Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Meetings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2009)

Издание:

Мартин Еймис. Дом за свиждане

ИК „Фама“, 2006

Редактор: Мария Коева

ISBN–10: 954–597–261–0

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от jossika)

3
Нивелир

„Завещанието“ на Лев ме намери в Чикаго късно през пролетта на осемдесет и трета: обемист сандък от шперплат, лепен, пресован и закован. Лежа затворен в шкафа на кабинета ми двайсет и една години. След това го отворих. Подтикът беше новината за смъртта на Кити и растящите предчувствия за собствената ми смърт. Чаках до едно утро, което съчетаваше безупречното небе с перспективата за обяд в твоя апартамент. После, подир закуска, аз помолих тъй наречения кураж да ме хване за ръката. Заедно отидохме до кутията с инструментите за длетото и чука. Разбираш ли, едно от моите постижения в хотел „Россия“ бе осакатяването на миналото. А кой иска да гледа нещо осакатено, след като очевидно няма да заздравее. Знаех също така, че в дара на Лев щеше да има капан или жица от мина. Щеше да експлодира в лицето ми.

Е, добре. Един кожен колан, две вратовръзки, шал на майка ми, няколко нейни книги, един спортен трофей на Артьом, часовник, бръснач, плоско шише, спиртен нивелир (с гладкото си полирано дърво и трагичното си оченце), бяла кутия за обувки и една зелена папка… Върху папката пишеше „Стихове“. А кутията от обувки беше пълна със снимки. Измъкнах една и провлачих поглед по нея: аз, Зоя и Лев на Черното езеро в Казан. Шейсета година и невинната монохромна мъгла. Но от трите лица само нейното, изпод плетената шапка, светеше от удоволствие — удоволствие от новостта на това да те снимат. Лев изглеждаше някак вглъбен, сякаш търсеше с поглед нещо настрани и надолу. Моят беше прикрит и безрадостно-бдителен: Кити ще щракне копчето и още една секунда ще отмине.

Станах от стола си и със зелената папка под мишница отидох до бюрото. Смятах да изчета целокупния Лев. Трябва да си представиш смръщените по научному вежди и издадените напред устни на книжното любопитство — ненормалната ми нормалност, като острия интерес, с който изведнъж почваш да изследваш интериора в чакалнята на онколога. Докато съм зает с това (мислех си тайно аз), нищо лошо не може да ме сполети. Казах гласно: отлично, хронологията е спазена. Все пак тук е един цял живот.

Двайсет и две стихотворения покриваха периода от първите сериозни опити на Лев до ареста му през четирийсет и осма, на деветнайсетгодишна възраст. Много Манделщам, отсъдих аз: майсторски и изпипано разговорни, тук-там стигащи съвсем близо до образи, които нараняват и свързват. Прекалено младежки, разбира се. Имаше стихове за момичета, за момичетата въобще, ала нищо любовно.

После до 1950-а следваше празнина, след която до 1956-a се падаха по шест-седем годишно. Явно бяха съчинени наум и записани на свобода. Всички бяха любовни — стихове в „ти“-формат, адресирани към любимата. Да речем, че те ми се сториха по-труднодостъпни.

Бяха впити, болезнени, бременни. Освен язвите и бодежите на яда и тъгата ме връхлиташе чувство на емоционална нищета. Сякаш никога не бях чувствал нищичко и към никого. Бях си въобразявал… Датата на последното беше юли петдесет и шеста година; седмици или може би дни преди брачното посещение в къщичката на хълма.

После нямаше нищо, цели осем години. След това продължаваха схванато и едва ли не гузно след раждането на сина му. Две десетилетия тук-там пръснати епиграми за Артьом. Докато ги изчитах, аз се питах каква е общата равносметка. Куп сръчни младежки писания; един цикъл любовна поезия, писана в лагера; и осем хайку за Артьом. Девет…

Номер девет не ми вдъхваше вяра. Не че нещо само по себе си предизвикваше възражения — минималистичен размисъл за съдбата на единственото дете, но под стихотворение номер девет имаше нещо. Правоъгълна форма от по-бяло бяло.

И, разбира се, беше писмо — с името ми и стария ми московски адрес. Пликът бе запечатан и допълнително подсилен с ивица лейкопласт. Не с цвета на плътта, а в неравния керемиден оттенък на руската първа помощ. Саморъчно написано с дребния му практичен почерк.

Братко, почваше то, обещал съм, преди да умра, да ти дам отговор на въпроса. Ще удържа първата част от това обещание. Сигурен съм, че ще заситя твоето любопитство. Смятам също така да измъча душата ти. Приготви се.

Дотам стигнах. Оттогава насам все това правя — приготвям се.

Да, ще го прочета. Но не искам да си давам време да го осмисля.

Ще го прочета по-късно. Искам да бъде, общо взето, последното нещо, което ще свърша на този свят.