Пол Дохърти
Песента на гладиатора (7)

Глава пета

Furor Arma Ministrat.

Настървението доставя оръжия.

Вергилий, „Енеида“, I

Муран седеше в „Магариците“ и отпиваше от бокала, който Полибий и Попея му бяха подарили и който винаги държаха на специално място. Полибий го наричаше отлично самийско изделие. Беше украсен с критски мотиви — младежи и девойки, които се премятат върху гърба на бик с високи рога. Муран потупа бокала и пиянски смигна на Полибий.

— Много е трудно, да знаеш. Преди години се сражавах във „венацио“^[1]. Кое беше най-свирепото животно според теб?

— Бикът — изломоти Полибий.

— Правилно! — съгласи се Муран — Големите котки може да бъдат уплашени, слоновете не са бойци, но един бик е по-лош и от мечка. Налитат страшно бързо. Всъщност човек се изненадва от бързината им, никога не можеш да кажеш накъде ще насочат главата си. Много се възхищавах от онези момчета и момичета, които се премятат върху гърба на бикове в Крит.

— Това е само приказка! — неясно произнесе Полибий.

— Не, не е. Бил съм в Крит — Муран се наведе над масата. — Виждал съм разни рисунки. Но най-важното е, че съм виждал момче да се премята на гърба на бик. За това трябва голяма смелост и ловкост!

Муран отпи от виното си — най-доброто фалернско, както го уверяваше Полибий. И то наистина имаше чудесен вкус. Гладиаторът се усмихна на Полибий, току-що напълнил отново бокала. Кръчмарят сложи пръст на устните си в знак, че Муран не бива много високо да хвали виното, защото и другите може да поискат от него. Кръчмата беше пълна с редовни посетители. Преди известно време Стоика Симон се беше сдобил с опитомена невестулка, тъй, както отбеляза Фортунат женкарят, трябваше му някой, с когото да си говори. Петроний сводника се опитваше да прелъсти танцьорката Данута, а една сирийска групичка, тъмнооки, облечени в прозрачно облекло актриси, се бяха настанили при акробатките, които се наричаха „момичетата от Лесбос“, бяха приели питие от тях, но ясно им дадоха да разберат, че не се продават. Облегнат на лакът на тезгяха, Океан се наслаждаваше на гледката на Януария, която заплиташе косата си на плитки и често се навеждаше напред, за да може Океан да оглежда по-отблизо пълните й гърди, Муран обходи с поглед останалите посетители, сетне се загледа в тавана на помещението. Наистина ли свинският бут, закачен до плитка лук, се движеше, или беше пил премного? Истината бе, че Муран вече тъгуваше. Клавдия му липсваше и той откровено попита дали не трябва да посети вила „Пулхра“. Полибий отрицателно поклати глава.

— Знаеш, че не е възможно. Няма да ти позволят да влезеш, а и трябва да се готвиш за сражението. Спицерий не само се е възстановил, но и се упражнява усилено и възнамерява да стане победител…

Полибий замълча, защото вратата се отвори и в кръчмата влязоха нови посетители. Известно време те останаха на прага, с гръб към светлината, после пристъпиха в помещението за хранене.

— О, не! — изстена Полибий. — Шайката на Даций! Муран вдигна поглед. Това всъщност беше една от най-отвратителните улични банди от покрайнините, водена от крещящо облечена твар, която, с танцова стъпка прекоси пода на кръчмата, като потропваше на високите си токчета и кълчеше бедра. На пръв поглед човек трудно би могъл да каже от какъв пол беше това същество. Носеше огромна туника и светлоруса перука върху голямата си глава, но лицето все пак беше на мъж, грубовато, макар и ярко гримирано като на куртизанка; с оскубани и почернени вежди, покрити с белило и руж скули и плътно начервени устни. Предводителят на даките се движеше с подрънкващи гривни, развявайки кърпичка, излъчваща съблазнително благоухание. Той спря и огледа кръчмата, клепачите му потрепваха.

— Искам да се махнете! — гласът му беше писклив като на евнух. Той плесна с ръце: — Искам веднага да се махнете!

Помещението бързо се опразни. Новодошлите заобиколиха Полибий и Муран.

— Аз съм Даций! — предводителят с русата перука седна срещу Муран. — Но ти го знаеш! — изфъфли той, докато разглеждаше къносаните си нокти.

Гладиаторът не помръдна, само стисна бокала с вино и впи очи в тази гротескна фигура. Беше срещал Даций преди в покрайнините и задните улички, както и в гладиаторската школа, където бандата често идваше, наблюдаваше бойците и преценяваше силните и слабите им страни. Те бяха замесени в редица незаконни действия: проституция, похищения, убийства и отвличания, но преди всичко даваха пари в заем с много висока лихва и обичаха да обслужват заемите си посредством благоразумно сключени облози. Те всъщност контролираха голяма част от комара в покрайнините край Флавиевата порта. Даций насочи пръст към лицето на Муран.

— Ама ти си много лошо момче! Трябваше да убиеш Спицерий!

— Защо?

— Я не ми говори така! — нацупи се Даций. — Заложих на теб много пари. Беше очевидно, че Спицерий е уязвим, защо не го удари!

— Аз съм гладиатор, не убиец! И, което е още по-важно, не съм отровител! — гневът на Муран все повече се надигаше, той не харесваше нито Даций, нито спътниците му. — Ти ли сложи прашеца в питието на Спицерий?

— Не, разбира се! — изломоти Даций — Нещастникът изобщо не ме допуска край себе си.

— Знаеше ли, че ще го упоят? — Муран се наведе напред. — Знаеше ли, че ще стане нещо такова?

— Не можех да повярвам на очите си! — закърши ръце Даций. — Великият Спицерий се кандилкаше като пиян, ти трябваше само да го мушнеш с меч в гърлото!

— Видях, че нещо не е наред — отвърна Муран — и както ти казах, аз съм боец, не убиец — той прати въздушна целувка на Даций. — Следващия път може да спечелиш, но в резултат на честна битка.

— Честна битка ли? — вдигна изскубаните си вежди Даций. — Честна или не, но по-добре ще е да победиш.

— Хубава кръчма! — продума един от спътниците на Даций, мъж със сурово лице и счупен нос. Потупа Полибий по ръката. — Винаги си нащрек да не стане пожар, нали? Човек не знае кога може да се подпали — грубиянинът докопа чашата на Полибий и отпи от нея. — И разбира се, имаш хубавичка племенница — Клавдия беше, нали? Тя е във вила „Пулхра“, така ли? Знаем къде е, а там имаме приятели, които може… но Муран стовари юмрук върху масата. Той извади ножа, който държеше под масата, блъсна двамата бандити встрани и отправи ядовита обида към мъжа със счупения нос, който светкавично се измъкна под дъжд от удари и ритници. Муран го притисна в ъгъла и го сграбчи за косата. Докато притискаше върха на ножа към тлъстото гърло на противника си, той видя, че Попея стои на прага и пищи. Сега и други редовни посетители се втурнаха да отворят вратата и преодолели страха си от бандата грубияни, нахлуха в помещението.

— Стига, стига! — извика Даций. — Стига, Муране! Мило момче, обърни се!

Гладиаторът се обърна. Даций още седеше на масата, но двама от бандата му бяха принудили Полибий да се изправи, а друг опираше върха на камата си под брадичката на кръчмаря.

— Честната размяна не е кражба! — изфъфли Даций, докато ставаше и тръгна с олюляване през помещението. Огледа Муран от главата до петите. — Трябва да кажа, скъпо момче, че си извънредно чевръст! Надявам се обаче, че ще бъдеш също тъй чевръст и на арената.

Като по щракваше с пръсти и се перчеше, Даций се измъкна от кръчмата. Полибий изтича при жена си, а Муран вдигна камата, сграбчи спътника му за косата и с няколко добри ритници отзад го прати да се кандилка след останалите. Полибий се втурна към вратата, залости я, после се смъкна на пода и скри лице в ръцете си.

— Хайде, хайде! — Муран отиде при него и му помогна да се изправи. — Само вдигат пара и крякат като жаби!

— Гадни са! — продума Полибий. — Дори плъховете от каналите ги избягват!

Муран му помогна да се върне на масата, отиде да утеши Попея и донесе две чисти чаши. Напълни ги и натика едната в ръката на Полибий, сетне седна срещу него.

— Защо не го уби? Говоря за Спицерий… — запита Полибий и свали чашата си. — Знаеше ли нещо за това, преди да бе започнало?

— Пред всяка голяма битка можеш да чуеш всякакви слухове — отговори Муран, — но това само дрънканици, нищо, от което си струва човек да се обезпокои. Спицерий и аз знаехме, че големи суми минават от едни ръце в други. Но защо Даций е заложил на мен, защо са били толкова сигурни?

— Трябва да има някой — размишляваше Полибий, — някой някъде, който да е заложил много на победата ти. Облогът е бил замразен, затова са пратили тези отрепки.

— Не, нещата са по-други! — Муран натопи пръст във виното и го прокара по устните си. — Не забравяй, Полибий, че те са залагали не на моята победа, а на загубата на Спицерий. Но, както казва винаги малката Клавдия, животът никога не е толкова прост и лесен…

 

Клавдия се размърда на дивана:

— Мислех, че тази среща е теологическа, че има за цел да докаже, че твоят Христос е наистина Господ?

— Клавдия, Клавдия! — потупа я по ръката Силвестър. — Мислиш ли, че ние, християните, сме по-различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да притежава две качества: първо, да признава, че е грешник; второ — да разбира, че единствено добрият Бог може да го промени. Нашият първоучител беше — той се поправи — е Бог, но нашата общност е сбор на грешници — той се удари по гърдите. — И аз включително! Ние се караме, предаваме се един друг, похотливи сме, крадем, убиваме.

— Елена разбира ли това?

— Естествено. Но Елена гледа на християнската църква като на средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. А най-вече разбира, че огромната армия бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава; за възкресение, за живот вечен като единственото им утешение в тази долина на сълзите. Християнската общност — продължи Силвестър, — вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало измени и предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го предаде, за да бъде разпнат. Петър, който по-късно дойде в Рим, отрече, че изобщо го познава.

Клавдия внимателно слушаше. Пред никого не беше го признавала, но макар и да не приемаше християнската религия, беше привлечена от учението й и най-вече от въздействието й върху огромното население от римски бедняци.

— Нашата църква — Силвестър вдигна ръце, сякаш държеше чаша в тях, — излезе от катакомбите, вече не се крие под земята. Сенките се разбягаха, но сега е време да премахнем несправедливостите, да се борим за власт, да искаме място под слънцето. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-свирепите гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи от далечна Британия до границите на Персия. Трябва да си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни или бяха предавани на най-унизителна смърт.

— Бях дете — прошепна Клавдия. — Помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин, мисля, че беше около празника на Луперкалиите^[2], войници дойдоха да претърсят дома ни.

— Родителите ти са имали голям късмет — отвърна Силвестър. — Други обаче нямаха. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да се очисти, като принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха; изправени пред ужаса на смъртта, те предпочитаха лесния начин да се измъкнат.

— И какво ставаше с тях?

— Започваха да ги наричат с ново име, с подигравателната дума lapsi — падналите. Според някои членове на църквата ни, тези лапси никога не трябва да получат опрощение. Други, сред които и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но и скоро да получат опрощение, и да ги приемат пак в общността.

— А как въздействаше това на нашите философи?

Силвестър горчиво се усмихна:

— Ако мислиш, че лапсите са лоши, не те са най-лошите. Има друга група грешници, наричани искариоти по името на онзи, който предаде Христа, Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от религията си, но предлагаха срещу възнаграждение или не да отвеждат властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти, Клавдия, е бил претърсен заради някой шпионин — Силвестър дълбоко си пое дъх. — По време на преследванията на Диоклециан школата в Капуа беше белязана едва ли не като християнска общност. Знаеше се, че мнозина преподаватели и ученици там са последователи на Христа — той сви рамене. — Поне на теория. Но преди около шест години властите получиха извънредно точни сведения къде да претърсват, кого да търсят, те имаха всички напътствия, които им трябваха. Поне четиридесет души бяха арестувани, а трийсет от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.

Клавдия подсвирна тихичко:

— А според Атанасий тези предатели са сред групата на арианите. Тази сутрин той се кани да привлече вниманието на императрицата към този въпрос.

— Но защо? — попита Клавдия — Константин не се интересува какво е станало преди шест години. Той не е християнин и всъщност не дава и пукнат грош дали в твоята общност има някой предател!

— А, да — въздъхна Силвестър, — но Атанасий ще настоява, че тези предатели предават ближните, че пращат невинни мъже, жени и деца на смърт. Може да изтъкне, че такива хора все още се спотайват в християнската общност…

— Разбирам — кимна Клавдия. — А който е предал веднъж, пак ще предаде…

— Точно така! — съгласи се Силвестър. — Атанасий ще намекне, че ако тези мъже и жени са готови да предадат римския епископ, защо да не предадат и римския император?

— Но Атанасий е един от вашите. Защо не му кажеш да си държи устата затворена?

— Вече опитахме — отвърна Силвестър. — Ти се срещна с Атанасий, той има пламенен и избухлив нрав, но това е само половината от проблема. Той твърди, че и Юстин, водачът на арианската партия, ще повдигне същите обвинения в предателство към ортодоксалната партия. Клавдия, аз искам от теб да размениш няколко думи с императрицата. Не искам публично да показвам, че се меся.

— Но ти ми разказа всичко това и поради друга причина, нали така?

— Да — съгласи се Силвестър. — Нали виждаш как верните християни се обичат един друг, Клавдия! Толкова много — добави сухо той, — че са готови дори да убиват. Едва тази сутрин научих какво предстои. Чух слухове и това трябва да се спре!

— А другата причина? — попита Клавдия. Силвестър я потупа по рамото и стана:

— Може би убийството на Дионисий ще бъде свързано с тези обвинения. Не знам, но нещо тук — той се удари по гърдите, — ми подсказва, че Дионисий може и да не бъде последният, който ще умре във вила „Пулхра“.

Когато Силвестър си тръгна, Клавдия седна в креслото и се загледа в сандалите си. Чу как в коридора отвън разговарят и се смеят — дворът се събираше в градината с перистила. Стана, излезе от стаята и си проправи път през тълпата, докато се озова на силната слънчева светлина. Въздъхна облекчено: императрицата вече се беше настанила на трон до сина си, а от суматохата сред писарите Клавдия разбра, че диспутът всеки момент вече трябва да започне. Като се буташе, тя мина през хората и стигна до редицата войници, които охраняваха достъпа до императорските особи. Един войник вдигна щита си. Клавдия срещна погледа на Гай и извика името му. Офицерът бързо се насочи към нея, придърпвайки нагоре тогата си, за да прикрие глава от слънцето.

— Е, Клавдия — усмихна се той, — императрицата вече питаше къде си.

— Трябва веднага да говоря с нея.

Гай й махна с ръка, прегърна я през рамо и я настани между императорските тронове. Клавдия се сгуши отдясно на императрицата.

— Е, мишленце! — Елена дори не помръдна главата си, за да даде знак, че я е видяла. — Видях те да идваш. Говори ли със Силвестър? — обърна се и й смигна. — Какво мислиш за моето представление тази сутрин? Надявам се само никое от тези мили момчета да не е откраднало тази свята реликва, но ще трябва да изчакаме. Какво искаш да ми кажеш?

Накратко и с точни изрази Клавдия разказа на императрицата как Силвестър я предупреди, че двете страни може би ще използват дебата, за да повдигнат обвинения една срещу друга. Елена я изслуша, после с щракване на пръстите я освободи и се обърна да говори със сина си.

Иззад императорските тронове Клавдия гледаше как Крис въвежда ред, а ораторите заемаха местата от двете страни на басейна в перистила. Въведението на управителя беше кратко и леко иронично, докато той насмешливо се покланяше към двете страни. Крис добре познаваше публиката си. Християните може и да бяха подкрепяни от императора, но мнозина в двора или в най-добрия случай се забавляваха с новата секта, или в много случаи бяха откровено враждебни към нея. Крис вече се канеше да се оттегли, когато императорът вдигна ръка и отчетливо заяви, че на срещата ще трябва да се обсъждат теологически въпроси и нищо друго. Той остро предупреди, че ако някой оратор се опита да се отклони от приетия дневен ред, ще срещне неговото най-сурово неодобрение. Заявлението на императора породи смут у двете страни, много от събралите се започнаха да се навеждат към съседите си и да си шушукат.

— Ние чакаме! — напевно възвести Крис и посочи подиума. Атанасий се изправи, поклони се на императора и майка му, после се качи на подиума и внимателно започна да подрежда листата от велен^[3], които носеше. Огледа високопоставената публика и драматично начерта кръст във въздуха, преди да сведе глава, сякаш се молеше. Клавдия с интерес го наблюдаваше. Самата тя често забавляваше гостите на чичо си като мим или рецитираше някоя роля от великите класици. Сега в лицето на Атанасий разпозна друг голям актьор. Той започна бавно, с напрегнато тяло, с приглушен глас, сетне се отпусна и гласът му отекна сочно и сладко. Освен това Атанасий беше и учен, който дълбоко познаваше гръцкия език, а не някой опърпан философ или софист, който си играе с думите или задава въпроси, без да им дава отговори. Веднага направи впечатление на слушателите си, като цитираше класиците, преди да подхване основната си тема, и определи с много точни понятия Троицата и нейните три лица, Отец, Син и Дух Свети. Изложи догмата убедително и разпалено и цитира един от най-великите християнски писатели, Йоан^[4] като приведе, според твърденията му, първия ред от разказа на този живял и последвал Христос мъж, видял го да умира и станал свидетел на неговото възкресение.

— Йоан пише… — Атанасий замълча и размаха пръст във въздуха — че нашият свидетел всъщност заявява: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ Сладкият му глас се съсредоточи върху гръцката дума за „слово“ и той наблегна на нея, преди да се насочи към други текстове, които показваха, че Словото е станало Плът. Юстин беше готов да се намеси, но сега Атанасий беше в стихията си, той продължи да цитира Евангелията, както и текстовете на Йоан, за да докаже, че Христос е твърдял, че Той и Отец са едно и също.

Клавдия напрегнато слушаше, привлечена от мощта на ораторското изкуство на Атанасий, както и на начетената му критичност, която правеше силно впечатление на слушателите му. Дори Константин го слушаше с внимание, а Елена потропваше с крак, както правеше, когато нещо й доставяше удоволствие. Клавдия разглеждаше лицата край себе си. Погледна за миг Гай Тулий, затворил съсредоточено очи. Тимотей сияеше от гордост, а Силвестър до него кимаше съгласно. Искаше й се да остане и да слуша, но реши, че сега е най-подходящото време да посети мястото, където е бил убит Дионисий. Измъкна се от тълпата през лабиринт от алеи и излезе през парка в овощната градина зад него. Навлезе сред дърветата и забеляза следи от тътрене по тревата, но не можа да реши дали те имат нещо общо с убийството или са направени от хората, които бяха открили трупа.

Когато стигна на мястото, където философът бе умрял, видя, че тревата беше покрита с тъмни петна от кръв, над които бръмчаха мухи. Една червенушка цвърчеше оживено горе в клоните, сякаш възмутена от присъствието на девойката. Клавдия застана на четири крака и внимателно огледа земята. Откри малките дупки, където бяха забити колчетата и успя да проследи неясните очертания, които й подсказаха как е било разположено тялото.

— Значи, тук си умрял! — прошепна тя.

Върна се обратно и внимателно огледа почвата, докато стигна до една ябълка. По земята под нея също имаше следи от кръв, а малко по-нататък лежеше покрит с мъх камък. Тя го вдигна — беше тежък, но все пак успя да го отнесе до петното слънчева светлина край една цветна леха. Остави го на земята и прокара пръсти по него. Лишеите тук-там бяха разкъсани, тя откри следи от кръв и косми. Клавдия клекна и се загледа в ябълковото дърво.

— Значи, така, Дионисий! — прошепна тя. — Седял си тук, размишлявал си или си спал. Твоят убиец се промъква като сянка. Удря те по главата с този камък и те е зашеметява — тя се изправи. — Сетне те е завлякъл навътре сред дърветата, за да те убие.

Клавдия тръгна полека напред. Стъпките й се чуваха, затова свали сандалите си и запристъпва безшумно по тревата. Доволна, че е научила всичко, което можеше, тя навлезе в близката градина и пресече моравата към обгорелите останки от Печалния дом, превърнали се в купчина почернели отломъци. Там стоеше един роб.

— Какво правиш тук? — попита Клавдия.

— Началникът на гвардията ми нареди да стоя тук, докато не успее да огледа по-внимателно развалините, но тук няма нищо за оглеждане.

Мъжът имаше тясно лице с небръснати страни и брадичка. Той заусуква края на мръсната си дреха.

— Надявам се, че не ме обвиняват — завайка се той. — Мое задължение беше да пазя мъртвите, да поддържам „Печалният дом“ чист и изобщо да се грижа за нещата тук.

Клавдия седна до него.

— Какво стана? — попита тя — Разкажи ми точно, не за трупа на стареца, а на убития в овощната градина.

— О, беше в ужасно състояние! — отвърна робът. — Началникът на гвардията донесе трупа му и ми заповяда да го измия. Имаше ужасна рана тук — той посочи главата си отляво — а тялото му беше накълцано, ръце, крака и гърди, дори петите му. Трябва да е умрял в големи мъки. Очите му още бяха отворени, а и онази ужасна тапа в устата, парче навита кожа, с което обикновено вратата се задържа отворена.

— А връзките? — продължи Клавдия. — Въжетата — поясни тя, — използвани да се вържат ръцете и краката на жертвата?

— Още бяха на китките и глезените, бяха вързани много стегнато. Трябваше да ги прережа с нож.

— И какво направи с тях?

— Хвърлих ги на пода. Разбираш ли, господарке, започнах да огладнявам, а когато си измил труп, идва ти премного за един ден. Не исках да пропусна дажбата си за деня и помислих, че мога да привърша с него и тази сутрин — мъжът се поглади по корема. — Разбира се, хранят ни с останки от кухнята, но си хапнах добре и отидох да спя. Когато се събудих, разбрах, че „Печалният дом“ гори.

Клавдия му подаде монета от кесията си, стана и тръгна из почернелите останки от постройката. Още носеше сандалите със себе си, обу ги и ги затегна Тогава пристъпи върху тлеещите пепелища. Сградата беше напълно унищожена, наоколо се смесваха покрити с фин прах и тъмнееща пепел греди и камъни, и тя беше принудена да се движи внимателно сред отломките. От време на време се навеждаше и разравяше отпадъците с камата си. Долови лек мирис на масло и странен сладникав дъх, от който на човек му се повдигаше. Двата трупа трябва да са били напълно изпепелени от огъня наред с всичко друго, намирало се в „Печалният дом“.

Излезе от постройката, а робът любопитно я гледаше как обикаля край нея. Огънят не се беше прехвърлил другаде, защото „Печалният дом“ бе построен върху каменна основа доста далеч от градината. Тревата наоколо беше стъпкана, но Клавдия не откри никакъв белег, че пламъците са започнали от пламтяща главня или хвърлено вътре гърне с подпалено масло. Пак навлезе в развалините и този път робът дойде да й помогне да отмества тухли и парчета греди, но и там не намери нищо.

Клавдия благодари на мъжа, мина през градината и влезе в малък сенчест портик, издигнат да пази августейшите обитатели от слънцето. Вятърът донасяше до нея гълчавата и избухващите от време на време ръкопляскания, и тя разбра, че дебатът още продължава. Клавдия легна на тревата и през отворите в покрива се вгледа в синьото небе, по което понякога преминаваше бялото валмо на някой облак. Двамата с Феликс обичаха да лежат така и да се взират нагоре, сега, когато остана сама, тя имаше понякога чувството, че брат й сякаш се е върнал и лежи до нея, предано загледан в лицето й, питайки се какво ли е замислила за след малко обичната му по-голяма сестра. Примигна, за да прогони сълзите си, и се замисли за загадките на вила „Пулхра“. Нямаше обяснение за изчезналия меч, докато за смъртта на Дионисий имаше няколко теории за възможни мотиви в тази вила, претъпкана със заподозрени. Под лъскавата фасада на това елегантно селско имение бушуваха дълбоки, тъмни страсти, а по повърхността се носеха стари спомени и недоизказани слова. И все пак онова, което най-много объркваше Клавдия, беше пълното унищожаване на „Печалният дом“. В светлината на други доказателства тя твърдо беше стигнала до заключението, че палежът не е още едно поругаване на нещастния Дионисий; убиецът просто е искал да унищожи нещо, което, ако се проучи по-отблизо, би могло да разкрие неговата или нейна истинска личност. Клепачите на Клавдия натежаха. Помисли дали не се върне на дебата, но след няколко минути вече спеше.

Когато се събуди, по удължаващите се сенки от близкото дърво разбра, че е задрямала за малко.

— Наблюдавах те.

Тя бързо се обърна. Полускрит от ствола на едно дърво, от сенките се отдели някакъв силует.

— Кой си ти?

Клавдия се опита да се изправи, но се заплете в робата си.

— Позволи ми да ти помогна.

Тя усети как ръката му стисна нейната и разбра, че това е Атанасий. Сега очите му не бяха толкова пронизващи. Малко смутена от подозренията си, тя му благодари, а Атанасий отръска няколко стръкчета трева, полепнали по туниката й.

— Съжалявам, ако съм те стреснал! — усмихна се Атанасий. — Виждам, че дебатът е имал поне една добра последица: ти спеше дълбоко. След като произнеса реч, винаги се опитвам да успокоя ума си, да охладя кръвта си и отивам да се разходя.

— Победи ли?

Клавдия седна на тревата и Атанасий се присъедини към нея.

— Е, нямаше гласуване — Атанасий прехапа устни, загледа се някъде зад Клавдия и примигна. — Не, нямаше гласуване — повтори той, — но мисля, че ние изложихме добре становището си. Юстин не можа да се противопостави на авторитета ми, на цитатите от Писанията. Обърка се и едва ли не започна да изопачава нещата. Мисля, че успяхме.

— Защо Дионисий е предложил да се прехвърли в партията ви?

Атанасий сви рамене:

— За да напредне, да има почести и богатства. Разбрал е накъде духа вятърът.

— Значи, може да го е убил някой от неговата партия?

— Или от нашата? — намуси се Атанасий. — Религията е като политиката, Клавдия. Всички ние може да пеем един и същ химн, но това не значи, че ни харесва да сме част от хористите. Дионисий би могъл да даде сведения за вероятни предатели в собствените ни редици.

— Би ли могъл да е свързан с лапсите?

— А! — засмя се Атанасий. — Значи, знаеш всичко за това — видях те да си шепнеш с августата. Питах се откъде ли може да са дошли сведенията. Не е изненадващо, че императорът издаде онзи декрет — той се наведе напред и сключи ръце, сякаш се молеше. — Разбираш ли, Клавдия, ораторската школа в Капуа е прочута. Много християнски семейства избягаха там, за да се скрият от гоненията в Рим. Когато Диоклециан започна гоненията, Капуа беше специално набелязана. Властите пратиха в града шпиони и доносници. При нас внезапно започнаха да се стичат бъдещи учени, някои добронамерени, други с намерение да напакостят. Между другото, аз не твърдя, че ти си шпионка.

— О, грешиш, магистре! — засмя се Клавдия. — Аз съм шпионка, но не съм предателка. Има разлика.

— Не знам какво се случи в действителност — продължи Атанасий. — Ние укрихме светата утвар и се срещахме нощно време в подземни пещери или в околностите. Бяхме в безопасност или поне мислехме, че сме в безопасност, докато изведнъж сякаш всички демони на ада бяха освободени. Набезите ставаха все по-чести, мнозина бяха обесени. От Рим пристигна отряд мъчители и разпитите започнаха.

— Ти беше ли арестуван?

— Да, да, бях. Тогава бях много по-млад, но имах могъщи покровители и добре бях научил урока си. Ако някога те подложат на разпит, Клавдия, недей да мълчиш, а им говори нещо, разказвай им каквато и да е история докато можеш. Освободиха ме и избягах, преди да започнат истинските преследвания. Други нямаха този късмет. Някои се пречупиха, други умряха по време на изтезанията, а мнозина бяха пратени в Рим да приемат страховита смърт.

— А Дионисий? — тихо попита Клавдия.

— Дионисий беше навършил десет години, покръстен наскоро, беше нещо като теб, Клавдия, вестоносец — момче, което пращаха при различните групи. Трябваше да знае кои са местата и кой кога да иде там. Беше освободен приблизително по същото време, когато и аз — Атанасий замълча и преглътна няколко пъти, Клавдия видя, че се опитва да се пребори със сълзите си. — Малко след това римските чиновници започнаха да имат, как да го кажа… повече късмет при търсенията си. И затворите започнаха да се препълват със заловени от тях християни.

— Заподозряха ли Дионисий, че е искариот, предател?

— Всички бяхме заподозрени, дори и аз самият. Страшното е в това, че десетки умряха от ужасна смърт.

— Така — бавно заговори Клавдия — значи, Дионисий може да е бил убит от собствената му партия, защото са знаели, че ще ги предаде. Би могъл да е убит и от твоята партия, защото е притежавал сведения, които биха могли да представляват заплаха. Или убиецът би могъл да бъде някой друг, решил да си отмъсти за роднина или приятел, заловен при жестоките гонения отпреди десет години.

— А ти какво мислиш?

Клавдия се вгледа в умното, скептично лице на Атанасий. Въпреки, че отначало не й беше харесал, почувства, че може да се довери на този човек, който по свой начин беше цялостен и пламенно вярваше в онова, което проповядваше.

— Клавдия?

Анастасий размаха ръка пред очите й.

— Мислех за пламенната вяра — тя се усмихна извинително. — Човекът, убил Дионисий, не се е промъкнал отзад с кама или брадва, нито е размазал черепа му с тояга. Дионисий първо е бил зашеметен, завлекли са го сред дърветата, вързали са го и са го измъчвали — тя щракна с пръсти и бързо продължи. — Кажи ми, Атанасий, има ли такова изтезание, когато измъчваният е закачен на верига и смъртта настъпва поради стотици намушквания?

— Чувал съм за тази жестокост — потвърди Атанасий. — Виждам накъде биеш. Ти отговори на собствения си въпрос: бил ли е Дионисий убит, за да удовлетвори злобата, която убиецът е носил в себе си от времето на големите гонения?

— Възможно е — Клавдия стана и тръгна. — Ако научиш нещо ново… — подвикна тя през рамо.

— Ти първа ще го узнаеш! — откликна Атанасий. Клавдия се чувстваше освежена след съня и реши да се разходи към вилата с надежда, че може да срещне някои от хората, който тайно бе включила в списъка си. Намери Юстин да си почива в една колонада със свой ученик. Двамата отпиваха от кърчаг с вино, в който се опитваха да удавят мъката си. Философите я видяха и поздравиха.

— Разбирам, че добре си се справил.

Клавдия се опита да вложи добронамереност в думите си.

— Значи, ти си единствената, която мисли така — произнесе неясно Юстин. — Атанасий ме обърка. Мислех, че речта му ще бъде за Божествената същност.

— Да, да — прекъсна го Клавдия, — но аз не съм дошла да говоря за опонента ти, а за Дионисий. Знаеше ли, че той възнамерява да те предаде?

Юстин погледна крадешком към другия мъж. Вече се канеше да излъже, но изведнъж отпусна рамене и кимна. Клавдия помисли, че е разстроен, но когато той вдигна умореното си лице, в очите му блестеше омраза. „Хванали са те в капан и са те унизили“ — помисли Клавдия. — „Ти си много опасен човек.“

— Дионисий — процеди Юстин — беше като огъвана от вятъра тръстика. Имахме подозрения към него. Стана мълчалив, унесен.

— И? — продължи да разпитва Клавдия.

— Получихме сведения, че са го видели да посещава дома на Атанасий и да присъства на беседите му. Така че няма да липсва, нали? Нямам какво повече да кажа за смъртта му.

Юстин се извърна, взе кърчага и напълни чашата си. Ученикът изсумтя и изгледа Клавдия от главата до петите.

Клавдия преглътна острия си отговор. Когато се обърна, Бур и кохортата му наемници завиваха на ъгъла и в маршова стъпка тръгнаха по колонадата. Винаги й напомняха тромави мечоци с гъстите си бради и кожените наметки, които продължаваха да носят независимо колко е горещо. Въпреки разпоредбите на императрицата, всички бяха пияни. Клавдия се отправи към тях и препречи пътя им. Бур толкова рязко спря хората си, че те започнаха да се блъскат един в друг. Всички веднага я обкръжиха. Клавдия се огледа наоколо: в отговор в нея се вторачиха светлосини очи на обветрени лица. Долавяше миризмата на лой и мазнина, с които мажеха телата си, наред с благовонията, с които се мажеха в безуспешните си опити да я прикрият — въпреки това винаги воняха на мечешка бърлога и конюшня.

Германците дружелюбно й се усмихваха, като потупваха дръжките на мечовете или решеха с пръсти бради и мустаци, общоприет жест, с който показваха, че оценяват красотата на една жена. Клавдия също им отговори със сладка усмивка. Те изръмжаха и й се поклониха. Харесваха малката, „мишлето“ на императрицата. Бяха виждали императрицата да я гали по косата и това им стигаше. Знаеха и за Муран и бяха решили, че такъв мъж трябва да има изгора, твърда като щит и със сърце на войн. Клавдия от своя страна не се самозалъгваше относно грубоватото им, комично поведение; това бяха убийци, избирани заради тяхната диващина и лукавост. Те многократно бяха доказвали, че грубият им, тромав външен вид служи за маска на техния остър и проницателен ум. Освен това обичаха да си вземат всичко, което им харесваше, включително и жените. Германците пристъпваха от крак на крак около нея. Клавдия успя да види, че един-двама от тях се опитват да се скрият зад другите — рядко събитие, защото всеки войн държи да бъде забелязан. Тя пристъпи към криещите се и с ръка направи знак на другите да се отместят. Отначало те не помръднаха.

— Моля ви се! — усмихна се Клавдия. Те се подчиниха и тя се изправи пред двамата, за които отначало помисли, че са от групата на вечните недоволници, застанали с отпуснати край тялото ръце, заплашително гледащи я под вежди. Момичето видя леките издутини под туниките на двамата, към които само привличаха вниманието, като се опитваха да ги прикрият с плащовете си. — Моля ви се! — настоятелно повтори Клавдия и протегна ръка. — Искам да видя какво има там.

Смръщените войници пристъпваха от крак на крак, Клавдия щракна с пръсти. Те се свиха, отметнаха плащовете, вдигнаха туниките и разкриха косматите си кореми. После измъкнаха по една красива статуйка на Юнона от слонова кост. Богинята беше облечена с гръцка дреха, стоеше на малка могилка с обвиващ се около глезените й розов храст и в едната ръка държеше светкавица, а в другата чепка грозде. Клавдия взе статуйките и огледа групата. Бур я зяпаше с отворена уста. Другите рееха поглед в небето, сякаш го виждаха за първи път. Двамата злосторници паднаха на колене и скриха лица в ръцете си, жест, с който в племето им се молеше за милост.

— Какво става? Какво става?

Наемниците отстъпиха встрани и Гай Тулий с група вътрешни охранители се появи откъм колонадата. Бяха не с униформи, а с прости туники над торбести панталони и с военни сандали. На рамото си Гай носеше оръжеен колан. Наемниците настръхнаха. Чувствата между редовната армия и онези, които те презрително наричаха помощни войски, не бяха от най-топлите.

— Какво става? — повтори Гай и със сила си проправи път през тълпата, красивото му лице изглеждаше напрегнато, очите нащрек.

Клавдия чу стърженето на стоманата, когато спътниците му измъкнаха мечове. Изплашен от онова, което можеше да се случи, един наемник потърси камата на колана си, но Гай стисна ръката му.

— Нямате право да вадите меч тук. Клавдия? — Гай се обърна и се вторачи във фигурките, които тя държеше. — Разбирам! — взе едната, обърна се и я бутна в лицето на Бур. — Да ти кажа ли какво е наказанието за кражба от императорския дворец? Четирийсет и девет камшика, а може и разпъване на кръст. Кои са виновниците?

— Гай Тулий! Гай се извърна.

— Да, Клавдия?

— Мисля, че бъркаш — Клавдия нарочно говореше бавно, за да могат германците да я разберат и да не я прекъсват. — Тези войници патрулираха в градината. Намерили фигурките под един храст, взели ги и ми ги донесоха, за да мога да открия законния им собственик.

— Ще ми покажеш ли този храст?

— Гай Тулий! — клепачите на Клавдия започнаха да трепкат. — Нали не искаш да кажеш, че съм лъжкиня? В края на краищата имаш доказателство! Аз държах фигурките, не те. А сигурно не аз съм ги откраднала. Мога да докажа къде съм била тази сутрин! Но ако…

— Разбира се! — бързо отвърна Гай. Обърна се и тупна Бур по рамото. — Ти си голям късметлия! — заяви той.

Стражата прибра мечовете, Гай се поклони и те се отдалечиха.

Когато изчезнаха от погледите им, германците се стълпиха край Клавдия. Те започнаха да я потупват, да я прегръщат, вдигнаха я във въздуха и я целуваха по страните. Тя имаше усещането, че е попаднала в обятията на много приятелски настроено семейство мечки. Германците ръмжаха от удоволствие. Те тихичко се смееха, опитваха се да прикрият радостта си, макар по страните им да се стичаха сълзи. Бур сграбчи ръката й, изведе я от колонадата и я помъкна към сянката на клонестите маслини, част от старата гора, включена в градините, когато започнали да строят вилата. Когато вече никой не можеше да ги види, той сияещ застана пред нея с ръце на раменете й и бързо каза през рамо нещо на родния си език. Двамата недоволници веднага пристъпиха напред, коленичиха в краката й, хванаха ръцете й и с тържествени лица и светнали очи произнесоха някаква клетва.

— Сега са твои в мир и война — преведе Бур. — Няма да ги спрат ни кръв, ни огън. Ти току-що се сдоби с двама братя, Клавдия!

Тя загледа двете нови придобивки към семейството си, усмихна се и прошепна някакви благодарности. Ордата пак се струпа, за да продължи всеобщото ръкостискане. Останала без дъх и с чувството, че цялата е натъртена, Клавдия предаде статуетките в ръцете на Бур.

— В името на обичта ти към живота — закле тя Бур, — върни тези проклети неща там, където си ги намерил, и никога, никога не го прави пак! — издържа на погледа му. — Сега можеш да ми направиш една услуга. Искам да дойдеш в подземието, където висеше свещеният меч.

Всички покорно тръгнаха след нея по колонадата, излязоха от градината, прекосиха двора с перистила и се пуснаха по стъпалата към подземието. В подножието те не продължиха нататък и останаха там, бъбрейки помежду си като деца. Бур обясни, че смята подземието за свещено място, обитавано от християнски духове.

— Много добре! — въздъхна Клавдия. — Вие, другите зверове, се връщайте в градината. Бур, искам двамата стражи, дежурни в деня, когато мечът изчезна.

Бур отсечено издаде някаква заповед. За миг настъпи бъркотия. Германците всъщност не искаха да тръгват, те бяха като омагьосани от това волево, малко създание, успяло да измами могъщия офицер и да спаси двамата им другари. Накрая, след като Бур се разкрещя и удари някои от тях, те поеха нагоре по стълбите. Клавдия не се изненада, че останалите двама стражи бяха злосторниците. Те изглеждаха доста объркани, единият гледаше втренчено в стената, сякаш омагьосан от една тухла, другият бе забил поглед в пода, сякаш бе изгубил нещо драгоценно.

— Бур! — Клавдия дръпна германеца за плаща. — Ти ли взе меча?

Той отвърна с порой клетви, които спътниците му заповтаряха.

— Чудесно! — заяви Клавдия. — А сега ми покажи какво е станало в онзи ден.

Двамата стражи застанаха от двете страни на вратата и клекнаха там. Бур й показа как Тимотей пъхнал ключа си в ключалката, после сложи своя.

— Сигурен ли си, че вратата е била заключена? — попита Клавдия.

Бур изръмжа някакво потвърждение.

— Сега вратата се отваря — Клавдия забеляза, че стражите не помръднаха, но Бур отскочи, сякаш някой се спотайваше в тъмнината отпред. Тя влезе вътре и чу как вратата зад нея се затваря. Клавдия пак я отвори и излезе навън.

— Сигурен ли си, че е било така? Искам да кажа, че вратата се е затворила?

Бур кимна.

— Тимотей носеше ли лампа?

— О, да! — потвърди германецът и използва ръцете си да опише лампата. — Един от онези фенери.

— Разбирам. Донеси ми светилник.

Водачът на наемниците изтърча и се върна с голям фенер с бронзова рамка, чиито стени бяха от твърди листа полиран велен. Клавдия вдигна резето, вътре беше закрепен масленик. Един от стражите подаде кремък, запали фитила и Клавдия се върна в подземието. Тя придърпа един от столовете, седна до пясъчния кръг и се загледа в куката. После затвори очи. Тимотей влиза, помисли тя, и припада. Отвори очи и зарови ръка дълбоко в пясъка. Какво се е случило? Как е изчезнал мечът?

— Бур! — повика тя. Германецът не отговори и Клавдия излезе. Тя запита дали подземието след кражбата е било претърсено както трябва. Бур кимна.

— Така мисля, но беше очевидно, че мечът е изчезнал.

— Но дали е изчезнал? — попита Клавдия. Докато стоеше в подземието, семето на една нова идея започна да никне в нея.