Адел Паркс
Да си намериш майстора (1)

1.

— Какво необещаващо начало на семейния живот — отбелязва Джош.

— Нима въобще съществува обещаващо начало? — отвръщам.

Джош се ухилва, Иси се нацупва. Тя обича сватби. Плющи такъв дъжд, че капките отскачат от тротоара и влизат под роклята ми. Умирам от студ и от нетърпение булката да престане най-сетне да прегръща майка си и да се качи в проклетата кола. Вглеждам се по-внимателно. Може би всъщност не я прегръща, а се е вкопчила в нея. Може би най-сетне е проумяла сериозността на постъпката си и е на път да размисли. Иси изтръсква последните конфети, останали на дъното на синята кутия, но вместо върху булката и младоженеца разноцветните късчета хартия се посипват по мръсните плочки. Калната улица рязко контрастира на скъпите официални тоалети, автомобила, цветята и лъчезарните усмивки, които си разменят присъстващите.

— Джош, какво е техническото название на сплескан куб? — питам, като соча въпросната синя кутия. — На това нещо трябва да му се измисли някакъв нов дизайн.

— Как ли пък не! — като ужилена подскача Иси, сякаш предлагам да се разголим пред викария. — Смисълът на една сватба е именно в това — да се спази традицията.

— Дори ако въпросната традиция е безвкусна и банална ли? — По моему два много тежки гряха.

— Такава е идеята — отсича тя и се устремява към челната позиция в навалицата, очакваща букета. Нервно подрипва от крак на крак, а лъскавата й руса коса близва ту дясното, ту лявото, сетне отново дясното й рамо. Иси не се свърта на едно място. Аз съм спокоен човек. За разлика от мен тя непрестанно потрива длани и потропва с крак. Прочела някъде, че постоянните невротични движения изгарят трийсет калории на час допълнително, което се равнява на калоричната стойност на повече от един „Марс“ дневно, няколко килограма годишно или общо един размер дрехи за цял живот. Тази перманентна безцелна активност е удивително сполучлива метафора за целия й живот.

Аз не участвам в надпреварата за букета по две причини. Първо, ако го хвана, Иси ще ме обезглави. От самото начало на сватбеното тържество скришом долива с концентрат чашите на неомъжените жени с надеждата това да наруши координацията им. И, второ, тези обичаи са пълна идиотщина.

Не, сериозно, цялата тази история с жененето е чиста глупост. Което не означава, че и аз като всички останали не се радвам на възможността да се издокарам с шапка и да пия шампанско. На сватба е много забавно и обикновено стават големи, весели тържества. Дотук съм съгласна. Всичко останало е съвършена тъпотия. Не че съм мъж. Не съм и лесбийка, нито дори мъжемразка — един от най-добрите ми приятели, Джош, е мъж. Аз съм неомъжена, преуспяваща, привлекателна трийсет и три годишна хетеросексуална жена. Просто не желая да се омъжвам. Никога.

Ясно ли е?

Иси не хвана букета и придоби крайно съкрушен вид.

— Кас, Иси, искате ли по едно питие? — опитва се да я разведри Джош.

Без да дочака отговор, хуква към хотела и стремително се насочва към бара. Знае, че с желание ще приемем поканата за питие в традиционния мартини-стил — винаги, навсякъде, по всяко време. Провираме се сред тълпата елегантно изтупани гости. Същите тези хора, които сутринта заемаха пейките в църквата с достолепна строгост, са загърбили и най-малката претенция за приличие. Оттеглянето на булката, младоженеца и по-възрастните роднини се изтълкува от останалите гости като знак несмущавани да се впуснат в преследване на основната цел, която ги е събрала на това тържество — възможността да се отдадат на хедонистичен, необвързващ и най-безсрамен секс.

Нарочих жертвата още в църквата, преди „да“-тата. Сега повторно го издирвам с поглед. Той е висок, смугъл, красив. Честно казано, не изглежда Бог знае колко интелигентен. По-скоро е твърде самовлюбен, за да търпи чуждо присъствие. Отлично. Хората много превъзнасят задълбочеността и сериозността. Аз пък не намирам, че повърхностните и безмозъчни, но затова пък природно надарени екземпляри заслужават чак такава остра критика.

Много е важно обектът да бъде набелязан още в началото на церемонията, след което да му се даде да разбере, че изборът е паднал върху него. Усмихвам му се. Гледам го право в очите. Ако извърне поглед и затърси адресата на усмивката ми, незабавно го зачерквам. Обичам мъже, които са достатъчно арогантни да разберат, че флиртувам.

Той издържа изпитанието, като ми се ухилва в отговор. Само че след това се извръща към отражението си в огледалото зад бара. И отново се ухилва. Този път на себе си. Доволната му физиономия — макар и едва забележимо — разцъфтява още повече. Нямам нищо против. Суетата действа като предпазна мрежа. Рязко отмятам глава и се извръщам. Готово.

Иси и Джош още не са се добрали до бара. Викам ги да се върнат.

— Какво има? Вече почти бяхме стигнали — мрънка Иси.

— Не се тревожи, напитките ще дойдат всеки момент — уверявам я.

— Аха! — Тя се отпуска на тапицирания с крепон фотьойл. Джош си запалва цигара, тъй като ми има пълно доверие. Всички са наясно с добре отработения сценарий. Джош и Иси отлично ме познават.

Джош ми е като брат. Запознахме се на седемгодишна възраст през оградата, разделяща къщите ни в едно предградие. Благодарение на това запознанство повярвах в силата на съдбата. Първата ни среща се състоя в мига, когато небесните пътища на нашите семейства се пресякоха. Тяхната звезда тъкмо изгряваше. Нашата главоломно летеше надолу, описвайки шеметни спирали.

През онова лято двамата с Джош споделяхме кубчето на Рубик, газираните сиропи и тревожното усещане за неизбежно надвиснала промяна. С присъщото на децата шесто чувство долавяхме, че сме безсилни да се противопоставим на родителските прищевки. Самостоятелната петстайна къща в Ешър, графство Съри, която за нас с майка ми беше олицетворение на идеалния дом, се оказа само временно местопребиваване. Същото лято баща ми обяви, че е влюбен в друга жена, без която не може да живее. Майка ми прояви рядко чувство за хумор и откровеност и в отговор го попита дали предпочита кремация, или би се спрял на погребение. След тази пламенна декларация на чувствата си баща ми незабавно се изнесе. Предстоеше ми да го видя още три пъти през целия си живот: след една седмица, когато дойде да прибере плочите си и ми подари къща за кукли от „Лъндби“^[1] (очевидно с цел да замести истинския дом, който бе разбил); след един месец, когато ме заведе в зоологическата градина (цял следобед плаках, оправдавайки се, че животните зад решетките ме разстройват. Нищо подобно, просто предварително се бях настроила, че ще прекараме отвратителен следобед — в крайна сметка следобедите у дома често бяха отвратителни); и на следващата Коледа (когато отказах да отворя подаръка, който ми донесе, както и да седна в скута му). Оттогава само ми изпращаше поздравителни картички за рождения ден и за Коледа, които пристигаха все по-нарядко и още преди да навърша десет години, съвсем спряха да се получават. Лятната ваканция на седемгодишния Джош също не беше Бог знае колко забележителна — техните най-безцеремонно му бяха заявили намерението си да го изтръгнат от уюта на кварталното училище и да го изпратят да се обучава зад внушителните огради на „Стоу“. Всъщност, като се замисля, догадките ни надали са били плод на шесто чувство. Рекламните брошури за частни училища и нескончаемите скандали у нас бяха недвусмислен знак за случващото се. Почти напълно обсебени от собствените си страхове, установихме отношения на неясно взаимно съчувствие, наподобяващи нещо като приятелство. Плахите първи опити с летните кънки и яденето на зелено цариградско грозде невероятно сближават хората. И до ден днешен смятам, че на Джош му провървя. По онова време живеехме в къщи, които се различаваха единствено по цвета на кухненския плот. Оттогава не съм живяла в по-просторен дом. Той — в толкова тесен. Още като малка долавях тази разлика. Баща му не обичаше да коментира деловите си начинания наляво и надясно.

Подозирам обаче, че детското ни приятелство, изградено върху споделеното удивление на малки откриватели, рано или късно щеше да залинее, ако на дванайсетгодишна възраст не се бяхме срещнали отново на един регионален тенис турнир. Джош интуитивно долавяше, че познанството с момиче — кое да е момиче — страшно ще вдигне акциите му в „Стоу“. Аз пък харесах снобското му произношение и още на онази крехка възраст си давах сметка, че конкуренцията е здравословно явление — предизвикателство, което момчетата от Уестфърдското единно средно училище посрещнаха с достойнство. Така стана ясно, че двамата с Джош все още си допадаме. И то до такава степен, че напук на учителите и родителите си и за най-голямо тяхно разочарование той реши да следва заедно с мен в Манчестърския университет. Те му бяха избрали едно значително по-старо и по-реномирано учебно заведение. Аз обаче бях твърдо решена да замина за Манчестър — заради модните групи, левичарския студентски съюз и мъжете със запретнати джинси „Ливайс“ и обувки „Док Мартенс“^[2], но най-вече заради престижните медийни специалности.

Джош е висок метър и осемдесет и пет, рус. Обективно погледнато, не познавам по-привлекателен мъж, с когото да не съм спала. Като го представя на някоя приятелка или колежка, въпросната персона неизменно се прехласва и започва да повтаря като латерна какъв невероятен пич е. Джош отговаря на определението „красив“ или „страхотен“ мъж. Поради липса на въображение споменатите приятелки и колежки неизменно заключават, че сме гаджета. Налага се да им обяснявам, че твърде много го харесвам, за да усложнявам взаимоотношенията ни със секс.

Всъщност дори го обичам. Той е един от малкото хора на този свят, които обичам. Към майка си изпитвам дълбока любов, напълно лишена от тривиалност и показност. Третият човек е Иси.

С Иси се запознахме в университета. Отначало следваше биология, после се прехвърли да учи химия и в крайна сметка завърши инженерна химия. Не че бе открила призванието си, просто катедрата не искаше и да чуе за поредната смяна на специалността. Иси е ужасяващо умна и обезпокоително оптимистична натура — комбинация от качества, която постоянно води до разочарования. Иси е малко по-висока (метър и седемдесет и три) от обичайното за жена и малко по-слаба (английска мярка десет^[3]) — по-скоро благодарение на перманентната безцелна активност, отколкото на редовни тренировки. Поради това е стройна, но тялото й не е достатъчно стегнато. Непрестанно окайва отпуснатите си мишници и биреното си шкембенце, но откакто я познавам — вече петнайсет години, никога не е имала намерение сериозно да се заеме с коремни преси или да вдига тежести (с изключение на рекламните торбички с покупки от модните магазини). Косата й е естествено руса — цветът на миглите и веждите й го потвърждава. Поради това никога не хваща слънчев загар — само по бледия й широк нос и гладките й слаби рамене избива по някоя и друга луничка. Иси има най-сексапилната уста в цяла Западна Европа. Устните й са широки, аленочервени. Жените я намират за поразително красива. Мъжете я възприемат по два коренно противоположни начина — или въобще не я забелязват, тъй като поради изключителната си бледност вероятно им се струва невидима, или започват да се изживяват като средновековни рицари и изпитват желание да я въздигат на пиедестал. И в двата случая няма полза. Блестящият ум и безпощадната откровеност на Иси заслужават нещо много повече от безразличие или покровителствено отношение. Но нека не забравяме, че светът е пълен с хиляди неща, които би трябвало да се случат, но не се случват. Не храня Бог знае какви надежди, че ще се намери достоен човек, който да я заслужава. Особено поради факта, че оптимизмът засенчва разсъдъка й и зрелите й години преминават в обречено, но затова пък упорито търсене на скритите дълбини в душите на мъжете, с които се среща. Стотици пъти съм й обяснявала, че преследва химери.

Всъщност се сприятелихме заради Джош. Той я забеляза още в „заешката седмица“ на първи курс, когато всички са като отвързани, и страшно се захласна по нея. Започна да ме врънка да се сприятелим. Послушах го. Едва след време открих колко много ми допада и какво неземно и крехко създание е — време, в което Джош вече беше спал с половината студентки в Уидингтън и Фалоуфийлдс^[4]. Сметнах, че Иси е твърде ценна личност, за да му позволя да я прекара по обичайния си безобразен маниер. Започнах да разубеждавам и двете страни — да си призная, като същински Макиавели. Разкривах пред нея недостатъците му, на него изтъквах прелестите на други жени. Коварният замисъл проработи.

И до ден днешен смятам, че постъпих правилно.

Ако толкова са искали да са заедно, все щяха да намерят начин да се съберат.

Завързахме здравословен приятелски флирт и често не бяхме наясно кой кого харесва. Вместо да се редуваме да спим в едно легло, във втори и трети курс живяхме в обща квартира. Наехме си цяла къща само за нас, тъй като не желаехме да допускаме никого в свещеното си уединение. Оказа се практично решение, тъй като споровете на тема чий ред е да купува тоалетна хартия и кой е изпил млякото, но не е изхвърлил празната кутия от хладилника, сложиха край на всякакви романтични копнежи.

Бяхме типичните студенти. Бягахме от лекции, членувахме в какви ли не общества и клубове — по ръгби (Джош), в литературното общество (Иси), в клуба за дегустация на вино (аз); изпивахме индустриални количества алкохол в барчето на университета, кълвяхме за изпит само в последния момент и безогледно спяхме с когото ни попадне. От останалата маса ни различаваше фактът, че никой от нас не стана жертва на статистиката, според която една трета от всички висшисти се запознават с дългосрочния си партньор в живота по време на следването си. По отношение на дългосрочните неща и тримата бяхме пълна трагедия. Иси се влюбваше във всеки мъж, с когото лягаше — отчаян опит да запази благоприличие. После се чукаше със съответния мъж, докато на него му писнеше от виждането й за любовната игра като четене на метафизична поезия. Джош се влюбваше във всяка жена, която сваляше, поне до закуска, понякога дори дни наред. Беше вечният разбивач на женски сърца. Аз никога не се влюбвах и често се отегчавах още преди първата посткоитална цигара.

Тези младежки навици трайно белязаха живота ни до трийсетата ни годишнина, но вероятно ще се запазят до пенсионирането ни. Ние с Джош приемаме тази перспектива съвсем спокойно. Съдилищата и адвокатските кантори, в които той се подвизава толкова успешно, са пълни с интелигентни, разкрепостени жени, в които да се влюбва и разлюбва до безкрай. Същото важи и за моя бранш — медиите. Наличието на неморални млади мъже в изобилие е един от задължителните ми критерии за избор на работно място. Не храня илюзии по отношение на трайните връзки, което ме прави изключително желана партия за мъже, нямащи намерение да се обвързват — 99.99 на сто от всички тях. Така че ги употребявам и захвърлям. Този подход е несравнимо по-лесен. Всъщност дори не съм толкова жестока. Да захвърлиш някого, предполага емоционален ангажимент от негова страна, но от личен опит зная, че за една добра свирка мъжете с готовност пропускат тази незначителна учтивост. Тъй че, когато си тръгвам, забравила да оставя телефонния си номер върху празна цигарена кутия, или когато ги изхвърлям от жилището си с лицемерното обещание да се обадя, всъщност никой не придиря особено.

Иси е лабораторен техник в огромна фармацевтична компания. Бялата престилка я прави невероятно привлекателна, но аз зная, че тя все още търси нещо повече от несериозна игра на чичо доктор. Неуморно й повтарям, че цялото това усилие ще се окаже безплодно и трябва да се благодари, че има поне мен.

— Мога ли да ви предложа по едно питие?

Никога не отговарям на този въпрос, преди да се уверя кой го задава, независимо колко е претъпкан барът. Вдигам поглед и виждам господин Висок, Смугъл и Красив. Тъкмо навреме. Самонадеяно размахва бутилка изискано шампанско „Болинджър“ и няколко чаши. Допада ми тази негова самонадеяност и разточителност, както и фактът, че се е сетил и за приятелите ми. Има сияещи зелени очи и разпуснати чорлави къдрици, последен писък на модата по времето, когато бях на деветнайсет. Въздържам се да му кажа, че от „Завръщане в Брайтсхед“ никой мъж (с изключение на Хю Грант) не е пожънал особен успех с подобен фасон — спестявам му го, понеже освен високия ръст, очите и скулите му ми харесва и костюмът му.

Разбира се — усмихвам се широко.

Той се придържа към общоприетата схема — пита ме как се казвам, а след като се представям като Кас, любопитства:

— О, а как е цялото ви име?

Обяснявам, че това е галено съкращение от Йокаста, и с доволна усмивка допълвам:

— Кръстена съм на майката на баща си, много едипово.

Някои схващат каламбура, други — не, но това няма никакво значение, тъй като и едните, и другите неизменно се хилят като идиоти. Докато се стигне до разговор, мъжът насреща вече е затънал в дълбока, искрена лъст към мен. Дори отпратките към древногръцки трагедии да не го вълнуват особено, със сигурност го блазни перспективата за страстни любовни игри. В зависимост от предпочитанията си мъжете оглеждат налетите ми, нахално щръкнали гърди или дългите ми, загорели и мускулести крака. В случай че са с по-изтънчен вкус, спират поглед на дългата ми, лъскава черна коса, гладката кожа, тесния ханш, сините ми очи или идеалната редица зъби, тъй като притежавам и всичко това.

Повярвайте ми, зная, че съм щедро надарена.

Нося косата си дълга, тъй като подлудява мъжете. Виждат в мен сексапилна кучка или героиня от деветнайсети век, в зависимост от това — към кой тип проявяват слабост. Строго погледнато, на характера ми по би отивало каре до брадичката, но тъй като работя в телевизията, се ръководя от железния принцип: „Волята на клиента е закон.“

На свой ред питам господин Смугъл как се казва и правя усилие да запомня името му. Интересувам се с какво се занимава, той отвръща, че работи еди-какво си. Това не е важно. Перспективите му са от значение единствено за жени, които търсят бъдеще. Забелязвам, че има големи ходила, което, казват, било много възбуждащо. Опитът ми (богат и разнообразен) сочи, че старото поверие е вярно. Постоянно докосвам събеседника си. Леко се допирам до ръката или рамото му. Дори отстранявам въображаема власинка от ревера му. Винаги съм недоумявала как е възможно мъжете да се връзват на подобни идиотски клишета, но те неизменно им действат. Прокарвам език по устните си, по зъбите си и по маслинката в мартинито му. Не се предава лесно. Запознат е с правилата на играта. Безброй пъти сам я е играл. Малко е объркан от факта, че наместо главен изпълнител се оказва зрител, но тази моя безочливост му действа възбуждащо. Мъчи се да вземе в свои ръце ситуацията — или поне разговора — и ме пита с какво се занимавам. Отвръщам, че съм телевизионен продуцент в новия канал TV6, което — ако изобщо е съществувало съмнение — окончателно циментира нещата.

Бляскавата ми професия притежава огромна притегателна сила. Действително е бляскава, особено в сравнение с повечето професии. Телевизионните работници упорито отричат, че работата им е забавна и примамлива, но това са чисто и просто превземки. По този начин тушираме чувството за вина, породено от неприлично високите ни заплати. Несъмнено е далеч по-престижно да продаваш ефирно време, отколкото консерви с печен фасул в известна верига супермаркети. Безспорно е по-вълнуващо в асансьорите да се засичаш с Дес О’Конър^[5], вместо с Дейв Джоунс от счетоводството. И все пак правенето на телевизия е невероятно трудоемка работа. Занимавам се с това от дванайсет години. Започнах непосредствено след дипломирането си като общ помощник в „Добро утро, Великобритания“. Получавах мизерна заплата, но бях в луд възторг. Работех в телевизия! Почти през цялото време примирах от страх да не сбъркам. Тъй като не носех никаква отговорност, естеството на възможните професионални грешки се заключаваше в поднасянето на кафе със захар вместо със захарин. Живеех в постоянен ужас, че дрехите, косата, фигурата, акцентът или шегите ми са неуместни. Харчех всичките си пари за подходящите дрехи (черни) и подходящата прическа (дълга, къса, много къса, отново дълга, черна, руса, червена, отново черна) и с готовност се прекроявах, докато най-сетне станах себе си. Изпитвах жизнена необходимост да се справям добре. И то не просто добре, а най-добре. Нямаше задача, която да ми се стори толкова унизителна, че да не я приема с радост. Никоя амбиция не ми се виждаше толкова голяма, че да не се вкопча алчно в нея. Работех по всяко време на денонощието, веднъж дори се случи да дежуря навръх Коледа, но в интерес на истината далеч не беше толкова неприятно. Празниците и бездруго ме отегчават до смърт. Струваше си. Оставих връстниците си да ми гълтат праха и на двайсет и три години станах водещ редактор. Главоломно се издигнах през помощник-продуцент и изпълнителен продуцент и седмица преди трийсетия си рожден ден достигнах шеметните висоти на длъжността „продуцент“. Ето коя съм. Ето каква съм.

— Работата ви сигурно е невероятно интересна — отбелязва господин Висок, Смугъл, Красив със Зелени Очи.

— Така е. Като се има предвид, че живеем в ерата на цифровите технологии и на пазара съществуват стотици канали, които се борят за свое място в съзнанието на потребителя, всъщност е и много трудно. — Спестявам му подробностите, че освен ефирните канали, Би Би Си 1 и 2, ITV, Канал 4 и 5 и TV6 съществуват още 200 дигитални сателитни канала, 500 дигитални кабелни канала и 70 дигитални ефирни канала, да не говорим за интерактивната телевизия, Интернет и Телешоп. Въпреки това ефирното време на глава от населението намалява. С колкото по-богат избор от канали разполагаме, толкова по-малко телевизия гледаме. Поради това предизвикателството остава — от мен се изисква постоянно да измислям все по-сложни и по-агресивни промоции, програми и програмни схеми. Не си правя труда да му обяснявам, защото дори Джош — най-преданият ми слушател, безучастно зарейва поглед в пространството, когато започна да навлизам в подробности. Зная, че разприказвам ли се за работата си, мога да бъда адски досадна, но тя означава толкова много за мен! Мислено търся забавна история за звезди. В коридорите на властта често се сблъсквам с известни личности, особено такива, които са прочути с това, че са известни — те се стараят постоянно да са на показ. Това са хората, които най-малко ми допадат, но будят у мен най-силно възхищение. Да се прочуеш с таланта си, е далеч по-трудно. Историите за бивши звезди от сапунени сериали обаче не предизвикват интерес.

— На обед ям сандвичи в едно и също кафене с Давина Маккол^[6] — казвам най-сетне.

С това изречение окончателно го забивам.

* * *

Събуждам се от кресливи птичи трели и заплашителното жужене на ято пчели над главата ми. Убедена съм, че като отворя очи, ще видя гигантски вентилатор, висящ от тавана. Отнема ми известно време да проумея, че главата ми кънти не защото съм на снимачната площадка на „Апокалипсис от време на време“, а гръмогласните песни на пернатите долитат през широко отворения прозорец на провинциалния хотел. Снощи идеята ми се струваше чудесна. Изрично настоях да го отворим. Като ще плащам сто и седемдесет лири (които при това не мога да отчета като служебен разход), няма да ги хвърлям на вятъра, я. Искам да ми бъдат осигурени всевъзможни удобства: домашни бисквити, флакончета с шампоан, найлонова шапка за баня и чист въздух.

Изпитателно оглеждам стаята. Безпорядъкът говори, че добре съм се позабавлявала. Едва доловимо отмествам глава — махмурлукът го доказва.

Присвивам очи — празна бутилка от шампанско, празно барче, висок скрин и красив непознат в леглото ми.

Това е резултатът.

Името ми убягва. Което не е Бог знае каква трагедия, но ме дразни. Струва ми се грубо — дори по моите стандарти — да помоля някого да напусне стаята ми, без да се обърна към него по име. На безмилостната дневна светлина обръщението „младежо“, макар снощи да звучеше много игриво, ми звучи леко абсурдно. В този миг телефонът иззвънява и временно ме избавя от необходимостта да търся решение на тази дилема.

Телефонът звъни все по-настоятелно. Опипом затърсвам слушалката.

— Кас?

— Иси? — Повдигам се на лакът. — Всичко наред ли е?

— Не.

Опитвам се да се съсредоточа върху разказа й. Той започва обещаващо — свалила един от шаферите, — но скоро преминава в неразбираеми стонове и аз изгубвам нишката. Иси очевидно е прекарала бурна нощ. Изпъстрена с оргазми, свирки и признания от типа: „Ти си невероятна.“ На сутринта се събудила тъкмо когато младежът тихомълком се измъквал от стаята й. Поискала телефонния му номер. Той й го продиктувал, но невярно. Цифрите били с една повече.

— Наричаше ме Зоуи — стене тя. Колкото и близки да са двама души, Зоуи трудно може да мине за галено от Изабел. — Как е възможно да забрави името ми?!

— Не зная, миличко, просто не зная. В коя стая си? — Иде ми да я погаля по главата, да измъкна кърпичка от чантата си, да й издухам носа и да й връча солидна доза джин с тоник. Изпитвам желание да й помогна. На бърза ръка скачам от леглото. Мимоходом отчитам леко напрежение в слабините. Обръщам се и впивам в снощния красавец прощален поглед, изпълнен с копнеж. Не бих имала нищо против някоя и друга лудория преди закуска. И дума да не става! Иси се нуждае от мен. Дори не ми остава време да отмия от себе си миризмата на сперма и гума.

— Ей, мл… — Прехапвам си езика навреме. — Ей. — Лекичко го разтърсвам. Той отваря очи и посяга да ме придърпа обратно в леглото.

— Закъде си се разбързала толкова? — ухилва се лениво. Хитроумно се измъквам от протегнатите му ръце, напъхвам се в някакъв пуловер и му хвърлям ризата.

— Обади се приятелката ми. Отивам при нея.

— Ще те изчакам — предлага той.

— О, не, би било… — Блазня се от мисълта да кажа „твърде отегчително“, но избирам по-възпитан вариант: — … много любезно от твоя страна, но няма нужда. Тя е доста разстроена, възможно е да загубя цяла сутрин. Дори цял ден.

— Да ти оставя ли визитка?

— О, при всички случаи. — Целувам го по челото едва ли не с майчинска нежност. Разбира се, нямам никакво намерение да му позвъня, но искам да узная името му. Мислено си водя подробна хроника.

* * *

Иси ми отваря, загърната в чаршаф.

— О, Иси! — Прегръщам я. С усилие потискам надигащото се раздразнение при вида на обляното й в сълзи лице. Яд ме е на него, задето й е причинил цялата тази болка. И на нея, задето сама си причинява цялата тази болка. — Търси ли Джош?

— Потънал е в неизвестност.

— Нищо чудно. Забелязах го да се изнизва с онази жена с грамадната тъмносиня шапка.

— Коя? Имаше поне десет жени с тъмносини шапки.

— Която приличаше на ему.

— О. — Тя неволно се ухилва и аз не за пръв път си казвам, че Иси е твърде ценен човек, за да бъде третирана по подобен начин.

Включвам термоканата и хвърлям бисквитите в скута на Иси. Нуждае се от захар. Улавя пакета с една ръка и този простичък жест ме изпълва с гордост. Животът е толкова несправедлив. Иси за нищо на света не би съумяла да изпълни подобен майсторски финт в присъствието на мъж, когото харесва. В отсъствието на мъже жените са далеч по-симпатични, по-хладнокръвни и по-забавни. Защо не умеем да се показваме пред тях в най-добрата си светлина?

— Спа ли с него? — опитвам се да установя степента на разочарованието.

— Да — отвръща малко гузно.

— Не се връзвай, просто плюй и отмини. Не съм майка ти да ти се карам. — В същото време зная, че изгаря от срам и се мрази до смърт. Неведнъж ми го е обяснявала. Опитвам се да я развеселя: — И аз спах с един, но надали ще го видя отново.

— Да, но на теб не ти пука. Ти нямаш чувства. — Права е. Свивам рамене. Създавам впечатление на безчувствена жена. Но проникнете ли под външната опаковка, ще установите, че и сърцето ми е от лед. Непроницаема съм — емоционално, имам предвид. Не намеквам, че съм фригидна. Формално погледнато, поради липса на по-ласкаво определение би трябвало да се нарека кучка. Решавам да напълня ваната. Не пестя пяна. Сапунените мехурчета са толкова фриволни. Винаги ми въздействат страшно ободряващо.

— Хубаво ли беше? — надвиквам се с течащата вода.

— Не особено… почти не се познаваме.

Тогава за какво страда? Връщам се в стаята и я повличам към банята.

— Къде сгреших? — терзае се. Задава ми този въпрос толкова често, че вече разполагам с огромен арсенал от отговори: „Грешката не е у теб“, „Мъжете не са в състояние да ти предложат нищо повече“, и така нататък, и така нататък. Никой от тях не помага. Иси редовно се оставя да й разбият сърцето.

Докато се окайва във ваната, позвънявам на румсървис. Нуждаем се от солидна утеха, затова поръчвам разточителна, мазна, пържена закуска (могъщ лек против махмурлук и разбити надежди), какви ли не сладкиши и огромни чаши с горещ шоколад, над които се вие благоуханна пара. Набързо взимам душ, докато Иси преглежда неделната преса. Закусваме върху гигантското легло, увити в луксозни бели халати. Преливам от щастие. За мен това е съвършената неделна утрин. Иси обаче щеше да бъде по-щастлива, ако вместо с мен беше с мъж.

— Добре де, какво ти пука толкова? — искрено недоумявам. — Хем получаваш пълно обслужване, хем на сутринта не се налага да водиш дебилни разговори. Така съчетаваш предимствата на двата начина на живот.

Иси въздъхва:

— Ами ако разговорът не е дебилен, а вдъхновяващ?

— Което е малко неправдоподобно, не смяташ ли?

Тя отново отронва въздишка, този път дълбока. Знам, че й лазя по нервите.

— Не, не смятам. И мъжете са хора, Кас, и са способни на човешки взаимоотношения.

Далеч не смятам, че по отношение на връзките мъжете са по-подли или по-неверни от жените. Подобно виждане е крайно архаично. Когато обаче в едни взаимоотношения се намеси сексът, всякаква честност, почтеност и доброта мигновено се изпаряват. Накрая някой неминуемо ще пострада. Просто предпочитам този някой да не съм аз. Или Иси. Или Джош.

Мярвам отражението си в огледалото на тоалетката. Виждам образа, който виждат околните — жена, висока метър шейсет и осем, с огромни сини очи и дълга черна коса, осми размер конфекция. Секси, стилна, безупречна. Но все още се изненадвам от факта, че те не виждат онзи образ, който виждам аз — пълничко седемгодишно дребосъче, зарязано от баща си. Навремето смятах, че не само не съм достатъчно красива, за да задържа и собствения си баща, но дори подозирах, че ни напуска именно заради мен. Дали не съм била прекалено непослушна? Или може би си тръгна заради онзи път, когато двамата с Джош преорахме зеленчуковите му лехи? Когато пораснах достатъчно и осъзнах, че причината далеч не е в мен и виновницата всъщност е госпожица Хъдли — едрогърдестата му руса секретарка, — вече бе твърде късно. В продължение на цяло десетилетие непрестанно се бях самообвинявала. Логичните аргументи прекалено много закъсняха. Психологическата мотивация на поведението ми далеч не е толкова неразгадаема. Травматично усещане за измяна и прочие. Страдам от комплекса, че никой мъж не ме обича достатъчно, за да остане с мен, и пренасям този комплекс върху способността на мъжете по принцип да бъдат верни. Като защитна реакция съм развила жизнен стереотип, подчинен на цинизъм, самоограничаване и пресметливост. Изключително ефикасна профилактика срещу болка. Наранявам, преди да ме заболи. Захвърлям, преди да пострадам. Никога не се ангажирам.

— Повсеместна грешка е да се смята, че сексът и любовта изобщо са съвместими. Откъде накъде? Никой не си въобразява, че е влюбен, само защото е гладен, уморен или жаден. Защо тогава решаваш, че си влюбена, само защото ти се чука?

— О, тези разсъждения са твърде сложни за мен — изплъзва се Иси. Не че не ме разбира — просто ме смята за жестока, но е прекалено възпитана да го признае.

Уговорила съм се да прекарам неделния следобед с майка си, но Иси решава да дойде с мен, тъй като не е в състояние да преживее остатъка от деня насаме. Радвам се, че ще отидем заедно, но се дразня, задето вярва, че е възможно да останеш „насаме“ в седем милионен град с десетки музеи, неизброими галерии, стотици магазини и милиони заведения.

Заварваме майка ми да чете любовен роман в градината. Многозначително й връчвам торбата с усъвършенстваща литература, която съм й донесла. Тя ми благодари, но искрено се съмнявам, че би пожертвала откраднатите погледи и страстните целувки, за да научи за трудностите и лишенията на ирландците по време на картофения глад. Майка ми е очарована, че може да се суети не само около мен, но и около Иси, и мигновено отлита към кухнята да приготвя чай.

Мама живее в малка, безупречно поддържана къща в Кокфостърс. Домът й е затрупан с мебели, оцелели от брака й. Премести цялото обзавеждане от петстайната самостоятелна къща в Ешър в новата си двустайна къща в редицата долепени една до друга идентични жилища. Резултатът е потресаващ. Невъзможно е да се прекоси която и да било стая, без човек да си хласне хълбока в някой скрин или да си удари пръста на крака в някой стол. Някои мебели буквално са накачулени един върху друг. Столове, качени върху маси, а най-отгоре се мъдрят табуретки. Във всяка спалня има по две легла, макар че никой никога не й гостува с преспиване. Така ми се иска да изхвърли всичко това. И да обзаведе цялата къща от „Хийлс“.

Домът й, както и самата тя, сякаш е заседнал във времето. Като се омъжила за татко, всички коментирали поразителната й прилика с Мери Куонт. Навремето този фасон е бил много моден. Още не го е прежалила. И до ден днешен, трийсет и пет години по-късно, поддържа косата си като известната дизайнерка — тъмна, на бухнала черта до брадичката. Боядисва се на всеки три седмици, сама, в домашни условия. Носи прекалено къси поли и си слага цели тонове очна линия. Външният й вид ми се струва леко смущаващ. Не само защото е демоде, а аз държа на умението да се движиш в крак с модата, но и заради скритото послание. Чрез този фасон заявява на целокупната общественост, че не се е променила и на йота, откак баща ми я е зарязал. Никога не го е казвала открито, но аз зная, че по този начин се съхранява. Надява се, че някой ден той ще се завърне у дома и последните двайсет и шест години ще бъдат заличени като с вълшебна пръчица. Модерен вариант на прочутата Дикенсова госпожица Хавършам.

Майка ми е висока, добре сложена жена с издължени бедра. Успяла е да запази фигурата си. Единственият издайнически белег за възрастта й е миловидно заобленото коремче, което е леко изпъкнало, но със сигурност не е голямо. Има широк гръб и силни рамене. Личи, че е енергична жена. Лицето й с издължено, скулите — изпъкнали. Тесният й прав нос създава впечатлението, че житейските несгоди се плъзгат покрай нея, без да оставят и следа, но заострената й брадичка изпъква силно напред, сякаш поема в себе си цялата болка и жестокост. Светлосините очи допълнително подчертават строгостта на чертите й. И тъй като издават всичките й болки и копнежи, често ги крие зад тъмни очила, дори през зимата. Аз съм наследила този навик от майка си. Макар да не нося тъмни очила, светът ми се струва малко мрачен.

— Във вторник получи ли съобщението ми? — пита мама. Вместо „да, подобри ми настроението за целия ден“ отвръщам:

— Да, но бях твърде заета и не успях да ти върна обаждането. — Тя кима.

— Как мина сватбата? — Подробно е запозната със социалния ми живот и ежедневните ми занимания — стратегическа маневра, която й спестява необходимостта да живее свой живот.

— Сладникаво — отвръщам.

— Разкошно — усмихва се Иси.

— Срамота, да завали точно вчера, а днес времето е толкова хубаво. Е, винаги става така.

— Сигурно са знаели, че ще вали, или поне са го допускали. В крайна сметка е август, живеем в Англия. — Не зная защо се заяждам. Винаги постъпвам така. Майка ми неизменно съумява да провокира най-лошото у мен. В мига, в който я видя, цялото ми възпитание, да не говорим за чар, мигновено се изпарява. Ставам кисела, намусена, груба и безразсъдна. Майка ми насърчава подобно непоносимо детинско поведение, като мълчаливо ме изтърпява. Колкото повече се опитва да ми угоди, толкова по-противна ставам. Винаги напускам дома й ужасно засрамена от себе си.

— Не й обръщай внимание — вмята Иси.

— Разбира се, че не й обръщам — разкисква се мама.

Аз демонстрирам огромен интерес към жълтите петна позасъхнала трева по ливадата. Мама ми поднася парче шоколадов фъч. Като малка го обожавах. Иска ми се да й кажа, че съм на диета, ала е лъжа. Бих го направила единствено напук.

— А на Джош хареса ли му?

— Поне даваше вид — промърморвам. Зная накъде бие този разговор. Натам, накъдето бият всички разговори с майка ми за Джош. Тя изнемогва под тежестта на илюзията, че от нас двамата ще излезе „превъзходна двойка“. Упорства в заблудата си, че невинните му приятелски жестове представляват аванси. Изводите, до които стига, ме вбесяват, но се успокоявам с мисълта, че майка ми няма понятие как е устроена мъжката психика.

— Не го ли поканихте да дойде на чай?

— Имаше други ангажименти. — Сърце не ми дава да се впускам в по-нататъшни подробности — и бездруго изглежда съкрушена.

Като се поокопитва, се обръща към приятелката ми.

— Иси, имаш ли си ухажор? — пита, докато й поднася парче сладкиш. Двете нарочно не се споглеждаме, защото макар да сме на по трийсет и три, чуем ли думата „ухажор“, прихваме в истеричен смях.

— Не — съумява едносрично да отвърне Иси и бързо натъпква парче кейк в устата си.

— О. Какво безобразие. Може би се преработваш? Нали не си занемарила социалните си контакти? Не забравяй, че животът не се изчерпва само с работа. — За едно с мама сме единодушни. Ако Иси пожелае да си намери мъж, не би трябвало да срещне големи затруднения.

— Въпросът не е в работата. Просто все така се случва, че вечно налитам на копелета. — При споменаването на неприличната дума мама се изчервява. Аз се забавлявам и следя разговора с интерес. Двете с мама преповтаряме този диалог всяка седмица. Не спирам да се удивлявам от факта, че макар бракът да й е причинил толкова нещастие, продължава да смята, че той е заветна мечта на целия свят. — Снощи се запознах с един мъж. — Споглеждаме се — и двете отлично знаем, че само дава на майка ми празни надежди. — Но не успях да запиша правилно телефонния му номер, цифрите излизат с една повече.

Иси преиначава истината, за да не нарани чувствата на една застаряваща дама. Всеки на нейно място би го сторил. В следващия час двете с майка ми анализират телефонния номер, опитвайки се да разгадаят коя е погрешната цифра. Не съм присъствала на по-безсмислено занимание! Решавам да напръскам розите, които са заболели от листна въшка.