Майк Гейл
Вечеря за двама (127)

12 инча

Девет часа е и всички гости са налице. Никола започва да отваря подаръците. През последния час съм представен на тримата братя на Кейтлин — Дейвид (най-младият, деветнайсетгодишен студент по право), Айдън (на двайсет и пет, работи в ситито) и Пол (на трийсет, занимава се с компютри), на сестра й Елоиз (на трийсет и осем, най-голямата в семейството, майка на двете петнайсетгодишни братовчедчета на Никола), и на цяла камара от гости. Всички ме приемат радушно и вечерта щеше да бъде идеална, ако и Изи бе тук. Усещам отсъствието й като собственото си сърцебиене — постоянно напомняне, че ти е необходимо, за да живееш. Струва ми се несправедливо, че съм без нея. Чувствам се нелоялен. Решавам да си тръгна рано.

— Мисля, че трябва да си вървя — казвам на Кейтлин, която стои до мен и наблюдава как Никола разопакова подаръците си. Тя ме поглежда, замисля се, но не се опитва да ме разубеди, за което съм й благодарен, защото и без това имам усещането, че изоставям Никола.

— Ще хапнеш ли малко торта? — пита ме Кейтлин.

Отказвам с усмивка.

— Не, ще отида да се сбогувам с Никола.

Тя се приближава към дъщеря си, потупва я по рамото, прошепва й нещо в ухото и момичето обявява на присъстващите, че ще си почине малко от тежката задача с подаръците, за да обърне внимание на татко си, който ще си тръгва. Досега не съм я чувал да ме нарича „татко“ пред другите, освен в биологичен смисъл. И със сигурност никога досега не съм долавял толкова гордост в гласа й, сякаш съм страхотна ценност, която всеки мечтае да притежава.

— Но аз все още не съм отворила твоите подаръци — укорява ме Никола. — Бях ги оставила за последно.

Засмивам се.

— Не мисля, че трябва да се самонавиваш, скъпа. Не са нищо особено.

Тя не ми обръща внимание, взима ги от пода до дивана, където са оставени, улавя ме подръка и ме повежда към коридора.

— Какво ще правим? — питам, когато затваря вратата.

— Ще отделим малко време за нас — Никола сяда на стълбите и аз се настанявам до нея.

— Кой искаш да отворя първо? — пита ме тя.

— Няма значение.

Поглежда замислено двата пакета.

— Ще отворя по-големия. Какво има вътре? Ще отгатна ли?

— Не мисля, че ще успееш. Наистина не знам защо ти го подарявам. Сигурен съм, че няма да ти хареса.

Тя приковава очи в моите и аз не откъсвам поглед от нейните.

— Каквото и да е, вече го харесвам. — Отваря внимателно хартията и изважда дванайсетинчовия сингъл. — Плоча.

— Да, плоча.

Никола прочита заглавието.

— „Maybe I Can Wear Your Jacket“ от Парашут Мен. — Наистина ли е готино?

— Това е най-любимата ми песен за всички времена.

Тя отново ме поглежда.

— Твоята най-любима песен за всички времена? Искаш да кажеш, че е най-добрата от хилядите плочи и дискове, които имаш?

Усмихвам се.

— Не бих казал най-добрата, но тя ми е най-любима. Напомня ми на какво е способна музиката, когато е написана добре.

— Известна ли е?

— Не особено.

— Скъпа ли е?

— Съмнявам се.

Тя се замисля за миг.

— И това е най-любимата ти песен на света? Най-най-най любимата?

Кимам.

— Имаш ли друга плоча?

— Не. Тази ми е единствена.

Никола се разплаква.

— Но какво има, миличка? — питам внимателно.

— Ти ми подаряваш най-любимата си песен — хлипа тя.

Избърсвам сълзите й с ръка, прегръщам я и я притискам силно.

— Давам ти я, защото искам да я имаш.

— Но тя ти е любима! Не мога да я приема. Нали нямаш друг запис?

— Искам ти да я притежаваш, скъпа. По този начин две от моите най-любими неща ще бъдат заедно.

— Но ние дори нямаме грамофон!

Тя се разсмива и аз също, защото изобщо не ми е минало през ума, че в днешните времена на компактдискове, минидискове и mp3 плейъри съществуват домове, в които няма обикновен грамофон.

— Ще ти купя. За следващия рожден ден.

— Това е най-прекрасният подарък на света. Най-най-прекрасният. Обещавам, че ще я пазя като очите си. Обещавам.

— Знам това. Но ти не си отворила другия подарък — посочвам аз втория пакет на стълбите до нас.

— Какво има вътре?

— Отвори го — казвам, — и ще видиш.

Тя го повдига.

— Много е лекичко.

— Да, знам. Някой може да си помисли, че е направен от хартия. Отвори го внимателно.

Наблюдавам я как следва инструкцията ми.

— Но това са пари! — очите на Никола се разширяват от изненада.

— Сто и четирийсет лири — казвам. — По десет лири за всяка година. Не исках да ти давам пари… изглеждаше ми малко… е, нали се сещаш — просташко. Но после си спомних за деня, който прекарахме по магазините, и понеже знам, че ти, също като мен, имаш много специфичен вкус, реших, че ще сбъркам, ако избера аз…

— Нямаше да сбъркаш. Ти не можеш да сбъркаш — прошепва Никола. — Каквото и да беше ми купил, щях да го харесам.

— Дори ако ти бях купил прани джинси с цикламени кантове?

Тя се разсмива.

— Щях да ги харесам, защото ти си ми ги купил. Сигурно нямаше да ги обличам, когато излизам, но щях да си ги слагам всеки път, когато идваш у дома.

— Много мило от твоя страна! Все пак сигурна ли си, че не те обиждам като ти давам парите?

— Абсолютно.

— И не ти позволявам да изхарчиш всичките наведнъж, чу ли? — предупреждавам. — Най-добре ги дай на майка си да ги пази. Може да си навлечеш неприятности в противен случай.

— Добре — обещава тя. — Знаеш ли, толкова много мога да си купя с тях! Като например… нещо за теб. Само да дойде твоят рожден ден и ще видиш! Не знаеш какво те чака!