Майк Гейл
Вечеря за двама (101)

какво да правя?

Наближава полунощ и аз съм изслушал всичките си любими песни, диск след диск. Седя във всекидневната, което не ми е позволено, с включен до дупка усилвател, за което сигурно вече ме ругаят съседите. Кутийките на дисковете се търкалят разпилени около мен, плочите са извадени от обложките им, а аз като обезумял диджей, чиято аудитория е сам той, не показвам никакви признаци на умора. Обзет от еклектично настроение, тъкмо се каня да сменя седеминчовия сингъл „Seven Rooms of Gloom“ на Фор Топс с „50 Dresses“ на Анималс Дет Суим, като вече поглеждам към „Everyday“ на Анди Стоун и след това вероятно към „Sliver“ на Нирвана, когато мобилният ми телефон звънва. Колебая се дали да не си поправя оглушки, но може да е Изи.

— Дейв Хардинг ли е на телефона?

Гласът е момичешки, но не принадлежи на Никола.

— Кой се обажда?

— Вие не ме познавате. Казвам се Кийша. Аз съм приятелка на Никола.

Изправям се на нокти.

— Какво има? Тя не трябваше ли да бъде на купон заедно с вас? Случило ли се е нещо?

Настъпва дълга пауза. Чува се музика. Направо съм болен от нерви.

— Не съвсем…

— Какво значи „не съвсем“? Да не се е случило нещо на купона?

— Точно тук сме. В момента. Работата е, че…

— Какво? — Губя търпение с това момиченце.

— Ами… Никола се напи. — Кийша се разплаква. — Страшно е пияна и повръща навсякъде. Не ми позволява да я заведа при майка й, а не мога да я заведа у нас, защото мама и татко ще ме убият, като разберат, че сме пили. — Момичето сърцераздирателно се разридава. — Каза ми да позвъня на вас.

— Но тя е добре, нали? Не е в опасност?

— Добре е — хлипа Кийша.

— Тогава защо не се обади на майка си?

Дълго мълчание.

— Майка й не знае, че е тук. И моята не знае. Решихме да кажем, че тя е у нас, а аз у тях. И ще стане страшно, ако родителите ни открият, че сме ги излъгали.

— Кажи й, че идвам веднага — въздишам.

— Ще загазим ли, господин Хардинг? Ще кажете ли на нашите?

Страхът в гласа й ми напомня собствената ми младост, когато най-ужасното нещо на света бе да забъркаш неприятности с родителите си. Не мога да й помогна, но й съчувствам.

— Не — успокоявам я. — Дай ми адреса, на който сте, и аз ще уредя всичко.

Приключвам разговора и се оглеждам из стаята, където са разпръснати всичките ми дискове и плочи. Едноличният ми купон е приключил. Трескаво мисля какво да направя, после набирам номера на Фран.

— Това е телефонът на Фран — отговаря мъжки глас. Предполагам, че принадлежи на легендарния Линдън.

— Здравейте, тя там ли е?

— Кой я търси?

— Кажете й, моля, че е Дейв от службата. Спешно е.

Линдън изгрухтява нещо неразбираемо и след секунди се обажда Фран.

— Дейв? Полунощ е — установява тя. — Къде си?

— Аз съм си у дома. А ти къде си?

— У Линдън в Тъфнел Парк. Не мога да повярвам, че току-що говори с него. Какво мислиш? Голямо прасе, нали?

— Слушай, възникна нещо непредвидено и се нуждая от твоята помощ. — Разказвам й всичко, което ми съобщи Кийша. — Трябва да дойдеш с мен и да ги заведем в твоя апартамент. Знам, че искам прекалено много, но…

— Не ставай смешен, Дейв — прекъсва ме тя. — Разбира се, че ще ти помогна. И не се тревожи за нея, ще се оправи. Случвало ми се е — налях се с четвъртинка джин, когато бях на четиринайсет. Повръщах като Ниагарския водопад. Оттогава не съм близнала джин. Но най-добре да отидем на този купон колкото е възможно по-бързо. Извикай такси, мини да ме вземеш и ще уредим всичко.

— Но какво ще правиш с Линдън?

— Какво по-точно да правя?

— Ами аз ти попречих да си с него, нали?

Фран се разсмива.

— Да, но така му се пада! Никой не му е виновен, като ми е само гадже, нали? Ти, доколкото си спомням, си ми приятел, Линдън ми е гадже, а в моя учебник приятелите бият гаджетата по всички линии.