Мартин Еймис
Дом за свиждане (3)

2
Дом за свиждане

Спомням си, че с известна тържественост показах на брат си къде щеше да покани невястата си. „Невяста“ ли казах? Всъщност осем години, откак бяха женени. Но за първи път щяха да спят заедно като мъж и жена… Тръгваш на север от зоната, завиваш наляво след петстотин метра, изкатерваш отвесната пътечка и неправдоподобните стари каменни стъпала и го виждаш: ей там, върху склона на връх Швейнстайгер — двуетажната хижа, наречена „Дом за свиждане“, а отделно встрани, предизвикваща немалко завист, дървената пристройка като аванпост на абсолютната свобода.

Една стая, разбира се: тесен креват с мъхнатия чаршаф и тежко като труп сиво одеяло, варел за вода с приковано на верига ламаринено канче и безупречно чисто нощно гърне с тактично похлупен дървен капак. После столче (без облегалки за гърба и ръцете) и чакащ поднос с вечерята — два комата с размерите на юмрук, цяла херинга (зеленееща леко по края) и голяма кана студен бульон с лъснали върху него поне четири-пет бисера мазнина. Доста часове бяха отишли за това, доста ръце се бяха потрудили.

Лев подсвирна.

— Какво, малкият — казах аз, — позамогнах се. Гледай.

— Боже Господи — рече той.

Аз извадих от джоба си манерката с водка, шестте цигари, (свити от националния вестник) и двете свещи.

Може би още не се бе съвзел от струята на маркуча и от бръснача — по горната му устна имаше капчици пот. Ала той ме изгледа с тъй познатия израз: на устата — невесел хилеж, а в средата на веждите — две обърнати нашивки. Можех смело да кажа, че е страх от провал. От провал в леглото — този бич за мъжете. Кажи, мила: защо ни е даден страхът? Утилитаристите сигурно ще рекат, че страхът ни предпазва от възпроизводство, ако сме твърде слаби, болнави или просто възрастни. Или може би (още на етап планиране на идеята за мъжественост) са почувствали, че някое и друго реално или надвиснало като заплаха фиаско ще направи мъжете по-честни. Това сигурно се е случило на етап планиране.

— Лев, момчето ми? — казах аз. — Ти си в рая бе, мамка му. — След това му подшушнах, с нужната деликатност, да не чака Бог знае какво. — Тя не би го очаквала. И ти също недей.

— Не очаквам особено много — рече той.

Прегърнахме се. Като се измъкнах от бараката и се пооправих, зърнах на перваза нещо, което дотогава не бях забелязвал; доста уголемено в момента от една издатинка в стъклото. Епруветка със заоблено дъно върху ръчно издялана дървена стойка. Едно диво цветче без стъбло плуваше в нея, преливаше — в аморьозно бургундско. Помня как си помислих, че прилича на експеримент с представата за мъжественост. Поетичен експеримент може би, но все пак експеримент.

Надзирателят пристъпи напред и ми посочи с пушката да тръгна по пътеката пред него. От другата страна, също тъй охранявана, се задаваше снаха ми. Тази нейна походка, прословутото й наперено полюляване — то въртеше света.

Междувременно вече течаха петте седмици на полярното лято. Сякаш през юли природата се събуждаше и си даваше сметка колко нелюбезно е пренебрегвала гостите си; след което, естествено, прекаляваше. Имаше нещо припряно и истерично в цялата й бутафория: слънцето с циферблата нагоре, неотлъчно вторачено в нас; червеният килим от диви цветя с пищни, но дразнещи багри, от които очите сърбяха; и възторжените комари с размери на колибри. Продължих да вървя под мрежата от мушици, папатаци и дребни буболечки. Спомням си, че над нас висеше огромен блестящ облак; краят му беше като леко сдъвкан, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парцали или стружки дъжд.

Нощта на 31 юли 1956 година: нощ на криза и кулминация… Какво правих тогава?

Първо, кафенето на граф Кшищов. В кафенето на граф Кшищов процедирахме ето така: мъчейки се да сдържа смеха си, Кшищов идва при теб с чаша черна, гореща помия; мъчейки се да сдържаш смеха си, ти я пиеш. Впрочем Кшищов ми каза, че от осем часа в столовата ще има лекция за Иран. Лекциите за чужди страни, и особено географски съседи, бяха винаги популярни (за „Маорите в Нова Зеландия“ трудно би се намерила публика, ала за Финландия и Монголия ще е тъпкано). Така беше, защото описанието на живота оттатък границата придаваше плът на фантазиите за бягство. Мъжете седяха с премрежен поглед, сякаш гледаха екзотична танцьорка. По аналогични причини най-успешната досега постановка беше сборен спектакъл от два треторазредни, неизвестни фрагмента със заглавия „Трима ленивци“ и „Кедрил Лапача“. Толкова се хареса, че се играеше почти всеки месец, а ние с Лев трябваше да се блъскаме, за да влезем, както впрочем и всички останали. Ах, култът към „Тримата ленивци“ и „Кедрил Лапача“… Но онази нощ исках да избегна възбудата. Трябваше ми по-скоро някой лек антидепресант. Затова се обадих на Таня.

Лагерът ни беше на смесено обучение от петдесет и трета, когато разделителната стена беше срутена, та сега много от нас си имаха приятелки. Измисляхме им най-различни прозвища (както и те на нас: „моят възлюбен“, „скъпият“, „моят Тристан“, „моят Дафнис“), и човек се познаваше по това как наричаше своето момиче. „Моята Ева“, „моята богиня“ или дори „жена ми“ издаваха романтика; по-неделикатните използваха множеството варианти на „копулация“ плюс всички възможни синоними на „вулва“. Но макар и да имаше истински връзки (бременности, аборти, дори бракове и разводи), някъде към деветдесет процента от тях бяха напълно платонични. Поне моята със сигурност беше такава. Таня беше фабрична работничка, нейното престъпление не бе политическо. Таня беше от „тройните“. Три пъти се беше провинила; три пъти беше закъсняла за работа с по двайсет минути. Не чак толкова нежно, както звучи на пръв поглед, аз я наричах моята „Дулсинея“: като дамата на Дон Кихот, тя беше общо взето продукт на въображението ми.

Любовта между двама затворници може да бъде изключително чиста. Всъщност в робския архипелаг имаше огромни количества невъзможна любов, забранена любов. Вричания, годежи, ръце, сплетени под бодливата тел. Веднъж в преходен лагер видях спонтанна масова сватба (със свещеник) на тълпи от съвсем непознати затворници, които после бяха разделени наново и разпратени в противоположни посоки… Моята работа с Таня беше земна и с практическа насоченост. Просто бях открил, че да имам за кого да се грижа, за кого да мисля, стяга волята ми да оцелея. И това беше всичко.

Тази нощ срещата ни не беше успешна. В лагера бе аксиома, че жените са по-силни и по-издръжливи от мъжете. Те ни жалеха и обгрижваха като майки. И ти също би ни жалила и обгрижвала. Мръсотията ни, парцалите, бавното ни изпадане в безнадеждна запуснатост… Те бяха по-силни от нас, но заплащаха тази сила с пълното изпаряване на женската си същност, до последната капка роса И корова я, и бик, бе написала поетесата в лагера, я и баба, и мужик. Не си, скъпа, ни едното, ни другото. Вече няма производство на хормони. Същото се отнасяше за мъжете. Всички клоняхме наникъде.

Обичайно успявах да извикам у Таня малката сладуранка, каквато сигурно е била едно време на свобода. Но онази нощ, докато стояхме цял час по пъновете на поляната зад болницата, не можех да почувствам нищо повече от една безсърдечна фиксация. Бях се втренчил в устата й. Тя напомняше йероглиф, издълбан по стените на архетипния карцер от комиксите и илюстрациите на епичните затворнически романи от деветнайсети век: хоризонтална линия, оразмерена от шест драснати вертикала, с които отмяташ още седмица от присъдата. Единственият подобен на желание импулс, който Таня събуждаше у мен, беше беглият порив да изям копчетата на ризата й, които бяха направени от кръгчета сдъвкан хляб. А, да: шкурката на зачервените й бузи ме караше да копнея за кора портокал. Седем дена по-късно я извозиха. Беше колкото теб. На двайсет и четири.

Полунощ дойде и замина. Прибрах се. Когато влезеш в лагера, седемте смъртни гряха се подреждат в нова конфигурация. Старите ти залози в свободата, гордостта и скъперничеството заминават на вятъра, заменени от разюзданите, блеснали с неподозирани очарования натрапливости на онези два, за които не си и помислял — лакомията и леността. Докато съзнанието ми патрулираше пред Дома за свиждане, където Лев лежеше с жена в женски образ, аз лежах сам с трите останали гряха — похотта, завистта и гнева.

Покрай мен се разнасяше лекият, но задружен шум от сърбане и примляскване. Би могъл да звучи насърчително мръснишки, стига да не разбираш на какво се дължи. Но аз знаех. Този шум го издаваха триста души, ядящи насън.

 

Лесен беше животът през 1956-а. Вярно, беше студено и мръсно, имаше глад и омраза, но все пак беше лесно. Йосиф Висарионович беше мъртъв, Берия беше паднал, а Никита Сергеевич беше изнесъл своя секретен доклад. И с това предизвика планетарна сензация. За пръв път съветски гражданин, при това руски вожд, бе признал грешките на държавата. За пръв път. Общо взето, и за последен, но ще стигнем и до това.

Йосиф Висарионович: познавах лицето му по-добре, отколкото познавах лицето на майка си. Мустакатата усмивка на майора-вербовчик („Ти ми трябваш“) и след нея — жълтите, злопаметни, вбити в планината очи, дето сякаш надзъртат от сенките на някоя канара или процеп.

Ти му трябваш, но той не ти трябва. Използвам „правилната форма“, Винъс, собственото и бащино име, за да установя дистанция. Дълго време подобна дистанция не съществуваше. Напрегни се да си я представиш — отвратителната близост на държавата, вонята на телесата й, на дъха във врата ти, тъпо втренчения й, очаквателен поглед.

В крайна сметка е преди всичко срамно да си бил тъй съкровено изграден от подобно присъствие. От човек, който запълва небето и обкрачва моретата като Йосиф Висарионович. А аз се бих във войната, която той водеше с онзи другия, с онзи в Германия. Двамата вождове притежаваха доста общи черти: нисък ръст, лоши зъби и антисемитизъм. Единият имаше удивителна памет, другият бе истеричен, но очевидно завладяващ оратор, или поне завладяващ за онази нация по онова време.

И, разбира се, силната воля за власт. Иначе и двамата бяха доста невзрачни мъже.

„Аз не съм герой от роман“ — казва неведнъж Разумов от романа на Конрад (докато ужасната дилема се втвърдява край него) и според мен има право. Аз също не съм герой от роман. Като още милиони, с брат ми бяхме герои в една разработка по социална история от низините във века на исполинските нищожества.

Но през 1956-а животът бе лесен.