Адел Паркс
Да си намериш майстора (7)

7.

Нова година е. Поводите да празнувам са два. Първо, Коледа мина. Изгледах „Звукът на музиката“ с мама, което означава, че съм се отървала от Джули Андрюс за цяла година. И второ, не е 2000-та година. Тогава беше отвратително. Всички бяхме обзети от такова ужасно очакване. Аз започнах да се подготвям още през февруари 1997-а, тъй като се страхувах да не сгреша в избора си как да отпразнувам подобно събитие, което се случва веднъж в живота. Не можех да реша. Провинциална къща в Котсуолдс? Ултраофициален коктейл във Вегас? На плажа на остров Мавриций? Разполагах с безброй възможности, всяка със своите предимства. Въпросът не беше единствено в това — къде ще се чувствам най-добре. Сигурна съм, че навсякъде щях да се забавлявам както подобава, но бързо си дадох сметка, че изборът ми ще говори на околните нещо за мен. Какво предпочитам — Вегас или Котсуолдс? Бляскав шик или усамотение? В крайна сметка с Джош и Иси се събрахме на тържествена вечеря у Иси. Джош приготви храната, аз осигурих шампанското. Приносът на Иси — освен терена — беше, че съумя да не бъде с разбито сърце. За пръв път на Нова година, във всеки случай — откакто я познавам. След вечерята пияни-заляни се разхождахме по брега на Темза, блъскахме се в тълпите и гледахме, фойерверките и гърбовете на неколкомилионната гръмогласна пиянска тълпа. Беше страхотно. Въобще не съм усетила как са изтекли дванайсет месеца и отново е Нова година, с всичките му там ужасяващи атрибути. Не стига че мисълта за малката черна рокля съсипва цялата радост от тъпкането с коледни деликатеси, ами тази година няма да съм с Джош и Иси. Иси замина да празнува с родителите си в Марлоу, а Джош гостува на родителите на последното си гадже в Шотландия.

Хубавото е, че се организира бляскаво медийно парти — ще отида с удоволствие, особено при положение че не мога да празнувам с приятелите си. Довечера в хотел „Глостър“ в Мейфеър ще се съберат всички, които представляват нещо в телевизионния бранш. Непременно трябва да присъствам. Особено тази година — поради големия успех на предаването, което е може би най-значителното ми постижение до момента. Всички говорят за него. При тези обстоятелства е изключено да не забия някого. Като се замисля, от доста време съм на сухо.

След историята с Джо в края на август съм имала само онзи злощастен опит с Айвър, но той не се брои. Отърсвам се от потискащите мисли, успокоявайки се, че комбинацията от успеха ми в момента, факта, че е Нова година, и разгулния морал на медийния бранш са гаранция за страхотен секс. Човек надушва тестостерона още щом прекрачи прага на хотела. Настръхвам. Опитали сме се да го прикрием с парфюм „Калвин Клайн“ и афтършейв, с папионки и ултраофициални рокли, но отвсякъде струи похот. Въздухът е натежал от напрежение. Подобно описание напомня бърлогата на дивите лъвове, но всъщност е адски вълнуващо. И страхотно забавно.

За-бав-но, ега ти!

Буквално.

Разделям мъжете на две категории — жертви и спаринг-партньори. Предпочитам последните, но всяко нещо си има време и място. Набелязвам обекта още докато се настаняваме край масите за вечеря. Седи на съседната маса. На светлината на свещите изглежда зашеметяващо. Не носи венчална халка. С няколко дискретни подпитвания узнавам, че има постоянна приятелка, която обаче не присъства на празненството. Съвършената комбинация — предизвикателен, но не и недостъпен. Искам флирт за една нощ и нямам никакво намерение да хабя Бог знае какви усилия за подготовка на операцията. Най-вероятно преживява тежък период. Вечно са в тежък период. Ще ми обясни, че причината е в приятелката му, която не го разбира. Тъкмо обратното.

Вечерята преминава в неясна глъч от смях и шампанско. Бейл се е надул до пръсване, но за щастие поне се отървах от традиционната коледна целувка под имела, за разлика от Дай. С Фай и Рики се кикотим като обезумели, клюкарстваме, тайно смесваме алкохола на съседите си по маса и се кълчим на дансинга. Толкова ми е весело, че съвсем забравям първоначалния си замисъл да свалям мъже. Но когато удря дванайсет и Фай и Рики изчезват нанякъде с избраниците си яко дим, се оглеждам за своята мишена. Разбира се, фактът, че стои само на един метър от мен, не е никак случаен. Не само че не е забравил изпепеляващите погледи, които му мятах над купчините пъпеши на масите, но и никак не се свенеше да им отвръща.

Не го целувам на дансинга, заради приятелката. Решавам да си спестя клюките и възмущението, които ще последват от подобно неприкрито афиширане на намеренията ни. Вместо това се притискам много плътно в прегръдките му и доближавам устни на милиметри от ухото му. Косъмчетата му настръхват и ме гъделичкат. Приближавам се една идея повече и гърдите ми докосват ръката му. Той настръхва. Слабините ми потръпват.

— Имаш ли стая? — Той кима. Въздухът вече е пропит от лъст. — Кой номер? — Незабавно ми казва. Чувствам се толкова могъща. — Прибери се в стаята си, без да бързаш, защото искам да оставя почтен промеждутък от време, преди да те последвам, но преди да е станало късно.

Стисвам го лекичко. Разбираме се отлично. Кимва ми пиянски и преизпълнен със задоволство, се заема дословно да изпълни наставленията ми.

Спазвайки безопасна дистанция, го настигам в коридора. Толкова съм изморена, че решавам да не се мъча с гимнастически упражнения на стената, с което възпитано щях да запълня смущаващата пауза, докато той непохватно се мъчи да уцели ключалката. Не зная дали причината е в изпития алкохол, смущението или възбудата, но подобно поведение не вещае нищо добро. Най-сетне съумява да отключи. Настроението ми най-безпричинно се променя. Може би съм отегчена от непохватните му движения. Вече не ми се занимава. Както и да е, фактът е, че съм тук. Тъй като вече съм обещала, ми се струва несправедливо да се откажа на този етап. Ще бъде много невъзпитано. Може да съм всякаква, но не обичам да дразня мъжете напразно. Решавам да приключа с цялата работа колкото се може по-бързо. Наистина съм уморена и май щеше да бъде по-разумно да не оставам до късно.

Предлага ми питие от минибара — аз вдигам рамене, но додавам:

— Ти обаче си сипи.

Налива си уиски, след което прави опит да запали цигара, но разпилява кибритените клечки по пода. Прекалено е смутен, а аз се чувствам едва ли не майчински настроена. Не е ли твърде млад за подобни подвизи? Или пък аз съм прекалено възрастна? Дожалява ми и решавам да го окуража. Мъжкото его е много деликатно нещо. Често си представям сапунените мехурчета, които се образуват при преминаването на горещата въздушна струя през миниатюрното пластмасово приспособление. С лекота се издуват, с лекота се пръсват, после с все същата лекота отново се издуват.

— Ей, тигър. — Изкопчвам чашата от ръката му и го целувам. Дотук добре. Даже доста приятно. Всъщност какво толкова, най-обикновена целувка. Младежът непохватно търси ципа на дрехата ми и започва да го дърпа. Роклята е „Версаче“ и струва близо хиляда лири. С игрива маневра я изхлузвам от тялото си, изпълнявайки нещо като министриптийз. Обектът е във възторг. Аз пък се радвам, че спасих роклята си. Честно казано, старае се момчето — просто му липсва финес. Мачка гърдите ми, сякаш масажира крампа. Както си лежим на леглото, пръстите му ненадейно се озовават дълбоко в мен. Така е по-добре. Един е достатъчен, нямам нищо против и два. Господи, дано е наясно, че юмрукът е само метафора.

— Искаш ли френска любов? — Това е новост за мен — не ми се е случвало да ме питат за мнение.

— Ти искаш ли? — ухилвам се.

— Ами, нямам нищо против, стига ти да искаш. Много-много не обичам да го правя, но нямам нищо против, стига да стигнеш докрай. — Подобно изявление сигурно е мило. Но мило и секси не се припокриват. Вече сериозно се съмнявам, че каквото и да му хрумне, ще ми въздейства по някакъв начин. При това положение далеч по-примамливо ми звучи да бъда обвинена, че дразня мъжете напразно.

Освобождавам се от прегръдките му и се скривам в банята. Връщам се увита в бял халат, с измити зъби. Сигналите, които излъчвам, са по-скоро ала Мери Елън от трогателния американски сериал за семейство Уолтън, отколкото в стила на изкусителката Сю Елън Юинг от „Далас“.

— Лека нощ — усмихвам се и лекичко го целувам по страната. Завивам се плътно, изключвам осветлението и многозначително се оттеглям в противоположния край на леглото. Дори не ми пука, че той не изглежда особено разочарован.

* * *

В просъница тършувам из чантата си, търсейки мобилния си телефон, чието пищене прорязва дълбокия ми сън. Иси е.

— Честита Нова година! Къде си? — Гласът й издава безподобна смесица от възторг, раздразнение, гняв и тревога.

— В един хотел в… — пипнешком намирам хотелския бележник до телефона — … в Мейфеър.

— С кого?

Поглеждам към празното легло. Опипвам чаршафите. Още са топли. Миришат на мъжка пот. В банята душът шуми.

— Името му е Бен. — Тя неодобрително цъка с език. Зная до какво заключение е достигнала, но нямам сили да разсейвам погрешната й представа за ситуацията. Вместо това решавам да я потвърдя. — Нали празнувахме Нова година. Беше просто секс.

— Винаги е просто секс. Там е проблемът — въздъхва в отговор. Като че ли не е много изненадана. — Тази работа не ми харесва. Превъзбудена си. Напоследък ти се събра прекалено много работа. Откога не си се прибирала?

— Не знам. Кой ден е днес?

Оказва се, че е неделя. Не съм преспивала у дома и не съм се прибирала дори колкото да взема душ от коледния ден и цяла седмица преди това, считано от предишния вторник. Вярно, че на двайсет и шести гостувах на мама, но през останалото време пребивавах в офиса и ползвах баните на фитнесзалата.

— Трябва ти почивка — заключава Иси. Но греши — аз съм във вихъра си именно когато съм заета. Най-вдъхновените ми идеи се раждат, когато съм подложена на свръхнапрежение. Обикновените хора може би се нуждаят от почивка след подобни тежки периоди на свръхпреумора, но аз съм силна. Нищо ми няма.

Иде ми да се разплача.

— Толкова съм уморена — жално хленча. — Беше ужасно. Дори не си спомням кога за последен път съм се наслаждавала на хубав секс. Толкова съм напрегната. Оттук отивам направо на масаж. Вратът ми е толкова схванат, че почти не мога да си движа главата.

— Не можеш да отидеш на масаж, защото е първи януари. Салонът не работи. Виж какво, Джош се обади. Липсваме му. Хванал е самолета и се прибира. Отивам на летището да го посрещна. Но първо ще мина през вас. После ще излезем на разходка да си попрочистим мозъците от махмурлука.

Благодаря ти, Иси. Същинско съкровище.

* * *

Навън е кучешки студ; дори елените, които уж свободно се разхождали из Ричмънд Парк, никакви не се виждат.

— Потънали са в зимен сън — предполага Иси.

Джош обвива раменете на двете ни.

— Въобразявате си, че е студено, но да видите какво беше в Шотландия — това се казва студ.

— Как прекара? — питам и дъхът ми излиза като облаче пара. Сгушвам се в якето си.

— Добре. Алкохол. Шотландски поли — уклончиво докладва той.

— Значи си я зарязал? — Въпросната е Катрин, последното гадже на Джош. На нас с Иси доста ни допада. Ходи с Джош от няколко месеца. Хранехме големи надежди, но съдейки по тона му и по факта, че отново е тук с нас, вместо в Сейнт Андрюс с нея и семейството й, съм склонна да заключа, че вече трябва да говоря за Кати в минало време.

— Прекратих връзката.

С Иси плахо се споглеждаме.

— Избрал си много подходящ момент — възкликваме в един глас.

Джош свива рамене, сякаш се извинява.

— А ти, Иси, как отпразнува Новата година? — питам.

— В интерес на истината, много добре. Със семейството и така нататък, освен това се запознах с един страхотен човек.

— Страхотен мъж ли? — мъча се да изясня. Надали.

Иси ухилено кима. Страните й са поруменели от ледения вятър, който брули лицата ни. Сега разбирам защо поетите от елизабетинския период неизменно изтипосват героините със страни като рози. Иси сияе.

— Изглеждаш фантастично, Иси. Свали ли го?

Тя глуповато се ухилва:

— Нямаше как, нали бяхме у нашите. — Правилно, не е имала възможност. — Но му дадох телефонния си номер.

— Домашния или служебния? — пита Джош.

— И двата, освен това и мобилния. Както и електронния си адрес и номера на факса си.

Този път се споглеждаме Джош и аз.

— Но още не ми се е обадил.

Иси трескаво започва да издирва мобилния си телефон. Проверява гласовите и текстовите съобщения. Нищо.

— Още е прекалено рано — утешава я Джош.

Въпреки че нито той, нито аз сме на мнение, че новият познат на Иси ще я потърси. Сигурно вече е разбрал, че докато с едната ръка му подава картичката с телефонните си номера, с другата вече прелиства списание „Сватба“ и „Нов дом“.

— Дали да не му се обадя аз? — двоуми се тя.

— Знаеш ли номера му?

— Да, майка му го дала на моята майка.

Пристъпвам тежко и се наслаждавам на скриптенето на снега под ботушите си, опитвайки се да не коментирам в прав текст неизбежното бедствие, което Иси се готви да си навлече. Склонна съм да смятам, че този тип ще да е доста саможив, щом е стигнал дотам — майка му да му урежда срещи. Но не споделям теорията си с Иси. Вместо това се заслушвам в разсъжденията й за сексуалното равенство.

— Така де, какво значение има кой ще се обади пръв? Нали сме възрастни хора. Не е нужно да играем игрички.

Двамата с Джош си мълчим.

Спираме да си купим горещ шоколад от една каравана, удивлявайки се на трудовия ентусиазъм на продавача навръх Нова година. Той ни уверява, че предпочитал да мръзне в Ричмънд Парк, отколкото цял ден да търпи тъща си и децата. Правим всичко възможно да не коментираме присъдата над семейния живот и сърбаме топлите напитки с много сметана.

— Сигурна съм, че ще изпита уважение към мен, ако му се обадя — продължава Иси.

Тя все още поддържа кредото от седемдесетте, че ако позвъниш първа, се издигаш в очите на мъжа, той започва да те харесва и проявява желание да завърже взаимоотношения с теб. Опитвам се да й обясня, че подобно схващане е отживелица от около трийсет години. Самотните жени през седемдесетте надали са следвали съветите на Ланд Гърлс^[1]. Тъй че защо смята, че мнението на феминистките от шейсетте има каквото и да било отношение към начина, по който жените от двайсет и първи век осъществяват романтичните и сексуалните си връзки?

— Обади му се, ако искаш. Само че веднага ще зацепи, че не случайно ти се намират два билета за опера — никой не си купува билети за опера просто ей така.

— Тогава да му предложа да се срещнем в новия турски ресторант на Ромили Стрийт?

— Щом искаш, но той ще е наясно, че в превод това означава „Харесвам те.“ Тази фраза те поставя в слаба позиция, като същевременно го мотивира да си плюе на петите.

— Ти постоянно звъниш на кого ли не.

— Звъня, защото не желая да се обвързвам. Те отлично го знаят и не бягат. — Иси се намръщва, но не си хаби силите да спори. — Ако питаш мен, изчакай той да ти се обади.

Иси връчва телефона си на Джош срещу обещанието, че няма да й позволи да звъни най-рано до трети януари.

— А при теб как мина? — обръща се Джош към мен.

— Добре — отвръщам уклончиво. — Приятна храна. Приятна компания. Новата ми рокля „Версаче“ им взе ума. Отвратителен секс.

Очарователният, самоуверен смях на Джош отеква сред дърветата.

— Твоят проблем е, че си от Марс, а постоянно попадаш на мъже от Венера.

Ухилвам се:

— Просто исках подходящ завършек на вечерта, но макар че в момента постоянно се ровя в сексуалния живот на хората, моя нещо никакъв го няма. Не мога да генерирам достатъчно енергия. Естествено, продължавам да свалям мъже, но вече започна да ми писва. Тази сутрин например така ми се искаше да се изплъзна незабелязано. Нямах никакво желание да правя разбор на неуспешната вечер, но Бен много държеше да сме модерни и в крак с двайсет и първи век да обсъдим случилото се. И какво означава. Казах му, че нищо не означава.

— Защо му го каза? — ахна Иси.

— Защото е така — заявявам простичко.

— Невъзможно е да спите с непознат, без да преживеете или да нанесете сериозна емоционална травма. Нещата само започват като случаен секс, но винаги завършват другояче — на един дъх изрецитира Иси.

Джош е виновникът за гневния й изблик. За Коледа й подари книгата „Отговорност за собствените си постъпки и сдобряване с другите“. Очевидно беше предназначена за мен, а „Жените, които обичат прекалено много“ — за Иси. Джош ги беше разменил. Тогава ми се стори невероятно смешно.

— Но аз наистина оставам невредима, никога не страдам и не се измъчвам от горчиви размисли — изтъквам.

— А мъжете, с които спиш?

— Нито пък те — отсичам без колебание.

Джош и Иси драматично застиват и ме стрелват с гневни погледи.

— Наистина — упорствам и се мъча да не мисля за наранения поглед на Бен тази сутрин, за патетичните съобщения, които Джо и до ден днешен оставя на телефонния ми секретар, и за безбройните коледни картички от мъже, които намекват, че „някой път може пак да се видим“. Проблемът е, че много рядко си спомням и първия път. Любовните ми завоевания се сливат в неясна, нечленоразделна маса.

— Е, в твоя случай има две възможности. Или интроецираш травмата, или си чудовище. Аз обаче зная, че не си чудовище — ненадейно заявява Иси с най-сериозен тон, пуска Джош, когото държи под ръка, втурва се насреща ми и ме прегръща.

Горката Иси. Това постоянно търсене на нещо дълбоко и стойностно в моята личност е крайно изтощително. Защо не може просто да ме приеме такава, каквато съм? Човек, чието поведение се мотивира от чист хедонизъм, еротика и примитивни животински инстинкти. Тъй като й е омръзнало да спори с мен, неохотно се засмива:

— Добре де, добре, наистина си отвратителна.

* * *

Прибираме се у нас. Джош мигновено изчезва в кухнята с намерението набързо да спретне нещо за вечеря. Хладилникът ми се оказва учудващо зареден. Мама има ключ от жилището ми, сигурно е идвала днес. Донесла ми е свежи зеленчуци, пуешко печено и коледни пирожки в изобилие, а на масичката за кафе е оставила малка шоколадова коледна торта. Джош се заема да реже зеленчуците, Иси отваря бутилка вино, докато в това време се обаждам на мама да й благодаря и да й честитя новата година. Когато най-сетне затварям телефона, Джош е приготвил голяма тенджера гъста зеленчукова супа. Настаняваме се с купичките пред телевизора.

— Майка ти не пожела ли да дойде? — пита Джош.

— Не. Поканих я, но се извини, че с някой си съсед тъкмо се били настанили удобно пред телевизора.

— С Боб ли? — гадае Иси.

— Отде да знам — свивам рамене. Понякога ми се струва, че тя знае за живота на майка ми много повече, отколкото аз.

Тази вечер е важна за мен. Излъчваме специално издание на „Секс със екс“, отразяващо сватбата. Първият половин час е посветен на бракосъчетанието, после продължаваме с обичайната програма, фактът, че успях да извоювам цял час в най-гледаното време навръх новогодишния ден, е страхотно постижение. Макар Джош и Иси недвусмислено да демонстрират неодобрението си към предаването (ако питате мен, Джош малко лицемери, защото в крайна сметка оригиналният замисъл беше вдъхновен именно от неговото поведение), не могат да отрекат, че приковава вниманието. Не са изпуснали и едно издание.

— Защо е с анцуг с леопардова шарка? — недоволства Иси.

— Отива й на косата — отбелязва Джош и с искрено недоумение додава: — Господи, защо правят всичко това?!

— Ужасна е — продължава Иси. — И защо трябва постоянно да се пляска по коляното?!

— Защото като малка е изпила твърде много портокалов сироп — налучквам.

В този миг зазвучава тъжна мелодия, която бавно се усилва. Публиката единодушно е на страната на Том. Искат да устои. Той обаче изневерява. В следващия миг от екрана гръмват бурните му протестни викове и оправдания:

— Нищо не означаваше и само доказва, че наистина е трябвало да се разделим.

Без въобще да се впечатли от хленченето му, приятелката му става и му забива един. Публиката надава дивашки рев и моментално преминава на нейна страна. За секунди решава кого ще подкрепи. И кого мрази. Знаят, че трябва да харесват онези хора, които изглеждат най-добри и най-благи по характер. Въпреки това неизменно застава на страната на най-предизвикателната мадама или на най-нахалния тип. В промеждутъците между рекламните паузи дюдюкат, ръкопляскат, пеят, скандират, крещят, утешават и проклинат.

Преобладаващото чувство е страх.

— Феноменално — възкликва Иси. — Мъжете се оправдават, че кръшкането няма нищо общо с любовта, а жените твърдят тъкмо обратното.

— Не намирам нищо феноменално. Дори бих казала, че е предвидимо. Така ми се ще някоя от участничките да си признае, че й се е чукало — възразявам.

— Надали. Ти си единствената жена, която е била подложена на емоционална лоботомия приблизително на седемгодишна възраст.

— Шшт.

Констатациите й не ме смущават ни най-малко, просто рекламите свършиха и се опасявам, както се е разбъбрила, да не изпуснем началото на следващата част.

Страните му са пребледнели, плътно е стиснал устни. Целият е плувнал в пот. Погледът му неспокойно се стрелка насам-натам. Не знае. Не може да бъде сигурен. Спала ли е с бившето си гадже, или не?

— Знаете ли как можем да усъвършенстваме предаването? — задавам реторичен въпрос.

— Като го свалите от екран — предлага Джош. Хвърлям му злобен поглед.

— Не. Трябва да вкараме различни мелодии в зависимост от развръзката. Едната ще означава радостно вълнение, а другата…

— Унижение — прекъсва ме Иси.

— Или може би оскърбление? — намесва се и Джош.

— Безутешна самота и падение — заключавам.

Не се преструвам, че не го зная. Припомням си Бъдни вечер и подпухналото лице на Либи, плувнало в сълзи. Тя си въобразяваше, че ме изненадва с нещо, което не знам. Само дето грешеше. Изглеждаше досущ като майка ми в деня, когато баща ми ни напусна. Самотата е стара моя познайница. Добре ми е известно усещането, което разголвам на екрана, и не се страхувам от него. Не аз го причинявам, тъй че не виждам причини да се срамувам. Зная, че двойки, в които единият от партньорите изневерява, са самотни, ужасени, объркани, огорчени. Но не за дълго. Твърдо вярвам, че им правя услуга. По-добре сега, отколкото след като подпишат.

Като привършваме със супата, претоплям пирожките и разрязвам тортата. Иси пъшка и мърмори, че не може да сложи в устата си и хапчица повече, но после ме пита имам ли сироп от бренди за сладкишите. Джош доброволно се е нагърбил със задължението да сервира алкохола и го разлива по чашите с щедростта, с която дарява любов. В девет и петнайсет вече сме пияни до козирката.

Фантастично.

— Благодаря за чорапите — казва той, целува ме по страната и се настанява до мен на канапето. Аз се ухилвам и го прегръщам.

— Моля.

Разбира се, накупих му и доста по-изкусителни подаръци — все играчки за големи момчета, като миниатюрен компютърен бележник, швейцарско ножче и мобилен телефон, от който могат да се изпращат картинни съобщения. Най-много се зарадва на слушалката, с помощта на която отваря любимия си сайт чрез устно подадена команда. И дори не се смути от логичния въпрос на майка ми:

— Всъщност не е ли достатъчно да натиснеш едно копче?

Тези подаръци за пореден път затвърдиха убеждението ми, че и най-страхотните мъже са неспособни да пораснат. А чорапите са шега. Всяка година си купуваме по един подарък, сякаш сме стара семейна двойка. Подозираме, че с това ще се изчерпи целият ни брачен опит в този живот. Джош ми подари най-обикновена точилка. Дори не от онези, красивите, мраморните. Знае, че през живота си не съм хващала точилка и надали ще ми се наложи, освен ако някой с повечко въображение не й намери подходящо приложение в леглото. Предлагали сме и на Иси да се включи в нашата игра. В крайна сметка, ако Джош купува семейни подаръци за две жени, вместо за една, картината ще стане още по-реалистична. Тя обаче вироглаво се инати и смята, че начинанието е твърде депресиращо. Подозирам, че просто не иска да дърпа дявола за опашката. Целият майтап се състои в това, че Иси се надява някой ден действително да разменя с някого подобни подаръци.

— Измислихте ли си новогодишни решения? — пита Иси и намества кльощавия си задник между нас с Джош, като лекичко ни побутва, за да й направим място. Аз щедро разливам бренди по чашите.

— О, нали знаеш — да сваля два килограма, да сведа алкохолните единици до два пъти повече от препоръчителното количество и да намаля цигарите на една кутия дневно. А ти?

— Ще бъда по-резервирана с мъжете.

С Джош сме твърде пияни, за да си даваме труд да прикриваме изумлението си. Избухваме в бурен смях и без да искаме, изплюваме току-що отпитата глътка бренди. Аз успявам да уцеля чашата, но Джош поръсва кашмирените ми възглавници със ситни капчици алкохол. Прекалено ми е смешно, за да му направя забележка.

— Какво? — възмутено се цупи Иси. Много добре знае какво.

— Поне си последователна. Миналата година взе същото решение, както и предишните пет години — обяснявам.

Джош е по-мил:

— Ако трябва да сме честни, това е самата същност на новогодишните ни решения. Така де, ти винаги искаш да ядеш, да пушиш и да пиеш по-малко, Иси винаги иска да не се влюбва толкова, а аз…

— … винаги искаш да чукаш повече — се провикваме двете в един глас.

И тримата прихваме да се смеем. Тези констатации са твърде верни, за да ни огорчат.

— Какво ще кажете тази година да спазим обещанията си? — предлагам.

— Аз искрено се надявам да чукам повече — сериозно заявява Джош.

Средната му активност и бездруго е твърде висока — съмнявам се, че физически ще му остава време за нови завоевания. Поведението му е квинтесенция на мъжкото. Джош е за мен светъл пример в живота.

— Не, предлагам тази година да измислим нещо по-различно и наистина да го изпълним.

— Какво например, да участваме в маратон ли? — пита Иси.

— Да, стига това да е съкровеното ти желание — поощрявам я.

— Там има ли достатъчно мъже? — пита Иси. Въздъхвам.

Продължаваме да се наливаме. Допиваме брендито и преминаваме на уиски. Да не забравяме виното, което изпихме със супата. Единственото, за което съм сигурна, е, че наруших новогодишните си решения по всички параграфи. Всичко останало ми се губи в мъгла. Протягам ръка, но не различавам ясно очертанията на дланта си. Иси и Джош примират от смях, надпреварвайки се кой ще измисли по-абсурдни решения, но аз не съм в състояние да проследя идеите им. Главата ми се мае и като че ли не мога да контролирам потока на мислите си. Безуспешно се мъча да пропъдя поразително ясния образ на Бен, който със сериозно, разтревожено изражение ми опява за приятелката си и дали щяла да му прости тази изневяра. Посъветвах го да си трае. Той се загледа през прозореца, сякаш не ме е чул, и взе да се пита дали той самият някога ще си прости. Сигурно наистина съм се напила, щом лицето на Бен се размазва и се прелива в лицето на Айвър, а умолителния, поглед на Айвър изведнъж се превръща в кравешкия взор на Джо. Тръсвам глава. Винаги когато пия уиски — тази дяволска пикня, ме налягат много шантави мисли.

— Да научаваме по една нова дума всеки ден.

— Това е лесно.

— И да я използваме.

— Да се изкачим на Бен Невис в Шотландия, Скофел Пай в Лейк Дистрикт и Маунт Сноудаун в Северен Уелс.

— Как ли пък не!

Пепелта от цигарата на Иси не уцелва пепелника. Вместо това се поръсва по пода като на забавен каданс, но Иси въобще не забелязва. Аз забелязвам, но в съзнанието ми изплува образът на Бен, който несръчно се мъчи да си запали цигара и разпилява кибритените клечки. Прави ми впечатление, че отвсякъде съм заобиколена със станиолени гирлянди и окапали иглички.

— Цяла седмица да казвам истината, цялата истина и само истината — предлага Джош. За любовчии като него безобидните лъжи са начин на живот. Почти втора природа.

— Не, това е глупаво, ще останеш без приятели.

— Уиски? — предлагам.

— Давай — пелтечат и протягат чаши с треперещи ръце.

— Добре, тогава ще се оженя.

— Моля?! — двете с Иси втрещени се вторачваме в Джош.

— Не можеш да се ожениш, глупчо, нали току-що заряза гаджето си. Хем беше страхотно момиче, най-готиното, с което си ни запознавал от доста време. Забрави ли, че имаш фобия от обвързване?

— Не е вярно — възразява Джош.

Решавам да го защитя:

— Иси, бъди справедлива — Джош се впуска във връзките си съвсем безрезервно, или поне отначало. Просто има проблем с постоянството.

Джош шеговито се мръщи. Пипнах го!

— Много съм отдаден на връзката си с теб, Кас. И с теб, Иси — допълва. — Просто още не съм попаднал на правилното момиче.

Не мога да си представя какво търси.

С Джош си приличаме в много отношения. И двамата сме имали безброй сексуални контакти. Голямата разлика е, че той вярва в любовта и наистина възнамерява някой ден да улегне. Вечно ми го повтаря. Не зная с биография като своята как все още храни подобни илюзии. От осемнайсет години следва все един и същи модел. Вечно е изпълнен с пламенна любов или пламенна ненавист. Само за няколко седмици листът се обръща. Отегчава се много бързо. Но вместо да проумее, че има нещо сбъркано в идеята за безоблачното щастие до края на дните (което според мен е очевидно), Джош твърди, че още не му било провървяло с намирането на подходящата жена. Постоянно и упорито повтаря, че е сигурен в съществуването й.

— Добре де, може би решението да се оженя тази година е наистина малко прекалено. Най-хубавите зали за тържества и бездруго вече са резервирани. Ще действам стъпка по стъпка. Ще намеря Жената с главно Ж и ще й предложа да се омъжи за мен.

— Може ли да съм ти шаферка? — пита Иси.

— Да.

— А аз може ли да съм ти кума? — закачам го.

— Ще видим.

Изпива последната глътка уиски и долива чашата си. После поклаща замислено дяволската пикня и мълчаливо я наблюдава, докато ние мълчаливо наблюдаваме него.

— Говориш сериозно, нали? — обаждам се накрая.

— Време ми е — не отрича той.

По гръбнака ми сякаш пропълзява леден пръст. Потръпвам — чувството доста прилича на страх. Джош да се ожени? Ще го изгубя. По-скоро ще се лиша от мястото си на жена numero uno в неговия живот. Деля го с Иси наистина, но това е различно. С Иси не се конкурираме, а се допълваме. Ще ми липсва.

— Пиян си. Не знаеш какво говориш. Виж, хайде да го обсъдим утре сутринта. — Усмихвам се. Очаквам на свой ред да отвърне с усмивка, но тъй като не реагира, се обръщам към Иси: — Добре, а ти какво решаваш?

— На мен ми хареса идеята с маратона. А ти?

— Вече започна да ми дотяга и да се чувствам долнопробна. — Тя привежда глава и мълчаливо ме чака да продължа. Не мога. Изумена съм, че казах и толкова. Всъщност не мисля така. Или мисля? Мисля. — Ще се откажа.

— От какво?

— От безразборния секс, безмозъчното чукане, импулсивните свалки, чукането с ограничено участие на мозъка, поддаването на пиянски прищевки, спането с кой да е по случай повишението, рейтинга или купуването на красива рокля „Армани“. — Мислено проверявам дали не съм изпуснала някоя възможност. Не съм.

— А какво ще правиш? — любопитства Иси с ужасяваща откровеност, каквато могат да си позволят само най-близките приятели.

— Де да знам — отвръщам с равен тон. — Ще живея във въздържание.