Адел Паркс
Да си намериш майстора (2)

2.

Той е потресаващо грозен. И докато повечето хора се срамуват от физическите си недостатъци, Найджъл Бейл — моят шеф, тъне в блажено неведение, относно приликата си със Съскащия Сид^[1]. Маниерното му поведение е в известен смисъл дори по-непривлекателно. Той е много висок и би трябвало да с кльощав, но вместо това има широк ханш като на матрона и бирено коремче. То свидетелства за безбройните случаи, когато сгащва в кръчмата някое нещастно, беззащитно новопостъпило попълнение на екипа и го налива, докато го изтърколи под масата, по-точно — в леглото си. Има големи ходила и дебели пръсти. Темето му леко плешивее. Наличната коса е мазна и служи да фиксира пърхота върху кожата на главата му. И въпреки всичко това Бейл е невъобразимо арогантен, самоуверен и суетен. До такава степен, че не би разпознал себе си в горното описание. Смята се за най-интелигентния представител на целия мъжки род и макар в TV6 да не се сблъсква ежедневно с Бог знае колко смазваща конкуренция, греши. Бейл е твърдо убеден, че в очите на противоположния пол е неустоим. За нещастие при доста негови представителки това важи с пълна сила.

Едната причина е банковата му сметка. Огромна е. Направо тлъста.

Освен това разполага с власт. Почти неограничена.

Два мощни афродизиака. Досрамява ме, че съм жена, като видя Съскащия Сид заобиколен с глутница млади лисици, изгарящи от желание да се проснат по гръб и да се жертват на ползу роду и банковата му сметка. Отвращавам се при мисълта, че подобни жени, неизменно привлекателни и често пъти интелигентни, ги мързи да си понапрегнат мозъка и се заемат да си осигурят повишение по най-баналния начин — като легнат с шефа.

Сега долавям присъствието му, и то не само по телесната миризма и лошия му дъх. Наоколо се е възцарила мъртвешка тишина. Съскащия Сид се надига от бюрото си в шикозния си кабинет без стени и се просмуква насреща ми като тиня. Подготвям се за срещата, като започвам да дишам през устата.

Насилвам се да вдигна поглед. Найджъл се е надвесил над бюрото ми. Няма усет за лично пространство и като че ли не проумява, че не желая да се доближавам до него. Дали собствената му майка не я е гнус? Сякаш се намирам пред купчина мъртва риба на витрината на рибарски магазин.

— Две думи, с ваше позволение — полива ме с пръски слюнка. Заблуждава се, че като имитира викторианско красноречие от времето на Дикенс, изглежда много изискан. Енергично размахвайки ръце в опита си да ускоря циркулацията на въздух помежду ни, го последвам към кабинета му. В качеството си на шеф на отдела за хумор и забава (позиция, която си извоюва чрез уникална смесица от изнудване, нереални обещания и — колкото и да ме боли да го призная — вроден търговски нюх) Бейл разполага с три кабинета. Кабинетът му на важен шеф се намира на шестия етаж, по-голям е от целия ми апартамент и е претъпкан с мебели от махагон и тиково дърво, луксозен мек мокет до глезена (с разнообразни приложения) и безброй снимки на Бейл с различни знаменитости. На мен обаче не ми въздействат — все така не ми е интересен и продължавам да го намирам за крайно отблъскващ. Кабинетът изглежда досущ като в „Династия“. Този човек тъне в блажено неведение, че Ню Романтик^[2] отдавна не са на мода. Вторият му кабинет представлява малко самостоятелно жилище в Челси. Изтръпвам само като си представя що за договори се подписват там. Никога не съм го посещавала лично. Третият е кабинетът на нашия етаж, накъдето ме води сега. Разбира се, той също е огромен, но тъй като е много модерен, няма стени. Не защото сме добре дошли по всяко време (никой не проявява желание „да се отбива“), а за да ни държи в страх чрез постоянен надзор.

Колкото и неприятно да е посещението в кабинета на Бейл, мога поне да се успокоявам, че съм една от малкото хетеросексуални жени в TV6, която не задиря. Случаят е ясен — той направи опит да спи с мен, когато се запознахме, но аз отказах. Той бързо ме забрави, баламосан от една далеч по-красива, но доста по-непретенциозна лична асистентка. Когато след време й връчиха трудовата книжка (вследствие на напълно оправдания, но безуспешен опит да го осъди за сексуален тормоз), аз вече бях доказала, че си разбирам от работата. Макар и похотлив, Бейл със сигурност не е глупав. Даде си ясна сметка, че дори да си постави за цел да ме прекара, първо, надали ще успее и, второ, със сигурност ще навреди на качеството на работата ми. И тъй като счетоводната печалба го вълнува много по-искрено от всякакви романтични завоевания, може да се каже, че оттогава ме остави на мира. Понякога, като му дойде твърде нанагорно, си го изкарва на мен. Похотливо се хили насреща ми и ме облива със слюнка, но обикновено един приятелски намек, че колежката Манди го намира за истински привлекателен, е достатъчен да го разсее.

Бейл кимва към кожения фотьойл, стратегически поставен така, че седящият да се намира десет сантиметра по-ниско от шефа. Това е непохватен опит за заплаха. Въздъхвам — този човек е пълна подигравка. Сядам и изчаквам.

И той изчаква.

Мълчаливо.

После се ухилва. Не съм виждала по-свирепа усмивка, но очите му остават съвършено безизразни. Питам се дали няма да ме уволни. По гръбнака ми се търкулва капка пот. Ледена пот. Ако ме нарече „Йокаста“, значи положението е сериозно.

— Йокаста, искам идея. — Стоварва юмрук върху масата. Правя усилие да не подскоча. Зная, че сме във война. Кога не сме били? Жестът е напълно излишен, но аз разбирам какво го мотивира. И двамата отлично знаем, че в този миг целият етаж ни гледа. Бейл обича да се прави на темпераментен — в тон с новото хилядолетие.

— Закъсахме, Кас. — От обръщението заключавам, че дори ние да сме закъсали, аз лично не съм. Бейл се нуждае от мен. Позволявам си да се поотпусна, но само колкото да проумея какво ми говори. Небрежно хвърля на бюрото извадката за зрителската активност през уикенда. Не посягам да я разгърна. Не е нужно. Прегледах я тази сутрин в седем и трийсет. Данните са ужасяващи.

Преди две години, не напълно удовлетворена от факта, че съм един от най-младите изпълнителни продуценти в ITV и отговарям за ключовите програми на утвърден частен канал, реших, че искам нови предизвикателства. Позатворих си очите за някои неща и се присъединих към един консорциум, ръководен от неколцина смелчаци, запасени с достатъчно рисков капитал и неустрашимост да кандидатстват за лиценз за нов канал. Спечелихме конкурса с обещанието, че вместо да се превърнем в поредния разпространителски канал и да запълваме ефира с американски програми, ще продуцираме предавания, фантазирах как създавам нови, увлекателни, динамични, информативни, неповторими продукции. Загърбих шестцифрената заплата, служебното порше, неприлично надутите представителни разходи, частното медицинско обслужване, пенсионното осигуряване и безплатната карта за фитнес и се преместих в TV6. Но да сме наясно — не от алтруизъм! Крайната ми цел далеч не беше да образовам или забавлявам Негово величество Зрителя. Просто смятах, че новият канал ще има внушителен рейтинг, ще реализира безпрецедентен успех и аз ще разполагам с още по-солидни материални облаги, отколкото преди. Допълнителното преимущество, безценната изгода от новото начинание щеше да бъде властта, с която щях да разполагам. Вярно, щях да плувам в по-малко езеро, но затова пък щях да бъда по-голяма риба. Акула.

Тогава искрено вярвах, че телевизионният зрител копнее за нови предавания, с ново съдържание и нови идеи. С голямо огорчение съм принудена да призная, че сметката ми излезе крива. Рядко се подвеждам в преценката си за човешката природа, а и тогава за пръв път ми се случи да чертая по-розово бъдеще, отколкото можеше да се очаква в действителност. Изглежда, широката публика няма нищо против безкрайни повторения на стари сериали. Телевизии, които преди три години нямаха никакви шансове да просъществуват, сега уверено заемат челните места в класацията. Нашия канал като нищо може да го сполети съдбата на „Титаник“.

— Конкуренцията направо ни разкатава фамилията. Видя ли каква политика са въвели за Интернет? Не се ебават. — Хвърля ми годишен сравнителен доклад на бранша. Чела съм и него. — Хванали са младата зрителска аудитория. — Запокитва срещу мен трети годишен доклад. И с този съм запозната. — Номерът е в младите хора. Трябва да се ориентираме към тях.

— Тоест папагалски да копираме всички останали? — хапливо подмятам. Забелязвам, че на места лентите на щорите са пречупени. Мимоходом се питам коя ли е чукал, притисната до прозореца. Бейл разсеяно подминава съкрушителната ми забележка.

— Дай да наемем дизайнери в дънки. Секретарката например може да посреща клиентите с коктейл от водка и „Ред Бул“. — В очите му сияе надежда. Аз забивам поглед в бюрото пред него. Отгоре му се мъдри чаша, пълна с идентични жълти, безукорно подострени моливи. В ерата на цифровите технологии! Бейл обаче унесено нарежда: — Могат да слушат техно и да изпращат на приятелите си есемеси. И да идват на работа със скейтбордове.

— Което ще има благотворно въздействие върху програмната схема, така ли?

— Ще помогне да се родят нови идеи.

— Бейл, вече сме твърде стари. Дори най-младите сред познатите ни напоследък се стремят да отделят повече време за себе си и да си купят апартаменти. Не можем да пробием на тийнейджърския пазар.

— Тогава какво да правим? — вкисва се той. Бас държа, че вече е харесал заешкото костюмче за секретарката.

— Не зная. Младите хора около трийсет винаги са благодатна мина. — Хващам се за идеята като удавник за сламка. — По-добре да се насочим към тази категория зрители.

— Н-да, те имат много пари, които се чудят какво да правят, не знаят към какво се стремят и разполагат с много време. А какво ще кажеш за спорт?

— Открай време съм против поощряването на спортния фанатизъм — току-виж зрителите толкова се запалили, че изключили телевизорите и хукнали сами да практикуват любимия си спорт. Ние обаче нямаме интерес те да спортуват. На нас ни трябват мързеливци, разплути пред телевизионния екран. Бездруго вече има спортен канал.

— А, като стана дума, напиши оплакване. ASkyA прекъсват рекламния блок, за да съобщават актуалните промени в спортните резултати. Сигурно искат от рекламодателите допълнителна надценка за тази екстра. А където има реклама, там има и бюджет за предавания — предупредително заключава.

— Може да се възрази, че подобна практика отклонява вниманието на зрителя от рекламата. Това може би я прави неефективна, съответно трябва да струва по-малко.

— Да, да, драсни един-два реда в този дух и ги изпрати на рекламодателите — разпорежда.

— Накарай секретарката си да ги драсне — парирам. Разменяме свирепи погледи. Едновременно гневни и арогантни. И изплашени.

— Искам идея! — изписква той. — Една-единствена, но велика идея. Грандиозна идея. Дръзка идея. Поразителна, уникална идея, която да удари в земята ония копелета и новите им предавания. — Променяйки тактиката, се привежда над бюрото и заплашително зашепва: — Таблоидите и мъжките списания са пълни с ново изгряващи сексбомби, които водят безмозъчни шоута и с готовност се снимат по цици само и само да популяризират предаванията си. — Тъкмо се каня да оплюя този подход, когато Бейл допълва: — Трябва да измислим нещо наистина качествено, с което да ги бием. — Изтрива уста с длан. Само при мисълта за ново изгряващи сексбомби по цици лигите му потичат. — Ясно ли е?

— Нещо приковаващо вниманието. — Опитвам се да запазя хладнокръвие, но притискам длани към тялото си, за да не проличи как треперят. Надявам се виртуозното ми умение да омаловажавам да го подразни.

— Трябва ми огромна, шибана, рейтингоразбиваща идея. Заминавай да я съчиняваш.

Връщам се на бюрото си и най-сетне се отдавам на треперенето. Запалвам цигара и ближа изстиналото двойно еспресо. Изкуствените стимуланти са начин на живот. Бейл може и да е неописуемо грозен, но е професионалист. Макар и неохотно, му се възхищавам. Има право. От известно време се опитвам да си затворя очите за спадащия рейтинг и упорито отричам успеха на конкурентите. Но данните от уикенда са неоспорими — TV6 е много зле.

Сградата на телевизията се намира в северната част на Лондон. По силата на някаква странна климатична идиосинкразия стойността на валежите тук е по-висока от средната. Поне на мен така ми се струва. Краят на август е. В цял Лондон е лято. Уличните кафенета в Сохо са претъпкани — тълпи чиновници използват всяка почивка постоянно да сноват по улиците на Уест Енд. Момичета в оскъдни роклички и сандали с тънки каишки са забелязани чак в Хамърсмит. В Излингтън обаче е мрачно. По-точно в TV6 е мрачно.

— Всичко наред ли е? — пита Фай. Работи като мой помощник от осемнайсет месеца. Наех я, защото ми напомня за мен самата. Сериозна, амбициозна, отдадена на работата си. Което не е кой знае каква утеха в момент на криза.

— Чудничко. — Забивам поглед в компютъра, надявайки се да схване намека. Предпочитам да се справям сама.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не — отвръщам машинално. Лично аз наех Фай на работа, но въпреки това й нямам пълно доверие. Не защото с нещо ми е дала повод за съмнение. Дори като постъпи, полагаше огромни усилия да си станем „приятелчета“, но в крайна сметка осъзна, че аз не се занимавам с подобни неща. И не се доверявам. Въпрос на лични правила.

— Ако имаш проблеми с Бейл, може би мога да поговоря с него — предлага.

Въздъхвам. Да не иска да ми каже, че се опитва да ми помогне? Вдигам очи — усуква кичур от разкошната си руса коса на пръста си, потропва с крак и се усмихва на себе си. Подтекстът е, че тя и Бейл са в по-специални отношения. Наистина ли? Дали е спала с него? Каква противна мисъл. Вглеждам се по-внимателно, тя отвръща с предизвикателен поглед. Бледосините й очи, сияещи над изящно изваяните скули, срещат моите за части от секундата. Фай понечва да си тръгне. Поразителна жена. Майка й е норвежка, от нея е наследила скандинавската си самоувереност и красота. Фай е от онези жени, които дори с чантичка от мъниста и метална гривна изглеждат изискано, а не детински. Висока е един седемдесет и пет, няма ханш, бедра, корем. В очите на жените е съвършената жена. Бейл по принцип предпочита по-закръглени жени, но това все пак е обобщение. Възможно е да е преспал с нея. Във всеки случай не искам да я питам. Каква полза? Няма да ми каже истината. Ако е така, независимо какво си мисли, няма никаква власт над него. Възможно е обаче все още да се опитва да я съблазни, следователно не мога да си позволя да я отблъсна. Може да ми потрябва.

— Фай, мисля, че можеш да ми помогнеш. Свикай екипа на оперативка днес следобед. — Усмихвам се. И двете знаем, че го правя по задължение. Тя се ухилва в отговор и аз си отдъхвам. Може би още не е спала с него. Обикновено долавям тези неща преди дори самите участници да са осъзнали влеченията си. Колебая се дали да не я предупредя да внимава, но се отказвам. Ще си каже, че ревнувам или че съм твърде стара и не разбирам. Самото естество на съветите е такова, че предполага човек да ги пренебрегва.

TV6 се помещава в огромно стъклено здание на десетки етажи, което се извисява към безкрая. Сградата изглежда като съшита отвън, по подобие на центъра „Помпиду“ в Париж. Представлява странна смесица от ултралукс и кич. По алуминиевите маси в стил Конран^[3] се консумират диетични коли и воднисти топли напитки от машина. Саксийните растения уж трябва да обогатяват съдържанието на кислород във въздуха, но като че ли без особен ефект. Тъй като телевизионните студиа са едно от малкото места в Лондон, където все още може да се пуши, повечето служители смятат, че е задължително. Дните ни са обвити в непрогледна мъгла от тютюнев дим. Хората много-много не се разхождат, предпочитат да седят зад бюрата си. Това означава, че доста се работи, за сметка на общуването. Насрочването на среща е сигнал за сериозността на проблема. През стъклената преграда на кабинета виждам екипа си да се събира. Все едно наблюдавам разтревожени роднини край легло на болен. Подобна аналогия е опасно правдива. С изненада и задоволство установявам, че и те го осъзнават — всички са неспокойни и се потят от притеснение. Полагат огромни усилия да изглеждат така, сякаш не полагат никакви усилия. Това са съответно Томас и Марк (креатив), Джаклин (секретар продукция), Даяна (маркетинг мениджър), Греъм (мениджър спонсорство и реклама), Дебора (връзки с обществеността), Ричард (мениджър телевизионни емисии и програмна стратегия) и Фай. Тъй като работим в телевизия, гореизброените лица са известни с прякорите Том, Джаки, Дай, Грей, Дебс, Рики и Фай. Не можахме да измислим подходящо съкращение за Марк.

Членовете на екипа се споглеждат, за да подберат правилното изражение, на което да настроят лицата си. Мъчат се да преценят как трябва да изглеждат — угнетени от служебни тревоги, хладно безразлични или радостни и оптимистично настроени. Истината е, че повечето хора в нашия бранш не желаят да се простят със студентските си години. Обличат се като студенти. Всички са нездравословно слаби. Облеклото е вид изкуство. И най-беглият намек за усилие, и най-незабележимата следа от достойнство веднага биват осъдени. Всички имат вид на пристрастени наркомани, пушачи и пияници. Което е вярно. Не стига че приличат на студенти, но така и разсъждават. Само студент е в състояние да роди понятия като „криза на курсовата работа“ и „млечна криза в хладилника“. Това не са кризи. Кризи са земетресенията, гладът, цунамитата. Моят екип е наясно, че коледно парти без караоки е бедствие, но въобще не осъзнава главоломния спад на рейтингите в продължение на дванайсет поредни седмици като криза. Дори да зацепят за какво става дума и да се паникьосат за петнайсет минути, съзнанието им не е в състояние да задържи подобна сложна концепция. Обичайна практика е насред обсъждането някой да предложи да отскочим до близката кръчма, за да „освободим напрежението“. На връщане темата на дискусията отдавна е забравена и на дневен ред е спорът кой чипс е по-хубав — този със сол и оцет или онзи със сирене и лук.

Аз приемам нещата по-различно. За мен не съществува нищо по-важно от работата ми.

Никога не започвам заседание, преди внимателно да обмисля точно какво искам да кажа, как искам да го поднеса и какъв ефект целя. Макар и леко противна и заплашителна, Фай работи с желание и е амбициозна, следователно ще вземе дейно участие. Ще изпита искрено желание да се справи с проблема. С Том и Марк съм спала, но никой от двамата не знае, че съм била и с другия. (За ваше сведение, Марк е по-хубав, а Том е по-добър в леглото. Полага по-големи старания.) Значи не би трябвало да ми е трудно да задържа вниманието им. Особено предвид факта, че по щастливо стечение на обстоятелствата съм облечена с ненужно тясна фланелка и впити панталони, които плътно прилепват към краката ми тъкмо където трябва. С Грей не съм спала, следователно облеклото ми ще окаже двойно по-голямо въздействие. Дебс и Дай се стараят да се държат добре с мен, защото от време на време им давам полезни съвети за балсамите за коса и най-модните артикули, които непременно трябва да се притежават. Рики пък е гей и дава подобни съвети на мен самата.

— Здравейте — поздравявам непринудено.

— Здравейте — мрачно промърморват те. За миг имам чувството, че ще добавят „госпожице“.

— Какво е това? — питам и скептично посочвам кашона върху масата. Претъпкан е с балони, коледна украса, цветни моливи, пластмасови дрънкулки с лепенка на гърба, стари списания, тромпет играчка, няколко червени пластмасови носа и едно капучино.

— О, кафето ми. — Дай побързва да извади чашата си. Сръбва шумно, без да забелязва презрението ми.

— Питах за останалото. — Опасявам се да не би Дебс пак да е закъсала с детегледачката и да й се е наложило да доведе петгодишния си син в офиса. Дано не е — Бейл не е в подходящото настроение.

— Това е за стимулиране на творческото мислене — изчуруликва Фай и прелива от ентусиазъм. Поглеждам я в очакване на по-смислено обяснение. Тя се осмелява да опита: — Да се настроим по-креативно.

И без да съм чела автобиографията й, този коментар ми е достатъчен да разбера, че е имала идилично детство, учила е в най-престижните частни девически училища и баща й я е обожавал. Инак защо би гледала на живота толкова леко? Възнамерявам да я полея със студен душ.

— Фай, би ли ми припомнила в кой бранш работим?

— В телевизията. — Оглежда се предпазливо, не разбира накъде бия.

— А не смяташ ли, че телевизията по принцип минава за творческа сфера?

— Да, ъъъ, но…

— Извинявай, но да не сме някои загубени консултанти, та да ни трябват пластмасови играчки като доказателство, че сме способни да измисляме идеи? — Не повишавам тон. Не е и нужно. Тя смутено сваля кутията от масата и се опитва да я скрие зад по-конвенционалното средство за стимулиране на идеи — бялата дъска. Останалите предателски зарейват поглед встрани. Това също никак не ме изненадва.

— Така. Всички сте чели брифа. От нас се изисква да родим идея за централно шоу, което да привлече зрителска маса и реклама; интересът от страна на пресата е предимство. Господин Бейл дефинира проблема доста лаконично, вярвам, ще се съгласите. Цитирам: „Трябва ни идея, която да удари в земята ония копелета и новите им предавания.“ — Екипът си позволява неспокойно да се поразсмее. Аз може и да ги юркам, но той е голям гадняр и общата ни омраза към него ни сплотява. Запретвам ръкави и сядам на ръба на масата, усмихвам се и изчаквам доброто настроение да подейства. — И така, как се развива конкуренцията?

— ITV имат разнообразна програма от шоу предавания, популярни сапунени сериали и телевизионни игри с големи награди и купуват касови филми. Ето програмната им схема за следващите четири месеца. Имат и доста архивни сапунени сериали. — Рики старателно се е подготвил. За съжаление информацията е много депресираща. Отново се възцарява мълчание — доброто настроение се е изпарило.

— А какво планират Канал 4 до края на годината? — с надежда пита Фай.

— И тяхната програма не е лоша — смутено отвръща Рики, принуден да посипе сол в раната. — Имат всичко. Изкуство, музика, драми, комедии, забавни програми, развлекателни предавания, документални очерци, филмови премиери и дори рубрика, която се нарича „За после“.

— Какво е — порно ли? — любопитства Марк.

— Сигурно въобще не им трябва порно — вмята Том.

Поглеждам описанието.

— Порно.

Никой не знае дали да се радва, че Канал 4 са били принудени да прибягнат до подобно предаване, или да се потиска от мисълта, че масовата публиката ще умре от кеф. Плясвам с ръце:

— Добре, да се върнем на темата. Глупави идеи няма. И така, някакви хрумвания, дами и господа?

Взимам маркера и заставам пред бялата дъска. Мълчание.

— Хайде де — окуражавам ги. — Не се оставяйте чуждите програмни схеми да ви потискат. Човек преувеличава значението на историческите драми с висока продуцентска стойност, големи звезди и страхотна фабула. Те обаче са насочени към аудитория с твърде изискан вкус. Да потърсим друга пазарна ниша.

Фай стопля:

— Игралните филми са твърде скъпи за TV6. Забавните предавания са по-евтини.

— Именно — насърчавам я. — Забавните предавания са ориентирани преди всичко към гордостта и здравия разум на хората.

— Примерно игра? — предлага Том. По изражението му личи, че току-що е открил топлата вода.

— Точно така — поощрявам го. Наложи ли се да правим съкращения, пръв ще изхвърчи. — Само че какъв тип игра? — Мислено претеглям шансовете си да се преквалифицирам в учителка в началния курс, ако се стигне до най-лошото. Притежавам основните умения.

Подхвърляме си няколко идеи, но всичко е правено. Често пъти с по-голям бюджет. Продължаваме да предъвкваме темата.

— Можем да разширим дейността. Да речем, можем да си купим издателство или футболен отбор — предлага Грей. Тайната му мисъл е да снабдява с безплатни билети приятелите си.

— Тъпа идея — отбелязва Дай.

— Да, но Гари, търговският директор, я харесва.

— Мисля, че идеята е фантастична — отвръща Дай.

— Моля ви, нека не се отклоняваме от темата — намесвам се. Става ми горещо, а и времето напредва. Поръчвам още кока-кола и кафе. В цял Лондон работната сила се евакуира от офисите и се спасява по близките кръчми, където се сервира студена бира. Това обаче не важи за моя екип.

— Не можем ли да направим тематично предаване? — предлага Джаки. — Те са евтини и популярни.

— Абсолютно. На каква тема?

— За дейността на полицията — предлага Марк. — Можем да изобличим безогледните им действия и расистките им уклони.

— Те се справят и без помощта на телевизията — изтъква Джаки.

— Тогава за пожарната — подхвърля Рики. Направо му прималява, като си ги представи как се спускат по пожарникарския прът. Умира за униформи.

— Правено е. — Разочарованието му е почти престъпно.

— А за противните банкери?

— И за тях.

— За газта?

— Правено е.

— За електрическата компания?

— И за водата. За скандалите с комуналните услуги няма какво повече да се каже.

— Тогава за строителството.

— Всичко това вече е правено — въздъхва Марк. — Твърде е несериозно и клиширано.

— Ние сме развлекателна медия — напомням му. — Нямаме за цел да разискваме сериозни проблеми, като децата, неплатените сметки и любовниците, които вече не обичаме.

Отново се умълчаваме. Обхождам с поглед боклуците върху масата. Безброй празни кутии диетична кола, препълнени пепелници, засъхнали сандвичи. Планината от отпадъци и часовникът ми марка „Патек Филип“ ми подсказват, че е време да приключваме за днес.

— Добре, стига толкова. Трябва да се прибирате при партньорите и децата си. — Уморено се тръшвам на стола и отпускам глава на масата. Хладната повърхност ми действа успокояващо.

— Но не преставайте да мислите по темата. Идеята може да ви осени в метрото, във ваната или докато правите любов.

— Ти да не си болна! — ухилва се Джаки.

Изглежда, смята, че длъжностната й характеристика я обвързва с ангажимента да ме информира как стоят нещата в живота.

— Виж какво, Джаки, футболът не е въпрос на живот и смърт — футболът е нещо далеч по-важно. А телевизията? Тя е по-важна и от футбола.

Със смях затваря вратата след себе си. Но аз не се шегувам.