Роберт ван Хюлик
Императорската перла (17)

Глава XVI
Четирима мъже си говорят в една полутъмна стая; две бели ръце се показват от мрака

Вече бе мръкнало, когато изпотените носачи свалиха от раменете си официалния паланкин на съдията Ди в предния двор. По стрехите околовръст бяха окачени шест огромни фенера от промазана хартия с големи червени надписи „Дом Ку“. Светлината им озари разтревоженото лице на Ку Юанлян, който се спусна към паланкина, придружен от домоуправителя си. Двамата очакваха от часове в двора пристигането на магистрата.

Съдията Ди слезе от носилката, след него и сержант Хун. Господин Ку ги посрещна с дълбок поклон. Съдията кимна и го заговори приветливо:

— Съжалявам, но неотложни служебни дела ме задържаха в трибунала, господин Ку. Предполагам, че господин Куан и доктор Пиен са вече тук?

— Да, ваше превъзходителство. Започнахме да се тревожим, опасявахме се да не би бурята да ви е настигнала по пътя.

В този миг блесна светкавица, последвана от тътен, и Ку побърза да добави:

— Насам, моля! — и бързо ги въведе в къщата.

По лъкатушния коридор стигнаха до библиотеката в задната част на големия дом. Когато съдията прекрачи прага на библиотеката, със задоволство отбеляза, че помещението е точно както си го спомняше предната вечер. Шест големи стенни свещника, разположени два по два между четирите прозореца осветяваха просторната, оскъдно мебелирана стая. Вляво от вратата имаше голям скрин с изискано подредени прекрасни образци старинен порцелан и чуждоземско стъкло. Стената вдясно беше до тавана в полици, затрупани с книги и ръкописни свитъци. Дебел син килим застилаше пода. В средата имаше тежка квадратна маса от лакиран абанос и четири стола също абаносови. Доктор Пиен и господин Куан седяха около кръглата масичка за чай в най-далечния ъгъл вдясно от последния прозорец.

Двамата веднага се изправиха и пристъпиха да поздравят съдията, като доктор Пиен се подпираше на бамбуков бастун. Съдията Ди със задоволство забеляза, че продължителното чакане в задушната библиотека доста е изнервило двамата мъже. В светлината на свещите лицата им изглеждаха изпити, тънките им летни роби лепнеха за изпотените плещи.

— Моля, господа, седнете — ведро ги подкани съдията. — Радвам се, че изглеждате по-добре, докторе. Но все пак трябва да внимавате, не ходете много — съдията седна до масичката за чай и продължи:

— Много съжалявам, че се наложи толкова да ме чакате, но нали знаете как е в съдилището… — и като се обърна към господин Ку, пресече пороя от любезности, които той занарежда под нос, с думите:

— Сержант Хун ще помогне на вашия домоуправител за сервирането на чая, господин Ку. Доста е задушно тук, но добре, че не сте вдигали щорите на прозорците. Както ми се струва, скоро ще се извие страхотна буря. Общо взето, нямаме основание да се оплакваме от тукашния климат. Като си помисля колко са люти зимите на север…

И продължиха в същия дух с нищо незначещи любезности, докато домоуправителят и сержант Хун поднасяха чая. Съдията отпи и отбеляза широко усмихнат:

— Чаят наистина е превъзходен, господин Ку. Всъщност така и се очаква в дома на човек с толкова изискан вкус!

Доброто настроение на съдията Ди видимо приповдигна духа и на останалите. Доктор Пиен изтри капчиците пот от челото си и запита:

— Има ли нещо ново около разбойника, който ме нападна, ваше превъзходителство?

— Още не, доктор Пиен, но хората ми са по следите му. Не се тревожете, ще го пипнем.

— Най-искрено съжалявам, че покрай мен тревогите ви се увеличават — с покаяние в гласа изрече доктор Пиен.

— Сигурно си имате достатъчно притеснения с това ужасно убий… — докторът се сепна насред думата, хвърли светкавичен поглед към Ку и се поправи: — С другите, по-сериозни дела.

— Да, наистина съм претрупан. А това ме подсеща за причината да ви поканя на настоящия разговор. Господа, помолих ви да се видим, защото ми е нужен вашият съвет — той се обърна към Ку и продължи: — Надявам се, ще ме извините, задето реших да се съберем тук у вас в дните на траур, когато домът ви е потънал в скръб. Но доколкото сте лично засегнат от ужасната трагедия, надявам се, че… — и продължи, без да се доизкаже, щом Ку сведе опечален глава:

— Можете да освободите домоуправителя си, господин Ку. Виждам, че закуските са приготвени на масичката, така че помощникът ми ще ни обслужи.

Съдията Ди изчака домоуправителят да излезе. После се наведе напред и отново поде:

— Винаги съм смятал, че един магистрат трябва да споделя проблемите си с по-видните граждани на управлявания от него окръг, да черпи от техните знания и опит и да се допитва до тях за съвет — усмихна се на Куан и продължи:

— Вярно, че вие не живеете постоянно в града ни, господин Куан, но тъй като често посещавате нашия окръг, си позволих да поканя и вас — и без да обръща внимание на недоумяващия поглед на доктор Пиен, каза:

— Господа, няма да крия, че в момента остро се нуждая от съветите ви. В града ни бяха извършени четири убийства, а аз съм в пълно неведение относно виновника за тези гнусни престъпления. В ход е щателно разследване. Целта на настоящия ни разговор е заедно да набележим мерки, които ще помогнат да открием злодея. Предполагам, че ще мога да се надявам на резултати едва след дни, но това няма толкова голямо значение. Както се казва, бавно, но сигурно.

Куан вдигна тънките си вежди.

— Това означава ли, ваше превъзходителство — запита той, — че ще се наложи да остана в Пуян през цялото време?

— Не е задължително, господин Куан. Нали знаете, случва се с повечко късмет и най-оплетеният случай неочаквано да намери разрешение. Сержанте, да опитаме замразените плодове. И, господа, моля, докато ги вкусваме, да не говорим за работа.

Докато отхапваха апетитните резенчета замразени плодове, които сержант Хун им поднесе в старинни купички от цветен порцелан, господин Ку се поотпусна и им разказа една интересна история за някаква подправена рисунка. После съдията Ди си припомни един забавен случай, с който се бе занимавал, преди да стане съдия. Разказа го тъй увлекателно, че всички се смяха от сърце. Постепенно въпреки задухата в стаята се възцари ведро и спокойно настроение. Сержантът тъкмо се канеше да им налее отново чай, когато съдията Ди се изправи внезапно и каза:

— Е, господа, да се залавяме вече за работа!

Той отиде до масата в средата на библиотеката. Настани се в крайното кресло, така че прозорците да останат вляво от него, а вратата — вдясно, и направи знак на останалите да заемат трите стола, които сержант Хун приближи до противоположната страна на масата. Доктор Пиен седна по средата, лице в лице със съдията. Господин Куан се настани от дясната страна на лекаря, господин Ку — от лявата.

Съдията Ди избута огромния сребърен свещник встрани, така че светлината му да пада отляво.

— Милостиви небеса, каква жега! — с досада възкликна той. — Хун, загаси онези свещи на стената! От тях става още по-горещо, а и светлината ме дразни. Напоследък имам неприятности с очите, господа. Предполагам, че е от яркото слънце. Дали съм си взел козирката? — той бръкна в ръкава си и извади някакъв плик. — О, небеса, дори не съм го отворил! — възкликна съдията. — Връчиха ми го на излизане от съдилището. Виж ти, пише „Лично и спешно“. Ще ме извините ли за момент?

Съдията разкъса плика и извади сгънат лист. Писмото беше дълго, изписано със ситен нервен почерк. Съдията задържа поглед на началото и промърмори:

— Човекът съобщава, че племенницата му, която била слугиня някъде си, била отвлечена и се върнала с рани от побой. Да, явно клетото момиче е попаднало на маниак.

Продължи да чете.

— Пише още — продължи след известно време съдията, — че успяла да зърне мъчителя си. Намеква се, че е доста известна личност в града. Затова, споделя човекът, дълго се колебал и на няколко пъти отлагал да ми докладва за случилото се. Но понеже според него е недопустимо подобни деяния да остават ненаказани в град, чиято администрация тежи на мястото си, моли за незабавно разследване и строги мерки, за да се предотврати… тъй, тъй, тъй, това вече ни е известно. Разбира се, че е трябвало да докладва незабавно. Я, къде се споменаваше името на злосторника? — съдията приближи писмото до очите си, после поклати глава:

— Не мога да го намеря, наистина ужасен почерк — после вдигна глава и го подаде:

— Моля ви, господин Ку, дочетете го вие на глас.

И подаде писмото на Ку, но в следващия миг го дръпна.

— Не — усмихна се извинително съдията, — като че ли не е редно да показвам служебна кореспонденция на външни хора. После ще го разчета.

Съдията сгъна писмото и го пъхна обратно в ръкава си.

— Би трябвало човек добре да помисли, преди да отправя подобно нелепо обвинение — с раздразнение отбеляза господин Куан.

— Не бих го нарекъл с лека ръка нелепо — възрази съдията, станал изведнъж съвсем сериозен. — Всъщност имам основания да подозирам, че престъпникът, когото издирваме, е от същия тип маниак като този, за когото става дума в това писмо.

Съдията Ди се облегна в креслото и изгледа тримата мъже срещу себе си. Лицата им се бяха изопнали напрегнато в конусообразния осветен отрязък. Вече нямаше и помен от спокойната им приветливост.

Съдията огледа безмълвно стаята. Сержант Хун се бе оттеглил при масичката в ъгъла и седеше, вторачил очи в малката свещица на подноса за чай. Всичко останало тънеше в черни сенки. Задушният въздух бе пропит от миризмата на загасените свещи по стените.

Съдията Ди умишлено не бързаше да продължи и неловкото мълчание се проточи. Обърна уж нехайно глава и хвърли поглед към вратата. Тя изобщо не се виждаше, той успя да различи само тънката ивица светлина от лампата в коридора над прага. Ако някой подслушваше, би открехнал вратата. Съдията му бе оставил предостатъчно време, за да го стори. Реши, че може би в края на краищата интуицията му го е подвела. А това означаваше, че може да се съсредоточи изцяло върху тримата мъже пред себе си.

— Както току-що ви казах — заговори най-сетне съдията, — подозирам, че престъпникът е маниак. При това опасен. Стигнах до това заключение, тъй като…

Съдията млъкна насред изречението. Стори му се, че вратата тихичко се прихлопна. Обърна се рязко надясно. Не видя нищо освен тънката светла ивица отдолу. Явно му се беше счуло. Прокашля се и продължи:

— Струва ми се, че вече знам що за човек е престъпникът. Най-вече благодарение на една твърде любопитна грешка, която той допусна.

Ку се размърда неловко в стола си. Здраво стиснал тънките си устни, доктор Пиен не сваляше очи от съдията. Натъртената посиняла лява половина на лицето му рязко изпъкваше на фона на бледата му кожа. Куан се владееше и наблюдаваше съдията с внимание и интерес.

— Всяко хладнокръвно убийство — продължи съдията Ди с монотонен глас — доказва, че извършителят му не е нормален. А ако мотивът е извратена похот такъв човек всъщност непрекъснато е на ръба на лудостта и животът му е същински кошмар. Той се опитва да води обичайното си съществуване, без да се издава с нищо, а всеки миг го терзае необходимостта да обуздава влудяващите пориви на страстните влечения. Признанията на осъдени убийци сластолюбци красноречиво свидетелстват за това. Обикновено те с подробности описват отчаяната си борба да запазят духовно равновесие. В разказите им се говори за ужасни халюцинации, за тъмни сили, които ги дебнат на всяка крачка, за постоянно преследване от духовете на жертвите. Помня един случай, с който се занимавах, когато…

Съдията млъкна и наостри уши. Този път беше сигурен, че вратата се хлопна. С крайчеца на окото си долови някакво движение в тъмнината между вратата и шкафа с изложените антики. Някой бе влязъл, а такъв вариант той не бе предвидил. Планът му предполагаше натрапникът да открехне вратата, за да подслуша разговора, и да се издаде едва по-късно… доста по-късно. Сега обаче не можеше да се направи нищо. Съдията трябваше да продължи.

— При разпита си убиецът твърдеше, че всяка нощ отсечената ръка на жената, която бе убил и осакатил, пълзяла по гърдите му и се опитвала да го удуши. Той…

— Явно е халюцинирал — нетърпеливо се обади доктор Пиен.

— Кой знае! — отвърна съдията. — Мога да добавя само, че намерихме същия този човек удушен в килията му сутринта преди екзекуцията. Естествено, в доклада си за по-висшите инстанции написах, че се е удушил сам в миг на умопомрачение от страх и угризения. Най-вероятно точно така е и станало. От друга страна…

Съдията поклати подозрително глава и остана известно време умислен, поглаждайки дългата си брада. После продължи:

— Тъй или иначе, това обяснява защо в настоящия случай убиецът е допуснал грешката, за която споменах. Може би ще е по-точно да кажа, че просто не е могъл да не я допусне, защото в противен случай е рискувал да възбуди сили, срещу които не е препоръчително да се възправяш. Убийството на Тун Май вероятно е било угодно на Бялата богиня, защото напомня за древните човешки жертвоприношения, когато връзвали един младеж на олтара пред мраморната й статуя, прерязвали вените му и я напръсквали с кръвта. Но убийството на Кехлибар, жена като самата богиня, при това съвсем близо до свещената й горичка: това прилича на безумно предизвикателство към сили, за които всъщност знаем съвсем малко — съдията помълча, сви рамене и продължи:

— Независимо от всичко имам доказателство, че допуснатата от убиеца грешка може да се дължи единствено на странно недоглеждане. Той е невероятно умен и съобразителен човек, но явно е забравил, че на местопрестъплението…

— На кое местопрестъпление? — с дрезгав глас попита Ку. После хвърли бърз поглед към останалите двама и продължи завалено към съдията: — Моля, простете моето… вмешателството ми. Искам… исках да уточня, че убийствата са четири, нали?

— Да, четири — сухо потвърди съдията Ди. Отвън долетя далечен тътен на гръмотевица.

— Не позволявайте на приближаващата буря да въздейства на настроението ви, господин Ку — отбеляза Куан Мин. Думите му трябваше да прозвучат окуражително, но гласът му прокънтя неестествено в застиналата притихнала стая.

— Като че ли вратата се отвори, ваше превъзходителство — неочаквано се чу тревожен глас.

— Да проверя ли?

Това беше сержант Хун. Беше се надигнал от ъгъла и пристъпваше зад тримата мъже.

За миг съдията не знаеше какво да стори. Напълно съзнателно не бе предупредил сержант Хун, че планът му включва и вероятността някой тайно да ги подслушва. Очевидно Хун бе забелязал натрапника да излиза от библиотеката и бе решил, че сега влиза. Съдията обаче не можеше да си позволи рискове. Ако натрапникът все още бе зад гърба му, не биваше в никакъв случай да усети, че съдията го знае, защото това би провалило всички усилия. Затова той се сопна рязко на сержант Хун:

— Сигурно е от светлината, Хун, сторило ти се е. Иди си на мястото и не ме прекъсвай.

Памучната роба на сержанта прошумоля към масичката за чай в ъгъла. Но не, това не беше робата на Хун! Шумоленето идваше отзад, сега вече го чуваше съвсем ясно. Беше звук от меко потъркване на коприна. Някой се промъкваше зад гърба му. Съдията погледна изпитателно лицата на тримата мъже пред себе си, но в същия миг си даде сметка, че те не могат да видят нищо, дори и самия него. Единствено лицето му бе осветено, всичко останало тънеше в черни сенки. Трябваше да побърза.

— И така — продължи той, — засега ще отмина мимоходом странния пропуск на убиеца. Ще се спра на друг, далеч по-съществен факт. Убиецът е наел като свое доверено лице нехайния студент Ся Куан. Ся обичаше да си пийва и тогава езикът му лесно се развързваше. Разпитах един нехранимайко, който често се събирал на чашка със Ся. От него разбрах, че покровителят на Ся е бил ангажирал и друг помощник. Само че той бил съвсем различен от Ся, той…

Съдията Ди отново долови изшумоляване, този път съвсем наблизо. Мускулите му се стегнаха. Беше се подготвил за вероятността някой да му се яви отдясно, където би имал време да види нападателя. В момента обаче точно зад него се чуваше дишане. Тримата мъже забелязаха внезапната промяна у съдията.

— Какво има, ваше превъзходителство? — със задавен глас попита доктор Пиен. — Защо…

Изтрещя оглушителна гръмотевица и докторът потръпна целият. За миг на съдията Ди му хрумна да се възползва от момента, за да скочи и да спипа натрапника зад гърба си. Само че присъствието му в библиотеката в никакъв случай не би било достатъчно, за да се докаже вина. Онзи можеше да заяви, че не е искал да прекъсва разговора и затова… Нещо се размърда в ръкава на съдията. Не, на всяка цена трябваше да се придържа към плана си. Съдията заговори с почти неузнаваем за самия себе си глас:

— Този трети човек е почитан местен гражданин. Той не само е замесен в убийството на Тун Май, а е и пряко отговорен за удушаването на старата сводница. Надянал й е примката откъм гърба и тя напразно е опъвала с немощната си бяла ръка копринената кърпа, която прерязвала гърлото й. И само преди няколко часа е издъхнала в страшни мъки. Ако сега духът й се яви сред нас, той…

Съдията извика сподавено. Изпънат като струна в креслото, вторачен с широко облещени очи над главите на тримата мъже срещу себе си, той кресна към сержанта, както се бяха разбрали предварително:

— Хун, какво е това зад гърба ти?

Доктор Пиен подскочи и се завъртя рязко в креслото си, а Ку и Куан обърнаха глави и зашепнаха под нос някакви заклинания. Сержант Хун скочи от стола и тръгна стремително към тях, ръкомахайки панически. Съдията Ди в миг измъкна някакъв обемист предмет от ръкава си, закрепи го върху ръба на масата и възкликна ужасен:

— Гледайте! Пресвети небеса, какво става!

Тримата мъже отново извърнаха глави към масата, а зад гърбовете им Хун затършува из ръкава си. Ку и Пиен изкрещяха, замръзнали от ужас. Куан само помръдна конвулсивно устни. И тримата седяха като поразени, приковали очи в една бяла длан, вкопчена в ръба на масата. Червен камък върху показалеца й пръскаше злокобно сияние, а ръката едва-едва се примъкваше към свещта. Беше отсечена над китката, завършваше с кървавочервено нащърбено чуканче. По някое време дланта зави и запълзя към тримата.

Съдията Ди се надигна от креслото. Доктор Пиен скочи и столът му се прекатури.

— Не съм аз! — изкрещя той, вперил обезумели очи в движещата се ръка. После се строполи в ръцете на Хун. — Нея не съм убивал. Само Тун. По погрешка! Казаха ми… — мъчителни ридания задавиха гърлото му.

Съдията не му обърна внимание. Той се бе изпънал с обърната глава, готов да се защити от неизвестната опасност, която го дебнеше отзад. В следващия миг замръзна. Погледът му се прикова с безмълвен ужас в една друга бяла длан, която се подаде от сенките зад него, съвсем близо до главата му.