тя обгърна с ръце колената си и погледна към него с очи, изпълнени с ужас.

— Говориш като военен и изглеждаш като войник, готов за битка. Ти ме плашиш, Лукас.

Очите й омекнаха, когато той седна и обгърна с две ръце лицето й.

— Не стана така, както исках. Но сега заровете са хвърлени и единственото, което мога да направя, е да те помоля да ми се довериш. Ще се погрижа за теб, Вики. Заклевам се в собственото си достойнство.

Още преди да може да му отговори каквото и да е, той напусна стаята и тръгна надолу по стълбите, за да се срещне с леля й. Виктория поседя няколко минути вцепенена, после отметна бавно завивките и стана от леглото.

Докато се изправяше, тя разбра с огорчение, че е наранена на място, където не е била наранявана никога в живота си. Би направила всичко, за да получи една гореща вана, но това бе невъзможно. Тя усети необикновената тежест около врата си и посегна с ръка, за да докосне кехлибарените фигурки на медальона, сякаш бяха талисман.

Спомените от нощта преминаха като сребърна нишка в съзнанието й, докато се промъкваше към стола с дрехите й. Тя се справи с бельото и роклята си с почти същото умение, с което Лукас се бе облякъл. Никога преди не бе опитвала да облече бална рокля без помощта на прислужничка. А то било толкова лесно.

Малко по-късно Виктория бе напълно готова. Пое една дълбока, освежителна глътка въздух и слезе надолу по стълбите. Вежливият съдържател на странноприемницата, който явно бе прекъснал съня си, я въведе в малката гостна.

Виктория прекрачи прага и моментално усети тихото напрежение в стаята. Лукас стоеше до камината, ръката му бе на перваза, а кракът му бе подпрян на една цепеница. Лейди Нетълшип седеше на един стол до масата. И двамата погледнаха към вратата, когато Виктория влезе в стаята.

— Изглежда, съм влязла не навреме — каза кисело тя. — Сякаш отивате на погребение.

— Надявам се да не мислиш така, след като всичко вече е станало — забеляза леля Клео. — Седни Виктория.

Леля й отдавна не бе говорила с такъв тон. Тя седна. Погледът й се насочи към Лукас, но не успя да прочете нищо в очите му. Той излъчваше неумолима твърдост, която бе усещала и друг път, но никога не се бе чувствала така неловко от това.

— Сега — каза Клео, сякаш даваше нареждания за поредната сбирка на нейното Общество за изследване на естествената история и градинарството — аз и Лукас вече обсъдихме какво трябва да се прави. Той е добре подготвен да извърши необходимото и ти, надявам се, също желаеш да платиш цената на вашата недискретност. Брак по специален договор може да бъде оформен още тази сутрин. Аз ще присъствам като свидетел, така че всеки ще знае, че имате моята благословия.

Брак! Виктория скърши ръце в скута си. Докато се обличаше горе, тя си забрани да мисли за възможните последици. С безумни усилия си възвърна самообладанието и се постара да бъде практична.

— Няма смисъл да се противопоставям — каза тя внимателно. — Съжалявам, че ни хвана по този начин, лельо Клео, но ако ти си единственият човек, който знае какво се е случило тази нощ, всичко може да бъде потулено.

— Не се прави на глупава, Вики. Самият факт, че ви намерих двамата тук, означава, че още някой знае. Как мислиш ви намерих?

Виктория притвори очи.

— Да, наистина. Колко глупаво от моя страна. Прости ми лельо Клео. Но как ни откри?

— Един пратеник пристигна в къщата на моя приятел точно когато приключих с вечерята — отвърна студено Клео. — Бележката бе анонимна и известяваше, че ще ми бъде интересно да узная, че моята племенница е тук, в тази странноприемница, с един мъж, когото имам за приятел. И естествено, аз дойдох.

Естествено! Виктория погледна към Лукас. Брак! Тя повтори тази дума тихо. Брак с мъжа, когото обича. Не бе това, което избра в началото, но сега не й се струваше толкова лошо.

В действителност това дава известни придобивки. Те не можеха да крият дълго своята връзка от обществото. Можеха да ходят свободно във всяка компания. Можеха да спят заедно всяка нощ. Не, все пак бракът не бе толкова ужасно нещо.

— Ще ни трябва малко време, докато се сдобием със съответния документ.

Лукас срещна погледа й.

— Имам един в джоба си. Нося го от няколко дена.

Очите й се разшириха от почуда.

— Но защо?

— За случай като този, разбира се. Защо иначе. Рискът да ни открият непрекъснато ни съпътстваше от мига, в който се срещнахме, а също и други рискове. Ако невъзможното се случеше, аз трябваше да съм готов да огранича скандала колкото се може повече — той се усмихна самодоволно. — Отдавна се научих, че винаги е добре да има възможности за комбинации.

— Ползата от военния опит — Виктория неохотно разтърси глава, но с възхищение от неговата стратегия. — Изглежда, всеки е предвидил възможността от провал освен аз.

Клео я погледна странно съжалително.

— Трябва да призная, Виктория, че съм учудена да те видя в такава ситуация. Истина е, че често си флиртувала с предизвикателство, но винаги си била много внимателна в отношенията си с мъжете. Как можа… — тя се прекъсна внезапно и погледна Лукас. — Няма значение. Мисля, че знам отговора. При всяко събитие няма връщане назад. Трябва да вървим напред.

— Няма никъде да мърдаме, докато Виктория не направи своя избор — отбеляза сухо Лукас. — Тя не е дете и не може да бъде насилена да се омъжи. Аз вече веднъж й предложих и за мен ще бъде чест, ако тя се омъжи за мен. Но няма да я принуждавам.

— Е, Виктория? — Клео я погледна тържествено. — Лукас явно желае да направи това, което е необходимо. А ти?

Виктория погледна Лукас с любов и копнеж, с вина и несигурност, които се свързваха в здрав възел. Това бе нейното падение и тя го знаеше. Лукас бе изпаднал в това положение само защото се опита да задоволи нейното желание, вместо да следва здравия разум. Тя излагаше на опасност не само своята чест и тази на леля си, но и неговата.

— Аз съм виновна за всичко, което се случи — каза Виктория, като гледаше надолу, към скръстените си ръце. — Ако лорд Стоунвейл ми окаже честта да приеме ръката ми, то аз ще му я дам.

Тягостна тишина последва нейните думи. Когато Виктория повдигна очи, тя бе сигурна, че леля й е въздъхнала с облекчение, но тя имаше очи единствено за Лукас, който я наблюдаваше с неуморимо самообладание.

Без да каже нито дума, той отиде при нея и я изправи леко на крака.

— Това е чест за мен. Благодаря ти, Вики. Давам честната си дума, че ще се опитам да те направя щастлива.

Тя се усмихна леко и тягостното напрежение вътре в нея изчезна при допира на пръстите му. Тя го обичаше, а той очевидно милееше за нея.

— Винаги съм смятала брака за по-лоша съдба от смъртта, но вярвам, че сега с вас ще погледна на света по нов начин, милорд.

Лукас се засмя, а очите му светнаха от задоволство. Той я целуна бързо и нежно по нослето и се обърна към Клео:

— Много добре, мадам, страшното свърши. Дамата се предаде на съдбата. А сега трябва да действаме бързо и внимателно.

— Имам предчувствието, че всичко ще мине добре, Стоунвейл. Оставям всичко във вашите ръце — каза Клео.

Няколко часа по-късно Виктория установи с удоволствие, че предположението на леля й се оказа напълно вярно. Нещата се развиваха с шеметна бързина, след като рано тази сутрин те се венчаха. Прислугата на леля й почти полудя, докато опакова багажа й, приготвен за заминаването в Стоунвейл. Лукас бе предложил и леля Клео се бе съгласила, че заминаването за провинцията е най-доброто решение за момента.

— Ще кажем на всички, че не сте искали нормална венчавка, тъй като сте в напреднала възраст — обясни Клео.

Самият Лукас отсъстваше. Направо след церемонията той бе заминал за градската си къща, за да се приготви за заминаването. Виктория навири нос за фразата „напреднала възраст“, но не искаше да влиза в спор. Това беше доста прозаично обяснение за техния прибързан брак, но бе единственото нещо, което можеха да направят. Щеше да има много одумвания и клюки.

— Ще обясним, че Лукас е получил внезапно известие, което налага връщането му в Стоунвейл. Вие двамата ще напуснете града днес следобед, и ще прекарате медения си месец в неговото имение. С малко късмет ще успеете да напуснете града, преди някой да е решил да задава въпроси. Когато се върнете след няколко седмици, всичко ще е отшумяло — обясни Клео.

Виктория наведе скромно глава в знак на съгласие. Тя все повече свикваше с мисълта, че е омъжена за Лукас Мелъри Колбрук. Докато гледаше своя багаж, който изпълваше хола, тя започна да мисли за всичко като за едно голямо приключение — може би по-вълнуващо от среднощните й бягства.

Съобщението на Ретбоун, че лейди Джесика Атертън чака на вратата, дойде като гръм от ясно небе.

— Тя рядко се отбива у нас. Вероятно е чула за венчавката. Но как е успяла да научи? — Виктория попита леля си напълно слисана.

Клео въздъхна с неприязън.

— Мисля, че не е нужно да ти обяснявам, че мълвата в Лондон върви като Темза. Въпрос на време е, докато Джесика Атертън се срещне с всички. Но аз се надявам, че ще успеем. Хайде, Виктория, не е чак толкова зле. Ако тя реши да ни подпита, няма да има време да го разгласи веднага, нали? — Клео се обърна към вратата.

Джесика Атертън се шмугна бързо в стаята, усмивката й бе както винаги изящна, но сега в нея имаше известно снизхождение. Тя се запъти направо към Клео и пое двете й ръце в знак на дълбока симпатия и разбиране.

— Клео, скъпа. Бях толкова разочарована да чуя за тази прибързана работа. Знам как се чувстваш и затова дойдох моментално, щом чух за станалото.

— Много мило от твоя страна, Джесика. Моля, седни — Клео посочи близкия стол и хвърли един укорителен поглед на Виктория, която рееше очи по тавана. — Как щеше да научиш за скорошната сватба на Виктория?

— Защо, новината е из целия град — Джесика се приближи тъжно към Виктория. — Винаги си била необуздана, Вики. Щеше да бъде много по-разумно, ако всичко бе станало по обичайния начин, но не може да се отрече, че ти и Лукас сте лика-прилика и затова искам да знаеш, че имате моите най-сърдечни поздравления.

Виктория се насили да се усмихне благодарно. Проблемът с Джесика се състоеше в това, че човек винаги трябва да се прави на много сърдечен. А това бе крайно отегчаващо.

— Благодаря, Джесика.

Джесика се намести по-удобно върху възглавницата на стола.

— Вие сте толкова гостоприемни. Опитайте да не се тревожите много за мълвата. Ще поговорят, а после ще забравят. Както виждате, аз вече направих първите стъпки за разсейването на този слух, като ви дойдох на гости. Малко хора ще изразят неодобрение, като научат, че съм ви посетила и дала своята морална подкрепа.

— Вие сте напълно права, Джесика — Клео сви вежди. — Колко разумно от ваша страна — толкова бързо да се отзовете в защита на доброто име на Виктория.

— Както знаете, Лукас ми е стар приятел и най-малкото, което мога да направя, е да подкрепя неговата невеста — Джесика се протегна и потупа Виктория по ръката.

— Леля ми е права — каза Виктория, — вие сте най-благородният човек, Джесика.

Джесика се усмихна, сякаш бе светец.

— Знаете ли, лейди Нетълшип. Чувала съм много пъти за вашата изключителна оранжерия. Чудя се дали Виктория не би могла да ми отдели малко време и да ми я покаже, докато съм тук?

— Но, разбира се. Покажи й оранжерията, Вики — каза бързо Клео, дълбоко облекчена, че ще престане да бъде любезна домакиня. — Сигурна съм, че Джесика ще се зарадва на новите рози от Китай.

Виктория се изправи на крака, като се опитваше да прикрие своята неохота. Но докато водеше Джесика надолу, към оранжерията, тя се упрекна за недружелюбното си поведение. Тя бе дошла да услужи на Лукас и нея. Най-малкото, което може да направи, е да бъде благодарна на тази жена.

— Каква прекрасна колекция от растения — каза Джесика, когато бе въведена в стъклената стая. — Твърде възхитително.

Тя тръгна надолу по пътеката, като се спираше да разгледа някое и друго растение. Виктория я последва, като й даваше обяснения за различните рози и перуники, които се точеха под одобрителния поглед на лейди Атертън.

Но докато вървяха надолу, към края на пътеката, Виктория усети, че Джесика проявява все по-малък и по-малък интерес към растенията, на които се възхищаваше. Наистина, когато стигнаха края, изражението на лицето на Джесика се бе променило напълно.

Виктория едва успя да удържи слисването си, когато разбра, че бяха дошли до края на парника само защото Джесика искаше да й каже няколко думи насаме.

Джесика спря рязко до едно кървавочервено лале. Тя явно се подготвяше. Когато проговори, гласът й бе мек, тънък и леко предизвикателен.

— Ще бъдеш добра съпруга, нали, Вики? — Джесика не погледна към Виктория, като се правеше, че разглежда червеното лале. — Той заслужава добра съпруга.

Първото, което почувства Виктория от този нахален и толкова личен въпрос, бе гняв, но се овладя. Джесика биеше в целта, явно тя се грижеше за щастието на Лукас.

— Уверявам ви, ще дам всичко от себе си.

— Да, убедена съм, че ще се опиташ. Просто ти си неговият тип жена. Знам го от самото начало, но той се въздържаше.

— Каква жена мислите, че предпочита Лукас?

За миг Джесика присви очи.

— Жена, която ще бъде добра домакиня, която ще се грижи както трябва за къщата. Жена, която да го дари с наследник и осигури добро положение на децата му в обществото. Жена с добро поведение, която знае своите задължения и ги изпълнява, без да се оплаква. Жена, която да се постарае да направи живота му приятен във всяко едно отношение. Жена, която няма да му вади душата с глупави желания, нито да му създава неприятности и главоболия. Знаеш ли, Лукас е много горд мъж.

Виктория направи още едно усилие да въздържи търпението си.

— Уверявам ви отново — ще направя всичко възможно, всичко, което е по силите ми. Във всеки случай той изглежда доволен от съдбата си.

— Да, той направи своя избор. Лукас е мъж, който се владее и постъпва според обстоятелствата. Той е наясно със задълженията си към титлата, която получи. Той ми каза, че този брак ще е добре дошъл за него и може би е бил прав.

— Лукас ви е говорил за нашия брак? — Виктория изведнъж насочи цялото си внимание към неканения гост.

— Естествено. Лукас разбра, че може да ми се довери още от самото начало. Както ви поясних, ние се познаваме от няколко години и се разбираме — пръстите на Джесика погалиха едно дълго листо. — Милият Лукас. Знам, че го нараних тежко, когато бях принудена да отклоня неговото предложение за брак преди четири години. Но когато се намери в същото положение преди няколко месеца, той най-после разбра защо бях постъпила така. Той усети, че може да поиска съдействие от мен.

Виктория преглътна тежко.

— Не разбирам…

— Лукас се отнася към своите задължения по-добре от повечето мъже и той знае, че аз направих това, което бе необходимо, когато приех предложението на лорд Атертън. Бракът е задължение и необходимост. Всеки прави това, което трябва да се направи.

Виктория изтръпна.

— Не знаех, че вие и Лукас се познавате толкова добре.

— Наистина много добре! — проблясък от влага се появи по краищата на миглите на Джесика и капна върху розовия лист, където блесна като утринна роса. — Не можете да си представите колко тежко бе за мен, когато ме видя след всичките тези години и ми заяви, че е наследил титлата от чичо си и се нуждае от подходяща съпруга.

Виктория се загледа в Джесика и видя как още една сълза капна върху розата. „Подходяща съпруга“, отекна в нея, макар да звучеше глупаво в собствените й уши.

— Той ме помоли да го представя в тези кръгове на обществото, където би могъл да намери това, което търси.

— Как описа тази жена? — Виктория усети как устата й пресъхва.

— Е, разбира се, първото условие бе тя да бъде богата наследница.

— Наследница? — Виктория усети, че й прилошава.

— Надявам се, разбирате, че цялата история за неговия чичо, който умрял със съкровище, скрито под леглото, е измислица. Аз пуснах този слух, така че хората да не подозират истинското състояние за финансовите дела на Лукас.

Виктория се вдърви.

— Да, разбира се. Колко умно от ваша страна.

— Дадох всичко от себе си — заяви Джесика с трагична гордост. — Аз не можех да му откажа помощта си, не и след всичко онова, което се бе случило помежду ни. Но имаше моменти, признавам, когато ми беше трудно да наблюдавам как той ви ухажва.

— Представям си — Виктория искаше да вземе най-близката саксия и да я запрати по стъклената стена на оранжерията.

— Когато спомена тази сутрин, че сте се оженили толкова набързо, си казах, че това е най-хубавото нещо, което можеше да се случи. Знам, че Лукас се нуждаеше от този брак, ако иска да спаси имението си. И на него, както и на мен, ни беше по-лесно да свършим тази работа колкото се може по-скоро.

— Ами аз, Джесика. Включвахте ли мен в тази игра, когато ме представихте на Лукас?

Джесика се обърна към нея с пълно недоумение.

— Вие? От какво се оплаквате? Вие бяхте в опасност да прекарате остатъка от живота си в самота. Вместо това сега сте графиня. Вие сте омъжена за Лукас. Какво повече бихте искали?

— Може би да ми бъде позволено да прекарам остатъка от живота си в самота! — Виктория сви юмруци. — Уверявам ви, вярвайте, че сте извършили услуга на Лукас, но не се заблуждавайте, че сте извършили услуга и на мен. Ни най-малко не съм ви благодарна за вашата намеса. Как можахте да извършите такова жестоко, безсърдечно дело с мен?

Без да изчака отговор, Виктория се завъртя на пети и тръгна нагоре по пътеката.

— Вики, чакай. Не се ядосвай. Мислех, че ще разбереш. Ти си интелигента жена, известна си с пъргавия си ум. Мислех, че разбираш. На твоята възраст богатството е единственият ти коз. Защо иначе един мъж ще тича след жена, известна със своето ужасно държане, с неуправляемия си характер? — Джесика спря да я преследва. — Предполагах, че ще бъдеш толкова доволна от сделката, колкото и Лукас. Преди всичко ти печелиш един граф.

Виктория спря и се обърна.

— И Лукас има парите ми. Ти си напълно права, Джесика. Ние двамата сключихме тази сделка и сега ще живеем с нея. Ти изигра своята роля и не трябва да се занимаваш повече с нас.

Очите на Джесика се разшириха и в тях блеснаха още две сълзи.

— Съжалявам, ако не си доволна. Само ученичка очаква да се ожени по любов. Всички правим това, което трябва да се направи. Ако ти не можеш да понесеш да се преструваш пред Лукас, само помисли колко ще му е тежко. То е толкова трудно за теб, колкото и за него. Въпреки всичко той очаква наследник от теб.

— Благодаря ви, че ми напомнихте моите съпружески задължения.

— О, небеса! Ти наистина си бясна. Нима не разбираш? Вярвам, че не е така. Виктория! Моля те! Съжалявам много. Ти не знаеш колко съжалявам — Джесика се разрида напълно, като търсеше объркано носната си кърпичка.

Виктория бе раздразнена, разкъсана от ярост и същевременно от тъжна симпатия към Джесика, чиито сълзи бяха истински. Тя не знаеше какво да прави с нея. После, ядосана на себе си, но неспособна да пренебрегне ридаещата жена, отиде до Джесика и я хвана за рамото.

— Не го приемай толкова навътре. Ще се поболееш. Овладей се. Станало каквото станало. Не те държа отговорна. Сама направих този избор. Каквото й да става, само аз ще си платя.

Джесика преглътна сълзите си и се вкопчи безпомощно във Виктория която я потупваше несръчно.

— Моля те, Вики, не се настройвай срещу Лукас. Той просто направи това, което изискваше неговата титла.

Виктория се замисли за отговор, който да не разтревожи още повече ридаещата жена, но нямаше такъв. Истината бе, че тя искаше да навреди много на графа на Стоунвейл. Докато тази мисъл й се въртеше в главата, тя чу гласа му.

— Вики? Леля ти каза, че все още не си се облякла за път.

Стъпките му отекнаха до покрива на оранжерията, когато влезе, за да я търси. Той огледа небрежно, мръщейки се от нетърпение, докато очите му срещнаха тези на Виктория. Тя гледаше безчувствено, докато Лукас разбере коя е ридаещата жена в ръцете на съпругата.

— Лейди Атертън дойде да ни даде своите благопожелания, милорд. Това е много мило от нейна страна, като се имат предвид обстоятелствата. Аз разбирам, че вие сте изключително близки приятели от доста време и че тя ви е съдействала в осигуряване на наследството. Изглежда, че слуховете за съкровището на чичо ви са били твърде неоснователни. А сега, ако ми разрешите, ще ви оставя двамата насаме, за да си вземете довиждане. Наистина, не искам да преча.

Действителността се стовари с цялата си сила върху Лукас. Той не помръдна.

— По дяволите, Вики — каза той много тихо.

Тя се освободи от прегръдките на Джесика и се упъти към вратата. Когато стигна до мястото, където Лукас препречваше пътя й, тя го погледна, но не каза нищо.

— Ще си поговорим по-късно — процеди той през зъби.

— Надали ще има за какво да говорим. Ще ми позволите ли, милорд?

Той се отдръпна с нежелание от пътя й, очите му блестяха от гняв.

— Не се бави много, докато се обличаш, Вики. Искам да тръгнем колкото се може по-скоро. Чака ни дълъг път.

Тя не си направи труда да му отговори. Цялата й воля бе съсредоточена в това да мине през вратата, без да хвърли някой кактус по него.

Виктория трепереше от ярост и дива болка, докато стигна до спалнята си. Влезе в стаята и видя Нан, която бързаше с последните приготовления.

— О, ето ви и вас. Почти съм готова. Алберт каза, че последните куфари се товарят, а конете са готови. Трябва да побързате и да се преоблечете. Чух, че графът е пристигнал и е нетърпелив.

— Не се притеснявай, Нан. Днес никъде няма да ходя. Моля те, бъди така добра и ме остави на спокойствие, докато те извикам.

Устата на Нан застина широко отворена.

— Какво казахте, мадам? Лордът вече даде своите точни инструкции да не се бавим. Той ще побеснее, ако разбере, че ние тук се мотаем.

— Моля те, върви си, Нан.

Нан прехапа устни. Тя рядко бе виждала господарката си в такова настроение и бе очевидно, че не знае какво да прави. Реши за момент да избере отстъплението.

— Желаете ли чай, мадам? Ако не се чувствате добре, сигурна съм, че лордът би разбрал защо се бавите. Ако това е проблемът, разбира се.

— Не искам чай, а единствено спокойствие.

— Божичко, кой ще отговаря за тази щуротия? — измънка Нан, докато излизаше от стаята. — Мъжете не се държат добре, когато чакат някого, а той закъснява. Особено тези, които издават заповеди, сякаш са бойци на бойното поле. Свикнали са да виждат как хората скачат, когато кажат „скачай“.

Виктория видя как вратата се затвори зад мърморещата прислужница и след това отиде бавно до прозореца. Елегантният файтон на Джесика Атертън чакаше долу, на улицата. Видя как Лукас изпрати своята бивша любов до файтона, заповяда на кочияша да тръгва, обърна се и застана гордо на стълбището.

Минута по-късно тя не се изненада на забързаните стъпки в хола и внезапното чукане на вратата й.

— Лордът желае да разговаря с вас, милейди — гласът на Нан бе приглушен от затворената врата. — Казва, че е спешно.

Виктория пресече стаята и отвори вратата.

— Кажете на лорда, че съм неразположена.

— О, моля ви, мадам, не ме карайте да му казвам това. Той не е в добро настроение, честна дума.

— По дяволите неговото настроение — Виктория затвори вратата пред смаяното лице на Нан. След това отиде до прозореца и се загледа по последните натоварени в каретата куфари, дадени на младата двойка по настояване на Клео.

Следващото почукване на вратата бе на леля Клео.

— Вики, скъпа, отвори веднага! Какви са тези глупости? Твоят съпруг иска да тръгне без закъснение. Бившите военни не понасят безсмислените разтакавания.

Виктория изпъшка и прекоси още веднъж стаята, за да отвори вратата.

— Кажи на моя съпруг, че е свободен да тръгне, когато си поиска. Кажи му да не ме чака, понеже няма да тръгна с него.

Клео я погледна свирепо.

— Значи така! — тя влезе в стаята и затвори вратата. — Усетих, че има нещо твърде странно в посещението на лейди Атертън тази сутрин. Какво толкова ти каза, че си така разстроена?

— Знаеш ли, Лукас е искал да се ожени за нея.

— Не виждам какво значение има това. Лукас е на 34 години. Явно ти не си първата жена, за която е искал да се ожени. Това ли е, което те притеснява? Хайде, Вики, ти си твърде интелигента, за да обръщаш внимание на такива неща. Каквото и да е имало между тях, то е било преди години — каза Клео.

— Тя не е приела предложението му за брак, понеже той не е имал нито титла, нито пари, за да осигури нея и семейството й.

— Добре, това е неин проблем, нали? Сега Лукас притежава титла. Мъчно ми е да гледам как страдаш за тези неща, Вики.

— Лукас е наследил титлата — каза Виктория студено, — но заедно с нея почти никакви пари. Джесика ми обясни, че графът стигнал до заключението, че трябва да се ожени за богата наследница заради проклетата си титла и я помолил да го представи на подходящи жени. Би ли предположила, че една жена от твоето обкръжение може да бъде разигравана на хазарт?

Клео сви вежди.

— По-скоро бих предположила, че е хазарт за една жена от моето обкръжение да легне в леглото, а после да се оплаква, че трябва да спи в него. Ако тя има малко разум, а аз смятам, че има, то тя ще се заеме да направи това легло уютно за себе си и за своя съпруг.

Виктория примига от неочакваната липса на подкрепа. Тя скръсти ръце и погледна леля си.

— Изглежда, не си прекалено впечатлена от всичко това.

— Прости ми, аз все още не мога да се съвзема от факта, че те открих миналата нощ в странноприемницата. Един такъв удар е напълно достатъчен за моята възраст.

Виктория усети как почервенява от гняв.

— Да, разбира се. Съжалявам за това. Но, уверявам те, сега съжалявам повече, отколкото, когато ни откри.

Лицето на Клео омекна.

— Вики, скъпа. Страхувам се, че се тревожиш безсмислено. Не съм изненадана, че Лукас не е добре финансово, което ти не си предполагала. Той ми каза истината тази сутрин в странноприемницата, докато те чакахме да се облечеш.

— Той ти е казал, че се жени заради парите ми?

— Той ми каза, че се е запознал с теб само защото му е трябвало страшно много богата жена. Но също така ми каза, че се жени за теб, защото те обича и смята, че ще бъдеш отлична съпруга във всяко едно отношение.

— Обича ме. Колко мило от негова страна — каза Виктория.

— Виктория, ще бъда напълно откровена с теб. Знаех още от самото начало, че ще се забъркаш със Стоунвейл. Между вас двамата има нещо, което просто пука във въздуха, когато сте в една стая. Но аз го харесвам и реших, че ако ще рискуваш всичко заради един мъж, то по-добре е да е с него.

— Толкова се радвам, че го одобряваш, лельо Клео.

— Няма нужда да ми го казваш. Ти си тази, която избра своя път.

Виктория погледна надолу, към шарките на килима, после вдигна очи, като очакваше да срещне симпатиите на леля си, но видя единствено непоколебимото й лице.

— Както винаги си права. Сега трябва да реша какво да правя.

— Първото нещо, което трябва да направиш, е да се приготвиш за път. Лукас е решил да пътува този следобед и мисля, че е напълно прав. Колкото по-скоро напуснете града, толкова по-добре.

— Нямам никакво намерение да ходя където и да е със Стоунвейл.

Преди Клео да успее да каже нещо, някой потропа на вратата. Гласът на Нан се чу ясно през ламперията:

— Простете, мадам, но графът каза, че ако не се чувствате задължена да слезете долу, то тогава той ще бъде принуден да се качи горе и да ви смъкне долу.

Лукас щеше да го направи. Виктория не трябваше да сглупява. Нямаше смисъл да се отлага неизбежният разговор. Тя мина покрай леля си, хвана дръжката на вратата, обърна се и погледна Клео:

— Наистина, имам най-чаровния, най-галантния съпруг, нали? Какво повече би могла да иска една съпруга?