Майк Гейл
Вечеря за двама (57)

заключен

Доста по-късно същата вечер. Свети малката лампа на бюрото, но централното осветление е загасено. Все още седя във фотьойла и слушам звука на нищото. Изи чука на вратата, влиза в стаята и светва лампата на тавана, която ме ослепява.

— Извинявай — казва тя.

— Няма защо — отговарям.

— Какво правиш?

— Нищо особено. Все още съм в списъците на пиарите, така че ще трябва да преслушам ето това — посочвам голяма купчина дискове. — Ще се наложи да остана до късно.

Изи кима, но не е убедена. Вижда се.

— Какво има, скъпи? Не си продумал цяла вечер. Струва ми се, че ме избягваш.

— Добре съм.

— Не изглеждаш така.

— Но съм добре.

Без коментар тя излиза от стаята. Чувам стъпките й да заглъхват по дървения под на коридора, сетне до ушите ми достигат познатите звуци от ритуала на подготовката за сън — течаща вода в банята, сифонът на тоалетната, щракането на лампата в антрето и хлопването на вратата на спалнята. Едва тогава позволявам на сълзите от гняв, объркване и разочарование, които съм сдържал през целия ден, да потекат свободно. В този момент разбирам, че не съм способен да не се обадя на момичето, което ми е писало. Изваждам от скривалището снимката й с номера на гърба, намирам мобилния си телефон и набирам номера. Нейният телефон е изключен, така че въздъхвам с облекчение и се усмихвам, когато чувам гласа й на запис: „Съжалявам, в момента не мога да се обадя…“

В типичния за тийнейджърите стил, съобщението продължава много по-дълго от необходимото. За разлика от кратката вест, която оставям аз. „Здрасти, аз съм Дейв от «Тийн Сийн». Ти ми писа. Смятам, че трябва да поговорим. Ще се опитам да те намеря“.