Майк Гейл
Вечеря за двама (37)

по-малко

— Не разбирам, Дейв — казва Изи, когато й се обаждам в офиса и й съобщавам, че съм се навил. — Защо списание за хлапачки? Познаваш достатъчно хора, готови да ти дадат работа на хонорар в подходящи музикални издания. Няма да ти хареса. Едва ли има по-идиотско списание, в което да работи трийсет и една годишен мъж. Не знаеш нищо за поп музиката, която слушат тийнейджърите. Само като чуеш някой сладникав припев по радиото, ти се държиш сякаш ще оглушееш завинаги. Аз не съм чувала и шейсет процента от групите, за които пишеше в „Лаудър“, а смятам, че съм в час. Накратко, ти знаеш нищо за тийнейджърите.

Изи е права. Освен детските канали, които издържам не повече от десетина минути в събота сутрин, не съм обръщал никакво внимание на света на подрастващите. Понякога разни звукозаписни компании по погрешка изпращаха в редакцията на „Лаудър“ дискове с поп музика, а аз дори не си правех труда да ги извадя от опаковките. Просто ги трупах до бюрото си и когато кулата станеше достатъчно висока и заплашваше да се срути, ги занасях в един магазин за компактдискове на старо в Сохо и ги заменях срещу пари.

— Ще се оправя — уверявам я.

— Добре — въздиша примирено тя. — Но като си казал „а“, ще трябва да кажеш и „б“. Откакто написа онази статия за „Фам“, шефката настоява да те убедя да водиш редовно рубрика от рода на „Мъжката гледна точка“. Казах, че няма да го направиш за нищо на света, но какво ти пречи сега?

— Колко редовно е това „редовно“?

— Всеки месец.

— Няма ли да ми дойде нанагорно, а?

— Рубриката ще се нарича „Глас мъжки“ — почти като глас Божи, но не съвсем. Ще ти публикуваме и снимка, на която да изглеждаш доволно привлекателен.

Разсмивам се и в същото време стомахът ми се свива.

— Занасяш се! Аз да говоря от името на всички мъже.

Изи добавя:

— Отмъщавам ти за времето, което прекара, мислейки за онази юка.