Майк Гейл
Вечеря за двама (52)

слънце

Корфу. Август 1987 година. Лятото преди да започна да следвам английски. Бях работил на смени в склада за замразени храни на един супермаркет, за да събера пари за ваканцията. Заминахме четиримата — аз, Джейми Ърлс, Ник Смит и Ед Елис. Приятели от училище. Цяла година бяхме чакали тази ваканция. Всичко беше планирано до последната подробност. Бяхме си купили дори пътеводител на острова, в който бяха отбелязани всички барове и клубове, така че предварително можехме да решим къде да отидем още първата нощ. Никой от нас нямаше приятелка. Джейми няколко седмици беше излизал с едно момиче, но го разкара, защото не искаше да бъде единственият обвързан.

Бабаитството на четири осемнайсетгодишни момчета, тръгнали сами на ваканция в чужбина, е нещо опияняващо. Скоро установихме регулярен дневен график — ставахме по обяд, замъквахме се в едно от многобройните крайпътни кафенета за „английска закуска“, сетне се излежавахме на плажа и зяпахме момичетата. Около четири се връщахме в апартамента, за да поспим и към осем пак излизахме, за да хапнем някъде, обикновено бургери, след което се отправяхме към различните клубове и барове, които Беницес предлагаше. Не се връщахме в стаята преди пет сутринта.

Успехът ни сред противоположния пол не беше главозамайващ. Въпреки това всяка вечер се скупчвахме в единия ъгъл на някой бар или клуб и наблюдавахме момичетата. Понякога някой от нас обявяваше, че „онази там ни бройка“ и се отправяше да завърже разговор, само за да се върне засрамен след няколко минути. Но да те отхвърлят е неизбежна част от живота на един осемнайсетгодишен мъж.

През последната нощ от нашата ваканция обаче се случи нещо странно. Свалиха ни.

Случи се точно както е написано в писмото. С приятелите бяхме в един бар на плажа, когато група момичета на нашата възраст влезе и си поръча напитки. Помислихме, че са англичанки заради дрехите, с които бяха облечени, но когато изпратихме Джейми на разузнавателна мисия, разбрахме, че са от Ирландия и току-що са пристигнали на острова. И ето ни — четирима типа от Южен Лондон през последна нощ от ваканцията си в единия ъгъл на бара, а в другия — четири момичета от Ирландия, решили да започнат своята ваканция с истинска фиеста. Идеалното съвпадение. Веднага ги заговорихме. Джейми и Ед се ориентираха към едно момиче на име Кейтлин. Ник бъбреше оживено с Бренда, а аз се опитвах да забавлявам Колийн, по която си падах, и нейната отегчена приятелка Сара-Джейн, по която не си.

Сваляческият ни подход беше основан на принципа на водната пушка с пръскачка — набелязвахме кое момиче ни харесва и след приличен интервал от време момичетата ни даваха знак дали имаме някакъв шанс. В нашия случай се бяхме поголовно объркали. Оказа се, че Сара-Джейн харесва Ник, Бренда си пада по Ед, Колийн — по Джейми, а Кейтлин не харесва никого, което ме постави в положението на аутсайдер. Половин час след като стана известна информацията кой кого предпочита, Бренда и Ед се бяха запътили към друг бар, езикът на Колийн бе стигнал до гърлото на Джейми, докато Ник и Сара-Джейн се бяха сврели в един тъмен ъгъл, където се смееха и натискаха.

Барът вече се пълнеше, диджеят започна да върти сума хитове и хората се тълпяха на дансинга. Изглежда целият свят се забавляваше — с изключение на мен и това фантастично изглеждащо момиче. Кейтлин и аз прекарахме половин час, като гледахме празно в чашите с пиене или един в друг. Сетне тя сви рамене, сякаш бе стигнала до съдбоносно решение.

— Ще танцувам с теб — каза с лек ирландски акцент, който бях готов да слушам цяла нощ, — но само толкова.

Макар че гласът й бе мек, в него се забелязваше нотка на заплаха, което ме подразни. Въпреки това я последвах на дансинга.

Диджеят пускаше все стари парчета, за да накара хората да танцуват — Мадона, Майкъл Джексън, АББА и някаква сладникава италианска музика, но Кейтлин не се отказа и през цялото време танцува. Тъй като изглеждаше изключително печена, предположих, че когато пуснаха АББА ще си седне, но тя не го направи. На няколко пъти, макар че за всеки в бара беше повече от ясно, че аз танцувам с нея, някакви типове се опитваха да застанат между нас, но тя всеки път успяваше ловко да изманеврира и отново да се върне при мен.

Около единайсет часа окончателно установих, че между нас нищо няма да се получи и реших да се прибера в квартирата, за да събера багажа си за полета към дома.

— Знаеш ли какво, Кейтлин — казах. — Тръгвам си. Беше ми приятно да се запознаем.

Тя ми се усмихна за пръв път и отговори.

— Не си отивай.

Никакви обяснения.

Никаква допълнителна информация.

Просто кратко „не си отивай“.

И аз останах.

Скоро след това напуснахме бара и се отправихме към плажа, седнахме на пясъка и загледахме вълните. Сякаш до мен седеше съвършено различен човек. Извини ми се, че се е държала грубо. Обясни, че е тръгнала само защото приятелките й настоявали. Не искала да идва, защото знаела, че те ще прекарат двете седмици в лов на момчета, а тя не си падала по това. Попитах я по какво си пада и тя, без да се замисли дори за секунда, каза:

— По музика.

Назова няколко банди, които харесвала. Аз на свой ред кимнах и й признах кои ми харесват на мен. Преминахме първия тур на взаимната проверка. Изредих още групи, повечето от които неизвестни, но се оказа, че тя ги познава и ги харесва. Издържахме и този тест. Накрая й споменах съвсем нови парчета от абсолютно неизвестни групи, които харесвах, и щях наистина да падна, защото се оказа, че тя също ги харесва. Преминахме и последния кръг на изпита. И тогава всичко се промени.

Когато ни стана студено, се отправихме към апартамента, който тя и приятелките й бяха наели. Никое от другите момичета не беше се прибрало, макар че наближаваше три часа сутринта. Поговорихме още малко за най-любимите записи от колекциите си и след това заговорихме за себе си. Кейтлин ми каза, че е на седемнайсет и че е прекарала целия си живот в покрайнините на Дъблин в едно място, наречено Сътън. Въпреки че бе с една година по-малка от мен, поради образователната система в Ирландия, щеше да започне Дъблинския университет през октомври. Разказах й за живота в Лондон и направих опит да представя предградието Стрийтхам като значително по-интересно, отколкото бе всъщност. Тя бе впечатлена, че съм от Лондон. Имала роднини там и смятала някой ден да прекара лятото при тях.

Кейтлин направи кафе и двамата седнахме на балкона, който гледаше към плувния басейн. Неочаквано взе фотоапарата и каза, че иска да ме снима. Мразех да се снимам, затова предложих да си направим обща фотография. Седнахме на леглото, обвих с ръка кръста й, като отдалечих апарата толкова, колкото позволяваше ръката ми. И така, с насочен към лицата ни обектив и усмихнати като идиоти, ние се снимахме.

Не мога да си спомня как започнахме да се целуваме. Знам, че в един миг си говорихме, а в следващия вече се целувахме. Дори това беше различно — нямаше го обезумялото ми нетърпение, породено не толкова от страст, колкото от подозрението, че момичето, с което съм, всеки миг може да промени решението си. Целувахме се така, сякаш имахме на разположение цялата нощ. Както и стана.

На следващата сутрин, когато се събудихме, се чувствахме странно, но в същото време удобно. Никой от нас не спомена нито дума за предишната нощ. Мисля, и двамата чувствахме, че сме прекарали прекрасна нощ с прекрасен човек и че времето, през което сме били заедно, ще изгуби очарованието си, ако се опитаме да извлечем нещо повече от него. Така че не си казахме нищо, не си разменихме адресите, нито телефоните, нито си признахме, че е малко вероятно да се видим отново. Спомням си, че в таксито на път към хотела се почувствах възрастен. Сякаш вече бях истински мъж. Сякаш най-сетне бях успял.