Майк Гейл
Вечеря за двама (113)

недей

Чувам, че Изи шета из кухнята, но не влизам веднага да й кажа „здравей“. Насочвам се към втората спалня и започвам да търся плочата, в чиято обложка съм скрил писмото на Никола. Изваждам снимката и я пъхам в задния си джоб. Когато влизам в кухнята, Изи зарежда съдомиялната.

— Хей — казва тя и ме ослепява с лъчезарна усмивка. Престава да се занимава с чиниите и ме прегръща. — Не те чух кога си влязъл. Как мина денят ти, скъпи?

— Добре. А твоят?

— Не ме карай да започвам. — Изи леко притиска устни към моите. Отвръщам на целувката по-бурно, и още повече, и още… докато превръщам тази проста форма на поздрав в истински вулкан от страст. Но през цялото време си мисля дали това няма да е нашата последна целувка.

— Ох! — останала без дъх, жена ми се измъква от прегръдката ми. — Какво беше това? — Тя се усмихва немирно. — Каквото и да беше, ще си поръчам още една порция, моля.

Сега тя ме целува, но целувката е различна. Моментът е отлетял. Страстта се е изпарила. Останала е само вина.

— Нещо не е наред. Какво?

— Най-добре седни. Трябва да говоря с теб.

Изи вижда, че съм сериозен, и на лицето й се изписва тревога. Тя мълчаливо сяда на един стол близо до мивката.

— Каквото и да е, знаеш, че можеш да ми кажеш, Дейв. Знаеш, нали? Не е майка ми, нали? — По бузите й се стичат сълзи. — Нищо не се е случило с мама, нали?

— Не.

— И с твоите родители също?

— Не — отвръщам. — Никой не е болен. Всички са добре.

— Тогава?

Бъркам в джоба си и подавам снимката на Никола.

— Не разбирам — казва жена ми, докато я гледа. — Коя е?

— Дъщеря ми. — За миг и двамата онемяваме. Изглежда няма какво да кажем. Изи разбира, че това не е шега. Няма как да е недоразумение. Всички възможни пътища за отстъпление са затворени.

— Казва се Никола — продължавам. — И е почти на четиринайсет. Срещнах майка й, Кейтлин, когато бях на осемнайсет. Бях на ваканция на остров Корфу. Прекарахме заедно една нощ и повече не я видях. Преди няколко месеца, когато започнах да водя рубриката в „Тийн Сийн“, получих писмо. Беше от момичето на тази снимка. Оттогава се виждаме без знанието на майка й. Тази сутрин тя разбра.

Липсва единствено заключителният надпис „Край“. Само аз съм способен да дестилирам подобна сага до няколко набързо навързани изречения. Гледам Изи и виждам, че пак иска да се разплаче, но шокът е пресушил сълзите й. Знам, че трябва да й разкажа подробности, които да й помогнат да проумее моята гледна точка, затова, без да бързам, започвам разказа си отново и докато говоря, си задавам един-единствен въпрос: „Защо не й казах всичко това още в самото начало?“