Мартин Еймис
Дом за свиждане (2)

1
Река Енисей, 1-ви септември 2004 година

По-малкият ми брат дойде в Норлаг след мен, през четирийсет и осма, в разгара на войната между скотовете и кучките…

Не е зле като първо изречение от същинския разказ и аз нямам търпение да го напиша. Но ще трябва да чака. „Чакай, мое безценно съкровище!“ Така поетът Одън говорел на онези стихове и творби, които сякаш лобирали за преждевременното си раждане. Твърде рано е още за войната между скотовете и кучките. А война в тези страници неизбежно ще има: аз участвах в петнайсет битки, в седмата от които едва не бях кастриран от един шрапнел (железен болт, тежък повече от кило), забил се откъм вътрешната страна на бедрото ми. Както казват, два-три пръста нагоре и нямаше да има история за разказване — защото това е история за любов. Е, добре де, за руска любов. Но все пак за любов.

Тази любовна история има формата на триъгълник, и то не равностранен. Понякога ми се ще да мисля, че триъгълникът е равнобедрен: във всеки случай върхът му определено е доста остър. Надявам се, имаш до себе си речник? Страните на триъгълника се наричат scalene, от гръцки skalenos: неравен.

Това е любовна история. Затова се подразбира, че трябва да започна с Дома за свиждане.

 

Седя в клиновидната трапезария на туристически параход, „Георгий Жуков“ — по река Енисей, която тече от подножията на Монголия до Северния ледовит океан и прорязва две хиляди и петстотин версти от Северноевразийското плато. Като се знае какви са руските разстояния и въобще колко труден е животът в Русия, човек би си помислил, че една верста прави някъде към — не знам — да речем, трийсет и девет мили. Всъщност е малко повече от километър. Все пак пътят е дълъг. Брошурата назовава нашия круиз „Траекторията на живота“ — фраза с доста горчиво звучене. Не забравяй, че аз съм роден през 1919-а година.

За разлика от почти всичко останало тук „Георгий Жуков“ е ни риба, ни рак: нито футуристично плутократски, нито футуристично суров. Той е образ на застаряващия и едва ли не царистки комфорт. Под ватерлинията, където спят и се забавляват келнерите и моряците, корабът е — разбира се — една смрадлива руина; ала вижте само трапезарията с медно-златните й драперии, с плюш като в някой бордей. А и не е претъпкано. Аз се ширя в каюта с цели четири койки. Касиерът ми каза, че круизът „Гулаг“ така и не успял да стане особено популярен… Да, Москва е внушителна — свъсено-фантастична в богатството си. Пък и Петербург, без съмнение, след рождения си ден за един милиард долара: триста годишнината на един построен от роби град, „откраднат от морето“. Всичко друго вече е под ватерлинията.

Периферното ми зрение е обкръжено от дебнещи келнери, готови за скок. За това има две причини. Първо, вече е предпоследният ден от воаяжа ни и на борда на „Жуков“ няма капка съмнение, че съм сприхав и жлъчен старик — едър съм и раздърпан, с коса не като белия пух на смирения кухавелник, а неравно, мъчително сива. А освен това са усетили манията ми да прекалявам с бакшишите. Не разбирам. От самото начало давах примерно четвърт от сметката вместо десет процента, после сумата взе да нараства, но това е направо абсурд. Винаги съм разполагал с излишни пари, даже в СССР. А сега съм богат. За сведение (по мои данни) имам само един патент, но пък с множество приложения: механизъм, който значително подобрява ефективността на протезите… Ето защо сервитьорите знаят, че ако удържат на пороя от обиди, в края на всяко хранене ги очаква награда. Подпряна пред мен стои стихосбирка. Не е Лермонтов или Цветаева. Колридж е. Разделителят, който използвам (ти си го виждала) е дебел плик с дълго писмо. У мен е вече двайсет и втора година. Всеки стар руснак, който се връща в дома си, трябва да носи своя най-важен спомен — своя dues ex machina. Не съм чел все още писмото, но ще го прочета. Ще го прочета, та ако ще и после да пукна.

Да, да, знам — не прилича на стар човек да говори грубо. Двете с майка ти бяхте прави да въртите очи. Гледката с наистина некрасива и жалка — сбръчканата уста да пухти и пустосва, зъбите я фалшиви, я изпокапали, устните отънели. Жалка е като всеки зле прикриван протест срещу настъпващата немощ: да изрека „да го еба“ е едничката мръсотия, за която все още ме бива. И все пак трябва да подчертая терапевтичните свойства на добрата псувня. Който истински е скърбил, знае колко олеква, като наведеш глава и започнеш часове наред да ревеш и да псуваш… Боже, гледай ръцете ми. Като дъски за сирене, не, като пити, пити сирене с бучиците и шуплите, с мазната си разлатост, с жилчиците от плесен. Наранил съм немалко мъже и жени с тези ръце.

На двайсет и девети август пресякохме Полярния кръг и на борда на „Жуков“ се проведе пищно тържество. Акордеон, цигулка, инкрустирана с куп скъпоценности китара, моми с гърдести пазви и пияница в бричове, който падна от стола си, докато се преструваше, че танцува казачок. Сега имам махмурлук, който два дни по-късно продължава да се усилва. На моята възраст, в „пика“ на осемдесетте (както се казва, за да се избегне неприятният смисъл на „края“), просто няма къде да се побере махмурлук. Боже Господи, Боже Господи… Боже Господи Боже Господи, Боже Господи. Не мислех, че още съм способен да замърся тялото си така. Нещо по-лошо, поддадох се. Знаеш много добре какво имам предвид. Включих се във всички тостове (бяха ни дали по кошче, за да има къде да чупим чашите) и припявах на всички песни, плаках за Русия и обърсах сълзите си в нейното знаме. Разприказвах се за Норлаг и за Предпосилов, а около зазоряване физически попречих на един-двама души да си тръгнат от бара. По-нататък потроших каютата си и на другия ден трябваше да ме местят сред вихрушка псувни и двайсетдоларови банкноти.

Георгий Жуков, генерал Жуков, маршал Жуков. Служих в една от неговите армии (той командваше цял фронт) през четирийсет и четвърта, четирийсет и пета. Освен това той спомогна за спасяването на живота ми — осем години по-късно, през лятото на петдесет и трета. Георгий Жуков беше човекът, който спечели Втората световна война.

Корабът ни простенва, сякаш се е нагърбил с още повече товар и грижи. Този звук ми харесва. Но когато се блъсват вратите към трапезарията, чувам музика от тонколоните (някакъв пубертет вие в четири четвърти как не можел да се намери); а ушите ми осезават това като болка. Но естествено, с едно трепване на клепача ми сервитьорите щурмуват кухнята. Когато си стар, преживяваш шума като болка. Осезаваш и студа като болка. Когато изляза тази вечер на палубата, както смятам да сторя, вероятно и мокрият сняг ще ми се стори болезнен. Като бях млад, не беше така. Само пробудата — само от нея ме болеше, и то всеки път все по-силно. Но от студа не. Впрочем пробвай да ревеш и да псуваш над Полярния кръг, ама зиме. Всичките ти сълзи ще замръзнат на място, даже мръсните думи се превръщат в кристалчета лед и звънкат край нозете ти. Да, това ни изпиваше силите, абсолютно ни сриваше, но не го осезавахме като болка. Беше някакъв отговор. Беше като прожектор, засновал по вселената на нашата омраза.

Сега касетофонът е сменен с радио. Вдигам длан. Това е разрешено. Днес започна обсадата на Първо основно училище в Северна Осетия. Някои от децата гледали как терористите и терористките преминали железопътната линия с черни качулки на главите — смеели се и ги сочели, мислели, че е я игра, я учение. После микробусът спрял и от него излязъл главорезът с огромната рижа брада: „Ей, русначета, не се бойте. Я елате… елате…“ Взели към хиляда заложници — деца, родители, учители. Защо винаги се подготвяме за едва ли не най-страшния изход? Защо винаги се подготвяме за явлението, познато по целия свят като „тежката руска десница“? И защо са ни толкова тежки ръцете? Какво ги дърпа надолу?

Още чаша кафе и цигара, и се качвам на палубата. Сибирската степ — зеленикава безпределност — теб сигурно би те стреснала, но тя кара руснаците да се чувстват значими. Да, мащабите на земята, на страната ни, нейният крупен дял от площта на планетата: ей това ни терзае и разклаща разума на държавата… Пътуваме нагоре на север, но надолу по реката. Това също е вид аномалия. Откъм палубата изглежда, че корабът не помръдва, само бреговете се движат. Ние сме неподвижни, а брегът се люшка и вие. Тласкани сме напред от сила, устремена в противоположна посока. Към това се прибавя и чувството, че се носим към ръба на света, към безкрайно пропадане. Тук ни чакат чудовища.

 

А очите ми, както казваше Конрад, почват вече да стават вместо западни — източни. Върнал съм се в лоното на голямото бедно семейство. И сега то ще трябва да се справя само. Държавата и мошениците са си поделили парите.

Интересно. Да натракаш Канзас все още звучи успокояващо банално. Да натракаш Красноярск все още звучи чудновато. Аз, разбира се, бих могъл да напиша К… като писател от друга епоха. Той пътува до М…, столицата на Р… Но ти вече си голямо момиче. Москва и Русия, нищо, което да не си виждала досега. Майчиният ми език: откривам, че искам да го използвам колкото се може по-малко. Ако Русия загива, руският вече е мъртъв.

 

Доста късно развихме езика на чувствата, а процесът прекъсна след по-малко от век и сега всички скрити асоциации и отзвуци са изгубени. Трябва да призная, че за мен продължава да бъде твърде евфемистично да разказвам историята си на английски, при това старомоден. На руски би прозвучала дори още по-лошо. Защото това е история от гърлени звуци, от носови и шипящи съгласни.

Все пак всичко останало в мен става източно — порусначва се наново. Затова оттук нататък си отваряй очите за други национални черти: свободата от всякаква отговорност и скрупули, страстното проповядване на не просто непримирими, а направо взаимно изключващи се идеи и възгледи; слабостта към циничния и гнусен хумор, склонността да говориш най-страстно тогава, когато си най-неискрен, любовта към абстрактния (до превзетост) спор в най-неподходящото време — да речем, посред бунт на затворници, епидемия на холера или най-зловещата фаза на принудителен глад.

А, и нещо трябва да уточним. Аз не съм против СССР. Всъщност аз съм против Северноевразийското плато. Не харесвам „дирижираната демокрация“, не харесвам съветската власт, не харесвам царете, не харесвам азиатските вождове, не харесвам и теократическите династи на стара Москва и на древния Киев. Не харесвам Северноевразийското плато.

Моля те, позволи ми тази лека ексцентрика в диалога. Не, не е нещо руско. Само нещо „английско“. Струва ми се лош стил да цитирам сам себе си. Приеми го така.

 

Да, Винъс, що се отнася до отделния индивид, можем смело да кажем, че характерът е съдба. И обратно. Ала в по-широк план характерът не означава нищо. В по-широк план съдбата е демография, а демографията е чудовище. Щом се вгледаш, щом разгледаш отблизо случая на Русия, чувстваш как се раздвижва всепомитаща сила, сила не само сляпа, а напълно безчувствена, като земетресение или мощна вълна. Нищо такова не се е случвало досега.

Ето я на екрана пред мен графиката с двете пресичащи се, начупени линии — едната розова, другата синя. Раждаемост, смъртност. Наричат я „руският кръст“.

Аз присъствах, когато страната ми започна да умира през нощта на 31-ви юли, 1956 година, в Дома за свиждане, малко над шейсет и деветия паралел.