Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Game Over, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Еленкова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 43гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo(2009)
Издание:
Адел Паркс. Да си намериш майстора
ИК „Ера“, 2003
Редактор: Светла Иванова
Художник: Димитър Стоянов — Димо
История
- —Добавяне
4.
— Джош, здрасти, аз съм. Познай какво стана! Бейл се нави! За предаването за бившето гадже.
— А от мен се очаква да се зарадвам на новината.
— О, Джош, престани! — Мразя да се заяждаме. — Пак съм отгоре.
— Където най обичаш да бъдеш — неволно прихва той.
— Буквално и преносно — допълвам нахално.
— Флиртуваш ли с мен, Кас? — пита, но не сериозно.
— Бих флиртувала с всеки друг на твое място — уверявам го.
— Страхотна утеха, няма що.
— Ще го кръстим „Секс със екс“. Какво ще кажеш?
— Не искам и да си помислям.
Въздъхвам, разочарована от факта, че не споделя въодушевлението ми.
— Виж, трябва да затварям, предстои ни адски много работа. Просто исках да споделя добрата новина. В крайна сметка, може да се каже, че ти ми даде тази идея.
— Въобще не ми говори. Хайде чао.
Затварям телефона и полагам неимоверни усилия да пропъдя хладния отзив на Джош от съзнанието си. Съсредоточавам се върху факта, че щедростта на Бейл е надминала и най-смелите ми надежди. Предложи да ми плати премия в размер, пропорционален на рейтинга. Ще направя голям удар. Като научи за успеха ми, Фай, както си му е редът, подви опашка, но аз реших да бъда добра и щедра. Не й се доверявам напълно, но все пак е мой сътрудник и активното й участие в този проект ми е необходимо — имаме толкова много робота.
Започваме с рекламното каре.
Предстои ви да се ожените? Имате ли сто процента доверие на своя избраник? Съществува ли в миналото му някое бивше гадже, което все още има власт над вашето бъдеще? Опишете подробностите при гарантирана конфиденциалност на адрес: П.К.…
Такъв прост призив за действие.
— Ще проработи ли? — пита ме Фай.
— Ако познавам поне отчасти човешката природа — да. Къде ще го поместим?
— Най-напред в долнопробните списания за неудачници, „Гас & Гос“. — Хвърлям й няколко. Тъй като я уважавам, допускам, че никога не ги е виждала. Тя започва да ги разгръща.
— Господи, непоносими са. Тези хора нямат ли поне капчица себеуважение?
Без да вдигам поглед от таблиците с бюджета, отсичам:
— Не.
Тя преглежда съдържанието и чете на глас:
— „За три години преспах със сто мъже“, „Направихме тройка с най-добрия ми приятел и приятелката му“, „Еротичното бельо се намира до ароматизираните капки за гърди — да работиш в секс магазин“, „Сексперти — жени, наистина добри в леглото“.
— Идеално! — прекъсвам я. — Авторите умират да разголят телата и душите си за някакви си жалки пет лири и два-три реда в рубриката с писма от читатели. Тези хора търсят публика. Те са истинска златна мина. И все пак, Фай, идеята на заниманието далеч не е да съберем всички откачалки на света. Ще трябва да измислим някоя изключително хитроумна тактика да привлечем по-нормални хора.
Фай изпъшква.
— Ще ни бъде сто пъти по-лесно да привлечем отрепките. Те нямат чувство за срам и освен това разполагат с по-малко възможности за изява.
Стрелвам я с леден поглед. Лесно (освен по отношение на секса) не е понятие, което фигурира в речника ми. Зная, че успехът на предаването ще зависи от това — дали ще мога да накарам средностатистическия зрител да се почувства неловко. По телевизията се излъчват стотици хиляди документални филми за какви ли не изроди и главорези — удобно настанен в любимото си кресло на цветенца, той не се вживява особено. Смята се, че едно токшоу предлага безценна форма на искейпизъм в най-чист вид. Тези предавания вършат услуга на обществото — хората ги гледат и се благодарят на Бога, че собственият им живот е по-добър от онзи, за който се разказва от екрана. Аз обаче искам „Секс със екс“ да бъде по-различно предаване. Искам хора с установена връзка да изтръпват в присъствието на партньора си. Искам в паузата за реклами разговорът помежду им да натежи. Искам леко да се отчуждят един от друг и в съзнанието им да покълнат съмнения. Това предаване ще описва техния живот, независимо от класата, възрастта, расата и религията.
— Тогава кого целиш да привлечеш?
— Обикновения гражданин. Хората, на които имаме доверие. Полицаите, медицинските сестри, библиотекарите, учителите, служителите на „Карфоун Уерхаус“[1].
Фай невярващо ме гледа изпод вежди.
Най-сетне постигаме съгласие да поместим обявата на уебстраницата на TV6 и в служебния електронен бюлетин, да изпратим сътрудници по всякакви спортни и други клубове да набират участници на място, както и да пуснем реклама и телефон за обаждания след предаването „Не правете това сами“. Ще пасне идеално в началото на вечерния блок.
* * *
Скоро всички резерви на Фай относно интереса към обявата са ликвидирани. Броени дни след поместването й сме затрупани с писма — пристигат стотици. Изглежда, светът е пълен с хора, които са на път да се врекат във вечна вярност, докато смъртта ги раздели, като в същото време се измъчват от терзания дали не ги грози далеч по-банална раздяла. Точно както и очаквах. Не съм виждала по-потискащи писания:
Приятелката ми Криси е най-сладката, най-милата и най-любвеобилната жена, която познавам. Гордея се, че прие да стане моя съпруга. Предстои да се венчаем след четири седмици. Организираме пищно тържество, без да пестим средства. В крайна сметка, човек се жени веднъж. Искаме да създадем многолюдно семейство и някой ден да се преместим да живеем край морето. Обичам я и тя ме обича. Повтаря го постоянно.
Смятате ли, че е възможно да ми изневери?
Питам само защото най-добрият ми приятел твърди, че я е видял в една кръчма в компанията на бивше гадже. Сигурен съм, че срещата е била най-невинна, но като я попитах, отвърна, че приятелят ми сигурно се е припознал…
* * *
Женя се след седем седмици. Обичам годеника си до полуда и съм сигурна, или поне почти сигурна, че и той ме обича. Но не сто процента. Преди мен е имал друго гадже, с което са следвали заедно. Тя го е зарязала заради някакъв американски гребец. Снощи на един купон най-добрата ми приятелка страшно се напи и ми наговори разни гадости. Каза, че приятелят ми е тръгнал с мен само защото е бил адски разстроен и че въобще не е лъжица за моята уста. Та започнах да се питам — ако е имал избор, щял ли е да се спре на мен?
* * *
Разбирате ли, намерих писмата му. Защо й е притрябвало да ги пази?
* * *
Когато човек се жени, загърбва миналото. Длъжен е. Аз съм готова да го направя. Но дали и той е готов? Винаги си е падал сваляч. Нищо драстично, просто обича да флиртува. Не може да се въздържи. Но не го върши с лоша умисъл. Аз нямам нищо против. Чак толкова. Само дето мама казва, че мъже като него никога не се променят. Не че се чувствам застрашена от конкретно бивше гадже. Честно казано, имал е десетки…
Сред авторите се срещат и психари, които твърдят, че предпочитат смъртта на любимия пред забежката му. Вярвам им и препращам писмата им в полицията.
Ангажираме цял екип да отсява кандидатите, но не можем да устоим и от време на време проявяваме нездраво любопитство. Въпреки индивидуалния си отпечатък всички тези писма притежават една обща черта. Издават пламенната готовност на отчаяния партньор да утвърди върховното си право над чувствата на другия.
— Дали не са някакви уроди?
— Какво те кара да смяташ така, Фай?
— Ами при положение че са толкова отчаяни и толкова неуверени в себе си…
Хвърлям й снимка на една от авторките. Въпросната жена е на трийсет и две години, стройна, руса, елегантно облечена. Към писмото си прилага автобиография, от която личи, че е завършила Кеймбридж с отличие и впоследствие е защитила докторат в Харвард. Фай е поразена. За да я довърша, й подавам снимката на гаджето. Спретнат и посредствен. Тя ме гледа озадачено:
— Изглежда толкова обикновен.
— На теб — да. Но за нея е бог.
— Не разбирам — уморено клати глава.
— Нито пък аз, душко. Може би е от живеенето в Лондон. — Не ми се вярва, но в случая върши работа. — Както и да е, искам тази жена да участва.
Гигантската камара писма явно притежават особена магнетична сила, тъй като целият ми екип се е скупчил наоколо. Възползвам се от присъствието им да ги разпитам как върви работата:
— Какво става? Джаки, срещна ли се с юристите?
— Да. Трябва да бъдем изключително внимателни, но условията не са невъзможни. За онези, които знаят, че ги снимат, и участват в замисъла, няма проблем — можем да показваме какъвто си пожелаем материал, стига предварително да сме осведомили клиента, че камерата работи. Информирането може да се осъществи съвсем лесно — достатъчно е да се сложи надпис, че камерите записват, а за да се подсигурим отвсякъде, гостите трябва да подпишат ей това — размахва папка, дебела колкото телефонния указател. — Повечето участници ще се отегчат от ситния шрифт и на бърза ръка ще подпишат. С разрешение от местните органи могат да се използват и записи от камери за наблюдение. Сега проучвам как се вади разрешително. Камерите са навсякъде: магазини, гаражи, улични лампи в сбутани алеи… — Допада ми фактът, че е използвала въображението си. — … библиотеки, обществени паркинги, фоайета на хотели.
— Недоумявам как тези обществени институции ще дадат съгласието си — вмята Фай.
— Както казах, още проучвам как стои въпросът с разрешителното, но стига да се представят необходимите правни документи, никой не се свени особено да участва в подобно разобличително начинание. Ресторантите и хотелите го разглеждат като безплатна реклама. С лековерния измамник обаче работата е много по-сложна. Използването на филмов материал с участник, който не знае, че действията му се заснемат, е незаконно, освен в случаите, когато заснетият извършва криминално деяние и материалът има за цел да подпомогне правосъдието.
— Уф! — въздъхвам. Това не е добре. Замисълът на цялото предаване се гради върху това — въпросните хубостници да бъдат сгащени на местопрестъплението, така да се каже.
Джаки продължава:
— Единственото разрешение на проблема е самоличността на човека да се маскира и историята да се представи чрез намеци и недомлъвки. Примерно, показваме кадри на наивника и настоящия годеник/годеница, за което имаме разрешение от въпросния партньор. После показваме кадри със „съблазнителя“, а когато заснемаме самото прелъстяване, разчитаме изцяло на артистичното използване на черните ленти, с помощта на които прикриваме самоличността на участниците или части от тялото. От материала става ясно дали наивникът е изневерил, но нищо не се казва направо.
Замислям се. Тъй като първата прожекция ще се състои на живо пред публика, в присъствието на всички заинтересовани страни, прегрешилият ще бъде лишен от възможността да отрече падението си. Дори да се опита, със сигурност ще се разрази скандал, което ще рече — страхотна сензация и добра телевизия. Няма как да се проваля.
— Не звучи непостижимо. Друго?
— Нямаме право да показваме неприлични сцени, дори след „вечерния час“[2].
— Трябва да цензурираме поне най-грубите псувни, ако искаме да избегнем споровете.
— Не искаме.
Джаки свива рамене.
— Ти решаваш. С две думи, неприкосновеността на личния живот на средностатистическите господин и госпожа Еди-кои си не се гарантира по никакъв начин.
— Великолепно. Искам подробен отчет. И не забравяй златното правило.
— Да, жигосано ми е на челото — кима Джаки. — „Пази си гърба!“
— Именно. Рики, какво е положението с програмната схема?
— Наговориха ми обичайните глупости — как те носели отговорността да засилят напрежението между случайния късмет и правилата на играта, между предвидимото и невъобразимото, контролируемото и необузданото, от което на свой ред се поражда забавлението и прочие щуротии. Нужно ли е да продължавам?
— Не. В колко часа могат да ни пуснат?
— В седем и трийсет в събота вечер, по време на Сила[3].
— Адски тъпо. „Среща с непознат“ върви от шестнайсет години и до ден днешен привлича аудитория от седем милиона зрители. И през ум не би ми минало да се състезавам с нея. — Замлъквам. — Или поне не отсега. Какво друго предлагат? В крайна сметка не сме претрупани с недостижими предавания.
— Понеделник в десет.
— Взимай го. Грей, как се развиват нещата със спонсорите и рекламните сделки?
— Добре. Рекламната стратегия е завършена. Промото е готово, решихме да пуснем рекламни карета в пресата и постери — подробностите ще бъдат уточнени няколко седмици преди първото издание. По отношение на спонсорството — вече имаме един желаещ. Магазин за тийнейджърско облекло. Предлагат част от сделката да бъде бартер. Нали знаеш — гостите да са облечени с техни дрехи и т.н. Творческият отдел вече разработи няколко варианта на шапка.
Грей предпазливо ме запознава с предложените варианти. Хрумванията на творческия екип се изчерпват с недодялана игра на думи с „топ лост“. Тези хора ме дразнят по няколко причини. Не са в състояние да приемат нова задача, без веднага да се заоплакват колко са претрупани с работа, което надали е вярно, като се има предвид, че каналът ни почти няма собствени предавания; обедите им се проточват до безкрай; изключват си мобилните телефони; не приемат съвети; не отварят речник; отсъстват от делови срещи. С гордост признават, че четат спортната преса, и коментират бюстовете на колежките си. Но най-лошото е, че идеите им са постни. Грей прочита изражението на лицето ми и пита:
— Струват ти се постни, нали?
— Да — не отричам. — Не върши работа. При такова представяне Независимата комисия за телевизия въобще няма да погледне предаването. Ако все пак проявяват интерес, тази реклама представя предаването в погрешна светлина. Кажи на Марк и Том да измислят нещо по-свястно.
* * *
Бутвам вратата на кръчмата и отвътре ме блъсва познатата, успокояваща миризма на напоен с бира мокет, цигарен дим; и пържени картофки с оцет и сол. Вече е средата на септември и въпреки безпомощните опити на слънцето да устои на есенните ветрове се радвам, че Джош е предпочел да седне вътре. Забелязвам го веднага. Седи в ъгъла и чете списание „Прайвит ай“, без въобще да забелязва изпълнените с обожание погледи, с които го стрелкат шумните групички кудкудякащи офис-служителки. Проправям си път към него и го целувам по бузата. Той оставя четивото си и ухилен посочва питието, което ме чака на масата — водка с портокалов сок.
— Наздраве. — Чукваме чаши. — Как разбра, че днес съм на водка?
Обикновено пия джин с тоник, освен когато имам много работа — тогава пия водка с портокалов сок. Въобразявам си, че портокаловият сок някак си ще компенсира факта, че дни наред не съм се хранила като хората.
— Хм, откакто се зае с това предаване, с Иси въобще не сме те чували. Предположих, че щом за десет дни не си намерила време да ни се обадиш, надали си имала време да ядеш.
— Съжалявам — промърморвам.
Джош свива рамене.
Не е нужно да се впускам в подробни обяснения. Още потръпвам от конското, което ми дръпна тази сутрин по телефона, когато най-сетне ме хвана на работното ми място. Недвусмислено ми даде да разбера, че му е писнало да разговаря с телефонния ми секретар. Аз изтъкнах, че ако имах избор, естествено бих предпочела да се напия с него и Иси, но разработването на ново предаване гълта цялото ми време — независимо дали това ми харесва, или не ми харесва. Джош отхвърли възраженията ми и ме изнуди да излезем на питие. Честно казано, съгласих се с благодарност.
— Къде е Иси?
— На йога. Каза, че може да дойде по-късно. Тъй че междувременно ще трябва да се задоволиш с моите отегчителни истории за съда.
— Давай — ухилвам се, тъй като Джош е най-малкото отегчителен. Всъщност притежава талант на разказвач. Занимава се с наказателно право и винаги е зареден с безброй весели случки от ежедневното си вземане-даване с утайката на обществото. Обсъждаме работата и апартамента му (иска съвет какви плочки за баня да си купи и аз склонявам следващата събота да излезем заедно на пазар), после ми разказва за най-новото си завоевание, но не е особено очарован, макар да изтъква, че дамата имала невероятни крака. Разговорът върви леко и приятно. Слушам внимателно и макар да умирам от нетърпение да говоря за „Секс със екс“, се въздържам. Джош ме познава достатъчно добре; тъй като знае, че полагам неистови усилия да не повдигам темата, най-сетне ми преотстъпва подиума.
— А ти какво правиш? Как върви „Секс със екс“?
Откога чакам този момент! Зная, че с Джош свободно мога да обсъждам абсолютно всички подробности около предаването, без да премълчавам нищо, както съм принудена да правя в разговор с всеки друг. В студиото на всяка цена трябва да изглеждам уверена и сигурна по всяко време. Не мога да изказвам съмнения или опасения дори по отношение на най-дребните неща, да речем, цветовото решение на декора. С Джош, от друга страна, мога преспокойно да се мятам от крайна увереност до ужасяващи съмнения и обратно в рамките на едно изречение, без това ни най-малко да накърни мнението му за мен. Въздъхвам.
— Не искам да бъде вулгарно предаване, но съм почти притисната. При липса на интересни хрумвания човек наема известни актьори (с баснословни хонорари!) и пръска пари за пищен студиен дизайн — по този начин отвлича вниманието на зрителя — започвам. — Моето шоу е с интересен замисъл, затова телевизията смята, че може да не инвестира и стотинка в самата продукция. Видях декора — достатъчно е някой да кихне или да се провикне по-силно, и веднага започва да се клати застрашително. Де да можех да накарам Бейл да се бръкне малко по-дълбоко в прословутите си джобове. Знам, че не са бездънни, но не са и плитки.
— Стиска ли се?
— Поне благоволи да отпусне пари за загрявка — нали знаеш, някой да забавлява публиката, докато тече рекламната пауза.
— Е, това е напредък.
— Да бе, самата щедрост. Предложи да хванем някой уличен артист от Ковънт Гардън и да му платим трийсет лири — парирам саркастично.
— Кой ще води предаването?
— Аз исках Зоуи Бол[4], Ясмин Ле Бон[5] или Найджъла Лоусън[6], но Бейл ме инструктира да намеря някоя „нова прелест“, която тъкмо завършва театралното училище. Така ще мине само с няколко хиляди за цялата поредица.
Джош се смее.
— Типично за Бейл!
— Абсолютно. Въпреки всичко не губя надежда. След безкрайни интервюта най-сетне открихме идеалната водеща. Има забележителен бюст, къса, щръкнала като бодли коса и точна толкова бодлив нрав. Носи къси фланелки и провиснали панталони. Млада е. — Не уточнявам, че смятам това за предимство, тъй като е прекалено неопитна, та да се почувства като нещо специално.
— Уточнихте ли подробностите около сценария?
— Да. Пуснахме рекламни съобщения и в отговор бяхме затрупани с писма от параноици и ревнивци. След като подберем няколко кандидати, ги интервюираме на запис. После привикваме подозрителния екс и също го интервюираме. Желанието му да сътрудничи обикновено се мотивира от отмъщение или отчаяние (когато е бил изоставен) или любопитство и суета (когато той е зарязал другия). После следим всички участници (включително нищо неподозиращия наивник) в продължение на една седмица, като редуваме кадрите от подготовката за сватбата с кадри от евентуалната изневяра. Ключовият момент е, когато каним в предаването всички участници и им пускаме филма на живо. Нищо неподозиращият наивник си въобразява, че ще участва в нещо като „Стани богат“, и то до момента, в който се качи на сцената. Тоест авторът на писмото също ще научи истината на сцената и тогава или ще му прималее от облекчение, или ще установи, че най-лошите му страхове са основателни. — Млъквам. Джош е пребледнял и изпотен. Сигурно е прекалил с пиенето. — Мислиш ли, че ще проработи?
— Да, за съжаление ще стане страшен хит.
Доволна от чутото, ставам да донеса още две питиета. Иси се обажда на мобилния на Джош и се извинява, че няма да дойде, понеже след медитация нямала настроение за кръчма. Оставаме в заведението до биенето на звънеца за последните поръчки и страхотно се забавляваме.
Като ме качва в таксито, Джош ми пожелава късмет с предаването и ме кара да повторя обещанието си, че ще му помогна в избора на плочки за баня. Аз кимам, изпращам му въздушна целувка и се разплувам на кожената седалка. Алкохолното опиянение ме изпълва с характерното усещане за доволство и увереност, че всичко е наред. Действително трябва да полагам повече усилия да се виждам с приятелите си.
* * *
Предварителните разговори с избраните двойки са едновременно отвратителни и изумителни, затова настоявам лично да провеждам колкото се може повече от тях.
— И така, Джени, вие ни писахте в отговор на статията в „Гас“. Нека повторим подробностите от писмото ви, искам да ги потвърдите пред мен и да се ориентирам в ситуацията. — Придружавам думите си с жизнерадостен красноречив смях: — „Ах, колко съм глупава, въобще не помня факти.“ Установила съм, че така най-бързо влизат в час. — Имате ли нещо против?
Джени поклаща глава. Жестовете й са твърде отривисти. Мъчи се да изглежда сигурна и уверена. Вместо това непрестанно пуши „Бенсън & Хеджис“, палейки всяка следваща цигара още преди фасът да изгасне в пепелника — поведение, неприсъщо на уверена жена. Джени е кльощава, но не притежава онази модна анорексична кльощавост, която преобладава в нашето студио. Кльощава е, защото не може да си позволи и да пуши, и да се храни. Ние, от своя страна, имаме избор. Съгласно записките ми е на двайсет и три. Изглежда на четирийсет и пет, но подозирам, че е изглеждала на четирийсет и пет още когато се е родила. Плюсът на подобна външност сигурно е в това, че дори когато стане на шейсет и пет, Джени ще изглежда по същия начин. Лицето й е изпито и бледо, напомня на спаднал, набърчен балон в деня след празненството. Цял живот е получавала слаби бележки, била е лишена от възможности и от разкош, поради което е тук.
— Джени, сигурно много се вълнувате от възможността да се покажете по телевизията?
— Н-да, определено.
— И вече сте запозната с правилата на предаването? — Това е кодиран вариант на въпроса: „Знаете ли на какво унижение ви предстои да бъдете подложена?“
— Н-да.
— Писахте ни, понеже подозирате, че вашият годеник, Браян Паркинсън, може би ви изневерява. Най-малкото, при случай би ви изневерил. — Отмятам глава и неодобрително изсумтявам.
— Н-да.
— В писмото си още споменавате, че храните известни съмнения относно обекта на чувствата му.
— Н-да, определено. Най-добрата ми приятелка Карън.
— Карън Томпсън — консултирам се с бележките си. Тя отново кима, гаси поредния фас и пали нова цигара. — Можете ли накратко да ми разкажете историята?
— Когато се запознах с Браян, той ходеше с Карън.
— Кога се случи това?
— Когато бях на седемнайсет.
Гнусна история. През последните шест години Браян се разкъсвал между Карън и Джени. Трудно може да се разбере какво мотивира чувствата му. Изглежда, има връзка с това — коя от двете жени в момента работи и има пари за цигари и пиене. Единствената утеха за човешкия род е, че поне не са позволили нерешителността на Браян да помрачи приятелството им. Често ходят тримата заедно в местната кръчма. Не съм от най-чувствителните натури, но се питам как ли живеят, без да знаят с коя от двете ще си тръгне Браян съответната вечер.
— Карън да вземе да се хване с Рой, брата на Браян. В крайна сметка тя ми е кума, а Рой ни е кум. То си е така по традиция. — Тя ме плясва по крака и се разсмива. Но смехът й е писклив и тревожен. Внезапно млъква и се привежда насреща ми. От Иси и няколко други приятелки зная, че този жест издава намерението на говорещия да сподели някоя тайна. В по-религиозна епоха в този миг Джени би се обърнала с молитва към Дева Мария, закрилница на отчайващите неудачници. — Виж какво, пиленце, хич не искам да го изгубя. Обичам го. Но ако ще се разделяме, по-добре да е преди сватбата.
Отдръпвам се, откопчавайки се от цигарения й дъх и от настойчивия й поглед.
Разговорът с Карън протича по идентичен начин, с тази разлика, че колкото Джени е кльощава, толкова Карън е пълна. Като надига чашата с бира, плътта по ръцете й се разлюлява. Животът й е преминал сред топла пара на пържени картофи, увити във вестник, и сладкиши с извара. Облечена е в палатка на цветчета. Дръпвам Фай встрани.
— Фай, отпуснати ли са й пари за дрехи? — изсъсквам ужасена.
В някои предавания поощряват гостите да обличат ярки дрехи, в резултат на което изглеждат като грамадни захаросани бадеми. Идеята на нашето предаване е по-различна.
— Да, но нищо в „Харви Никълс“ не й стана — шепнешком отвръща Фай.
— Добре де, не можахте ли да потърсите в някой по-обикновен магазин?
— Никой не се нави да отиде.
Въздъхвам и се примирявам с палатката. Питам се как ли ще изглеждат тези цветове на фона на общия декор на студиото.
Карън — „другата“ — обяснява, че Браян е колкото на Джени, толкова и неин.
— В крайна сметка аз първа ходех с него — заявява.
Да, но хората не са мебели или дрехи — „Аз първа го видях“ не е основателна причина да се предявяват претенции към някого. Напомням на Карън, че Браян сигурно обича Джени, инак защо ще й предлага да се омъжи за него. Карън уточнява, че Джени му е предложила и дори сама си е купила пръстен. Признава, че продължава да спи с Браян. Нахално вири гърди към камерата и обяснява:
— Той обича да има какво да пипне.
Излизам от стаята.
— Пълна депресия — коментира Фай.
— Кое имаш предвид?
— Тези две жени искат един и същи мъж, а след около седмица той ще е зарязал и двете. Не мислиш ли, че е ужасно?
— Мисля, че в това е смисълът на предаването. Да видим какво остана за днес — взимаш един оператор и отивате при Джени. Подробно я снимате как мери сватбената рокля, взимате интервю от майка й, непременно отразявате финансовите им проблеми и какви старания полагат, за да вдигнат възможно най-хубавата сватба, отделно искам самостоятелни кадри с Джени, най-добре в църква.
— Тоест, ти очакваш Браян да предпочете Карън?
— Не мисля, че изборът ще бъде съзнателен, просто ципът на панталоните му сам ще се смъкне, по навик. Освен това организаторите трябва да съставят концепция къде да се сложи камерата за голямото прелъстяване. Карън смята да го съблазни на бира и свински пръжки в местната кръчма.
— Колко шик — иронично подмята Фай.
— Тя не е шикозно момиче. А и той не е шикозен младеж. Трябва да са на местна почва — не бива да събуждаме у него подозрения. Бездруго бюджетът е доста оскъден. Добре, захващай се за работа.
* * *
Следващият кандидат се нарича Тим Барет. Смятам, че има блестящо бъдеще като престъпник. Не защото изглежда рядко зъл, неморален и непочтен човек, а защото на очна ставка никой не би го разпознал. Тим не е нито подчертано кльощав, нито отблъскващо дебел. Средно висок, със средно добро телосложение, средна хубост и среден интелект. Косата му е светло кестенява, очите му са кестеняво-сиво-зеленикави — не запомних точни какви. След задълбочен разпит откривам, че единственото нещо, което въобще го отличава, е фанатичната, натрапчива ревност, която изпитва към приятелката си — Линда. Описва съмненията, които го човъркат по отношение на три нейни бивши гаджета. Не мисля, че страховете му са основателни. Но личното ми мнение няма абсолютно никакво значение. Докато ми разказва случките, непрестанно се върти на стола и се накланя ту наляво, ту надясно. Ръцете му сякаш живеят свой собствен живот. Те ръкомахат оживено. Посягат към чашата с кафе, оставят я, взимат молив, химикал, пепелник, папка, бисквита. Всичко с изключение на бисквитата попада в устата му. След като в продължение на петнайсет минути ме отегчава с параноята и комплексите си, стигам до заключението, че това момиче заслужава глътка въздух. Ако успеем да ги разделим, това ще бъде обществено полезно дело. Веднага наемам частен детектив да проследи няколко от бившите й гаджета.
* * *
Следващата ми среща е с дребна брюнетка на име Клоуи. Тя заема изпълнителен пост в малка рекламна агенция в Бристъл. Клоуи повече се доближава до образа на идеалния гост, който копнея да представя в предаването. Несъмнено е привлекателна — къдрава коса до раменете, подкупваща усмивка и стройно, стегнато тяло, с което нескрито и с пълно основание се гордее. На двайсет и пет години, умна, симпатична.
И неуверена.
Предполагам, че като цяло успява да скрие несигурността си доста добре. Вероятно познатите и колегите й дори биха я окачествили като уверена. Но приятелите й злословят зад гърба й как вечно се обесва на врата на хората. Още на петата минута всеки, който е запознат поне малко с популярна психология (а аз съм я изчела цялата), разбира, че Клоуи обича прекалено силно. Тя вярва, че без гадже е половин човек. Мъжете, с които се среща, я възприемат като цялостна личност — до момента, в който й станат гаджета. Като почувстват колко е зависима от тях, мъжеството им увяхва и те я напускат. Докато я слушам обаче, оставам с впечатлението, че годеникът й — Род, е изключение от правилото. Той дори харесва потребността й от зависимост — кара го да се чувства ценен. Но закономерните, хронични провали в любовните взаимоотношения са подкопали доверието й в самото понятие за лоялност между хората. Вместо да се благодари, че е намерила човек като Род, и да кротува, Клоуи поставя пръст върху бутона за самоунищожение, като решава да го изпита.
В ефир.
Към края на разговора, когато вече разполагам с всички необходими подробности относно бившите гаджета на Род, питам Клоуи защо у нея се е породила необходимост да се увери във верността му по телевизията. Сигурно знае, че по тоз начин рискува да се изложи на унижение и да си спечели повсеместно презрение.
Тя свива рамене и с престорена храброст — и двете отлично съзнаваме това, отвръща:
— Ако очакваш провал, трябва да вдигаш колко се може повече шум. Кой се интересува от провала на невзрачните личности?
Сразена съм от тази мъдрост. Поклон пред британското население. У всеки тук се крие по един Аристотел.
* * *
— Опашката за участие в публиката е огромна — стига чак до другия край на паркинга — развълнувано се смее Фай. Това е добър знак. Отделът за връзки с обществеността си е свършил работата и е задействал машината.
— Как изглеждат? — питам.
Добрата публика е от решаващо значение. Мнозина от нас у дома си позволяват неща, които не биха направили на обществено място. Примерно да посрещат с радостни възгласи неувереността, огорченията и страховете на другите хора, да поощряват жестокостта и предателството, да злорадстват от унижението и страданието. Трябват ми хора, които са или достатъчно честни, или достатъчно глупави, за да реагират по подобен начин на живо пред камера.
— Като цяло бедни и с нездрав вид. Явно не съзнават естетическите си недостатъци, тъй като преливат от възторг — докладва Фай.
Тъкмо това искам да чуя. Анонимен глас крещи:
— Проверка на място, дами и господа!
Никой няма представа какво означава това, ако изобщо означава нещо, но призивът постига желаното въздействие и гостите от публиката неспокойно се понаместват в трепетно очакване. Не ги виня. Преживяването е вълнуващо. Пейджърът на организаторката безспирно надава пронизителни писъци, но тя игнорира все по-отчаяните обаждания. Режисьорът на предаването (дългокос и надут по подразбиране), мениджърът на продукцията (нервозен нещастник по длъжностна характеристика) и асистент-режисьорът (изтерзан и съсипан) са се сврели в един ъгъл и ожесточено разискват някакъв технически въпрос. Изпълнителният продуцент търчи нагоре-надолу, сякаш животът й зависи от това. Студиото е претъпкано с оператори, облечени в черно от глава до пети, с панталони „милитъри“, фланелки „Тед Бейкър“[7] и маратонки „Катс“ или „Дона Карън Ню Йорк“; операторите се мъчат да си придадат небрежно безучастен вид, сякаш не само животът, но и душите им зависят от това. Макар и паянтов, декорът е добър, фонът представлява снимка в едър план на десетки топчести алени сърца. На пръв поглед изглеждат много романтично, но рязката светлина на прожекторите създава сатанински ефект — нещо като сърдечна хирургия на живо. Задължителните канапета са разположени в средата на сцената, така че „гилотината“ да се вижда отвсякъде.
— Този пък откъде се взе? — посочвам подгряващия комик, дебелак от северните провинции, който очевидно се подвизава в бранша отпреди Шумахер. Прилича на едновремешен актьор, изпълняващ женска роля, и макар постоянно да отправя към публиката възгласи като „Искам бурни аплодисменти и френетични овации“, гостите отвръщат само с откъслечен, смутен кикот.
Фай свива рамене и отвръща:
— Справя се добре с публиката на „Късмета на роднините“.
Онзи разказва мръсен виц, на който се смее единствен той.
— Що за избор? Казах ти, че искам престижно и качествено предаване. Коя от двете думи не ти е ясна? — срязвам я. Отнякъде долита: „Трийсет секунди до ефир!“
— Нали ми каза аз да се занимавам с подробностите — оправдава се тя.
Не съм в настроение да споря.
— Следващата седмица да го няма, Фай.
Гласът в слушалката съобщава: „Двайсет секунди до ефир!“ Отново се заслушвам в дебелака.
— Предаването се излъчва на живо, тъй че, ако не седите до когото трябва, сега е моментът да се преместите. — Публикатаа многозначително се подхилква.
„Десет секунди.“
— Забеляза ли някой да се премести, Фай? — питам. Навсякъде се оглеждам за бъдещи участници.
„Осем, седем, шест…“
Вълнението нараства.
— И бурни аплодисменти за Кейти Хънт, водещата тазвечерното шоу!
Гостите ръкопляскат като обезумели със смътната надежда камерата да ги покаже за част от секундата. Дебелакът посреща Кейти с покана за пирует като модерна Антия[8].
Това е финалното доказателство — ако изобщо се нуждаем от доказателства, че мястото му не е тук. Кейти не би приела подобна покана, дори да бе отправена от Роби Уилямс. Стрелва го с убийствен поглед. Отдъхвам си — поне тя разбира каква е целта на проклетото предаване.
„Три, две, едно — ефир.“
Камерата бързо обхожда публиката. Това ми напомня на забърсване на прах. Явно и Фай има подобна асоциация, защото надрасква с маркер на дланта си „метла“. Камерите въздействат на гостите в студиото като афродизиак. Всички видимо се оживяват и едва ли не порастват с няколко сантиметра, а усмивките им се обтягат по-широко.
— Здравейте и добре дошли в най-първото издание на „Секс със екс“.
Асистент-режисьорът подканя публиката да ръкопляска — незабавно гръмват овации.
Кейти се усмихва на камерата, благодари им за вниманието.
* * *
— Миришеш като едно време.
— Мириша ли? На какво? — Личи, че е леко е раздразнен. Винаги е педантично спретнат, но тази вечер е положил специални старания.
— На моята младост — усмихва се тя.
Доближава се и отново вдъхва уханието, което се излъчва от тялото и дрехите му. Забелязва, че трепери. Забелязва, че и тя самата трепери. Той едва-едва се извръща и се втренчва в очите й, впивайки поглед отвъд зениците, право в ума и душата й. Отново е на шестнайсет. Значи той е на осемнайсет. Магически се пренася на прага народния си дом. Сезонът няма значение — не й е студено и се чувства в безопасност. Вече е късна нощ, защото, макар да спазват вечерния час за ученици и той да я изпраща до дома й преди двайсет и два и четирийсет и пет, се придържат към изискването само формално — тя е вкъщи, но не е вътре в дома си. Минава полунощ, но двамата продължават да седят на стълбите. Не могат да влязат вътре, защото майка й я чака, облечена в неизменната си найлонова нощница. Ще ги заразпитва хубав ли е бил филмът, ще свари кафе и ще седне да го пие с тях. Но на тях не им се говори с други хора. Никога.
Говореше. Трябва да мисли в минало време, тъй като не е на шестнайсет, а на двайсет и шест и не се намира на стълбите пред дома на майка си и баща си в Кройдън. Всъщност се сблъска с Деклан на излизане от булчинския салон „Пронъпша“.
— Каква голяма кутия — ухилен до уши, отбелязва той и си е все същият. Дори усмивката му не се е променила — стомахът й се свива и сякаш пропада в петите.
— Н-да. — Колебае се. Естествената реакция в този момент би била да поясни: „Булчинската ми рокля“, но Аби не реагира естествено. Вместо това възкликва: — Господи, откога не сме се виждали!
— Да. От десет години. — След кратко мълчание додава: — Четири месеца, две седмици и осем дни.
Стресната и очарована, Аби се изчервява и се озърта. Не знае какво или кого очаква да види. Слава Богу, не забелязва наоколо познати лица.
— Не ми се вярва да си ги броил.
— Браво на теб, как позна? Месеците и седмиците си ги измислих. — Прихват в един глас; винаги я е разсмивал с такава лекота! — Какво ще кажеш за едно питие? — подхвърля небрежно.
Защо не? Просто ще изпият по едно питие. И бездруго няма планове за вечерта, освен да си направи маска на лицето. Лорънс е зает, отиде на тренировка по ръгби.
Деклан знаел някакъв бар наблизо; повежда я натам. Прави й впечатление, че поема нещата в свои ръце, а и заведението е много приятно. Още щом прекрачват прага, главата й се завърта от миризмата на алкохол и цигари, от шумните разговори и тъмните костюми. Пари и безотговорност — най-могъщите афродизиаци. Барът е препълнен. Елегантно облечени младежи си проправят път към бара, към душите и към леглата си. Костюмите на всички са „Армани“, а чаршафите на леглата им — от висококачествен египетски памук. Аби обожава подобни заведения, претъпкани с покоряващо привлекателни и арогантни типове от медиите, чиито космически доходи могат да се мерят единствено с разточителния им стил на живот. Не помни откога не е посещавала подобно място. Навремето се запозна с Лорънс именно в такъв бар. Няколко месеца по-късно ходенето по подобни свърталища на греха започна да им се струва безпредметно. Далеч по-лесно им бе да съгрешават на дивана в апартамента му.
Музиката пулсира в съзнанието на Аби и Деклан и наелектризира телата им. Музиката има това свойство. Никой не танцува — това не е клуб, макар Аби да се изкушава да си заплюе едно местенце на дизайнерски издраскания под, само че е твърде стеснителна. Пък и къде да дене огромната кутия с булчинската рокля и двуметровия воал? И въобще какво си въобразява? Къде е помъкнала булчинска рокля в такова задимено заведение? Улавя се, че потропва с крак. Всъщност кракът й се тресе почти неудържимо. Иде й да се разтанцува. Изпитва потребност диво да се мята и да описва шеметни пируети. Изведнъж разбира смисъла на стриптийза. Музиката е еквивалент на секса. Тя тупти, разтърсва те, завладява те, изпълва те и най-сетне носи облекчение. Аби предпочита да се люби под звуците на музика, отколкото, когато е тихо. Музиката създава подходящото настроение. Каквото и да е то. Припряно и страстно или бавно и сластно. Аби клати глава. Какви мисли са я налегнали? За секс, ето какви. Защо ли се е размислила за секс тъкмо сега? Не е с годеника си, а с Деклан. Не е редно да мисли за секс.
— Питие? — крещи.
Поръчва му бира, а за себе си — два джин-фиса. Изпива единия още на бара и се връща на масата с другия. Няма навика да успокоява нервите си с алкохол. Но и не й се случва често да се притеснява в компанията на мъже. Ходи с Лорънс от три години, вече не помни кога за последен път е имала желание да флиртува и се е чувствала секси. С Деклан обаче се притеснява.
И има желание да флиртува. И се чувства секси.
— Значи вече не пиеш „Бакарди“ с кола? — усмихва се той.
— Не — усмихва се на свой ред. — Явно и ти си се отказал от любимия си сайдер „Удпекър“. Наздраве.
Чукват се. После замълчават, тъй като имат да си казват толкова много неща. Тя иска да го попита защо не й е писал нито веднъж, откак замина да следва. Защо не отговаряше на писмата й. Помни безкрайното очакване на пощальона, безплодните надежди. Отговорът е, че още първата седмица се запознал с едно момиче от Нотингам. През първите два семестъра изглеждало като любов. Сякаш прочел мислите й, отвръща:
— Никога не ме е бивало да пиша писма.
Иска да я попита с кого е спала за пръв път и дали е било хубаво. Отговорът на този въпрос е, че разярена и отегчена от дългото, напразно чакане на неговите писма и телефонни обаждания, в крайна сметка легна с братовчед му броени часове след като духна свещите на тортата по случай седемнайсетия си рожден ден. Да, хубаво беше, много, много хубаво.
Сякаш прочита мислите му и отвръща:
— Беше най-нормално. Като при всички останали.
Отново се смеят, смаяни от космическата връзка помежду си, която, макар и загърбена през изминалите години, е останала ненакърнена. Винаги са разговаряли с лекота. Впускали са се в безкрайни излияния на мисли, мнения, мечти и чувства. Сега отново обменят предположения, нагласи, случки и гледни точки. Досущ като преди. Дори познатото, но смътно усещане за възможност все още присъства в общуването им. В неговата компания винаги е тръпнела от възторг, сякаш въвлечена в истинско приключение. Обича Лорънс с цялото си сърце, но той не поражда в душата й това усещане за бъдещи възможности — Лорънс по-скоро й вдъхва усещане за сигурност. Винаги е смятала, че е невъзможно човек да се почувства на шестнайсет, освен ако наистина не е на шестнайсет, но сега, само на сантиметри от Деклан, отново си припомня онова всемогъщо усещане за сигурност и доверие в света, сякаш отваряш обятия и го прегръщаш с гръмко „ДА.“ Изпива първите няколко коктейла в приповдигнато настроение. Скоро прекрачват границата на порядъчното време за консумация на концентрати и преминават на червено вино.
— Не ти ли е горещо? — подвиква се той с тълпата.
— Горещо ли? — недоумява тя с престорено безгрижие.
— Още си с ръкавици.
Бавно ги смъква и на пръста й блесва годежният пръстен.
— Кога? — пита той.
— След две седмици — отвръща. Отговорът не събужда у нея онзи радостен трепет, който изпитваше сутринта, докато отбелязваше в сватбения календар дните до тържеството.
— Щастливец — подмята Деклан, но избягва погледа й. — Значи трябва да празнуваме. Да пием шампанско.
Понякога, докато разглежда мебелите в „Хийлс“ или двамата с Лорънс са на официална вечеря, се пита дали ако с беше запознала с Деклан в по-късен момент от живота си, щеше да види у него Мъжа с главно М. Случва се да гадае каква ли би била физическата връзка с Деклан. Най-горното стъпало на семейната къща не предразполагаше към интимност! Сега, съзерцавайки го на бара, си казва, че няма да й навреди да узнае.
Като отмята хотелските чаршафи и се хвърля върху Деклан, отново е на шестнайсет. На тръгване от хотелската стая три часа по-късно под прикритието на нощта се чувства на двайсет и шест и, честно казано, няма нищо против: Деклан е очарователна част от миналото й, но там и трябва да си остане — в миналото. Отдалечава се със самодоволна кръшна походка. Това е гордата осанка на уверена млад жена, която знае, че се омъжва за правилния мъж.
Лорънс изтълкува погрешно вървежа ала Джон Уейн и е изпълнен с погнуса.
* * *
В студиото за миг се възцарява тишина, натежала от предателство, разкаяние и страх. Лорънс се е втренчил в Аби. Ченето му е увиснало, което никак не му отива. Изглежда като тъпоумно животно, в каквото всъщност го е превърнала Аби. Ситуацията е сложна. Признавам. Правя отчаяни знаци на втора камера да се приближи. Близък план, близък! Ясно да проличи потръпването на всяко мускулче, да улови всяко чувство. Аби трепери толкова силно, че се питам дали няма да се разпадне. Погледът й е непоколебимо втренчен в пода. Твърде унижена и засрамена да разсъждава над друго, освен над въпроса — как ще напусне студиото, дори не понечва да погледне Лорънс. Напълно е забравила за съществуването на Деклан. Той на свой ред се прави на равнодушен. Облегнал се е спокойно във фотьойла, небрежно е кръстосал дългите си крака и потропва със стъпало. Безстрашната му поза бива разобличена, когато трета камера улавя малката подробност, че ноктите му са впити в дланите до кръв и чак кокалчетата му са побелели. Господи, как се разкайват. Дланите им лепнат от пот, устните им потрепват, стомасите им са свити на топка. На лицата им е изписан безмълвният въпрос: „Какво направихме?“
„Да не бях написал проклетото писмо!“
„Съжалявам. Съжалявам.“
„Мамка му.“
Лорънс пръв нарушава мълчанието.
— Защо го направи? — упреква я.
— А ти защо ми нямаш доверие? — обвинява го Аби.
— Мамка му — заключава Деклан.
Псувнята подейства на публиката като таен знак. В миг подивяват като зверове. Започват да свиркат, да дюдюкат, да плюят и да ръкопляскат. Изпитват колективно облекчение, че в конкретния случай прецаканият е някой друг. Доволни, че те самите са останали невредими, изпадат в неконтролируем бяс. Псуват като каруцари. Имам чувството, че ако им попаднат подръка изгнили плодове, изобщо няма да се посвенят да ги пуснат в употреба. Презират Лорънс, защото е рогоносец. Ненавиждат Аби, защото се е държала като истинска мръсница. И прощават на Деклан, защото има чаровна усмивка и се прави на готин. Студиото се изпълва с жизнерадостна музика от електронен синтезатор. Независимо от факта, че Аби се разтърсва от истерични ридания и се налага да бъде изведена. Краката й не я държат. Жалка, плачевна гледка. Дано втора я е заснела в близък план.
* * *
— Отлично предаване, Кас.
— Благодаря.
— Страшен хит, Кас.
— Благодаря.
— Браво, Кас.
— Благодаря.
Умело приемам поздравленията и се нося по коридорите с вид на човек, комуто предстои важна мисия. Истината е, че действително ми предстои. Сърцето ми неудържимо тупти, кръвта пулсира във вените ми. Предаването свърши едва преди няколко минути, но вече съм сигурна, че беше огромен успех. Направо грандиозен. Публиката не иска да напусне студиото и се налага да извикаме охраната. Лорънс се нахвърли върху Деклан. Пред камерите! Очарована съм. И сценарий да бях написала, нямаше да излезе толкова сполучливо. Втората част беше посветена на Джени, Браян и Карън — такава отврат! Браян не знаеше дали това е най-щастливият, или най-тъжният ден в живота му. Публиката беше във възторг от безочливото му самодоволство.
Влизам в кабинета си, отрупан с цветя и шампанско. Добрите новини се разпространяват бързо. Знаех си, че ще ме залеят с поздравления и благопожелания. Все пак цялата TV6 се страхува от мен и затова всички полагат неистови усилия да ми се подмажат. Но чак такова нещо не бях очаквала. Не съм на себе си от радост, но непременно трябва да излъчвам пълно безразличие.
— Къде да сложа всички тези цветя? — пита Фай.
— Все ми е едно.
Небрежно прехвърлям картичките.
Имам поздравление от Джош и Иси, което гласи: „Ти си безскрупулна, свръхамбициозна, целеустремена експлоататорка. Браво. С обич, най-добрите ти приятели.“
Ухилвам се до уши. Има картичка и от Бейл: „Големите неща бързо стават още по-големи.“
— Ама колко си дълбокомъдрен — промърморвам.
— Да отворя едно шампанско, нали? — пита Фай, стиснала бутилка баснословно скъпо отлежало шампанско „Вов Клико“.
— Щом имаш желание. Стига да си даваш сметка, че не празнуваме.
Усмивката й застива.
— Така ли? — зяпва втрещена.
— Не. Трябва да изчакаме повторението и да засечем броя телефонни обаждания от зрители до утре сутринта. Едва тогава можем да празнуваме. Дори най-добре да отскоча до телефонната централа и да поговоря с шефа на смяната.
— Но аз резервирах места в „Бибендъм“. Екипът очаква купона с нетърпение. През последните осем седмици хвърлихме толкова труд…
Вярно е, работехме по четиринайсет часа на ден.
— Кой плаща?
Смазана е. Мълчи. Аз омеквам:
— Добре де, вие отивайте, аз ще ви настигна. Ако новините са бодри, аз черпя. Ако не са, пак аз черпя.
Понякога съм щедра и добра, но само за заблуда на противника!
Хуквам по лабиринта от коридори, зад мен вече гърмят тапи от шампанско. Спъвам се в купчини хартия и планини от папки (офис без хартия е химера в болното въображение на консултантите по фирмено управление). Пътьом се спъвам в десетки пластмасови касетки с документи, които не сме намерили време да разопаковаме през последните двайсет и четири месеца, откак се помещаваме тук. Питам се дали някой знае нещо, което аз не знам. Като наближавам залата, в която се приемат телефонните обаждания на протестиращите или поощряващите програмата зрители и където обикновено цари мъртвило, регистрирам необичайна шумотевица — вътре кипи оживена работа.
* * *
Пробуждам се със схванати гръбнак и врат, слепнала уста и замъглено съзнание. Не съм се наспала. Концентрирам се с цената на неистови усилия. Установявам следните факти: не се намирам нито в собственото си легло, нито в нечие чуждо; нямам махмурлук, но върху бюрото — там, където е лежала главата ми — проблясва капчица слюнка. Мисля, че това е една от причините, поради които съм твърде скептично настроена по отношение на близостта. Представете си как се събуждам до мъжа на мечтите си (ако подобно нещо въобще съществува!), а докато съм спала, лигите ми са се проточили по възглавницата. Това несъмнено ще го отблъсне от мен. Прекалено е човешко. Подобни разсъждения обаче са несъстоятелни, тъй като за възглавница ми е послужил класьор с документи, а другар по легло ми е бил лаптопът. Опитвам се да върна лентата. Тук съм, защото…
Телефонът иззвънява. Грабвам слушалката и машинално изрецитирам:
— Кас Пери, TV6, доб… — поколебавам се и поглеждам часовника си. Показва седем и петнайсет. — … ро утро — уверено завършвам, доволна, че все още е сутрин, но недоумявам кой ми звъни в подобен час.
— Слава Богу — отвръща Джош.
— О, здрасти — промърморвам и посягам към цигарите си. Запалвам една и вдишвам дима. Никотинът ме удря право в мозъка. Така е по-добре.
— Толкова се разтревожихме. Къде беше, по дяволите?
— Ей, много съпружески взе да го раздаваш — разсмивам се. — Бях тук цяла нощ. Гледа ли предаването?
— Аха.
— Кажи, не беше ли страхотно? — Катранът си свърши работата. Вече зная защо съм спала на бюрото си. — Стояхме на телефоните цяла нощ. Получихме последното обаждане в пет без петнайсет. Линиите постоянно бяха заети. TV6 не познава подобен зрителски интерес!
— Значи много оплаквания — съчувствено отбелязва Джош.
— О, колкото искаш — отвръщам преспокойно, — но и много поздравления и молби за участие. — Поглеждам последните данни в дневника. — Двеста четирийсет и седем обаждания! — Бързо пресмятам наум. — Сто и трийсет оплаквания! Представяш ли си? Достатъчни са ми петнайсет, за да представя предаването за преразглеждане в Независимата комисия за телевизия.
— Това хубаво ли е? — колебливо пита Джош. Явно не загрява. — Искаш да кажеш, че да получиш толкова много оплаквания, е добре?
— Това показва бурно недоволство в национален мащаб. Което означава огромно въздействие. Което пък е фантастично. Просто е… виж, не мога много да се впускам в дълги разговори. Ще звъня във „Връзки с обществеността“ — трябва да подготвим съобщение до пресата. Питам се дали вестниците са надушили нещо.
— Срамота е, че снощи не успя да дойдеш у Иси. Бяхме приготвили рикота и базил ризото, както се бяхме разбрали — безцеремонно прекъсва Джош еуфоричните ми излияния. Изведнъж си спомням, че бях обещала след предаването да отида направо у Иси. Всъщност дори ги умолявах да се съберем. Настоявах Иси да пропусне урока си по керамика, а Джош — тренировката си по ръгби. Страхувах се предаването да не се окаже пълен провал. И тримата знаехме, че в подобен случай нямаше да понеса ничие друго присъствие.
— По дяволите! Джош, съжалявам. Мамка му. Наистина съжалявам. Ще се реванширам. И на двама ви. Просто се замотах на телефоните. Ега ти. Много съжалявам. — Не се преструвам. Наистина се чувствам отвратително. Случвало се е и те да ме разочароват, но винаги поради независещи от тях обстоятелства. Чакала съм ги до безкрай, втренчила поглед в часовника с безмълвния въпрос: защо не идват. Защо поне не се обадят? Постепенно раздразнението от факта, че храната се е съсипала, отстъпва място на страха да не би да са отвлечени, убити или пострадали при автомобилна злополука. Не дай Боже да са на среща с неподходящ човек! Наясно съм, че да вържеш тенекия, е тежък грях.
— Трябваше да ви се обадя — добавям разкаяно.
— Да, трябваше. Разтревожихме се за теб. — Но Джош не може да ми се сърди дълго. — Ризотото се скапа. Дори накиснах тенджерата, но сиренето не иска и не иска да падне.
Разбирам, че ми се е разминало, и отвръщам през смях:
— Опитай със свръхконцентриран, хипервълшебен, ултраотмиващ препарат за съдове. Слушай, трябва да вървя. Ще ти звънна довечера.
— Само да не забравиш.
Забелязвам отражението си в екрана на монитора. Би трябвало да изглеждам като след тежка нощ. Успях да си открадна едва няколко часа сън. От осем седмици спя средно по шест часа на нощ, включително в събота и неделя. През цялото това време не съм ходила на клуб нито веднъж. Изхранвах се предимно със сандвичи от служебния бюфет и двойно еспресо от италианския деликатесен на ъгъла. Не помня кога за последен път съм виждала слънчева светлина или витамини, били те естествени или във вид на таблетки.
И въпреки това изглеждам великолепно.
Хм, струва ми се излишно да скромнича. Преливам от ентусиазъм, пъргавина и енергия и буквално сияя. Изглеждам като влюбена. Причината, тайната на красотата, магическият съвет се състои в това, че предаването беше успешно. Издирвам в чекмеджето си четка за зъби и някакви тоалетни принадлежности. Отварям шкафа с канцеларските консумативи. Поддържам в офиса си пълен набор от дрехи за всякакви поводи. Освен няколкото основни артикула от любимите си магазини и дизайнери — панталони от „Джигсо“, фланелки от „Гап“ и бели памучни бикини от „Маркс анд Спенсър“, имам на разположение няколко костюма с панталони „Никол Фари“ и ризи от „Пинк“ — ако се наложи да участвам в официална среща. Освен това дизайнерско бельо от „Ейджънт Провокейтър“ и разни други облекла, различаващи се единствено по размера и степента си на прозрачност, но инак неизменно, успокоително черни. Пазя ги за дни, в които ми върви. Нито едно от тези неща не е подходящо за днес. Но зад пластмасовите разделители за класьори се спотайва нещо друго. Най-сетне се спирам на панталони „Миу Миу“, вълнен пуловер деколте тип „лодка“ „Кристина Ортис“ и ботуши от „Бали“. Изравям от шкафа с папките чифт чисти бикини и минималистичен дантелен сутиен. Днес е денят на моя триумф и е важно да изглеждам по съответния начин. Отскачам до фитнеса за кратка тренировка и взимам душ в банята в залата. В девет без петнайсет отново съм на бюрото си.
Фай също е вече тук. Изглежда, след почерпката в „Бибендъм“ известно време ще съм на червено.
— Изглеждаш отвратително — отбелязвам и й подавам един „Ред Бул“.
— Благодаря. Ти пък си свежа като краставичка.
Любезно приемам комплимента. В крайна сметка, не е лъжа.
— Струваше ли си? — питам.
— О, прекарахме фантастично — ухилва се тя. — Поне аз. — Застива за миг, несъмнено мъчейки се да улови мимолетен спомен, но скоро се отказва.
— Е, това е най-важното.
— После ходихме в „Лепард Лаундж“. Въобще не съм се прибирала — дойдох направо в телевизията.
Смаяна съм от този трудов ентусиазъм. Опитвам се да не обръщам внимание на алкохолните изпарения в дъха й и започвам да й разказвам за оживлението, което цари в студиото цяла нощ заради телефонните обаждания.
— Явно е било голям купон. — Потиска прозявката си. — Радвам се, че мина толкова успешно.
И започва да ми разказва някаква смешна случка как Дай взела да сваля Грей, а Рики си паднал по някакъв травестит. Радвам се, че са прекарали весело. Но подробностите не ме интересуват. Това означава, че днешният ден просто ще пропадне. Продуктивността ще бъде отчайваща поради конските дози „Алка Зелцер“ и необходимостта от венозно вливане на кафе без захар. Часове наред ще обсъждат плюсовете и минусите на различните церове против махмурлук и недоспиване — „Блъди Мери“, халба „Гинес“ или пържени яйца и джин. Важното е, че ще умират от срам и утре ще се скъсат да се престарават.
Телефонът отново иззвънява.
— Кас Пери, TV6. Добро утро.
— Йокаста?
— Здрасти, мамо.
— Как си, пиленце?
— Страхотно. Мамо, гледа ли предаването? — Преливам от задоволство.
— Предаването?
— Моето предаване. Не може да не си го гледала.
Съкрушена съм. Не мога да повярвам, че собствената ми майка е забравила. И в най-безумните и натоварени моменти в седмиците преди първото излъчване с религиозна отдаденост й гостувах всяка Божа неделя. Признавам, че присъствах повече телом, отколкото духом. Принудена бях да провеждам безкрайни разговори по мобилния си телефон. Но в останалото време най-подробно й разказвах за предаването. А сега се прави, че въобще не е чувала за подобно нещо.
— О, да. Ъъ, „Тест със екс“. — Притворно избягва ужасната дума със „С“. В интерес на истината нейното заглавие е страхотно. Трябваше да се посъветвам с нея преди излъчването. „Тест със екс“ е далеч по-фино. Питам се дали вече е късно да се смени. Но в този миг нишката на мисълта ми се прекъсва от оправдателната тирада на мама: — Гледах първите десет минути, но тъкмо в този момент дойде Боб, съседът оттатък улицата, понеже го бях помолила да ми поправи чекмеджето, което заяждаше. Третото отгоре надолу в шкафа в кухнята, нали ти бях казала.
„Боб“ е едно от малкото имена, които майка ми спряга постоянно. „Госпожа Купър ми каза, че в «Бутс» имало промоция на шампоан, при закупени два получаваш третия безплатно“; „В събота Албърт и Дороти празнуват четирийсетата си годишнина и съм канена на вечеря“; „Доктор Дийн пита как си.“ Отегчително е да се следят подробностите за живота на тези скучни хора.
— Не беше удобно телевизорът да работи, докато той беше у дома — продължава майка ми.
Разочарована съм, затова бързам да приключа разговора и да освободя линията. За да не се разсърди, се изисква някаква жертва. Предлагам в събота да излезем на пазар. Още не съм го изрекла, и вече съжалявам. Ще бъде непоносимо — винаги става така. Първо, тя обича разпродажбите в „Арми анд Нейви Стор“[9], докато аз предпочитам да пръскам безбожни суми на Бонд Стрийт. Ако отидем на Бонд Стрийт, лицето й ще застине в една от онези гримаси, които според мен най-много й допадат — потресена или сърдита. Потресена от цените и сърдита на целия свят. Не мога да понасям внезапните й изблици в малките бутици: „Каква е цената на това? За едно нищо и никакво парцалче! Ама че подгъв! Аз ще ви го ушия по-добре.“ Което е странно, тъй като в живота си не е теглила и един тегел. Но шумните прояви на възмущение не са най-страшното — мълчаливото порицание на моята фриволност и непрестанното цъкане с език на касата, когато дойде моят ред да заплатя сметката с някое от магическите си късчета пластмаса, са далеч по-неприятни. Ето защо обикновено пазаруваме в „Арми анд Нейви“, където аз постоянно й развалям удоволствието, като й показвам „хубави“ неща и пояснявам: „Като за теб, мамо.“ Тя неизменно си отмъщава, като купува избраната от мен грозотия и ми я подарява за Коледа или за рождения ми ден. И въпреки всичко това редовно се подлагаме на тези адски мъчения. Какво друго ми остава? Нали ми е майка. Дано да успея да навия Джош или Иси да обядват с нас.
Като затварям телефона, почти целият екип вече е налице. С изключение на Том и Марк. Творческото им амплоа ги освобождава от задължението да се явяват на работа, ако предишната вечер са препили. Картината е според очакванията ми — заобиколена съм от призрачни сенки. Бледи и небръснати, вонящи на алкохол, пот и секс. От време на време се сдърпват за глупости, уж понеже обезмаслената сметана в машината била свършила, но в действителност — защото неистово ги цепи глава. В този миг в офиса се втурва Рики и разбива тягостната атмосфера на пух и прах:
— Видяхте ли рейтинга?
Мамка му, рейтингът. Сигурно съм се интоксицирала от алкохолните изпарения, щом можах да забравя за него. Броят на телефонните обаждания говори, че предаването е постигнало съкрушителен успех. Но още е рано да се вадят заключения. Рейтингът е най-точната мярка за това — колко зрители са гледали предаването. Той е истинският лакмус.
Рики притаява дъх. Знам, че новините са добри.
— Е?
Той се ухилва. Наслаждава се на момента. Решавам да не го мъча и си позволявам да се усмихна една идея по-широко:
— Е?
Продължава да се разсейва. Още малко — и ще го уволня. Само едно момиче може да бъде толкова търпеливо.
— В десет часа един милион и четиристотин хиляди зрители са приключили телевизионните си приемници на TV6.
Изявлението се посреща с гръмогласен рев. Всички забравят махмурлука и започват да скандират, да ръкопляскат и да крещят, с две думи — да се държат като хулигани, надрусани с екстази, което не е далеч от истината. Аз запазвам самообладание.
— Браво на маркетинговия отдел. — Усмихвам се на Дай и Дебс. Зная, че деветдесет и пет процента от зрителската аудитория на първото издание на дадено предаване е плод на маркетинга. Дали зрителите ще продължат да го гледат и след петата минута, зависи от качеството на самото предаване. Захвърлена съм на милостта на дистанционното управление. Колко недостойно.
— А след рекламния блок? — питам.
— Милион и шестстотин хиляди!
Мой ред е да се разпищя.
С всичка сила.