Адел Паркс
Да си намериш майстора (13)

13.

Както и предполагах, в службата е пълна отврат. Бейл не се върза на историята с ларингита, защото Фай, мръсницата, му показала снимка на Дарън.

— Ларингит, дръжки.

— Не беше точно ларингит, а инфекция на гърлото — поправям го язвително. Забележката не е на ниво, защото съм изгубила тренинг. Нали от две седмици се държа с хората мило, да му се не види!

— Видях негова снимка, Йокаста. Никакъв ларингит не си карала, ами си го спукала от чукане. Направо си се забравила, а ние в това време се блъскаме като грешни дяволи. Поведението ти е безотговорно. И неприемливо. Как ще се оправдаеш?

Бейл избра за сцена на публичното порицание стъкления си кабинет. Колкото и да е ядосан, винаги се прави на два пъти по-бесен за назидание на останалата част от екипа.

— Найджъл, минаваш всякакви граници. — Наричам го Найджъл само когато положението стане отчайващо. Обмислям дали да не се облегна на бюрото му и да докосна ръкава му, създавайки илюзия за близост, но не мога да се насиля. — Добре де, следвах един евентуален кандидат за предаването, но усилията ми се оказаха напразни, защото не можах да го убедя да участва, но пък си струваше. Ако беше приел, това щеше да бъде най-успешният брой в цялата история на шоуто — както досега, така и занапред.

— Защо?

Знаех си, че на това вече ще се върже.

— Този тип отказва да участва поради морални съображения — социални и персонални. В същото време е обезпокоително красив и умее да говори увлекателно. Ако се беше навил да участва, нямаше да се намери един човек в цялата държава, който да го обвини за решението му, бил той производител на дантели, мениджър на службата за сватбени подаръци в „Джон Луис“^[1] или епископ. — Хвърлям му най-новите писма с оплаквания. — Аудиторията щеше да се консолидира. Едно такова издание щеше да разсее и последните съмнения относно предаването. Хората щяха да се изпопребиват да участват.

— Но ти не можа да го убедиш?

— Не, не можах — отвръщам, забила поглед в дланите си.

— Опита ли всичко възможно? — Натъртва думата „всичко“ — и двамата отлично разбираме какъв смисъл влага. Всъщност ме пита спала ли съм с Дарън, за да го изнудя да участва в предаването. И да, и не. Подобен отговор е твърде сложен за Бейл.

— Всичко. — Пламвам до уши.

Той се привежда толкова близо, че спокойно различавам черните точки в гънката между носа и страната му.

— Значи изоставаш.

* * *

— Гадняр! — жалвам се на Фай, тъй като единствена тя се навърта наоколо. Повечето ми колеги явно са решили, че известно време е по-разумно да ме отбягват. Фай е или по-смела, или по-глупава от останалите.

— Предположих, че не ти се стои сама.

Подава ми двойно еспресо. Преглъщам го с мъка. Отдавна не съм пила толкова силно кафе. Има вкус на креозот.

— Хем докато те нямаше, всичко беше наред.

Виж я ти, мръсницата. Мисля, че е време да й напомня кой командва тук.

— Да. Добре си се справила. Видях, че рейтингът се е заковал на девет цяло и едно. Не бива да се самообвиняваш, че не си успяла да го повишиш. Предаванията ти бяха компетентно заснети, независимо от реакцията на зрителите. — Усмихвам се, но тя се колебае — не знае дали да отвърне на усмивката ми.

Значи си доволна?

— Удържала си фронта. Браво. — Смисълът на думите е един, а тонът — съвсем друг.

— Сърдиш ли ми се?

Въздъхвам. Голяма съм крава. Фай направи две добри предавания. Без нея нямаше да мога да замина за Уитби, камо ли да остана там цяла седмица, след което в продължение на още седем дни да се правя на болна от ларингит. Е, пооплескала е документацията, освен това не е реагирала на зрителските обаждания и не е помогнала на Рики и Дай да вземат нужните решения по отношение на програмното време и маркетинга. Но като цяло се е справила. Какво е виновна, че на мен ми иде да плача, да се смея, да крещя, да танцувам и да вия, като същото време разбивам на парченца и целувам всичко, което ми попадне пред очите. Душата ми ври и кипи. Никой не ме разбира. Най-вече аз самата.

— Не, справила си се отлично — уверявам я, този път малко по-искрено. Лъчезарно се ухилва до уши.

— Надявах се, че ще останеш доволна. Разкажи сега какво стана. С подробности!

Придърпва един стол и двете се сгушваме зад компютъра ми. Нямам навика да си споделям по женски, но не съм изричала името на Дарън от часове. Ако не го кажа скоро, ще експлодирам. Разказвам й някои от нещата, които признах и на Иси — за пътуването с влака, за семейството му, за басейна, разходките и „ресторантите“. Не млъкнах в продължение на двайсет минути, но изведнъж забелязах, че Фай ме гледа много странно и доста озадачено.

— Какво?

— Зарежи прелюдиите и давай по същество. За секса.

Взирам се през нея, сякаш не съществува, и се замислям как правихме любов. Не мога да й разкажа. Първо, изречени на глас, подробностите ще прозвучат шокиращо, дори пред скандинавка. И, второ, това са лични неща. Между нас двамата с Дарън. Нямам право да го превръщам във фикционален герой. Телефонът иззвънява, Фай вдига слушалката и изрецитира:

— Служебният номер на Йокаста Пери, Фай Спенсър на телефона.

Заемам се с електронната си поща и изоставям Фай да говори. Забелязвам, че се изчервява. После кокетно се разхихиква. Най-сетне казва:

— Един момент да проверя. — Затулва слушалката с длан и се криви насреща ми като мим: — Тооооой е.

— Кооооой? — отвръщам по същия начин — явно е заразно.

Тя размахва ръце и театрално забелва очи. В някоя по-безпросветна ера отдавна да са я напъхали в усмирителна ризница.

— Дарън.

— Няма ме.

Фай недоумява. Извинява му се от мое име и старателно записва всичките му телефонни номера. След това затваря телефона и ми подава бележката.

— Значи си спала с него. — Тонът й е доста по-различен от одеве. Не отричам, просто свивам рамене. — И вече не ти е интересен — заключава. Питам се дали и Дарън е стигнал до същия извод. — За Бога, Кас, така бездушно ги баламосваш, а после ги зарязваш, че започвам да се чудя дали всъщност не си се родила мъж, но си се подложила на операция за смяна на пола. Как си в състояние да му устоиш?

Взимам листчето с телефонните му номера и го захвърлям в кошчето за смет.

— Ако пак се обади, кажи му, че съм напуснала.

* * *

Заради писмото на епископа прекарвам целия работен ден с Бейл. Директорите, образно казано, се насират от страх на кожените си столове в заседателната зала. Не че са толкова религиозни — тъкмо напротив. Просто неколцина от тях се надяват имената им да фигурират в следващия списък с кралските отличия. Нанасянето на публична обида на църквата граничи с публична обида на правителството.

После разпитваме служителите от екипа, който приема зрителските обаждания и прави пълен анализ на получените оплаквания и похвали. Хората са настроени лоялно и здравомислещо и полагат неимоверни усилия да убедят Бейл, че всичко е наред. Подозирам, че вдъхновител на тази преданост е мениджърът на екипа Джордж, който тъкмо обяснява на бюста ми:

— Зрителите винаги са по-склонни да критикуват, отколкото да хвалят. Английската публика се оплаква от всичко. — Джордж свива рамене, а бюстът ми мълчаливо го изчаква да продължи. — Тая работа с епископа не я приемайте толкова навътре. Оплакванията ги пишат само някакви побъркани. Получавали сме писма, чиито автори твърдят, че сме предубедени в полза на непушачите и че не им харесва цветът на дрехите на водещите. — Не го прекъсвам, но човекът е имал право — гардеробът на водещите е жива трагедия. — По време на световното първенство по ръгби недоволстваха от ъгъла на заснемане на мачовете, а един дори беше писал, че английското знаме било обърнато с главата надолу.

— Прав ли беше?

— Откъде да знам. Друг пък се беше оплакал, че Шърли Беси пеела на плейбек, което е чиста проба лъжа. Освен това предаванията били твърде драматични за страдащи от епилепсия и мигрена. От нация на търговци сме се превърнали в нация на хленчещи баби.

Много съм доволна — приведените примери компрометират авторите на оплаквания и звучат дребнаво и ограничено. Отблагодарявам се на Джордж за старанието със специалната си усмивка. Отива нахалос, тъй като, колкото и да е широка, не стига до гърдите ми.

Сетне идва ред на програмната дирекция и маркетинговия отдел. Към обяд вече сме подготвили убедителен отговор за изпълнителния съвет и макар че следобедът е определен за дискусии, зная, че най-много след час заседанието ще се разтури и някой възмутено ще затръшне вратата след себе си. Неизбежно е при толкова егоцентрици, събрани на едно място. За моя радост предвиждането ми се оправдава. Единственият директор, който действително не одобрява предаването ми, само след час стига до извода, че се е наслушал на обиди и унижения и спокойно може да си върви, преизпълнен с погнуса. Решаваме да изнесем опровержението във в. „Таймс“. Тъкмо прибирам електронния си бележник и папките, когато Гари — търговският директор, ме потупва по ръката.

— Браво, моето момиче — ухилва се насреща ми и кима въодушевено. Русата му коса се разпилява на всички страни и образът му изведнъж ми напомня на херувимче. Осенява ме откритието, че преди сантименталните ми забежки подобно сравнение никога не би ми хрумнало. Отвратена съм от себе си. Опитвам се да се съсредоточа върху думите му: — Първото тримесечие високи цени. Страшен удар. Покачване с дванайсет. Първи опит, покачване с шест. Главният изпълнител в четириъгълника. Всички продуктови категории са в плюс. Всичко е на кредит, дълговете са погасени. И все благодарение на амбициозните пениси. Браво, моето момиче.

Нямам представа какво означава всичко това. Нарочно говори така. Но ми се усмихва, а досега съм го виждала да се усмихва единствено в разговор на тема футбол, което ме навежда на мисълта, че търговският директор е доволен.

Следващата ми задача е да се преборя с планината нови съобщения в електронната си поща. Съсредоточавам се с мъка, защото, макар да съм помолила Джаки да не ме свързва с никого, се стряскам всеки път, когато светне моята линия. Което се случва горе-долу веднъж на всеки четири минути. В края на работния ден Джаки ми представя списък на обажданията. Въпреки изричната ми забрана Дарън ме е търсил два пъти.

Привечер правя преглед на записаните интервюта в апаратната. За следващата седмица ми трябва възможно най-качественият материал. Нямам никакво намерение да оставя тази задача на редактора. Трудя се съвестно, за да наваксвам за забежките.

И за да се отърва от мисълта за Дарън. Ако съм заета, би трябвало да ми е по-лесно да не мисля за проклетата му усмивка, от която всичко ми изтръпва.

— Ама как ги обработваш горките жертви — коментира Ед — редакторът.

— Така ли смяташ? — Не откъсвам очи от мониторите.

— Аха, съумяваш да избегнеш покровителственото отношение, говорейки с кратки изречения и едносрични думи. Ще рече човек, че имаш вроден талант да общуваш на равна нога с простолюдието.

— Никой не ми е отправял подобно обвинение — коментирам хладно.

— Но и никой не подозира колко си страшна.

Ед ме поглежда с тревога. Никога не се знае как ще реагирам на шегите му. Усмихвам се и отново се заглеждаме в материала.

На монитора върви филмът, който заснех в деня преди запознанството си с Дарън. Става дума за един тип, който зарязал жена си заради някаква девойка. Девойката се съмнява, че ще останат заедно, макар да са насрочили сватба след месец. Смята, че иска да се върне при жена си. Което вероятно опровергава теорията, че всички съпруги са еднакви. Разговарям със самата нея. Рядка птица — свенлива шотландка със съответния приятно стържещ акцент:

— Ако бях известна, хич нямаше да ми пука толкова за измърляния мокет и разкъртените первази. Бих се примирил с факта, че предпочита нея.

— Може би ще успеем да ви осигурим и двете — разнася се моят глас, залъгващ жената с празни надежди.

Тогава смятах, че малко блясък и телевизионен престиж ще й дойдат добре. Пък и съществуваше възможност онзи тип да предпочете нея. Но като гледам записа сега — само две седмици по-късно, стомахът ми се свива. Имам ли право да…? Не позволявам на мисълта да се дооформи и за n-ти път днес проклинам Дарън.

— Дразнят се от акцента ми — жално проточва шотландката.

— Напротив, дразнят се от дългите ви крака и огромните ви гърди. Това е истинската им мотивация. Хващат се за акцента само за заблуда на противника — уверявам я аз.

— Това се казва професионалист — коментира Ед. — С подобни комплименти няма как да не я нахъсаш. Изключено е да не го прелъсти.

— Да ти кажа право, Ед, бях съвсем искрена — заключавам, затваряйки вратата след себе си.

Като никога ми хрумва да се прибера с автобуса. Не ми се пътува с такси. Не искам да оставам насаме със себе си. Никога не съм се чувствала толкова нещастна и объркана. Но и за нищо на света не бих се отказала от това си състояние.

Което е най-страшното.

Поглеждам часовника си и си позволявам да мисля за Дарън двайсет минути. Тъкмо след толкова пристига и автобусът. Отстрани на шасито има огромна реклама на афтършейв. Моделът малко прилича на Дарън. Има подобни очи, но не е толкова красив.

Решението да се возя на автобус беше грешка, защото шофьорът не иска да приеме банкнотата ми от петдесет лири и избухва в смях, като му обяснявам, че не нося монети, тъй като изпортват джобовете. Най-накрая някакъв кльощав тип на опашката зад мен предлага да плати едната лира за билета ми. Неловка ситуация. Тъкмо се каня да му се развикам и да му потърся сметка за проявеното нахалство, но улавям погледа му и установявам, че той също е изморен. Може би не се прави на благороден, понеже се надява да му се отплатя в натура, а просто иска опашката да напредва по-бързо.

— Благодаря — смотолевям. Той кима, смутен от извършената добрина. Може би си дава сметка колко нетипично е подобно поведение за един лондончанин.

Качвам се на втория етаж и се настанявам в предния край на салона. Приисква ми се да бях с Дарън — щяхме да се правим, че караме автобуса. Моментално се намразвам. Видя ли? Ето докъде водят подобни лудории. До лепкави сантименталности! Откъде съм толкова сигурна, че Дарън щеше да се преструва на шофьор? Държа се като пълна идиотка.

Градският транспорт е анонимен. Именно по тази причина сме готови да заплащаме невероятно раздути тарифи за несъразмерно кратки пътувания — това е част от сделката. Никой не те заговаря, хората предпочитат да не се заглеждат. С изключение на пияниците, които използват градския транспорт тъкмо за да те заговарят и заглеждат. Обикновено въобще не забелязвам с какви хора пътувам, но днес сякаш гледам на света с нови очи. От анонимността не е останала и следа — действията на всички ми се струват заредени със скрит смисъл. Младежът до мен не само че смърди непоносимо, ами ме дразни и по друг параграф. Слуша уокмен и припява под нос. Естествено, в песните се говори все за вечната любов, което, честно казано, ми идва в повече. И то не само заради гласа му. Премествам се по-назад и се озовавам зад две тийнейджърки. Четат „Космополитън“. Тъкмо решават теста: Как да открием идеалния мъж? Де да беше толкова просто! Докато четат въпросите на глас, се възползвам и отговарям мислено. Повечето ми отговори са „Б“. Накрая става ясно, че гаджетата на девойките са съответно „мамино синче“ и „женомразец“. Дарън е в категорията „непоправим“.

Като се прибирам у дома, лампичката на телефонния секретар мига. Прослушвам съобщенията, докато чакам ваната да се напълни.

— Кас, аз съм — пропява Иси. — Обаждам се само да проверя как мина разговорът с Бейл. Звънни ми се по-късно, ако имаш настроение. Ще се прибера от фитнес към десет.

Усмихвам се, тъй като небрежното уточнение „от фитнес“ има за цел да ми направи впечатление. За всеобщо изумление Иси все още не се е отметнала от новогодишното си решение. Записа се да участва в Лондонския маратон и тренира усилено.

Второто съобщение е от Джош:

— Здрасти, мацко, как си? Как беше на север? Довечера съм на кино. Джейн си е наумила да гледа някаква налудничава щуротия със субтитри. Филмът несъмнено ще бъде изключително ценен и крайно депресарски. И то в някакво смотано кино, където дори не продават сладолед „Хааген-Дазис“. Ще ти звънна утре.

Горката Джейн, май вече я е отписал. Поолеква ми. Третото съобщение е от мама, която мърмори, че не съм й гостувала в неделя. Гузно изтръпвам. С две думи, на Западния фронт нищо ново — типичните понеделнишки съобщения. Върнах се на позната територия. Дарън беше някакво налудничаво отклонение от утъпкания път, но вече всичко е наред. Намирам се в пълна безопасност.

— Кас, аз съм. — Гласът му се врязва в кротката тишина на съкровеното ми убежище и буквално изпадам в транс. Направо ми прилошава. — Сигурно още си на работа. Моля те, обади се, ако си у дома. — Замлъква — Сигурно не си там. Получих бележката ти. — Издава тъжен звук, нещо средно между смях и въздишка. — Очаквах нещо подобно. Знаех си, че ще се паникьосаш. Но ако ми дадеш възможност да поговорим… — Гласът му секва, Дарън се закашля. — Виж, изминалите две седмици бяха страхотни за мен. И за теб. — Гласът му зазвучава напрегнато, издава смесица от гняв, безсилие (каквито съм свикнала да предизвиквам у околните) и нежност (каквато съм). — Ако това те успокоява — и аз се страхувам.

Касетата свършва. Стърча като истукан; правя опити да анализирам чувствата си. Божичко, докъде се докарах — да чувствам. Само допреди две седмици разсъждавах. Изведнъж съм взела и да чувствам!

Стори ми съвсем искрен. Какво искаше да каже с това „и аз се страхувам“? Че кой друг се страхува?

Прослушвам съобщението отново. И отново. И отново. Общо дванайсет пъти. Накрая ми става ясно едно. Всичко е изгубено. Изтривам съобщението и си лягам. Дарън — кой Дарън?

Смит.