Адел Паркс
Да си намериш майстора (18)

18.

И така, изведнъж се оказвам насред сбъдването на една мечта, която дори не съм осъзнавала, че мечтая, и това ми харесва. Адски ми харесва. И още как! Майната им на всички ония тъпотии, че пътуването под знака на надеждата било по-важно от пристигането. Нещастници. Важното е човек да пристигне с гръм и трясък, както се случи с мен.

Случи ми се! Чувствам се пияна от еуфория (и съвсем мъничко страх). Искам да запуша усещането в бутилка и да го държа на тоалетката си. Зная, че това е онова. Той е Мъжът. С главно М. Не зная как ще задържа това наркотично опиянение непроменимо. Но мисля, че всичко ще се нареди от само себе си.

Оставаме в хотелската стая цяла сутрин и развълнувано обсъждаме кога и къде ще се оженим. Дарън е очарован, когато споделям, че от всичко на света най-много искам да се венчаем в абатството на света Хилда в Уитби.

— Искаш да кажеш в близката църква. Самото абатство е в руини. Няма покрив.

— Не. Искам да кажа в самото абатство. Искам венчавката да се състои на открито.

— Трябва да проверим. Не зная дали е разрешено. Но ако едно място е осветено веднъж, сигурно си остава свещено во веки веков, въпреки че покривът му може да се срути. — Насред изречението целува бенката на гърба ми. — Не подозирах, че вярваш в Бог. Ти какво, за всеки случай от всичко по малко, така ли?

— Не, не. Просто така ми идва отвътре. Абатството е толкова красиво. Там цари такова спокойствие.

Признаваме си, че и двамата мечтаем за зимна сватба.

— Тъй като ще бъде кучи студ, ако се женим на открито, ще трябва да внимавам да не ми щръкнат зърната на гърдите. Ще вземат да провалят сватбените снимки — коментирам.

— Ами! — По тона си проличава, че далеч не смята така.

Аз ще бъда с дълго кожено палто, той — с тъмносин кадифен костюм. Представям си всичко толкова ясно. Обсъждаме децата, колко ще бъдат и дори как ще ги кръстим! После решаваме, че е време да ставаме и да се заемаме да обявим новината. Изстивам. Да обявя, че се омъжвам за Дарън, означава също така да поясня, че не се омъжвам за Джош. Вледенявам се от ужас и потрес. Мога само да си представя болката и разочарованието, което ще предизвикам с подобно съобщение. Обръщам се към Дарън с намерението да му призная всичко. Сигурна съм, че той ще ме насочи, ще ми даде съвет как да овладея кошмарната ситуация. Но думите просто не излизат от устата ми. Вместо това решаваме да преговаряме с хотелската управа за късно освобождаване на стаята. Мъча се да изтикам Джош от съзнанието си. Поръчваме шампанско и го изпиваме в стаята. По-късно поръчваме обяд — „нашето ястие“ (понеже вече си имаме „свои“ неща) — сандвичи със сирене, които не съм в състояние да хапна. Вместо това отпразнуваме събитието, като отново правим любов. В четири час камериерката и мениджърът вече се навъртат пред вратата, после започват да думкат и да настояват, че стаята трябва да се изчисти, тъй като е резервирана за вечерта. С неохота се измъкваме от леглото и навличаме дрехите си.

Взимаме си довиждане във фоайето на хотела, но тъй като не можем да се откъснем един от друг, Дарън ме изпраща до спирката на метрото, макар че самият той ще пътува с автобус. На бариерата отново се сбогуваме, но на мен ми хрумва да му купя билет, за да можем да се сбогуваме за последно на перона. Изобщо не бихме се разделяли, но имам уговорка с мама и Иси да дойдат у дома за последна проба на сватбената рокля.

За сватбата с Джош, имам предвид.

* * *

— Представям си колко му е било трудно да те изпусне от поглед, без да знае кога, ако изобщо, ще те види отново — сопва се Иси.

— Естествено, че ще ме види отново. Той ми вярва. Аз си вярвам. Отсега нататък ще се виждаме всеки ден до края на живота си. — Избухвам в смях и радостно потропвам в танцова стъпка. Преливам от енергия! Мама и Иси ме съзерцава от дивана, физиономиите им малко развалят магията на момента.

— Не се ли радвате за мен?

Те се споглеждат.

— Няма ли да ме поздравите по случай годежа ми?

— Кой от двата, мила госпожице Промених-си-мнението? — изфучава Иси.

Прави ми впечатление, че мама я потупва по ръката в напразни опити да я усмири.

— Струва ми се малко внезапно — отбелязва на свой ред. Мъчи се да напипа трудно постижимия баланс между тактичността и назидателния тон.

— Не е внезапно, отдавна се чувствам така, просто едва сега събрах кураж да си призная. Не променям мнението си, а само нагласата си. Все още смятам, че изневярата, безмозъчността и жестокостта се срещат под път и над път. Само дето вече не вярвам, че нямам друг избор.

— Така е, напълно си права. Изневярата, безмозъчността и жестокостта се срещат под път и над път! — крясва Иси. — И знаеш ли какво още мога да ти кажа? Те присъстват тук и сега. Ти си тяхното олицетворение. А помисли ли за Джош?

Естествено не съм го забравила. Признавам, че през последните двайсет и четири часа положих доста усилия да не мисля за него, но образът му не ме напускаше нито за миг. И донякъде засенчваше прочувствената ми еуфория. Което е сърцераздирателно, тъй като съм искрено убедена, че наистина единственото му желание е да ме направи щастлива.

— Не мога да се омъжа за Джош — заявявам тъжно.

— Не съм допускала, че имаш намерение да си правиш харем! — изревава Иси с цяло гърло. Лицето й е придобило цвета на сливиците й.

Коленича пред тях, по-скоро с надежда, отколкото с увереност, че ще ме разберат. Иси отривисто се отдръпва назад, а майка ми едва забележимо се привежда към мен. Едва ли може да се каже, че примира от възторг, но приемам жеста й като поощрение.

Мъча се да обясня:

— Не вярвах в любовта — и не можех да проумея как въобще е възможно някой да повярва в нея. Като се заговореше за любов, имах чувството, че слушам репортаж за военното положение в някоя далечна страна — звучеше ми някак недостоверно. И после… хм… като че ли… после… — Иси и мама ме наблюдават втренчено, което ме кара да се чувствам невероятно неловко. — Ами после… се влюбих.

— Оказа се на фронтовата линия, така да се каже? — изрича майка ми. Думите й прозвучават малко неуверено.

Независимо от това смело продължавам:

— Но ми се стори толкова невероятно страшно, че… ами… такова… — Мамка му — откога съм взела да заеквам?! — Избягах. — Иси пуфти като зелен австралийски папагал. — Но щом веднъж се уверих, че бойното поле действително съществува, не можех повече да се преструвам, че го няма. Да се омъжа за Джош, би било компромис, все едно да изпращам на воюващите помощи.

— А ти предпочиташ да си пехотинец, отколкото доброволка в Червения кръст — казва мама. Пак не ми се струва много уверена. Едва когато чувам собствените си думи от нейните уста, си давам сметка каква шантава аналогия съм избрала. Правя опит да се изразя по-конвенционално:

— Ужасно съжалявам, че ще нараня Джош. Но нима не разбирате? Далеч по-ужасно би било да се оженим, ако не изпитвам към него чувствата, които той изпитва към мен.

— Да, прекрасно разбираме — отвръща Иси. — Нали и аз това повтарям през цялото време.

— Вицовете стават по-смешни, когато Дарън се засмее, присъствието му озарява всяко място. Водата става по-чиста, нощите — по-черни, а звездите засияват по-ярко, като попаднат пред погледа му. Не исках да призная, че любовта съществува и че съм допуснала такава колосална, катастрофална грешка. Но съм длъжна да го направя, защото го обичам. Дори насън. — На този етап от тирадата спокойно можем да се запитам дали пък не съм обсебена от демони.

— Аз, аз, все аз, мамицата му! Нищо друго не чуваме от теб, Кас. Защо за разнообразие не се позамислиш за някой друг?

Залитам, сразена от яростните думи на Иси. Та тя не псува!

— Първо причиняваш болка на Дарън, като го зарязваш просто ей така, после отново решаваш да си с него, но когато на теб ти хрумне…

— Не е така, просто…

Тя размахва ръце пред себе си, радикално отхвърляйки всякакви възражения. Виж ти, каква мощ и въздейственост се криела в малките, кльощави ръчици на Иси.

— Егоистка! — Скочила е на крака и кръстосва стаята. — Повярвала в любовта — страхотно, дай да вдигнем купон по тоя повод! — Тропа с крак — да беше друг на нейно място, бих се изкушила да се разсмея, но тъй като гневният изблик идва от Иси и е насочен към мен, не ми остава друго, освен да слушам. — Всъщност, като се замисля, по-добре да не правим купон. Дай по-добре да анализираме абсурдното ти поведение. — Мисля, че предпочитам алтернативата, но някак си имам чувството, че такава не съществува. Слушам Иси, която изброява престъпленията ми срещу човечеството. Както го описва, излиза, че с Имелда Маркос имаме и други общи черти освен манията за обувки. — Отвратителният начин, по който се отнасяш с неизброимите си любовници. Тъпашката деструктивност на „Секс със екс“ и най-сетне — егоистичният, шибан годеж с Джош! — С всяко обвинение гласът на Иси се покачва с един децибел. Очаквам съседите от горния; етаж всеки момент да затропат по пода.

Отвътре ми кипи. Искам да й кажа, че не съм се държала отвратително с любовниците си, които и бездруго не са очаквали Бог знае какво. И че предаването осигурява хляб на много хора. Че обичам нея и Джош и не съм искала да им причинявам болка. Но всички тези аргументи ми се струват плитки и безсмислени. Чувала ги е и преди. Никога не се е впрягала толкова. Както и да е, тя си тръгна.

Вратата се затръшна след нея.

Обръщам се към майка си:

— Мислиш ли, че се разстрои, понеже няма да бъде кума следващата седмица?

— Не се шегувай, Йокаста — строго ме сряза мама. — Винаги бързаш да обърнеш болката на майтап, но отстрани прави много лошо впечатление. — Подвивам опашка и я последвам в кухнята. Отваря хладилника и измъква бутилка „Вов Клико“. — Както винаги, можем да сме спокойни, че в хладилника ти все ще се намери някоя бутилка шампанско — отбелязва. — Намирам го за много стилно.

— Така ли?!

Толкова съм смаяна, че за миг се откъсвам от задълбочените си размишления над гневния изблик на Иси. Аз пък винаги съм приемала за даденост, че мама смята пиенето на шампанско за декадентско. Единствените бутилки в собствения й хладилник съдържат кафяв сос и кетчуп. Първоначалната ми изненада бързо отстъпва място на откритието, че майка ми майсторски отваря бутилката и налива вино в две чаши, без да разлее и капчица. Мисля, че никога не съм я виждала да отваря шампанско.

— Мислиш ли, че Иси е права? — Искам да съм наясно със ситуацията, но не зная още колко искрени признания съм в състояние да понеса.

— Да — отвръща мама, без да откъсва поглед от питиетата.

— О. — Мълчаливо се взираме в мехурчетата, които бълбукат в чашите и постепенно се уталожват, а аз размишлявам колко ли приятели ще ми останат след всичко това, ако въобще оцелея. — Какво празнуваме? — питам угрижено.

— Не е толкова просто, а? Искам да кажа, че бихме могли да вдигнем наздравица в чест на новия ти годеж, но би било доста безчувствено по отношение на Джош. Горкото момче.

Забивам нос в обувките си.

— Де да можех да върна времето назад.

— Не можеш. Никога — отсича мама. И сякаш в доказателство на думите й в кухнята отеква единствено тиктакането на часовника. После добавя: — Ала… знаеш ли? Гордея се с теб.

— Гордееш ли се? — Не мога да повярвам.

— Да. Ти успя. Не позволи на баща си да ти съсипе живота.

— Както съсипа твоя, искаш да кажеш? — промърморва мрачно. Тъкмо сега хич не ми е до баща ми. Пред очите ми като на кинолента се нижат безбройните случаи, когато мама е плакала и мърморила по негов адрес. Подпраговото послание е ярко запечатано в съзнанието ми — мъжете са гадняри.

Но не всички. Напомням си.

В очакване да ме засипе с яростна тирада от горчиви думи на разкаяние се вкопчвам в тази мисъл като удавник за сламка. Не всички.

— Не ми е съсипал живота, пиленцето ми. Животът ми е чудесен. С Боб се разбираме отлично.

— С Боб ли? — Слисана съм. Разбира се, че животът й е разбит. Инак защо би водила такова усамотено и кротко съществуване? Освен ако й харесва, разбира се.

— Да, Боб. — Усмихва се и ми спестява подробностите. Слава Богу. През последните двайсет и четири часа ми се насъбраха достатъчно изненади и шокиращи открития за цял живот. Установих, че съм способна да обичам. Узнах, че Дарън ме обича и му разкрих, че и аз го обичам. Сгодих се. За пореден път. Чух Иси да псува. Видях майка си да отваря бутилка шампанско. Не мога да понеса и мисълта, че води полов живот. — Гордея се с теб, че се влюби безразсъдно и неконтролируемо. Не знаех дали изобщо ще събереш кураж за подобна постъпка. Мислех си, че като капак на всичко с баща ти сме ти отнели и това. — След кратко мълчание додава: — Браво, Кас! — Имам чувството; че ще ме потупа по рамото, но тя ме прегръща. Прави го стегнато и делово — не като по филмите, където героят се втурва в широко разтворените обятия на мама и захлупва лице върху огромния й бюст; майка ми и бездруго няма огромен бюст.

Това е най-нежната прегръдка, която съм получавала.

Отдръпваме се и се споглеждаме, ухилени до уши. Мисля, че току-що спечелих надбягването с яйцето^[1], ако се съди по изражението на майка ми, която е истинско олицетворение на горд родител.

— Иси — простенвам.

— Не се тревожи за нея, рано или късно ще й мине. Прекалено е добра, за да не се помъчи да проумее и твоята гледна точка — усмихва се мама. После добавя с далеч по-свойствен за себе си тон: — Което далеч не означава, че можеш да пренебрегнеш думите й — бяха много на място. Имаш да изглаждаш доста недоразумения, а някои мостове може би са опожарени завинаги.

Не мога да понеса тази мисъл.

— Разкажи ми сега повече за този Дарън. Кога ще ме запознаеш с него? Не забравяй да вземеш шампанското. — Хваща ме за ръка и ме повежда към дневната.

Настанява се на дивана, аз сядам до нея.

Ранната привечер преминава в разговори за Дарън и — което е най-потресаващото — за Боб. Разказвам й основните неща, които правят Дарън чудесен, както и някои от по-несъществените:

— Повдига вежда и е тооолкова секси. И си разрошва косата като момченце.

— И Боб го прави. Не че му е останала много коса. Което може би поразваля ефекта. — Смеем се. — Не искаш ли в неделя следобед да дойдете с Дарън на чай с нас двамата с Боб?

Търся компромисно решение:

— Можем да отидем на ресторант.

Тя разбира какво имам предвид и ме подкрепя:

— Да, чудесна идея. Тъкмо ще се облечем по-официално. И ще го отпразнуваме като по-специален повод.

По едно време се свличам на дивана и се озовавам почти просната върху мама. Главата ми се отпуска в скута й, мама започва да си играе с косата ми. Прокарва пръсти през дългите ми кичури. Имам Дарън. Имам мама. Чувствам се в пълна безопасност, обградена с любов като дете.

Зззззззъъън.

Питам се кой ли може да е — мърморя, раздразнена, че някой се осмелява така грубо да прекъсва минутите, посветени на нежности с мама.

Зззззззъъън.

— Очакваш ли някого? — пита тя. — Не.

Завличам се до домофона, но още преди да отворя вратата, тя се отключва отвън и на прага изниква Иси. Непохватно стиска ключовете, мобилния телефон и чантата си, която изпуска и по пода се разпиляват кърпички, пари и гримове.

— Включи телевизора — провиква се. Все още е напрегната и ядът не й е минал, което предизвиква още по-яден крясък. — Веднага! Пусни TV6! — Вчера подобна смелост би ми се сторила доста необичайна, но днес като че ли се случват само необичайни неща. Изпълнявам нареждането.

Зазвучава познат каш.

— Какво, „Секс със екс“?! Та поредицата свърши!

Иси ми шътка.

— Здравейте. Благодаря ви и добре дошли в студиото — казва Кейти Хънт, докато излиза на сцената. Гърдите й тръпнат и сякаш за да се улесни работата по заснемането им в близък план, ризата й е разкопчана едно копче по-ниско от необходимото. — Е, дами и господа, имам за вас специална изненада! — И както съм й показала, нахално смига на публиката.

Иси ми връчва чаша джин с тоник, който приемам без възражения. Забелязвам, че на мама е сипала шери.

— Тази вечер предаването е посветено на „гласа на нашето поколение“ броени дни преди сватбата й. Сега ще разберем дали е готова да изрече „от този ден нататък“ или „от този мъж нататък“. — Публиката надава шумни възгласи и дюдюка. — На нашата знаменитост й беше предоставена възможността лично да участва в предаването, но тя отказа, тъй че днес в студиото присъства само годеникът й, Джошуа Диксън. Бурни аплодисменти, дами и господа.

Джош!

Чашата се изплъзва от ръката ми и пада на пода. Разбива се на парченца, джинът се разплисква на всички страни. Никоя от трите ни не става да почисти.

— Джош — нали нямаш нищо против да те наричам Джо — мърка Кейти. Джош, който неизменно омеква в присъствието на красавици, клати глава. — Ще ни разкажеш ли нещичко за себе си и връзката си със своята годеница, Йокаста Пери? И защо си тук тази вечер?

— С Кас се познаваме от деца.

Аааааа, хорово възкликва публиката, несъмнено под вещото ръководство на помощник-режисьора, който размахва голяма табела с надпис: „КОЛКО ТРОГАТЕЛНО“. Имаме и други табелки — „СРАМОТА“, „БЕЗОБРАЗИЕ“. Идеята беше на Бейл.

— Обичам Кас Винаги съм я обичал, още от ученическите години, после по времето на следването и по-късно, когато започнахме работа. — На екрана се появяват наши снимки. Двамата на осемгодишна възраст, той ме засилва в една люлка. Аз съм ухилена до уши с щърбата си усмивка с липсващи зъбчета, размахвам крака. Чак гащичките ми се виждат. Джош е много напрегнат, сякаш полага огромни старания да засили люлката още по-нависоко. В действителност се опитва да ме избута, за да се качи той. Естествено. Нали ми беше като брат.

— Толкова обичам тази снимка — отбелязва мама. Стрелвам я с гневен поглед.

Следващата е от университета, от церемонията по връчването на дипломите. Джош ми оправя тогата. Следват няколко други снимки на служебните ни места. Джош в съда, аз на разни коктейли и служебни мероприятия. Всички си приличат по това, че аз съм вечно заобиколена от мъже и неизменно стискам чаша шампанско, а Джош винаги е сам.

— Защо не показват теб как работиш? — недоумява мама. — Или Джош на празненство? Той е такъв жизнерадостен младеж, а на тези снимки изглежда толкова самотен.

— Именно. Точно това целят да намекнат. — Прокарвам пръсти през косата си. Зная накъде бие цялата тази работа, но съм безсилна да попреча с каквото и да било. Иси ме потупва по коляното. Никой не откъсва очи от малкия екран.

— Кас явно много обича да купонясва — притиска го Кейти.

— Ами да, обича — потвърждава Джош, но за да не би някой да го разбере погрешно, додава: — Но аз харесвам това у нея.

— Кога се сгодихте?

— През март тази година.

— Значи си чакал Кас в продължение на двайсет и шест години. Скучаел си вкъщи, докато тя се е забавлявала като луда. Дано си е струвало чакането! — Кейти се обръща към камерата и прави някаква гримаса.

Не чуваме какво й отговаря Джош. Дори да е бил максимално честен и искрено да си е признал, че вместо в продължение на двайсет и шест години тъжно да се мотае зад кулисите, едва ли не вече притежава дял в „Дюрекс“, публиката никога няма да узнае, тъй като следват кадри с коментар на мои приятели и колеги. „Много е печена“, „Здраво пипа“, „Има освободено мислене“, „Страшно е забавна“, „Опитна е (ха-ха), ако разбирате какво искам да кажа.“ Публиката няма представа какъв въпрос е бил зададен и по какъв начин интервюираният е бил подведен да даде такъв или онакъв отговор. Спокойно може да става дума за отношението ми към работата. Или да изказват мнение за някой друг. Зная, защото в TV6 не подхождаме толкова строго към заснемането на интервютата за „Секс със екс“ и понякога монтираме кадрите така, че да стане най-смешно — за сметка на истинността. В миналото бях голяма застъпничка на този метод. Сега съжалявам.

Кейти насочва разговора към предложението. Публиката жадно поглъща подробностите за кремавата роза, приглушеното осветление, огромния диамант. Джош пропуска да спомене факта, че риданията на току-що зарязаната Джейн още отекваха из апартамента. Не споменава и новогодишното си решение да се ожени, нито пък данъчните облекчения.

Напълно оправдано. На негово място и аз бих спестила тези незначителни подробности.

Джош разказва за приготовленията, за разходите и главоболията около нашата „голяма, традиционна сватба“. Не споменава, че мама изнесе цялата подготовка на плещите си. Следват множество кадри, в които Джош разговаря с представители на кетъринг-компанията, с дизайнерите от фирмата за озеленяване и с работниците, които издигат шатрата. Мога единствено да заключа, че материалът е заснет специално за целта, тъй като съм абсолютно сигурна, че Джош не е посетил нито едно от гореизброените лица във връзка с действителната подготовка за сватбата. Сякаш в потвърждение на това мама коментира:

— Но това не е нашият цветарски магазин. — Поглежда ме и се поправя: — Не беше. Защо според теб Джош разговаря с тези хора?

Мама е твърде невинна, за да й обяснявам.

— Джош, пределно ясно е, че Йокаста е голяма любовчийка.

Тези думи ме пробождат като с нож. Удрят право по болното място.

— Защо се свърза с нас? Има ли някой бивш любовник, който според теб застрашава вашата връзка? — Кейти Хънт привежда глава встрани и съчувствено се усмихва. Виждала съм да репетира този жест пред огледалото в дамската тоалетна.

— Амиии… тревожи ме само един конкретен човек, нарича се Дарън Смит.

Ножът се забива още по-дълбоко.

Пускат кадри от партито на TV6. Дори в настоящото си вцепенение отдавам дължимото на техническия екип. Фантастичен монтаж. Тъй като камерите са били скрити, а аз очевидно не съм дала писмено съгласие TV6 да ме снима, са били принудени да закрият очите ми с черна лента. Но тъй като вече показаха достатъчно мои снимки, от нея няма смисъл. Просто ми придава зловещ вид — приличам на маскирана съдържателка на публичен дом. Филмът започва с мен, как напъхвам годежния си пръстен в джоба. Този кадър се повтаря четири пъти, след което отново ме показват как поздравявам (маскирания) Дарън. В близък план, ухилена като зелка. Отново Дарън, който се грижи за мен, носи ми хайвер и шампанско. Тези подробности минават на забързан кадър и поради оживените ми жестикулации и неговото старание отстрани изглеждаме така, сякаш постоянно го юркам за нещо. Донеси това, занеси онова, иди там, ела тук. В следващия кадър танцуваме. В действителност вървеше безобидна кавърверсия на „Да потанцуваме отново туист“, но във филма кадрите са дублирани с дрезгавия прочувствен глас на Род Стюарт и „Мислиш ли, че съм секси“. Камерите са поставени под такъв ъгъл, че в готовия материал изглеждам, сякаш въртя задник право в лицето на Дарън. В следващия кадър си проправям път сред тълпата женички, скупчени наоколо му. И тук има забързване, а с помощта на определени ефекти при заснемането действията ми са представени като доста агресивни. Сякаш разблъсквам конкуренцията с лакти. Има един момент, в който двамата бърборим оживено, а косата ми закрива лицата ни. Изглежда така, сякаш се целуваме като невидели. Съвсем открито си тръгнахме от купона заедно. Но чрез монтаж на два отделни откъса, в единия от които Дарън отива до тоалетната, а в другия аз излизам навън да говоря по мобилния си телефон, нещата са представени така, сякаш нарочно сме се измъкнали поотделно, за да се срещнем тайно пред сградата. Ако главните действащи лица не бяхме ние с Дарън, щях да бъда във възторг от заснетия материал.

Дарън.

Двамата се разхождаме край реката. Права бях — държим се за ръце, като излизаме на Дъ Мол. Хващаме такси; пристигаме в някакъв хотел. Черните ленти прикриват копнежа и тревогата в погледа на Дарън и момента, когато предпазливостта ме напуска.

Сега проумявам. Ето защо успяхме да спрем такси толкова лесно — цялата работа е била нагласена. Шофьорът е знаел в кой хотел да ни закара — в онзи със скритите камери във фоайето, бара и коридорите. Ето защо ни сервираха закуска, макар да не бяхме поръчвали. Някой от персонала на хотела е трябвало да свидетелства, че ни е видял заедно в леглото. Ето защо мениджърът не ни позволи да останем още една нощ. Наистина е трябвало да „изчистят“ стаята — или по-скоро приберат веществените доказателства.

Права съм. Материалът завършва с няколко кадъра, на които са заснети следите от нашата любов. Камерата обхожда стаята, която сме освободили. Празни бутилки от шампанско, празни опаковки от пяна за вана, смачкани чаршафи и използвани презервативи в кошчето за смет. При вида на последните две доказателства публиката злорадо започва да хихика. Няма глас зад кадър. Обвинението не е експлицитно формулирано, тъй като, ако заведа дело срещу TV6, ще им съдера кожите, но посланието е ясно. Маскираната жена, която може да се идентифицира като Йокаста Пери, е предала Джош — усмихнатия, чаровен младеж на сцената. Аз самата се чувствам предадена. Разголена. Омърсена.

Кейти Хънт буквално е в екстаз. Неприкритото й въодушевление граничи със сексуална възбуда. Опитвайки да се овладее, се обръща към Джош с думите:

— Е, как се чувстваш след този филм, Джош?

Победители няма.

Горкият Джош. Макар да е изгледал абсолютно всички епизоди на „Секс със екс“, ми е пределно ясно — на мен, бившата му най-добра приятелка, — че не си е представял унижението, разочарованието и болката, които ще си навлече, като отвори кутията на Пандора. Същото важи за мен, и то с двойна сила.

Как съм могла да смятам, че подобно ровичкане из кирливите ризи на хората е развлекателно? Как съм могла въобще да допусна, че няма нищо лошо в това — любовта да се принизи до дребнава клюка, а изневярата — долна и мръсна — да се възвеличи до нещо бляскаво?

Джош изглежда съсипан и разбит. Насилва се да извика чаровната си усмивка, но не успява. Публиката хорово въздъхва. Той изглежда така, сякаш е на път да се разплаче. Божичко, наистина плаче. Мъчителна гледка.

— Както стана дума, Йокаста Пери беше поканена да участва в предаването, но отказа.

— Това е откровена лъжа. Ще ги съдя — сопвам се, но осъзнавам, че ситуацията е неспасяема и напълно безнадеждна. TV6 са поели премерен риск. Дори да ги съдя за посегателство срещу личността, тъй като този брой се намесва много по-драстично в личния ми живот, отколкото всички издания досега, предаването е хит.

— За сметка на това обаче разполагаме с интервю на запис.

Следват кадри с мен по време на делова среща, презентирам „Секс със екс“.

Очите ми не са скрити, тъй като филмът е заснет специално за телевизията, с цел да се рекламира предаването. Предизвикателно зяпам право в камерата. И имам предвид предаването, когато казвам, че е „… нещо ненадминато. Рисковано, мръсничко, нахално и най-вече забавно.“ Но зная, че милионите зрители остават с впечатлението, че говоря за секса с Дарън.

— Последната дума е на Дарън Смит — просиява Кейти. Дарън в близък план, излиза от станцията на метрото, след като ме е изпратил на перона. Дори черната лента пред очите му не съумява да му придаде комичен вид — изглежда като съвременна версия на Самотния рейнджър. Тича нагоре по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. Като стига на най-горната площадка, рипва във въздуха и победоносно размахва юмрук. Повторение на кадъра, в който намигам и казвам: „Нахално и най-вече забавно“ — той размахва юмрук. „Най-вече забавно“ — размахва юмрук.

Тръгват финалните надписи, Иси и майка ми мълчат. Изключвам телевизора.

— Какво означаваше това накрая? — пита майка ми.

— Мислиш ли… мислиш ли — прави някакви опити Иси, — мислиш ли, че те е накиснал?

Стрелвам я със смразяващ поглед и тя забожда нос в обувките си. Най-сетне съумявам да заговоря.

— Как не ги е срам да постъпят така с мен? Мразя телевизията. Мразя медиите!

— Хм, това предаване е твое дело. Твоя рожба, тъй да се каже — съвършено основателно и не на място изтърсва Иси.

— Това не е рожба. Рожбата е нещо мило и сладко. Това е по-големият брат на Франкенщайн, по-отвратителен и от него самия. — Докато изричам тези думи, си давам сметка, че в същия миг Иси си казва: „Така й се пада!“ И че има право.

Очите ми горят от умора, главата ме боли. Изведнъж се разтрепервам от студ. Отивам до спалнята и намъквам някакъв пуловер и чорапи. Като се връщам във всекидневната, заварвам Иси и майка ми така, както ги оставих — седят на дивана като истукани. Плътно се увивам в пуловера. Сякаш ме тресе отвътре.

— Добре де, мислиш ли, че Дарън те е накиснал? — упорства Иси.

— Не. — С ужас установявам, че тази мисъл й се е набила в главата.

— Сигурна си.

— Напълно съм убедена, Иси. Имам му доверие.

— Просто ми се струва, че твърде лесно ти прости. Може и да е светец, но някак си имам чувството, че по-скоро е част от заговора и е искал да ти отмъсти.

— Грешиш. — Невъзможно е да се е преструвал. Сигурна съм, че всичко беше съвършено истинско. Всичко — партито, разходката, преживяванията в хотела. Нали ми е годеник, за Бога!

Хммм.

Въпреки това пак му вярвам. Извиквам в съзнанието си спомени — как пее пред огледалото в банята, как изтривам сапунената пяна от гърба му след ваната, как си лъска обувките с малкия комплект от хотелската стая. Няма да позволя измамно монтирани кадри да подменят тези спомени. Зная каквото зная.

Телефонът зазвънява. Мама неразумно посяга да го вдигне. Обажда се журналист от вестник „Мирър“. Грабвам слушалката от ръцете й и я тръшвам върху вилката. Апаратът тутакси зазвънява отново. Изключвам кабела от розетката. Иси поглежда през прозореца и вижда каквото се очакваше — тълпа репортери.

Започвам да прехвърлям наум възможните виновници за тази кална история. Бейл със сигурност им е дал картбланш. Но не той ме е предал. За предателството се изисква поне капка самосъзнание. Поведението на шефа ми по-скоро се доближава до животински инстинкт. Винаги съм го намирала за крайно неприятен — сигурна съм, че ме подреди по този начин заради рейтинга. Би продал и собствената си майка за бяла робиня, ако смяташе, че това ще изглежда добре по телевизията. Но Бейл не е толкова умен, че да роди сам подобна идея. Сигурно е дело на Фай. Не искам да вадя прибързани заключения, но Фай знаеше за чувствата ми към Дарън. Прояви необясним ентусиазъм в организацията на купона. Бас държа, че като начало именно тя е предложила на Бейл идеята за празненство. Естествено — инак защо ще й се намира достатъчно свободно време да ми помага? Бейл се старае всичките му служители постоянно да са затрупани с прекомерно много работа. Фай разпрати поканите, но Фай никога не греши, независимо дали става дума за персонализирани покани, или за нещо друго. Как е могла да ми причини подобно нещо? Мислех си, че сме приятелки. Дали?

Била ли съм й някога истинска приятелка? Като започна работа в канала, се мъчеше да се държи мило, но аз недвусмислено й показах, че отношенията ни са строго служебни. Регистрирах факта, че притежава невероятен интелект и огромни амбиции. Почувствах се заплашена. Вместо да й помогна да развие потенциала си и да я интегрирам в екипа, отчитайки постиженията й, се опитвах да попреча на развитието й. Научих я единствено на себичност, безскрупулност и егоизъм.

Е, очевидно е усвоила урока отлично.

Но не само Фай е замесена. Дебс и Дай сигурно също са участвали в организацията, като са осигурили широка публичност. Вероятно и Джаки е помогнала, защото пресата разполага с адреса и телефона ми — лична информация, до която достъп има единствено тя. Кейти Хънт очевидно примираше от удоволствие да ме изтипоса като пълна кучка, хем аз бях тази, която й помогна да пробие в телевизията! С какво съм я обидила? Може би просто си е казала, че така ми се полага. Том и Марк сигурно ми имат зъб, понеже спах с всеки от тях, след което ги зарязах. Грей — понеже не съм. С Рики ситуацията е по-сложна. С какво съм могла да го засегна? Пропуснала съм да отбележа, че изглежда главозамайващо с новата си риза „Дизел“? Сещам се за онзи път, когато трябваше да договорим промяна в програмната схема с онзи хомофоб от изпълнителния съвет. Приех да обядвам с него, след което останах у дома с Дарън. Дори не се сетих да отменя ангажимента. Онзи така и не прости на Рики и оттогава чрез неизброими дреболии превърна живота му в ад. А операторът Джак? Редакторът Ед? Мик, тоноператорът? Колко сме се кикотили заедно! Джен от специалните ефекти? Ядяхме „Кит Кат“! Но в решителния момент всички до един ме предадоха. Тези мисли са крайно потискащи, но най-лошото е, че съм си го заслужила и го знам. Не се изненадвам от откритието, че не съм успяла да спечеля ничия лоялност. Защото винаги съм се крила зад убеждението, че не съществува вяра, не съществува лоялност, не съществуват никакви шибани възможности. Хората се държат гадно с мен, защото аз се държа гадно с тях.

Майка ми и Иси изпитателно ме наблюдават, очаквайки ефекта от забъркването на смъртоносния коктейл от разкаяние и унижение. Очакват да се закълна, че никога, никога вече няма да се доверя на никого. Че ако преди съм била крайно предпазлива, сега ще стана непроницаема. Не биха се изненадали, ако заявя, че напускам страната, та непроницаемата ми надменност допълнително да се подсили от факта, че ще трябва да се боря и с разговорник. Очакват дивата ми ярост и клетвите, че никога, никога вече няма да се доверявам, да споделям, да уважавам и да обичам никого.

Вместо това казвам:

— Трябва да се обадя на Дарън.