Адел Паркс
Да си намериш майстора (17)

17.

Бейл излезе с възможно най-абсурдното, най-вбесяващото и най-неуместното предложение до момента.

— Парти ли? — не вярвам на ушите си.

— Да, Йокаста, нали се сещаш — музика, пиене, веселба.

— Но защо?

— За тружениците, естествено. За да им се отблагодарим за усиления труд в момент на криза и за да отпразнуваме сегашния си възход.

Бейл — по-скоро олицетворение на есенцията на човешката подлост, отколкото на ангелското начало у човека — си няма и представа какво е това алтруизъм. Не хващам вяра на приказките му. Кой знае коя млада секретарка си е набелязал. Подозирам, че търси възможност да напие някого до безпаметност. И така да е, пак не си струва да се хвърлят на вятъра толкова пари.

— Я не го увъртай, Бейл. Кажи ми за какво става дума.

Веднага чистосърдечно си признава:

— Данъчни облекчения. Имам определен бюджет за обучение и развлечение на персонала.

— Аха. — Замислям се. Партито не е чак толкова лоша идея. Особено ако се състои след медения месец, когато ще съм хванала тен. Прехвърлям наум гардероба си, размишлявайки какво да облека, за да предизвикам възможно най-голяма сензация.

— Добре, ще гледам да организирам нещо през август.

— Август е твърде далеч. Трябват ми фактури с дати отпреди края на юли. Партито трябва да се състои този месец.

— Ами значи: Сори, Майкъл! — Бейл е толкова старомоден, че спокойно мога да си позволя да му пробутам подобна отживелица. — Ще трябва да възложиш организацията на някой друг. На двайсет и първи се женя. — И изтъквам очевидния факт: — След няма и три седмици.

— Значи ще стане преди сватбата. — Бейл посяга към настолния си рекламен календар от „Плейбой“. Съсредоточава се върху миниатюрните цифрички между грамадните цици и стегнатите задничета на моделите. — Днес е втори. Ще го направим в петък идната седмица — това е тринайсети. Не си суеверна, нали? Така ще имаш на разположение цяла седмица, за да изчистиш фактурите преди сватбата. — Бейл ме гледа втренчено. — Умееш да правиш такива хубави коктейли.

Иде ми да му се сопна, че това не влиза в длъжностната ми характеристика. И че имам не една и две задачи, които трябва да отхвърля, преди да изляза в отпуска. Както и да върви на майната си. Но в очите му припламва нещо, което ме навежда на мисълта, че въпросът не подлежи на дискусия. Бейл ме проверява. Иска да види дали съм достатъчно изпълнителна и отдадена на работата си, за да организирам голямо служебно мероприятие седмица преди сватбата си. Или предварително съм се разкапала от щастие.

Мизерник.

— Разбира се — усмихвам се и изскачам от кабинета му.

— Гадняр! — просъсквам, вече на сигурно място пред скрийнсейвъра на компютъра си.

— Какво става? — любопитства Фай, която тъкмо минава покрай бюрото ми.

— Както винаги. Бейл — простенвам. — Поставя ми все нови и нови задачи, за да провери няма ли най-сетне да се проваля. Само това ми липсва.

— Сега пък какво иска?

— Да направя купон.

— Купон ли? Велико! — радостно възкликва Фай, допускайки възможно най-голямата грешка в преценката си, доколкото позволяват човешките възможности. Като засича мълниеносния ми поглед, веднага се поправя: — Всъщност, като си помисля, не виждам нищо велико.

— И аз не виждам нищо велико — сопвам се в отговор. — Като изключим последните подробности около сватбата, имам да приключвам второто тримесечие, да пиша презентация за изпълнителния съвет, да следя как върви работата по „Трилогия на престъплението“, да издействам договор за отразяването на Тур дьо Франс, да избутам последното издание на „Секс със екс“ за този сезон и да одобря кастинга на семейство Скот за „Тедингтън Кресънт“!

Към края на списъка лицето ми порозовява като тоалет на Барбара Картланд.

— Добре, добре, всичко ми е ясно. Успокой се, розовото хич не ти стои. — Фай слага длан на рамото ми. — В момента не съм толкова натоварена. Мога да ти помогна.

— Ще го направиш ли?

— Естествено — изчуруликва жизнерадостно, съвсем не като животоспасителка, каквато всъщност се явява в случая. Иде ми да я разцелувам.

Все пак реагирам по-традиционно:

— Благодаря ти.

— Няма защо.

* * *

С Фай сме страхотна комбина. Тя поема организацията на партито — осигурява кетъринга и напитките. Съставя списък на гостите — в който освен служителите на телевизията са включени журналисти, незначителни знаменитости и зрители, спечелили награди от състезания — и разпраща покани. В продължение на две седмици работи по двайсет и четири часа на ден. Направо съм смаяна от предаността и приятелските й чувства. Вечно е затрупана с какви ли не графици, списъци, планове и справочници. Почти непрестанно виси на телефона в опитите си да привлече гости, пресата, изпълнители на живо и производители на рекламни чаши или разпраща имейли, факсове и куриери, целящи да придумат, принудят или примамят еди-кого си да направи еди-какво си.

Това ми дава свобода да се заема с останалите задачи. На всяка цена трябва да оставя служебните си дела в пълна изрядност. Нямам никакво намерение по време на медения си месец да провеждам продължителни телефонни разговори от чужбина. Работя като побъркана. От дългото висене в службата и голямото напрежение страдам от главоболие, смъди ми на очите и слепоочията ми пулсират. На тринайсети вече съм отхвърлила цялата входяща поща и съм приключила всички неотложни проекти. За седмицата между партито и сватбата ми остава единствено отчетът за тримесечието. Така след медения месец ще мога да започна…

Хм, с каквото се е насъбрало, докато ме е нямало.

— Край, свърших всичко! — ликуващо изпращам последното електронно съобщение със замах.

— Радвам се. Тъкмо вече се безпокоях, че Пепеляшка няма да дойде на бала. — Фай се е завряла под бюрото си да издирва обувката си с отворена пета. И двете сме в приповдигнато настроение, тъй като изпълнихме поставените задачи. Макар и прекомерни.

— Ами, и да изпусна твоето парти?! За нищо на света.

Облечена е с бяла рокля от „Мошино“, извезана с пайети. Изглежда като ледената девица или като дебютираща актриса в Ел Ей. И аз не бих могла да измисля по-подходящ тоалет. Явно го е подбирала с огромно внимание и струва цяло състояние.

— Ще се преобличаш ли? — пита ме, за кой ли път днес.

— Не се бях замисляла. — Тя се намръщва. — Добре, добре, ще прегледам шкафчето си. Все ще се намери нещо подходящо. — Зная, че е хвърлила много сили в това начинание и иска всички да оценят труда й, като на свой ред положат малко старание.

От самото начало решително се спря на черно-бялата гама. Каза, че изборът й до голяма степен бил предопределен от факта, че разпраща поканите в последния момент — тъй като гостите са предимно надувки от медийните среди, изискването за облекло в единия от тези два цвята не би представлявало никакъв проблем. Въпреки инструкциите петнайсет минути по-късно изниквам от тоалетната с току-що начервени устни и алена рокличка с марката на Джоана Хеър. Дрехата е плътно прилепнала по тялото, на цветчета, много женствена. Човек трябва да прави впечатление с появата си.

По смеха, звъна на чаши и тежкия аромат на месести водни лилии се ориентирам към терасата на покрива, където ще се състои джамборето. Вратите на асансьора се разтварят и пред мен се разкрива фантастична гледка. Келнери, облечени с дизайнерски дрехи „Пол Смит“, разнасят подноси с чаши шампанско. Цялата тераса е обкичена с десетки хартиени фенери и цветни лампички и макар да е още твърде светло и топло, за да изпълняват някаква друга функция, освен да висят за украса, създават невероятна атмосфера. По терасата небрежно са разхвърляни огромни шахматни фигури. Не разбирам предназначението им, но всички ги използват като пепелници и столчета. По стените са окачени луксозни бели изкуствени кожи. Храната изглежда невероятно изискана — купчини изкусителен хайвер и примамливи миниатюрни сладкиши с боровинки и сметана. Фай е направила верния избор, сервирайки на гостите си малко храна с деликатесен вид. Няма абсолютно никакво значение каква е на вкус, тъй като мнозинството от гостите биха предпочели да лъснат ботушите на цялата Британска армия, отколкото да консумират непредвидени калории. Не може да се отрече обаче, че медийните надувки изглеждат на ниво — добре изжулени, както прозаично би се изразила майка ми. Салонът е като ревю на дизайнерски марки — представени са всички, от Армани до Версаче.

Ефектът е магически.

Взимам си чаша шампанско и се оглеждам за интересен събеседник. Фай ми спестява усилието, втурвайки се насреща ми с писъци:

— Олеле, божичкоооо!

— Какво? Да нямам червило по зъбите? — Разтърквам резците си с пръст. Забелязвам, че по годежния ми пръстен е полепнал сапун — свалям го и започвам да го чопля с нокът. Фай изглежда страшно разстроена.

— Адски много съжалявам. Нямам представа как е станало. Разпратих съобщения по мейла. Адресът му е попаднал автоматично сред другите.

— На кого бе? — Фай не е в състояние да ми отговори, тъй като се взира в нещо зад гърба ми. Напомня ми на втрещен заек, прикован в светлината на фаровете на приближаващ камион. Обръщам се.

Аз съм заекът.

— Дарън? Дарън?! — Не мога да повярвам, че е той. Месеци наред се опитвам да повярвам, че повторна среща с Дарън би била най-лошото, което може да ми се случи, но сега, когато тази среща е реалност, съм длъжна да призная, че всъщност е най-хубавото. Тълпата наоколо магически изчезва и в салона оставаме само ние двамата. Което е истински кошмар, тъй като езикът е залепнал за небцето ми и не ми идва наум нищо подходящо. Напъхвам пръстена в джоба си.

Умопомрачителен мъж.

Не само че напълно съответства на образа от бляновете и спомените ми от последните шест месеца, но е още по-красив.

Очаквам да ме залее с водопад от гневни упреци, които бързам да отклоня предварително, задавайки вежливо-официален тон на разговора:

— За партито ли идваш? — Иде ми да се гръмна. Мисля, че е справедливо наказание за подобно изтъркано клише, но не ми се намира пушка подръка.

— Така ми се струва — отвръща той и се ухилва и потръпва едновременно.

— Браво, браво, толкова се радвам. — Това по става. Хем е честно, хем е директно. Зная, че честността и умението да се говори без заобикалки са качества, които Дарън високо цени. — Не очаквах да те срещна тук — бързам да поясня. — Понеже не съм те поканила лично. — Кошмарно. — Искам да кажа, че поканите не съм ги изпращала аз де. — Той ме гледа объркано. — Ти не си падаш по такива забавления, нали? — Гласът ми най-сетне секва и аз млъквам. Подозирам, че ни олеква и на двамата.

Стърчим неловко и гледаме как околните се забавляват. Най-сетне Дарън ме пита:

— Трикси ще идва ли?

Смазана съм. Дошъл е заради Трикси. Не заради мен.

Не че има шанс да е дошъл заради мен. Не и след като напълно го бях отрязала в продължение на цели шест месеца.

Нито пък е редно да искам да е дошъл заради мен. Сгодена съм за Джош и вече не се впускам в случайни връзки. Мъча се да си втълпя, че ревността е ленив остатък от предишния ми живот.

— Нямам представа. Мисля, че Фай сама не знае кого е канила, съдейки по изражението й, като те видя. Но ако дойде, неминуемо ще закъснее — додавам кисело. Той се е ухилил до уши. По нищо не личи да е разочарован, че Трикси може и да не се появи. Може би му е хрумнало за нея единствено понеже аз се държа като пълна идиотка. — Гостите са доста подбрани.

— Трогнат съм.

И за да не си помисли, че и аз съм трогната, бързам да поясня:

— А твоето име е попаднало в списъка случайно. Допуснали са грешка при персонализирането на поканата.

— Ха — прихва той. Дори отмята глава и се смее с глас. Както винаги, не съм сигурна дали споделяме шегата, или аз съм обект на присмеха му. Но не ми пука. Просто ми харесва да слушам смеха му. Действа ми ободрително. Никога не съм чувала по-жизнерадостен звук. — Ти си си все същата, а? — пита.

Истината е, че не съм. А ако му призная, че вече съм сгодена, само ще му дам нагледно доказателство. Устата ми сякаш е заварена.

Чакам да си тръгне, но той стои. Вместо това ме пита:

— Какво ще кажеш за най-новия хотел на Иън Шрейгър?

— Моля?

— Онзи в Бали? — Говори за Интернет-страницата, която ми препрати. Последната, която получих от него — преди девет седмици — беше на тема минерални извори. — Така и не си ми казала. — Дарън ме пронизва с поглед, който спокойно може да разбие на късчета гранитен блок. От препратените линкове личеше, че ги е подбирал с особено внимание. Всеки един от тях се отнасяше към някой разговор от безоблачните дни на нашето щастие. Двете седмици, когато се държахме като двойка. Двете седмици, когато бяхме двойка.

Прокашлям се:

— Аз… аз често посещавам сайта на Старски и Хъч. — Ъгълчето на устните му едва забележимо трепва. — И в сайта за историята на Оскарите. Всъщност всички статии бяха много интересни.

Дарън кима. Сковано и напрегнато. И едва забележимо. Нуждая се от питие. Не смея да се доближа до подноса с шампанско, да не би да използва случая да си тръгне; вместо това правя знак на един келнер и настоятелно го моля да ни донесе две чаши.

Дарън приема питието, но сякаш се чувства неловко.

— За какво да пием? — пита.

Обмислям дали да не му предложа тост в чест на годежа ми.

Отказвам се.

— Ами, хм, да пием за теб. Изглеждаш чудесно. Да пием за теб — предлагам.

— Не. Би било твърде некавалерско. Какво ще кажеш да пием за теб? Ти винаги си добре, нали? — Не зная какво да отговоря. Май не бива да приемам думите му буквално. Внимателно поклащам глава в знак на отказ.

— Понеже да предложа тост в чест двама ни, ми се струва малко не на място — срязва ме най-неочаквано.

— Май си прав — съгласявам се с неохота.

— Сетих се. Да пием за „Секс със екс“.

Поглеждам го право в очите.

— Хм, за „Секс със екс“ — промърморвам, защото, ако трябва да сме честни, сме тук именно заради него. Но какво иска да каже Дарън? Надали вдига наздравица за предаването. Той го ненавижда. Дали тогава няма предвид действителното си бивше гадже? Тоест мен? Да не би да флиртува? Докосваме чаши. Дано да флиртува.

Извадих безподобен късмет. Не мога да се отърся от усещането, че ей сега ще ми се извини и ще иде да разговаря с някой друг, но той не се откъсва от мен. Вместо това постоянно ми долива чашата, носи ми хайвер, обикаля с мен, позволява ми да го представя на безброй колеги. Когато се уморявам от гъмжащото множество, излиза с мен навън, танцува с мен, когато ме обзема такова щастие, че ми иде да се замятам като обезумяла в такт с гърмящите баси. Не се откъсва от мен, внимателно следи всяко мое движение, вслушва се в разговорите ми с другите хора и това сякаш му доставя удоволствие. Държим се така, сякаш от шест месеца се срещаме всеки ден.

Дарън не ме укорява публично за лаконичната бележка и внезапното ми изчезване — не обелва и дума за безобразното ми и безспорно озадачаващо поведение. Не зная как да тълкувам поведението му. Дотолкова ли не означавам нищо за него, та не намира в себе си и капка любопитство да се поинтересува защо се държа тъй странно? Ако бях малко по-доверчива, щях просто да си кажа, че ще ми поиска обяснение, но по-късно, за да не ме злепоставя пред колегите ми. Прекалено е възпитан. Твърде много му пука.

При мисълта, че държи на мен, едва не изпадам в истерия.

През цялата вечер е невероятен. Очарова и забавлява всички присъстващи. Завързва разговор с Дебс, Дай и Джаки, които са във възторг от външния му вид и непринудения му маниер. Трикси слуша със зяпнала уста теориите му защо жените се прехласват по Робсън Грийн.

— Буквално е хипнотизирана от теб — бъзикам го.

— Не от мен, а от наркотиците — скромно се ухилва той.

Наблюдавам го как упражнява магическата си дарба върху знаменитостите, които стриктно се придържат към правилото да не се прехласват и дори да не разговарят любезно с лица с по-ниски доходи от техните. Приковава вниманието на журналистите с цитати от собствените им писания и лично мнение по безброй въпроси, от плюсовете и минусите на избирателната система в Индия до брутния вътрешен продукт на Япония. Успява да направи впечатление дори на Бейл, който, в отчаянието си да се запознае с него, го проследява през целия салон и уж случайно го засича в тоалетната. През двете ни седмици заедно бях обрисувала зловещ, но точен портрет на шефа си, който вероятно е повлиял на личната преценка на Дарън. Макар с удоволствие да бъбри с кого ли не, от барманите до председателя на управителния съвет, упорито отбягва Найджъл и не го удостоява дори с небрежно помахване от другия край на салона. Всички са поразени от Дарън, а аз съм напълно омагьосана. Той е тъкмо толкова забавен, интересен, любезен и откровен, колкото си го спомням.

И още по-секси.

Чувствам се така, сякаш плувам в шампанско. Наместо кръв, бели дробове и нервна система в тялото ми бълбукат водопади еуфория. Главата ми шеметно се върти, обзема ме крайно лекомислие и дори ми олеква на сърцето.

Мамка му — ами ако някой му подшушне за годежа, преди да съм успяла да му кажа лично?

Мъча се да си проправя път сред тълпата жени, скупчени около него. Тъй като почти нямам напредък, пускам слуха, че е дошъл Роби Уилямс. Капризната им природа мигновено ги разпръсва и Дарън отново остава изцяло на мое разположение. Сякаш му олеква.

— Забавляваш ли се?

— Да, много ми е приятно да се запозная с колегите ти. — В тона му обаче долавям някакво скрито „но“, което ме радва. — Какво ще кажеш да идем на някое по-кротко място?

Тутакси се съгласява.

* * *

Тръгваме си от партито и безцелно се шляем край реката. Минаваме почти по същите места, където се разхождахме през януари — Нешънъл Тиатър, Роял Фестивал Хол, Хейуърд Галъри, Куин Елизабет Хол. Стигаме до моста „Уестминстър“ и спираме да погледаме гигантското виенско колело, наречено „Окото на Лондон“.

— Впечатляващо, а? — отбелязва Дарън.

— Страхотно — потвърждавам.

— Ето това най му обичам на Лондон. Простора, тълпите, прогреса, историята.

И започва да ми разказва с какво се занимава в Лондон и как въобще се е озовал тук; защо е напуснал Уитби, колко много обича родното си място и колко тъгува за него. Разпитвам го за семейството му и той ми съобщава последните новини. Сара очаква поредното бебе, сватбата на Ричард и Шели била фантастична. Показва ми снимка на Шарлот, как й връчват грамота за преплувани двайсет и пет метра. Усмихвам се при вида на миниатюрното, мокро, разтреперано телце, изпъчено от гордост. Засипвам Дарън с десетки въпроси, но отговорите му все не са ми достатъчни. Не знаех, че е възможно някой толкова да ми липсва.

— Те често питат за теб — казва.

— Наистина ли? — засиявам.

— Да, дори си имаш прякор.

— Какъв? — питам колебливо — не съм много сигурна да държа да узная.

— Наоми Кембъл — ухилва се той.

Прихвам да се смея.

— Ще се престоря, че е заради фетишистката ми слабост към обувки и външността ми на фотомодел, не толкова заради изумителната ми дарба да изпадам в най-неочаквани истерични припадъци.

Дарън се смее притеснено, тъй като е твърде честен, за да си признае или опровергае предположението ми. Като виждам как се смущава, прихвам още по-гръмогласно. Смея се на себе си, но най-чистосърдечно, понеже съм станала част от семейните шеги на клана Смит. Дарън ми разказва за болните си дървета и пак ме разсмива с описанието на новия си съквартирант. Разхождаме се и разговаряме с часове. На Чаринг Крос се отклоняваме от реката и се насочваме към Сейнт Джеймсис Парк, подминаваме Бъкингамския дворец и се спускаме покрай Хайд Парк.

Не помня точно в кой момент посегна към дланта ми. Мисля, че беше, когато прекосявахме Дъ Мол. Никога не съм държала мъж за ръка на публично място. Струвало ми се е толкова собственическо, толкова евтино… Дланите им винаги са лепкави, а и е трудно да вървиш по права линия, когато някой се е обесил върху теб.

Не изпускай дланта ми.

Сякаш ми поникват криле. Вечерта е необикновено топла и по улиците все още се шляят десетки хора. Включително „пешеходни терористи“, вгорчаващи живота на забързания гражданин — туристи, младежи с ролери и пенсионери. Но тази вечер дори навикът им да спират и да тръгват когато си поискат, да развиват опасно високи скорости и да крачат колебливо не ме дразни. Струват ми се неизменна част от пейзажа. Заедно с бездомните продавачи на списание „Биг Ишу“, тълпи тийнейджъри от новото юротраш-поколение, приятелските компании, които тъкмо привършват пикника на открито, регулировчиците, стопаните на кучета, конната полиция по Бърдкейдж и другите щастливи двойки.

Другите щастливи двойки.

— Заболяха ме краката — признавам най-сетне. — Да поседнем някъде за по едно питие.

— Добре. Къде?

— Не знам. Вече е късно, а и не познавам добре тази част на града.

Освен това искам да наемем хотелска стая.

Просто ей така. Защото, като изключим преплетените длани, разговора, смеховете и факта, че на партито отчаяно се гордеех с Дарън, има и нещо друго. Гърдите ми сякаш са оживели за свой живот — зърната ми са щръкнали до болка и отчаяно копнеят за неговите ласки. А бикините ми скоро ще експлодират. Примирам от желание. Прималява ми от копнеж.

Махвам на първото такси, което веднага спира — страшен късмет, който възприемам като знак на съдбата. Най-безсрамно заявявам на шофьора да ни закара в някой хотел.

— В кой?

— Все едно — отвръщам, раздразнена, че ни прекъсва, защото вече ни прекъсва. Прекъсва втренчените, похотливи погледи на Дарън, изпълнени с неприкрито желание.

Колата спира пред някакъв хотел. Изпаднали в пълен унес, плащаме за стаята и оставяме твърде щедър бакшиш. Криво-ляво се справяме с неловките формалности по регистрацията и избираме вестник за сутринта. Тъкмо когато вече си мисля, че сме на път да се строполим в леглото, Дарън се заковава насред фоайето.

— Трябва да поговорим.

— Та нали цяла вечер само това правим. — Подръпвам го за ръкава на сакото, нетърпелива да го замъкна до асансьора.

— Да поговорим за нас двамата. — Единствената тема, която избягвахме.

— Ех, че си дечко — подкачам го.

Той обаче неумолимо ме повежда към бара на хотела. Едно питие ще ми дойде добре. Не съм пила, откакто си тръгнахме от партито, което ще рече — някъде към девет. Вече е почти полунощ — съществува сериозна опасност да изтрезнея. В миналото неведнъж съм се оказвала в бар на лондонски хотел. Запозната съм с етикета. Веднага ще изникне сервитьор, който уж дискретно ще се засуети около нас. Ще избягва погледите ни и ще ни нарича „госпожо“ и „господине“ наместо обръщения, имащи каквото и да било отношение към действителната ни самоличност. Ще се увери, че сме наясно с местоположението на тоалетните, тъй като знае, че ще трябва да се снабдим с презервативи, а и най-вероятно ще се нуждаем от подходящо място, където да се разтоварим от прекомерната консумация. Ще подмени пълния пепелник с чист и ще ни сервира чинийка с кашу и меню с коктейли. Ще очаква от нас да се нафиркаме до козирката в старанието си да се отървем от гузната си съвест и мисълта за евентуалните последици, както и да му оставим огромен бакшиш, преди да се запрепъваме към стаята си. Дарън нарушава правилата, като си поръчва лимонада. Развеселена от детинския му избор, избухвам в кикот до момента, в който казва:

— А ти, Кас? Предлагам да запазим ясен разсъдък.

Аз искам двойна водка и помътен разсъдък, но поръчвам минерална вода. Не обелваме и дума, докато чакаме келнера да отиде до бара, да приготви напитките и да ни ги сервира. Когато най-сетне са на масата, никой от двама ни не предлага наздравица. Тишината полепва по мозъка ми и задавя носа и гърлото ми, сякаш в опит да ме задуши.

— Защо?

Този въпрос — възмутително откровен — ме шокира. Дарън наивно очаква също толкова откровен отговор. Иска целият му живот да се ръководи от истината. Аз пък, натъкна ли се на нея (което рядко ми се случва), я разглеждам като препятствие. Но поради късния час и тръпнещото очакване в гласа му капитулирам:

— Като някакво всеобхватно „защо“ ли да го приемам? Защо не се обадих? Защо не отговарях на съобщенията ти? Защо ме нямаше, когато идваше да ме видиш?

— Не, Кас, отговорите на тези въпроси са ми известни. — Амииии! Как така? — Зная защо избяга. Зная, че изпитваш ужас да не би да се обвържеш с някого, от което заключих, че не ми остава нищо друго, освен да изчакам. Надявах се с времето да разбереш, че намеренията ми са сериозни. Ако поне това не ми беше известно, как, мислиш, бих успял въобще да разговарям с теб тази вечер? Не смяташ ли, че съм се побърквал от гняв и… — замълчава — … болка? Но заключих, че дори да си ме наранила, не си го направила от жестокост, макар да беше много болезнено. Направи го, защото не знаеше как другояче да реагираш. Нараняваш хората, защото така си свикнала. И това е единствената причина, която ме възпря хубавичко да те насоля. Повярвай ми, имах огромното желание.

Млъква, аз го поглеждам. Очите му издават смесица от объркване и мъдрост, увереност и панически ужас. Толкова се срамувам. Ако ми се беше разкрещял, можех да се врътна и да си тръгна. Щях незабелязано да се шмугна в убежището на своята надменност и напълно оправдано да си кажа, че не ме разбира и никога няма да ме разбере. Само че той ме разбира.

— За минута не съм спирал да мисля за теб, Кас. За минута не съм спирал да те искам. И сега те питам защо не си позволяваш да ми повярваш?

Значи е прозрял. Поразена съм — това доказва преданост. Само че той си е такъв, пада си по предаността. Питам се как да отговоря на въпроса му. В крайна сметка нито веднъж не ме е подвел, наранил или разочаровал. Притежава качества и черти, които смятах, че са изчезнали с Мерлин и кръглата маса на крал Артур. Които сами по себе си са легенда.

Не намирам логична причина, поради която да не му се доверя.

Не мога да измисля и убедителна лъжа. Затова най-добре да му кажа истината, част от истината, нещо подобно на истината:

— Вярвам ти.

Лицето му, досега напрегнато и тревожно, се разлива в широка усмивка. Хваща брадичката ми, вирва главата ми и ме целува. Целувката е силна, всепоглъщаща, изпълваща. Дарън е доволен от отговора ми — смята, че шестмесечно изчакване в ролята на страничен наблюдател ме е вразумило. Следователно можем да пристъпим към асансьора и стаята си. Аз му вярвам, но той не бива да вярва на мен. Сгодена съм за Джош. И макар да зная, че съм дала дума, водена от погрешни мотиви, все пак съм дала дума. Горкият Джош. Горкият Дарън. Ако можех да се харесам поне мъничко, щях да съжаля и себе си. Зная, че трябва да се отдръпна, да прекратя целувките и да му кажа за Джош. Но не мога. Страхливка. Макар досега да беше истинско олицетворение на мъдростта, Дарън няма да проумее, че от страх да го обичам съм се сгодила за друг. И аз не съм в състояние да го проумея. Освен това ме е обладало такова дивашко желание към този човек, че не зная дали ще оцелея, ако отдръпне устните си. А докато ме целува, възпламенява кожата ми с ласките си и топли душата ми с нещата, които ми шепне, отново давам дума. Този път на себе си.

Това се случва за последен път.

Една последна забежка, преди да се завърна при Джош. Може и да вярвам на Дарън, но нямам вяра в любовта. И макар Дарън да се яви в живота ми със сертификат за качество, не е снабден с доживотна гаранция. За разлика от Джош. Затова смятам да се насладя на всеки миг от тази нощ и да се заредя със спомени, които да ми вдъхват сили и мъдрост цял живот.

Така поне възнамерявам да направя.

Тръшваме се в леглото, той ме обсипва с настоятелни целувки. Краката ми се сплитат около него, ръцете ни бързат да преоткрият всяка гънка, извивка и вдлъбнатина в телата ни. Само за секунди захвърляме лепкавите дрехи, кожата ни сякаш се споява и кръвта ни се смесва. Той покрива с целувки и ласки всеки сантиметър от тялото ми. Изследва видимите части — раменете, гърдите, бедрата; търси тайните места — пръстите на краката ми, сгъвката на лакътя, гънките между пръстите на ръцете ми. Аз го изпивам. Усещам вкуса на потта му и миризмата на възбудата му. Съсредоточавам цялото си внимание върху това — да го докосвам, да изследвам грапавините и мекотата на кожата му. Запознавам се с косата му и всички косми по тялото му. Гъстите, лъскави къдрици, пухкавият мъх между краката му, космите по гърдите, които на слабините загрубяват, острата четина, която никне по брадата му в същия този миг, докато сме заедно. Вслушвам се в туптенето на сърцето му и в дишането му. Те се ускоряват и стават неравномерни. Вдъхвам мириса на тялото му. Вкусвам го. Гледам го.

Миг преди да се слеем ведно, грабва лицето ми в дланите си и впива поглед в мен.

Познава ме. Мен, с неговите косми, полепнали по страната ми, и неговото семе по устните ми. Напрягам мускулите на бедрата и слабините си в опита си да го привлека още по-близо до себе си. Да го задържа така завинаги. В себе си. Със себе си. Питам се как съм могла да загърбя всичко това. Недоумявам как ще си тръгна за втори път.

Движенията ни стават все по-бързи и по-бързи, по-напрегнати, по-силни. Тялото ми откликва. Тръпката се заражда в пръстите на краката ми и пропълзява нагоре по глезените. Едновременно с това се надига и в пръстите на ръцете ми, заровени в косата му, откъдето се спуска надолу по гръбнака ми. Ръцете ми изтръпват от болката, която ми причинява цялото това съвършенство. Завива ми се свят, примирам в екстаз. През сърцето и по гръбнака ми пропълзяват невероятно силни тръпки наслада, които се сплитат в стомаха ми. В мига на срещата тялото ми се разтърсва в остри спазми на блаженство. Тръпна цялата. А когато той изкрещява, че ме обича, преливам от щастие.

Мигом всичко добива кристална яснота. Това е последното късче от мозайката, чаша ледена вода в палещ, душен летен ден, гъст горещ шоколад след изнурителен следобед на ски-пистата, слънчеви отблясъци върху мокрия паваж след лятна буря — онова, за което се пее в песните. Той е всичко това.

Изтощени и плувнали в пот, се отпускаме един до друг.

Като омагьосана проследявам с поглед логистиката по лягането — отива до тоалетната, поставя чаша вода на нощното шкафче, наглася климатичната инсталация, вместо пухената завивка се завива чаршаф. Наблюдавам го как се обръща на една страна, дишането му се забавя, раменете му равномерно се повдигат и отпускат. Намествам се плътно до него. Гърдите ми са долепени до гърба му, краката ми са преплетени в неговите, стъпалата се гушат в извивката на глезените му. И всичко започва да чезне. Пулсиращият гняв, цинизмът и мнителността, които разнасям от двайсет и шест години, постепенно избледняват. Наред с непоносимото чувство за самота и тъга, с което съм просмукана от януари насам. Просто съм пълна с любов, надежда и вяра в бъдещите възможности. Откритието, че сме проникнати от нещо далеч по-интересно от физическата наслада, е толкова галещо за душата! Признанието, че и аз, наред с всички други, притежавам потребността и способността да отдам някому уважението, приятелството, любовта и страстта си, кара сърцето ми да пее. Този човек е моя съдба. Този човек е моят живот. По дяволите, ще рискувам. Какво като няма гаранция? Ще рискувам. Какъв късмет, че имам тази възможност.

— Кас, спиш ли? — шепнешком прекъсва мислите ми Дарън.

— Не — отвръщам също така шепнешком, макар да недоумявам кого ще притесним с гласовете си.

— Питам се нещо.

— Какво?

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

Зная. Малко е необичайно, но на практика съм сгодена за двама.