Майк Гейл
Вечеря за двама (26)

спад

Пристигнали са последните данни за продажбите на „Лаудър“ и новините са лоши. Списанието ни отбелязва най-силен спад на читателска аудитория не само сред музикалните заглавия, но в целия издателски сегмент. Статистика като тази, както ни обяснява заместник изпълнителният директор, може да означава само едно: „Лаудър“ ще бъде закрит незабавно. Заради непрекъснато падащия ни тираж Изи още миналата година ме бе предупредила да напусна кораба, но аз я уверявах, че така е в цялата музикална индустрия. Ако поп изпълнителите не пускат високопрофесионални албуми, за които хората искат да четат, нищо чудно, че трябва да се борим, за да задържим продажбите. Освен това бях убеден, че „Лаудър“ може да се измъкне от затишието с издути платна.

Закриването на едно списание не е голяма изненада в този бизнес и ми се е случвало по-често, отколкото бих искал да си спомням. Започнах първата си работа като музикален журналист на свободна практика през далечната 1992 година в „Старт“ — списание, което спря след първите осем броя. След това, тъй като твърдо бях решен да не правя нищо друго освен да пиша за музика, си изкарвах хляба като от време на време подготвях прегледи за седмичния музикален вестник „Саунд Клаш“, преди да преглътна гордостта си и да продам свободата си заради няколко заглавия, които никога няма да се изявят в биографията ми: „Ти Ви“, „Кейбъл енд Сателайт Плас“ и „Кериърс Чойс“. Намерих първата си работа на постоянен договор като стажант журналист в едно ново музикално издание, наречено „Компакт“, което спря само след два броя. Шест месеца по-късно станах щатен журналист в „Ъп“ — списание за музика и лайфстайл, насочено към мъжката аудитория от 18 до 25 години, което просъществува две години. След него работих на хонорар за „Билоу Зироу“ — универсално списание за мъже и жени, сгромолясало се след около година. Към този момент обаче репутацията ми като автор вече бе достатъчна, за да ми осигури поста старши редактор в „Лаудър“. Задържах се в него пет години, повече отколкото на която и да е друга работа. А ето че сега и това свърши.

Като се има предвид относително приличното обезщетение и очакването, че няма да бъде толкова трудно да си намеря друга работа, съм доволен от новопридобитото си положение на безработен. Може пък това да е тласъкът, от който се нуждая, за да направя нещо ново. Обичайният изход за един трийсет и кусур годишен музикален наемен писач е да се насочи към издания за по-възрастната аудитория, които за мен са равнозначни на някой от онези ужасни концерти, възраждащи осемдесетте, на които оплешивяващи останки от някога велика банда манифестират по сцената, без да си дават сметка за пародията, в която са се превърнали. Другата възможност е да отида в някой национален вестник като един от рок критиците, чиито снимки стоят до колонките им. Неколцина музикални журналисти, от които се възхищавах в моята младост, го направиха, и въпреки че е приличен компромис, не мога да спра да мисля, че повече напомня на признаване на поражението. Какъв е смисълът да пишеш за хора, които нямат достатъчно интерес към музиката, за да си купят специализирано издание? Защо да си правиш труда с музикален преглед, когато единственото, което читателите ти искат да прочетат, е кой диск да си купят, за да озвучат следващото си вечерно парти? Искам да продължа да пиша за музика и да пиша за аудитория, която ще я оценява по начина, по който трябва да се оценява: когато музиката е в сърцето и главата ти и означава за теб повече, отколкото животът и смъртта.