Адел Паркс
Да си намериш майстора (8)

8.

— Как стана? Защо го направи, Сузи? Какво те накара? — Джед е изпълнен с необикновено хладнокръвие и достойнство, особено предвид конкретните обстоятелства. В крайна сметка току-що четвърт от пълнолетното население на Великобритания стана свидетел на страстните целувки, които годеницата му разменя с бившия си любовник в църковната канцелария петнайсет минути преди репетицията за венчавката, седмица преди сватбеното тържество. В заснетия материал ясно личи как Сузи се измъква иззад един надгробен паметник, нагласяйки полата си. Тъй като Бейл изпитва панически ужас от съдебни дела, нямаме право да заснемаме самия акт на изневярата, но не е необходимо човек да членува в „Менса“, за да се досети, че ласките между двамата не са се изчерпали с целувките.

Сузи е пребледняла, по-бяла е от сватбената рокля, която гордо показа на публиката преди рекламната пауза. Сякаш е било в друг живот. Преди кирливите ризи да бъдат изваден наяве. В онзи живот Сузи си играеше на щастливо семейство, Джед се наслаждаваше на живота иззад чифт розови очила, а Андрю все още дебнеше зад кулисите, изчаквайки удобния момент да развее байрака на изневярата.

— Ужасно съжалявам — шепне Сузи.

Добър ход. Единственият шанс да спечели публиката на своя страна е незабавно и всецяло да се покае. В края на краищата Джед лови окото и естествената нагласа е да викат в негова полза.

Този момент е много любопитен — трите жертви заедно на сцената, принудени да разрешават твърде лични въпроси с произтичащите от тях последствия пред очите на огромна публика. Джед си е въобразявал, че владее положението. Въобще не е допускал, че Андрю представлява действителна заплаха. Явно е смятал, че участието в телевизионно предаване е вълнуващо преживяване, което си заслужава да се разказва на внуците. Очаквал е Сузи да избере него, въпреки че приятелите им и до ден днешен шушукат каква страхотна двойка са били тя и Андрю и колко по-страстна е била връзката им. Обзалагам се, че в този миг би дал какво ли не да се откаже от телевизионната слава и да показва на внуците си само видеозаписа от сватбеното тържество.

За Андрю цялата работа е чисто и просто игра. Нямало е какво да губи, тъй като връзката му със Сузи е приключила преди няколко години сред водопад от сълзи и упреци (за сведение — при това си струва да се отбележи — двамата се разделили, понеже Сузи го заварила в леглото с друга). Затова с удоволствие бе приел да я изкуси. Опасявал се е в противен случай да не излезе мухльо в очите на апетитната детективка.

— Защо го направи, Сузи? — умолително повтаря Джед.

— Не могат ли да си задават по-смислени въпроси? — недоволства Фай. Застанали сме встрани от сцената и гледаме екшъна на живо.

— Не, тъкмо в това е същината на въпроса — отвръщам шепнешком. — Най-интересни са именно мотивите, подтикнали виновника към изневярата. Списъкът е безкраен. Прекратяване на отношенията, отмъщение, утешение, опортюнизъм.

Сузи най-сетне си възвръща способността да говори:

— Съжалявам, Джед. Просто не можех да не го направя. През изминалите три години, откакто се разделихме, Андрю ми се привижда във всеки мъж с изпъкнала челюст и широки рамене. Случваше се да го мерна пред себе си на ескалатора в метрото и да хукна да го настигна — стъпките ми прокънтяваха по лъскавия под, а ударите на сърцето ми отекваха чак в сливиците. В подобни мигове, когато отвътре всичко ми трепереше, не съм се тревожила какво обяснение ще ти дам. Или защо му прощавам. Просто исках го видя и да се отърва от измъчващите ме призраци. Мислех, че после ще престана да се разтрепервам. Но така и не случих да го срещна. Все е оказваше някой, който въобще не може да се мери с него. Никой не може. Дори ти.

Колко любопитно.

Публиката оценява, че Андрю въобще не заслужава подобна преданост, но всички са потресени. Като изключим грозните вопли на Сузи, в студиото цари гробна тишина — муха да бръмне, ще се чуе.

По лицето на Фай се стичат сълзи.

— Не си ли трогната, Кас?

— Да, очарована съм — всички без изключение горко ридаят. Това се казва телевизия. Какво следва?

Тя ми връчва сценарий.

— Интервюта за следващото предаване.

Запътвам се към залата, където разпитваме бъдещите участници, разгонвайки с появата си няколко момичета от редакцията, които се тълпят пред вратата и се кикотят.

— Какво им става? — обръщам се към Фай.

— О, не знаеш ли? Господин интелектуалецът се оказа гръцки бог.

— Дребен и трътлест?

Но като отварям вратата и виждам Дарън, от сарказма ми не остава и следа. Разбирам защо Маркъс се чувства несигурен. Запознах се с него тази сутрин. Симпатичен човек. Доста интелигентен, по-интересен от повечето мъже, прилично изглеждащ и извънредно богат. Очевидно обожава Клеър. Тя си дава сметка, че това е добра оферта, и вероятно на свой ред също го обожава. Във всеки случай, като изключим личното ми убеждение, че при възможност всеки би кръшнал, Дарън е умопомрачителен мъж.

Той е висок — почти един и осемдесет и пет — и има дълга, по цигански чуплива коса, която му стига до брадичката. По принцип не си падам по дълги коси. Защото обикновено дългата коса върви ръка за ръка с гардероб, състоящ се изцяло от дънки, и колекция от албуми на „Мийтлоуф“. В настоящия момент обаче единственото ми желание е да заровя пръсти в къдриците му. И не само това, ами да го тръшна върху дървеното си легло в стил деветнайсети век с марката „Конран“. Има широки рамене, строен торс с тесен ханш и най-привлекателния задник на света. Облечен е със светлосив пуловер и износени дънки „Ливайс“. Необходимата доза усилие, без да изглежда надут. Очите му са огромни, тъмнокафяви, обрамчени с възможно най-зашеметяващите мигли — като на Бамби. Най-очарователна е усмивката му. Има най-нахалната усмивка, от която сякаш засиява цялото му лице. Очите, страните, дори ситните бръчици.

Жесток пич.

За миг изгубвам ума и дума. Не зная какво да кажа, какво да направя и как да застана. Целият ми здрав разум, трийсет и три годишният ми житейски опит и дори най-елементарната представа за възпитание тутакси се изпаряват. Да открия правилната фраза, ми се струва като да изпълня бънджи-скок от… Господи, дори не се сещам къде се провеждат бънджи-скокове! Мозъкът ми е съвършено изпразнен от съдържание. Младежът ми се усмихва и в ушите ми сякаш звънва музика, което е такова клише, че ми иде да се гръмна. Зърната ми щръкват, което е грозна измяна. Личи ли си? Буквално ми потичат лиги. Абе я се стегни, да те вземат дяволите, заповядвам си мислено.

— Йокаста Пери — уверено заявявам с тон, който иде да покаже, че нямам никакво намерение да се прехласвам по страхотния му фасон и съм напълно непроницаема. Което пък е чиста измишльотина.

— Йокаста, какво едипово име — усмихва се, поема дланта ми и крепко я стисва. Смаяна съм, но не от силата му, а от забележката. — Йокаста или Кас…

— Кас — потвърждавам. Този тип да не е медиум?!

— Дарън Смит.

— Зная. — Посочвам папката със записки, в които са упоменати всички подробности: телефонен номер, адрес, рождена дата. Питам се дали не е време да разширим въпросника с някои по-интимни подробности, например любима сексуална поза, от коя страна на леглото предпочита да спи и пр. Мислено се ощипвам. Той е чисто и просто мъж. Бързам да се съсредоточа върху недостатъците му. И двамата трябва да сме наясно с тях. — Даз или Даза? — усмихвам се ледено.

— Дарън — отвръща той, но с нищо не показва да се е обидил. Питам се дали осъзнава, че се опитвам да се държа грубо. Не изглежда глупав. Ухилва се. С подобни зъби биха се гордели и семейство Озмънд^[1]. Как е възможно човек да е толкова красив?

— И така, Дарън, да се хващаме за работа.

Настанявайки се до него, случайно го докосвам с коляно. Искрата от допира пронизва панталоните ми „Джоузеф“ като мълния. Дори потръпвам. Протягам треперещи ръце към чашата с вода.

— Добре ли си? — Бързо посяга към масата и достига водата преди мен. Връчва ми я, искрено разтревожен. Не съм в състояние да му кажа, че всичко е наред. Чашата леко се плъзва в дланите ми. Той остава с впечатлението, че ще я изпусна, и ми помага да я надигна към устните си, без да ме изпуска от очи. Втренченият му поглед ме пронизва до дън душа. Какво прави този човек — мислите ми ли чете? Знае ли, че в слабините ми бушува пожар? Отпивам голяма глътка. Поставям чашата на масата.

— Тук е много топло — отбелязва той, скача и се заема да пренастрои климатика. Толкова е уверен. Така добре се владее. А аз…? Чувствам се толкова безпомощна. Сигурно се разболявам. Хвърлям поглед към Фай. Тя ме наблюдава, ухилена до уши. Жегната, мигновено идвам на себе си.

— Нещо смешно, Фай? — стрелвам я с гневен поглед.

Тя поклаща глава и се оттегля в отсрещния ъгъл на стаята. Заставям се да се съсредоточа върху записките и разговора с Дарън. Само едното ме затруднява.

— И така, както ти е известно, Маркъс Ейлсбъри се жени за бившата ти приятелка Клеър Томпсън на Свети Валентин. Тоест — след около две седмици. Маркъс ни писа, че изпитва съмнения — тук бързо се поправям — опасения, че Клеър може би все още тайно храни пламенни чувства към теб. — Изчервявам се. Този сценарий, който винаги ми се е струвал съвсем нормален, изведнъж блясва в истинската си същност. Непоносимо отвратителен. Надявам се Дарън да не остане с впечатлението, че по принцип използвам фрази от типа на „храня пламенни чувства“. Както и да е, продължавам: — Маркъс иска да узнае дали опасенията му са основателни. И така, запознат ли си с формата на „Секс със екс“? — Вдигам глава и го поглеждам.

— „Секс със екс“ ли? Да, за съжаление — кима сериозно. Един кичур коса пада над лявото му око. Не мога да си представя по-примамлива гледка. Дарън го подухва с крайчеца на устните си. Освен тази! Кичурът магически се връща на мястото си.

— Добре, тогава онова, което се изисква от теб, е…

— Виж, извинявай, че те прекъсвам, но не ми се ще да ти губя времето. — Усмихвам се, за мен е удоволствие да разговарям с него. На разположение съм да отговарям на въпроси и да давам разяснения. Цяла вечер. Готова съм да изслушам абсолютно всичко, което има желание да ми каже. — Няма да го направя.

С изключение на това.

— Не искам да участвам във вашето предаване.

Опулвам очи. Задник!

— Много ми е неприятно, че те разочаровам, сигурно създавам главоболия на много хора, но когато получих поканата, въобще нямах представа, че става дума за „Секс със екс“. — Просъсква името на предаването ми с неприкрито презрение.

— Частният детектив не ти ли обясни за какво става дума? — питам злобно.

— Не. Просто спомена, че Маркъс се нуждаел от помощ във връзка с подготовката за сватбата. Мислех, че ме каните да участвам в нещо като „Виж ти, каква изненада“.

Обмислям чутото. Възможно е редакцията и детективът умишлено да са подвели Дарън. Най-малкото да са го оставили да го гадае. Сигурно и те са преценили, че ако го убедим да се снима, рейтингът ще скочи неимоверно.

— Нищо на този свят не може да ме накара да се явя в „Секс със екс“.

— Защо? — Честно казано, сразена съм. Той каза „не“. „Не“ на възможността да се покаже по телевизията. „Не“ на възможността да прелъсти бивше гадже. „Не“ на мен.

— Защото омаловажава всичко, на което държа. Любов, брак, вярност, преданост. Не мога да го направя.

Сразена съм, повтарям. Мъж, който си признава, че вярва в подобни работи, трябва да е обратен. Зная обаче, че не е. Мислено се сграбчвам и се разтърсвам. Мамка му. Изрод. Нямам време за подобни глупости. Аз съм зает човек. Само това ми липсва — някакъв си полуприлично изглеждащ тъпак, който се мисли за много велик, да ми спъва работата. Мятам му гневен поглед. Поемам дълбоко дъх.

— Но защо, Дарън? Маркъс иска да знае — опитвам с разумни аргументи.

— Маркъс греши.

— Иска да я провери.

— По-добре да й повярва.

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко.

Поглеждам си часовника. Трябва да побързам. Чакат ме още срещи. Как може още с първото интервю през новата година да ударя на камък! Ако бях суеверна, щях да го приема като лош знак. Но аз не съм.

— Виж какво, Дарън, за пари ли става дума? Както се досещаш, не можем да предлагаме на участниците парично възнаграждение, съществуват юридически пречки. Но можем да компенсираме участието ти по друг начин. Дрехи, пътувания, развлечения и т.н. — Наум пресмятам колко мога да завиша бюджета. Обикновено отпускаме по не повече от шестстотин лири на участник.

— Няма нищо общо с парите. — Дарън отпуска чело върху дланите си и се обляга на дивана.

— Можем да ти предложим разходи в размер на осемстотин лири.

— Просто смятам, че е долно.

— Хиляда и петстотин.

Едва-едва поклаща глава. И небрежно премята крак връз крак. Невероятно дълги крака. Дълбоко поемам дъх.

— Две хиляди.

С нищо не показва, че е чул предложението ми. Бързо пресмятам наум. Този мъж е невероятно интелигентен и чувствителен, а едновременно с това — поразително красив. Дори на мен за миг ми се стори привлекателен. Докато не започна да се цигани. Сега си давам сметка, че е нещастник. Обаче публиката ще го хареса, а Бейл ще изпадне във възторг. Колко?

— Четири хиляди лири.

Фай ахва. Дарън се усмихва — твърде е проницателен, за да се обиди. Изглежда невероятно самоуверен. Поклаща глава. Привеждам се към него. Устните ми са на сантиметри от ухото му.

— Това е окончателното ми предложение — прошепвам.

Той се усмихва. Вглеждам се внимателно. Няма намерение да отстъпи. По дяволите.

* * *

— Голям бастун — подхвърлям на Фай, когато най-сетне ядосано се втурвам навън. Дори не си правя труда да се уверя, че вратата се е затръшнала зад гърба ми.

— Несъмнено — отвръща тя.

Мятам й унищожителен поглед.

— Нямах предвид природните му дадености — изръмжавам, — по-скоро маниерите му.

— Стори ми се безкрайно очарователен — признава тя и се изчервява.

Въздъхвам кисело.

— Какво очарователно намираш в провалянето на снимачния ден? — беснея. — Мислиш ли, че Бейл ще се очарова, като научи?

— Надали.

Втурвам се по коридора към другата зала, където ме очаква следващият гост.

Разполагаме с много малко време. Предаването бе изместено в събота, което допълнително натегна обстановката — почти отвъд предела на човешките възможности сме. Тази вечер трябва да приключим с предварителните разговори с всички участници в двете любовни авантюри, които ще бъдат представени в двете части на шоуто — преди и след рекламната пауза. Трябва да изберем подходящо място за изкушението. Разполагаме единствено с утрешния ден, за да го заснемем. В сряда и четвъртък снимаме, в петък материалът се монтира. Работи се и през почивните дни. Само това ми липсва — излишни спънки. Нямам време за грешки, опасения и неточни преценки.

— Кой е резервата? Дай ми записките. — Протягам ръка и чакам да ми се връчи съответната папка.

— Ъъ… — Фай свежда поглед. — Всъщност нямаме резерва.

— Моля?! — застивам.

— Ами, отначало имахме, но вече нямаме. Едните бяха господин П. Кент, който щеше да се жени за госпожица Л. Гриптън, но междувременно реши да отмени сватбата. Мисля, че използва предаването само като претекст да се отърве. Но явно е събрал кураж да се справи и без нас — жизнерадостно се ухилва Фай. Иде ми да я убия. Нямам време за губене. Кога е оглупяла толкова?

— Какъв невероятен подвиг. Жалко за госпожица Гриптън, а на нас тежко ни и горко. — Не крещя. Прекалено съм ядосана. — Обикновено имаме по две резерви. Кои са другите?

— Ами, ъъ… и там възникна проблем — мънка Фай. — Булката си е счупила крака. Надали ще тръгне да изневерява с гипсова превръзка от глезена до хълбока.

— Какъв лош късмет — тросвам се.

— Нали? Сватбените снимки отиват на кино.

— Имах предвид нашите снимки. Виж какво, Фай, връщай се в кабинета и се заеми да прегледаш абсолютно всички писма, които сме получили до момента. Потърси някого, с когото можем да се свържем още тази вечер. Кой е предвиден за следващата седмица? Няма ли възможност да изтеглим някоя двойка по-рано? Направи всичко възможно. Ако не намериш подходящи кандидати сред писмата, влез в Интернет още тази вечер и открий гореща линия. — Фай се втурва по коридора. Аз се провиквам подире й: — Фай, не познаваш ли някоя сгодена двойка? Прегледай си визитника. И аз ще прегледам своя. — Тя понечва да възрази. Не й оставям възможност да морализаторства. — Важно е! — отсичам.

Поглеждам си часовника. Шест и трийсет. Звъня на пейджъра на координатора ни. Зная, че откриването на Трикси ще ми отнеме известно време, защото наемането на координатори за предаванията е поредното перо, от което Бейл икономисва. Вместо да отчете факта, че координаторът е оста, около която се върти цялото предаване, и следователно се изисква проницателен, енергичен и действен човек, който работи с охота, TV6 наема изтърваните отрочета на големите рекламодатели. Поредното доказателство, че Бейл е стиснат подлизурко. Така хем лази по корем пред най-важните ни клиенти, хем плаща минималната работна заплата, понеже знае, че въпросният татко ще компенсира с щедра издръжка. В продължение на девет минути и половина чакам Трикси да реагира на позвъняването. Несъмнено е била заета с нещо действително неотложно, като да пуши хашиш, да освежава грима си или да избира подходяща обица за веждата си. Когато най-сетне се появява, осъзнавам, че „реагира“ е евфемизъм.

— В смисъл, какво мога да направя? — пита с тон, който изразява нещо средно между пълно безхаберие и пълна безмозъчност. Действителната й възраст е двайсет и две, но изглежда на шест, анорексично слаба, носи косата си вързана на две опашки, а краката й са покрити с неизброими синини. Те обаче не са резултат от спортни схватки, а от НБК — неидентифицирани бирени контузии. Безкрайните купони са част от работата й. Всъщност смята, че с това се изчерпват всичките й служебни задължения. Работи за жълти стотинки, но и толкова не заслужава. Казвам й да отиде при Дарън и да го задържи.

— Да го… задържа? — провлачва, придавайки нов смисъл на израза „не съм в час“.

— Да. Иска да си тръгне.

— Как ще си тръгва, нали е на снимки тази седмица и прочие.

— Не иска да се снима — обяснявам, осланяйки се на безспорно последната си капчица търпение.

— Колко кофти.

Въздъхвам, как се трае подобна некадърност! Трикси е размислила и внезапно се натъква на неочаквано препятствие:

— Ама аз не мога да го накарам да остане, ако той иска да си тръгва и прочие.

— Знам. Трябва да го убедиш да не си тръгва, като му предложиш нещо в замяна.

— В смисъл да спя с него ли?

Вглеждам се в създанието пред себе си. Дарън не би го направил за нищо на света. Мозъкът ми щрака светкавично. Дарън ми е необходим, на всяка цена трябва да участва в „Секс със екс“. Първо, защото ще излезе страхотно предаване, и, второ, защото поради некадърността на Фай не разполагаме с резерва, следователно Дарън е единствената ни надежда въобще да заснемем нещо. Макар да нямам почти никакви шансове да го склоня, не трябва да го изпускам, преди да сме проучили всички други възможности.

— Не, не му предлагай да спиш с него. Опитай с добро. Кажи, че приемам решението му и по-късно бих искала да го поканя на вечеря в израз на това, че не се сърдя, или нещо в този дух. — Сигурна съм, че ще приеме покана за вечеря. Прекалено е възпитан да откаже.

— Много си печена — ухилва се Трикси. — Направо жестоко. В смисъл — че можеше да се сдухаш и прочие.

Не си правя труда да й обяснявам, че заради неприятностите, които ми причинява, в действителност изпитвам желание да го накълцам на парчета и да ги хвърля на лъвовете в Лондонската зоологическа градина. Не мисля, че е по силите й да скрие истината. Всъщност дори не съм сигурна дали ще съумее да му предаде посланието. Имам и още едно съображение, което не споделям с нея. Колкото и да ме дразни, съм потресена до дъното на душата си. Този човек ми каза „не“. Този човек каза „не“ на мен. И то не такова „не“, което всъщност означава „да“ или „ще видим“. Категорично, безусловно „не“. Колкото и да се старая, не мога да го приема като най-обикновен морализаторстващ дръвник, какъвто очевидно е.

* * *

Провеждам интервюта с двете жени, замесени в другата любовна афера за следващото издание на предаването. Поуспокоявам се. По мои предвиждания младежът ще кръшне. Убедена съм, че шансът за изневяра е по-голям, ако проверяваният е мъж. Не защото жените са по-предани по природа — просто са по-ангажирани с подготовката на сватбата и не са толкова склонни да излагат на риск своя най-тържествен ден. Поглеждам часовника си. Осем и петнайсет. Обаждам се на Фай, но както и предполагах, няма надежда да открием заместник за толкова кратко време. Чрез увещания, заплахи и подкупи съумявам да я склоня да работи през нощта. Инструктирам я да отчете допълнително изработените часове, за да получи съответното извънредно възнаграждение, както и да извика толкова помощници от редакцията, колкото прецени, че са й необходими.

— А ти какво ще правиш? — любопитства тя.

— Ще водя Дарън на вечеря.

Отвръща с мълчание. Най-сетне отбелязва:

— Много тежка задача, но все някой трябва да се жертва.

— Разбира се, че е задача — настоявам. — Най-вероятно е феноменално тъп. — Много ми се иска да вярвам в онова, което казвам, но слабините ми не споделят това мнение. — Нямам намерение да прекарвам с него и минута повече от необходимото, но трябва да заснемем нещо. Ще го убедя да види нещата от наша гледна точка.

— Мога да ида вместо теб — предлага Фай с охота, каквато досега определено не е демонстрирала.

— Ти не си достатъчно манипулативна. Освен това искаш да спиш с него.

— Както и ти.

— Но ти ще се влюбиш. За разлика от мен — аз никога не се влюбвам. — Няма какво да възрази. Продължавам: — Трябва да разберем неговата позиция. Не желае да участва, защото си дава сметка за последствията и не иска да причинява на хората болка и да ги подлага на унижение. Пълна досада. Изглежда, ще трябва да дърпаме струната на прекаленото му и неадекватно чувство за приличие. Ще му обясня, че предаването далеч не засяга само хората на сцената — неговият отказ ще създаде неприятности на рекламодателите, публиката ще остане разочарована, а ние с теб ще бъдем уволнени. — Надявам се да не се стига до подобни крайности, но Бейл е непредвидим. Главата ме боли. Притискам слепоочията си.

Отчаяно копнея отново да се срещна с Дарън.

Но единствено понеже трябва да заснема предаване. Смятам, че пуританските му съображения са малко не на място в случая.

Много привлекателен.

Непоносимо досаден.

— Фай?

— Да?

— Какво да облека?

* * *

Срещата ще се състои в Оксо Тауър. Трикси ни е резервирала места в ресторанта, не в бирарията. Уместно решение. Дарън не може да не се впечатли от дълбоките кожени столове, сложната листа с вината, синьо-белите ленени покривки, огромните елегантни винени бокали, пред които и прословутата бомба „десеттонната Теси“ от Втората световна ще изглежда миниатюрна и деликатна… но може би това прави впечатление само на жените.

Пристигам първа. Оглеждам заведението. Часът е девет. Салонът е пълен с хора, които радостно се впускат в романтични приключения. В два през нощта улиците ще са задръстени с наскърбени жертви. Това важи за всички ресторанти в Лондон. Облечена съм с черно поло и черна вълнена пола до коляното. В грубите рокерски ботуши краката ми изглеждат като кибритени клечки. Имам интуитивното усещане, че Дарън предпочита този стил пред дълбоките деколтета и късите поли. В момента това е най-сексапилният ми тоалет, макар дискретно сексапилен. Държа го в офиса, ако не за този конкретен повод, със сигурност за подобни случаи. Работата е там, че не мога да определя какъв всъщност е поводът. Знам само, че искам да премине на наша страна, да склони да участва, да стане един от нас. Трябва ми предаване. Но…

Не „но“, а „и“. И макар да не зная защо, съм сигурна, че искам да го видя отново.

Най-сетне се задава; със задоволство установявам, че и той се е преоблякъл. Носи светлосив костюм и бяла риза с широка, разкопчана яка. Бялото идеално подчертава маслинено смуглата му кожа. Изглежда зашеметяващо. Уверено се приближава към нашата маса и се навежда да ме целуне.

Да ме целуне.

По страната.

Едва не преобръщам поръчаната бутилка минерална вода, което, както и да го погледне човек, не е особено изискано. Целувката опарва лицето ми. Сигурна съм, че е оставила ален отпечатък, като жиг по добиче. Принудена съм да впрегна цялата си смелост, разум и воля, за да не го поваля на масата още тук и сега. Обладана съм от непреодолим вътрешен порив. Заражда се в бедрата ми и приижда нагоре, поглъщайки корема, дробовете и гърлото ми. Какво ми става? Не изпитвам сексуално влечение за пръв път. Зная какво е непреодолимо желание, но чак пък толкоз… Това усещане ми е непознато.

Не се чувствам заплашена.

Зная, че няма от какво да се притеснявам, стига събеседникът ми да е непоносимо досаден или арогантен.

Както и че не е нито едното, нито другото.

Той се настанява и се усмихва на сервитьорката. Момичето губи и говор, и картина. Дарън поръчва вино, като от учтивост ми предоставя възможността да изкажа личните си предпочитания, но вече е взел нещата в свои ръце.

— Поканата ти страшно ме зарадва, Кас. И в известен смисъл малко ме изненада. Не очаквах да приемеш позицията ми толкова спокойно. Както и да е, вашата „координаторка“ — тонът му недвусмислено изразява кавичките, което напълно съответства на личното ми мнение за Трикси — ми съобщи, че искаш да ме поканиш на вечеря. Честно казано, стори ми се много странно. Отлично си давам сметка, че отказът ми сигурно ти е създал много неприятности, тъй че аз черпя.

— Не е нужно, ще взема фактура — възразявам неубедително.

Изненадана съм от себе си. Рядко ми се случва да проявявам неувереност. Всъщност последният пример за проява на слабост от моя страна датира от времето, преди да ме научат да седя на гърнето. Но поведението на Дарън противоречи на всички правила. Нито е поразен от присъствието ми, нито се чувства заплашен, нито е прекалено заядлив. Мъжете, които познавам, неизменно попадат в една от трите поведенчески категории.

— Зная, но наистина би ми било неприятно да се възползвам от вашето предаване по какъвто и да било начин, а и… — замълчава и повдига вежда — много ще се радвам да си моя гостенка тази вечер.

Говори с тих, кадифен глас, тъй че съм принудена да се приведа над масата, за да го чувам. Като се доближавам към него, забелязвам, че излъчва невероятно ухание. Ако не се бяхме запознали при подобни обстоятелства, щях много да се замисля дали да не го изчукам.

Не. Въобще нямаше да се замислям.

Но подобни спекулации са напълно неуместни, тъй като ми предстои една съвсем не лека задача. Дори непосилна. Разполагам само с четири дни да подготвя следващото предаване.

Струва ми се, че ароматът е на „Исеи Мияке“.

Пределно ми е ясно, че съотношението на силите решително не е в моя полза. Отново си напомням, че основната причина за присъствието ми тук тази вечер е да склоня Дарън да участва в шоуто. Дори да е непоносимо красив, какво от това?

Непоносимо красив е, ето какво.

Взирам се в менюто с вид на човек, който искрено се вълнува от избора на храна, макар да ми е все едно дали ще ям сепия на дървени въглища, пълнена с чили, или барбун с бяло вино, магданоз и чеснов сос. Не, без чесън. Непременно трябва да обсъдим предаването.

— А защо искаш да съм твоя гостенка?

Той се изчервява и с усилие ме поглежда в очите.

— Всеки мъж би желал да те покани на вечеря. Ти си зашеметяваща жена.

Тряаас.

Очарована съм и съм развълнувана до дъното на душата си. Да, казвали са ми го и преди. Да, ще ми го казват и занапред, но за пръв път е толкова вълнуващо. И толкова стряскащо. Тази откровеност ме поставя в уникална позиция — отговарям искрено:

— Виж какво, Дарън. Истината е, че не съм тук на приятелски начала. Дошла съм да те убедя да участваш в предаването. Трябваш ми. Неудобно ми е да го призная, но трябва да заснема някакво предаване, а ти си единствената ми надежда. — Млъквам и дълбоко поемам дъх. Донасят филийките. Дарън мълчаливо избира. Спира се на хляб с лешникови ядки. В старанието си да спечеля симпатиите му поръчвам за себе си същото.

— Много съжалявам, че не искаш да вечеряш с мен.

— Не съм казвала…

— Няма да участвам в предаването.

— Защо?

— Защото после няма да посмея да застана пред огледалото. Нито да погледна в очите родителите, братята и сестрите си, приятелите, племенниците и племенника си.

Не спомена да има приятелка.

— Защо?

— Защото прокарвате тенденция на неуважение към семейните ценности.

Въздъхвам. Познато ми е. Кой знае защо масово се шири убеждението, че телевизията е виновна за разпадането на семейството като най-малка единица на обществото. Това е начин да се прехвърли отговорността. Не е честно.

— Семейството е изложено на натиск поради редица фактори. Малкият екран е само един от тях — възразявам. — Правени са десетки проучвания, целящи да измерят ефекта на телевизията върху съвременното общество, но в крайна сметка, като се тегли чертата, всичките му там психолози, педагози и моралисти не успяват да докажат, че тя изобщо оказва някакво въздействие. Как тогава очакваш от моята скромна личност да зная всичко? — правя се на невинна.

— Допринасяте за постепенното опорочаване на нравите. Поощрявате банализирането на любовта и секса. — Яростно маже филийката с масло. Има великолепни ръце. Изглеждат много силни. Посягам към чашата с виното.

— Дарън, не съм първата, която го прави. Блекпулските картички^[2] съществуват много преди телевизията да бъде изобретена.

— Значи си съгласна, че предаването ви е проява на лош вкус, много е долнопробно и подкопава обществените норми?

Прекъсваме спора, за да поръчаме вечеря. После продължаваме.

— Вкусът е относително понятие и зависи от модата. Добрият вкус се променя с всеки брой на „Вог“. Почтеността е друго нещо и изисква уважение към културните и религиозните ценности, с други думи — изпращане на съболезнователни картички на близки и познати по повод износването на поредния чифт обувки „Патрик Кокс“. — Оттеглям се в познатите води на сарказма. — Въпросът е: къде попадат обществените норми — някъде по средата ли? Тоест, да отстъпваш място на бременните жени в метрото или направо изобщо да не пътуваш с градския транспорт? А и кой диктува нормите? Законът ли? Независимата комисия за телевизия? Широката публика? Или може би ти? Интересно ми е от позицията на какъв си позволяваш да съдиш. — Повишавам тон. Приказките му много ме вбесиха. Но положението е твърде напечено — няма място за истерични изблици. Налагам си да заговоря по-тихо и да си възвърна самообладанието. — Винаги съм избягвала расовите предразсъдъци. Не се отнасям покровителствено към хората с вродени недостатъци. Не показваме насилие, цензурираме неприличните изрази и не заснемаме същинското обладаване.

— Колко възвишено и благородно от ваша страна.

Не мога да разбера сериозно ли говори. Поемам дълбоко дъх. Този разговор се отклони от първоначалните ми очаквания. Приблизително на сто и осемдесет градуса, и то при положение че Иси няма абсолютно нищо общо с цялата работа. Имах намерение нахално да флиртувам като изкусителна кокетка. Тази хитрина обикновено работи. Вместо това се държа като някой Атила в пола. На всичко отгоре изпитвам искрено желание този мъж да разбере моята гледна точка. Не просто да се съгласи да участва в предаването — изведнъж се улавям, че всъщност искам да спечеля уважението му. Което напълно изключва възможността да флиртувам. Колко ли съм изпила? И двамата замлъкваме и отпиваме от чашите си. Виното е „Пулини-Монтраше“ от 1996-а. Много е изискано.

— Виното е чудесно, отличен избор — коментирам.

— Благодаря. — Дарън обаче не се оставя да бъде отклонен от темата: — Телевизията оказва върху обществото неочаквано и безпрецедентно влияние. Никое друго откритие — с изключение на колелото — не е променило живота на човечеството до такава степен.

Чувствам се така, сякаш в бельото ми се разтваря таблетка „Алка Зелцер“. Не одобрявам тезата му, но съм очарована, че оценява значението на телевизията. Толкова малко хора си дават сметка за това, че да открия някой с мнение по въпроса — било то и крайно осъдително, — ми се струва много вълнуващо. Освен това спорът ми доставя неистово задоволство. Припламващите помежду ни интелектуални, емоционални и сексуални искри едва ли не се виждат, толкова са мощни. Дарън се е втренчил в мен и божествено красивите му очи така са приковали погледа ми, че колкото и да се мъча, не мога да го отклоня встрани.

— Би трябвало да си наясно колко е могъща телевизията и следователно каква огромна отговорност носите на плещите си. Вашите предавания формират света, в който живеем. И от тази позиция провъзгласявате, че в измамата няма нищо лошо, а изневярата, колкото и да ни е неприятно, е неизбежна, какво да се прави, такъв е животът.

Мълчим нацупено. Вслушваме се в потропването на приборите, звъна на чашите и неясния ромон на гласовете. Изключение прави съседната маса, откъдето съвсем отчетливо долитат отчаяните молби на някакъв мъж, когото приятелката му тъкмо зарязва. Сервират ни вечерята. Вкусвам супата от моркови и кориандър. Не е сред любимите ми ястия, но беше първото, което ми попадна в менюто, а нямах време да избирам. Дарън преследва из чинията си прозрачни резенчета тиквичка. Сякаш и него храната много-много не го вълнува. Над масата е надвиснало тягостно мълчание.

— И с какво друго се занимаваш, Кас?

Неочакваната смяна на темата ме сварва неподготвена. Друго? Какво друго? Хм… Изтощена съм до смърт и нямам сили да измислям някакъв по-интересен, оригинален и кокетен отговор, затова залагам на истината:

— С приятелите си Иси и Джош, с фитнес и мъже. А, и с мама — гостувам й всяка неделя.

Дарън се смее.

— Тоест, нямаш конвенционални хобита като събиране на марки и женски бой с кал?

Усмихвам се:

— По едно време ходех на бой с кал.

Пак се смее.

— Разкажи ми за мъжете, Кас.

Отново долавям лека тръпка в слабините си. Този човек да не флиртува с мен? Ама моля ви се.

— Разделям мъжете на три категории. Такива, с които бих спала. Такива, с които не бих спала. И Джош.

— И с кого не би спала?

Флиртува!

Или може би просто се опитва да овладее положението. Защо не мога да го проумея? Обикновено чета мъжете като отворена книга.

— С гаджетата и съпрузите на приятелките си, с грозни и глупави мъже, както и с такива, с които вече съм спала. — Едва доловимо помръдва вилицата си, с което ми дава знак, че темата му е интересна и ме моли да продължа. — Гаджетата на приятелките ми са вън от опасност, защото въпреки факта, че светът е изтъкан от предателство и измама, не погаждам гадни номера на близките си. — Това твърдение е вярно и е най-близкото подобие на морален кодекс, с което разполагам. — Освен това не ме привличат.

Той отново повдига вежда. Което е такова клише и е тооолкова секси за съжаление.

— Не казвам, че щом излиза с моя приятелка, значи е темерут, далеч съм от подобна мисъл. Просто с приятелките ми си споделяме абсолютно всичко. След като вече съм узнала за навика им да си чоплят ноктите на краката, да не употребяват четката за почистване на тоалетната чиния и да пърдят под чаршафа, след което да изследват миризмата, мъжете престават да ми се струват привлекателни. — Дарън се подсмива, но аз не се шегувам. — Интимността поражда отвращение. Причината да избягвам грозни и глупави мъже е очевидна. Мъже, с които съм спала, не ме блазнят. Рядко допускам повторения. — Млъквам.

Питам се дали си дава сметка, че с него бих спала. По дефиниция.

— Стройна система. — Кимам. Усмивката се разлива до ушите му. Дали не ме иронизира? — Може ли да те попитам нещо?

— Ти попитай, а аз ще реша дали да ти отговоря. — От опит зная, че въпросите са не по-малко издайнически от отговорите.

— Може би досега не ти е провървяло в любовта, както се казва? — Поруменява. — В смисъл, позволявам си да те попитам единствено понеже не мога да разбера защо имаш такова мародерско отношение към любовта.

Решавам, че няма да се обидя.

— Естествено че не ми е провървяло в любовта. Ако някоя жена ти каже, че винаги й е вървяло в любовта, веднага провери дали няма чип зад ухото. — Винаги излизам с този лаф. Ухилвам се и нагълтвам огромно количество храна наведнъж. Питам се дали е от мъжете, на които вълчият апетит им въздейства възбуждащо.

— Та що за човек беше той? — Всички мъже неизменно ме питат едно и също. Имам отрепетиран отговор.

— Хм… първото ми гадже. — Изчервявам се. Ръката ми застива във въздуха по средата между чинията и устата ми.

Жестът загатва, че споменът е крайно болезнен и за миг сковава гърлото ми. Мъжете си въобразяват, че жените са изключително чувствителни създания и сърдечните им рани никога не се излекуват напълно. Подобно схващане подхранва представата им за жените като нежни цветя.

— Дълго ли бяхте заедно?

Тези безкрайни въпроси. Поколебавам се, преди да отговоря.

— Няколко седмици.

— Няколко седмици?! — с недоумение повтаря той и го напушва смях. Не съм очаквала подобна реакция. Според сценария трябва да се трогне от пламенността на връзката. — Казваш обаче, че това е било първото ти гадже… — Изглежда объркан. — Сигурно е било…

— Много отдавна. Да. Разделите ме нараняват дълбоко и трудно ги преживявам. Много съм чувствителна.

Гледа ме втренчено.

Едва-що се запознахме, но вече знае не по-зле от мен колко невярно е онова, което казах. Само че е твърде възпитан, за да оспори твърдението ми на глас.

— Надали още страдаш за човек, с когото си ходила едва няколко седмици, и то преди десетилетия.

Уместна забележка. Никой друг не я е правил, което само показва, че десетките мъже, на които съм пробутвала тази история, въобще не са ме слушали.

— Какво всъщност те нарани?

Уникално — никога не са ми задавали този въпрос, съответно не разполагам с готов отговор. Поглеждам Дарън и изражението на лицето му ме изумява дори повече от въпросите, с които ме засипва. В очите му се чете искрена загриженост. Аз на свой ред изпитвам искрено удивление. В смисъл, какво мога да кажа?!

— Първото ми гадже доста ме вбеси, но истината е, че дори не съм страдала. Просто съм си кучка.

Не прозвуча много убедително. Но в крайна сметка това е самата истина. Дарън скланя глава и се оказва поразително близо до мен. Дългата му коса се спуска пред лицето му и макар да не докосва челото ми, наелектризира фините косъмчета над веждите ми. В бикините ми сякаш се разлива киселина. Гърлото ми пресъхва, гърдите ми се устремяват нагоре, очевидно с надеждата събеседникът ми ненадейно да се наведе и да ги покрие с целувки. Ахааа, сексуалната фрустрация. Тръсвам глава.

— Е? — подканя ме.

— Какво? — В съзнанието ми сякаш се е състояло пролетно чистене и въобще не мога да си спомня какво ме питаше. Очите му са великолепни. Кафяви. Палитра от наситени нюанси като купчина есенни листа под някое дърво. Изведнъж се смущава.

— Извинявай, не трябваше да те питам. Хм… — Търси подходяща тема да отклони разговора. — Разкажи ми за Джош.

Благодарна, че най-сетне ме оставя на мира, промърморвам:

— Джош е единственият ми платоничен приятел. Познаваме се от деца. Разполага с твърде много компромати за мен, за да рискува да се скараме. Като стана богата и известна, ще ги продава на пресата.

— Това ли ти е целта в живота, да станеш известна?

— Нима съм единствената? Честно казано, уверена съм, че Джош никога не би го направил. Независимо от всички разправии, гневни изблици, изминалото време и изменчивата природа на платоническата любов, двамата с Джош се обожаваме един друг. Имаме си пълно доверие и никога не бихме си причинили болка. — След кратък размисъл над казаното додавам: — Може би именно поради всички разправии, гневни изблици, изминалото време и изменчивата природа на платоническата любов. — Ухилвам се. Изведнъж ме обзема непоносим срам. Какви ги дрънкам? Разказвам за себе си. Най-честно и откровено. Какво ме прихваща? Мразя хората да знаят за мен повече, отколко аз за тях. Въобще не го допускам. Опитвам се да замажа случайния изблик на откровеност с шеги: — Аз на свой ред притежавам уличаваща снимка на Джош с корсет и жартиери. Твърди, че се канел да ходи на шоуто „Роки Хорър“, но аз не му вярвам.

Дарън се разсмива.

Разговорът е духовит, емоционален и откровен. Не мога да се опомня. Изпихме цяла бутилка вино. Всъщност вече сме преполовили втората. Прескачаме от тема на тема. Съгласно записките ми той се занимава с лечение на дървета, което явно означава, че разполага с кабинет и лаборатория в Лондонския университет, но всъщност постоянно пътува до места, където, хм, както по всичко личи, има болни дървета. Това ме изненадва — тъй като е невероятно оригинално, — но в същото време някак си го очаквах. Идеално пасва на образа, който съм си изградила за него — представям си го как работи на открито, прави нещо с ръце. Тази асоциация ме хвърля в страхотно объркване и пред очите ми започват да се нижат странни картини как двамата се търкаляме по тревата в някакъв парк. Представям си как махам листата от косата си и почиствам омачканите си дрехи от полепналите по тях съчки. Той естествено и хабер си няма какви мисли ми се въртят в главата, но така ме съзерцава, сякаш е напълно наясно с еротичните ми блянове. Отчаяно търся подходяща реплика.

— Не познавам друг дървесен лекар.

Отново се смее. Това надали е най-дълбокомъдрената ми забележка. Опитвам отново:

— Гледката към реката е страхотна, нали?

— Да, това е една от любимите ми сгради в Лондон — съгласява се Дарън.

— Сериозно ли? — Уцелих десетката.

— Да, както казваш, гледката наистина е невероятна, освен това харесвам тухлени сгради.

— Казваш „една от любимите ми сгради“. Кои са останалите? — Сякаш ме интересува.

— Любимото ми здание, кой знае защо, е Природонаучният музей и всичко в него ми харесва. Като започнеш от идеята за създаването му и свършиш с архитектурния план, тухлената зидария, осветлението, експонатите и въобще, целият замисъл. — Как е възможно сграда, пълна с безжизнени предмети, да предизвиква у някого подобно оживление? При това не с предмети, които човек може да си купи. — А кое е твоето любимо здание? — пита на свой ред.

— Не съм се замисляла. Всъщност никой не ми е задавал подобен въпрос. — Умувам. — „Бибендъм“. Сещаш ли се, онзи ресторант в Саут Кенсингтън.

— И защо?

Бих могла да кажа, че обожавам стъклописите и необикновената облицовка, проектирана от Франсоа Еспинас през 1911 година, но в никакъв случай не искам да развалям впечатлението, че съм изключително повърхностна.

— Напомня ми на моста „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Отвъд започва раят на магазините — „Джоузеф“, „Пол Смит“ и „Конран“. Освен това сервират невероятни стриди.

Усмихвам се изискано, той отново се смее.

Вечерта неусетно отлита и вече започват да ме човъркат угризения, че дори не съм повдигнала темата за участието му в предаването. Колко безотговорно от моя страна — никога не се отклонявам от предначертания план. С голямо усилие на волята започвам да говоря по същество:

— А с Клеър защо се разделихте?

Често казано, не мога да си го обясня. Дарън е умен, красив и неприлично секси. За раздялата им зная само онова, което ми разказа Маркъс. Той обаче е запознат единствено със захаросания вариант на събитията от гледна точка на Клеър, допълнително изопачен от невротичната му параноя. Ако разкрия истинската причина за разрива в отношенията между Клеър и Дарън, ще съумея да манипулирам фактите по такъв начин, че да го убедя да участва в шоуто. Освен това ми е любопитно.

— Станахме жертва на съвместния живот.

— Какво искаш да кажеш?

— Как го каза одеве — интимността поражда отвращение. Е, в нашия случай породи, ако не друго, то поне сериозно раздразнение. Харесахме се и по едно време дори толкова се заобичахме, че решихме да заживеем заедно, и всичко започна оттам. Отношенията ни бавно взеха да се скапват.

— Защото вече си позволявахте твърде много? И престанахте да се интересувате един от друг?

— Ами… не се стигна чак до такива драми. Просто тя се дразнеше, че съхранявам филми в хладилника. Аз пък се дразнех от козметичните й продукти, които сякаш се размножаваха и постепенно окупираха цялата тоалетка. Тя пък мразеше „Скай Спорт“.

Ахвам, поразена.

— Мразя сапун.

Ужасена съм. Горкото момиче, на какво ли е било подложено.

— Обичам да чета в леглото. Тя е свикнала да изключва лампата веднага щом си легне. Противоречията постепенно се изостриха. Тя намрази моите приятели. Аз ненавиждах космите от косата й във ваната. Тя — смеха ми. Аз — майка й. Бях забравил всички тези подробности и се сетих за тях едва днес, като се срещнах с Маркъс. Той ми каза, че била на пазар. Сигурен съм, че купува великденски яйца, макар да е едва януари. В живота й цари убийствен ред. Това ме съсипваше. Връзката ни беше напълно лишена от спонтанност. Истината е, че се разделихме, понеже не си подхождаме. Не сме заедно, понеже нещата не потръгнаха и понеже няма причини да сме заедно. Защо инак се разделят хората? Просто е много лесно да погледнеш назад и да идеализираш спомена.

Слава Богу. На този принцип се гради цялото ми предаване.

— Клеър ми подхождаше най-много от всички жени, които познавам, но това все още не означава, че е била сто процента подходяща.

— И деветдесет процента не е зле.

— Нямаше и толкова.

— Осемдесет и пет?

— По-скоро шейсет и пет. — В стомаха ми по неизвестни причини се разлива топла вълна на задоволство. Прав е, шейсет и пет процента не звучи като Жената с главно Ж.

В случай че човек вярва в подобни неща. Аз лично не вярвам.

— Значи вече не страдаш от раздялата? — Очаквам отговора с неестествен трепет. За което искрено се мразя.

— Не.

— Тогава защо не искаш да участваш в предаването? Не можеш ли просто да я изкушиш и толкоз?

Пряко сили се усмихва кисело. Да не си въобразява, че се шегувам?

— Ти май наистина не разбираш, Кас. Вашето предаване е пародия. Освен това навремето я обичах. Защо да й причинявам болка? Съмнявам се, че ще успея да я изкуша…

— Сигурна съм, че ще успееш — въодушевено го прекъсвам.

— Благодаря ти. — На лицето му се разлива най-доволната усмивка от началото на вечерта. Всъщност за пръв път го виждам да се усмихва толкова щастливо.

Ама че нахално копеле!

— Нямах намерение да ти правя комплименти — нацупено подхвърлям, забила поглед в чинията си. Той обаче остава напълно невъзмутим и като че ли дори се ухилва още по-широко.

— Аз обаче възнамерявам да го приема като комплимент.

Намръщвам се, но симулирам непоклатимо хладнокръвие и си играя със столчето на винената чаша, галейки го, сякаш е чисто нов кашмирен шал.

— Виж какво, ако си сигурен, че Клеър няма да се изкуши, предаването може да има благотворен ефект върху връзката й с Маркъс. Преди Коледа имахме една двойка, която устоя на изкушението.

— Да, четох. TV6 превърна събитието в медийна сензация — отвръща Дарън с неприкрито отвращение. — Рейтингът сигурно е скочил до небето. Кас, ти досега слуша ли ме въобще? Въпросът не е в това — дали Клеър ще ме пожелае, или не. Всякакво вземане-даване със „Секс със екс“ е достойно за презрение. Потребността да „изпиташ“ човека, когото обичаш, говори, че във взаимоотношенията ви има някакъв проблем. Не искам да поставям нито Клеър, нито когото и да било в такова неудобно положение. Не искам да узнае, че годеникът й се измъчва от подобна несигурност. Не искам да се ровя в миналото, нито пък да забавлявам вашата… колко беше?… осем цяло и девет милионна аудитория. — Кимам. — Обичал съм я и това все още е нещо лично и стойностно.

Той си вярва. Взирам се в близо двуметровия екземпляр насреща си, олицетворение на чистия секс. Не го разбирам. Сякаш живее в друга епоха, в която нравите може би са били някак по-благородни. И хората са изпитвали доверие един към друг.

Което е напълно безсмислено.

Правя опит да не се отклонявам от предначертаната стратегия.

— Виж какво, Дарън, идеята на това предаване не е просто да забавлява широката публика. От него зависят много по-сериозни неща.

— Като например?

— Моята работа, работата на още трийсет и пет други служители на телевизията, рекламните приходи.

— Съжалявам.

Дарън прави знак на сервитьорката и я моли за сметката. Време е да си вървим. Разочарована съм. Заведението се е изпразнило, но на мен не ми се тръгва. Опитвам се да измисля какви други неприятности ще възникнат, ако предаването пропадне. Ще пострада, да речем, премията ми, която ще бъде изчислена като процент от рейтинга. Надали обаче е разумно да изтъквам подобен довод. Въздъхвам кисело. Спокойният, непоколебим тон, с който излага съображенията си, ме навежда на мисълта, че няма да размисли тази вечер. В което сигурно има някаква противно морална логика. За пръв и последен път правя опит да привлека в предаването интелигентен мъж. Отсега нататък ще каня единствено и само неандерталци.

Излизаме от ресторанта и бавно тръгваме към метрото покрай Нешънъл Тиатър, Роял Фестивал Хол, Хейуърд Галъри, Куин Елизабет Хол. Макар да е януари, ризата залепва на гърба ми от пот. Дано не пипна някой грип. Двойките се притискат един към друг, опитвайки се да пропъдят среднощния студ с глупавия мит за близостта. Сигурно наистина е много студено, защото минувачите зиморничаво се гушат в палтата си. Чантата ми тежи около един тон. В нея е натъпкан целият ми живот: бележниците, диктофонът, какви ли не наръчници, всевъзможни графици. Изнемогвайки под тежестта й, постоянно залитам надясно и от време на време лекичко се сблъсквам с Дарън. При всеки подобен инцидент пъшкам недоволно, за да му покажа недвусмислено, че не го правя нарочно и всъщност ми е неприятно.

Сетивата ми са изострени до крайност. Усещам мразовития нощен въздух, който не просто пощипва кожата ми, а едва ли не притиска ледени длани към челото и раменете ми. По моста „Чаринг Крос“ преминава влак и релсите потракват. Мостовете и тротоарите са призрачни очертания от мигащи светлинки. Като детска картинка от точки за съединяване, само че за възрастни. Чувствам метален вкус в устата си. Надушвам миризма на свежа пот и на нещо застояло от месеци. В първата се примесва ароматът на афтършейва на Дарън. Буквално плакне ноздрите ми. При вида на мечтателите, които безцелно се мотаят около Нешънъл Филм Тиатър, потънали в носталгична забрава или зареяни в празни надежди, неодобрително цъкам с език.

— Виж ги само — просъсквам презрително. — Вместо да си поразмърдат задниците и да направят нещо истинско.

За моя най-голяма изненада Дарън се смее.

— Само това ли виждаш?

— Да. — Обхождам с поглед уличните комедианти и псевдо-интелектуалците. Хора, изпитващи по-голямо удоволствие от гледането на пиеси за живота на други хора, отколкото от живеенето на своя. — Ти какво друго виждаш?

— Я се вгледай по-внимателно. — Поставя ръце на раменете ми и ме извръща с лице към тълпата. — Човек трябва да изследва нещата от колкото се може повече гледни точки. И да си ги представя по всевъзможни начини. Вгледай се сега по-внимателно и се опитай да видиш тези хора в друга светлина.

Взирам се отново и забелязвам на площада тълпи от хора. Някои пият кафе от кафенетата на театрите. Други са наобиколили уличните музиканти. Трети спорят за нещо или оживено разискват току-що гледаната постановка. Четвърти страстно се целуват. Свивам рамене.

— Не виждаш ли десетки хора, които се забавляват, самоусъвършенстват се и се радват? Човешко множество, тръпнещо от радостно оживление само поради факта, че съществува?

— Не.

— Опитай пак. Гледай по-внимателно — упорства той.

Уличен музикант свири на цигулка. Старецът изглежда поне на двеста години, има дълга бяла брада. Изпълнява „Пролет“ от Вивалди. С нежелание подхвърлям монети в опърпаната му шапка. Талантлив е. Леко привежда глава да ми благодари — жест, изпълнен с много повече достойнство от един обикновен поклон. Дарън ми се усмихва. Аз отвръщам на усмивката му.

Прекосяваме реката и се насочваме към метростанция „Ембанкмънт“. Претъпкано е. Огромна тълпа пияни хора с костюми и пияни хора с дрипи. Различават се единствено по доходите си. Дарън си проправя път сред малоумниците и мародерите към автомата за билети. Купува два. Моят е за източната част на Лондон, а неговият — за южната. Ще пътуваме в различни линии в различни посоки.

— Можеш ли да се прибереш сама?

— Естествено. Използвам метрото открай време. — Което е чиста лъжа. Обикновено пътувам с такси, но ако си призная, ще се наложи да обяснявам защо изминах цял километър до станцията. Което пък е напълно необяснимо, дори за мен самата.

— Е, много се радвам, че се запознахме, Кас. Вечерта беше много забавна — заявява Дарън, спира и се обръща към мен.

— Обзалагам се, че едвам си ме изтърпял.

— Нищо подобно. — След кратко колебание додава: — Тъкмо напротив.

С облекчение се усмихвам до уши и отсичам:

— Е, всичко хубаво тогава.

— Всичко хубаво.

Никой от двама ни не помръдва. Изведнъж ситуацията много заприличва на раздяла след романтична среща. Ще ме целуне ли? Или ще ми подаде ръка? Той се навежда към мен и тъй като за миг ми се струва, че има намерение да ме целуне по бузата, внезапно отмествам глава. Оказва се обаче, че явно е имал намерение да ме целуне както трябва, но поради неочакваната ми маневра устните му срещат страната ми между брадичката и обицата ми. Подскачаме като ужилени и Дарън закрачва към бариерата. Няма никакво съмнение. Напуска живота ми завинаги и се завръща при своите дървета.

А в настоящия миг ми се струва, че няма нищо по-съкрушително от това.

Нежеланието ми да се разделя с него трябва да се дължи на количеството изпито вино. Нима не е така? За Бога, страхувам се, че това не е единствената причина.

— Дарън! — Викът ми прорязва тълпите и сякаш само това е чакал, Дарън мигновено се обръща и се втурва към мен.

Отвеждам го встрани от оживената спирка, към реката. В главата ми се оформя план.

— Ако не друго, трябва поне да изглежда, че съм направила всичко възможно да те привлека да участваш в предаването.

— Така е — бърза да се съгласи той.

— Но не абсолютно всичко.

Той малко се стряска:

— Да нямаш намерение…

Прочитам мислите му.

— А, не, нямах предвид това — прекъсвам го, тъй като моментално разбирам, че се опасява да не му предложа секс. Кой знае защо, страшно се засягам. Той се изчервява.

— Слава Богу. — Отново се изчервява и додава: — Не че не бих искал, но при тези обстоятелства…

Бързам да го прекъсна, което спасява и двама ни от неудобството. Още преди да съм помислила какво и защо ще кажа, както и какви ще са последствията, ако въобще отворя уста, започвам да ръся глупости на автопилот:

— Не, не, предложението ми е от съвсем друг характер. Дай ми възможност да ти представя своята гледна точка. За целта е необходимо да прекараме известно време заедно. Дай ми възможност един-два дни да те следвам неотлъчно. — Подобно начинание е доста рисковано, но аз съм играч по душа. Той ме гледа скептично.

— Няма да промениш решението ми.

— Може би няма, но нека поне отстрани да изглежда, че съм направила всичко, което е било по силите ми. Така поне няма да рискувам да ме уволнят.

Което не е вярно. Всъщност би трябвало да се върна в студиото и да помогна на Фай да намерим друга двойка.

Само че след като прекарахме вечерта заедно, си давам сметка, че ако Дарън се съгласи да участва в „Секс със екс“, това ще е възможно най-доброто издание на предаването. Изглежда невероятно апетитно, говори ясно и убедително, много е секси и в същото време е почтен мъж. Ако ми се удаде възможност да разпространя в пресата възраженията му и как все пак сме успели да го убедим да участва, населението единодушно ще застане на наша страна. Досегашните предавания бяха обект на известни нападки. Спорадични наистина и по мое мнение — от чисто лицемерие. Само че онези, които приемат твърде лично осуетяването на бракове, рухващи като кула от карти за игра, несъмнено ще заложат на TV6, ако видят, че човек като Дарън ни се е доверил. Кой би могъл да му устои? Макар да не съм сигурна, че ще успея да го убедя, съм длъжна да положа максимални усилия.

Започвам да прехвърлям наум работния си график за следващите дни, преценявайки с каква част от задачите Фай може да се справи сама. Докато разсъждавам припряно в опити да предвидя развоя на събитията и евентуалните последствия, Дарън спокойно обмисля предложението, което прие съвсем буквално.

— Тъй като предполагах, че ще участвам в предаването, си взех едноседмичен отпуск. Сега смятам да замина на гости на семейството си. — Едва ли не с неохота продължава: — Няма да промениш решението ми, но ако това ще те спаси пред шефовете ти, можеш да дойдеш с мен за няколко дни.

— Страхотно. — Съгласявам се, без въобще да се замислям дали наистина го искам. — Къде живеят вашите?

— В Уитби.

— Моля?

Той се смее.

— В Уитби, нали се сещаш, в Северен Йоркшър. — Не се сещам. Звучи ми някъде на майната си. Едва ли не в друг, нецивилизован свят. Но няма място за отстъпление. Дано да не се окаже много страшно. Кимам с вид на човек, който отлично познава мястото, но не приема идеята много присърце. — Добре, Кас. Радвам се, че ще ме „следваш неотлъчно“, щом така се казва, но мисля, че ще прекараме доста по-приятно, ако просто ми се довериш и се опиташ да се позабавляваш.

Не заминавам да се забавлявам и да се доверявам. Прехапвам език, за да не изтъкна тези съображения, но най-откровено заявявам:

— Доверието води до разочарование.

— О, Кас, чуй се само какви ги говориш. Тази поза на непоносимо цинична кучка е крайно неубедителна.

Греши. Успяла съм да убедя осем учителки в началното училище, дванайсетима преподаватели в средното училище, десетки състуденти, стотици колеги, безброй приятелки, точно петдесет и трима любовници, както и собствената си майка. Дори Иси, колкото и да й е неприятно, от време на време признава: „Ти наистина си адски коравосърдечна.“ Каква е тази всеобща мания за сърцераздирателност? Нима не е очевидно, че по този начин човек само си проси белята? И се обрича рано или късно да се окаже наранен, огорчен и изоставен? На мен ми харесва да съм непроницаема. Не искам никой да ме разкрива.

Дарън спира и зарейва поглед към реката. Водната повърхност блещука, което ме изненадва. Винаги съм смятала Темза за голяма помийна яма.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Дай да чуем — въздъхвам.

— Ти просто чакаш да бъдеш открита. Искаш някой да се помъчи да пробие външната обвивка. Искаш да бъдеш обичана. Само че се стремиш да направиш тази задача колкото се може по-трудна. Предизвикателство за някой съвременен Агамемнон. И ти си като всички останали жени, които познавам.

Не очаквах от думите му толкова да ме заболи.

Поглеждам го — прекрасен е. Уличните лампи се отразяват в речната вода. Отражението сякаш осветява лицето му отдолу. Прилича на ангел. Усмихва се и изглежда убийствено секси. Прилича на дявол. Досега не съм виждала толкова сложно и толкова омагьосващо същество. Давам си сметка, че на всяка цена трябва да продължа да играя ролята на непоносимо цинична кучка, но вероятно ще ми бъде неимоверно трудно. Тъкмо решавам, че няма да се отпускам нито за миг, когато издайническият ми език изтърсва:

— О, я престани. Като си толкова печен, защо не ми покажеш как става? Съмнявам се да успееш.

Хвърлям предизвикателството и нагло се ухилвам. Но и сама не си вярвам.