Рей Бредбъри
Бъдеще предварително

Денят не се различаваше от който и да е друг ден от живота му. Мотаеше се из улиците на Лос Анжелос, търсейки работа, която не можеше да намери, гледайки по витрините храни, които не можеше да купи, и се питаше защо навикът да се живее е толкова силен, че не може да се преодолее дори тогава, когато липсва всякакво желание за живот.

Всичко това не беше чак толкова страшно, докато имаше своята пишеща машина, която го чакаше у дома. Излизаше за няколко часа навън, а след това сядаше и измисляше нови светове — блестящи и безгрижни, в които той беше красив младеж, пръв във всичко и никога не изпитваше глад. Можеше дори да си представи, че един ден ще бъде известен на всички писател, който рине парите с лопата.

Би се разделил по-скоро с десния си крак, отколкото с пишещата си машина. Но никой вехтошар не дава пари за десни крака, а човек трябва да яде и да си плаща наема.

— Е, добре, — изръмжа той на вратата. — Кажи поне две възможности…

Не можа да измисли дори една. Все пак отвори вратата, светна лампата и понечи да свали шапката си.

Не довърши жеста си. Забрави, че има шапка и дори, че има глава под нея. Замръзна на мястото си с широко отворени очи.

На земята имаше една пишеща машина.

Това беше неговата стая — пропукан таван, мръсна разхвърляна хартия, остатъци от сутрешното кафе, пижама на сини райета, висяща на ръба на неоправеното легло.

Това не беше неговата пишеща машина.

И нищо не можеше да обясни присъствието и в стаята. Този факт изглеждаше толкова странен, колкото например да намериш в банята си камила. При това една обикновена камила все пак би могла да се възприеме, а това, което истински ще ви обезпокои, е зелена крилата камила.

Пишещата машина му подейства точно така. Беше голяма и изработена от материя, подобна на излъскано сребро, блестеше като риба във вода. Очертанията и бяха меки и издължени като че ли непрекъснато се въртеше около оста си. Беше със странни виолетови клавиши и имаше хубав бял лист на валяка.

Той затвори очи, тръсна глава и погледна отново — машината си беше все там. Изрече на висок глас:

— Не съм пил, името ми е Стийв Темпъл, живея на Девета улица №221. Не съм вечерял и дължа наем за три седмици.

Гласът му беше съвсем нормален и това, което каза, имаше смисъл, но пишещата машина си остана все там. Пое дълбоко въздух и внимателно я заобиколи. Изглеждаше съвсем истинска, стоеше спокойно върху изтъркания килим и чудно извитите й линии продължаваха да създават илюзия за въртене. Като че ли бе поникнала тук заедно със сградата.

— Е добре — каза той на машината. Вие сте тук и ме карате да се страхувам ужасно. И сега?

Както си беше насред стаята, машината започна да печата сама.

Той не помръдна. Не можеше да помръдне. Наблюдаваше вцепенен как лъскавите клавиши потъват един след друг и печата, без да ги докосва никаква ръка:

— Викам миналото! Викам миналото! Викам миналото!

Потта избиваше и се стичаше по него като по мокро стъкло. Дрънна звънчето и тогава видя думите. Нямаше кабел, нямаше оператор, но машината работеше. Може би чрез радиовълни — една телеуправляема машина.

Той я повдигна внимателно като че ли беше нажежена и я постави на масата.

— Викам миналото! Викам миналото! Натиснете бутона с надпис „Предаване“ и напечатайте отговора.

След това Стийв усети как ръката му посегна сама. „Натиснете бутона!“

Той се подчини.

Машината спря. Настъпи тишина — дълбока и внезапна. Стийв усети как кръвта нахлува в лицето му, как парят ушите му. Беше толкова тихо, че трябваше да направи нещо. Тогава напечата:

— Всички са добре. Всички са добре. Настъпи денят, когато всеки човек, достоен за това име, трябва да се притече на помощ на страната си.

Удряше с всички сили по клавишите. Машината се тресеше. Звънчето пак дрънна.

— Добър ден! — написа машината. — Живи ли сте вие там! Страхувах се да отида по-далеч от ерата на пишещите машини… Значи Хитлер не ви е убил? Имате късмет!

— Слава богу! — отвърна Темпъл на глас. — Хитлер умря преди повече от двадесет години.

Давайки си сметка, че е безсмислено да говори, той напечата на листа:

— Сега сме 1967-а. Хитлер е мъртъв.

Клавишите на машината отново се раздвижиха, като хвърляха хиляди отблясъци:

— Кой сте вие, бързо! Къде живеете? Темпъл отговори:

— Мога ли да ви задам същия въпрос? Това шега ли е? — Изпука с пръсти и въздъхна дълбоко. — Хари! Ти ли си Хари? Само ти можеш да бъдеш! Не съм те виждал от 47-а. Ти, с твоите лоши шеги!

Бутонът с надпис „Предаване“ изчатка студено, показвайки се:

— Съжалявам. Не е Хари. Името е Елен Абот. Женски пол. Двадесет и шест години. Един метър и седемдесет и четири сантиметра. Руси коси, сини очи. Експерт по семантика. Годината е 2442-а. Съжалявам, не е Хари.

Стийв Темпъл затвори очи. Машината трепна — бутони, лостчета, платина и виолетови клавиши се стопиха като разтворени в киселина. Тя изчезна, но след секунда отново беше тук, блестяща и твърда под пръстите му. Върна се, за да напечата с пълна скорост като че ли обзета от паника:

— Имам съвсем малко време, за да ви запозная с моето съобщение, а трябва да ви дам куп разяснения. Но всяка дума в повече е загубена секунда и под диктатура като тази на Кракен може да е фатална. Затова ще ви дам фактите в суров вид. Но най-напред ми дайте сведения за вас, точната дата и други полезни подробности. Аз трябва да знам. Ако не можете да ми помогнете, ще се опитам да наглася машината за друго време… Отговорете, моля ви!

Стийв обърса потта от челото си.

— Име: Стийв Темпъл. Професия: писател. Възраст: двадесет и девет години. Дата: понеделник, вечер, десети януари 1967 година. Трябва да съм луд.

Машината веднага отговори:

— Чудесно! Попаднала съм точно на критичната линия. Много може да се направи преди вторник, 14 януари от вашата година. Но сега трябва да спра. Пазачът идва с Кракен. Отвеждат ме на съд. Смятам, че вечерта ще произнесат присъдата. Утре вечер отново ще вляза във връзка с вас. Бъдете тук!

Това беше всичко.

Машината си стоеше все така блестяща и мълчалива. Темпъл се опита да натисне клавишите — те не помръднаха. Стана, лапна последната цигара, но забрави да я запали. Потърси шапката си, откри, че все още е на главата му, и обзет от внезапна паника, излезе от стаята.

Разходи се из парка. Има нещо успокояващо в това, просто да гледаш звездите, хората, корабите във водата. Вървя, докато почувства, че ще падне от умора. Страхът го напусна и той се прибра у дома си.

Съблече се, без да пали лампата и се мушна в леглото. Стар номер.

„Съжалявам, не е Хари. Името е Елен Абот. Година 2442. Съжалявам, не е Хари.“

Потръпна. Сякаш без никаква причина някой го беше халосал по главата, с такова чувство се събуди на другия ден. Стаята изглеждаше пълна с живот, с движение като че ли някой беше влязъл, навел се над него, казал думите и изчезнал точно в момента, когато Стийв отвори очи.

Докато се обличаше и оправяше стаята си даваше вид, че се интересува от всичко друго, но не и от машината. Не беше лесно. Мота се колкото може повече време, накрая излезе неохотно да търси работа. Спря отвън и се ослуша. Никакъв звук, освен неговото собствено дишане.

Трябва да бе вървял много, краката му се бяха подули. Беше говорил на стотици хора и стотици пъти му отказваха…

Странно, за първи път бързаше да се прибере в тази или в коя да е друга стая. Отвори външната врата и с наведена глава се заизкачва по паянтовите стълби. Изведнъж, по средата на пътя се спря и повдигна глава, напрягайки слух. Чу се звукът от клавишите на машината и едно съвсем леко иззвънтяване, бързо като ударите на сърцето му.

От години не беше взимал стълбите по четири, сега отново го направи.

Затвори след себе си вратата и бавно, като сомнамбул, прекоси стаята. Замря пред машината, слушайки равномерното й потракване.

— Добър ден, Стийв Темпъл!

Вкамени се, стиснал зъби до болка. Пръстите му нерешително докоснаха клавишите. След това се отпусна и всичко стана лесно.

— Добър ден, Елен. ДОБЪР ДЕН, ЕЛЕН!

След като контактът беше осъществен, Темпъл описа в основни линии живота си. Както при много хора, следваха една след друга мъчителни и бедни години: нощи, прекарани в очакване някой да отвори вратата, да влезе и стане негов приятел. Никой никога не идваше, освен хазяина, хленчещ за наема. Единствените му приятели живееха в книгите, някои от тях бяха изскочили от неговата пишеща машина. Това беше всичко.

— Стийв, вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам, за да променя бъдещето. Ако решите да ми помогнете, ще получите подробни разяснения. Моят баща беше професор Абот, сигурно сте чували за него. О, колко съм глупава! Как ще сте чували за него, та нали сте умрял преди 500 години.

Стийв преглътна.

— Благодаря, чувствам се съвсем жив. Продължавайте.

— Това е парадоксът. За вас аз още не съм се родила, а за мен вие сте мъртъв и погребан от пет века. Но бъдещето на целия свят зависи от нас двамата и най-вече от вас, ако, разбира се, се съгласите да действате в наша полза. Стийв Темпъл, трябва да ми вярвате на всяка дума. Не мога да очаквам, че ще ми се подчинявате сляпо, но на вас ви остават не повече от три дни, за да се решите. Ако се откажете в последната минута, всичко, което бих ви казала, ще е напразно. Уверявам ви, че говоря сериозно. Трябва да ви поверя изпълнението на една задача.

Темпъл прочете изречението, което последва, и всичко в него помръкна. В стаята стана студено. Стоеше неподвижен и гледаше оформящите се думи.

— Трябва да ви поверя една задача — не за мен, а за всички нас в бъдещето…

* * *

…Отвори вратата и пое гъстата, студена мъгла.

Мислеше за някои неща и се страхуваше да не ги забрави! Елен, машината, бъдещето. Не трябваше да забравя. Никога. Там на стената висеше снимката на Ж. Х. Маккракен — добре гледано лице, розови бузи, бяла коса. От фамилното име щеше да изчезне „мак“. „Момчето“ имаше приятен вид на човек, който обича жена си и децата си, Маккракен беше човекът, когото той трябваше да убие. Ето това не биваше да забравя.

Спомни си и нещо друго — първите думи, които той, макар и несъзнателно, напечата предната нощ на машината:

„Настъпи денят, когато всеки човек, достоен да носи това име, трябва да се притече на помощ на…“

Бъдещето!

Мъглата се разпръскваше бързо, повличайки мрака. Разсъмваше се.

Един автобус, промъквайки се между меките очертания на хълмовете Грифит, откара Стийв Темпъл до просторните зелени поля, описани така живо от Елен Абот.

Вървеше самотен. Там горе, където годините се губеха в мъглата, ще идват хора, говорещи и живи, в огромния дворец на един диктатор. Сгради с прозрачни стени ще издигат към небето въздушните си извивки. Навсякъде ще се чува музика, нежна и мелодична, излъчвана от високоговорители, разпръснати по дърветата из хълмовете и долините; междупланетни кораби ще прелитат във въздуха, подобни на съновидения.

Това — след 500 години…

Темпъл се изкачи на върха на най-високия хълм и затваряйки очи, се остави да проникне в него спокойствието на природата. Точно тук една жена, наречена Елен Абот, ще бъде затворена на последния етаж на кристален дворец. Виолетови клавиши тихо потракваха под пръстите му и неговото послание преминаваше през пет века, за да стигне до нея.

Бъдещето беше толкова осезаемо, че той протегна ръка, почти докосвайки го. В ръката му, мачкан от вятъра, беше листът хартия от техния недовършен среднощен разговор.

Над това лъчезарно бъдеще тегнеше заплахата на Кракен, унищожаващ всичко по своя път. Кракен, четвъртият от династията, човекът с бледо и меко лице, който държеше здраво света в ръцете си и не желаеше да го освободи.

Стийв се замисли — беше стигнал дотам, да ненавижда човек, когото не познава, с когото можеше да се срещне само косвено. По дяволите! Това беше най-невероятното нещо — да се бориш срещу един човек, да се опитваш да го премахнеш през вековете! Кой би предположил, че на един затворен, саможив човек като него ще се предостави възможността да спаси света?

Елен му беше разказала много неща. Стийв прочете отново текста:

— Татко и аз работихме като луди над идеята за времето, защото ни се струваше, че това е единствената сила, способна да изкорени диктатурата на Кракен. Ние се опитахме да стигнем във времето до критичната точка, когато е било най-лесно да се унищожат неговите предшественици. Кракен създаде закон, забраняващ изследванията в областта на времето, с право страхувайки се от тях. Той разбра с какво се занимава баща ми. В деня, когато го екзекутираха, аз бях арестувана, но нашата работа беше завършена. Взех машината в килията си под претекст, че ми трябва за описание на изобретението.

Стийв се намеси:

— Защо точно пишеща машина?

Тя му обясни:

— Татко искаше лично той да се върне в критичната точка, за да е сигурен, че работата… че убийството ще бъде извършено наистина. Но опитите с плъховете бяха… да речем, неприятни. Няколко плъха се върнаха разкъсани, някои без глава, без тяло, а някои въобще не се върнаха. Така и не разбрахме защо, но във всеки случай беше ясно, че не можем да рискуваме да замине баща ми. Пътуването във времето не беше възможно. Някой от миналото трябваше да изпълни задачата вместо него безвъзмездно, вярвайки ни на всяка дума.

— Някой, който се казва Темпъл?

— Да. Ако може да го направи, ако иска да го направи, ако е твърдо убеден, че бъдещето зависи от него. Убеден ли сте, Стийв?

— Не знам. Струва ми се, че съм, но…

— Опитахме се да се свържем с вас по радиото, Стийв. Щеше да ми е по-леко да ви убедя, говорейки с вас. Но четвъртото измерение разрушава херцовите вълни, така че не можеше да става и въпрос за това. Металът е много по-устойчив от плътта или вълните. И именно от този факт се роди идеята за пишещата машина. Това беше последната възможност, която можехме да използваме.

Стийв знаеше останалото наизуст. Тази машина, автоматична и компактна, беше точно копие на нейната. Тя отново му говори за Кракен. Масови убийства на невинни хора, заробване на милиарди. Страниците завършваха с думите:

— Вие можете да съживите мъртвите, Стийв. Вие можете да върнете баща ми, да убиете Кракен и да ме освободите от затвора. Вие можете да направите всичко това. А сега трябва да спра до следващата нощ.

Стийв сгъна листовете, вдигна очи и погледна небето там, където трябваше да се намира замъкът на един диктатор и Елен на най-горния етаж. Видя само облаци.

„…да съживиш мъртвите“

Прибра се на автостоп.

Да съживиш мъртвите. Добре. Да убиеш Кракен и от само себе си един друг, по-добър свят ще стане реалност. Хората, които Кракен е убил, ще живеят. Ще оживее и бащата на Елен.

Светът на възможните АКО. АКО се задоволяваше само с това, да гледа машината през останалите дни на седмицата, без да я докосва, Елен Абот щеше да бъде осъдена на смърт; АКО убиеше Маккракен, тя щеше да живее.

Имаше много АКО в живота. Много неща, които можеше да направи, ако решеше да ги направи. Можеше да отиде в Ню Йорк, Чикаго или Сиатъл. Можеше да живее или да умре от глад в някой от тези градове. Изборът му принадлежеше. Можеше да извърши едно убийство, да открадне или да се самоубие. Да избере. Много АКО. Всяко от тях водеше до различен живот, до едно съществуване, различно от другите, от момента, в който го избереше.

Съществуването на Елен и Кракен беше несъмнено. Елен живееше в света на условните АКО. Тя продължаваше да живее там и щеше да бъде екзекутирана във вторник вечерта, ако той не отстранеше някой от този свят. АКО. АКО. АКО.

АКО той се заемеше с това. АКО той успееше. АКО някой не му попречеше. АКО беше все още жив. Утрешният свят представляваше противопоставяне на възможности, които трябваше да бъдат обединени чрез точни и определени действия.

Тази вечер Елен и той си говориха за музика и живопис. Той научи за нейната страст към Бетовен, Дебюси, Шопен, Глиер и някой си Мурден, роден през 1987 година. Нейните любими книги бяха съчиненията на Дикенс, Чосър, Кристофър, Мърли…

Нито веднъж не споменаха името на човека, наречен Маккракен. Нито на друг, наречен Кракен.

По време на разговора Темпъл нямаше насреща си нито тяло, нито глас, нищо материално, а само едно горещо и живо присъствие. Стаята му беше променена под действието на особен аромат, идващ от все още несъздаден свят. Това беше като слънчев лъч, проникващ през високите прозорци на катедрала и къпещ в прозрачна светлина сивотата на света от 1967 година.

Не се чувстваше сам с тази слънчева светлина на лицето и в сърцето си.

— Всичко трябва да ви е напълно ясно, Стийв. Ако искате да повярвате в моя свят такъв, какъвто е, и такъв, какъвто ще стане, след като го промените, трябва всичко да знаете. Не съм очаквала да ме разберете веднага, за да вземете решение.

Полунощ минаваше, когато те все още говореха — за мода, религия, надежди и дори за любов.

— Съжалявам — напечата Елен. — Все нямаше време за любовта… Бях толкова заета в продължение на години, търчейки от град на град, работейки, окуражавайки баща си. Преди живеех само за него. Съжалявам. Ако имах време…

— Ще имате време — отговори Стийв спокойно. — Ако това, което казвате за възможността да се промени бъдещето, е истина, то вие ще имате време. Повече, отколкото ще можете да използвате. Обещавам ви!

— А ако не успеете?

Той не искаше да мисли за тази възможност, не искаше да я предвижда.

Стаята изведнъж му се стори много тиха. И сред тишината Стийв чу ускорените удари на сърцето си. Ръцете му с мъка се помръднаха и напечатаха:

— Бих искал, бих искал да ви видя, Елен. Само един път.

— Колко сте галантен, Стийв Темпъл. Времето носи малко промени в областта на чувствата. Слушайте, има съвсем слабо енергетично поле около машината. Опрете пръстите си на нея, наведете се над нея и се съсредоточете. Може би за няколко секунди нашите образи ще влязат във връзка. Приближете се, Стийв!

Той се подчини веднага. Устните му бяха полуотворени от очакване. Нещо експлодира в гърдите му, пречейки му да диша.

Тя беше там.

Размитите и подвижни контури все по-ясно се очертаваха. Беше седнала срещу него, разделени от 500 години. Косите й бяха слънчеви, сините й очи изглеждаха сериозни, устните й беззвучно оформяха думите: „Здравей, Стийв“.

След това картината изчезна. Още малко разговаряха чрез машината, очите му бяха пълни със сълзи. Това беше всичко за тази вечер. Тя си замина. Стийв седеше, гледаше мястото, където тя се беше появила, а стаята бавно изстиваше.

Тази нощ мечта преди да заспи. Той, който никога не беше използвал насилие, открадна пистолет, хубав, добре излъскан пистолет от един оръжейник на Девета улица. Трябваше му половин ден, за да събере смелост, пет минути да извърши кражбата и остатъка от деня, за да се успокои и забрави. Така дойде четвъртък, когато на „разстояние“ 500 години оттук една жена седна да пише мемоарите си. Говориха си за онова мрачно нещо, което скоро ги очакваше. Това видение, появяването на образа й предишната вечер, го беше убедило. За една толкова строга, толкова нежна, толкова праволинейна и толкова красива личност като нея можеше да се пожертва.

Тя му изложи в общи черти плана за действие. Утре вечер Ж. Х. Маккракен щеше да бъде в бюрото си в Лос Анжелос, за да уточни подробности преди отлитането си за Вашингтон. Той не трябваше да излезе жив от кабинета. Синът му, който щеше да го придружава, също не биваше да излезе жив оттам. Те трябваше да умрат.

— Добре ли ме разбрахте, Стийв?

— Да. Имам пистолет.

— Има ли нещо, което да не ви е ясно?

— Елен, от време на време имам моменти на амнезия. Първата нощ спах и когато се събудих, бях забравил. Не искам да ви забравям, Елен. Защо става така?

— О, Стийв, вие още не сте разбрали всичко. Времето е нещо твърде странно за вас. Бъдещето се оформя от обстоятелствата така, както мъглата пада или се вдига в зависимост от вятъра. Има две Елен Абот, но само едната познава Стийв Темпъл. Когато става нещо, което я заплашва, вие я забравяте. Контактът с времето, макар и минимален, предизвиква колебания в течението му, затова имате внезапни пристъпи на амнезия.

Той повтори:

— Не искам да ви забравям. Аз направих това досега, надявайки се, че ако убия Кракен, ще спася живота ви, но…

— Стийв, ако Кракен бъде отстранен, автоматично ще се роди един нов, свободен свят. Там ще живеят същите хора, но те ще пеят. За тях името Кракен няма да означава нищо. И милионите, които той е унищожил, ще възкръснат за нов живот. В този свят аз няма да си спомням за вас, Стийв, няма никога да съм ви срещала. Ще забравя, че сме говорили до късно през нощта и въобще, че някога съм искала да конструирам подобна пишеща машина. Това ще стане утре вечер, Стийв, когато убиете Маккракен.

Тези думи го ужасиха.

— Но… Аз мислех…

— Не искам да ви лъжа, Стийв. Мислех, че си давате сметка какво ще стане утре и че това ще бъде краят.

— Надявах се, че ще намерите някакъв начин да дойдете при мен в 1967 година или да ми помогнете АЗ да дойда във вашето време — ръцете му трепереха.

— О, Стийв, Стийв…

Усети, че му прилошава. Нещо стягаше гърлото му, задушаваше го.

— Стана късно и пазачът пристига за проверка. Най-добре е сега да си кажем за последен път довиждане…

— Не, моля ви, Елен. Чакайте! Утре…

— Утре ще бъде много късно, ако убиете Маккракен.

— Имам план. Ще стане, знам, че ще стане. Ще мога да говоря още веднъж с вас, Елен.

— Добре. Знам, че е невъзможно, но до утре вечер. Дано успеете. Дано успеете и лека нощ.

Машината спря. Тишината сграбчи Стийв. Стоеше оглупял пред масата, клатеше се на стола, подиграваше се със себе си.

Е, добре, винаги можеше да се върне и се разхожда в мъглата. Имаше много мъгла. Тя се движеше до него, зад него, пред него и никога не говореше. Погалваше го от време на време, като че ли го разбираше. Щеше да се разхожда цяла нощ, да се прибере у дома, да се съблече в тъмнината и да легне, мислейки да не се събуди никога. Никога.

„Ще забравя, че сме говорили толкова неща. Няма да си спомням за вас, Стийв.“

Петък, 14 януари следобед. Стийв Темпъл прибра пистолета във вътрешния джоб на изтърканото си яке и закопча ципа.

Останеше ли Маккракен жив, Елен Абот щеше да изчезне — очакваше я газовата камера.

Трябваше така да убие Маккракен, че да може още веднъж да влезе в контакт с нея, преди Времето да се е променило завинаги. Повтори още веднъж думите, които щеше да й каже.

Тръгна с бързи стъпки.

Имаше чувството, че тялото, с което се придвижва, не е неговото, а нечие чуждо. Като че ли носеше нов костюм, тесен, дебел за топлото време. Очите му, устата, всичките му мускули бяха опънати. Но когато тръгна, всичко се разтопи.

Той изправи рамене, което не беше правил от години, и сви ръцете си в юмруци. Оръжието в джоба му го караше едва ли не да се самоуважава, знаейки, че ще промени хода на времето. Дишаше с пълни гърди. Сърцето му се мяташе, готово да експлодира. Вървеше с гъвкава и бърза крачка. Вече беше четири часът следобед. Непознати сгради се сменяха пред него, но той следеше само номерата им. Продължаваше да върви механично, чувствайки, че ако спре, краката му няма да се подчиняват повече.

Ето я най-сетне и улицата.

Почувства се зле, мозъкът му се блъскаше в стените на черепа, нещо стягаше гърлото му. Денят беше спокоен, но бурята като че ли беше надвиснала във въздуха. Помисли си, че не бива да се случва нищо, което да попречи на плана му. Нищо. Свърна в уличката до един сервизен вход, отвори вратата и влезе.

Изкачи се по вътрешните стълби. Слънцето, краката му, които бавно изкачваха стълбите, и лудо биещото сърце изглеждаха единствено истинските неща в този луд кошмар. Не срещаше никой. Искаше му се някой да му каже, че става въпрос за шега и той може да хвърли пистолета. Никой не го спря. Изкачи четирите площадки на стълбата, окъпани в слънчева светлина.

Мозъкът му отчаяно търсеше гласа на истината. Все пак той трябваше да действа, не може да се допусне повторение на историята с Хитлер. Хитлер, младежа — без никой да го спре, да напълни ужасното му тяло с олово. Маккракен… Човека, когото щеше да убие, имаше невинен вид. Всички казваха, че е свестен човек. Окей! Но неговите синове, но техните синове!

Елен. Устните му промълвиха безшумно: Елен. Сърцето му се сви. Елен. Направи крачка напред. Стигна до врата. На нея със сребърни букви беше написано:

Ж. Х. МАККРАКЕН. ПРЕДСТАВИТЕЛ НА КОНГРЕСА НА САЩ

Блед и мълчалив, Стийв отвори вратата и видя млад мъж, седнал зад орехово бюро. На зелен метален триъгълник пишеше УИЛЯМ МАККРАКЕН. Това беше синът на конгресмена.

Квадратно учудено лице, широко отворена уста, ръце, които се вдигат, за да отблъснат неизбежното.

Натисна спусъка. Пистолетът в ръката му едва помръдна. Всичко продължи една секунда, един миг. Един удар на сърцето. Беше много лесно и много трудно да убиеш човек. Зареди отново пистолета.

От съседния кабинет се чу спокоен глас:

— Уил, би ли дошъл за момент.

Понякога е трудно да отвориш една врата дори когато не е заключена.

Още по-напрегнат, Стийв отвори втората врата и се оказа съвсем близо до конгресмена.

— Намери ли ги? Никакви затруднения, нали?

Стийв гледаше широкия гръб на Маккракен и отговори:

— Никакви затруднения.

Маккракен, държейки запалена цигара в едната си ръка и писалка в другата, завъртя стола и се обърна с лице към посетителя. Очите му бяха сини. Те не виждаха пистолета.

— О, добър ден — каза той, като се усмихваше. След това видя пистолета и усмивката му изчезна.

Стийв каза:

— Вие не ме познавате. Вие не знаете защо ще умрете. Винаги сте се старали да играете лоялно, нито веднъж не излъгахте. Аз също. Но това не означава, че някой друг няма да излъже след 500 години. Вие сте осъден от Времето. Жалко, че нямате вид на мошеник, щеше да ми бъде по-лесно.

Маккракен отвори уста да каже нещо. Пистолетът отново изпя своята песен. Не много мощно, точно колкото да отслаби сърдечния мускул. Нямаше повече думи. Стийв се приближи, наведе се и напипа под сивата жилетка все още биещо сърце.

— Не умирайте още! Останете жив, докато успея да говоря още веднъж с Елен.

Трепереше толкова силно, като че ли тялото му щеше да се разпадне. Зъбите му тракаха, повръщаше му се. Изтърва пистолета, след това го вдигна отново. Трябваше да стигне до стаята си, до пишещата машина, до Елен.

Трябваше да стигне. Трябваше да измами бъдещето. Щеше да намери някакъв начин да запази Елен.

Той потисна страха си, свря го в един ъгъл на съзнанието си, за да попречи да го завладее. Като отвори вратата, се намери очи в очи със занемелия персонал на Маккракен. Три жени и двама мъже се бяха навели над тялото на сина.

Темпъл затръшна вратата, изскочи през прозореца и се спусна по пожарната стълба. Над него някой отново отвори прозореца и завика, някой започна да слиза, обувките му отекваха с металически звук върху стъпалата.

Скачайки на земята, Стийв хукна към ъгъла на уличката, почти изкърти вратата на първото срещнато такси, скочи вътре и изкрещя адреса си. Двама от мъжете на Маккракен изскочиха зад ъгъла, като викаха. Таксито бързо се отдалечи.

Темпъл се отпусна на облегалката. Устата му все още беше пълна със слюнка, която не успяваше да преглътне, затова се изплю. Въобще не се чувстваше като герой от роман. Беше се смразил от страх, беше се свил и се чувстваше съвсем нищожен. Той беше променил бъдещето. И никой друг, освен той и Елен Абот, не знаеше това.

И ТЯ ЩЕШЕ ДА ЗАБРАВИ.

„Чакай, Елен. Моля те, почакай!“

Значи така се чувства човек, който е спасил света! Вътрешности, свити на топка, горещи сълзи на лицето и ръце, които треперят страшно, ако не ги стискаш между коленете си. Елен!

Таксито спря пред жилището му. Олюлявайки се, излезе. Измърмори някакво извинение. Чу шофьорът да вика нещо след него, но продължи. Влезе във входа и хукна по стълбата нагоре.

Завъртя ключа и остана там, страхувайки се да отвори вратата и да погледне в стаята. Шофьорът, като псуваше, се качваше по стълбите след него. А ако беше вече много късно…?

Задържайки дъх, Стийв отвори вратата.

Тя беше там! Пишещата машина си стоеше все така!

Стийв затръшна вратата, заключи я и се хвърли към машината, като викаше и печаташе едновременно:

— Елен! Елен Абот! Елен, направих го! Свърши. Още ли сте там?

Тишина. Гледаше белия лист, ужасно белия лист и кръвта му биеше до болка във вените. Стори му се, че е минал цял век, докато клавишите на машината най-после се задвижиха.

— О, Стийв, вие успяхте! Вие го направихте за нас. Не знам какво повече да кажа. Вие дори няма да получите благодарността, която заслужавате. Не мога дори да ви помогна, а така искам да го направя! Нещата вече се променят, топят се като восъчни фигури, отнасяни от течението на Времето…

— Останете още малко във връзка, Елен, моля ви!

— Преди времето беше наше, Стийв. Сега не мога да спра материята и Времето, които се променят. Това е все едно да се опиташ да спреш звездите.

На окъпаната от светлина улица спря една кола. Чуха се викове, затръшна се някаква врата. Хората на Маккракен идваха да търсят Стийв Темпъл. Може би с пистолети…

— Елен, едно последно нещо. Тук, в моето време, някъде живее ваша родственица. Къде, Елен?

— Не си причинявайте болка, Стийв. Нима не разбирате, че това няма да ви послужи!

— Моля ви, отговорете ми. Някой, на когото ще мога да говоря, някой, когото ще мога да виждам. Отговорете ми, къде?

— Синсинати. Името й е Елен Ансон. Но…

В коридора отекнаха тежки стъпки. Чуха се приглушени гласове.

— Адресът е: 6687, улица К…

Времето им почти свършваше. В другия край на града Маккракен постепенно издъхваше, а тук всеки слаб удар на сърцето му се пренасяше върху Елен и Стийв.

— Стийв, Стийв, аз…

Тогава той изпрати своето последно съобщение. Това, което искаше да й каже от толкова много време, то извираше от дълбочината на цялото му същество. Вратата се огъваше от ударите, но все пак успя да го изпрати в отчаянието на последните секунди:

— Елен! Елен! Аз ви обичам! Слушайте, Елен! Аз ви обичам! Не си заминавайте сега! Не си заминавайте!

Той продължи да печата, повтаряйки непрекъснато същите думи и плачейки като дете. Гърлото му отказваше да говори, но той продължи да печата…

…Докато клавишите омекнаха, разтвориха се и изчезнаха, докато прекрасната, бляскава и твърда машина изчезна, а пръстите му пропаднаха през пространството върху празната маса…

И когато разбиха вратата, той продължаваше да плаче…