Пол Дохърти
Песента на гладиатора (8)

Глава шеста

Probitas laudatur et alget.

Прославят честността, но я оставят да умре от студ.

Ювенал, „Сатири“, I

Клавдия излезе от подземието и се върна в градината. Видя как слуги подрязваха пищните розови храсти край дървената решетка, отделяща моравата от сенчестата колонада. Един роб пристъпи към нея и я попита дали иска нещо от кухнята. Клавдия благодарно се усмихна. След малко се показа друг роб с богат поднос с пушена риба в лозови листа, ечемик с подправки, яйца във винен сос, резен сирене, парче сладкиш и два бокала с бяло вино.

— Два? — вдигна глава Клавдия и засенчи очи срещу слънцето. Позна роба, когото беше разпитвала край развалините на Печалния дом. — Кой иска да пие заедно с мен?

Мъжът направи опит да изобрази усмивка върху лицето си.

— С удоволствие ще пийна, господарке. Извинявам се за своята нескромност, но ти имаш добро лице и щедро сърце.

— Как се казваш?

— Името ми е Нарцис. Сириец съм — той приседна без покана до нея. — По професия бях балсаматор. Грижех се за мъртвите, докато не бях замесен в един глупав бунт край Дамаск.

Клавдия му подаде чашата с вино.

— Знаеш как става — печално продължи Нарцис — Някой идиот се сбива. Намесват се и невинни, легионите пристигат, разпъват водачите, останалите продават в робство и историята свършва — лицето му стана още по-мрачно. — Познаваха ме като Спретнатия Нарцис, толкова добър бях в занаята! Особено се гордеех с акуратността, с която подготвях трупа. Винаги лесно пробивах носовата кост и извличах мозъка без много-много мръсотия.

— Да, да — прекъсна го Клавдия, като не отделяше очи от храната. — Но как беше замесен в бунта?

Нарцис пресуши бокала и Клавдия му наля и своето вино. Робът се отпусна, начена втората си чаша и я гледаше като гладно кутре.

— Да отговоря на въпроса ти, господарке, живеех на пет мили извън Дамаск. По едно време се появи онзи луд, който наричаше себе си Спасителя Симон, едър мъжага с начумерено лице. Беше живял в Египет и там бе научил няколко номера. Обещаваше, че онези, които повярват в него, вечно ще живеят Отвъд Хоризонта, дори да умрат, ако са последователи на бог Озирис^[1] и са погребани според свещения обред, не само ще живеят вечно, но ще могат и да се завръщат, и да приемат различни форми.

— Ти сигурно не си повярвал в тази глупост?

— Не, аз не повярвах, но повярва жена ми, защото спеше със Симон, нашия тъй наречен Спасител.

Нарцис замълча и се загледа в тълпата прислужници, скупчили се в колонадата. Бяха заобиколили Атанасий и го поздравяваха с пискливи гласове.

— Нямах избор — продължи Нарцис. — Някои хора отговарят пред Бога, аз пък пред една по-висша власт — жена ми. Тъй или иначе — той въздъхна, — Симон каза, че му трябвам, защото съм балсаматор. Глупавият фанатик завзе едно укрепление в края на пустинята и обяви, че е настъпил Деня на далечния хоризонт. Вдигнахме знамето на Озирис и се разбунтувахме срещу местния губернатор. Той изпрати войска — един трибун с пехота и конници. Убиха жена ми, набиха на кол Спасителя Симон — Нарцис изсумтя. — Това ми достави известно удовлетворение, макар и сам аз да свърших като роб.

Погледна блюдото с храната и звучно преглътна. Клавдия чу червата му да къркорят.

— Яж! — нареди тя и му го подаде. — Настоявам да ядеш. Ти си мой гост, Нарцисе, аз поемам отговорността.

Робът не изчака да го подканят втори път и се нахвърли на храната като вълк. Клавдия се изправи, отиде към една маса, поставена встрани в сянката, и донесе още един кърчаг вино. Нарцис бързо тъпчеше устата си с храна. Клавдия изпита дълбоко съчувствие към този човек на средна възраст, толкова гладен, че беше забравил положението си, само и само да си напълни стомаха. Някои придворни я гледаха странно; клатушкайки се, мина един столник евнух.

— Щом си толкова гладен, трябваше да си поискаш храна — прошепна Клавдия и го потупа по рамото, — но и аз трябваше да забележа.

— Не бях толкова гладен — отвърна той между две хапки, — но трябваше да ти кажа за пожарите.

— Знам, че „Печалният дом“ е бил подпален.

— Не, за други пожари — повтори той. — Трябва да кажа на някого какво видях. Както ти казах, миналата нощ, се нахраних добре и хубаво се напих с не особено добро пиво. Наистина се напих и заспах край нужниците. Събуди ме врявата заради горящата сграда. Скочих и побягнах, пламъците бяха обхванали всичко. Богове, помислих, че ще обвинят мен! Заплашваше ме кол или кръст, затова избягах. Прескочих стената и побягнах към върха на хълма. Тази вила е построена на място, където е била насипвана земя. Както и да е — Нарцис избърса уста с опакото на ръката си, — седнах там, гледах звездите отгоре и се чудех какво да правя. Ако побегнех, със сигурност щяха да ме обвинят. Всъщност нямаше от какво да се боя, ако останех. Имах свидетел, който щеше да каже къде съм бил и че домът е бил непокътнат. Там няма лампи, няма масло, нищо, което може да предизвика такива пламъци. Не бях сторил нищо лошо. Щях…

— После? — настоя Клавдия.

— Успокоих се. Гледах звездите, въздухът беше прохладен и мек. Затворих очи. Кълна се, че можех да усетя дъха на жълтите нарциси, толкова силен и наситен в моята родина, спомних си долината, където играех като момче. — Както и да е — продължи Нарцис. — Отворих очи. От мястото, където седях, можех да виждам „Печалният дом“, но като погледнах в далечината, видях и други огньове.

— Какво? — възкликна Клавдия.

— Други огньове, господарке. Те не пламтяха там, откъдето бях дошъл, сигурен съм. Но докато гледах в тъмнината, можех да видя един не много далеч оттук, после друг малко по-нататък. Тогава не казах нищо за това. Мислех, че са от стърнищата, но жетвата още не е дошла. Такива огньове не са били палени от поне два месеца. После се сетих за Спасителя Симон.

— Какво за него? — Клавдия се опита да прикрие възбудата си.

— Че бунтът му започна така. Запали сигнални огньове, купчини клонки от храсти, напоени с мазнина. Наричаше ги светлините на небето, хубава работа му свършиха.

Клавдия огледа прелестната, изтънчена градина. Сега перистилът се пълнеше с още придворни и чиновници, които слизаха долу да се нахранят на отрупаните маси и да отпочинат в прохладата и благоуханието на това красиво място. Нещо в разказа на Нарцис пробуди спомените й от миналата вечер. Почувства как потръпва от страх. Спомни си как вървеше към сикоморовото дърво, където бе се разположило императорското семейство. Това беше! Нощният вятър духаше срещу нея, откъм горящия „Печален дом“, защото усети миризмата на дим от дърво. Ами ако Нарцис имаше право? Дали „Печалният дом“ не беше сигнален огън? Сигнал, изпратен към някого отвън? По време на пътуванията си из Италия с трупа артисти Клавдия беше виждала маршируващи войски и беше чувала грохота на сражения. Спомни си тъмните хълмове на север и запалените в дълбоката нощ сигнални огньове, докато армиите маневрираха, за да се срещнат в кървав сблъсък.

— Кажи ми, видя ли другия път? — запита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Седял си на хълма и си гледал към вилата, нали? Това е на юг. Дали огньовете горяха на изток и запад или зад теб, на север? Правя си най-груба сметка — добави тя. — Огньовете, които си видял, бяха ли по права линия пред теб, или около теб?

— Не, бяха пред мен, не можах да видя нищо нито наляво, нито надясно. Между другото, от пет години работя тук и знам посоките.

Тревогата на Клавдия се засили. Нарцис имаше право. Защо бяха запалили такива огньове в разгара на лятото? Според него, това не бяха горски пожари, причинени от горещината, а преднамерено подпалени огнища. Ако бяха сигнални огньове, за какво ги бяха запалили? Тя напрегнато мислеше; по това време нямаше големи празници или тържества. Дали трябва да каже на августата? А какво щеше да стане, ако бъркаше? Клавдия стана.

— Идваш с мен.

— Къде? За какво?

— За да пояздим. Върви в конюшните и предай на конярите от името на Клавдия, вестоносец на императрицата, да ми приготвят кон — една кротка кобила, и кон за теб.

— Предпочитам да вървя! — изръмжа Нарцис. — Така ме заловиха. Вместо да избягам, откраднах кон и паднах от него.

Като си мърмореше нещо под носа, робът бързо излезе от градината.

Клавдия се върна в стаичката си. Всичко беше наред. Сложи няколко монети в кесията си и взе шапката. След малко тя и Нарцис напуснаха вилата през една странична порта с мях вода, окачен на седлото на кобилата й. Вилата вече беше притихнала, защото императорското семейство и гостите се бяха оттеглили да отдъхнат от дневния пек. Стражите зад стената също дремеха. Клавдия забеляза, че са малко и нарядко, отпуснати в сянката на дърветата. Дръпна юздите и погледна назад. Нарцис, който креташе след нея, спря и любопитно вдигна очи към нея.

— Страхуваш ли се?

— Не, предпазлива съм. Кажи — продължи Клавдия, — знаеше ли кога ще дойде императорът?

— Не, всичко беше спокойно. Началникът на кухните запита началника на гвардията, но и той не знаеше. Императорът идва и си отива като вятъра. На всички икономи и слуги беше казано, че след свършването на игрите императорът ще се върне в Рим — Нарцис сви рамене. — Всичко си вървеше както обикновено, докато не откраднаха меча. В името на господаря на светлината! — въздъхна той. — Знаеш ли, заповядаха ми да измъкна онзи дебелак Тимотей от избата. Беше пребледнял като сняг, помислих, че е мъртъв. Е, рекох си, още един, в чийто нос ще трябва да бъркам…

— Благодаря! Не навлизай в подробности! — припряно го прекъсна Клавдия.

Когато стигнаха кръстовището, двамата тръгнаха по една пътека, която водеше към мястото, където Нарцис бе видял първия пожар. Робът беше потънал в собствените си мисли, отпуснат заради пълния си стомах и виното, което пееше в кръвта му. Доволен, той тихо си тананикаше някаква песничка. Местността наоколо бе напечена от лятното слънце. Те вървяха край редици лимонови, чинарови и сикоморови дървета, понякога пред погледа им се мярваше оголена червено кафеникава земя и зелени пасбища, пожълтели от изгарящото слънце. В летния топлик зрееха ниви с царевица, ечемик и ръж. После минаваха край малки чифлици, край които въздухът беше пропит от миризмата на тор, мляко и сено. Кучешки лай или пронизващ крясък на патици нарушаваха понякога тишината. В небето прелитаха лястовици, мишелови, скорци и врабчета, които се стрелкаха към дърветата или изскачаха от тях, а сред постоянното свирене на щурците изведнъж се промъкваха писък на друго насекомо или бръмчене на пчели.

Клавдия почувства, че клепачите й натежават. Не беше от най-добрите ездачи, въпреки, че седлото бе устойчиво, а кобилата спокойна. Тя задряма за малко. Надяваше се, че паметта на Нарцис е наред и че той може добре да се ориентира.

— Сигурен съм, че беше тук! — пробуди я Нарцис. Бяха стигнали до парче орна земя, простиращо се в ляво от пътеката, което сега, в края на сезона пустееше.

Клавдия слезе от коня, прекоси тясната канавка и навлезе в нивата. Широка бразда в далечината я отделяше от следващия парцел. Почвата под краката й беше твърда и ронлива, и само понякога виждаха някоя птица да се рови сред буците.

— Сигурен съм, че беше тук! — повтори Нарцис. — Току-що минахме един чифлик. Помня как го гледах. Да спъна ли кобилата?

— Нямай грижа за нея — извика Клавдия през рамо. — Ще си намери трева и ще е доволна.

Тръгнаха през нивата, Клавдия се препъваше в разораната земя. Отначало помисли, че Нарцис се е объркал, но започнаха да се спускат по склон и стигнаха до кръг от прах и остатъци от изгоряло дърво. Клавдия клекна, порови с ръце почвата и вдигна смесица от пръст и прах. Долавяше се осезателно миризма на масло. Изправи се, изтри ръце и се огледа наоколо. Широкото и безмълвно поле изглеждаше още по-плашещо. Всеки, скрит в дърветата, би могъл да ги наблюдава.

— Най-добре ще е да си вървим — прошепна тя, — и да си вървим по-бързичко, Нарцисе!

Клавдия едва ли не побягна към пътеката, слънцето прежуряше, тя се потеше, устата й беше странно пресъхнала. Когато стигна до дърветата, се отпусна да отдъхне в сянката им.

— Дойдохме в подходящо време — забеляза тя. — Всички спят.

— Да разпитаме ли собственика на нивите?

— Само ще предизвикаме подозрения — посочи с ръка полето Клавдия. — Няма причина тук да се пали огън. Мисля, че собственикът едва ли има нещо общо с това. Представяш ли си само, Нарцисе, в най-големия мрак! Някой струпва съчки от храсти и суха слама. Когато мракът падне, напоява ги с масло и хвърля факла. Питам се…

Преди Нарцис да успее да я спре, Клавдия затича обратно по полето с приведена глава и свити рамене, сякаш подплашена от спотаил се сред дърветата стрелец.

Нарцис я настигна, когато тя вече приближи до обгорената ивица земя и зави в посоката, откъдето бяха пристигнали. Дърветата и маранята й пречеха да вижда добре наоколо. Тя напрегна поглед и като смени няколко пъти мястото си, успя да съзре покривите на вила „Пулхра“.

В най-големия мрак — прошепна тя, — заревото от „Печалният дом“ би могло да се види.

— Те биха могли да видят нашата вила и от други места — съгласи се Нарцис. — Може и да не са стояли точно тук.

Двамата се върнаха тичешком, Клавдия яхна кобилата и я насочи към вила „Пулхра“.

— Няма ли да видим къде са били и другите огньове? На Нарцис му беше приятно да върви в летния ден наред с тази много добра, но загадъчна млада жена.

— Видях достатъчно! — отряза Клавдия — Знам какво трябва да правя.

Набързо се върнаха във вилата, измиха ръцете и лицата си и веднага отидоха в покоите на августата. Стражите на Бур, повечето заспали, охраняваха входа и коридорите. Нарцис стана неспокоен и започна да трепери. Клавдия дори чуваше тракането на зъбите му. Слугата й съобщи, че императрицата спи и не бива да я безпокоят, но Клавдия настоя и след малко тя и Нарцис бяха въведени в преддверието на нейната спалня. Елена лежеше на диван, поставен на подиум под един прозорец. Беше облечена в проста бяла туника, черните й коси падаха свободно по раменете. Когато влязоха, тя стана и прекоси боса стаята. Седна в едно резбовано, покрито с дамаска кресло, разтри страните си и се опита да прикрие прозявката. Клавдия забеляза белезите върху голото рамо на императрицата, както и колко силни изглеждаха нейните китки и глезени.

— Когато бях млада, Клавдия, бях силна и гъвкава — заяви Елена, проследила погледа на Клавдия. — Освен това придружавах скъпия си покоен съпруг в походите. Един път нападнаха палатката ни — тя потри белезите по рамото си. — Както и да е, ти ме събуди, мишлето ми, сигурно ми носиш някакви интересни вести. Кой е този с теб?

Клавдия и Нарцис коленичиха. Нарцис трепереше толкова силно, че императрицата му подаде бокал с вино и му каза бързо да го изпие, а после направи знак с ръка на Клавдия да седне. Отначало Елена изглеждаше сънена, но колкото повече говореше Клавдия, толкова повече наостряше уши. От време на време тя хвърляше поглед към Нарцис, който кимаше с глава. Клавдия повтори точно казаното й от Нарцис и описа пътуването им до онова самотно поле и останките от сигналния огън.

— Съгласна съм — заяви августата, когато Клавдия свърши. — Това не е съвпадение — тя отиде и потупа Нарцис по главата, както би направила с някое куче. — Свършил си много добра работа. Ще бъдеш свободен.

Нарцис припадна и се строполи с трясък на пода. Клавдия клекна до просналия се мъж, сложи ръка на пулса му и се вслуша в дишането му. После разтвори устата му и пъхна пръст да провери дали нещо не му пречи да диша.

— Нищо му няма! — усмихна се Елена и клекна от другата му страна. — Хайде, Клавдия, да го настаним удобно.

Те сложиха Нарцис да легне на едната му страна, и го завиха.

— Бедният човечец! — въздъхна Елена. — Изпил е повечко вино, после е вървял на слънце, а сега и животът му изцяло се промени. Ще поспи малко, погрижи се за него. Ще ти дам малко пари за него, но това може да почака. Ела тук.

Елена я поведе към една маса, отрупана със свитъци. Тя ги разрови и извади карта на Средно море^[2], на която бяха отбелязани най-важните пристанища на Италия, Мала Азия и Гърция.

— По време на последните игри — обясни императрицата — получих доклади от един шпионин, че Лициний, императорът на Източната империя, е изпратил бойна група войници, триреми и помощни съдове в Коринтския залив. Освен това подсилва и гарнизоните в Гърция. Разбира се, според подписания между нас договор, Лициний би трябвало да ни уведоми за такива маневри. Той твърди, че е събрал силите си срещу могъща пиратска флотилия, която нападнала някакви търговци.

— Боиш ли се, че ще ни нападне?

— Не — поклати глава Елена, — Лициний не е способен на това, макар и да е затънал в предателство. Подозирам, че замисля някаква изненада — тя взе една карта на околната местност и посочи късото разстояние между вила „Пулхра“ и италианското крайбрежие. — Ако си права, Клавдия, а аз мисля, че си, всички огньове са били запалени по права линия от вила „Пулхра“ до скалите на крайбрежието. Знам какво се каниш да кажеш, мишлето ми: трябва да уведомим императора и да изпратим войски в тази област. Но каква би била грешката ни, ако постъпим така?

— Това, че не знаем кой е предателят и само ще го предупредим — него или нея.

— Съвършено вярно — усмихна се Елена. — Мисля, че е най-добре да оставиш това на мен и благородните ми германски герои. Сега да преместят Нарцис.

Тя извика слуги, които донесоха носилка. Клавдия нареди да отнесат просналия се балсаматор на трупове в стаята й и да го поставят на леглото. Спалникът, който ги съпроводи там, я потупа по рамото.

— Остави го за малко — прошепна той. — Аз ще остана при него. Августата иска да ти каже още нещо.

Когато Клавдия се върна в спалнята на Елена, императрицата вече се беше преоблякла, пурпурен шал загръщаше раменете й. В съседната стая слуги подреждаха огледала, гребени и шишенца с благовония. Константин бе обявил, че тази вечер ще има още едно официално пиршество. Елена ритна вратата с обутия си в сандал крак, за да я затвори и направи знак на Клавдия да седне до нея в едно кресло. Императрицата приближи лицето си на сантиметри от нейното и проницателно я изгледа.

— Можеш да ми се довериш! — прошепна Клавдия.

— Знам, че мога, мишлето ми. Само се питам на кого друг бих могла да се доверя? Имаме онази история с липсващия меч, убийството на Дионисий, унищожаването на Печалния дом; сега сред нас има и предател и той може да бъде всеки един. Нарцис спечели свободата си. Онова, което е видял, са били сигнални огньове и аз подозирам, че те са стигали до брега. Някъде до юг, скрити от съгледвачите ни, се спотайва военна трирема със спуснати платна и гребла във водата, вероятно подкрепяна от кораби за доставки и развяващи се лъжливи флагове. Подозирам, че някоя кохорта се кани да слезе на брега и че ще нападнат вилата. Ако известя началниците на пристанището и командирите на гарнизона, бойният кораб просто ще изчезне. Ако кажа на сина ми, той ще се върне в Рим или ще изпрати флотата ни, тогава предателят просто ще изчака подходящо време и пак ще нанесе удар.

— Но вие сте в опасност.

— Не, не! — Лицето на Елена поруменя от вълнение. — Ние играем игра, Клавдия, която е също толкова опасна, колкото и тази на твоя Муран на арената. Нашият съперник Лициний си седи и крои планове в Никомедия на изток или, би трябвало да кажа, бленува и крои планове — сухо додаде Елена. — Получил е сведение, че големият му враг Константин е заминал за една лятна резиденция недалеч от брега, и сега възнамерява да удари. Ще осуетя замислите му и в същото време ще покажа на любимия си син, че Лициний трябва да бъде унищожен.

— Искаш война, така ли? — Клавдия впи очи в тази жена на средна възраст. Легионите още веднъж щяха да бъдат вдигнати и светът да отекне от сблъсъка на две империи. — Искаш война! — повтори тя.

— Не, Клавдия, искам мир. Искам онези, които пишат историята, да говорят за големия Pax Augusta, за времето, когато светът е почивал, сеели са и са прибирали реколти, когато хората живеели в мир — Елена се наведе още по-близо в облак от уханен аромат и десертно вино. — Една нова империя, Клавдия, с нова императорска династия, с нова държавна религия, която свързва всички в едно. Никога няма да имаме това, докато Лициний и шайката му се перчат на Изток и търсят пролука! — добави уморено Елена. — Войните не започват в залите, където заседават съветите на царе и принцове, а често в будоари като този, където се взема решение и се кроят планове. Но сега, малка моя — тя притисна пръста си към устните на Клавдия, — запази всичко това запечатано с девет печата. Не казвай на никого, вярвай ми и направи така, че Нарцис да се радва на свободата си.

Клавдия излезе от покоите на императрицата и се отправи към стаята си. Спря до един прозорец и погледна към цветята. Миризмата им беше много силна и сякаш дори пчелите и пеперудите отбягваха този уханен опиат, това топло, лениво местенце, пламтящо от цветове. Клавдия премести погледа си върху бюста на някакъв отдавна забравен император, втренчил се в пространството пред себе си от поставката. Тя приближи и прочете краткия и стегнат надпис, в който се отдаваше слава на „божествения Адриан“^[3]. Внимателно разгледа неговото лице с гъста брада и мустаци, остър нос и очи, изрязани така, сякаш императорът поглеждаше нагоре, похват, на който скулптурите подражаваха след множеството изображения и скулптури на Александър Велики.

— Чудя се — прошепна Клавдия — дали някой след сто години ще гледа така бюста на августата?

Спомни си странните думи на императрицата и за миг я прободе едно подозрение относно намеренията на августата. Дали Елена беше само зрител във всичко, което се случваше? Или отново контролираше събитията? Клавдия отхвърли подозрението си като безпочвено. Сетне се сети за Нарцис и побърза към стаята си. Спалникът й съобщи, че балсаматорът още спи и Клавдия изпрати да доведат придворния лечител, който пускаше кръв. Тътрейки крака, лечителят пристигна и донесе със себе си фиал^[4] с масло, което излъчваше остър мирис. Той повдигна Нарцис, тикна маслото под носа му и леко го плесна по лицето. Нарцис дойде на себе си, главата му се тресеше, клепачите му потръпваха. Лечителят грижливо го прегледа, накара го да отвори уста, измери пулса на врата му, подръпна гънките на кожата под очите и през цялото време задържаше коментарите за себе си.

— Може ли да донеса малко вино? — попита Клавдия.

— Да, да, чудесно ще бъде! — отвърна лечителят. Когато донесоха виното, той мигновено го глътна, заяви, че пациентът е в по-добра форма от преди и си тръгна.

Нарцис се надигна сам.

— Не вярвам! — задъхано прошепна той — Наистина, не мога да повярвам!

— Вярно е! — усмихна се Клавдия. — Наблюденията ти бяха много ценни, ти си свободен човек, Нарцисе!

Той се вторачи в нея, после избухна в сълзи.

— Какво ще правя? Какво ще правя? — започна да се вайка той — не мога да се върна в Дамаск. Всичките ми близки и роднини са мъртви, онези, които са оцелели, ще мислят, че съм шпионин! Не познавам никого в Рим, нямам никакви пари.

— О, я млъкни!

Клавдия се канеше да го смъмри, когато на вратата се почука и влезе един служител от красавците на императора, момче с къдрава черна коса и гладко лице. Беше загърнато в оскъдна туника, която по най-привлекателен начин излагаше на показ дългите му крака.

— Клавдия? — То се огледа, хвърли поглед към проснатия на леглото Нарцис и се изкикоти зад разперените си пръсти, чиито нокти бяха ярко боядисани в алено. Около китката му беше пристегната кожена лента с печата на nunthis, официален пратеник на императорската канцелария. Момчето й подаде свитък и малка кожена торбичка, която издрънча, когато я пусна в ръката на Клавдия. — Струва ми се, че е за твоя приятел — превзето прошушна то и изхвърча от стаята.

Клавдия разчупи печата, разви свитъка и прочете началните думи: „Елена Августа, Любима Майка…“. Следваха обичайните изрази. Клавдия го подаде на Нарцис:

— Това е свободата ти! — поясни тя. — И малко монети в помощ за из пътя.

Стисна ръката на Нарцис, мъжът още трепереше, впил поглед в свитъка и кесийката с пари в скута му.

— Можеш да се настаниш при вуйчо ми — предложи тя — Той притежава кръчма край Флавиевата порта.

Очите на Нарцис се напълниха със сълзи.

— О, не, не! — изпротестира тя. — Недей да започваш отново, можеш да плачеш и по-късно. Докато сме тук, ти ще бъдеш с мен, наоколо все трябва да се намира някаква стаичка. — Усмивката й стана още по-широка: — Вече си ми приятел и искам да ми помогнеш малко.

Нарцис отвори уста да започне да се вайка, но видя решителното изражение на Клавдия и се опита да се засмее:

— Всичко, което кажеш!

Клавдия му подаде нова чаша вино. Коридорът отвън се пълнеше със слуги, които влизаха и излизаха с подноси плодове и кърчази с вино, докато високите гости се надигаха от следобедната си дрямка. Тя накара Нарцис да пресуши чашата.

— Нарцисе, не мисли сега за бъдещето си. Искам да не забравяш трупа на Дионисий. Ти си балсаматор, умееш внимателно да огледаш един мъртвец. Имаше ли в този нещо… Клавдия търсеше думите, — нещо забележително, нещо необикновено?

Нарцис почеса нос и затвори очи:

— Нищо — твърдо заяви той. — Всичко, което помня, беше един нарязан, надупчен, потънал в кръв труп. Запитах се след като Дионисий беше ариан, дали техните погребални обреди не са някак по-специални, искам да кажа, по-различни от тези на ортодоксалните? А! — Нарцис вдигна ръка. — Не, не, имаше нещо! Нарезите от дясната му страна бяха повече, отколкото в лявата. Това значи ли, че убиецът не е бил левак? И ударът по главата също беше отдясно. Нали така, Клавдия, убиецът приближава откъм привичната му страна; един левак ще ме нападне отляво…

— Не знам! — прекъсна го Клавдия — Не съм мислила за това. Трябва да питам Муран, но знам, че повечето хора действат с дясната си ръка. Нещо друго? — добави тя.

— Някои от раните приличаха на кръстове, нали разбираш, пресечени една от друга линии. Тялото беше положено на каменна плоча и помня как почнах да развързвам вървите, но за този ден ми стигаше и скоро се махнах. Кой е Муран, между другото?

— Гладиатор, мой приятел. Слушай, Нарцисе, ти си имаш работа с човешки тела — засмя се Клавдия — е, повече с мъртви, отколкото с живи, но знаеш ли нещо за отровите и въздействието им?

— О, да! — по лицето на Нарцис се появи истинско оживление. — Някои отрови се прикриват много лесно. Човек си мисли, че жертвата е умряла от апоплектичен удар или вътрешна рана, но органите на трупа никога не лъжат. Когато изваждаш сърцето, то е почерняло и свито, а ако един стомах вони като отходна тръба, не се питаш как всъщност е умрял човекът. Наистина — продължи той — много пъти съм балсамирал някой нещастник, чиито органи са променили цвета си или са вонели като камилска фъшкия, после съм гледал дълбоко опечалената вдовица и съм се питал каква в действителност е истината. Защо питаш?

Клавдия му описа какво се беше случило на арената: как Спицерий изпил отровеното вино, как припаднал и как пръстът на подозрението бил насочен към приятеля й Муран. Каза на Нарцис и какво беше казал военният лекар. Нарцис кимна в знак на съгласие.

— Не забравяй, скъпа — насочи той пръст към лицето й, — че много отрови в много малки количества всъщност могат да ти сторят добро. Те могат да пречистят кръвта и да очистят телесните течности, да махнат всичко непотребно от стомаха, дори да отстранят някои израстъци като брадавици например. Спицерий трябва да се запита дали не е погълнал някакъв прах или храна, съдържаща такова вещество. Не достатъчно, за да го убие, но, бих казал, нещо средно между благотворната доза на това вещество и неговата най-вредна…

Той се канеше да продължи, когато вратата неочаквано се отвори. Клавдия се обърна. Отначало помисли, че е някой друг дворцов служител, който идва да я извика при августата. В изненадата си тя можеше само да гледа как един светилник падна на пода и се разби, маслото в нето се разля и пламъкът на фитила плъзна край тях. Известно време тя остана със зяпнала от ужас уста. Нарцис не беше в по-добро състояние, докато накрая осъзна цялата чудовищност на ставащото: стичащото се масло, все по-алчните пламъци, които обхващаха ленените покривки край леглото и лакомо облизваха крака на един дървен стол.

Клавдия скочи, сграби торбичката, наметката и шапката, изкрещя на Нарцис да вземе свитъка на императрицата и кесията с пари, сетне го блъсна към прозореца…

 

Септим, ученик на Атанасий, предан привърженик на ортодоксалните, лежеше на леглото си и зяпаше в бежово оцветения таван. Харесваше този толкова успокояващ цвят. Ярките цветове в тази вила, да не говорим за стражите на всяка стъпка, го връщаха към спомени, които би искал да забрави. Септим добре си бе хапнал на вечеря. Бе наблюдавал как Клавдия бъбри като катеричка с онзи роб и незаинтересувано се беше питал какво толкова намира в него. В края на краищата Септим бе уверен, че „малката Клавдия“, както Атанасий я наричаше, нарочно е доведена във вилата, за да наблюдава отдалеч тях, а не някакви роби.

Септим бе доволен от начина, по който се развиваха нещата. Атанасий беше взел връх, Юстин бе разтревожен, Дионисий мъртъв. Това го радваше и той прогони всяко чувство за вина от тези си чувства. Дионисий знаеше премного за него и миналото му. Бяха отраснали заедно в Капуа, посещаваха едно и също училище и без никакво колебание бяха приели новата вяра. Мислеха, че ще живеят мирно, докато не ги връхлетяха ужасите на ада. Дионисий мислеше, че ще бъдат в безопасност — в края на краищата бяха от добри семейства, но сметките му се оказаха криви и те бяха заобиколени от агенти на Диоклециан. Една нощ в тъмна доба вратите на домовете им се отвориха и в атрия нахлуха въоръжени мъже. Претърсиха избите и градините, и разбира се намериха достатъчно доказателства. Нахлузиха каиши около вратовете им, завързаха ръцете им, повлякоха ги, заблъскаха ги в мрака и ги натикаха в каруци.

Септим никога нямаше да забрави това пътуване в ледената нощ, от което по тялото му не остана здраво място. Не им даваха да си поемат дъх, не обръщаха внимание на молбите и виковете им, на главите им бяха надянали качулки. Той и Дионисий се разпознаваха един друг само по гласовете, не знаеха кои са другите затворници. В мразовитото утро ги изсипаха от каруците, а край тях се виеха дим и пламъци от факлите на стражите им, после ги набутаха в отекващи, ужасяващи тунели. Едва тогава, подлудял от страх, Септим разбра, че се намират в подземията на големия Флавиев амфитеатър, вероятно определени за жертви на предстоящите игри.

Септим знаеше всичко за небето, домът на Господа Христа, но свещеникът, който го беше покръстил, му бе описал и мъченията в ада. В тази страховита сутрин Септим почти повярва, че е умрял и е подложен на мъченията на вечния мрак. Държаха ги затворени в една пещера, която вонеше на диви животни, чиито ревове и ръмжене отекваха в тъмнината. Часовете сякаш се влачеха, не им дадоха нито храна, нито вода. Надвит от изтощението, Септим заспа, само за да го събуди ревът на тълпата, отекващ като тътен на разярено море. Появиха се стражи с черни маски на лицата, свалиха качулките им и ги подкараха през мръсните тунели към зеещата „Порта на смъртта“, която водеше към големия, облян в слънчева светлина амфитеатър.

Септим можеше само да стои и да гледа как страхотиите на деня следваха една подир друга. Избутаха мъже, жени и деца и ги хвърлиха на дивите зверове, които започнаха да ги преследват, пантери, лъвове и тигри ги ловяха и разкъсваха, разярени бикове с огромни рога ги стъпкваха на земята. Той виждаше как други човешки същества стават на парчета и как златният пясък по арената се превръща в кървава и мръсна локва, сякаш в скотобойна. И всичко това само за да се раздразнят апетитите на тълпата. Изблъскаха Септим встрани и започнаха да завързват други жертви в насмолени и накатранени наметки за колове върху подвижни платформи, повлякоха ги на арената и запалените стрели от лъковете на стрелците ги превърнаха в пищящи живи факли.

Септим скоро припадна, но дойде на себе си от нечии ритници и допира на грубата кожа на винен мях до устните му. Помисли, че вече е дошъл и неговият ред. Огледа се край себе си и видя, че обхванатият от страх Дионисий не може да контролира нито червата, нито пикочния си мехур. И все пак, докато ужасният ден продължаваше, нито той, нито другарят му бяха изхвърлени навън с останалите. Вместо това, когато игрите свършиха, ги върнаха обратно в една килия дълбоко под амфитеатъра и при тях дойдоха мъже със забулени лица. Те му направиха предложение: живот и свобода, защита срещу ужасяващите сцени, на които беше станал свидетел, но при едно условие. Трябваше да им разкаже всичко, което знаеше за християнската общност в Капуа, сетне да продължи да им носи сведения, които ще оставя на определени места край града, когато получи нареждане. Септим се съгласи. Падна на колене, молейки за живота си. Пазачите му едва не го пребиха от бой, за да могат другите в Капуа да се убедят, че с него не са се отнасяли нежно. Сетне го нахраниха добре, дадоха му кесия с пари и го освободиха, като го снабдиха с охранителни писма.

Когато се върна в Капуа, Септим обясни как устоял на изтезанията, отказал да се пречупи и бил освободен поради липса на доказателства. Смятаха го за герой, честваха го и го славеха и той получи видно място в християнската общност. Седмица по-късно се върна и Дионисий със същата история. Двамата едва разменяха по някоя дума, избягваха общуването помежду си и никога не споменаха какво се е случило в онези тъмни подземни пещери. Гоненията се засилиха. Септим даваше своя дял от предателствата, докато не избухна гражданската война. Властите вече не се занимаваха с християните, които сякаш щяха да завземат властта в Рим. По това време Септим си беше спечелил славата на оратор и учен, а Дионисий се поддаде на учението на Арий. Това допадна на Септим. То обясняваше тяхната враждебност и ги разделяше до момента, в който Дионисий започна тайно да преговаря с ортодоксалната партия и Септим започна да се пита колко знае този човек.

Септим почувства как стомахът му се свива от страх. Болезненият спазъм в левия му крак го накара да стане. Надигна се и тогава чу викове и тропота на стъпки отвън. Той бързо нахлузи сандалите си, взе един плащ и побягна в коридора. Край него търчаха прислужници.

Всеки носеше ведро с вода. От вътрешността на двореца отекнаха звън на цимбали и викове „Пожар!“. Септим реши да разбере какво става, но той и останалите бяха спрени от стражите в коридора, който водеше към императорските покои. Един офицер рязко им съобщи, че в една от стаите е лумнал огън, но никой не е пострадал и пламъците скоро били овладени.

Септим се върна в стаята си и там намери пъхната под вратата бележка, написана с разкривен почерк. Той разтърка въглена между пръстите си, сви го и го пъхна в торбата си. После излезе от стаята и като пристъпваше възможно най-безгрижно, мина през двореца и отиде към нужниците, отвори вратата и влезе. Вътре беше празно.

— Тук ли си? — обади се Септим.

Една сянка се появи отдясно. Септим не се извърна достатъчно бързо, за да избегне зашеметяващия удар по главата си, който го прати като чувал на земята. Почти изгуби съзнание, но усети, че го влачат по покрития с плочки под. Опита се да помръдне ръце, но те вече бяха вързани. Обзе го ужасът от случилото се отдавна, кошмарът от миналите дни. Една врата се отвори и някой помъкна Септим в тъмнината. Усети, че вземат колана и торбата му. Почувства миризмата на плесен, лепкава топлина и дъха на застояла вода. Опита се да простене и осъзна, че в устата му е пъхната запушалка. Дионисий! Нима и с него щеше да се случи същото?

Болка прониза главата му, тялото му потъна в пот, затрудненото дишане на нападателя отекваше зловещо. Притиснаха го към една колона и го омотаха с въжета. Бе изгубил робата си, сега свалиха и туниката. Чу зад себе си шума на стъпки, някой си поемаше дъх, сякаш беше бягал бързо на голямо разстояние. Изплющя камшик и Септим простена, когато първият удар се стовари върху голия му гръб.