Адел Паркс
Да си намериш майстора (5)

5.

— Представяш ли си?! — питам Фай за четиринайсети път. — Рейтингът се е повишил. Това означава, че част от зрителите са позвънили на приятелите си да ни гледат!

— Или тъкмо в този момент на друг канал е свършило нещо интересно — отвръща тя.

Смръщвам се.

— И аз си го помислих и прегледах програмата. Не е това причината. Освен ако документален филм за микро флората на таралежа по време на зимен сън не е интересно предаване.

— Права си.

— Представяш ли си? Деклан е дал интервю за вестник „Сън“. Като го гледам как се справя с таблоидите, не мога да не му го призная — има вроден талант. И как ни врънкат да разкрием имената на участниците в следващото шоу! Трябва много да внимаваме да запазим в тайна готовия материал. Номерът е постоянно да изненадваме таргета. — Таргетът е лицето, което трябва да бъде привлечено. Наричаме ги още „Граучо“, мишена и жертва. — Представяш ли си какъв страхотен успех пожънахме? — завършвам цикличната си филипика.

— Не — ухилва се Фай. Сърдито я стрелвам с поглед и тя бърза да се поправи: — Искам да кажа, идеята беше страхотна. Беше ясно, че ще стане страхотно предаване. Работата е там, че публиката не винаги е толкова възприемчива, колкото ни се ще да мислим. Винаги съществува риск.

Неприкритото ласкателство ме кара да омекна.

— Точно така. Още по едно? — Масата е пълен погром. Наближава седем и половина. Не ми се пие много-много. Стрелките на часовника ми са се скъсили и безразборно се кълчат на всички посоки. Киснем в тази кръчма от четири и половина. Празнуваме. Изпихме алкохол, равняващ се на калорийната ми дажба за цяла седмица, и изпушихме цяла тютюнева нива. Фай започва да ми става симпатична. Всъщност определено ще й купя коледен подарък.

— Не бива, но хайде. Джин с тоник. Със съвсем малко тоник. Най-добре диетичен — отвръща Фай и посяга към купичката с кашу. Предлага и на мен, но аз отказвам:

— Имам алергия.

Не е вярно. Много съм слаба и съм в отлична физическа форма. Когато някой ме попита как го постигам, се усмихвам и отвръщам, че е наследствено и не ми коства нищо. Което, разбира се, е чиста глупост, но зная, че ако има нещо по-досадно от слаба жена, то това е слаба жена, която твърди, че никога не се подлага на диети. Не съществува такова нещо като стройна фигура без усилия. Обикновено е резултат от една или повече от изброените причини: фанатично постоянство и безмилостни тренировки във фитнесзалата, робско подчинение на калорийните таблици, употреба на наркотици или любовна връзка с крайно неблагонадежден мръсник. Аз ходя на фитнес пет пъти седмично — най-малко. Освен това доста добре умея да играя кикбокс, но не се състезавам — тренирам за развлечение. Притежавам беемве серия Z3, но ходя на работа с велосипед — всеки ден изминавам по десет километра на отиване и десет километра на връщане. Веднъж седмично ходя на танци и дори не помирисвам мазнина. Прилагам абсолютно всички диети за детоксикация, известни на нежния пол. Най-редовно си правя баня с водорасли или кални процедури в „Чампнис“ или „Санкчуъри“^[1].

Поставям двата двойни джина и двата (диетични) тоника на дървената маса. Фай замислено смуче кубче лед.

— Има ли нещо, което не си опитвала?

Явно телепатично е проникнала в размислите ми върху диетите. Преди да й кажа, че не съм си правила само клизма — потръпвам само при мисълта за маркуч в задника, — тя ме насочва в правилната посока:

— Искам да кажа, с мъжете.

Този въпрос е по-лесен.

— Не правя тройки.

— Така ли?

— Да, смятам, че всеки заслужава да бъде обект на пълно отдаване, било то и за ограничено време — от двайсет минути до няколко часа. — Страшен принцип, няма що, но аз твърдо го спазвам.

— В такъв случай имаш ли бивше гадже, Кас?

— Не — отсичам без капка колебание.

— Значи не си на път да се омъжиш.

— Нито някога ще бъда.

— Тогава как разбра, че предаването ще пожъне такъв невероятен успех? Как разбра, че и Браян Паркинсън, и Аби ще съгрешат? Както и всички останали двойки, които сме заснели досега?

— Не съм знаела в смисъла на „притежавам конкретна информация по въпроса“, просто си казах, че шансът е на моя страна.

— Толкова си цинична.

На бърза ръка започнахме да си споделяме. Явно поради индустриалните количества алкохол, които погълнахме, но въпреки това не мога да устоя на илюзията за задушевна приятелска атмосфера. И докато аз предпочитам да говоря за работа, Фай е по-склонна да дискутира контраста между пълната липса на мъже в нейния живот и изобилието им в моя. От една страна, това е странно — в крайна сметка тя е невероятна красавица. Освен това притежава екзотична скандинавска жилка. Ако бях мъж, нямаше да устоя. Въпросът се изяснява, когато ми признава, че тайно мечтае за голямо семейство и вила в планината. Мъжете отдалеч надушват жени, които копнеят за трайна връзка, и такива, които използват парфюм „Пойзън“. И в двата случая миризмата им се струва еднакво задушлива и отблъскваща.

Фай разлиства рубриката „Черният бележник“ на списание „Татлър“. После го захвърля и разгръща „Справочник на ресторантите в Лондон“. Не търси заведение за хранене, а разглежда поместените снимки на главни готвачи. Блазни се от идеята да грабне сърцето на някоя темпераментна кухненска дива с богато въображение. Аз съм по-скептично настроена:

— Бих се придържала към доказаните методи.

— Като например? — кисело парира Фай.

— Откъде да знам, супермаркетите или служебния телефонен указател. Аз лично нямам проблеми със запознанствата с мъже.

— Да, на теб ще ти провърви и в манастир. — Захвърля наръчника. — Което обаче е истинско разхищение. Ти дори не се благодариш.

Зяпвам. Тъкмо това имах предвид, няма що.

— Отде това вселенско безразличие у теб? — продължава тя. Осмелява се да зададе подобен въпрос единствено поради въздействието на погълнатия алкохол. — Първият ти мъж! — възкликва, озарена от вдъхновение. — Разкажи ми за него.

Търси прозрения. Обикновено не се поддавам на подобни провокации. Но на масата изневиделица е изникнала бутилка мерло и трябва да разговаряме за нещо, докато я пресушим. Репертоарът на Фай се изчерпва много бързо, тъй че се чувствам задължена да поддържам разговора.

— Първият ми мъж. — Мислено се връщам във времето, взирайки се в стотиците смачкани чаршафи и смачкани чувства, през които съм преминала. — Може би ако той се беше оказал свестен, щях да повярвам в предаността между хората, въпреки че баща ми беше много лош пример в това отношение.

— Значи не е бил предан баща?

— Ти как смяташ?

— Явно не — признава тя. — Налива вино в чашата ми и пита: — Що за човек беше?

— Красив — признавам на свой ред. — В смисъл, бях типична тийнейджърка. Е, да, семейството ми беше разбишкано, но аз бях на седемнайсет. Преливах от надежди. Не съм била малоумна психарка и не съм правила опити да набуча вилица в дланта си, за да изследвам колко болка съм в състояние да понеса. — Въздъхвам. — Той беше на двайсет и шест. Беше красив и повърхностен. И женен, както се оказа.

— Не! — Фай е потресена. Ухилвам се кисело. И аз бях, когато узнах. Сега безскрупулното поведение не ми прави никакво впечатление и не предизвиква у мен дори разочарование — смятам го за неизбежно.

— Да. Забравил да ми каже. Докато един ден жена му цъфна на прага на майка ми. Както казва знаменитата Холи Гоулайтли^[2]: „Quel ужас.“

Фай мълчи; мъчи се да смели чутото. Вярно, случката не съответства на традиционната представа за пръв любовник. По правило съгрешението трябва да се състои на задната седалка на семейното волво или в нечий чужд дом, докато гледаш деца. Любовникът е пъпчасал младок, неопитен и влюбен, колкото и ти.

— Така станах любовница на женен мъж още на седемнайсет години — шегувам се. Навремето изобщо не ми беше до смях.

— Но не умишлено — предано изтъква Фай.

— И все пак. — Дълбоко поемам дъх.

— И все пак — признава и юнашки отпива от бутилката.

Месеци наред плаках и когато най-сетне сълзите секнаха, се изпълних с омраза. След още няколко месеца омразата охладня и отстъпи място на ледено презрение.

— Така стигнах до извода, че трябва да обърна нещата в своя полза. Край на шокиращите открития. Край на изненадите. Минимизирах прага на очакването по отношение на връзките с мъжете. Не вярвам, че безусловната любов е възможна, камо ли вероятна, което ми спестява всякакви разочарования.

Фай съсредоточено размишлява над думите ми и потропва по масата с цигарената кутия в такт с музиката от джукбокс:

— Звучи ми малко крайно. Не можеше ли просто да ходиш с някой свой връстник и… — Замлъква. — … де да знам, да се носиш безцелно в живота като всички останали?

Повдигам вежди, в отговор тя свива рамене, явно дала си сметка колко непривлекателна е подобна перспектива.

— Следващото ми гадже ми беше връстник. Суетен и празноглав. Обичлив, може да се каже. — Досега като че ли не съм се замисляла по въпроса. — Да, определено. Но постоянното желание да ми угоди, отначало новост за мен, бързо ми омръзна. Защо човек не цени онези, които най-много заслужават? — обръщам се към Фай, но тя съсредоточено очертава с капки вино върху масата сърце, прободено със стрела. — Моля, изпращайте отговорите на открита пощенска картичка. Докато се усетя, бях започнала да въртя случайни флиртове с женени мъже и разни типове, страдащи от фобия от обвързване, а веднъж дори попаднах на хомосексуалист.

Става й интересно.

— Как разбра? Накара те да се преоблечеш като мъж и искаше от теб перверзни с камшик ли?

— Не, Фай, започна да коментира тапетите ми. — Прехвърлям наум сексуалните си несполуки; не знам дали от алкохола, но тези реминисценции ме потапят в подчертано мрачно настроение. Вземам се в ръце и отново се вживявам в по-приятната си роля, която заемам за пред хората — на уверена, непоклатима жена. — Запомни от мен, по-лесно е да се наслаждаваш на момента и да не очакваш нищо, защото и бездруго с това се изчерпва всичко. И горещо ти препоръчвам женени мъже. — Изпивам последната глътка и допълвам чашите.

— Не ти ли тежи, че най-ценното остава за някоя друга?

— Най-ценното ли? — Искрено недоумявам какво има предвид.

— Близостта, стабилността, общото минало, общото бъдеще.

— Мръсното пране, оригването, скандалите и безкрайните футболни мачове.

— Не те разбирам. Лично си пострадала от извънбрачната връзка на баща си. Защо тогава искаш да причиниш същата болка другиму?

В интерес на истината въпросът е логичен. Особено предвид усвоените на гладно алкохолни единици. Въпрос, който навремето често и сама си задавах. Първото ми влюбване в женен мъж беше инцидентно. Не съм очаквала да се случи повторно. Ненавиждам самата мисъл за „другата“. Жени, готови доброволно да заживеят в подобен ад, винаги са ме отблъсквали. В крайна сметка, ако я нямаше госпожица Хъдли, нямаше да има изоставени майки.

И изоставени дъщери.

Разбира се, проблемът е в това, че дори да отстраним госпожица Хъдли, на нейно място все ще се намери някоя госпожица Бъдли или госпожица Удли. На човек не му остава друго, освен сам да се превърне в госпожица Хъдли, защото другата роля — на изоставената съпруга — е още по-неприятна. В съзнанието ми завинаги се е жигосал образът на майка ми, преждевременно състарена и изтерзана от усилието да запази достойнство в момент, когато й се отнемат съпругът, домът, името и дори идентичността й. Подтиквана от страх, винаги съм търсила близостта на обвързани мъже. Не е толкова рисковано. Когато за пръв път престъпих табуто, очаквах да ме порази мълния, но нищо подобно не последва. Понякога съжалявам. Оттогава с обезпокоителна лекота нарушавам абсолютно всички правила, но никога не съм била наказвана — в интерес на истината често бивам възнаградена. Изглежда, в постъпките ми няма нищо лошо. И докато аз обирам всички комплименти и подаръци „Картие“, упорито отбягвайки емоционални ангажименти и емоционални драми, онези мои приятелки, които вярват в щастливия завършек на приказката, все по-често се убеждават, че пътят към щастието е дълъг и мъчен.

Май съм се научила да излъчвам тайни сигнали, които отблъскват ергени и мъже със склонност към трайни връзки, същевременно привличайки женени мъже и всички представители на мъжкия пол, желаещи единствено секс и нищо друго. Или може би просто статистиката работи в моя полза. Спестявам на Фай всички тези размисли. Връщам се на поставения въпрос и простичко обяснявам:

— Аз не представлявам заплаха. Не искам да бъда ничие гадже, не дай си Боже, съпруга. Следователно не нося риск. Не предявявам никакви изисквания. Не се обаждам в неудобни моменти, не критикувам приятелката/съпругата. В замяна на това той няма право да ме пита къде отивам или кога ще се върна. Не е в състояние да ме накара да се влюбя в него.

Фай ме гледа втренчено. Може би е изпълнена с възхита. Или с ужас. Или с възмущение.

— Господи, каква депресия — простенва.

— Докажи ми, че не съм права — предизвиквам я.

За дълго се умълчаваме. Най-сетне Фай предлага:

— Дали да не си вземем още една бутилка?

Връщам се от бара с поредната бутилка и двама банкери, тъй като и двете се нуждаем от подобряване на настроението.

— Фай, позволи ми да ти представя Айвър Джоунс и Майк Кларк, банкери.

Виждала съм ги в това заведение и преди. От няколко месеца дори си кимаме за поздрав, а понякога приемам по някое и друго питие от Айвър. Гледат ни цяла вечер. В отговор и аз започнах да ги гледам как ни гледат. Като се стигна до момента, в който те забелязаха как ние ги гледаме как те ни гледат, се наложи да си кажем „здрасти“. И двамата са високи, идентично облечени. Тъмни костюми „Хюго Бос“, ризи на райе по-скоро конфекция, отколкото шити по поръчка на „Савил Роу“; скъпарски шафранени вратовръзки марка „Хърмис“. Вероятно дори не знаят, че са шафранени, и биха ги описали като оранжеви. Айвър се различава от Майк по убийствения си уелски акцент, благодарение на който почти не му се разбира какво говори, но затова пък е страшно секси. Нямам нищо против. По-важното е, че носи венчална халка, затова преотстъпвам Майк на Фай.

Айвър не е класически чаровник. Има физиономия, подобна на хубавичко напляскан задник. Бледата му кожа е обсипана с лунички, а носът му е чип. За сметка на това е висок (към метър и осемдесет и пет), абсурдно интелигентен и отблъскващо арогантен. Освен това си го проси. Ще бъде неучтиво да не спя с него. Буквално ме изпива с жадния си умен поглед, докато ни залива с порой сексистки вицове. Раздава бутилките „Бекс“ с въпроса:

— Колко мъже са нужни, за да отворят една бира? — И без да дочака отговор, ни осведомява: — Нито един. Тя трябва да я сервира отворена.

Майк и Айвър гръмогласно прихват. Аз им пригласям, макар да знам вица. Фай свъсва вежди. Айвър извършва емоционален пограничен контрол. Просто проверява до каква степен търся ангажимент. Ако приема тази безочлива шегичка сериозно, ще разбере, че е нагазил в опасни води. Ако вместо да се подразня, му отвърна с няколко овчедушни закачки, ще знае, че се намира извън всякаква опасност. Айвър забелязва смръщената гримаса на Фай.

— О, не се обиждайте. На света няма нищо по-лошо от мъж, който смята, че превъзхожда жените, и ги презира — такива типове са пълни свине. Освен, разбира се, жена, която не изпълнява каквото й се каже. — И пак избухва в смях. Фай демонстрира очебийно равнодушие. Аз пък съм приятно изненадана от находката си — мъж, който не се свени да изрече нещата така, както ги вижда. Все пак се надявам Майк да избере по-конвенционален подход към Фай — в негов интерес е. Ако имах възможност, щях да го посъветвам да й подари шоколадови бонбони и да я обсипе с комплименти.

Айвър скоро се отегчава от груповата динамика и изцяло се съсредоточава върху опитите си да ме въвлече в по-интимен разговор. Възползвайки се от факта, че Фай отива до тоалетната, а Майк — до автомата за цигари, веднага нахлува в личното ми пространство. Седнал е от дясната ми страна, но постепенно се примъква по-близо. Дори да искам, няма къде да мърдам. Протяга лявата си ръка върху зацапаната облегалка на канапето, тапицирано с дамаска в шотландско каре. Припомням си посещенията в кварталното кино, като бях на тринайсет.

— Та на колко си години, Кас?

— На трийсет и три.

Никога не изпитвам колебание. Гордея се, че съм на трийсет и три. Животът ми е далеч по-бляскав, отколкото, когато бях на двайсет и шест или примерно на осемнайсет. Сега със сигурност се чувствам по-добре. Само жени, притежаващи биологичен „Таймекс“, се смущават от факта, че са прехвърлили трийсетте. Струва ми се напълно безсмислено — отричането на действителната ни възраст няма да върне времето назад. Както и да е, зная, че не изглеждам на трийсет и три. Сякаш за доказателство Айвър повдига вежди — в известен смисъл очаквах подобна реакция. Не си дава труд да ми прави евтини комплименти, че годините изобщо не ми личат. Знае, че са ми го казвали неведнъж досега. Вместо това неотклонно преследва желаната цел.

— И кога най-сетне смяташ да се установиш и да създадеш почтено семейство?

— Изобщо не си падам по почтеността. Нямам приятел и не желая да се омъжвам. — Усмихвам се на постигнатия резултат. Айвър удари право в десетката и узна трите най-важни факта на един ход. Потупва коляното ми и отсича:

— Ах, каква порочна жена си ти, Кас.

Това не е точно така. За момента обаче спокойно може да послужи като обобщение на характера ми.

— Тогава какво искаш от живота?

Бих могла да кажа, че искам световен мир. Искам Иси да срещне мъжа на мечтите си. Искам Джош да се отърве веднъж завинаги от мокрите сънища. Искам майка ми да ремонтира жилището си и следващото издание на „Секс със екс“ да достигне рекорден рейтинг.

— Ще запазя отговора в тайна, ще трябва сам да отгатнеш — прошепвам и се накланям към него, така че бюстът ми да докосне ръката му. Зная, че не се вписвам в стандартния образ на престорено свенливата жена. Но да се правиш на недостъпна, има смисъл единствено когато искаш да задържиш въпросния мъж, което аз по определение не желая. Приветствам хартиените бикини, чаши и салфетки и пластмасовите ножове и вилици. Обожавам вещите за еднократна употреба. Ухилвам се до уши. Айвър пие дизайнерската си бира. Амнезията се задейства. Думи като „добри“, „лоши“ и „последствия“ временно се изличават от паметта му.

— Знаеш ли, тъкмо преди да седнете при нас, с Фай обсъждахме факта, че съм съвършената любовница. — Гласът ми е абсолютно безизразен, сякаш коментирам есенното време. Контрастът между страстното изявление и ледения тон, с който бива поднесено, предизвиква у Айвър ерекция. Човек трудно може да устои на подобно забавление. Вдигам поглед от подутината зад ципа му, поглеждам го в очите, после отново свеждам глава. Той проследява погледа ми. Изчервява се и кръстосва крака. Честно казано, няма шансове. — Разбираш ли, доставя ми удоволствие. До най-малката подробност. Като почнеш от специално подбраното бельо и свършиш с поставянето на храна върху тялото ми. Не ме безпокои фактът, че шоколадовият сладолед ще изцапа чаршафите.

— Чакай ме отвън след десет минути — казва той и става, без да допие бирата си. Питам се как ще удържи положението още цели десет минути — изглежда така, сякаш всеки миг ще се пръсне. — Трябва да се обадя на жена си. Просто… — Правя му знак да замълчи. Не се интересувам от оправдания.

— Запази ги за нея.

Айвър изгаря от нетърпение, всъщност дори е прекалено нетърпелив. Ентусиазмът му се бори с абсурдно мъжкарското му самочувствие и бързо печели. Успява да се въздържи но време на краткото пътуване с таксито до един хотел и докато се регистрираме. Ако жадното осмукване на ухото ми може да влезе в графата „въздържание“. След това обаче, за общо наше съжаление, изпуска фронта в асансьора на хотела. Нямам почти нищо общо с това. Освен присъствието си. Много потискаща мисъл, но някак си ще трябва да я преглътна. Със същия успех можеше да свали няколко снимки от официалния сайт на Памела Андерсън. Преждевременната еякулация подейства отрезвяващо и на двама ни. Аз съм фрустрирана. Едва ли съм очаквала по-безславен завършек на вечерта, когато празнувам рейтинга на предаването си. Фиксирам Айвър, който почти не смее да срещне погледа ми. Асансьорът спира.

— Не съм разговарял с жена си от осемнайсет месеца. — Олеква ми. Ако знаех, въобще нямаше да се забърквам. Поглеждам го. Ухилил се е до уши. — Не обичам да я прекъсвам.

Поредният виц. Въздъхваме облекчено и избухваме в невъздържан смях като тийнейджъри. Чувството му за хумор, макар и дебелашко, спасява положението. Не че този мъж ми се струва несравнимо привлекателен, просто се възхищавам от умението му да се смее дори когато се е провалил. Макар вече да не се интересувам от интимно познанство с него, не мога да не отчета факта, че току-що похарчи сто осемдесет и пет лири за хотелска стая. Най-малкото, което мога да направя, е да му помогна да опустоши минибара. Още докато отключва вратата, проличава, че и двамата нямаме желание за секс. За сметка на това се нуждаем от силно питие за подобряване на самочувствието. Мисълта за Памела Андерсън не ми беше хрумвала досега, но изобщо не мога да се отърва от нея.

— За пръв път ми се случва — поднася ми Айвър нещо средно между обяснение, оправдание и извинение.

— Не ми… — „говори“ — мислех да го скастря, но с крайчеца на окото си зървам как е седнал на ръба на леглото, похлупил лице с дланите си. Може би причината е в алкохола, но имам чувството, че е искрено разстроен. Променям тактиката. — Не ми се извинявай. Винаги има пръв път.

— Просто с жена ми напоследък не се разбираме много добре.

— Отдавна ли си женен? — любопитствам и запалвам цигара.

— От четири години.

А, значи прословутата криза на седмата година от брака. Просто в Лондон всичко се развива на бързи обороти. Силно всмуквам дима.

— Местим се, освен това правим опити да забременее. Обстановката е напрегната.

— О!

Изцяло се съсредоточавам върху минибара. Мога да му простя прибързаното изпразване, но ако очаква да му давам съвети за брака, по-добре да иде на терапевт. Наливам си бренди и очаквам да смени темата.

— Знаеш ли други вицове?

Очевидно репертоарът от сексистки вицове се е изчерпал. Айвър иска да ми докаже, че е почтен мъж. Губи си времето — словосъчетанието е оксиморон, а и става късно. Ровичка в портфейла си и изважда снимка на жена си.

— Това е Джули. — Мразя тази процедура със снимките и имената. Запалвам втора цигара и установявам, че още не съм допушила първата. С раздразнение я изгасям.

— Много хубаво — подхвърлям, плъзвайки поглед по снимката. Джули е приятна наглед женица, закръгленичка, веселячка, не Бог знае колко сложна натура. Изглежда като типична съпруга.

— Наистина я обичам — осведомява ме Айвър.

Дожалява ми. Това е необичайно за мен. Да не би да е време за месечния ми цикъл? Може би тук се крие причината. В моменти на хормонален дисбаланс съм склонна да се разчувствам от „Хартбийт“^[3].

— Виж, всичко е наред. — Настанявам се до него на леглото и го погалвам по главата като лабрадор. Свикнала съм да ги откачам от кукичката. В интерес на истината — след акта; досега не ми се е налагало да го правя преди това. Обикновено ги разкарам от спалнята си по метода на деликатно поднесеното разочарование. — Не се е случило нищо страшно — продължавам настоятелно. Хрумва ми да споделя теорията за Пами, но не съм в чак толкова великодушно настроение. Питам се дали щеше да ми устои, ако бях бившето му гадже. Надали. Просто непознатото го плаши. — Причината беше в комбинацията — алкохол и свободна жена. Обикновено не прощава. — Правя опит да се ухиля. — А сега бягай у вас при жена ти.

С готовност приема предложението ми и несигурно се изправя на крака. Напъхва ръка в сакото си, което — едва сега забелязвам — е стискал през цялото време. Тази охота да ме зареже ме жегва, тъй че миг преди вратата да се хлопне, се провиквам:

— И друг път да не се забъркваш в лудории, дето не са лъжица за твоята уста.

Полезен съвет.