Пол Дохърти
Песента на гладиатора (6)

Глава четвърта

O temporal! O Mores!

О, времена! О, нрави!

Цицерон, „Срещу Катилина“, I

Докато двамата тичаха по коридорите и колонадите, през градините и портата, Печалният дом в другия край на вилата беше почти погълнат от пожара. Пламъците бяха много силни, горещината — нетърпима. Покривът вече бе паднал, а едната стена се рушеше. Слуги, чиновници, войници и членове на императорското семейство тичаха към постройката през дърветата, въпреки че там нямаше какво да се направи. Тимотей се опита да организира верига водоносачи, но беше безполезно. Бур се втурна напред с ведро в ръката, но беше толкова пиян, че хвърли в огъня ведрото с водата и един от подчинените му трябваше да го изтегли назад. Тогава германците започнаха да пеят и затанцуваха под звуците на един от дивите си химни, но гласът на императрицата изплющя като камшичен удар и им заповяда да млъкнат. Клавдия се обърна и се огледа. Миризмата на дима от дървета я накара да се закашля. Императорските гости се бяха подслонили под една разперила клони сикомора^[1]. Клавдия тръгна към тях. Силвестър вече стоеше зад императрицата; Константин седеше на едно походно столче със зачервено лице, отпуснал ръце върху коленете си, и наистина се забавляваше от зрелището.

— Имаше ли там някой жив? — извика той.

— Само два трупа, твое величество — извика в отговор Тимотей. — Дионисий и един скитник, когото някакъв просяк намерил мъртъв на пътеката вън.

— Е, те сега наистина са мъртви, препържени и изпечени на въглени! — пошегува се императорът.

Елена направи знак на Клавдия да приближи. Константин й лепна една целувка.

Все още застанал зад императора, Силвестър се поклони, а Крис, чието тлъсто, мазно лице грееше от удоволствие, й показа език.

— Прекрасен пожар! — въздъхна императорът — Чудесно е да наблюдаваш пламъците.

— Палеж! — остро отвърна Елена — Една държавна постройка е унищожена.

— Палеж ли? — Константин погледна майка си — В името на всичко свято, кой би искал да подпалва трупове?

— Може би императорският ковчежник? — изкикоти се Крис. — Така е спестил парите за погребението!

— Палеж ли е било? — повтори Константин и доброто настроение изчезна от лицето му.

— Погледни огъня! — раздразнено отвърна Елена. — Какво би накарало пламъците да горят толкова бурно? Тимотей — извика тя, — вътре имаше ли нещо запалително?

— Нищо, августа — приближи Тимотей с изпоцапано с пепел лице. — Нищичко.

Без да го канят, той седна тревата и започна да изтрива лицето си с кърпа.

— Защо да е палеж? — повтори въпроса на императора банкерът Руфин.

Елена побутна Клавдия.

— Дионисий е бил убит.

— Говори, момиче! — извика силно Константин.

— Дионисий е бил убит! — високо повтори Клавдия — Тялото му беше докарано в „Печалният дом“. Подозирам, че по трупа е имало някакво доказателство, което би могло да посочи кой е убиецът му.

— Какво обаче? — запита Елена. — Беше накълцан като месо за готвене и кръвта му бе изтекла. Огледах внимателно трупа.

— Августа! — засмя се Клавдия. — Зададе ми въпрос и аз ти отговорих. Не мога да бъда съвсем сигурна какво е искал да скрие подпалвачът.

— Би могло да бъде и някой друг! — Гласът на Крис бе изпълнен със злоба. — О, колко се обичат един друг тези християни! Не казват ли, че онези, които нападат вярата им, ще бъдат погълнати телом и духом от адския огън?

— Не и на мои разноски! — изрева Константин. Императорът се изправи — Крис, намери виновника за този огнен ад и ако той няма прилично обяснение, разпъни го извън портите. Майко, нагледах се на всичко това. Трябва да поговорим.

Обществото се върна в двореца. Клавдия остана под сикомората и на светлината на пожара прочете свитъка, който й даде Гай. Писмото беше кратко и целенасочено. Подписано от Дионисий, то бе отправено до Анастасий, водачът на ортодоксалната партия. В него Дионисий признаваше как се е молил, постил и размишлявал върху делата си. Така че, в подходящо време, когато Светият Дух го насочи, той публично щял да се отрече от грешките си и да приеме прошката на своя епископ.

— Обречен в живота! Обречен в смъртта!

Гласът беше богат и звучен. Клавдия вдигна глава. Пред нея се бяха изправили трима мъже с гръб към огъня.

— Извинявай! — засмя се тя и бързо скри писмото. — За мен ли говориш, или за покойника?

Фигурата в центъра пристъпи напред. Мъжът беше нисък и набит, с тясно лице, пламенни очи и алчна уста, облечен в проста черна туника над дебели торбести гамаши.

— Името ми е Атанасий — той посочи двамата си спътници. — Този е Аврелиан, а този — Септимий. Питахме се кой ли разговаря с императрицата и ни казаха, че ти си Клавдия, вестоносец на августата. Други говорят, че си нейна шпионка — Атанасий се наведе напред и разкри красивите си, здрави зъби. — Силвестър говори много хубави неща за теб.

Клавдия пристъпи, за да може по-добре да огледа тримата представители на ортодоксалната партия. Атанасий излъчваше сила с твърдата си уста и квадратна челюст. Напомняше й на войник с кестенявата, остригана почти до голо коса, а дрехите му бяха по-скоро на наемник, отколкото на оратор. Спътниците му приличаха повече на ученици, отколкото на колеги, с техните млади и гладки лица, и обръснати глави. И те бяха облечени доста грубо, носеха дълги, препасани с връв през кръста роби и сандали.

— Това са мои ученици — обясни Атанасий, — кръстени и приели единствено истинната вяра. Приемаш ли истинската вяра, Клавдия?

— Приемам истината — отвърна тя и посочи огъня. — Питам се защо по волята на вашия Бог Дионисий е трябвало да умре по такъв ужасен начин, а тялото му — така поругано. Вие, християните, нямате ли погребални обреди?

— Духът има значение, плътта е нищо.

— Това включва ли и твоята плът, магистре? Защо беше убит Дионисий, а не друг оратор? Дали неговото убийство заменя философията в диспута?

— Ние не знаем защо Дионисий умря! — отговори Атанасий.

— И всъщност не ни интересува! — сопна се по детски Септимий. — Получил е онова, което заслужава.

Дори от мястото си, въпреки слабата светлина, Клавдия можеше да види стиснатите устни на Септимий и играещото по лицето му неодобрение.

Тя посочи огъня:

— Хората ще се питат не сте ли отговорни вие.

— Ние не носим вина! — заяви Атанасий.

— Защо си толкова сигурен? — пристъпи напред Клавдия. — Дали защото Дионисий замисляше да премине на другата страна, да подкрепи вашите аргументи?

Атанасий изглеждаше потресен, другите двама неодобрително изсумтяха.

— Замислял е да премине на другата страна — продължи непреклонно Клавдия. — Видях едно писмо, диктувано до теб, Атанасий, в което Дионисий се отрича от онова, в което вярва, и приема ортодоксалната позиция, която, мисля — Клавдия притвори очи, — е тази, че Иисус Христос има същата природа като Отца.

Тя се закашля от дима. Почувства как в гърлото й се насъбира слюнка, обърна се и плю, жест, който знаеше, ще обиди тези мъже.

— Ти каза, че съм шпионка, вестоносецът на императрицата, затова нека да й занеса вест от вас.

— Каква вест?

— Къде бяхте, когато Дионисий беше убит?

— Бяхме събрани на съвет! — избухна Атанасий — Обменяхме идеи. Не можеш да припишеш това убийство на нас!

Клавдия ядосано погледна тези философи, толкова страстно убедени в своята правота. Атанасий отвърна на погледа й, но се извърна, когато приближи Юстин. Той се държеше като професионален оплаквач.

— Дори в смъртта — занарежда той — те няма да ни оставят на спокойствие!

Атанасий веднага запита какво иска да каже с това „те“ и възникна спор. Отегчената Клавдия си тръгна. Пламъците утихваха, едната стена напълно се беше наклонила и всичко, което можеше да се види, бяха няколко овъглени греди. Тя приседна на тревата и откъсна някакво диво цвете. Беше сигурна, че пожарът е предизвикан нарочно и със сигурност бе подпален от същия човек, който беше убил Дионисий. Мотивът би могъл да бъде поругаване трупът на мъртвия, въпреки, че Клавдия не бе съвсем сигурна в това. Един палеж изисква време да се планира и излага подпалвача на риск. Спомни си каква тревога се вдигна, когато заедно с Гай тичаха насам. Когато пристигнаха, пожарът вече не можеше да се овладее, въпреки че сигурно беше започнал, когато двамата седяха край фонтана. Вътрешността на помещението трябва да е била напоена с мазнина и да са хвърлили горяща главня, но защо?

Тя си изправи и се озърна. Зяпачите се оттегляха. Забеляза Гай да говори с един от войниците си край входа на двореца. Отиде при тях и изчака Гай да я съзре. Гай се извини и тръгна към нея.

— Клавдия, трябваше да си легнеш! През деня имаше достатъчно вълнения — размаха ръка, за да пропъди облак дим. — Палеж, без никакво съмнение.

— Тук има ли някакви стражи? — запита Клавдия.

— Да, при далечната стена, но аз не мислех, че двата трупа трябва да се охраняват. Един слуга подушил дима и изтърчал навън. Тогава пламъците вече излизали през вратата и той вдигнал тревога.

— Защо са били изгорени двата трупа? — продължи да се пита Клавдия.

Гай направи гримаса.

— Кога отнесохте трупа на Дионисий в „Печалният дом“? — настояваше Клавдия. — Кога точно стана това?

Гай крадешком погледна към хората си и сложи пръст на устните си.

— Аз открих трупа — започна бавно той. — Бях с патрула. По-скоро бяхме излезли като на разходка, не за нещо друго. Повикаха императрицата и придворния лекар на вилата, бъбрив старец със сълзящи очи — Гай се засмя. — Спомням си го, защото ме разсмя. Той много внимателно огледа трупа, а после заяви: „Да, твое величество, този човек е мъртъв.“ Дори Елена се засмя. Един от хората ми се опита да пререже въжетата, но между китката на мъртвеца и колчето имаше съвсем малко място и ние извадихме колчетата. Донесоха носилка и натовариха трупа на нея.

— С въжетата и колчетата около китките и глезените?

— Да, да, сигурен съм! Отнесоха го в „Печалният дом“. Покрай стените има плочи и мястото вонеше заради стария просяк, намерен по-рано тази сутрин. Както и да е, сложихме Дионисий на една плоча и го оставихме.

— А после какво се случи?

— Щях да огледам трупа, но трябваше да изчакам, докато изпратят роб да го съблече и да го измие.

— Но какво стана с дрехите на Дионисий, с въжетата и колчетата?

— Навярно са останали в „Печалният дом“ — отвърна Гай, — освен ако робът не ги е отнесъл на бунището. Защо?

Той впери поглед в Клавдия.

— Ако е било палеж — заяви Клавдия — човекът, който го е започнал, навярно е искал да скрие нещо. Питам се, какво ли? Но ти имаш право — тя погледна към небето. — Трябва да е около полунощ.

Благодари на Гай и се върна в двореца, като спря на едно място, за да се възхити на бюста на бащата на императора. От една стая се показаха Руфин и Крис, които тихичко разговаряха. Двамата замълчаха, когато видяха Клавдия. Крис враждебно я изгледа. Негодуваше срещу присъствието й и влиянието й върху императрицата. Руфин се опита да се засмее, но се извърна, щракна с пръсти и чевръсто тръгна към нея.

— Клавдия, знаех си, че има нещо, което исках да те попитам. Как е Муран?

— Малко объркан — заяви Клавдия, — но готов пак да се бие.

— Знам, знам! — банкерът почеса оредяващата си посребрена коса и мършавото му лице се свъси и напрегна.

— Надявам се, че това няма да се случи отново — обади се Крис. — Руфин ми е свидетел, много заложих на приятеля ти; мислехме, че поне ще си върнем парите.

— Толкова ли вярваше на Муран?

— Познавам Спицерий — отвърна Крис и се примъкна по-близо като заговорник. — Пие вино и прекарва много време с прекрасната Агрипина. Говорят, че започва да става по-бавен. Всъщност, направих два залога: първият, че Муран ще победи, и вторият, че за един час ще има убит. Цял Рим говори само затова. Спечели ли Муран? Спицерий загуби ли? Ще върнат ли парите?

— И какво си решил? — Клавдия се опита да говори спокойно.

— Ами, както знаеш — язвително се засмя Руфин, — след седмица ще се състоят специални игри в чест на рождения ден на императора. Ако всичко е наред, Муран и Спицерий отново ще се срещнат. Залаганията ще продължат.

Руфин пожела лека нощ на Клавдия, Крис й направи мръсен знак с пръсти и двамата пак тръгнаха по коридора.

Клавдия реши да обходи двореца. Физически се чувстваше изморена, но умът й трескаво работеше. Озова се край градината с перистила и попита стража къде е избата. Той я насочи и Клавдия първо влезе в кухните, откъдето зае фенер от един сънен готвач.

— Недей да вървиш много бързо — предупреди я той. — Нека фитилът първо добре се разпали.

Клавдия седна на една скамейка отвън и изчака пламъкът във фенера да се разгори, преди да го вдигне и да намери пътя към подземието. Сега никой не пазеше пред вратата и резето беше свалено. Тя предпазливо слезе по стълбите. Вратата долу зееше отворена и Клавдия влезе вътре. Тръгна бавно като опипваше пода на всяка стъпка. Подът беше от твърдо изпечени тухли, по варосаните стени имаше пукнатини и цепки, от време на време зейваше истинска дупка, но нямаше отвор или знак, че съществува и друг вход. Таванът също на вид беше устойчив и сигурен с тежките си греди, а замазката между тях изглеждаше здрава.

Клавдия изглеждаше удовлетворена, отиде до големия пясъчен кръг и седна на един от столовете, загледана във веригата. Отбеляза колко добре са излети отделните звена, и дългия и добре заострен край на куката. Затвори очи. Как е могла да стане кражбата? Гай е спял в градината. Вратата към помещението се е заключвала с два отделни ключа и е била охранявана от личните наемници на императрицата. Тимотей и Бур са я отключили. Домоуправителят й обясни как три пъти дневно проверявал подземието, за да е сигурен, че всичко е наред, въпреки че, призна той, искал и да се поклони на такава свята реликва. Клавдия отвори очи пак погледна през рамо към вратата.

— Значи, влязъл си, Тимотей — прошепна тя, — дошъл си до края на кръга, огледал си веригата и си забелязал, че мечът го няма?

Клавдия можеш да разбере потреса на Тимотей, съвсем не беше чудно, че е припаднал! Изчезването на меча, да не говорим за гнева на императрицата, можеха да смутят и най-силния човек. Тя се загледа в поръсения със златист прах пясък; сега повърхността му беше нарушена от дошлите после да претърсят избата.

— Клавдия! Клавдия!

Обърна се и ужасена отвори уста. На прага стоеше загърната в наметка фигура. С трепереща ръка Клавдия вдигна фенера.

— Кой е? — попита тя. Фигурата остана безмълвна.

Протегнала пред себе си фенера, Клавдия стана. Почти беше прекосила помещението, когато разбра, че този човек, който и да бе той, криеше не само тялото си под черната наметка, но и лицето си под ужасяващата маска на сатир. Устата на Клавдия пресъхна. Тя едва не изтърва фенера, когато фигурата бавно се раздвижи, влезе в стаята и затръшна вратата. Клавдия отстъпи назад.

— Кой си ти? — настоятелно запита тя. Опита се да си припомни гласа, но той можеше да принадлежи на всекиго. В светлината на фенера маската изглеждаше отвратително. Забеляза дългата кама, която маскираният носеше. Клавдия продължи да отстъпва и отчаяно се опитваше да си припомни дали не е видяла в избата нещо, което би могло да й послужи да се защити. Кракът й се натъкна на един от столовете, тя го грабна и се върна в пясъчния кръг. Бе направила грешка! Пясъкът беше много мек и дълбок, и краката й веднага потънаха до глезените, така че не можеше да отстъпи. Фигурата бавно тръгна напред, като внимателно премерваше всяка своя стъпка. Клавдия се хвърли напред, опита да се измъкне от пясъка, запокити стола по нападателя си и почти го улучи. Сетне се върна край пясъчния кръг и започна да крещи, и да вика за помощ, като хвърляше един след друг останалите столове в опитите си да спре тази кошмарна, мълчалива, заплашителна фигура.

Накрая в отчаянието си Клавдия хвърли към него фенера Той се разби в краката на нападателя, от вътрешността му избухна пламък и по някаква щастлива случайност обхвана края на наметката му. Почти изпаднала в истерия от страх, Клавдия започна да мънка някаква молитва, докато пламъкът обхващаше сухата наметка, и противникът й бързо отстъпи, опитвайки се да освободи от наметката отвори вратата на избата и побягна Клавдия веднага се втурна през полуотворената врата но не откри никакъв знак, нищо, освен падналата на стълбите наметка. Тя я вдигна. Наметката беше износена, зацапана и вонеше. Пламъците угаснаха и само някои замиращи искри осветяваха овъглените й краища. Клавдия ги стъпка, върна се в избата и внимателно пристъпи сред падналите столове. Фенерът се беше разбил, пламъкът бе загаснал. Клавдия прокле глупостта си. Първо, не трябваше да идва тук; навярно беше още по-глупаво, че се върна. Втурна се към вратата, затръшна я и побягна нагоре по стълбите.

Малкият коридор беше пуст, от нападателят й нямаше и следа. Клавдия влезе в градината с перистила, приседна за малко на една пейка, като жадно вдишваше свежия нощен въздух. Загледа се в стража, застанал малко по-надалеч в сянката и се запита дали той е видял нещо. Сви рамене. Ако беше видял, щеше да дойде.

Клавдия изми ръцете си в басейна и се върна в стаята си. Вътре всичко беше спретнато подредено и непокътнато, един роб беше запалил лампата на масата срещу леглото. Чувстваше се твърде изморена да се мие и преоблича и вече се готвеше да духне лампата, когато забеляза малкия пурпурен бокал, грубо нарисуван на стената над фенера. Отстъпи. Не бе изгасила лампата но скочи в леглото и се вторачи в рисунката. Освободи съзнанието си от всичко, случило се днес, от лица, сцени и думи, и продължи да се взира напрегнато в грубата рисунка, сякаш се бореше с враг, който не искаше да се махне. Известно време остана така, но клепачите й започнаха да натежават и тя заспа дълбоко.

 

Слънчевата светлина и шумовете на вилата, нахлуващи през прозореца над тясното легло, чийто капак не беше спуснат през нощта, я събудиха рано сутринта. Клавдия се нагласи в постелята и се отпусна с ръка под бузата, като си припомняше ужасите от отминалата нощ и продължаваше да размишлява върху плашещото изображение над шкафа със светилника. Не след дълго стана от леглото, разгледа го по-внимателно и проследи очертанията му с пръст. Боята беше засъхнала, пурпурна боя, с която жените боядисваха ноктите си, но когато я натисна, се появи пукнатина. Клавдия изпита изкушението да я изчегърта, но промени решението си. „Не“, прошепна тя, „стой си там да ми напомняш и да ме подкарваш като с остен. Ще разбера кой си и ще се справя с теб.“

Седна на края на леглото и продължи да размишлява как тайнственият художник, който и да е той, е искал да й се подиграе и да я изплаши. Спомни си отвратителната фигура в подземието, маскирана, въоръжена и бавно пристъпваща към нея. „Това е“, прошепна тя, „ти си се опитвал не да ме убиеш, а да ме изплашиш!“ Пак огледа рисунката на пурпурния бокал. „И сега се опитваш да направиш същото.“ Сблъсъкът в избата плашеше, но навярно не беше смъртна заплаха. Беше наблюдавала как тренират и се бият гладиатори; истинските убийци пристъпваха бързо като пантери, или поразяваха отдалеч със стрела, с камък от прашката, с дротик или хвърлен нож. Снощното представление трябваше да уплаши мишлето на Елена, да го отстрани, да го накара да припка, за да се озове на безопасно място.

Клавдия се изправи. Какво пък, те ще видят. И все пак, въпреки, че събра цялата си смелост, усети как стомахът й се свива от страх. „Този път беше, за да ме изплашат“, прошепна тя, „но следващият…“

Извади кърпа от торбите, закачени на куката на вратата, после излезе и бързо пое към отходните места, построени край кухните, за да може с водата от тях да се поддържат чисти. Седна на една мраморна пейка и започна да разглежда подовата мозайка, прекрасна сцена, изобразяваща сребърни делфини, които скачаха сред златно море. Влезе Тимотей. Той се чувстваше зле поради пиенето и клекна отсреща, горестно вторачен пред себе си.

— Стомахът ми, разбираш ли… — изстена той. — Пих много вино и ядох много от тежката храна на пиршеството.

Клавдия се опита да го заговори, но домоуправителят поклати глава и неясно прошепна нещо за гнева на императрицата. Клавдия заключи, че е пострадал от хапливия й език.

След като се изми и излезе от баните, тя се върна в стаичката си, завърши тоалета си и реши да хапне. Трябваше да прекоси една малка градинка, по-скоро морава, обградена със саксии по края и засенчвана от листата на лаврите. Облечена в ослепително бяла ленена туника и наметната с пурпурна мантия, императрица Елена стоеше на обковано със злато кресло, жестикулираше с едната ръка и стискаше тояга в другата. На тревата пред нея коленичеха Бур и целия отряд германски наемници със сведени глави, те криеха лица в ръцете си и хълцаха като деца, докато Елена ги хокаше.

— Вие сте най-обикновени германски отрепки! — крещеше тя. — Измъкнах ви от тъмните ви гори, доведох ви тук и се отнасях с вас като със собствени деца! Приближих ви до сърцето си и ви обсипах с любов и уважение! — Замълча, за да могат по-добре да осъзнаят думите й. Трябва да беше съзряла Клавдия, застинала зад едно дърво, но не се обърна, нито показа по някакъв начин, че знае за присъствието й. — Не ви ли осигурих вкусна храна, удобни жилища, закрилата и покровителството си? Не понасях ли грубостта и пиянските ви песни? — Слезе от креслото, тръгна сред воините и един след друг ги потупваше по раменете с тоягата, понякога спираше, за да разроши косите им или леко да ги плесне по страната.

Острата й реч оказа своето въздействие. От Бур би излязъл добър актьор, помисли Клавдия. Той вдигна ръце нагоре с жест, на който можеше да завиди всеки гръцки драматург, и започна да дърпа златните гривни от китките и дебелата сребърна верижка около врата си. После ги сграбчи в ръка, изправи се, тръгна към Елена със стичащи се по лицето му сълзи и ги хвърли в нозете на императрицата.

— Всички вие бяхте лоши момчета — продължаваше Елена, потупвайки с тоягата си Бур в гърба, — и все пак, не ви ли хвалех? Нима синът ми не ви се усмихваше и не отвори щедрата си ръка за вас? А какво правите вие? За моята преливаща доброта вие ми се отплащате, като се напивате като скотове и гоните всяко попаднало ви момиче! — Германците вече забиха носове в тревата. Елена бързо се извърна, усмихна се и смигна на Клавдия, преди да поднови обвиненията си. — Трябваше да бъдете по-бдителни! — заяви тя. — Дионисий нямаше да умре, а „Печалният дом“ нямаше да изгори, но сърцето най-много ме боли от изчезването на свещения меч! Поверих ви да се грижите за него! — Воят на телохранителят й стана още по-силен. Елена се върна и седна на креслото, а Бур се опита да тръгне след нея, но тя му изкрещя да стои с наведена глава. — И въпреки това, неблагодарна измет — продължи тя, — реших да ви простя. — Бур приклекна на пети и унесено се усмихна пред тази жена, пред която се прекланяше и която обожаваше. Елена се облегна на тоягата. — Прощавам ви заради голямата си доброта!

Клавдия не можеше повече да се сдържа. Тя побягна от градината и се върна в двореца, където внезапно спря и се обърна назад. Императрицата беше актриса, която с желязна хватка държеше юздите на тези грубияни. Германците обожаваха земята, по която тя стъпваше, най-голяма чест за тях беше да пролеят кръвта си за нея. Елена го знаеше, защо сега ги гълчеше?

Клавдия седна на мраморната пейка под един прозореца и се загледа в стенописа, на който Бакхус се катереше по една тераса с лози, за да открадне от ароматните гроздове. Нямаха ли друга цел упреците на Елена към германците? Те бяха верни, родени за войни и отгледани като воини, но наред с това бяха пияници, развратници и отгоре на всичко страхотни крадци. Те ли бяха откраднали меча? Наемниците изпитваха благоговеен страх от всичко, свързано с религията и Бур дори отказваше да влезе в светото място, но все пак грубостта и недодялаността му не можеха да заблудят Клавдия. Бур беше интелигентен и ловък. Дали това не беше инсценировка, опит за заблуда? Клавдия си спомни подземието, двамата стражи отвън, Бур с ключа. Домоуправителят Тимотей беше изпаднал в паника. Дали вратата бе заключена с два ключа или само с един? Дали Тимотей не е мислел, че е заключил вратата със своя, а германците по някакъв начин са му отвлекли вниманието? Ако беше така, Бур лесно е можел сам да отключи вратата, да вземе меча, да излезе от подземието и пак да заключи вратата. Тимотей би слязъл долу… Клавдия спря. Какво щеше да стане тогава? Дали Бур е бил подменил ключовете или е направил нещо с ключалката и затова Тимотей е помислил, че отключва със своя ключ, а вратата всъщност вече е била отворена?

Забравила преживените ужаси от миналата нощ, Клавдия взе един фенер, върна се в подземието и бързо изтича надолу по стълбите. Съзнателно не мислеше за станалото, наведе се и огледа двете ключалки, едната над дръжката, другата под нея. Приближи лампата и разгледа обкова на вратата и ключалката, но не можа да открие никакви драскотини, нито знак, че някой се е опитвал да я насили. Раздразнена, тя се изправи. Ако теорията й беше вярна, Бур навярно бе подлъгал Тимотей да мисли, че е отключил вратата, а всъщност не го е направил.

Клавдия въздъхна, отвори вратата и влезе в подземието. „Да кажем“, високо произнесе тя, сякаш се намираше в училищна стая, „че крадецът влиза.“ Отиде до ръба на кръга и протегна ръка, за да докосне веригата, но не можа да стигне до нея. Покатери се на един стол, но и това беше безполезно. Спомни си дългият меч, който Бур носеше. „Може и да го е използвал“, прошепна развълнувано тя. Бур може да е привлякъл веригата към себе си с оръжието и да е свалил свещения меч от куката. Клавдия слезе от стола и погледна към вратата. Оставаха четири въпроса. Първо, Бур е имал нужда от помощта на двамата стражи отвън. Второ, оставаше проблемът с ключовете. Трето, какво щеше да прави Бур с меча, след като го откраднеше? И накрая, което бе най-важно, Бур трябва да е знаел, че ще се изправи срещу яростния гняв на императрицата.

Клавдия седна и обмисли положението. Елена щеше да се ядоса, но тя все още нямаше доказателства. Императрицата имаше право. Понякога Бур се държеше като лош ученик и приемаше бичуването на острия й език като част от военната си служба. Затова ли тази сутрин Елена ги бе събрала всички, за да ги притисне с упреците си? Дали подозираше наемниците и се надяваше да ги изплаши, за да върнат свещения меч?

Клавдия наклони глава при звука от стъпки вън. Върна се обратно и видя как Тимотей слиза надолу бавно и внимателно като стар човек. Изглеждаше все така изплашен и неспокоен.

— Винаги идвам тук! — подсмръкна той. — Все си мисля, че може би ще се върна и видя меча на мястото му. — Седна на долното стъпало, а Клавдия седна до него. — Няма го, нали? — горестно попита той.

— Не, няма го — Клавдия стисна ръката му. Харесваше този червендалест служител, който сега сякаш всеки момент щеше избухне в сълзи. — Кажи ми — бързо продължи тя, — сигурен ли си, че не е имало някаква измама? Искам да кажа, когато заключи вратата, сигурен ли си, че наистина я заключи?

— Знам какво си мислиш — Тимотей я погледна с крайчеца на окото си. — Но аз и за пукнат грош нямам вяра на тези германци. Не, бях извънредно внимателен, винаги правехме едно и също — аз заключвах вратата, после я пробвах. Едва тогава Бур превърташе и своя ключ.

— Аха! — Клавдия разбра, че теорията й не струва. — Възможно ли е да се направят копия на ключовете?

— Носех моя на верижка на врата си — заяви Тимотей — както и Бур, ако трябва да сме честни. Но аз мога да говоря само за себе си, когато казвам, че където и да съм отивал, ключът е бил при мен. Никога не се разделях с него.

Клавдия му благодари и отиде в стаичката си, където се преоблече в тъмнозелена туника, обточена със сребро, с роба в същия цвят и кожен колан на кръста. На колана висеше ножница за острия нож, който възнамеряваше да носи навсякъде със себе си, докато беше във вила „Пулхра“. Нахлузи високи сандали и извади от кутията със скъпоценности малък пръстен, едно от малкото неща, останали й от нейната майка. Докосна изображението на пурпурния бокал, сякаш да си напомни нещо и бързо тръгна към трапезарията на прислужниците, пристроена към императорските кухни.

Трябваше да упорства, за да получи храна от един готвач с тежък поглед — малко хляб, сирене, разредено пиво и поизсъхнало грозде. Константин обичаше да яде и суетнята в кухните беше голяма, защото готвачи, слуги и прислужнички приготвяха нова трапеза за императора и двора му. Клавдия приседна в единия край на дългата обща маса и припряно започна да се храни. Другите слуги я избягваха. Знаеше причината. Мислеха я за шпионка, но това не я обиждаше, защото беше истина. Бе сигурна, разбира се, че императорът, да не говорим за хора като Руфин и Крис, също си имаха агенти, които слухтяха за клюките и събираха сведения, които предаваха на господарите си.

След като приключи с храненето си, тя тръгна из разкошния атрий с мраморни стени, изтънчени фрески и привличащи окото мозайки. Спря пред вграденото в стената светилище, където отдаваха почит на ларите и пенатите — домашните богове. Клавдия внимателно огледа нишата и статуите в нея. Пред тях беше поставен бронзов триножник, а върху него съд, от който се виеше бял, уханен тамянов дим. Тя гледаше как облачето се разтваря във въздуха и изчезва. Дали отива някъде, или просто вече го няма, се запита тя? Дали това става и с молитвите? Чува ли ги някой? Или те са само облаци благоухания, само дух без материя? Затвори очи и се помоли, сама не знаеше кому, но изрази обичта си към Феликс, своя мъртъв брат, към родителите си, към Полибий, Муран, Попея и всички, свързани с живота й.

— Готова ли си?

Клавдия отвори очи и се обърна, толкова бързо, че почувства как й се завива свят. Мислеше, че е сама, но зад нея стояха Тимотей, Бур и Гай.

— Ще идеш ли? — усмихна се Гай, чисто избръснатото му лице лъщеше от маслото, с което бе намазано. Носеше проста бяла туника, на едното си рамо бе преметнал небрежно оръжейния колан, а на другото тога, готов да се преоблече по-официално, ако императорът се появи.

— Диспутът — обясни Тимотей. — Ще се състои в градината с перистила.

Клавдия се засмя. Всъщност бе забравила. Сега се сети как домоуправителят миналата вечер й разказваше оживено колко силно императрицата желаела философите да се срещнат и откровено да обсъдят проблемите помежду си.

— Говорехме за свещения меч! — усмихна се Гай и смушка Бур. Германецът изглеждаше по-спокоен. Леденосините му очи, които вече не бяха изпълнени със сълзи, внимателно изучаваха Клавдия.

— Защо говорихте за него? — поинтересува се тя. — Да не би да имате някаква теория за изчезването му?

— Бих помолил боговете да имахме! — отвърна Гай. — Но императрицата иска от нас да мислим, да обсъждаме и да си припомняме.

Гай Тулий говореше като ученик, който рецитира стих, въпреки, че гласът му бе изпълнен с ирония, а очите му се смееха.

— Да, да, и ще го правим — той направи гримаса, — докато не се отегчим до смърт.

Клавдия тръгна с тях и другите, които се трупаха в градината с перистила. Пред фонтана имаше подредени кресла, покрити с пурпурна тъкан, а край тях се суетяха роби, които разпъваха сенници да предпазят августейшите глави от лятното слънце. Писари в бели роби, с изцапани от мастило пръсти, се въртяха пред троновете, наместваха възглавници и подготвяха таблички за писане. От другата страна на дългия блестящ басейн бяха подредени столове за ораторите върху голям подиум, обърнат към императорското присъствие. Всички останали можеха сами да си намерят място в градината или сред колонадите. Между цветните лехи се разминаваха прислужници, които носеха слънчобрани, или с високи кресливи гласове викаха робите да донесат още освежителни напитки.

Клавдия се върна в атрия. Щеше да мине време, докато всички се съберат, а Константин беше всеизвестен със своите закъснения, особено след официална гощавка. Докато бродеше из един коридор, тя почувства, че някой я докосва по лакътя, и се обърна рязко. На прага на една стая стоеше Силвестър и й махна с ръка да влезе. Тя бързо се огледа наоколо и го последва в мебелираната стая. На стената отдясно бяха изобразени две млади момичета, които гледаха през прозорец, а на другите две — сцени от етруската история. Прозорецът беше висок и доста тесен. Силвестър я отведе към един диван в ъгъла, настани се там и й направи знак с ръка да седне до него.

— Знаеш ли какво е това? — запита я той и обгърна с жест помещението.

— Празна стая! — засмя се Клавдия.

— Не, глуха стая! — върху сбръчканото лице на Силвестър се появи усмивка. — Императрицата твърди, че това е една от малкото стаи, в които няма тайни отвори за подслушване.

— В такъв случай би трябвало да има поне десетина! — отвърна Клавдия.

Силвестър се усмихна и я потупа по рамото.

— Ще отидеш ли на диспута?

— Ще остана, докато не заспя.

— О, мисля, че няма да заспиш! — прошепна Силвестър. — Тази сутрин ще бъде забавно, ще има интересно изявление.

— Относно теологията?

— Не — Силвестър разпери пръсти, сякаш искаше да разгледа ноктите си. — Не за теология, а за измяна, предателство и убийство.