Карл Май
Абдахн Ефенди (3)

3. В дъскорезницата в планината

Когато на другото утро слязохме за кафето, турският Селим ага беше вече там, за да попита дали може отново да ни придружи. Съгласихме се с удоволствие. Тогава той продължи:

— Ефенди, ти все ме наричаше мюлазим. Трябва да ти припомня, че аз съм само чауш /сержант/. Точно така стоят нещата и с моя приятел персийския Селим ага. Той не е наиб /лейтенант/, а само бингсадех /сержант/.

Приех мълчаливо не неочакваното признание и го попитах кратко къде държи коня си, защото днес няма да вървим пеша, а ще яздим. Той се слиса и заяви, че нито притежава кон, нито може да язди. Преди да е могъл да се посъветва за този непредвиден случай с Абдахн ефенди, ние бяхме тръгнали.

Днес, събота, преднамерено яздехме напосоки, без определен план и направление. Но както аз, така и Халеф чувствахме, че нещо ни води към дъскорезницата. Пристигнахме там, след като до късен следобед бяхме бродили нашироко из околността. Върху белените трупи пред къщата, подлежащи на бичене, седяха стопанинът, стопанката и двамата тайни пратеници. Бяха ни видели, преди ние да ги видим. Насочихме се нататък и слязохме. Тогава двамата пратеници станаха и се сбогуваха. Изобщо не ни погледнаха. Постъпката им вбеси дребния хаджи. Той застана на пътя им и каза:

— Вие май сте кьорави, но затова пък сигурно чувате! Оня, който иска да лови контрабандисти и да надхитри Абдахн ефенди, трябва по-умно от вас да подхване уйдурмата. Той повече от две седмици наблюдава ходенията ви до дъскорезницата и отдавна вече подозира кои сте.

Двамата и сега още не го поглеждаха.

— Какво иска дребосъкът? — попита персиецът с безкрайно презрение.

— Нека си знае Абдахн ефенди кои сме! Конекрадци не сме. Вечер не се напиваме. И в ангели не вярваме — обади се със същия тон турчинът.

Халеф поиска да отвърне за „дребосъка“, но аз го спрях с ръка. Той отстъпи от пътя им. Онези си тръгнаха. Чифликчиите изпаднаха в неловко положение.

— Нека това не ви измъчва — призовах ги аз. — Вие сте разговаряли с тези мъже и сте научили, че ни смятат за конекрадци. Колко е умно това от тяхна страна, можете да видите.

Извадихме от джобовете своите турски и персийски паспорти и им ги подадохме.

— Не е необходимо — извика жената. — Ние ви вярваме.

— Твоят мъж обаче трябва да ги прочете — отвърнах аз. — Това е моето желание.

Той го стори. Прегледа ги и се поклони дълбоко.

— Да, не беше необходимо. Но сега мога да докажа на двамата неверници, че имаме право, като говорим е високо уважение за вас. Вие, изглежда, знаете повече от самите нас. Но няма да ви досаждаме с въпроси. Нашата къща е и ваша. Влезте, ако ви е угодно!

— Ще останем тук на открито. Нека децата отидат и ни донесат по глътка мляко! Засега още няма какво да ви кажем. Не ние, а двамата пълномощници са служебните ви съветници. Ще се застъпим за вас само когато те се докажат като негодници.

Стана, както казах. Пихме мляко. Халеф сложи двете деца на конете ни, на които родителите силно се възхищаваха, и започна да ги разхожда бавно наоколо. През това време аз беседвах с мъжа и жената. Те се намираха едва в средата на трийсетте, но вече дотолкова притежаваха житейски опит и сериозност, че ми се видяха достойни за пълно доверие. Не питах нищо. С посещението си нямах за цел да ги разпитвам, а само най-общо да ги опозная, та да знам в даден случай доколко мога да се застъпя за тях. Но все пак научих някои неща, които бяха важни за мен. Към тях спадаше преди всичко новостта, че жената на Абдахн ефенди тайно е била тук да пита дали може да потърси прибежище при тях. Не можела повече да издържа като робиня на мъжа си и познатите му. Тя отдавна била тяхна приятелка, така че й обещали исканата закрила. Къде мислеха да я подслонят — в дъскорезницата или някъде другаде, — не се осведомих. Но също така малко издадох откъде знаем каква молитва са отправяли майката и децата. Мога да кажа, че взаимно се спечелихме и искрено се обикнахме.

Когато се прибрахме вечерта, най-напред се погрижихме за конете и после отидохме на вечеря. Всичките четирима аги седяха при ефендито, който естествено вече ядеше, преди другите да са почнали.

Това бе една школувана лакомия, за която през цялата седмица бях обръщал внимание и сега продължих да предупреждавам. Този дебел, тлъст мъж, с къс и охранен врат, често едва в състояние да диша, притежаваше всички признаци за опасен удар в такава висока степен, че страх да те хване, когато започнеше да се възбужда. Лицето му посиняваше, цялото тяло трепереше. Всичко сочеше, че ще се задуши, и все пак той правеше всичко възможно да предизвика този удар. Лакомията му беше противна, но за съжаление онова, което имах да кажа, не можеше да е ясно, защото щеше да го оскърби. Можех да говоря само в общ смисъл, а той бе твърде далеч от мисълта да го отнесе към себе си.

Пристигането ни беше приветствано с радост — твърде шумна, за да е искрена. Тук имаше само „широки сърца“, „душа — човеци“, „приятели“! С последната дума негодяите боравеха по едва ли не оскърбителен начин. Ние приемахме нещата спокойно и се правехме, че вярваме. Абдахн ефенди беше много разстроен. Вярно, стараеше се да не го покаже, но напразно. Твърде ясно се виждаше как от време на време напряга сили. Нещо го потискаше и очите му неволно се връщаха към мен с израз, сякаш иска да потърси помощ от мен, но не смее. След храна не остана. Нещо го тласкаше навън. Чухме гневния му, сопнат глас да прозвучава ту от едно, ту от друго място. Навсякъде предизвикваше неразбория. После си легна да спи. И другите си тръгнаха, не останаха. Ние също.

На другия ден беше неделя. Сутринта си останахме вкъщи и забелязахме колко много безпокоим прикритите пратеници. Тъй като очакваната вест от Техеран и Багдад беше пристигнала, те искаха да наблюдават тайно от равния покрив всичко, което ставаше, а там ние им се пречкахме постоянно. Мразеха ни. Малко преди обяд видяхме Абдахн ефенди да търчи навред и да търси нещо. Жена му беше изчезнала. Вечерта й се карал, даже я ударил. Заранта още рано-рано й теглил пак една кавга. Тогава тя избягала, без изобщо нещо да му каже. Това окончателно му наруши равновесието. Той не знаеше, че тази жена, която никога не се бе оплаквала и му се беше подчинявала като ратайкиня, е била неговата единствена душевна подкрепа. Сега, когато напразно я търсеше, вътрешно отиваше към срив. Когато слязохме за обяд, той седеше на празна маса, подпрял синкавото си лице с юмруци.

— Ще ядем след два часа. Тепърва трябва да се готви — каза. — Жена ми е изчезнала.

Ние останахме безмълвни. Тогава той се изправи бавно, дойде до нас, погледна ни малоумно и замърмори:

— Сега май все пак ще трябва да го кажа!

Но из един път се отърси. Сякаш беше дошъл на себе си от умствената немощ. Погледна ни изненадано, после смръщи чело и попита:

— Чухте ли вече? Тя е изчезнала!

— Коя? — попитах аз.

— Жена ми, това… женище! Тя е една тайна християнка. Последните нощи седя до кревата ми в очакване на думата и изстрела. Молеше се. Аз не казах думата. Тогава чивията й е избила и тя изчезна. Знам си, че няма да се върне. Ще ядем след два часа. Прислужниците ще сготвят.

Ние си тръгнахме. След изтичането на двата часа масата бе сложена.

Той ядеше грозно, като слабоумен. Когато не можеше вече да побира повече, скочи от мястото си, без да каже, и изтърча навън. Накъде, никой не знаеше. Никой до вечерта не му видя физиономията.

В понеделник сутринта всичко отново изглеждаше наред. Когато слязохме за утринното кафе, дебелият седеше на мястото си и се тъпчеше. По обяд правеше същото, вечерта пак. Като че нищо не можеше да му развали апетита. Участваше и в разговора, но не както по-рано. Чувстваше се, лъкът бе опънат, пушката заредена. Преди нас отиде да почива. Но на сутринта изглеждаше толкова зле, все едно цяла нощ се бе мятал между безсъница и лоши сънища.

По обяд се вдигна голяма гюрултия. Дойдоха двайсет турски войници под командването на един лейтенант и един сержант. Настаниха се в турския кервансарай. Привечер данданията се повтори. Пристигнаха персийски войници — двайсет души, също под командата на един лейтенант и един сержант. Те се разквартируваха в персийския кервансарай. Никой от двамата лейтенанти не рапортува за себе си и своите войници на началника на съответната митница. И никой от тях не стъпи в къщата на Абдахн ефенди.

Това не предполагаше нищо добро. Те се помещаваха при своите команди в сараите.

Халеф и аз бяхме направили следобеда един излет, на който ни бе придружавал персийският Селим ага. По път той използва случая да ме попита:

— Сихди, моят другар осведоми ли те за заблудата, в която се намираш относно нас?

— Да — отговорих.

— Какво каза?

— Че не бил лейтенант, а сержант.

— Трябва погрешно да си го разбрал. Той не е чауш /сержант/ и аз не съм бингсадех /сержант/, а той е онбаши /корпорал/ и аз съм дех-баши /корпорал/. Моля те да си отбележиш това.

А когато отидохме за вечеря, двамата Ахмед аги вече седяха в готовност. Турският попита:

— Спомняш ли си, че аз не съм бимбаши /майор/, а само юзбаши /капитан/?

— И че аз не съм явер /майор/, а султан /капитан/? — прибави персийският.

Аз само кимнах на единия и другия. Но Халеф не притежаваше такова самообладание. Той се изсмя високо. И наистина си беше за смях как присвоените чинове слизаха все по-ниско. Тази деградация достигна на другата сутрин най-ниската си степен, сиреч своето първоначално състояние. Тогава четиримата аги дотърчаха за кафето, за да уведомят ефендито, че войниците казали, днес щели да почиват, ала от утре се почвало разследването. Пълномощниците отдавна вече били тук. В първия момент след това изявление владееше всеобща тишина. После дебелият ме взе под око, сякаш се канеше да ме погълне от омраза. Нали ме смяташе за турския таен пратеник. А турският Ахмед ага заговори:

— Сихди, сигурно се сещаш какво ти казах снощи открито, а именно, че не съм юзбаши /капитан/, ами мюлазим /лейтенант/?

— А аз не съм султан /капитан/, ами наиб /лейтенант/! — призна персийският.

Тази възможност използва турският Селим ага, като ме попита:

— Нали си спомняш, че аз не съм онбаши /корпорал/, а нефер /редник/?

— А аз не дех-баши /корпорал/, а сербахс /редник/? — последва примера му персийският Селим ага.

Тогава Халеф отново се изхили и извика:

— Чуваш ли, сихди, как са принудени да го кажат, макар да не им се ще. Нещо изтиква със сила всяка лъжа към истината. Тя не може да съществува и миг по-дълго от волята на Аллах.

Четиримата „разжалвани“ велможи се стаиха като мишки, но гласът на Абдахн ефенди прозвуча рязко към нас:

— Сихди, имам една молба. Персиецът и турчинът, които живеят над вас, твърдят, че при тях са се загнездили паразити. Не могат да спят. Днес искам да разтребя горе и да наредя да вкарат по-чисти мебели. Също и при вас. Това угодно ли ви е?

— Много угодно — отговорих. — Дори съм убеден, че ще унищожиш далеч по-опасни паразити, отколкото сега си мислиш. Довечера ще ти го припомня. Остани засега със здраве! Щом стаите ни бъдат готови, ще се върнем.

Тръгнахме и побързахме към покрива при нашата наблюдателна дупка. Там узнах всичко, без самият да бъда открит. Двамата пратеници бяха вече излезли, а отдолу никой не можеше да ни забележи, тъй като лежахме по корем. Беше решено да бъдем вдигнати във въздуха днес. Това трябваше да стане след вечеря и баш чаушът беше този, който трябваше да се промъкне до прасковата и да запали фитила. Негодяите отсега се подхилкваха на ужаса, с който пристигналите вчера войници ще побързат пак да изчезнат. Абдахн ефенди приключи съвещанието с думите:

— Казаха, че днес щяло да се почне разследване. Нека се почне! Присъдата е вече произнесена и още днес ще бъде изпълнена! Знаете, че съм широко сърце, но когато работата опре до самото съществуване, тогава се вдигам на нож. С четиримата келеши е свършено! И ако войниците не пожелаят да се разкарат, ще им помогнем с нашата армия контрабандисти.

Безполезно беше да слушаме повече. Тръгнахме право към дъскорезницата, понеже приех като сигурно, че тайните пратеници се намират там. Предположението се оказа правилно, но дъскорезницата беше обградена от войници, които не искаха да ни пуснат. Аз много-много не се церемоних. Възприех поведението на началник и просто избутах настрани двойния пост. Стопаните се зарадваха, като ни видяха. Пратениците бяха неразговорливи. Бяха научили за паспортите ни и сега изпитваха смущение, което можеха да скрият единствено под маската на сдържаност. Халеф поиска да им отвърне с „Каквото повикало, такова се обадило“ и сега на свой ред да се направи, че не ги вижда. Но аз му казах, че това не е благородно, и понеже той много държеше да минава за добър човек, охотно се отказа от отмъщението и скоро се впусна в сърдечен разговор с тях.

Войниците бяха довели бащите на съпружеската двойка — бившите началник — митница, отведени навремето във вериги и после осъдени. Те и днес все още минаваха за затворници, та желанието на тайните пратеници беше да бъдат освободени веднага щом се докаже тяхната невинност. Налозите в последните години не бяха донесли никакви постъпления, а и непредпазливо самохвалното държане на синовете на дебелия ефенди беше привлякло внимание. Възникнало бе подозрение, че тези парични извори на държавата биват отвеждани по някакъв нечуван начин в частни джобове. Двамата пълномощници, изпратени за тайно разследване, не могли нищо да открият. Те помолили да бъдат изпратени войници и двамата уволнени началници, понеже тези познавали порядките и може би щели да прозрат машинациите на своите някогашни обвинители и противници. Вчера те бяха пристигнали. Видяхме и тях, и жените им, които живееха при своите деца в дъскорезницата, но досега още не се бяха мяркали пред очите ни.

Добрите стари, невинни хорица! Личеше им на двете жени колко много са тъжили и копнели по своите мъже. А мъжете продължаваха да носят ръчни окови, свързани с вериги, които трябваше да попречат на бягството им. Аз още в първите пет минути им казах, че на другия ден вече няма да носят вериги. Но двамата тайни пратеници тутакси ме апострофираха да не се меся в техните функции. Досега те не били узнали нищо и можело да минат седмици, преди, да се открие нещо.

— Дотогава вие отдавна ще сте хвръкнали във въздуха! — отговорих аз.

— Ще сме хвръкнали във въздуха? — попита учудено персиецът. — Как тъй?

— Къде ще спите довечера? — зададох контра въпрос.

— Естествено там, където сме спали досега — в стаите си.

— Знаете ли, че двама пратеници на персийското и турското правителство веднъж вече са идвали, за да предприемат разследване?

— Знаем. И те като нас не са намерили нищо и непредпазливо са боравили с барута и куршумите си. Бяха големи пушачи и често правеха пожар. Хвръкнали са във въздуха.

— Тъй ли? Аз пък го знам другояче. С тях се е случило същото, което трябва да се случи днес с вас и нас. Онези ви смятат за персийския таен пратеник и писаря му. Знаеш ли какво се върши понастоящем в нашите жилища?

— Чистят ги.

— И през ум не им минава! Ще вкарат други мебели естествено за да не е жалко тези да излетят във въздуха. Но в стаите ни ще бъде внесен също барут или някакво друго взривно вещество. Ще бъде сложен запалителен фитил, който ще се спусне от покрива по растящата до ъгъла на къщата праскова, фитилът ще бъде запален след вечеря от баш чауша на турския началник — митница. Ние ще бъдем убити, а после пак ще се каже, че пълномощниците са били твърде глупави, за да открият нещо, и че непредпазливо са си играли с барут и патрони.

Въздействието на тези думи беше голямо. Възцари дълбока тишина, след което от всички страни ни обсипаха стотици припрени въпроси. Пратениците поискаха доказателства.

— Идете и си ги доставете — казах аз. — Довечера! Аз ги подслушах. Разказвам само какво съм чул. Какво възнамерявате да правите, си е ваша работа. Нали ни забранихте да ви се бъркаме в нещата.

Станах от мястото си и се отдалечих, за да избегна по-нататъшните въпроси. Халеф ме последва. Аз му забраних да подсказва каквото и да било на тези двама мъже. Разхождахме се близо два часа. Когато се върнахме, ни бе съобщено, че са решили да се провери достоверността на нашите твърдения. Щели да претърсят внимателно нашите четири стаи и в случай че казаното от мен се потвърди, цялата банда ще бъде арестувана и разследването ще започне веднага. Следвало да се очаква, че неимоверната изненада и чувството за вина ще предизвикат бързо признание, толкова повече ако бъдат ненадейно доведени във вериги бившите началници и по този начин на престъпниците бъде показана собствената им съдба. През ум не ми мина да изразя мнение относно този план. Посочих каменната кариера отсреща и попитах собственика на дъскорезницата:

— Онези работници твои ли са?

— Да — отвърна той.

— Произвеждате ли от време на време взривове?

— Да.

— Значи имаш запалителен фитил?

— Запас за дълго време — кимна той.

— Донеси ми тогава едно парче около четири метра. Довечера ще ни бъде необходим.

— За какво? — попита турският пълномощник.

— За да спипаме баш чауша на местопрестъплението и да направим невъзможно всяко отричане. Негодяите ще бъдат готови с „почистването“ едва когато се стъмни, та да не можем нищо да открием. Ние няма защо да претърсваме стаите. Напълно достатъчно ще е, ако открием, че запалителният шнур се спуска по прасковата. Ще го отстраним и на негово място ще сложим друг, който ще води само до покрива, не по-нататък. Искрата му ще угасне в края, което е безопасно. След вечеря ще чакаме, докато дойде баш чаушът. Веднага щом го запали, ще го заловим. Така нещата ще бъдат удостоверени и той няма да може да отрича.

Предложението намери всеобщо одобрение. Беше решено да го осъществим и Бен Адл ни покани да останем тук до свечеряване. Сторихме го с удоволствие, но през цялото време се пазехме да съобщим нещо повече.

Когато времето настъпи, аз и Халеф потеглихме. Бяхме се наели да прегледаме прасковата и да закрепим втория фитил. Нещата бяха така уредени, че никой да не пристигне преди идването на нощта. Двамата бивши началник — митница, с които трябваше да бъдат изненадани престъпниците, щяха тайно да чакат подходящия миг в кервансарая.

Собственикът на дъскорезницата помоли да присъства. Беше му разрешено.

Пристигнахме, когато вече се беше напълно стъмнило, и се запромъквахме през храсталака, достигащ близо до въпросния ъгъл на къщата. Бързо и безшумно притичахме до дървото. Да, запалителният шнур висеше там. Напипахме го. Не беше закрепен към дървото, а само спуснат по стеблото. Това опростяваше нещата. Размотах донесения шнур, който бе от същия номер, и го вързах с възел за първия, за да го изтегля горе с него. После се изкачих незабелязано на покрива. Халеф остана долу да пази. Докато теглех фитила, следеше донесеният да остане да виси колкото него. Тогава ми даде сигнал и се отдалечи, за да не бъде открит. Аз развързах възела и закрепих края на новия, къс фитил за един стърчащ пирон. Искрата следователно можеше да стигне до него, по-нататък — не. А стария, дългия, навих на кълбо, което тъкмо се канех да пусна през отворения кепенк на стаята си, когато пристигнаха двамата пратеници и се запътиха към жилището си. Това ми даде възможност да им съобщя за находката. Премазващият камък вече се бе търкулнал и не можеше да бъде спрян. Смъкнах се отново долу, където Халеф ме чакаше при стълбите. След това се явихме на вечеря, давайки вид, че едва сега пристигаме.

Тя премина много спокойно. Днес разговорът не вървеше, макар да бяха всички тук — ефендито, двамата Ахмед ага, двамата Селим ага и даже фелдфебелът, който носеше смъртоносната искра в джоба си под формата на клечка кибрит.

Абдахн ефенди на няколко пъти става по време на яденето и излиза навън. Намираше се в голяма възбуда. Ръцете му трепереха. Лицето му имаше синкаво-сив цвят. Често си поемаше дълбоко и хрипливо дъх и може би тъкмо заради това пиеше тежкото вино като чиста вода.

Когато с Халеф се нахранихме, аз се надигнах и казах:

— Ние отиваме да спим. Аллах да дари всички ви с добра нощ и по-приятелски мисли от тези, които обитават сега тази стая!

Тогава дебеланкото скочи и ми кресна гневно, без наглед някаква причина:

— Да не би да си въобразяваш, че ще го кажа?

— Какво? — попитах.

— Думата! Крясъка, който заплашва да ми пръсне гърдите — отговори оня, като се издумка по гръдта.

— Да, така си мисля. Ти ще го кажеш.

— Не! Не! Не!

— И все пак! Трябва и си длъжен да го кажеш! Всички ние, дето сме се събрали тук, ще го чуем! Още днес! Още преди полунощ!

Той се отпусна на мястото си, подпря лице с ръце и зарида:

— Този човек! Този човек! Да се маха, вън!

Тръгнахме си. На покрива забелязахме двамата тайни пратеници да ни чакат. Слизаха да заловят фелдфебела. Докато сме се хранели, те взели своите мерки. Войниците стояли в готовност. Лампите им светели, за да се мисли, че са си вкъщи. Посъветвах ги да имат едно око към мен, защото вероятно ще мога да им кажа кога ще дойде фелдфебелът. Когато се отдалечиха, запалихме и ние лампите. После Халеф залегна при дупката на комина да слуша. Аз седнах близо до него, готов да посегна към револвера. Онези там долу бяха във висша степен възбудени от онова, което бях казал. Решиха нито миг да не чакат с отговора на моята наглост. При наличието на светлина във всички стаи баш чаушът трябваше да отиде да запали фитила.

— Сихди, той ще се появи! — докладва Халеф, като затвори наблюдателната дупка.

— Ела тогава! Ще гледаме — отвърнах аз.

Бързо и безшумно се отправихме по покрива към ъгъла, където се намираше дървото.

— Пет! Тук ли сте вече? — нашепнах надолу.

— Да — прозвуча обратно.

— Внимавайте!

Клекнахме и погледнахме надолу. Чухме го. Той пристъпи към дървото. Кибритената клечка припламна. Когато я духна, видяхме как сякаш някаква светулка запълзя бавно нагоре по дървото. Онзи поиска да се отдалечи.

И тогава беше сграбчен. Закрещя високо от страх.

— Насам! — заповядаха двамата наблюдатели. Тогава той се отскубна от тях. Но накъдето и да се насочеше, виждаше фигурите на приближаващите войници. За бягство му остана само къщата. Той изтърча в нея. Ние побързахме към отвора на комина. Отпуших го и погледнах долу. Видях ги всичките — бяха наскачали от местата си и крещяха до Бога. Видях и баш чауша. Беше грабнал острия нож от приборите за хранене и се втурна с него към пратениците, които тъкмо влизаха да го заловят отново. Можеше да се случи беда. Спуснахме се бързо долу. Коридорът и предната обикновена стая бяха пълни с войници. Всеки крещеше, колкото можеше да си разчекне устата. Запробивахме си с лакти път към трапезарията. Когато я достигнахме, краткият ръкопашен бой беше вече отминал. Вбесеният фелдфебел беше отрязал четири пръста от дясната ръка на турския пълномощник, останал бе само палецът. А персийският мандатьор беше получил един срез напряко през носа. Двамата бяха обезобразени завинаги. Освен това бяха отнесли няколко пробода и войниците, коленичили сега върху лежащия на земята човек. Те го вързаха по такъв начин, че вече не можеше да помръдне. Неговите съучастници се бяха пазили да го подкрепят.

Те седяха сега на местата си и като някои деца се правеха, че не разбират какво става. Най-напред опитах да усмиря олелията. Успях. После трябваше да бъдат прегледани ранените. Войниците се превързваха сами. Имаха превързочни материали в джобовете си. Също ръката на единия пълномощник не създаде големи мъчнотии. Но лицето на другия изискваше повече познания, отколкото тук бяха налице. Въпреки това след един час ние бяхме спрели кръвотечението и затворили, доколкото бе възможно, зеещата рана. Двамата мъже бяха белязани за цял живот, и то така, че вече не можеха да служат. Не е трудно да си представи човек в какво настроение се намираха. Въпреки раните си те настояха на работата веднага да се сложи веднъж завинаги край. А когато ги приканих да се щадят, осъществиха намерението си. Трапезарията бе превърната в стая за разпит, а стоящите в предното помещение войници получиха задача да придават подсилване на заповедите на двамата тайни пратеници.

Най-напред беше разпитан баш чаушът. Той не знаел нищо. Каза, че искал да запали при ъгъла на къщата една сигара /цигара/, ала из един път бил сграбчен. Защо, не знаел. Естествено се отбранявал. Никой мъж от Басра или Луристан не можел нещо да му заповядва. Той бил баш чауш и се подчинявал само на офицери.

Сега пълномощниците започнаха да съзнават колко погрешно бяха постъпили. Другите изненадани нехранимайковци се държаха като вързания. Тогава двамата пратеници прибягнаха към средството, на чието въздействие толкова много бяха разчитали. Накараха да бъдат доведени двамата бивши началник — митница. Собственикът на дъскорезницата ги придружаваше. Но и това не помогна. Бандата дори не се изненада — мълчеше, изплашена от появата на своите стари познати. Резултатът от целия разпит беше, че обвиняемите днес щяха да бъдат затворени поотделно, за да бъдат отново разпитани на другия ден. След като бяха дали необходимите за целта заповеди, тайните пратеници поискаха да се отдалечат. Абдахн ефенди ми викна подигравателно:

— Ее, сихди, къде остана моята дума и къде твоята заплаха? Пълномощник на правителството ти не си, виждам го. Значи си остава версията с конекрадеца.

Тогава аз се обърнах към двамата командващи:

— Идете горе при двете митници и слезте в кладенците! Там ще откриете зимници, построени тайно с правителствени пари и съхраняващи контрабандна стока.

Двамата Ахмед аги и двамата Селим аги изкрещяха силно от страх. Откъм Абдахн ефенди се чу хъхрещо стенание. Аз продължих:

— И идете в турската стражница, в малката задна стая вляво, където има оджак. Там живее баш чаушът. Единият крак на кревата му е кух и прикован с тънка дървена шайба, която лесно може да се махне с нож. Вътре са скрити доказателствата, че тези хубостници са убили някогашните си началници.

Изпървом в стаята прозвуча всеобщ силен крясък. После Абдахн ефенди ревна към лежащия на земята фелдфебел:

— Кракът, кракът! Това значи е кракът, за който все сговореше! Човече, ще те удуша!

Поиска да се спусне към него, но беше възпрян от стражата.

— Сихди, откъде знаеш всичко това? — попита учудено полицейският пратеник.

— Остави! — ухилих се аз. — Първо направете каквото ви казвам, после ще научите повече.

— Повече? — изкряска дебелият, при което лицето му се оцвети в тъмно. — Чапкънино, ще те пребия до смърт, ще…

— Мълчи! — пресякох го аз.

И понеже не само той, а и четиримата аги понечиха да се нахвърлят върху мен, измъкнах револверите и ги сложих пред себе си. Халеф веднага показа своите. След това продължих:

— Нека двамата командващи направят каквото казах! Междувременно всички тези хора да бъдат вързани! На всеки, който се отбранява ще пронижа с куршум главата.

Така и стана. Негодяите имаха страх от револверите и се оставиха да ги вържат. Абдахн ефенди беше така ужасно възбуден, че очаквах апоплектичен удар. Гърдите му трепереха, очите кръвясали. Веднъж стана, отвори уста, сякаш искаше да говори, после седна пак и изпъшка:

— Не, не! Няма да го кажа! По-добре да умра… да умра!

Мина доста време. До полунощ оставаше може би един час, когато пълномощниците се върнаха от своето търсене. Ликуваха.

— Намерихме всичко — извика турският. А персийският продължи въодушевено:

— Доказателствата в кухия крак на кревата! Зимниците! Две обстойни сметководни книги! И куп контрабандна стока на стойност няколкостотин хиляди!

— Ама аз съм невинен! — изрева дебелият. — Срещу мен нищо не можете да изнесете!

Тогава аз тръгнах бавно към огнището, взех четката и отстраних мръсотията. В стаята цареше дълбока тишина. Всеки знаеше, че ще настъпи нещо неочаквано. Отместих настрани плочата от огнището. Зад мен се разнесе ужасяващ крясък и тежко тупване. Крясъкът дойде от Абдахн ефенди. Беше паднал от стола. По тялото му премина спазъм. Погледът му следеше моите движения.

— Вдиг… нете ме! — изломоти. — Дръж… дръжте ме!

Четирима войници бяха необходими за изправянето и задържането на тежкото тяло. По челото му изби едра пот. Човек не може да си представи по-ужасен страх от този, който сега излизаше наяве от това безформено тяло. Бръкнах в дупката, извадих кошничката и я поставих — такова беше мястото — точно пред ефендито.

— Виждаш, паразитите бяха унищожени! — казах. — Аз сдържах думата си. Дадох ти време до полунощ. Още няколко минути и всичко ще е минало.

Тогава той отвори уста и първо тихо, а после все по-силно изтръгна от себе си:

— И не въведи нас в изкушение… но ни избави от лукавия… избави ни от Абдахн ефенди и неговите приятели!

Докато ефендито говореше, четиримата войници бяха снели ръце от него. Внезапно, сякаш някаква чужда, външна сила го завъртя около собствената му ос. Той се свлече на колене и рухна бавно като рехава купчина пръст или пепел. Прегледах го. Беше мъртъв. Сетне се обърнах към двамата пълномощници:

— Тук стои християнинът, когото поискахте от Бога. А словата, които Абдахн ефенди трябваше да изрече, прозвучаха.

— А аз ви предупредих за това богохулство — намеси се в думите ми собственикът на дъскорезницата. — Исках да ви предупредя за последиците.

— Те действително дойдоха — прекъсна го турчинът, като вдигна чукана от ръката си. — Трябва да напусна службата. Ала преди туй ще науча тези хърсъзи да вярват в Бога, както аз бях заставен чрез теб да вярвам в него!

— Такива хора — обади се персиецът — не могат да го опознаят в неговата любов, а единствено в неговата справедливост. И тя ще им бъде въздадена буква по буква, сричка по сричка, дума по дума! Сихди, ти ни победи. Но аз въпреки това ти благодаря.

— Аз също — прибави турчинът. Двамата ми подадоха ръце. Аз ги помолих:

— Не искам благодарност, а само справедливост за тези тук. — Посочих бившите началник — митница. — Можете ли да отворите техните вериги?

— Да, ние имаме ключовете за гривните.

— Тогава ги освободете, защото тяхната невинност е доказана.

Оковите на затворниците бяха снети. Двамата бяха толкова изтощени, че не пожелаха да присъстват на съдебното заседание. Аз изпитвах същите чувства. Те поискаха да се върнат в турския кервансарай, където обещах скоро да ги последвам. Но понеже бях необходим като свидетел, Халеф също, трябваше да упомена по какъв начин сме се добрали до тези точни факти. После бяхме освободени. Трябваше само да обещаем, че ще останем наблизо, докато работата днес се уреди. В турския кервансарай срещнахме двете възрастни жени от мелницата и младата стопанка. Въпреки тъмнината те бяха дошли през обширната гора, за да бъдат заедно с другите. Каква любов и признателност бе проявена към нас от всички страни, няма да описвам. След един час получихме известието, че в кошницата на мъртвия ефенди били намерени решенията на всички загадки и било отстранено всяко съмнение. Било изпълнено всяко желание. След още един час дойде един лейтенант с няколко войника и донесе всичките ни вещи, които се бяха намирали в нашите две стаи. Трябваше да кажем дали нещо не липсва, но не липсваше нищо. На въпроса защо ни носят нещата, получих отговора, че днес ще спим другаде. А след половин час дойдоха самите пълномощници. Бяха много сериозни и осведомиха, че разследването по случая е минало. Изясняването на обема на злоупотребите изисквало повече време. Него можели да поверят в ръцете на собственика на дъскорезницата. С помощта на двамата стари, честни началници — сега отново назначени — той може би щял да въведе ред и право. За днес оставало само да се вземе съдебно решение. Ясно им било, че ако ние не сме се били оказали по-умни от тях, днес сме щели заедно да излетим във въздуха. Как е изглеждало навремето това събитие, много им се искало да разберат. Ето защо сега изнесли всичко, което не бивало да бъде взривено, и спуснали стария запалителен фитил. Необходимо било само да бъде запален и експлозията щяла да последва. В никой случай не бивало да се съжалява за смрадливите паразити, намиращи се вътре.

Идеята беше наистина изненадваща. На нас взривът не можеше да навреди, тъй като седяхме защитени в сарая. Най-любопитен за това зрелище се оказа моят дребен Халеф. Той помоли самият да запали фитила, но за целта за съжаление вече бил определен друг мъж. Той стоял до прасковата и чакал сигнала. Беше даден. Клечката пламна. Видяхме едно огнено червейче да се изкачва нагоре по стъблото, напреко през клоните, достигна равния покрив и изчезна, за да пробяга към четирите стаи. Мислите ми го следваха дотам и внезапно ми просветна. Из един път вече знаех какво целяха двамата мандатьори с тази експлозия. Това не беше фойерверк, а екзекуция. В помещенията, които бяхме обитавали, сега се намираха престъпниците. Те трябваше да излетят във въздуха, както бе определено за нас, и както веднъж вече се бе случило. Веднага щом достигнах до това прозрение, у мен се породи желанието да предотвратя ужасното събитие. Но беше твърде късно. Искрата беше достигнала своята цел. Последва мощна експлозия, грохот, свистене. Изви се огнен стълб, разшири се и високо горе се раздели. После чухме стоварването, пращенето и плющенето на падащите по земята отломки. Нас ни закриляше покривът. Впрочем никой не бе ударен, понеже всички са били предварително предупредени.

— Чудесно! Великолепно! Превъзходно! — извика Халеф. — Такъв сеир…

— Мълчи! — пресякох му аз излиянията. — Излез навън! Погледни развалините, късовете кости и разръфана плът!

— Аха! Ти подозираш нещата, сихди? — попита турският пратеник.

— Да, подозирам ги! — отвърнах.

— И го намираш справедливо?

— Кое е справедливо? На земята е справедливо всичко и нищо. Но аз се ужасявам от вас. Тръгвам си. Каквото трябваше да сторя тук, аз го сторих. Може би щях да остана по-дълго, тъй като тук намерих добри хора, за които се радвам, ала гледката на вашето грозно, голо отмъщение ме тласка надалеч. Хайде, Халеф, да вървим!

Двамата пратеници посегнаха да ме задържат и персийският заговори:

— Остани тук! Ние също те обикнахме. Помисли какво са сторили тези хора! Двама пълномощници погубени! Двама капитани и двама старши лейтенанти погубени! Четирима ординарци погубени! Двама началници невинни хвърлени във вериги! Днес отново възнамеряваха да погубят четирима души! По всяко време готови да се изколят един друг! Ограбили държавата с милиони. Към това безчет извършени злодеяния, които не познаваме, и куп престъпления, които щяха да се случат, ако не бяхме ги обезвредили. Имай предвид също, че аз не съм твоят Бог на християните, в който ме принуди да вярвам, а само един човек, един служител, задължен да брани ближните си от такива зверове! Помисли също за моето лице и за кървящата осакатена ръка на моя другар!

— Мисля за всичко! — отговорих. — При мен везните натежават дори по-тежко отколкото при вас. Аз мога да ви обвиня точно толкова малко, колкото войникът касапина или дерача на кожи. Но нещо ме отблъсква от вас. Халеф, доведи конете! Тръгваме!

Едва беше излязъл и чухме крясък от неговата уста. Беше настъпил нещо. Вдигна го и го внесе вътре да го разгледа на светлината. Беше човешка мишница! Откъсната от рамото! Разкъсаните мускули висяха по нея. Жените изкрещяха. Халеф се уплаши.

— Какво направихте? — попита двамата пълномощници.

— Съдихме! — отвърна турският. — Първо наредихме да отнесат горе трупа на ефендито, а после и пленниците. Те бяха толкова здраво вързани, че не можеха да помръднат.

— Те знаеха ли какво ще се случи с тях?

— Естествено! Иначе все едно нямаше да има наказание.

— Ама ние не ги чухме да крещят!

— Защото не можеха. Бяха със запушени уста. Справедливостта го изискваше.

— Справедливостта! — изсмя се хаджията. — И нямаше ли милост?

— Милост? За какво?

— За какво? Като че човек трябва специално да заплаща и милостта!

Той хвърли пред нозете на пълномощниците ужасната останка и пристъпи по-близо до тях.

— Кой предаде тези хора в ръцете ви? Ние! Кой откри всичките им деяния? Естествено ние! А на кого в продължение на три седмици бе невъзможно да прояви и най-малката следа от дух и годност? На вас? И въпреки тоя резил вие се считате призвани да вземате решения относно наказание и милост, живот и смърт, блаженство и проклятие? Окаяни шейтани, дето все за справедливост приказвате, а самите се нуждаете от милост и състрадание!

Тръгна. Другите също се отдалечиха, без дума да кажат. Само чифликчийката спря при изхода и ми отправи думите:

— Прощавай, ефенди! Ужасното ни прокужда. Ще си вървим у дома, там земята е чиста! Вярно ли е, че ще напуснеш долината?

— Да, веднага!

Тогава тя сключи ръце, подви колене и погледна нагоре към мен с покъртителна молба. Разбрах я.

— Добре, ще дойда! — усмихнах й се с благодарност. Тя нададе ликуващ вик и побърза след другите.

— Значи ти победи и тук — рече персийският пратеник, останал заедно с турския. — Добър път!

— На добър час! — каза и турският. Излязоха. Останахме сами.

Халеф доведе конете, които беше оседлал със светкавична бързина. Увери, че едва ли не се задушавал в тукашния въздух. Поехме по пътя, по който бяхме дошли предния понеделник — покрай турската митница, малко назад и после надясно във великолепния, свободен от прах и мръсотия въздух на платото.

Минаваше три часът след полунощ. Не ни се налагаше да пътуваме, а само да яздим. След толкова дълга почивка конете се нуждаеха от движение, а ние трябваше да издишаме от душата еманациите на долината. Там долу владееше мрак. Тук горе ни поздравяваха звездите. Тънкият сърп на нарастващата луна висеше на небето. Описахме голям, широк завой на запад, към север и обратно на изток. Не познавахме местността, но тъкмо това ни бе добре дошло, тъй като отклоняваше мислите ни от събитията през последните часове. Когато денят започна да сивее, намалихме ход, понеже наближавахме целта. Халеф вече не можеше да понася дългото мълчание. Започна да обсъжда преживяното, а аз сметнах за свой дълг да се съгласявам, та да му олекне на сърцето.

Слънцето изгря точно когато видяхме пред себе си дъскорезницата. Сред мрачните, грозни земни събития от изминалата нощ тя ни се стори като картина от градината на Едем, огряна от чистия, свят блясък на небето. Потокът шумеше закачливо, колелото скрибуцаше, трионът възхваляваше собственото си усърдие. По двора се пъчеха пауни. Гълъби къпеха нежното си оперение в утринните зари. Две кучета се затичаха към нас, размахали опашки. Вратнята се отвори и от нея избликнаха ликуващите деца с големи букети рози в ръка, после бащата и майката, бабите и дядовците, подире им едно малко котенце, което не беше си отспало и веднага седна да мие с лапи ококорените си очички. А от всички ъгли занадничаха главите на ратаите и ратайкините, на работниците и външните хора, случайно присъстващи тук.

— Какво гъмжило! — провикнах се радостно. — Че ще има ли място и за нас?

— Дали щяло да има място, казва! — осведоми майка си с угрижен тон малкото момиченце.

— Предостатъчно! — отговори тази. — За такива мили гости — винаги. Кажи му го и му дай букета си!

Детето ми поднесе розите и заприказва:

— За такива мили букети — винаги! Ето ти твоя гост! Предостатъчно!

Всички се засмяхме. Ние слязохме от конете и бяхме отведени с радостни възгласи в къщата, после през задната врата вън в градината. Под сенчестите дървета там светлееше с белотата си една малка къщичка. Домакините ни помолиха да погледнем дали ще ни хареса за жилище и се върнаха. Закуската била готова. Къщичката се състоеше от две малки, приятни стаички. В едната намерихме бележка, на която пишеше: „За шейха на хаддедихните.“ Халеф мушна букета си в една делва с вода и възкликна:

— Значи тук ще живея аз. Ти можеш да си вървиш.

В другата стая видях втора бележка, на която пишеше: „За него.“ Без титла и име. Аз също натопих розите си във водата. Тогава Халеф дойде при мен и попита:

— Погледна ли вече през прозореца? Ако ли не, то погледни!

Посочи в направлението, което имаше предвид. Погледът ми се спря между стволовете на високите иглолистни дървета точно на онова място в долината на потока, където се намираха двете пейки. Там се бе молила майката с децата. И сега седеше някой там — една много висока, много суха и много изтерзана жена. Държеше главата си сведена и трябва да се молеше — ръцете й бяха сключени. Това беше… спасената душа на Абдахн ефенди.

— Значи тя е тук — каза той. — Хората са я приели. Ще останем ли и ние?

— Да, ще останем.

— Слава на Аллах! Колко ме радва това! Когато подслушахме притежателя на дъскорезницата с двамата адютанти, чухме да казва в отговор на техните хулства: „Бог чу това! Той ще го превърне в наше избавление и благословия!“ Той го стори. И затуй аз повтарям. Да въздадем на него хвала, хвала и слава, чест и благодарност!

* * *

За по-пълно разбиране на този създаден през 1909 година разказ, значи малко преди смъртта на автора, трябва да се дадат следните необходими пояснения.

Писателят ни отвежда в областта Джан, в превод „душа“. С това той иска да подскаже, че всичко, което разказва, се развива на душевна територия. „Улухм“ е множествено число от „Илм“ /наука/. Тази планинска верига сочи за вътрешното извисяване, постигано чрез възпитание и обучение на душата. Името на собственика на дъскорезницата Бен Адл означава Син на справедливостта, която трябва да се търси само по висините, не по низините на живота. При Бен Адл се събират всички, допринесли Абдахн ефенди да бъде предоставен на проклятието на собствените му дела.

„Абдахн“ е множествено число от „беден“, тоест „тяло“. Той следователно символизира „плътския“ човек, за когото имат стойност единствено телесните наслади, а душата си, представена посредством неговата жена, той напълно занемарява и оставя да крее. Неговият кервансарай представлява същината на епикурейския живот, който не познава по-високи цели. Дори благата от по-висок порядък, които не могат да бъдат извоювани без лична жертва /мито/, той съумява да присвои без усилие. Затова е предводител на контрабандистите, които въртят търговия с душевни стойности, и бива подкрепян от двама Ахмед аги. Всеки от двамата се представя за „душа — човек“, ала всъщност те са само въплъщения на Безогледността /Булдогската муцуна/ и Алчността /Птичето лице/. По същия начин двамата Селим ага, техни подчинени, изобразяват Лукавостта /Лисичия лик/ и Измамата /Невестулковия облик/. За да постигнат своите низостни цели, те не се свенят да си послужат с баш чауша, Злодеянието. Ясно е, че един такъв светоглед, една такава жизнена позиция не може да устои на едно строго разследване /чрез двамата тайни пратеници/. Присвоените звания се отделят едно подир друго от „извисените аги“ и накрая те се явяват в своите истински образи, стоящи на най-високото стъпало на инстинктите. Абдахн ефенди рухва, когато бива подтикнат към осъзнаване, признаването на своите опасни за обществото възгледи, изложено в молбата: „Избави ни от Абдахн ефенди и неговите приятели!“