Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Game Over, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 43гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2009)

Издание:

Адел Паркс. Да си намериш майстора

ИК „Ера“, 2003

Редактор: Светла Иванова

Художник: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. —Добавяне

20.

Хуквам към метрото, стъпките ми отекват по тротоара, кръвта пулсира в слепоочията ми, сърцето ми бие до пръсване. Тичам чак до станцията на „Тауър Хил“. Подминавам доволните тълпи, които пият бира на улицата — хората ме подкачат и ми се присмиват, задето съм плувнала в пот и не нося спортен сутиен. Продължавам да тичам. Във фитнесзалата обикновено изминавам по петнайсет километра всеки ден, но не съм ходила на тренировка от „предаването“. Не че се страхувам от неизбежното сочене с пръст (в нашия салон скандалните личности са по на почит от знаменитостите — момичето на рецепцията едва не получава оргазъм всеки път когато види Джефри Арчър на бягащата пътечка) — просто нямам мотивация. Цялото ми време беше посветено на това — да открия Дарън. Вследствие на което сега страшно се задъхвам. От друга страна, затрудненото дишане се дължи не само на бързо влошаващата се физическа форма на тялото ми. А и на вълнението. Надеждата. Бъдещите възможности. Все амбициозни цели. Но съм длъжна да опитам.

Едва на метростанцията си давам сметка, че в бързината съм забравила да си взема чантата. Кога ли съм станала такава блейка?

— Добър ден, може ли да ви помоля за един билет, ако обичате? — усмихвам се мило — всъщност пускам в ход най-ослепителната си усмивка.

— Докъде?

— До Саут Кенсингтън.

— Един и осемдесет.

— Нямам пари. — Усмивката е замръзнала на лицето ми.

Продавачът изсумтява презрително.

— Да не сме благотворително дружество?

— Моооля ви се. Случаят е много спешен. Незабавно трябва да отида в Саут Кен. — Изоставям специалния очарователен тон, вдъхващ авторитет, и го удрям на молба. Служителят остава глух за тревогите ми.

— Мърдай. Имаме други клиенти. С пари.

Не помръдвам.

— Мооооля ви. — Май ще се разплача. Сълзите, които сдържам от години, постоянно заплашват да рукнат. Чиновникът въобще не ме поглежда.

— Като нямаш пари, няма да се возиш. Разкарай се.

Това е пословичната капка. В гърдите ми се надигат дълбоки, грозни, неудържими стонове. Не мога да разбера откъде излизат — със сигурност не от устата ми, следователно от носа или може би от ушите ми.

— Непременно трябва да отида там. Той е там. Той е там — ридая, което е абсурдно, както и да го погледне човек. Като начало — служителят от метрото не знае коя съм аз, нито кой е „той“, пък и въобще не му пука. Второ, аз самата не съм сигурна, че ще открия Дарън. Забелязвам сопол на ръката си, а спиралата ми, непочиствана с дни, се е размазала по лицето ми. Причернява ми пред очите от сълзи, сополи, разкаяние, фрустрация, болка и празнота. Свличам се на земята. Не мога повече. Години наред се преструвах, че не ми пука, после взе да ми пука, а сега не само че ми пука, ами налетях право в отчаянието. До гуша ми дойде. Живот без Дарън не ми стига.

— Аз ще й платя — долавям топъл, провлечен американски говор. — Струва ми се малко отчаяна. — Не смея да повярвам, че някой се държи мило с мен. Имайки предвид водопада от оскърбления, който напоследък се изля върху мен, вече почти бях изгубила надежда. Не ми остава друго, освен да предположа, че този тип е пристигнал в Англия съвсем наскоро и още не е чел пресата. Добрият самарянин коленичи до мен сред угарките и смачканите бирени кутии. Не му е лесно, тъй като, изглежда, се радва на добър апетит не само на закуска, но и на обяд и на вечеря.

— Ха, не си ли ти онова момиче от телевизията? — прошепва, подавайки ми билета.

— Не беше така, както го изкараха — защитавам се през сълзи.

— Нищо не е такова, каквото изглежда. — Той с мъка се надига и ми подава ръка. Позволявам му да ми помогне да се изправя на крака.

— Не сте журналист, нали? — питам неспокойно. Поклаща глава и изчезва в тълпата забързани туристи.

Преценявам ситуацията. Вдигам очи и забелязвам охранителна камера. Съществува известна възможност това да е поредният капан. Този тип може да е подставено лице.

Вземам се в ръце. Само Линда знае къде отивам. Тя никога не би станала съучастничка в заговор.

Възможно е обаче да са ме проследили. Дишам на пресекулки. Човекът ми се стори почтен. Колкото и невероятно да изглежда, като че ли просто направи едно добро дело. Не губя повече време в размишления. Пъхвам билета в автомата на бариерата и се втурвам към перона.

* * *

При вида на жълто-сивкавата сграда в гърдите ми прииждат чувства — позволявам си да се надявам, че може би, кой знае, той е тук, в Природонаучния музей. Осъзнавам, че отново съм изправена пред проблема с парите. На входа излъгвам, че са ми откраднали чантата. Служителите са твърде възпитани, за да ми се изсмеят в лицето.

— Обадихте ли се в полицията, госпожице? — пита яката лондончанка на входа.

— Не — признавам. — Но ще го направя.

— Кога — след като посетите нашия тиранозавър рекс ли?

— Да.

— Разбира се.

Чашата на търпението ми скоро ще прелее — качество, което напоследък бе подложено на доста провокации, — но съумявам криво-ляво да запазя присъствие на духа и да убедя музейните работници да ми позволят да позвъня на Иси. Тя им продиктува номера на кредитната си карта и те ми издават билет.

Блъсвам въртележката на входа и хуквам право към галериите. Търча нагоре-надолу по трите реда стълби и постоянно се оглеждам наляво-надясно. Не го забелязвам. Препускам из огромните коридори и надничам във всяка експозиция и кафене, които се изпречат пред погледа ми. Виждам безчет насекоми с приковани криле, фосили, препарирани орли и тигри. Мечтата на препаратора. Но не и Дарън. Проверявам в залите с кристалите, с бозайниците и с динозаврите. Виждам всяка фаза от растежа, зрелостта и старостта на всяко животно, растение и минерал, но не и Дарън. Повтарям цялото упражнение два пъти. След час и половина истерично и безплодно издирване отново се озовавам в централното фоайе. Цялото това търчане беше напълно безполезно, само привлякох върху себе си десетки учудени погледи и за съжаление станах център на вниманието.

Разбира се, че беше безполезно.

Настанявам се под скелетите на динозаврите, заобиколена от готически арки и въодушевени туристи, задълбочени в четене на пътеводители на всевъзможни езици. Доста е зловещо. Преобърнах целия музей, но той не е тук. Беше доста налудничаво от моя страна да се надявам, че ще го открия. Защо не разпитах Линда както трябва! Например кога е смятал да идва. И твърдо ли е възнамерявал да го направи. Толкова се зарадвах, че попадам на някаква — макар и най-далечна — следа, че дори не успях да се възползвам от подадената информация. Не мога да позвъня на Линда. Ще й навлека големи неприятности, ако майка й разбере, че е говорила с мен. Чувствам се тъпа и нещастна. Готическите водоливници очевидно са наясно със ситуацията от самото начало, защото май ми се присмиват.

Трябва да погледна нещата отстрани.

Отивам в тоалетните. Както обикновено, пред кабинките се извива километрична опашка от жени, чийто пикочен мехур е пълен до пръсване. Чакам равнодушно, твърде изтощена да нервнича, за да изплаша околните, та дано започнат да пишкат по-бързо. Улавям отражението си в огледалото — потресена съм. Изглеждам напълно изпаднала. Новата ми прическа изисква минимално внимание — едно бързо сресване с гребен, малко лак, след което леко разрошване с пръсти, за да не личат следите от гребена. Аз обаче не съм се потрудила да извърша дори тази проста операция и цялата ми коса е сплъстена на тила. Всъщност от предаването насам не съм се преобличала, не съм се гримирала и не съм яла. По принцип съм слаба, но сега направо съм изпосталяла. Цяла седмица пуша, за да убия глада, да се разсея и за утеха. Дрехите и косата ми са пропити с миризмата на фасове. Кожата ми е посивяла, очите ми са хлътнали. Приличам на ходещ пепелник. Наплисквам лицето си със студена вода и решавам да се върна при динозаврите — те изглеждат по-зле и от мен.

В продължение на три часа бавно се шляя из галериите и макар да съм готова да призная, че рибите, земноводните и влечугите са интересни по своему, въобще не могат да се мерят с Дарън. Научавам, че динозаврите са се появили преди двеста и трийсет милиона години и са просъществували сто шейсет и пет милиона години, но съзнанието ми отказва да го възприеме. Дарън го няма само от една седмица и тези седем дни вече ми се струват цяла вечност. Разбирам също така, че големите гущери са живеели на сушата и не са можели да летят, а са се придвижвали с помощта на крака, разположени под туловището. Замислям се дали да не пиша до филмовата редакция в телевизията, тъй като съм сигурна, че съм гледала касови филми с летящи динозаври, но нямам сили. Посещавам експозицията, посветена на физиологията на човека, и гледам филм за възпроизводителния процес и развитието на бебето, от който направо ми призлява. Не само заради кръвта, но и защото е доказателство — сякаш ми е необходимо!, — че любовта, животът и изживяването на този живот са истинско чудо. Въздъхвам и си поглеждам часовника. Четири и половина. Гладна съм. Решавам за последен път да обиколя галерията, посветена на живата природа, след което с огромно нежелание ще се откажа. Ще се прибера у дома и ще си направя спагети.

Тази галерия е феноменална. Състои се от няколко експозиции, демонстриращи нагледно, че всеки животински, растителен и човешки организъм е просто частица от сложна система. Атмосферата, хидросферата и литосферата на Земята са представени с помощта на страхотни холограми със специални ефекти. Има кът на тропическата гора, озвучен с шума на проливен дъжд и цвъртене на птици. Друг кът е посветен на океаните и крайбрежните ивици. Тук отеква плисък на океански вълни и крясък на чайки.

Уитби.

Той.

Може би си въобразявам, но ми замирисва на морска вода.

Погледът ми се натъква на далеч по-неромантична гледка — препарирана гърмяща змия и разлагащ се заек.

Прекосявам ураганните ветрове и се насочвам към претенциозния камбанен звън, който ми напомня музиката, звучаща на пазара Камдън. Крача по тъмен коридор към серия огледала, които отразяват и пречупват светлината, създавайки у гледащия усещането, че се намира извън Земята и наблюдава хидросферата отстрани. Безкраен е кръговратът на водата във всичките й форми — течност, пара, лед. Не разбирам точно как става. Но мащабните сребристи холограми са невероятни.

Дарън.

Изведнъж се оказвам заобиколена със стотици негови образи. Виждам Дарън. Намира се точно до мен, вдясно. Намира се точно до мен, вляво. Посягам да го докосна, но ръката ми увисва във въздуха. Виждам го. Стои пред мен, стои зад мен. Вдигам поглед и го виждам над главата си. После изчезва.

Дъхът ми напуска тялото ми и създава вакуум. Не мога да дишам. После отново нахлува в дробовете ми и едва не се просвам на пода.

Той беше там. Това беше той. Мъча се да съобразя къде е стоял и кои от образите са били просто сенки и отражения от самите огледала. Не съм в състояние. Тъй или инак, има само две възможности — назад през тропическата гора към залите „Уотърхаус Уей“ или напред към експозициите „Гледки от Земята“.

При страховитите влечуги или в космоса?

Хуквам към „Гледки от Земята“. Над редица от шест статуи, изобразяващи различните аспекти на живота на планетата ни, се извисява драматичен макет на самата Земя, която се върти между две гигантски стени. Те изобразяват Слънчевата система и нощното небе. Налитам на група ученичета, шумни, доволни и свръхвпечатлителни като всички деца. До едно са облечени в тъмносиньо и се сливат в неразличима маса от раници, акне и конски опашки.

Той е пред групата.

Спуска се с огромния ескалатор, който минава през Слънчевата система.

Нямам време да съблюдавам английските традиции. Със зъби и нокти си проправям път през тълпата ученици. Те шумно дават израз на недоволството си:

— Ама то има опашка, госпожо.

Мъчат се да ме изблъскат назад с лакти, но са безсилни пред моята любов и силата, която ми вдъхва паниката.

— Извинете. Движите се в грешната посока.

Не. Най-сетне се движа във вярната посока. Приковавам очи в тила на Дарън и не го изпускам от поглед нито за миг. Той не ме забелязва, засега решавам да не го викам. Децата помежду ни могат да се окажат доста сериозно препятствие, ако му хрумне да избяга. Ескалаторът се издига нагоре сред огромни листове кована мед, изобразяващи ядрото на Земята, на фона на етническа музика — свидетелство за лошия вкус на уредника. Подминаваме съзвездията Голяма мечка, Дракон и Змиеносец с агонизираща бавност. Иде ми да тропам с крака и макар да се проврях между неколцина посетители, стряскайки ги с напрегнатото си изражение, намекващо, че имам проблем, който не търпи отлагане, се заклещих зад дама с двойна детска количка. Насмалко да се покатеря върху нея, но явно съм дотук.

Като слизам от ескалатора, завивам вдясно след Дарън, който крачи сред изригващи вулкани и земетресения.

— Дарън — провиквам се. — Дарън!

Но гласът ми — инак доста силен — не успява да се извиси над природните бедствия и глъчката в групата на четвъртокласниците.

— Дарън!

Той се обръща.

В първия миг не ме разпознава заради новата ми прическа и несретния ми грънджфасон.

— Кас? — И докато обръщението измине пътя от мозъка до гласните му струни, на лицето му за части от секундата се изписват изненада, недоумение и радост, но накрая чертите му застиват в изражение на раздразнение.

— Това е някакво съвпадение. — Дарън оставя раницата си на пода и кръстосва ръце на гърдите си. Прищраква ми, че ми изпраща сигнала „стой настрана“. Стомахът ми изобщо не се интересува от тези послания и при вида на потрепващите мускули на ръцете му прави салто.

— Всъщност не е. От известно време те издирвам. — Не споменавам обаждането на Линда. Не искам да й създавам неприятности. — Обикалям тук от часове — пелтеча. Той сякаш се изненадва. С огромно усилие на волята продължавам: — През последната една седмица обърнах целия град да те търся. — Почесвам се по носа и млъквам. Обхождам с поглед залата, търсейки подходящо място за разговор. И той се оглежда. Питам се какво ли търси.

— А къде са камерите?

Ааа, ясно.

— Няма камери… хм, поне доколкото ми е известно — добавям смутено. Той издава неопределен звук, изразяващ нещо средно между презрение и недоверие, с което ме принуждава да заявя: — Нямах нищо общо с онова предаване.

— Сериозно? — Една-единствена дума, но надали и половинчасов монолог би предал по-красноречиво цялото му отвращение и сарказъм.

— Зная, че изглежда кофти…

— Кофти! — кресва той, привличайки любопитните погледи на буйните дечица. — Аз лично не бих го нарекъл кофти. По-скоро гнусно, подло и унизително. Изкара ме пълен идиот, Кас, направо… — крещи; не намира подходящи думи. — Причини ми болка, по дяволите! Не мога да повярвам, че ти — че дори ти! — си в състояние да паднеш толкова ниско. Да спиш с мен за развлечение на драгите зрители! Да приемеш предложението ми за увеселение на телевизионната аудитория. Що за животно си? Не мога да повярвам! — От устата му ядно хвърчат пръски слюнка, а лицето му се е разкривило от болка.

Великолепен е.

— Ами не вярвай, защото не е вярно. Не знаех, че ни снимат. — Посягам да хвана ръката му. Той се дръпва рязко, сякаш съм заразно болна.

— Била си сгодена за Джош! — беснее.

— Да — отвръщам простичко и отново отпускам ръце.

— Била си сгодена, но и през ум не ти е минало да го споменеш, така ли?

Продължава да ми крещи и около нас вече се събират зяпачи. Надали забелязва. Учителката се мъчи — напразно — да изтика децата по-нататък. Има право — може да се окажат свидетели на нецензурни сцени с вулгарен език и насилие.

— Хм, да, мина ми. Но…

— И прие моето предложение?

— Да. Но не съм те излъгала. Щях да ти кажа… — Прозвучава фалшиво, дори на мен самата.

— Кога? Преди или след сватбата с Джош?

Наистина е побеснял. Цялото му същество излъчва болка и напрежение. Лицето му сякаш се е разпаднало на трилиони тревожни късчета и съзерцавайки го, виждам само отделни елементи — изкривена уста, ядно набърчена ноздра, буреносно смръщена вежда. Отчаян поглед.

— Нямаше да се омъжа за Джош. Не и след като те срещнах повторно. Нямах нищо общо с предаването. — Полагам старания да говоря благоразумно и да запазя присъствие на духа. Изисква се голяма воля. — Обичам те. Само теб. Влюбих се в теб още като ходихме в Уитби.

След като изричам страшните думи, ми олеква.

— Тогава защо се сгоди за Джош? — Дарън отправя този въпрос към пода. Гневът му се уталожва за миг и отстъпва място на тъгата. Още по-зле. Поемам дълбоко дъх. Зная, че това е последният ми шанс. Макар че трудно може да се нарече шанс. Внимателно подбирам всяка дума:

— Уплаших се да не свърша като майка си. Поне според своята представа за живота й. Влюбването ми се струваше твърде рисковано. Знаех, че с Джош съм в безопасност. Той ме обича повече, отколкото аз съм в състояние да го заобичам, затова не би могъл да ме нарани.

— Не се ли замисли колко е несправедливо за него?

— Не точно — въздъхвам. Нямам друг избор, освен да бъда честна. Но истината е толкова нелицеприятна. Не мога да си представя себе си в по-гадна ситуация.

— Господи, Кас, даваш ли си сметка какво изрече току-що? — Дарън внезапно вдига глава и втренченият му поглед се забива в мен като юмрук. — Джош е един от малкото хора, които си мислех, че обичаш истински. Приятелството ти с него ми вдъхваше кураж, защото ми се струваше неопровержимо доказателство, че си способна да обичаш и образът на цинична кучка е само поза. Но ти току-що ми призна, че дори не си се сетила за него. Бил е просто поредната пионка в твоята игра.

— Той сам го пожела.

— Съмнявам се, че е искал съпруга, която да не го обича.

— Не е така. Тогава не знаех как да обичам. — Мъча се да се отърся от тази мисъл.

— Чух добре какво каза, Кас. Гледах предаването. Каза, че сексът с мен е, цитирам: „… нещо ненадминато. Рисковано, мръсничко, нахално и най-вече забавно“. Не чух да казваш на целия свят, че ме обичаш. Защо ли? — И без да ми даде възможност да отговоря, отново се отдава на гнева си: — Защото не ме обичаш. Съчинила си цялата тази басня, понеже Джош те е зарязал, студиото те е изхвърлило и цяла Великобритания те мрази. Аз съм чисто и просто единствената ти възможност.

— Грешиш.

— Колко плесници трябва да изям, Кас? Кога ще си доволна? Най-напред ме обявяваш за „твърде сериозен и непретенциозен“. После правим любов до безпаметност. След което изчезваш. Не желаеш да разговаряш с мен, заплашваш да извикаш полиция. Сетне се завръщаш, едва не ми пръсваш сърцето от секс и този път се сгодяваме, само дето изведнъж се оказва, че всичко било единствено за гъдел и назидание на публиката.

Представено така, звучи гадно.

— Държиш се като малоумна. Как да съм сигурен, че изявленията ти не са просто поредната публична изява? Как да ти имам доверие?

— Просто го носиш в себе си, Дарън. Някои хора го притежават и ти си един от тях.

Съсредоточавам се върху леката трапчинка на брадичката му и точния цвят на очите му. Запечатвам в съзнанието си движението на ръцете му и формата на китките му. Попивам всичко, тъй като съществува съвсем реална опасност да не го видя никога повече. Ако си тръгне, ще потъна в перманентен мрак. Хвърлям един поглед към групата деца, които едва не припадат от смях и подигравки.

— Не може ли да дискутираме въпроса на някое по-усамотено място?

— Какъв смисъл има, Кас? Нашата връзка е публично достояние. Пош и Бекъм имат повече тайни.

Имам чувството, че съм подложена на изпит, но не зная точно какъв. Безспорно съм неподготвена. Внимателно навлизам в темата, стараейки се да бъда максимално честна. Зад гърба ми е изложен макет на земетресение. На всеки петнайсет секунди целият свят се разтърсва и земята се пропуква. Питам се дали Дарън също смята, че това е някаква ирония на съдбата.

— Бях много изплашена, Дарън. Буквално се гипсирах от цялата тази любов, която изпитвах към теб. Нали се занимаваш с екология и умееш да откриваш връзките между нещата? Хайде, Дарън, помисли малко. Замисли се над изходната ми позиция. Винаги съм смятала, че от любовта не може да произлезе нищо хубаво. Баща ми не обичаше достатъчно нито майка ми, нито мен, за да остане с нас. Заряза я, заряза ни напълно съсипани. Майка ми се стараеше, както можеше, но когато той си тръгна, не само парите не достигаха. Тя се научи да сдържа чувствата си, във всеки случай поне не ги показваше. Беше безкрайно резервирана и мнителна. Аз не съм учена да обичам. Учена съм да се пазя.

— Да се пазиш, Кас, не да причиняваш болка на хората!

Не обръщам внимание на забележката и продължавам:

— Зная, че това не ме оправдава, просто ти обяснявам. В гимназията вече бях убедена, че сексът и любовта са напълно несъвместими. Безкрайната поредица от любовници сякаш само доказваше тази теория. Всеки следващ мъж бе готов да ме предаде или да ме използва, за да предаде някой друг. Не исках да бъда жертва. Не си позволявах да обичам. Дори не мисля, че бях способна на подобно нещо.

Стомахът ми е натежал, сякаш съм се нагълтала с олово, но поне приковах вниманието на Дарън — както и на цялата банда хлапета. Накъде бие този разговор? Как да му кажа, че да го обичам, ми се струваше най-страшното нещо на света, но същевременно и най-хубавото? Че съм сгрешила в преценката си за много неща? Изведнъж разбирам, че да притежавам фигурата на Барби, би означавало да имам четирийсет и пет сантиметрова талия, еднометрови крака и глава с размерите на плажна топка, че спагетите не са най-апетитният кулинарен деликатес, че Боби Озмънд не е секси.

Че любовта може да направи човека щастлив.

Усещам, че деколтето на тениската ми е мокро. Докосвам лицето си и установявам, че плача. Огромните кръгли сълзи се търкалят по страните ми с такава скорост, че цялата съм подгизнала.

— Съжалявам, че изгубих толкова време, но накрая узнах, че съм способна да обичам. Не съм те натопила. Зная какво ти е причинило предаването. Едва сега осъзнавам какво представлява в действителност и колко си бил прав. Трябва да ми повярваш, Дарън. — Питам се има ли смисъл да му казвам, че съм подала оставка от телевизията. Съмнявам се. Сигурно е чел вестниците и си мисли, че съм уволнена. Лицето ми пламти. Сърцето ми ще се пръсне, сгърчено в агония. Опитвам се да отгатна мислите му. Зная, че се мъчи да разбере, но дали ще успее? Дори да разбере, дали му пука достатъчно? Подпира се на една стъклена витрина, фактът, че изпитва подобна потребност, надали работи в моя полза.

Или може би да? Разтрива очи с юмруци.

— Повярвай ми — умолявам го.

Той поклаща глава. И много тихо — почти недоловимо, прошепва:

— Не мисля, че мога. Съжалявам. — Изглежда искрен. Изглежда съкрушен. И наранен. — Де да можех. — Навежда се, взема раницата си и се приготвя да напусне живота ми.

Цяла седмица се люшках между разкаянието, страха и отчаянието. Виех и плачех насаме. За пред хората се мъчех да запазя спокойствие, за да не изглеждам твърде глезена. Чувствах се разголена и изложена на показ. Разнищена и отречена на микро– и макрониво. Това преживяване изтощи силите ми. Малкото количество остатъчна енергия се изчерпа в опитите ми да се разбера с Дарън.

Прас.

Изведнъж се оказвам във вихъра на непозната емоция, която се плиска между полюсите на гнева и страстта. Тя влива нови сили в тялото ми и изригва във водопади от неопределена ярост, които ми вдъхват живот. Няма нищо общо с пред менструалния звяр, който обладава душата ми в продължение на три дни на всеки четири седмици. Нито със злобно хвърчащите слюнки, когато рейтингът не е висок или някой помощник-продуцент е сгафил. Нито с непоносимото раздразнение, което ме разяжда, когато Иси се метне на врата на някой смотан нещастник. Или с презрителното недоволство, когато Джош зареже поредната мацка. Гневът ми е далеч по-болезнен. Бурята на раздразнението и болката се разразява все по-силно и степента й по скалата на Рихтер се покачва. Приижда през стомаха нагоре към гърдите и сърцето ми и достига главата ми, където избухва в истински тайфун.

— Това ли беше всичко, Дарън? — изкрещявам. — С това ли се изчерпва опитът ти да ме обичаш?

Той се обръща и ме поглежда.

— Да ти кажа честно, нищо не излезе.

Изведнъж не съм способна на нищо друго, освен пак да се отдам на безразсъдството си. Изпълва ме някакво шибано отчаяние. Не зная как да предотвратя това неизбежно и напълно ненужно бедствие.

— Цял живот си бил обичан и обожаван. Предпазван. Защитаван. Поощряван да вярваш в доброто у хората, но ето че най-сетне се натъкваш на първото сериозно препятствие. Мислех, че ще се справиш по-успешно. Защото можеш да се справиш по-успешно. Да не си посмял да си тръгнеш. — Тропвам с десния си крак. — Да не си посмял да изгубиш вяра в мен. — Тропвам с левия. — Ти каза, че ме обичаш. Лесно е да се каже, мамка му. — Стърчи насреща ми като истукан. Гневните слюнки хвърчат право в лицето му. — Добре, признавам, осъзнах го късничко, но наистина повярвах в любовта и смятам, че от милиардите хора на тази земя ти си онзи, с когото ми е отредено да бъда. — Обвинително забивам пръст в гърдите му и ми иде отново да затропам с крака и да размахам ръце. Преливам от гняв, който не знае как да се излее. — Престанах да изпитвам панически ужас от безбройните „ако“-та. Зная, че не си като баща ми. Както и че не трябва да меря всички с неговия аршин. — Косъмчетата на врата ми яростно щръкват. — Съжалявам, че докато стигна до това откритие, причиних болка на толкова много хора. Ужасно съжалявам. А сега те моля да ми повярваш. Не го направих заради прокажения, шибан, смотан, задръстен рейтинг.

Мисля, че дори да бях завършила превзет колеж, при така създалите се обстоятелства изборът на подходящи фрази пак щеше да ме затрудни. Нямам сили да се боря повече и започвам да тропам с крака, все по-силно и по-силно, все по-бързо и по-бързо. Сълзите избликват от очите ми и рукват по страните ми като река. Вече съм изчерпана до краен предел.

Изтощена.

Победена.

Преставам да тропам с крака и се мъча поне частично да си възвърна равновесието. Задъхвам се, главата ме боли. Нямам сили да погледна Дарън или учениците в очите. Толкова се срамувам. През последните няколко дни изгубих всичко: двамата си годеници — единия — любовта на живота ми, другия — най-добрия ми приятел; работата си; личното си пространство. А сега — и разсъдъка си. Бях подведена, изиграна и унижена. Изпълват ме отчаяние, самота и разкаяние.

Преценявам ситуацията.

Въпреки всичко продължавам да вярвам в любовта. Което означава, че тъкмо когато се опасявах, че съм изпуснала нишката на играта, спечелих. Имам мама. Имам Иси.

Научих толкова много.

С усилие вдигам поглед към Дарън. Сърцето ми сякаш прави цигански колелата. Изтривам лицето си с опакото на дланта си, избърсвайки сълзите и остатъците от спирала. Вдигам картата на музея от пода, където я бях захвърлила.

— И знаеш ли какво, Дарън? По ирония на съдбата не съм спирала да вярвам в теб. Не съм си и помисляла, че си ме предал. Нито за миг.

И двамата дишаме тежко. Гледаме се втренчено. Лицата ни излъчват опасна смесица от гняв и прошка, любов и страст, доверие и страх, възможности и окончателност. Надежда.

От самото начало всичко е толкова бурно. Първо еуфория, после безутешност, после пак еуфория, после неописуема самота. Какво ли следва сега?

Минутите неусетно се изнизват. Никой не обелва и дума. Стоим като заковани.

— Знаеш ли, че тиранозавърът тежи двайсет и пет тона? — пита Дарън.

— Да — отвръщам предпазливо и додавам: — И е растително яден, затова му препоръчвам да мине на диета с грейпфрути. — Шегата е плоска, но по лицето на Дарън пробягва бегло подобие на усмивка. Хваща ме за ръка и ме повежда през галериите. Пръстите му пламтят.

— Значи си разгледала динозаврите?

— Да. — Цялата треперя.

— А видя ли синия кит?

— Да.

— Тогава стига ти толкова за днес. — Имам чувството, че съм забулена с множество воали, които един по един се свличат с всеки негов въпрос, но вместо да се чувствам разголена, се изпълвам с увереност. Сякаш проглеждам.

— Да.

— Как мислиш, имаш ли желание да изпием по една бира?

Този път кимам. Не съм в състояние да проговоря. Излизаме от музея под лъчите на лондонското слънце. Спираме се на стълбите и присвиваме очи, заслепени от ярката светлина и тълпите. Дарън се обръща към мен.

— Все още ли вярваш в мен, Кас? — пита. Гласът му е прегракнал от вълнение, но е все така нежен и като че ли долавям някакво обещание за бъдещето.

— Да.

— Ще ми дадеш ли още един шанс?

— Да. Ще ти дам.

Мощно, ясно, крепко ДА.

Най-сетне у дома.

Край
Читателите на „Да си намериш майстора“ са прочели и: