Майк Гейл
Вечеря за двама (114)

обичам

Изи ме слуша, без да ме прекъсва. След като става ясно, че съм свършил, тя се изправя и взима снимката на Никола от кухненската маса.

— Спрях да пия хапчета преди три седмици — съобщава тя.

— Какво?

— Спрях да пия хапчета преди три седмици.

— Искаш да кажеш, че си бременна?

— Не знам. Все още.

— Не разбирам. Защо не си ми казала? Мисля, че би трябвало да говориш с мен за…

— Исках решението да не зависи от мен. Звучи ми глупаво, като го изричам гласно, но точно това чувствах. Исках отново да забременея случайно. Страхувах се, че ако съзнателно опитваме да имаме бебе, отново ще се провалим.

— И какво ще стане сега, след всичко, което ти разказах?

— Не чувствам нищо — тя не ме поглежда. — Вцепенена съм.

— Разбери, не исках да те нараня. Действах глупаво. Безразсъдно. Обидно. Но не го направих, за да те нараня.

— Значи всичко е наред? — пита остро тя. — Не си имал намерение да ме нараниш, затова фактът, че си го сторил, няма никакво значение, така ли? Независимо дали си ми причинил тази болка умишлено, или не, резултатът е един и същ, Дейв. След като трябваше да се справя с болката от помятането, сега трябва да се справя и с това, че имаш дъщеря от друга жена, че през цялото време си крил от мен и си ме лъгал. Как смееш да ми отнемаш правото да ти се сърдя? Как можеш да стоиш тук и да ми казваш, че съжаляваш? Това е безсмислено! И ако то е безсмислено, какви други безсмислици си ми наговорил? Ти ми обеща да ме обичаш и да се грижиш за мен завинаги — това безсмислица ли беше? Обеща да споделяш всичко с мен — и в радости, и в мъка. Това също ли беше безсмислица? Как можеш да стоиш тук и да ми говориш така? Да ми казваш неща, които напълно и трайно ще разрушат душевния ми покой? Не съм мислила, че е възможно да се чувствам така подло предадена.

Тя излиза от кухнята, грабва палтото и чантата си от коридора и отваря външната врата.

— Къде отиваш? Трябва да останеш! Трябва да оправим нещата! — викам след нея, настигам я и я сграбчвам за ръката. — Не си отивай! Моля те, само не си отивай!

Изи ме поглежда както никога досега — със смесица от болка и омраза.

— Не ме докосвай! — просъсква тя. — Да не си посмял да ме докоснеш отново!