Ерих Кестнер
Трима мъже в снега (23)

Двадесета глава
Лошото тепърва предстои

Фриц Хагедорн и майка му последваха прислужника, който им беше отворил портата на парка. На равни разстояния между оголените дървета блестяха големи канделабри. При каменната стълба пред дома майка му прошепна:

— Ха, та това е цял замък!

В хола един прислужник взе шапките и палтата им. Той поиска да помогне на старата дама да събуе шушоните си. Но тя седна, тикна в ръцете му чадъра и каза:

— Само това липсваше!

Качиха се на първия етаж. Фриц вървеше напред. В една ниша по стълбите имаше римски воин от бронз. Мама Хагедорн посочи към него.

— Тоя пази да не измъкнат нещо.

Прислужникът отвори една врата. Влязоха вътре.

Вратата безшумно се затвори. Намираха се в малък салон стил Бидермайер. До прозореца седеше някакъв човек. Той стана.

— Едуард! — извика Фриц и се втурна към него. — Слава богу, че си пак тук! Значи старият Тоблер е поканил и тебе? Това е чудесно. Мамо, ето го! Това е моят приятел Шулце. А това е майка ми.

Двамата се здрависаха. Фриц просто не можеше да си намери място.

— Търсил съм те като игла в купа сено. Я кажи сега, има ли те изобщо в адресната книга? И знаеш ли къде живее Хилде? И не те ли е срам, дето ме заряза в „Брукбойрен“? И откъде накъде леля Юлхен и Хилде си заминаха заедно с тебе? А също и господин Кеселхут? Хубав костюм имаш. Под наем или назаем?

Младият мъж весело потупваше по раменете стария си приятел.

Едуард не можеше да вземе от него думата. Той колебливо се усмихваше. Планът му беше пропаднал! Фриц все още го смяташе за Шулце! Просто да ти се доплаче!

Госпожа Хагедорн седна и събу една от обувките си.

— Ще има промяна във времето — каза тя, за да обясни. — Господин Шулце, радвам се че се запознахме с вас. И така, значи единия го намерихме, момчето ми. Пък ще намерим и годеницата!

Почука се. Влезе един прислужник.

— Госпожица Тоблер пита дали уважаемата госпожа би желала да си побъбрят преди вечерята.

— Каква уважаема госпожа? — запита старата дама.

— Сигурно става дума за вас — каза Едуард.

— Я да не въвеждаме такива работи — промърмори тя. — Аз съм госпожа Хагедорн. Това звучи достатъчно изискано. Е добре, да идем да си поприказваме. В края на краищата госпожицата е дъщеря на вашия шеф.

Тя обу отново обувката си, изкриви лице от болка, кимна доволно на двамата и последва прислужника.

— Но защо си пак в Берлин? — запита Едуард.

— Хубава работа! — рече обидено Фриц. — Щом портиерът Полтер ми каза какво се е случило, никой не можеше вече да спре Хагедорн.

— Каспариус ми предложи чрез директора двеста марки, за да изчезна веднага.

— Такава нахална особа — рече Фриц. — Искаше да ме прелъсти. Това е ясно като бял ден. И ти беше пречка за страстите й. Човече божи, как ли се е опулила, като се махнах!

Той погледна с любов своя приятел.

— Добре, че те спипах! Сега ми липсва само още Хилде. И тогава всичко ще е наред… Но защо всъщност побягна и тя? Даде ли ти адреса си?

Почука се. Вратата към съседната стая се отвори. Прислужникът се появи и изчезна.

Едуард стана и се отправи нататък. Фриц предпазливо го последва.

— Аха! — каза той. — Работният кабинет на директора. Сигурно и самият той ще се появи скоро. Едуард, не си прави шеги! Сядай веднага на някой друг стол!

Едуард се беше настанил зад писалището.

Фриц се ядоса.

— Ако старият Тоблер не разбира от шега, ей сега ще изхвръкнем! Седни някъде другаде! Но аз искам да се оженя, Едуард!

Шулце обаче остана на мястото си зад писалището.

— Сега, моля те, слушай — замоли го той. — В „Брукбойрен“ аз те поизлъгах. Съвсем не ми беше приятно. Не обичам да лъжа. Никак не обичам! Но в оня проклет хотел не намерих смелост да ти кажа истината. Страхувах се, че няма да ме разбереш правилно.

— Едуард — каза младият човек. — Сега вече изглупяваш! Стига дивотии! Казвай каквото има! — В какво отношение си ме лъгал? Но преди да отговориш, седни на някой друг стол. Това ми действува на нервите.

— Ето каква е работата — започна Едуард. — Тя е във връзка тъкмо със стола. Ужасно трудно ми е. И така…

В този миг се почука отново. Прислужникът влезе и каза:

— Сервирано е, господин таен съветник!

И си излезе.

— Какво става тук? — запита Хагедорн и скочи. — Какво ти каза лакеят? Таен съветник?

Едуард смутено сви рамене.

— Представи си! — рече той. — Не зависи от мен, Фриц. Не ми се сърдиш, нали? Аз съм старият Тоблер.

Младият човек се хвана за главата.

— Ти си бил Тоблер? Ти си бил милионерът, за когото помислиха мен? Заради тебе имах в стаята си три котки и тухлички в леглото?

Тайният съветник кимна.

— Така е. Дъщеря ми беше телефонирала без мое знание. И когато ние с теб пристигнахме там, объркаха ни. Аз не можех да се откажа от своето инкогнито. Нали бях спечелил конкурса под името Шулце! Разбираш ли?

Хагедорн вдървено се поклони.

— Господин таен съветник, при тия обстоятелства бих желал да ви помоля…

Тоблер каза:

— Фриц, престани да говориш. Моля ти се! Престани да говориш глупости, разбра ли? Забранявам ти!

Той пристъпи към младия човек, чието лице беше добило упорито изражение.

— Какво ти става? Толкова малко ли цениш нашето приятелство, че чисто и просто искаш да го хвърлиш на боклука? Само защото аз имам пари?

Той хвана младия човек за ръката и започна да се разхожда с него нагоре-надолу из стаята.

— Виж какво! Това, че аз се преоблякох като бедняк, беше малко повече от шега. Исках да ида веднъж сред хората без фаталния ореол на милионера. Исках да ги опозная отблизо. Исках да видя как се отнасят към един бедняк. Е, сега тази малка шега свърши. Онова, което смятах, че ще преживея, е почти нищо в сравнение с онова, което преживях. Аз намерих един приятел. Най-сетне един приятел, момчето ми! Хайде, подай ръка на дъртия Тоблер!

Тайният съветник протегна ръка към Фриц.

— Дявол да го вземе, твърдоглавецо. Не щеш ли?

Фриц стисна протегнатата ръка.

— Всичко е наред, Едуард — каза той. — Не се сърди.

* * *

Когато влязоха в трапезарията, тайният съветник рече:

— Естествено ние сме първите. Как могат тия жени да дрънкат винаги толкова много!

— Да, наистина — каза Хагедорн. — Ти имаш дъщеря. Колко е годишна?

Тоблер хитро се усмихна.

— Тя е на възраст за женене и от няколко дни е сгодена.

— Браво! — каза Фриц. — Честито! Но сега вече се питам сериозно: наистина ли не знаеш къде живее Хилде?

— Тя не ми даде адреса си — отвърна дипломатично тайният съветник. Но все ще ги намериш някак. И Хилде, и адреса.

— И аз имам такова чувство — каза младият човек. — Но само да я пипна, ще види тя! Инак може да си помисли, че ще позволя да ме водят за носа и в брака. При тия неща човек трябва да действува навреме. Не смяташ ли и ти така?

Една врата се отвори и през нея вкараха на колелца масичка за сервиране. Следваше я побелял прислужник. Навел глава, той тикаше пред себе си масичката с чиниите. Когато подвижната масичка спря, прислужникът вдигна глава и каза:

— Добър вечер, господин докторе.

— Добър вечер — отвърна Хагедорн. Но веднага подскочи. — Господин Кеселхут?

Прислужникът кимна.

— Точно така, господин докторе.

— А корабостроителниците?

— Излязоха лъжестроителници! — обясни тайният съветник. — Йохан е мой стар прислужник. Не исках да отивам сам в Брукбойрен. Ето защо той трябваше да се представя като собственик на параходна линия. Впрочем той изпълни великолепно ролята си.

— Не беше лесно — каза скромно Йохан.

Фриц запита:

— Противоречи ли на вашите професионални схващания да стисна най-сърдечно ръката ви?

Йохан каза:

— Струва ми се, че в настоящия случай мога да направя едно изключение.

Фриц стисна ръката му.

— Чак сега разбирам защо бяхте така ужасен от стаята на Едуард. Хубаво ме преметнахте вие!

Йохан каза:

— Това не беше стая, а предизвикателство.

Фриц седна отново. Старият, внушителен прислужник подреди чиниите на масата. Младият човек каза през смях:

— Като си помисля само, че заради теб трябваше да търпя масажите, с пълно право би следвало да ти се сърдя до гроб. А впрочем купих ти една стара калаена кана. А на вас, Йохан, кутия хавански пури. И за Хилде едни обици. Тях сега мога да си ги окача на носа.

— Много благодаря за пурите, господин докторе! — каза Йохан.

Хагедорн удари с ръка по масата.

— Ха, та вие изобщо не знаете! Преди да замина съобщих на директора на хотела и на портиера, че не съм никакъв преоблечен милионер. Рядко може да види човек увиснали носове като техните.

Тоблер запита:

— Йохан, обади ли се вече генералният директор Тидеман?

— Още не, господин таен съветник.

Прислужникът се обърна към Хагедорн.

— Днес или утре концернът Тоблер ще закупи грандхотел „Брукбойрен“. И после двамата господа ще изхвърчат.

— Но Едуард — каза Фриц. — Не можеш да искаш от двама служещи да плащат заради високомерието на гостите! Признавам, че бяха дръвници. Но и твоето хрумване да се явиш като мним бедняк в един луксозен хотел също е било доста налудничаво.

— Йохан, има ли право? — запита тайният съветник.

— Горе-долу — призна слугата. — Само изразът „налудничаво“ ми се струва малко остър.

Господата се разсмяха.

Тъкмо тогава влезе майката на Хагедорн.

— Видиш ли хората да се смеят, сядай спокойно при тях! — каза тя.

Фриц изпитателно я погледна.

— Знам всичко, момчето ми. Госпожица Тоблер ме посвети. Много се страхува от тебе. Тя е виновна за това, че си бил милионер за няколко дни. Впрочем очарователно момиче, господин таен съветник.

— Казвам се Тоблер — отвърна той. — Инак ще почна да ви наричам „уважаема госпожо“!

— Очарователно момиче, господин Тоблер! — каза старата дама. — Жалко, че и двамата сте вече сгодени, Фриц.

— Бихме могли да отпразнуваме сватбите общо — предложи Хагедорн.

— Трудно ще може да се осъществи — каза тайният съветник.

Внезапно майката на Фриц плесна три пъти с ръце. Вратата се отвори. Влязоха младо момиче и възрастна дама.

Фриц Хагедорн издаде някакви нечленоразделни звуци, събори един стол, втурна се към момичето и го прегърна.

— Най-сетне! — промълви след известно време той.

— Мили — каза Хилдегард. — Много ли ми се сърдиш?

Той я притисна още по-силно до себе си.

— Не смачквайте годеницата си — каза дамата до него. — Никой няма да ви я отмъкне.

Той отстъпи крачка назад.

— Лельо Юлхен! Как се намерихте всъщност и вие тук? А, тъй, Едуард ви е поканил, за да ме изненада.

Младото момиче го изгледа. С прямия си поглед.

— Работите не стоят така, Фриц. Спомняш ли си какво ти отговорих в „Брукбойрен“, когато ме запита как се казвам?

— Ясно — рече той. — Каза ми, че се казваш Шулце.

— Лъжеш се. Отговорих ти, че се казвам точно както твоят приятел Едуард.

— Е, да! Но нали Едуард се казваше Шулце!

— А как се казва сега?

Фриц отмести погледа си от нея към масата. Сетне каза:

— Ти си негова дъщеря! Боже мили!

Тя кимна.

— Толкова се страхувахме за татко. И след това тръгнахме заедно с госпожа Кункел. От писмата на Йохан знаехме какви отвратителни номера му правят.

— Значи така — рече той. — И леля Юлхен изобщо не ти е леля.

— О, не — каза Кункел. — Аз съм икономка на този дом. Това ми стига.

— И на мен — рече Хагедорн. — Никой не е бил такъв, какъвто е изглеждал. А аз, магарето с магаре, вярвах всичко. Какво щастие, че не съм станал детектив!

Той подаде ръка на Кункел.

— Много се радвам, че вие не сте лелята. От това би пострадала прегледността. Вече имам един приятел, който ще ми стане тъст. А бъдещата ми жена е дъщеря на тъста ми, не, на приятеля ми. А освен това моят приятел ми е шеф.

— Не забравяй да си поискаш обратно проектите — напомни майка му.

— Те са вече в писалището му — каза Тоблер. — Няма що, момчето ми. Ставаш директор на нашата рекламна централа. По-късно ще трябва да се запознаеш и с другата работа… А пък аз ще продължавам да събирам само пощенски марки и ще се интересувам заедно с майка ти от нашите внучета.

— Само не припирай толкова — каза Хилде. — Ако си решил да жениш Фриц за концерна си, аз ще ида в манастир. И тогава ще видите закъде сте без мене.

— За мен внучетата са по-важни — каза мама Хагедорн.

Тайният съветник я утеши.

— Е, вечер ще му остава време.

Всички насядаха. Хилде и Фриц се настаниха близко един до друг. Йохан махна капака на супника, над който се издигаше пара.

— Какво има за вечеря? — запита Тоблер.

Кункел сключи ръце върху роклята си и каза:

— Говеждо с фиде.

След вечерята, когато пиеха кафе и коняк, телефонът иззвъня. Йохан отиде при апарата.

— Генералният директор Тидеман би желал да говори с вас, господин таен съветник.

Той подаде слушалката на Тоблер.

— Сигурно е във връзка с купуването на хотела.

— Едуард! — извика Фриц. — Бъди така добър и не изхвърляй директора и портиера!

— Че инак защо му трябваше да купува хотела? — запита госпожа Кункел. — Тия типове ще изхвърчат. Дадено брашно назаем, тъпкано се връща.

Тайният съветник застана при телефона.

— Добър вечер, Тидеман. Тъй и мислех. Да, за хотела. Е, и? Какво? Собственикът не иска да го продаде ли? На никаква цена?

Другите седяха около масата и слушаха с напрежение.

По лицето на тайния съветник се изписа изненада.

— Само на мен ли не иска да го продаде? Но защо?

Секунда по-късно Тоблер избухна в силен смях. Той остави слушалката на телефона, върна се засмян до масата, седна и продължи да се смее.

Другите просто недоумяваха.

— Е, кажи най-сетне! — замоли го Фриц. — Защо не можеш да купиш хотела?

Тайният съветник каза:

— Защото излезе, че бил мой.