Адел Паркс
Да си намериш майстора (9)

9.

Имаме среща на гара „Кингс Крос“.

Забелязвам Дарън още щом слизам от таксито. Изпъква сред тълпата като маяк. Което всъщност не е толкова удивително, тъй като освен него на перона има само проститутки, просяци и жители на околните градчета, пристигащи на работа в града. Отивам при него, той грабва багажа от ръцете ми и ме целува по страната. Става ми приятно. И едва не изгубвам присъствие на духа.

— Изглеждаш чудесно — смотолевя и се усмихва одобрително.

— В тези вехтории?! — свивам рамене.

„Тези вехтории“ всъщност са тоалет, постигнат след деветчасово ровичкане из гардероба на Иси и моя собствен. Крайният ефект ми допада. Представлява комбинация от рокшик и кънтристил. За разлика от Иси, която хранеше известни съмнения, мисля, че ще свърши работа. Тя твърдеше, че струващата шестстотин лири кожена пола надали е най-подходящото облекло за вихрена обиколка на Северен Йоркшър. Пренебрегнах съвета й — така де, тя не чете модните списания. Освен това през цялото време ми натякваше, че ще ми е студено с пуловерче с къс ръкав. Обясних й, че в момента ръцете ми са в отлична спортна форма и затова трябва да ги показвам колкото е възможно повече. Тя въздъхна и натъпка в сака ми поредната жилетка. Сега съм й благодарна, защото на перона духа пронизващ вятър.

Иси доста ме изнерви, докато си събирах багажа за тази крайно наложителна служебна командировка.

— Северен Йоркшър, колко романтично — каза. — Това не е ли родното място на сестрите Бронте?

— Така ли? Аз пък мислех, че са от Ланкашър. И не бяха ли останали стари моми до смъртта си? — правя се на невежа. — Пък и ще ходим на гости на семейството му. Да си чувала за романтични семейства?

Иси ми припомни за онзи тип, с когото се бе запознала на Нова година у майка си. В отговор изтъкнах, че той така и не й се обади.

— Тогава къде си тръгнала, щом смяташ, че ще бъде толкова зловещо?

— Нали ти обясних, Иси, трябва да накарам този човек да участва в предаването. Това е въпрос на професионална и лична чест.

— Само на чест ли? — И аз цяла вечер си задавам все същия въпрос.

— Както ти казах, ако приеме, ще излезе страхотно предаване. Ще затвори устата на неколцината досадници, които упорито продължават да ни критикуват.

— Тоест, правиш го само заради страхотното предаване и нищо повече? — Иси май не ми вярва. Признавам, че Дарън е интересен, забавен и абсурдно привлекателен. Признавам също така, че ако тя беше хукнала на другия край на света да гостува на семейството на някой мъж, щях да си помисля, че си пада по него. Но това не важи за мен, нали така? Аз го правя единствено и само за доброто на TV6.

— А за какво друго? — питам и напъхвам в багажа лилавите си обувки с отворени пръсти от „Маноло Бланик“. Щях да съм й крайно признателна, ако беше предложила някакъв отговор на въпроса ми, но тя мълчаливо се въси.

— Изглежда, няма почти никаква надежда да го накараш да размисли.

— Откъде знаеш, може пък да има. Да не забравяме, че прие да замина с него.

— Да, питам се защо. Харесва ли те? Най-вероятно.

— По-скоро се блазни от възможността да опита да спаси душата ми.

— Господи! Той пък съвсем няма изгледи за успех — смее се Иси, докато ме изпраща до чакащото такси.

Да, Иси не спря да ми къса нервите.

* * *

— Взел съм ти билет. Бързо, влакът вече е на перона. На трети — ще трябва да тичаме — настойчиво ме подканя Дарън.

Макар да ни предстои да изминем (едва ли не) десетки хиляди километри до Шотландия, съгласно разписанието ще пристигнем в Дарлингтън след два часа и половина. Звучи ми невъзможно, но Дарън ми обяснява, че линията е електрифицирана. Още не мога да повярвам. Ами пословичният сняг, който замръзва върху релсите не както трябва, и есенните листа, които затрупват линията и блокират цялото железопътно движение, както в онзи прословут случай преди няколко години? Сърцето ми пада в петите. Дори ако по силата на някакво чудо влакът пристигне навреме, двата часа и половина ми се виждат като десет и половина. За какво ще разговарям с Дарън? Снощи в ресторанта беше много приятно, но алкохолът се лееше в изобилие. Сега обаче, на безпощадната дневна светлина, започвам да съжалявам, че доброволно пожелах да го следвам. Зная, че няма почти никакъв шанс да го убедя да участва в „Секс със екс“. Най-вероятно съм тръгнала за зелен хайвер! Как ще оцелея извън Лондон? И как ще се справят колегите ми без мен? Ще приеме ли Бейл аргументите ми за неотложността на заминаването? На всичкото отгоре пътуването с морализаторски настроен филантроп няма нищо общо с представата ми за приятно прекарване на времето. Бил той и дяволски привлекателен.

Пътуването с влака минава страхотно.

Освен че ми е взел билет, Дарън е проявил рядка проницателност и е изкупил половината списания и шоколадови изделия от неизменното за всяка гара магазинче на „Дабъл Ю Ейч Смит“. Не помня кога за последен път са ми купували бонбони. Огромни луксозни бонбониери — да, постоянно получавам купища такива. Занасям ги на мама, без въобще да се замислям. Тя изяжда част от тях, а останалите раздава на местните пенсионери (които въобще не се притесняват от опасността да развият целулит). Само че Дарън не е купил шоколадови бонбони, а лакомствата от нашето детство: „Джели Бейбис“, „Ликърис Олсортс“, „Флаинг Сосърс“ и „Шербет Диб-дабс“. Ако изям всичко това, докато пристигнем, неминуемо ще ми прилошее. Във всеки случай шоколадчетата са добро попадение. Вместо през целия път да си изсмукваме от пръстите надути фрази и да се чудим какво да си кажем, пред нас се разкрива необятна тема за разговори — детството. Кои бяха любимите ти шоколадови десерти като малък? (Той помни „Спангълс“, „Спейс Дъст“ и „Крийм Соуда“, освен това потвърди, че навремето „Сникърс“ определено беше по-голям, но тогава и бездруго се казваше „Маратон“.) Коя беше първата книга, която прочете? (Никой не си спомня със сигурност, но за моя голяма радост Дарън има доста по-точна представа за телевизионните си предпочитания по онова време — помни наизуст абсолютно всички епизоди на „Господин Бен“^[1] и се кълне, че сестра му била точно копие на момиченцето, което седи с клоуна, когато по телевизията не дават нищо интересно) Та кое беше любимото ти телевизионно предаване? (И двамата сме съгласни, че Марк от „Лондончани“ завинаги ще си остане Тъкър от „Грейндж Хил“^[2].) Кога се научи да плуваш? (Той се научил, когато видял за пръв път рекламата с вълшебницата. Аз се научих, след като гледах „Челюсти“.) И докато заедно си припомняме миналото, съвсем забравям за ледената си резервираност. Несериозен разговор, но както си приказваме и заедно четем списанията, пътуването до Дарлингтън неусетно свършва.

С неохота трябва да се примиря с констатацията, че Дарън е цар на забавните разговори.

С огромно нежелание съм длъжна да призная, че най-вероятно имаме някои допирни точки.

Но нищо съществено.

Пейзажът се променя пред очите ми. Парковете на юга постепенно се сливат с горите в централните графства, които съвсем скоро отстъпват място на суровите, готически хълмове на севера. Макар да е още десет часът, бледоморавото небе на северен Йоркшър е прихлупено от пурпурни облаци. Те никак не приличат на пухкавите бели кълбета от учебниците — по-скоро напомнят на контрастни, внушителни петна, сякаш нарисувани от детска ръка с помощта на много дебела четка. Зашеметяваща красота.

Е, да, но с това се изчерпва цялата красота на природната картина — виждаш я, и толкоз. Не можеш да я облечеш и да се разхождаш с нея.

Обаждам се на Бейл от мобилния си телефон, за да му обясня с какво съм се нагърбила. Задачата е много трудна, тъй като трябва да проведа разговора от опиканата микроскопична тоалетна на британските железници, чиято несериозна заключалка е специално проектирана с цел постоянно да държи в напрежение пътника, използващ съоръжението.

— Ако го склоним да участва, съм готова да се обзаложа, и то за пари, че за броени седмици ще излязат плакати с лицето му, а само след няколко месеца вече ще води свое шоу — въодушевено убеждавам Бейл.

— Ама толкова ли е добър?

— Толкова.

— А мислиш ли, че Фай ще се справи?

Заливам го с водопад от хвалебствени слова в полза на Фай, за да го успокоя (от което положителен резултат няма, тъй като той, по разбираеми причини, храни известни подозрения.) Шефът ми замлъква колебливо и се мъчи да прецени съществува ли въобще гост, чието участие да си заслужава да отсъствам от работа. Долавям нерешителността му и драстично наблягам на чара си. Обещавам, че ще ми отнеме само два дни и ще се върна във вторник вечерта, за да съм на линия за снимките в сряда. Междувременно, уверявам го, може да ме търси на мобилния ми телефон по всяко време.

Като пристигаме в Дарлингтън, братът на Дарън — Ричард, ни чака на гарата. Ричард е с три години по-малък, но е по-набит (сигурно от многото риба с пържени картофки и йоркшърски пудинг) и изглежда по-възрастен. Дарън най-подробно ми е разказал за семейството си. Има по-голяма сестра Сара, на трийсет и седем години, омъжена, с три деца. Самият Дарън е на трийсет и три, на колкото съм и аз. Ричард е трийсетгодишен, сгоден е за Шели, а най-малка в семейството е Линда, която леко изненадала господин и госпожа Смит с появата си на бял свят. Тя е на седемнайсет. Единствен Дарън се е откъснал от родния си дом. Трябва да го попитам защо. Ричард и Шели си купуват къща на няколко пресечки от дома на нейните родители. Сара и съпругът й живеят в едно близко селце. В старанието си да го полаская и да се подмажа на семейството старателно запомням всички тези подробности.

Двамата мъже се потупват по гърба, с което за миг ми заприличват на малки момчета, но в най-добрия смисъл на думата. Не афишират чувствата си, разменяйки целувки, но съвсем ясно личи, че много се радват от срещата си.

— Ричард, това е Кас — представя ме Дарън и след кратко колебание додава: — Моя приятелка.

Изпитвам странно задоволство от факта, че ме нарече така; по тази причина великодушно озарявам Ричард с най-ослепителната си усмивка. Той, разбира се, е запленен и веднага се втурва да ми помага с багажа. Опитвам се да уловя погледа на Дарън — искам да разбера дали е забелязал, че направих огромно впечатление на брат му. Не мога да отгатна — подсмива се на себе си.

С удоволствие загърбвам дарлингтънската гара. Не че е Бог знае колко противна — най-обикновена гаричка с малък „Дабъл Ю Ейч Смит“, кафене, където се продават домашни курабии, и смрадливи кенефи, — но все пак е гара, а аз се стремя да избягвам обществения транспорт винаги когато е възможно. Ала щом Ричард посочва колата си, никак не съм очарована.

— Онзи „Ескорт“ ли? — питам, надявайки се, че не съм разбрала добре.

— Да. С червената врата — отвръща Ричард.

— И синьото шаси — уточнява Дарън за всеки случай. Опитвам се да прикрия раздразнението си и безмълвно се настанявам на задната седалка, която съм принудена да деля с рошави зарове (честна дума!) и цяла гора от бонбонени обвивки.

От Дарлингтън до Уитби почти не се обаждам. Оставям Ричард и Дарън да обменят последните новини. Като единствено дете в семейството отношенията между братя и сестри винаги са ме очаровали. Ричард очевидно много се радва на неочакваното гостуване на брат си. Питам се съществува ли изобщо място, където моята поява би предизвикала подобен възторг. Надали, освен може би в „Харви Никълс“ — личната ми продавач-асистентка направо примира от блаженство, като ме види. За мое най-голямо облекчение Дарън избягва да отговори направо на въпроса на брат си — каква е тази отпуска по никое време. А и като чувам, че сме се били запознали на интервю, поомеквам. Ричард явно се смущава, че не участвам в разговора, и се опитва да ме приобщи, като подробно ме информира за маршрута ни:

— Сега се движим по А 66 на изток. Можехме да минем и по новия път. Двете шосета се сливат на кръстопътя с А 171 за Уитби.

Не зная какво се очаква от мен да отговоря. Този натрапчив интерес към пътищата, алтернативния маршрут и „откъде можехме да минем“ определено е момчешко занимание. Кимам безучастно и зарейвам поглед през прозореца.

Сякаш се намирам в чужбина. Не само заради акцента на Ричард, но и заради чудатия пейзаж. Представлява еклектика от най-модерни строежи (грамадни, чисто нови футболни стадиони и мостове със сложна конструкция), очарователни старинни постройки, старомодна бедност (бингозали и магазинчета, чиито врати са заковани с препречени дъски) и поразителна природа (овце). Прави ми впечатление, че жените по автобусните спирки във всички селца, които прекосяваме, изглеждат идентично. До една са дебели и уморени — никога ли не ходят на фитнес?! Докато стоим на един светофар, ми се предоставя възможност да ги разгледам по-отблизо. Някаква жена чака на спирката, друга вика нещо от петдесетина метра разстояние. Първата моли водача на автобуса да изчака, докато онази натовари всичките си платнени и найлонови торби. Вместо да се раздразни от закъснението, шофьорът подхваща оживен разговор, изпъстрен с шеги. Докато жената се настанява, всички пътници й викат нещо и ръкомахат. Да не би аз да не разбирам? Да не е някоя знаменитост? Не съм я виждала. Но сигурно е известна, инак защо ще й се радват толкова? Като гледам как топло разговарят, за миг ме жегва непознато чувство на приятно задоволство.

Което е цяло чудо — предвид арктическите температури, които съм принудена да изтърпявам.

Както през войната, по улиците се виждат само много стари и много млади мъже. Всички са недохранени. На по-младите мъже им отива, изглеждат малко гаменски и секси, но видът на по-възрастните е трагичен. Опитвам се да си припомня някои факти от гимназиалните уроци по география и новините през осемдесетте. Северен Йоркшър май не беше сред регионите, засегнати от затварянето на мините. Не, определено не беше. Този район пострада от срива на корабостроителната индустрия. Питам се къде е активната част от мъжкото население. Да не са се метнали на велосипедите си и да са отпрашили нанякъде? Или пък са в „Карго Флийт Соуш Клъб“ на събрание в подкрепа на династията Бейс^[3]?

Отегчено въздъхвам, изгубила интерес дори към собствените си мисли. Непознато досега ниво на досадата. Сигурно е от мястото. Запалвам цигара. Ричард ме фиксира в огледалото за обратно виждане. В желанието си да не бъда невъзпитана свалям стъклото два сантиметра, което предвид минусовите температури е крайно мило от моя страна.

— Имаш ли нещо против да не пушиш? — пита Ричард.

Неловко се намествам на седалката и за миг се изкушавам да му отвърна, че имам много против. Свикнала съм да пуша кутия и половина цигари дневно и вече ми е време за поредната доза тютюнев дим. Метаболизмът ми очаква влудяващата го отрова. Но вместо това се усмихвам престорено и хвърлям цигарата през прозореца. Ричард не ме поздравява и дори не ми благодари, само хладно кимва. Смаяна съм. Бях останала с впечатлението, че ме хареса. Лъстта, която обикновено завладява мъжете, когато ме видят за пръв път, ми осигурява свободата ако не да печатам пари, то поне да нарушавам забраната да се пуши. Какво им става на тези братя Смит? Нямат ли хормони?

Градчетата свършват, а скоро и селцата съвсем оредяват. Грозните складове и автобусните спирки, издраскани с графити, от които ясно личи, че въпреки всичко „ДЖЕЗ УБИЧА БРЕНДА“, постепенно отстъпват място на ширнали се разкаляни поля, изпъстрени със сняг, лед и тук-там някоя ферма. Небето все още е бледомораво, но вече е пронизано от сребърни нишки светлина.

— Виждам морето! — провикват се Дарън и Ричард в един глас и прихват.

— Семейна традиция — обяснява ми Дарън. — Не е много оригинално, но знаеш как е.

Не зная, но проследявам погледа му.

— Каква красота! — ахвам, пряко себе си.

Моментално съжалявам, че го казах. Баналният ми градски речник надали съдържа достатъчно изразително определение за умопомрачителния пейзаж, затова решавам да си мълча и да споделям гласно само оригинални и хапливи забележки, но все пак не зная думи, с които да опиша великолепната гледка. За миг срещаме поглед с Дарън в страничното огледало. Той ми се усмихва, сякаш намира тривиалната ми забележка за напълно задоволителна.

— Значи може би няма да ти е чак толкова скучно? — казва. Дали има шатра, с която обикаля панаирите да демонстрира умението си да чете хорските мисли?!

— О, не, сигурна съм, че все ще намеря с какво да се забавлявам — отвръщам най-честно с едва доловимо кокетство.

Ричард се размърдва притеснено.

* * *

Уитби е много нескопосано градче. Застроено е върху хълмист морски бряг, вследствие на което къщите и кафенетата (затворени) са накачулени едни връз други и заплашват всеки миг да се катурнат. Навигираме из тесните улички и пълзим по стръмни баири. Сякаш съм се озовала в историческа драма. Най-сетне спираме пред паянтова къщичка в типичната редица еднотипни постройки. Само някой да се закашля по-силно, като нищо ще рухнат в морето. Дарън ме уверява, че са много по-здрави, отколко изглеждат. Не са мръднали от сто години. Приемам, че може би е прав, но мислено си казвам, че вътре трябва да внимавам да не правя резки движения. Отвън къщата изглежда миниатюрна — не мога да си обясня как семейство Смит са успели да отгледат четири деца в тази дупка. На север недвижимите имоти не са ли по-евтини? Обмислям дали да не подхвърля нещо в този дух, за да поддържам разговора, но се отказвам. Вместо да влезем през централния вход, незабелязано се промъкваме до задната врата по нещо като пътека, по която изнасят боклука.

Дарън за пореден път ми демонстрира телепатичната си дарба, като ми обяснява как се наричат в този край подобни улички между задните дворове. Омръзна ми да го слушам, започвам да се плаша.

Външният вид на къщата лъже — коридорът опасва едва ли не безкрайна редица от стаи. Госпожа Смит и Линда ни посрещат на задните стълби. Госпожа Смит постоянно подвиква на някого: „Татко, татко“, и го осведомява, че Дарън и приятелката му вече са тук. Оказва се, че говори на съпруга си. Той ни поздравява с радостно ръкомахане, без въобще да се надига от креслото си във всекидневната. Разбираемо е — гледа повторение на „Семейство Уолтън“ — сериал, от който човек действително не може да се откъсне. Госпожа Смит недоверчиво ме измерва от глава до пети. От опит зная, че жените, и в частност майките, застават нащрек още щом ме зърнат. Опитът ми сочи, че ако искам да предразположа Дарън, трябва да се харесам на майка му. Колкото и да е смешно, при мъжете почти винаги важи тъкмо обратното. Когато майка ми хареса някое мое гадже, това е сигурен сигнал, че следва веднага да го разкарам. Госпожа Смит не може да откъсне поглед от полата ми и смотолевя нещо като: „Сигурна съм, че цял Лондон е пощурял за такива.“ За разлика от нея Линда ме посреща по далеч по-свойствен за мен начин, а именно — с неподправено възхищение и ласкателства. Изпада в луд възторг от прическата ми, чантата ми, полата ми и какво не би дала да притежава обувките ми! Майка й недоволно сумти, но аз подробно отговарям на всичките й въпроси откъде е това и откъде е онова, а накрая й позволявам да пипне материите. Горкото дете, сигурно никога не е виждало дрехи, които не са от полиакрил. Предлагам да си наема квартира, но госпожа Смит не ще и да чуе и сякаш дори се обижда, че изобщо отварям дума. Заявява, че Дарън ще спи при брат си, а мен ще настани в едновремешната му детска стая. Линда въодушевено предлага веднага да ми я покаже и аз приемам. Не съм си слагала червило, откак пристигнах в Дарлингтън.

Девойката е очарователна събеседница, фактът, че ме обожава, очевидно говори в нейна полза, освен това притежава всички предимства на младостта — жизнерадост, лишен от цинизъм мироглед, почти никакви бръчки и умение да не забелязва колко е унизително да се робува на модните тенденции. Освен това тя — както и самият Дарън — е ударила джакпота от генната лотария. Определено предпочитам да съм заобиколена с красиви хора. Линда е с буйна, къдрава черна коса до раменете. Има същите омагьосващи очи и гъсти клепки като брат си, освен това е стройна. Най-пленителното обаче е, че се намира в пълно неведение колко е красива всъщност. Срамота е момиче като нея да живее вдън гори тилилейски, където никой никога няма да я забележи. В Лондон ще предизвика истински фурор. С лекота ще си намери работа в коя да е медия, модна агенция или в лондонското Сити — все места, където красотата сама по себе си далеч не е достатъчна. Вместо това е обречена да се омъжи млада, да народи цял футболен отбор дечурлига и да си брои стриите. Тънейки в блажено невежество относно очакващата я съдба, Линда не спира да бърбори радостно, докато ме води към стаята на Дарън.

Къщата, както всичко останало в това графство, представлява смесица от старинни и модерни неща. Семейството притежава едва ли не цял склад битови електроуреди: три телевизора, два видеокасетофона, компютър, цяла купчина компютърни игри, няколко радиоапарата, аудиосистеми и всички най-модерни постижения на бялата техника. За сметка на това тапетите и мокетите вероятно датират отпреди войната (имам предвид Кримската). На очи се набиват безчислени гоблени в пиринчени рамки и карета, плетени на една кука; мислено отбелязвам, че следващия път, когато снимаме исторически материал, няма да е зле да поканим госпожа Смит за консултант. Макар и старомодни и — откровено казано — грозни, всички осветителни тела и аксесоари за баня блестят от чистота. Майка ми спокойно би могла да прокара пръст по кой да е бюфет или гардероб, без да намери за какво да се захване.

Отначало се смутих от настоятелната покана на госпожа Смит да нощувам в дома й. Нямам такава практика. Понякога преспивам у Джош, но къщите (обърнете внимание на множественото число) на родителите му са толкова просторни, че опасността да се сблъскаш на стълбите с някой от домакините е изключена. Във всеки случай имотите им трудно могат да се нарекат „семеен дом“. Родителите му са заедно единствено във формалния смисъл на думата, отричайки самото понятие за семейство. И за дом. И двамата се възползват от размерите и броя на жилищата си, за да се избягват взаимно. Ако майка му е в провинцията, човек може да се обзаложи, че баща му е в града, ако пък баща му замине в провинцията, майка му със сигурност се е оттеглила в испанската им вила. Брачно блаженство. Макар да приемам поканата на госпожа Смит с огромни резерви, изпитвам необяснимо, но непреодолимо любопитство по отношение на Дарън, поради което с удоволствие прегръщам възможността да спя в детското му легло. Небрежно се опитвам да установя дали стаята, където ме водят, винаги е принадлежала на Дарън и на никой друг. Линда ме уверява, че винаги е била лично негова.

— Тази стая е видяла абсолютно всичко от подмокрянето на чаршафите до… подмокрянето на чаршафите, така да се каже — уточнява след кратко колебание.

Можеше да ми спести тези подробности.

Отваря тежката дървена врата и двете започваме със съвместни усилия да се мъчим да натикаме твърде големия ми куфар в твърде тясната стаичка. Като мнозина други родители госпожа Смит с любяща майчинска нежност е запазила непокътната святата обител на детството на по-големия си син. Чувствам се така, сякаш са ми връчили детския дневник на Дарън. Стаята разкрива индивидуалността му като пръстов отпечатък. Под прозореца е натикано тясно, доста твърдо на вид легло. Създава впечатлението, че като дете Дарън много-много не е обичал да спи. Неволно се питам дали все още е така. В стаята има старинен гардероб и малка хай-фай уредба, която изпълнява функцията и на тоалетка. Носи марката на „Ем Еф Ай“^[4]; предполагам, че дванайсетгодишният Дарън е настоял да му бъде закупена в знак на протест срещу типичното за петдесетте години спално обзавеждане. По стените са окачени плакати, които вероятно красят стаите на повечето мъже, израснали през седемдесетте и възмъжали през осемдесетте години: „Стар Трек“, Старски и Хъч, после Деби Хари^[5] и Пам Юинг. С това се изчерпват приликите със стандартната детска стая. Инак тук са си дали среща пещерата на Аладин, Островът на съкровищата и пещерата на Ватман. Стаичката е отрупана с книги. Те заемат целия перваз на прозореца и безбройните стенни лавици, а излишъците са натрупани околовръст в разкривени купчини с височина до пояс, които заплашват всеки миг да се сгромолясат на пода. Колекцията му съдържа абсолютно всичко, от поредицата комикси „Годишниците на Беано“ до събраните съчинения на Чарлс Дикенс в издание на „Рийдърс Дайджест“. Очевидно има разностранни интереси, но общото между всички книги е, че са доста захабени от четене. Върху тях се мъдрят множество макети, явно дело на младия Дарън. Майка му, изглежда, ги е подредила хронологично, като тези до вратата са от най-ранните му години (очарователно наивни) — ракети и подводници, измайсторени от ролки тоалетна хартия и кутии от овесени ядки. По-късно, когато е открил ластиците и кутийките от топеното сирене „Деърили“, е започнал да майстори хеликоптери и комбайни. Макетите стават все по-големи и по-сложни, докато най-сетне се стига до коронното постижение, разположено на видно място в ъгъла срещу вратата — огромно творение с размери метър на два, сглобено от конструктор.

— Това е копие на машина на НАСА — пояснява Линда.

Явно долавя, че продължавам да не разбирам, защото ми демонстрира как чрез пускането на малки топчета в кофички се задвижва колело, което на свой ред активира помпа, задействаща двигател, изстрелващ ракета, и т.н. Устройството е по-впечатляващо и по-сложно и от „Капан за мишки“^[6].

— Сигурно го е майсторил с часове.

— Да.

— Нямаше ли приятели?…

— Стотици — доволно се ухилва тя, без въобще да регистрира обидния намек. — Само че открай време има слабост към екологията и не само това, ами към цялата вселена, и…

— Смисъла на цялото ни съществуване. — Едва успявам да скрия ехидната си усмивка.

— Именно — ентусиазирано се съгласява Линда. Напомня ми на американците — и те не разбират от сарказъм.

Усмихва се, изпълнена с очакване, а аз, напълно нетипично за себе си, се засрамвам. Принудена съм да смотолевя нещо от сорта на:

— Страхотно е.

Което поне е честно.

Гвоздеят на програмата е таванът. Дарън е изрисувал нощното небе. Като се вглеждам по-внимателно в съзвездията, откривам, че представляват небрежно изображение на Млечния път. Като оставим настрана научната точност, творението е божествено. Линда се усмихва:

— Мама упорито отказва да го пребоядиса. Дарън го направи, когато беше на тринайсет, и тя много го хареса.

Не мога да преценя дали това постижение на вътрешния дизайн доказва, че Дарън е най-тъжният човек, когото познавам, или…

Най-изумителният.

Не, определено е неудачник.

Поглеждам през прозореца, обрамчен с блестящи от чистота дантелени завеси, по-праволинейни от приятелката ми Иси.

— Това на дървото къщичка ли е?

— Да, моя е. Сам си я построих — обяснява Дарън.

Подскачам от изненада и се обръщам, за да се озова лице в лице със самия него. Линда умира от яд, че брат й се намесва в женския ни заговор неканен. Аз пък от своя страна не мога да не се зарадвам на присъствието му.

— Прекрасна е — казвам. — Всеки друг на твое място спокойно би минал и с един етаж и без водопровод. — Но цялата сияя, с което ясно давам да се разбере, че съм смаяна. Дарън отвръща на усмивката ми и по изключение не намирам за какво да се заям.

Връщаме се в кухнята, която явно е епицентърът на домакинството. Госпожа Смит ми връчва огромна чаша силен, подсладен чай. Имам намерение да й обясня, че пия шварц-кафе Или „Ърл Грей“, но така и не ми се отваря възможност. Кухнята е същински кошер. Радиото предава някаква местна радиостанция. Водещият говори с невероятен акцент. Пералнята, сушилнята и съдомиялната машина работят едновременно. Въпреки цялата тази дейност мивката е затрупана с мръсни чинии, а сушилката — с чисти. Поне два от кухненските столове се губят под планини изпрани дрехи за гладене. На другите два също никой не седи, тъй като са окупирани от тлъсти, мързеливи заспали котки. От време на време кучето — стар лабрадор — изскача от коша си и лае в отговор на някакъв шум. Удивително е как изобщо чува какво става навън. Аз лично не долавям дори собствените си мисли. Разговорът не затихва нито за миг. Всъщност „разговор“ е много общо казано. Имам чувството, че всички говорят едновременно, за различни неща и без да обръщат внимание на никого другиго. Въпреки това никой, с изключение на мен, не прави усилие да следи разговорите и да отвръща на подходящия събеседник в подходящия момент. Линда и госпожа Смит постоянно се мъчат да ми пробутат нещо за ядене, което неизменно, но безуспешно се мъча да откажа. Бързо установявам, че е по-лесно да приемам сладкишите, бисквитите и сандвичите и да ги оставям в чинията си непокътнати. Кротко отпивам от чая си, който е изненадващо вкусен. Изведнъж пристига и Сара с цялото си домочадие. Най-безцеремонно тръсва бебето в скута на госпожа Смит и се хвърля на врата на брат си. Двете по-големи деца — момиченца на възраст между три и девет години (трудно е да се определи, освен ако човек не разбира от деца), моментално последват примера й и се покатерват върху Дарън. Съпругът на Сара безшумно се изнизва и се настанява да гледа телевизия с господин Смит в гостната.

Кухнята, която досега можеше да се оприличи на бълбукаща течност, вече със сигурност ври и кипи. Отчаяно се нуждая от чаша шампанско, в краен случай разтворим аспирин — при първа възможност. Главата ми пулсира от целия този шум. Племенниците на Дарън настояват да получат бонбони „Туизлърс“ и той незабавно се подчинява. Сара иска чаша чай и пита майка си дали е пекла нещо тази сутрин. Госпожа Смит отговаря утвърдително, което обяснява приятния аромат, който витае в къщата. В същото време крепи бебето на хълбока си и го храни, а с другата ръка разпъва дъската за гладене, готвейки се да изсуши една пола на Линда. Пристигат Шели и Ричард. Настава още по-невъобразим шум и отново се разменят целувки. Шели носи шоколадова торта, която незабавно бива разрязана — никой не се интересува дали е време за хранене, или не. Ричард предлага на брат си да „поритат“ в задния двор. Шели показва на бъдещите си племенници мостра от плата за шаферските им роклички. Очаровани, малките изразяват одобрението си с пронизителни писъци. Сара разопакова покупките, разказвайки някакво произшествие с учителката на най-голямата си дъщеря (както се оказва, Шарлот), като през цялото това време всички ме разпитват коя съм и защо съм тук.

Госпожа Смит, Сара и Шели прибързано са стигнали до заключението, че съм гадже на Дарън. Това е разбираемо, но само за човек, който не ме познава. Никога не съм била „постоянна приятелка“ на когото и да било и нямам никакво желание да бъда. Дори някой ден да ми се прииска подобно нещо, човекът, когото ще избера, със сигурност няма да има нищо общо с Дарън. Колкото и да е красив, забавен и интелигентен, определено не е мой тип.

Сигурна съм, че гаджето му ще извади страхотен късмет.

Само да е жена, която иска да има гадже.

Както и да е, по-лесно ми е да не разсейвам заблудата им, отколкото да им обяснявам, че всъщност искам Дарън да съблазни бившата си приятелка за назидание и задоволство на вече внушителната публика от 8.9 милиона зрители. Жените се възползват от отсъствието на мъжете, за да задоволят любопитството си.

— Значи с нашия Дарън сте приятели, така ли? — Думата „приятели“ трепти на устните на Сара в продължение на десет секунди. Съсредоточавам вниманието си върху избора на бисквита от отрупаната чиния, поднесена от Линда. Кимам едва забележимо.

— Значи се познавате от доста време, така ли? Може би просто не съм обърнала внимание, когато е станало дума — вмята госпожа Смит.

Много се радвам, че нямам нищо общо с този човек — семейството му явно притежава кошмарния навик да се бърка най-безцеремонно във всичко. Очевидно са на мнение, че никой не заслужава „техния“ безценен Дарън. Представих си как след някоя и друга година госпожа Смит и Сара изпитват бъдещата му невеста умее ли да пере така, че бялото пране да блести по-ослепително от сняг. Смразяваща мисъл. Сигурно ще трябва да положи и изпит по сладкарство, преди да й го отстъпят. Горката Шели, как ли са я нападнали, когато Ричард я е довел да им я представи? Поглеждам я, очаквайки да видя въдворената опърничава девица от фантазиите си. Тя ми се ухилва жизнерадостно, най-безцеремонно изритва едната котка на пода и се настанява на мястото й.

— Разкарай се, Таби.

Хммм.

Шарлот пристъпва към въпроса без заобикалки, което обаче е простимо, тъй като все още я обличат с костюмчета с Мечо Пух.

— Ти гаджето на Дарън ли си? — пита без предисловия.

— Ъъ… не съм. — Знаех си, че рано или късно ще ме попитат, тъй че защо се изчервявам?

— Аха — безучастно отвръща Шарлот, а останалите просто се озадачават. — А ти имаш ли си гадже?

— Не. — Ако знаех, че ще бъда подложена на подобно унижение, никога, за нищо на света не бих дошла тук.

— Горкичката — продължава Шарлот, — аз пък си имам. Казва се Алън Баркър и ми пее. — Усмихвам се окуражително. — Аз съм на шест години и половина — продължава малката. — Луси е на четири. Бен си е още бебе. Още няма две. Ти на колко си години?

— Не се дръж невъзпитано, Шарлот. Некултурно е да се пита една дама на колко години е — намесва се Сара и застива в очакване да чуе отговора ми.

— На трийсет и три — най-любезно ги осведомявам. Трите жени крадешком се споглеждат. Намират нещо подозрително в мисълта за трийсет и три годишна жена без трайна връзка. Не може ли Дарън да зареже глупавия си футбол и да дойде да ме отърве от тази напаст?!

— А имаш ли си сестра? — не ме оставя на мира Шарлот. От самото начало на разговора не ме изпуска от поглед. Протягам шия, ще ми се да я зърна в гръб — сигурна съм, че на тила й е татуирано „666“.

— Не.

— А братче? — пита Луси.

— Опасявам се, че не.

Сякаш за утеха Луси се покатерва в скута ми. Малко се разтревожвам — никога не съм държала толкова невръстно създание, дори котенце или кученце. Няма ли да падне? Но Луси явно има опит в подобни начинания. Майсторски се сгушва в мен и засмуква палец. Дъхът й гали кожата на шията ми. Оглеждам се, очаквайки похвала. Останалите явно никак не се изненадват от факта, че държа в скута си дете. А би трябвало. Не позволявам да ме докосват. Освен срещу заплащане или с цел секс. Това е важно разграничение. На масажиста, акупунктуристката, фризьора и личния си фитнес инструктор плащам в брой, а отношенията ми с мъжете са регламентирани доста по-разтегливо. Това дете обаче седи в скута ми, държи ръката ми и очевидно не иска абсолютно нищо от мен. Колко странно.

— А с какво се занимаваш? — пита Сара. Каня се да им предложа да попълня въпросник, но забелязвам, че Дарън и Ричард току-що са влезли, и се въздържам.

— Работи в телевизията — нетърпеливо отговаря Линда вместо мен. Професията ми прави впечатление единствено на нея.

— И какво по-точно правиш в телевизията, пиленце? — любопитства госпожа Смит. Предоставям им възможно най-простото обяснение на професията си, което според мен е подходящо за случая. Хората и бездруго никога не разбират какво работи събеседникът им.

— Измислям предавания.

— Оооооооо! — хорово възкликва цялата кухня.

— „Приятели“ твое ли е? — пита Шели.

— Не, американско е.

— А „Синият Питър“? — любопитства Шарлот.

— Не, то е по-старо.

— А твоя ли е идеята за играта на онзи симпатичен господин Тирант? В която участниците страшно забогатяват? — не остава по-назад госпожа Смит.

— А „Опасения“? — с надежда предлага Линда.

— Не, то е по друг канал — усмихвам се извинително.

Явно не успявам да направя впечатление на никого.

— О! Ами кое предаване е твое? — пита Сара.

Слава Богу — в този миг на входната врата се позвънява; настъпва такова оживление, че всички с изключение на Дарън и Луси напускат кухнята.

— В този край никога не се звъни на входната вратата — пояснява Дарън. — Всички направо минават отзад. Сигурно е пратка.

Кимам, сякаш цялото това чудато поведение ми е като втора природа, а не безумно приключение.

— Защо не им каза името на предаването си? — продължава.

Сърдито се втренчвам насреща му и смотолевям:

— Предполагам, че не го гледат.

— О, тоест допускаш, че не са сред твоите 8.9 милиона зрители. Колко прозорливо от твоя страна.

Мятам му убийствен поглед.

Толкова е самодоволен. Толкова е нахакан. Толкова е секси.

Мисля, че е заради устата.