Адел Паркс
Да си намериш майстора (14)

14.

Влюбването се оказва тъкмо толкова болезнено, колкото винаги съм си представяла. Започвам да мисля за Дарън още със събуждането. Сънищата ми до такава степен са обсебени от него, че вече ми е трудно да определя будна ли съм, или сънувам. Двете състояния се преливат в неясна мъгла. Ако отивам на работа с колата, Дарън ми се привижда на всяка улица, във всеки друг автомобил. Вълнението, което ме обзема, като го видя, е огромно. Разочарованието, което ме изпълва, като разбера, че както винаги, не е той, е достойно за смях. Като влизам в TV6, вечно се оглеждам дали не ме чака наоколо, което е абсурдно, като се има предвид колко мрази студиото и всичко, свързано с него. Слушам метеорологичната прогноза за Уитби, макар отлично да зная, че той е в Лондон. Как съм могла и за миг да си помисля, че Уитби е на майната си? Сега ме дебне отвсякъде. TV6 снима нов филм там и вчера излъчихме в новините кратък материал за легендата за Дракула с кадри от гробището, където ходихме и ние. Родителите на Иси си купиха каравана и Уитби беше едно от първите места, които посетиха. Неизвестно как Уитби се превърна в център на вселената. При всяко иззвъняване на телефона подскачам и винаги изслушвам съобщенията на Дарън по няколко пъти, но никога не връщам обажданията.

Отначало звънеше често и ми оставяше сложни съобщения. Джаки как ли не ме умоляваше да му се обадя.

— Обади му се, Кас. Не вярва, че си напуснала.

— Нямам какво да му кажа.

— Поне това му кажи! Ако не заради себе си, най-малкото заради мен. Откакто ми прехвърли разговорите с него, работата ми се удвои.

— Значи досега не си била достатъчно заета — отсичам, без да вдигам поглед от екрана. — Свържи се с администрацията и ги помоли да ми сменят вътрешния, а следващия път, като се обади, му кажи, че ако не ме остави на мира, ще сезирам полицията.

Дарън е идвал у дома два пъти. И двата пъти добросъвестно ми е оставил бележка, уточняваща кога ще се върне, тъй че за известно време се пренесох у Иси. Схвана посланието. Посещенията се прекратиха. Престана да се обажда. Освен понякога, късно нощем, когато очевидно е пиян… и нежно пропява само: „Аз съм.“ Продължава да ми изпраща имейли. Вече не ми пише дълги съобщения, в които ме моли да с свържем — изпраща ми само линкове към страници, които смята, че ще ми се сторят интересни. Статии за Одри Хепбърн, изследвания, посветени на телевизионните навици на населението, а вчера — най-новата държавна статистика за разводите. Питам се какво ли иска да ми каже. Трудно е да се разгадае посланието, което ми изпраща с тези статии, тъй като не са придружени с никакъв личен коментар. Сигурно трябва да се благодаря. Представяте ли си да ми беше написал „всичко най-хубаво“ или „с обич“, или „с много обич“ — щях да се превърна в Иси и да взема да анализирам смисъла на всяка думичка, а те така или иначе до една са напълно безсмислени.

Мислите за него нахлуват в съзнанието ми тъкмо когато най-малко ги очаквам. Както си чета сценария за поредното интервю, изведнъж се улавям, че размишлявам над неговите аргументи за колективната отговорност при излъчването на телевизионни предавания.

Глупости на търкалета.

Но той защити тезата си изключително стилно.

Де да можех да спра да си припомням доводите му. Всяка нощ заспивам със спомена за устните му върху гърдите си и се събуждам с усмивка. Която се изпарява след броени секунди — колкото мозъкът ми да обясни на сърцето ми, че преживяването няма да се повтори.

Никога.

Изглежда, зная милиони неща за него, тъй като постоянно размишлявам, припомням си, пред очите ми изплуват образи. А предстои да науча още толкова много! Вглеждам се в дърветата и се питам точно в какво се състои работата на един специалист по дървесни болести. Обсъждахме професията му, но искам да добия по-точно понятие. Искам да си представям в най-големи подробности как протича денят му. Питам се как изглежда жилището му и каква кола кара. После си напомням, че е по-добре да не зная, за да ми е по-лесно да го забравя. Единствено въпрос на време е да го излича от съзнанието си. Утешавам се с мисълта, че отначало всичко е невероятно впечатляващо. Как другият човек сресва косата си на път и как си духа носа, какво смята за държавната политика по отношение на външния дълг на страните от Третия свят, как предпочита филето от риба тон. Всички тези подробности изглеждат невероятно привлекателни, но ако бяхме останали заедно, отдавна щяха да са ми дотегнали. Ако постоянно се сблъсквах с тях, несъмнено щях да престана да ги забелязвам. Ежедневието не е необикновено и красиво. Нито е интересно. Нито пък е ценно. Като спомените. По-добре да запазя непокътната сладостта на спомените, отколкото да захабявам чувствата си от ежедневна употреба.

Отчитам, че звуча като Иси. Но всичко е под контрол.

* * *

Предписвам си обичайния антидот за подобни случаи — закипява бесен труд. Отчаяние, измяна, ярост, депресия, потни длани и пресъхнали гърла, но не и в моя живот. Сватбите изваждат на показ най-лошото у хората. Което идеално ме устройва. Британското население оправдава надеждите ми — параноята и ревността се ширят навсякъде, а когато хората осъзнават, че една сватба предлага отлична възможност за отмъщение, напливът от участници буквално става неудържим. Кому е нужно повече? Унизителната драма се разиграва пред очите на огромно студио, претъпкано с близките и роднините на жертвите (плюс 10.6 милиона зрители, и този брой непрестанно се увеличава). Истина е, че в суматохата около сватбените приготовления дребните неприятности ескалират. Решението каква да бъде бутониерата — с карамфили или лилии — лесно може да прерасне в скандал на тема женим ли се, или се разделяме; в този смисъл изборът между Карамфила и Лилия никак не бива да се подценява.

Опровержението, което написах в отговор на писмото на епископа, беше публикувано във всички престижни вестници. Което породи тъкмо толкова възмущение, колкото беше необходимо. Бяха отправени призиви към правителството да се намеси в скандала, като въведе сертификат за категория на телевизионните предавания, както при кинофилмите. Разумно предложение, което никой с поне капчица здрав разум не би могъл да оспори. За щастие таблоидите не разбраха за какво става дума и отново подхванаха старата песен за свободата на словото и цензурата на „Големия брат“. Вдигна се страхотен шум. Жълтата преса така и не успя да излезе с достоен контрааргумент срещу предложението за категоризация на телевизионните предавания, но в публичното пространство се нагнети достатъчно недоволство, за да гарантира присъствието на спора (и най-вече на предаването) на първа страница на вестниците седмици наред. Полемиката ме изпълва с радост. Влече след себе си редица изключително благотворни последствия, от които лавинообразното нарастване на желаещите да участват в предаването е най-малкото. Получих картбланш да заснема нова поредица, която да продължи чак до юли. Рекламодателите добиха увереност и започнаха да отпускат по-големи бюджети, което пък ми развързва ръцете да развия програмната схема на канала. Откупихме четири касови филма, които ще привлекат огромна зрителска аудитория. Инвестирахме допълнителни средства в сериала „Тедингтън Кресънт“, наехме по-добри сценаристи и поръчахме нов декор, който да не е направен от тоалетна хартия като досегашния. Пуснахме и няколко нови предавания — състезания, сериали и документални филми. Превърнах се в Цар Мидас.

Единственото неприятно последствие е, че поради шумния успех на „Секс със екс“ Бейл се зае лично с управлението му. Като всички добри началници, основният талант на шефа ми е да открива печелившите проекти, разработени от някой друг, и да си ги присвоява. За пръв път му се удава така да ме изпързаля — обикновено проявявам прозорливост. Но без да искам, му поднесох на тепсия възможността да ме прецака. Бейл нарича пътуването ми до Уитби „периода на зеления хайвер“. Често го изтъква като пример за слаба преценка и проява на безотговорност от моя страна. С което, разбира се, намеква, че щом веднъж съм допуснала подобна чудовищно безмозъчна постъпка, винаги съществува опасността тя да се повтори — а на карта е заложено много повече от напрегнатия снимачен график. Независимо от образцовата ми биография, описваща дванайсетгодишния ми опит в бранша. Подобно отношение адски би ме подразнило, но познавам правила на играта — повечето аз съм ги измислила, затова съм готова да преглътна цялата тази гадост с достойнство.

За пред хората.

Насаме обмислям начини да разпространя снимките на Бейл в женско бельо, с които се сдобих от поредното излъгано канарче. Предостави ми ги с удоволствие, тъй като му правила свирки в продължение на три седмици срещу обещанието да я „нареди в телевизията“. В действителност така я „нареди“, че я уволниха. Направила снимките при един от по-екстравагантните им сеанси. В замяна й написах препоръка въз основа на качествата й, но не онези, от които се бе възползвал Бейл. Освен това я посъветвах да наблегне на стенографските си умения за сметка на еротичните услуги. Опасявам се, че думите ми са отишли нахалост. Подхлъзне ли се веднъж човек с подобни обещания, така и не успява да си стъпи на краката. Не знам кога и дали въобще ще кача снимките в Интернет, но се радвам при мисълта, че ги притежавам.

Натрапчивото присъствие на Бейл се отразява на цялото предаване, най-вече защото той въобще не разбира за какво става дума. Ключът към успеха на „Секс със екс“ е непринудеността. Сега елементът на изненадата напълно липсва.

Обявихме телефонни линии за желаещите да участват, като заявките се приемат от психотерапевти. Напоследък вече почти не правя интервюта — за целта разполагам с екип психолози. Каналът се ангажира със сватбените приготовления още от момента на годежа, често пъти дори участваме в избора на годежен пръстен. Присъстваме на шивашките проби и редактираме списъка на гостете. Поемаме всички разноски, ако мероприятието въобще докрета до олтара, но сме по-досадни от двайсетима родители, тъй като упражняваме правото си да даваме акъл за всичко — от сватбената торта до консумацията на брака. Разполагаме с цели екипи от хора, специално подбрани според способността си лесно да се сприятеляват или поне убедително да симулират приятелски чувства, които имат за задача да се сближат с жертвите. Превръщаме се в незаменим съветник на обикновените хора, обладани от желанието да се съревновават. Тъй като в крайна сметка всичко се свежда до съревнованието. Кой кого ще избере? Само мен ли обича? Нищо не се оставя на случайността. Вече почти не се случва с угасването на светлините в студиото участниците да изгубят присъствие на духа и да започнат да се питат: „Какво правя тук?“ Подобна реакция е малко вероятна, тъй като гостите репетират с режисьор, следват предварително подготвен сценарий и биват подробно инструктирани и за най-малките подробности. Знаят как трябва да реагират, ако бъдат унижени пред очите на милиони зрители (в идеалния случай жените се разплакват, а мъжете налитат на бой, но понякога нарочно излъгваме очаквания на публиката, за да постигнем по-голям ефект). Знаят как да се държат, ако партньорът им остане верен (сладка утеха, примесена с непоколебима увереност). Упражняват се как да седят, как да ходят, как да държат ръцете си, как да плачат, как да нанасят юмручни удари и ритници. Аз лично съм на мнение, че предаването изгуби едновремешната тръпка, но Бейл така трепери над купищата пари, които се изсипват покрай „Секс с екс“, че и дума не дава да се издума за връщане към стария, по-импровизиран подход. Мога да защитя позицията си, но кой знае защо, вече не се паля толкова. Повече се вълнувам от новите предавания, които се опитваме да наложим.

Свиквам екипа, за да обсъдим някои идеи. Наблюдавам ги през стъклената преграда на кабинета как се събират. Вече нямат вид на разтревожени роднини край леглото на болник, както през август миналата година. Изумително е какво може да стори с хората десетмилионен рейтинг само за шест месеца. Колегите ми изглеждат щастливи и доволни, горди и въодушевени. Видя ли, Дарън Смит?! Иди се гръмни!

— Здравейте, хора, как сте?

— Възбудени до крайност — отвръща Том. Порицавам го с поглед. Лъже. Виждала съм снаряжението му, но и при най-добро желание трудно може да мине за възбуждащо, камо ли до крайност.

— Бива.

— Върхът.

— Супер — отговарят съответно Марк, Джаки и Грей. Надявам се, осъзнават, че дължат тази еуфория на мен.

— Радвам се да го чуя. Да се захващаме за работа. — С поглед изстрелвам Рики от стола начело на заседателната маса и заемам мястото му, поемайки командването в свои ръце. Всеки излага накратко най-актуалното в работата на отдела си. Грей докладва огромно увеличение на приходите от спонсорство и реклама. Очаквах подобно развитие, но останалите радостно ахкат от изненада. Дай ни зарадва с още по-приятна новина — изпълнителният съвет увеличава два пъти и половина маркетинговия бюджет на екипа; Том и Марк тутакси започват да спорят къде да идем да обядваме.

— В „Кво Вадис“?

— Не, в „Айви“.

— Стига детинщини — срязва ги Фай. — Имаме по-важна работа.

Учи се момичето.

— Каква например?

— Например какво ще правим отсега нататък — отвръщам. — Не бива да губим инерция.

Започваме да си подхвърляме идеи:

— Да пуснем продължение на „Секс със екс“. Нали се сещате, как живее двойката след сватбата. Дали са направили верния избор — предлага Джаки.

— Отговорът е очевиден — заяжда се Фай.

— Но пък е евтино като продукция — оправдава се Джаки, знаейки, че е по-важно да направи впечатление на мен, отколкото на Фай.

— Права си, става — окуражавам я. — Направи писмено предложение. Да звучи секси. Приложи и снимков материал.

— Какво ще кажеш да пуснем поредица, посветена на известни серийни убийци? — предлага Том. — Да речем — сравнение между Йоркшърския изкормвач, Убийците от ливадите и Доктор Смърт.

Впрягам цялата си воля в усилието да прикрия отвращението си.

— Може и нещо по-популярно, примерно известни тирани и деспоти. Като Сталин, Хитлер и Пиночет — и публиката гласува кой е бил най-жесток — намесва се Марк.

— Много е зловещо — отбелязва Грей за най-голямо мое облекчение, тъй като ми спести неприятната задача да им разваля удоволствието. — По-добре да се придържаме към тематиката, която владеем най-добре — унижение и излагания на редовия гражданин.

— Н-да — прегръща идеята Рики. — Да направим филм за група младежи на ергенски уикенд. Нали се сещате, да ги покажем как облизват циците на проститутка, навлажнени с „Гинес“, или се завързват голи за уличните стълбове.

— Страхотна идея — запалва се и Фай. — Може да снимам мацки, които се забавляват по женски, като драйфат в ръчните си чанти и пеят „Нека те позабавлявам“, разкопчавайки сутиените си.

— Не, не, мисля, че трябва да се спрем на нещо по-престижно — възразява Дай.

Иде ми да я разцелувам.

— Примерно тайно да проследим някой политик или богаташ. И да го покажем как танцува върху бара и облизва гърдите на проститутка, навлажнени с „Гинес“.

Иде ми да я ритна.

— Или пък да пуснем поредица за известни личности — включвам се и аз.

— Абсолютно! — въодушевява се Джаки. — Ровим се в калното им минало и изваждаме на бял свят купища компрометиращи снимки.

— Не! — изкрещявам мъничко по-силно, отколкото възнамерявах. — Нещо по-… — поколебавам се, тъй като се безпокоя как ще им прозвучи предложението ми — … рентабилно.

— Тъкмо де, грозните тайни са много рентабилни. Рекламодателите веднага ще оценят потенциала и ще вложат маса пари — коментира Фай.

— Имах предвид в емоционален план. Примерно поредица за известни личности и целите, които си поставят през новото хилядолетие, или, ако нямат конкретно решение, да ги мотивираме да си обещаят да постигнат нещо, докато ни гостуват в студиото.

— Даа — провлачва Рики, но явно не кипи от ентусиазъм.

Плъзвам поглед по лицата на останалите, които упорито са впили взор в паяжината в един ъгъл на тавана. Макар и смутена, продължавам:

— Добре де, може би примерът наистина не е много подходящ, но мисълта ми беше да предложим нещо малко по-смислено от досегашните бози.

— Абсолютно.

— Точно така.

— Напълно сме съгласни — хорово отвръща паяжинонаблюдателният отряд.

— Наистина ли? — усмихвам се радостно.

— Да, примерно предаване за травестити. Ето, това е една много смислена тема.

— Или за пластична хирургия. Да речем, потресаващи истории за жени, които отчаяно се опитват да задържат съпрузите си и са готови да се подложат на какви ли не хирургически издевателства… особено пък ако операцията е била неуспешна.

— Стига с тия стереотипи — провиква се Фай. — Защо не мъжка пластична хирургия? Хващаме примерно удължаването на пениса. Темата е безкрайна.

Всички ехидно се подхилкват. Аз си мълча. Олеква ми, когато някой предлага да отскочим до близката кръчма, за да „освободим напрежението“. Моля се на връщане на дневен ред да излезе спорът кой чипс е по-хубав — този със сол и оцет или онзи със сирене и лук, а темата на дискусията отдавна да бъде забравена.