Питър Строб
Гърло (6)

2

Джойс Брофи ни отвори грамадната входна врата. Беше облечена в тъмносиня рокля, която изглеждаше като коктейлно облекло за бременни жени, и косата й беше добре пригладена.

— Божке, чудехме се защо толкова се бавите!

Тя ни отправи нелепо тържествуваща усмивка и ни покани да влезем с кратки движения, като че ли премиташе.

Джон говореше с дребен прегърбен мъж на около седемдесет години, чието посивяло лице беше белязано с дълбоки, изнурени бръчки и бръчици.

— Не, не, господине, трябва да се запознаете с баща ми — каза Джойс. — Да свършим с формалностите, преди да влезем в залата за излагане, нали знаете, всяко нещо с времето си и други подобни неща.

Приведеният мъж в широкия сив костюм ми се ухили свирепо и ми протегна ръката си. Когато я сграбчих, той силно ме стисна и аз също го стиснах.

— Да, господине — каза той. — Какъв ден за всички нас.

— Татко — каза Джойс Брофи, — току-що се запозна с професор Рансъм и професор Брукнър, а това е приятелят на професор Рансъм, ъ-ъ…

— Тим Андърхил — каза Джон.

— Професор Андърхил — каза Джойс. — А това тук е госпожа Рансъм, майката на професор Рансъм. Това е татко, Уилям Трот.

— Наричайте ме просто Бил — дребният човечец разтегли още повече и без друго зверската си усмивка и сграбчи дясната ръка на Марджъри със своята лява, така че да може да смачка едновременно ръцете и на двама ни. — Добър некролог беше, нали? Ние много се старахме за тоя и мисля, че си струваше.

Никой от нас не беше погледнал сутрешния вестник.

— О, да — каза Марджъри.

— Просто искахме да изразим нашата скръб. Отсега нататък главното е да се отпуснете и да се насладите и помнете, че ние постоянно сме наблизо, за да ви помагаме — той пусна ръцете ни.

Марджъри разтърка длани.

Наричайте-Ме-Просто-Бил отпрати усмивка, която трябваше да е изпълнена със съчувствие, и се отдалечи заднишком.

— Моето момиченце ще ви заведе в Параклиса на покоя. Ние ще въведем гостите ви по време на службата.

Докато казваше това, той се беше отдалечил на около шест стъпки назад и при последната си дума се завъртя рязко и хукна с изненадваща скорост по един дълъг тъмен коридор.

Наричайте-Ме-Просто-Джойс го съзерцаваше с обич около две секунди.

— Отива да включи първата част от музикалната програма, това ще е фонът за личните ви размишления значи. Столовете са подредени и когато гостите ви се появят значи, бихме искали вие да се придвижите от лявата страна на предния ред, това е мястото на най-близките родственици — тя примигна към мене, — и приятели.

С дясната си ръка тя притисна могилата на корема си, а с лявата посочи към коридора. Джон тръгна до нея и те заедно поеха по коридора. От далечни колонки се процеждаше музика на орган. Алън се понесе по коридора като сомнамбул. Ралф закрачи до него.

— Значи раждаш се отново и отново. А каква е отплатата?

Не можах да чуя промърморения от Алън отговор, но въпросът го върна в настоящето, той вдигна глава и тръгна по-решително.

— Не знаех, че сте един от професорите-приятели на Джон — каза Марджъри.

— Съвсем неотдавна ме повишиха — казах.

— Ралф и аз така се гордеем с вас — тя ме потупа по ръката, докато следвахме другите в балната зала, изпълнена с мека светлина и ромоленето на почти застинала органна музика. Редици от сгъваеми столове бяха поставени от двете страни на централна пътека, която отвеждаше към подиум, обграден с венци и вази с цветя. На издигнатата платформа зад подиума, върху дълга маса, драпирана в черно, лежеше дълбоко полиран бронзов ковчег. Най-горната четвърт от ковчега беше повдигната и облегната назад като капак на пиано, откривайки пухкава, пискюлеста бяла тапицерия. Профилът на Ейприл Рансъм, под ъгъла, който й придаваше твърда бяла сатенена възглавничка, сочеше отвъд отворения капак към пъпчивата акустична облицовка на тавана.

— Текстовете са ето там — Наричайте-Ме-Просто-Джойс махна с ръка към силно полирана правоъгълна махагонова масичка, подпряна на стената. Стегнати купчинки от сгъната жълта хартия бяха поставени до кана с вода и до затъкнати една в друга пластмасови чаши. В края на масата имаше голям термос за кафе.

Всички освен Алън Брукнър извърнаха поглед от профила на Ейприл Рансъм и погледнаха към жълтите брошури.

— Винаги сме смятали, че „Макар и да вървя“ е добър избор.

Алън се взираше в дъщеря си, застинал на около метър и половина от вратата.

Джойс каза:

— Изглежда прекрасно, дори отдалече се вижда.

Тя задърпа Алън със себе си. След един миг на объркване той влезе в крачка.

Джон ги последва, родителите му тръгнаха след него. Джойс Брофи заведе Алън до горната част на ковчега. Джон застана до него. Родителите му и аз се наредихме по-надолу.

Отблизо ковчегът на Ейприл изглеждаше огромен като лодка. Тя се виждаше до кръста, където бяха поставили една върху друга ръцете й. Джойс Брофи се наведе и изглади една гънка в бялото сако. Когато се изправи, Алън се наведе и целуна челото на дъщеря си.

— Ще бъда в офиса си надолу по коридора, ако вие, хора, имате нужда от нещо — Джойс отстъпи назад, завъртя се и заора надолу по пътеката. Беше обута в големи мръсни маратонки.

Наричайте-Ме-Просто-Джойс беше поставила твърде много или твърде ярко червило върху устните на Ейприл, а по скулите й — изкуствена руменина. Трептящата руса коса беше подредена така, че да прикрие нещо, извършено при аутопсията. Смъртта беше заличила бръчиците около устата на Ейприл. Изглеждаше като необитаема къща.

— Нали е много красива, Джон? — попита Марджъри.

— Ъ-хъ — каза Джон.

Алън докосна напудрената буза на Ейприл.

— Бедното ми момиче — каза той.

— Това е толкова дяволски… ужасно — каза Ралф.

Алън се отдалечи към първия ред столове. Рансъмови заеха две места от лявата страна на пътеката на първия ред. Ралф скръсти ръце на гърдите с жест, който синът му беше възприел от него.

Джон седна през едно място от майка си и през две места от мене. Алън седеше от другата страна на пътеката, загледан в една жълта брошура.

Известно време слушахме неподвижната органна музика.

Спомних си описанията на погребението на сестра ми. Опечалените били запълнили половината от „Хоули Сепълкър“. Според майка ми, тя изглеждала „умиротворена“ и „красива“. Моята трептяща от живот сестра, понякога трептящо нещастна, тази руса вихрушка, това постоянно тряскане на врати, тази рушителка на скуката, така изпразнена, че да стане умиротворена? В такъв случай, тя беше оставила всичко на мене, беше го предала в мои ръце.

Имах желание да накъсам миналото на парчета, да го разчленя върху кървава маса.

Изправих се и отидох в дъното на помещението. Извадих брошурата от джоба на сакото си и прочетох думите на корицата.

Да, макар и да вървя през Долината на Сянката на смъртта, не се боя от злото.

Седнах на последния ред.

Ралф Рансъм прошепна на жена си нещо, изправи се, потупа сина си по рамото и започна да се шляе в лявата част на параклиса. Когато се приближи достатъчно, за да мога да го чуя, той каза шепнешком „Ей“, като че ли чак сега беше забелязал, че съм се преместил на последния ред. Той посочи с палец навътре към залата.

— Мислите ли, че в това нещо има кафе?

Но това не беше въпросът, който искаше да зададе.

Отидохме до масата. Кафето беше почти абсолютно безвкусно. За няколко секунди двамата застанахме в дъното на залата, наблюдавайки как другите гледат или не гледат към Ейприл Рансъм в нейната огромна бронзова лодка.

— Разбрах, че познавате сина ми от Виетнам.

— Срещнах го там на два пъти.

Сега вече можеше да ме попита.

Той погледна към мене над ръба на чашата си, преглътна и се смръщи от прекалено горещото кафе.

— Да не би случайно и вие да сте от Милхейвън, професор Андърхил?

— Моля ви — казах аз, — наричайте ме просто Тим.

Усмихнах му се и той се усмихна в отговор.

— Да не би да си милхейвънско момче, Тим?

— Израснал съм през една пресечка от „Сейнт Олуин“.

— Ти си момчето на Ал Андърхил — каза той. — Господи, знаех си, че ми напомняш някого, и докато бяхме в колата най-после се сетих — Ал Андърхил. Приличаш на него.

— Предполагам, че приличам малко.

Той ме изгледа, сякаш премерваше разстоянието между баща ми и мене и поклати глава.

— Ал Андърхил. Не се бях сещал за него от четиридесет години. Знаеш, предполагам, че той работеше при мене някога, във времето, когато бях собственик на „Сейнт Олуин“.

— Откакто Джон ми каза, че хотелът е бил ваш, знам.

— Много ни беше неприятно да го освободим от работа. Знаех, че има семейство. Знаех какво трябваше да преживее. Ако не се беше впиянчил, всичко щеше да се оправи.

— Не можеше да се пребори — казах. Ралф Рансъм проявяваше добросърдечие — нямаше да спомене кражбите, които бяха довели до уволнението на баща ми. Навярно той не би крал толкова, ако беше успявал да остане трезвен.

— Сестра ти, нали така? Искам да кажа, че това го подтикна най-напред.

Кимнах.

— Ужасно нещо. Спомням си го, като че ли беше вчера.

— И аз — казах.

Миг по-късно той попита:

— Как е сега Ал?

Казах му, че баща ми е умрял преди четири години.

— Жалко. Харесвах Ал — ако не се бе случило това със сестра ти, всичко щеше да му е наред.

— Всичко щеше да е различно тогава — борех се с раздразнението, което се надигаше в мене: когато баща ми бе имал проблеми, този човек го беше уволнил. Нямах нужда от безсмислените му уверения.

— Дали това, че баща ти работеше за мене, е било нещо, което ви е свързвало с Джон?

Раздразнението ми спрямо този посребрен, играещ голф Нарцис, прерасна в гняв.

— Свързваха ни други неща.

— О, разбирам. Така е.

Очаквах Ралф да се върне на мястото си, но той все още имаше да ми казва нещо. Когато го чух, гневът ми се смали като върха на топлийка.

— Странни дни бяха. Ужасни дни. Сигурно си прекалено млад да помниш, но тогава в града имаше един полицай, който уби четири-пет души и написа думите СИНЯ РОЗА близо до труповете. Една от жертвите дори живееше в хотела ми. Това разтърси всички ни, вярвай ми. А и почти съсипа бизнеса. Тоя луд, тоя Драгонет, мисля, че той просто е подражавал на оня другия.

Оставих чашата си.

— Знаеш ли, Ралф, много се интересувам от всичко, което се е случило тогава.

— Ами беше като с тая история сега. Целият град се побърка.

— Може ли да излезем за малко в коридора?

— Да, разбира се, щом искаш.

Той повдигна вежди критично — това го нямаше в наръчника му по добро поведение — и излезе почти на пръсти.

3

Затворих вратата след себе си. На два-три метра разстояние Ралф Рансъм се беше облегнал на грапаво-червения тапет, с ръце в задните джобове. Критичният израз още стоеше на лицето му. Не можеше да разбере мотивите ми и това го правеше несигурен. Несигурността се преобразуваше в ответна агресия. Той отлепи рамене от стената и се обърна с лице към мене.

— Мислих, че ще е по-добре да говорим за това тук отвън — казах. — Преди няколко години направих някои проучвания, които показваха, че инспектор Дамрош няма нищо общо с убийствата.

— Проучвания? — раменете му увиснаха в мига, в който той се успокои. — О, разбирам. Ти си по историята, как му викаха. Историк.

— Пиша книги — казах, опитвайки се да спася истината, доколкото е възможно.

— Както се казва, публикувай или умри.

Усмихнах се — в моя случай това не беше просто лозунг.

— Не знам дали аз ще мога да ти кажа нещо.

— Нямаше ли някой, когото ти подозираш, някой, който ти се виждаше да е възможен убиец?

Той сви рамене.

— Винаги съм смятал, че е бил гост на хотела, някой, който идва от време на време. Такива бяха повечето ни клиенти, търговски пътници, които се появяваха за два дни, тръгваха си, после идваха пак за още няколко дни.

— Заради проститутката ли?

— Е, да. Две-три момичета се промъкваха в стаите. Опитваш се, но не можеш да се опазиш от това. Тази Фанси беше една от тях. Мислех си, че някой я е хванал да краде от него или че просто са се сбили там отзад. Мислех си също, че той би могъл да се страхува да не би пианистът да го е видял — стаята на пианиста гледаше към гърба на хотела.

— Значи в „Сейнт Олуин“ отсядаха музиканти?

— Да, да, идваха някои джазмени. Нали разбираш, не бяхме далеч от центъра, цените ни бяха добри, имахме денонощно обслужване по стаите. Музикантите бяха добри клиенти. Честно казано, мисля, че харесваха „Сейнт Олуин“ заради Гленрой Брейкстоун.

— Той в хотела ли живееше?

— Да, разбира се. Гленрой беше в хотела, когато го купих и все още беше в него, когато го продадох. Сигурно още е там! Той беше един от малцината, които не се изнесоха, когато започнаха бедите. Причината, поради която този пианист живееше в хотела, е, че Гленрой лично му го беше препоръчал. Никога не сме имали проблеми с Гленрой.

— Кой създаваше проблеми?

— Ами понякога хора, които са имали лош ден съсипваха мебелите нощем — всичко може да се случи в един хотел, повярвай ми. Тези, които издивяваха, не бяха допускани отново. Дневният управител се грижеше за това. Човекът държеше нещата във форма, доколкото можеше. Надменно копеле, не търпеше никакви глупости. Религиозен, струва ми се. Надежден.

— Помниш ли името му?

Той се изсмя.

— Има си хас. Боб Бандолайър. Човек не би искал да има такъв до себе си на игрището за голф, но беше страхотен управител.

— Може би ще мога да говоря с него.

— Може би. Боб остана, след като аз продадох хотела — беше като оженен за „Сейнт Олуин“. И още един ти препоръчвам — Гленрой Брейкстоун. Нищо не му обягваше, можеш да бъдеш сигурен. Той познаваше горе-долу всички, които работеха в хотела.

— Бяха ли приятели с Боб Бандолайър?

— Боб Бандолайър нямаше приятели — каза Ралф и пак се изсмя. — А и Боб никога не би се сближил с, нали разбираш, с черен.

— А би ли разговарял с мене?

— Кой знае — той погледна първо часовника си, после вратата към параклиса. — Ако откриеш нещо, нали ще ми кажеш? За мен ще е интересно.

Върнахме се в огромната зала. Джон, който стоеше до масата, вдигна поглед към нас. Ралф попита:

— Кой ще запълни всички тези столове?

Джон мрачно изгледа празните столове.

— Хора от „Барнет“, клиенти, предполагам. И репортерите ще се появят — той се намръщи към пластмасовата чаша. — Навъртат се наоколо като мухи-месарки.

За миг настъпи тишина. Марджъри Рансъм и Алън Брукнър поотделно се приближиха към централната пътека. Марджъри каза няколко думи на Алън. Той кимна неуверено, като че ли не я беше чул.

Налях им кафе. За миг всички безмълвно наблюдавахме ковчега.

— Хубави цветя — каза Ралф.

— И аз тъкмо това казвах — добави Марджъри. — Нали, Алън?

— Да, да — каза Алън. — О, Джон, забравих да те попитам какво стана в полицията. Дълго ли те разпитваха?

Джон притвори очи. Марджъри се извъртя рязко към Алън, плисвайки кафе по дясната си ръка. Тя премести чашата и размаха ръка във въздуха, опитвайки се да я изсуши. Ралф й даде кърпичка, но погледът му се местеше от Джон към Алън и обратно към Джон.

— Разпитвали са те?

— Не, татко. Не беше разпит.

— Добре де, защо полицията ще иска да разговаря с тебе? Нали вече са го хванали?

— Изглежда Драгонет е направил фалшиви самопризнания.

— Какво? — каза Марджъри. — Всички знаят, че той го е направил.

— Нещата не си пасват. Не е имал достатъчно време да отиде в болницата за застъпването на новата смяна, да отиде до железарския магазин и да купи каквото му е трябвало и после да се върне вкъщи, когато се е върнал. Продавачът, който му е продал триона, казва, че е провел дълъг разговор с него. Драгонет не би могъл да стигне до Източния край и да се върне. Просто е искал да си припише още една точка.

— Е, тоя човек трябва да е луд — каза Марджъри.

За пръв път тоя ден Алън се усмихна.

— Джони, аз все още не разбирам защо полицията е искала да те разпитва — каза баща му.

— Нали знаеш какви са. Искат отново и отново да обхождат същите места. Искат да си спомня всички, които съм видял на път за болницата, всичко, които съм видял на излизане, всичко, което би могло да им помогне.

— Нали не се опитват да…

— Разбира се, че не. Излязох от болницата и се върнах право вкъщи. Тим чу, че се връщам около осем и пет — Джон ме погледна. — Сигурно ще искат да потвърдиш това.

Казах, че ще се радвам да помогна.

— Ще дойдат ли на погребението? — попита Ралф.

— Да — каза Джон. — Нашата бдителна полиция ще бъде на поста си.

— Ти не каза и думица за това. Нищо нямаше да разберем, ако Алън не беше споменал.

— Това, което има значение, е, че Ейприл я няма — каза Джон. — За това трябва да мислим.

— А не за това кой я е убил? — избухна Алън, превръщайки всяка дума в снаряд.

— Алън, не ми викай — каза Джон.

— Човекът, който е направил това на дъщеря ми, е боклук! — благодарение на някаква естествена свръхспособност, обикновеният глас на Алън беше два пъти по-силен, отколкото на средния човек, а когато го отпуснеше, той звучеше като състезателна кола на открит прав път. Дори сега, когато почти натрошаваше прозорците, той всъщност не се опитваше да крещи. — Той не заслужава да живее.

Джон, почервенял, се отдалечи.

Наричай-Ме-Просто-Джойс надникна.

— Наред ли е всичко? Божичко, тук е достатъчно шумно, за да се събудят, нали знаете кои.

Алън се прокашля.

— Да, доста съм шумен, когато съм развълнуван.

— Другите ще дойдат след около петнадесет минути — Джой ни се усмихна със съвършена неискреност и се отдалечи заднешком. Баща й навярно се навърташе в коридора. С ясно доловим глас, Джойс каза зад вратата:

— Тия хора не са ли чували за валиум?

Дори Алън се засмя, едвам-едвам.

Той се извърна да види Джон, който се приближаваше отново към нас, с ръце в джобовете като баща си, с очи, вперени в бледия мокет.

— Джон, ще дойде ли Грант Хофман?

Спомних си, че Алън беше попитал за Хофман, когато беше облечен в мръсните гащи и по кутиите от пица в мивката дращеха хлебарки.

— Нямам идея — каза Джон.

— Един от най-добрите ни аспиранти — каза Алън на Марджъри. — Започна при мене, но преди две години го прехвърлихме на Джон. После изчезна — което е странно, понеже Грант е наистина блестящ.

— Е, чак толкова — каза Джон.

— Грант обикновено се срещаше с мене след срещите си с Джон, но последният път не се появи.

— Не се появи и за срещата с мене на шести — каза Джон. — Загубих един час, да не говорим за времето, което пропилях да се моткам напред и назад с автобуса.

— У вас ли се срещахте? — попитах Алън.

— Безусловно — каза Алън. — Около веднъж седмично. Понякога ми разказваше за работата по дисертацията си, такива неща.

— Значи, обади се на момчето — каза Ралф на сина си.

— Бях зает — каза Джон. — А и Хофман няма телефон. Има стая някъде в центъра и човек трябва да го търси чрез хазяйката му. Не че някога съм го правил — той ме погледна. — Хофман е бил гимназиален учител в някакво градче надолу в щата. Беше спестил малко пари и дойде да прави аспирантура при Алън. Беше поне трийсетгодишен.

— Нима аспирантите изчезват по тоя начин?

— Отвреме-навреме се измъкват.

— Хора като Грант Хофман не се измъкват — възрази Алън.

— Не мога да си хабя времето в грижи за Грант Хофман. Сигурно има хора, които биха забелязали, ако го блъсне автобус или ако реши да си смени името и да замине за Лас Вегас.

Вратата се отвори. Наричайте-Ме-Просто-Джойс въведе в параклиса неколцина мъже в традиционни сиви и сини костюми. След миг след тях станаха различими и няколко жени, също в тъмни костюми, но по-млади от мъжете. Новопристигналите се приближиха към Джон, който ги заведе при родителите си.

Седнах на стол край пътеката. Ралф и един от по-възрастните брокери, мъж, чиято коса беше прошарена почти колкото неговата, се дръпнаха в едната страна на голямата зала и тихо заговориха.

Вратата отново се отвори. Завъртях се на мястото и видях да влизат Пол Фонтейн и Майкъл Хоуган. Фонтейн носеше овехтяла чанта, малко по-голяма от куфарче. Той и Хоуган се отправиха към различни части на залата. Мощният и непресторен естествен авторитет, който отличаваше Майкъл Хоуган, се излъчваше от него като аура и караше повечето от хората в залата, особено жените, да поглеждат към него. Предполагам, че и големите актьори имат тази способност автоматично да привличат вниманието към себе си. А Хоуган беше надарен да изглежда малко нещо като актьор, без въобще да изглежда театрален — неговата изцяло мъжка красота, излята в очертанията на надеждността, постоянството, честността и жилавата интелигентност, беше от вида, който другите мъже намират за окуражителен, а не застрашителен. Докато наблюдавах как Хоуган върви към вътрешността на залата, сподирян от одобрителните погледи на опечалените, погледи, които той като че ли не забелязваше, хрумна ми, че той е от оня тип хора, които по-старото поколение от звезди беше въплътило на екрана, и бях доволен, че тъкмо той се е заел със случая на Ейприл.

Не така забележим, Фонтейн си наля кафе и седна зад мене. Той пусна чантата между краката си.

— На какви само места ви виждам — каза той.

Не му изтъкнах факта, че бих могъл да кажа същото за него.

— И нещата, които ви чувам да казвате — той въздъхна. — Ако има нещо, което обикновеният полицай ненавижда, това е устатият цивилен.

— Не бях ли прав?

— Не предизвиквайте съдбата — той се наведе към мене. Торбичките под очите му бяха малко по-светло морави. — Кажете ми колкото е възможно по-точно часа, в който приятелят ви Рансъм се прибра от болницата в сряда сутринта.

— Искате да проверите алибито му?

— Защо не — той се усмихна. — Хоуган и аз представляваме следственото отделение на това общинско тържество.

Ченгетата с тяхното чувство за хумор.

Той забеляза реакцията ми на шегата му и каза:

— Е, хайде де. Не знаете ли какво ще се случи тук?

— Ако искате да ми задавате въпроси, защо не ме заведете на съответното място?

— Е де. Нали си спомняте услугата, която поискахте от мене?

— Изгубеният номер на колата?

— Другата услуга — той избута напред овехтялата кожена чанта и я отвори, за да ми покаже дебел сноп от машинописни и ръкописни страници.

— Архивът на Синята Роза?

Той кимна, засмян като котарак.

Протегнах ръка към чантата, но той я бутна обратно между краката си.

— Канехте се да ми кажете по какво време се е прибрал приятелят ви в сряда сутрин.

— В осем — казах. — От болницата пътя пеша е около двайсет минути. Доколкото си спомням, казахте, че няма да е лесно да намерите това нещо.

— Беше оставено най-отгоре на една картотека в мазето на архивния отдел. Някой друг се е интересувал и не си е направил труда да го върне.

— Не бихте ли искали вие да го прочетете най-напред?

— Знаех цялото проклето нещо — каза той. — Върнете ми го колкото е възможно по-скоро.

— Защо ми правите тая услуга?

Той ми се усмихна по познатия начин, като че ли без да раздвижва лицето си въобще.

— Написал сте тая глупава книга, която моят сержант обожава. А аз не поставям никой друг сержант над него. Пък и може да има нещо вярно в нелепата ви идея.

— Мислите, че е нелепо да се търси връзка между новите и старите убийства на Синята Роза?

— Разбира се, че е нелепо — той се приведе над чантата. — Между другото, бихте ли престанали да ни помагате пред камерите? Що се отнася до обществеността, за нея госпожа Рансъм продължава да е една от жертвите на Уолтър. Както и мъжът на авеню „Ливърмор“.

— Все още ли не е идентифициран?

— Не е — каза Фонтейн. — Защо?

— Чувал ли сте, че един от аспирантите на Джон, Грант Хофман, е изчезнал?

— Не. Откога е изчезнал?

— От около две седмици, мисля. Не е дошъл на уговорена среща с Джон.

— И смятате, че той би могъл да е жертвата?

Свих рамене.

— За кога е била уговорена пропуснатата среща, знаете ли?

— За шести, мисля.

— Това е деня след намирането на тялото — Фонтейн хвърли поглед към Майкъл Хоуган, който разговаряше с родителите на Джон. С лице към следователя, Марджъри засмукваше всяка негова дума. Имаше вид на момиче, заведено на танци.

— Знаете ли случайно възрастта на тоя аспирант?

— Около трийсет — отговорих, откъсвайки вниманието си от въздействието, което Хоуган упражняваше върху майката на Джон. — Вече е работел върху дисертацията си.

— След погребението ние може би ще… — той млъкна и се изправи. Потупа ме по рамото. — Върни ми досието след един-два дни.

Той мина покрай редицата от празни столове и отиде при Майкъл Хоуган. Двамата детективи се разделиха с Рансъмови и се отдалечиха на няколко крачки. Хоуган ми хвърли бърз преценяващ поглед за една дълга секунда, през която почувствах цялата сила на вниманието му. Очарована, Марджъри продължаваше да се взира към по-възрастния следовател, докато Ралф я дръпна лекичко към брокера с прошарената коса и дори тогава тя извърна глава да го погледне през рамо. Знаех как се чувства.

Някой, застанал до мене, попита:

— Извинете, вие ли сте Тим Андърхил?

Видях набит около трийсет и пет годишен мъж с дебели черни очила и лек костюм в морско синьо. На широкото му, любезно лице беше изписано очаквателно изражение.

Кимнах.

— Аз съм Дик Мюлър — от „Барнет“. Говорихме по телефона, помните ли? Исках да ви кажа, че съм ви благодарен за съвета — съвсем на място беше. Щом пресата научи за мене и, о, пощуряха. Но понеже вие ме предупредихте какво може да се случи, аз успях да си изработя методи за влизане и излизане от службата.

Той седна пред мене, усмихнат при мисълта за историята, която се канеше да ми разкаже. Вратата се отвори отново. Извърнах глава и видях Том Пасмор да се промъква в параклиса след един млад мъж по джинси и черно яке. Младежът беше почти толкова блед, колкото Том, но поради гъстата му черна коса и гъстите черни вежди очите му сякаш пламтяха. Щом влезе в голямата зала, той впери поглед в ковчега. Том ми махна една забележимо и мина в едната страна на залата.

— Знаете ли какво трябва да претърпя, за да се добера до работата си?

Исках да се отърва от Дик Мюлър, за да поприказвам с Том Пасмор.

— Попитах Рос Барнет дали би искал…

Прекъснах разказа за това „Как стигам до офиса си“.

— Смяташе ли господин Барнет да изпрати Ейприл Рансъм в Сан Франциско, за да открие там нов клон, нещо като съдружие с друга брокерска агенция?

Той примигна. Очите му зад големите квадратни лещи бяха огромни.

— Кой ви каза това?

— Никой — казах. — Просто чух някакъв такъв слух.

— Ами говореше се преди известно време за преместване в Сан Франциско — сега той изглеждаше разтревожен.

— Нямахте ли предвид това, когато говорихте за сделката „Мост“?

— Сделката „Мост“? — и още веднъж, повишавайки тон. — Сделката „Мост“?

— Казахте ми да казвам на секретарката ви…

Той се ухили.

— Имате предвид проекта за мост. Да. За да ми припомните кой сте. А вие си помислихте за моста „Голдън Гейт“, така ли?

— Поради Ейприл Рансъм.

— Е, да, ама не, нищо такова не е. Говорехме за моста на улица „Хърейшо“. Тук в града. Ейприл беше побъркана на тази тема местна история.

— Пишела е нещо за моста?

Той поклати глава.

— Знам само, че го наричаше проекта за моста. Но слушайте, Рос… — той хвърли поглед настрани и наклони глава към преуспяващия на вид побелял мъж, който разговаряше с Ралф Рансъм, — разработи този страхотен план.

Мюлър ми разказа една много засукана история за това как влизал в шапкарски магазин на улица „Палмър“, слизал в подземието, вземал служебния асансьор до четвъртия етаж, откъдето можел да влезе в стаята с ксероксите на Барнет.

— Хитро — казах. Трябваше да кажа нещо. Мюлър беше от оня вид хора, дето натрапват всичко, което ги забавлява, на всеки, който се съгласи да ги слуша. Опитах се да си представя срещите му с Уолтър Драгонет, как Мюлър дърдори за акции и книжа, а Уолтър седи от другата страна на бюрото в унес, чудейки се как ли би изглеждала тая голяма даскалска глава върху полицата на хладилника му.

— Сигурно ви липсва Ейприл Рансъм — казах.

Той се отпусна отново.

— Разбира се. Тя беше много важна в компанията. Нещо като звезда.

— Какво представляваше като личност? Как бихте я описал?

Той присви устни и хвърли поглед към шефа си.

— Ейприл работеше по-упорито от когото и да било. Беше умна, имаше изумителна памет и работеше по много. Огромна енергия.

— Хората харесваха ли я?

Той сви рамене.

— Рос със сигурност я харесваше.

— Говорите сякаш криете нещо.

— Ами не знам — Мюлър погледна към шефа си отново. — Тя беше от ония хора, дето винаги карат с двеста километра в час. Ако не караш с нейната скорост, толкова по-зле за тебе.

— Чувал ли си дали е имала намерение да напусне бизнеса, за да роди дете?

— Кой би напуснал? За да ражда? — Мюлър притисна устата си с тлъстата си ръка и се огледа, за да види дали някой е забелязал кискането му. На ръката си имаше възрозов пръстен с мъничък диамант и голям колежански пръстен с гравирани букви. Пухкави кръгове от подпухнало месо заобикаляха двата пръстена.

— Би могло да се каже, че беше агресивна — каза той. — Това не е критика. От нас се очаква де сме агресивни — той се опита да си придаде агресивен вид за миг и успя да постигне израз на нещо като коварство.

Докато разговаряхме в помещението продължаваха да влизат хора на двойки и тройки, изпълвайки около три четвърти от местата. Разпознах някои от съседите на Джон, които се бяха появили по местните новини. Когато Мюлър се изправи, аз напуснах мястото си и занесох тежката чанта в задния край на залата, където Том Пасмор пиеше кафе.

— Не очаквах, че ще дойдеш — казах.

— Доста рядко имам възможността да зърна моите убийци — отговори той.

— Мислиш, че убиецът на Ейприл е тук?

Огледах залата, пълна с брокери и преподаватели. Дик Мюлър се беше приближил до Рос Барнет, който ядосано клатеше глава, навярно отричайки, че е имал каквото и да било намерение да мести Ейприл. Понеже човек никога не знае какво ще му влезе в работа, аз застанах малка встрани и записах едно изречение за брокер, който е толкова слаб, че използва колежанския си пръстен, за да примамва за клиенти хора, завършили същия колеж. На последната страница имаше вече записана комбинация от букви и цифри, но ми трябваше известно време, докато си спомня какво означават. Том Пасмор ми се усмихваше. Прибрах бележника обратно в джоба си.

— Бих казал, че е много вероятно — той погледна към куфарчето в краката ми. — Да не би в това нещо да е досието на Синята Роза?

— Как се сети?

Той се наведе и вдигна куфарчето, за да ми покаже полузаличените инициали, отпечатани под дръжката: УД.

Фонтейн ми беше дал чантата на самия Уилям Дамрош — навярно я бе използвал като пътна чанта при командировки и като служебно куфарче в града.

— Дали би се съгласил да донесеш това у нас довечера, за да го преснимам?

— Нима имаш копирна машина? — подобно на Леймънт фон Хайлиц, Том често оставяше впечатлението, че се противи на техническия прогрес.

— Имам дори компютри.

Мислех си, че се шегува: съмнявах се дали би използвал дори електрическа пишеща машина.

— На горния етаж са. Напоследък по-голямата част от информацията ми идва по модема — изненадата, изписана по лицето ми го накара да се усмихне. Той повдигна дясната си ръка. — Честна дума. Маниак съм. Включен съм къде ли не.

— Можеш ли да откриеш името на някого въз основа на номера на колата му.

Той кимна.

— Понякога — той ме погледна замислено. — Не за всеки щат.

— Става дума за номер от Илиной.

— Лесна работа.

Започнах да му разказвам за номера, който си мислех, че съм дал на Пол Фонтейн. В предната част на залата младежът, който беше влязъл след Том, се извърна от ковчега на Ейприл и направи широк кръг около Джон, който му обърна гръб, било случайно, било нарочно. Музиката се засили. Господин Трот се появи през една бяла врата, която не бях забелязал до този момент, и затвори ковчега. Същевременно всички се извърнаха, за да видят как се отварят големите врати в дъното на параклиса и през тях влизат двама мъже в началото на шестдесетте. Единият, широк колкото волска каруца, носеше редица с ордени по гърдите си, подобно на руски генерал. Другият мъж имаше черна лентичка на ръкава на тъмносивия си костюм. Косата му, сребриста като на Ралф Рансъм, беше по-гъста, почти сплъстена. Допуснах, че той е свещеникът.

Изобел Арчър и екипажът й нахлу в залата, последван от дузина репортери. Изобел настани хората си на около два метра от мене и Том Пасмор, а останалите репортери се подредиха от двете страни на помещението, като вече дращеха в тетрадките си и говореха в касетофоните си. Едрият среброкос мъж се приближи до Рос Барнет и му прошепна нещо.

— Кой е тоя? — попитах.

— Не познаваш ли Мърлин Уотърфорд? Нашия кмет?

Униформеният мъж, който беше влязъл с него раздруса ръката на Джон и го издърпа към предния ред. Блесна ярка светкавица и удави всички цветове в залата. Музиката спря. Бледият младеж в черното яке се промъкна покрай цяла редица столове, докато се опитваше да си намери място. Изобел Арчър вдигна микрофона до лицето си и започна да говори към камерата и светлините. Джон се наведе напред и покри лицето си с ръце.

— Дами и господа, всички вие, оплакващи смъртта на Ейприл Рансъм — кметът беше застанал на катедрата. На бялата светлина косата му имаше цвета на Карибски плаж. — Преди няколко седмици имах удоволствието да присъствам на едно тържество, където една блестяща млада жена получи наградата на Асоциацията на финансовата общност. Станах свидетел на уважението, което изпитваха към нея нейните колеги и споделих нейната заслужена гордост от тази чест. Дълбокото разбиране на Ейприл Рансъм за най-същностното в бизнеса, нейната честност, нейната човечност и нейната дълбока преданост към благото на цялата ни общност, ни вдъхновяваха през цялата вечер. Тя стоеше пред нас, нейните приятели и колеги, като бляскав пример за всичко, което винаги съм се опитвал да насърчавам и да приветствам през трите мандата, в които съм имал привилегията да служа като кмет на този хубав град.

Ако цените подобни неща, трябва да уточня, че кметът беше голям оратор. Той би се заклел, не, той дори би обещал, че споменът за характера и постиженията на Ейприл Рансъм няма да го напусне нито секунда, докато се труди ден и нощ, за да достигне благото на доброто управление до всеки гражданин на Милхейвън. Той щеше да отдаде всичкото време, което му е останало…

Това продължи около петнайсет минути, след което шефът на полицията Ардън Вес се доближи до микрофона, смръщи вежди и извади три сгънати листа хартия от вътрешния си джоб. Листовете изпукаха, докато ги оглаждаше върху катедрата с юмрук. Всъщност той не се мръщеше. Това беше обичайното му изражение. Той извади очила с метални рамки от джоб под редицата с медали и ги намести на лицето си.

— Не умея да ораторствам като моя приятел, кмета — каза той. Дрезгавият му, бумтящ глас запращаше всяко от късите му изречения на земята, преди да подхване следващото. — Ние имаме велик полицейски участък. Всеки мъж — и жена — в този участък е професионалист. Ето защо при нас престъпността е една от най-ниските в страната. Нашите офицери напоследък заловиха един от най-страшните престъпници в историята. Сега този мъж е на сигурно място, в очакване на пълното съставяне на обвиненията и на процеса. Жената, в чиято чест сме се събрали днес, би разбрала важността на сътрудничеството между общността и храбрите мъже, които рискуват живота си, за да я пазят. Ейприл Рансъм представлява Милхейвън. Нямам какво повече да кажа. Благодаря.

Вес се оттласна от катедрата и се затътри към първия ред. За миг всички останаха седнали, замръзнали в очакване, вгледани към празната катедра и побелелите цветя. После светлините угаснаха.

4

Колегите на Ейприл се движеха в компактна група към паркинга. Бледият младеж с черното яке беше изчезнал. Отвъд полумесеца на предната морава Изобел и хората й потегляха с колите си, а Боумобилът вече беше стигнал до стопа на края на улицата. Съседите на Джон стояха до дълга редица с коли, паркирани от другата страна на улицата, и гледаха с копнеж към отдалечаващите се журналисти и градски първенци.

Посинял от ярост, Джон Рансъм стоеше с родителите си на върха на стълбището. Фонтейн и Хоуган стояха на няколко метра от мен и Том Пасмор и наблюдаваха всичко зорко, като полицаи. Бях сигурен, че по лицето на Хоуган се чете един допълнителен пласт от невъзмутимост, което ме накара да мисля, че според него речите на началниците му са били смешно егоцентрични. Той каза няколко думи, почти без да помръдва устни, като ученик, който произнася унищожителна забележка по адрес на учителя си, което ме накара да повярвам, че съм прав. Хоуган забеляза, че го гледам и в очите му за миг блеснаха пламъчета на признание и веселие. Знаеше какво съм видял и знаеше, че съм съгласен с него. Фонтейн го остави и бързо пресече изсъхналата морава, за да отиде при Рансъмови.

— Идваш ли с нас в крематориума? — попитах Том.

Той поклати глава. На слънцето лицето му отново бе придобило вид на частично изгладен пергамент и аз се зачудих дали някога въобще си е лягал.

— Какво иска инспекторът от Джон? — запита ме той.

— Сигурно иска да разбере дали би могъл да идентифицира жертвата от улица „Ливърмор“.

Видях го, че се замисли.

— Разкажи ми още.

Казах му за Грант Хофман и по лицето му се появи слаба руменина.

— Ще отидеш ли и ти?

— Мисля, че и Алън Брукнър би могъл да отиде — огледах се, давайки си сметка, че все още не съм видял Алън.

— Ела, по което и време да се освободиш. Искам да чуя какво е станало в моргата.

Предната врата се отвори и затвори зад нас. Облегнат на ръката на Джойс Брофи, Алън Брукнър бавно излезе на слънчевата светлина. Джойс ми направи знак.

— Професор Андърхил, бихте ли придружили професор Брукнър до колата му, та да можем да започнем с процесията. И тук си имаме срокове, както всички останали, и по програма трябва да започнем в два и половина. Бихте ли подканили професор Рансъм и близките му да се подготвят?

Алън провря ръката си през моята. Попитах го как се справя.

— Още съм на краката си, синко.

Тръгнахме към Рансъмови.

Пол Фонтейн се приближи към нас и попита:

— В четири и половина?

— Става — казах. — Искате ли и Алън да дойде?

— Ако е в състояние.

— В състояние съм за всичко, което ти организираш — каза Алън, без да поглежда към инспектора. — За моргата ли става дума?

— Да. Тя е на една пресечка от „Армъри Плейс“, на…

— Мога да намеря моргата — каза Алън.

Катафалката излезе иззад ъгъла и паркира пред Понтиака. Две коли, пълни с хора от „Илай Плейс“ завършваха процесията.

— Мисля, че кметът направи великолепен жест — каза Марджъри.

— Впечатляващ човек — каза Ралф.

Слязохме по стълбите и Алън откопчи ръката си от моята.

— Преди трийсет и пет години Мърлин ми беше студент.

Марджъри му хвърли благодарна усмивка.

— Голям глупак беше.

— О — изписка Марджъри. Ралф мрачно отвори задната врата и жена му се промъкна на седалката.

Джон и аз отидохме отпред.

— Превърнаха погребението на жена ми в пропагандна кампания — изръмжа той. — Ако питат мене, петдесет процента от проклетата ми сметка се изплаща от рекламата.

Влязох в тишината на колата и последвах катафалката до крематориума.

5

— Защо трябва да ходиш в моргата? Не разбирам какъв е смисълът.

— И аз, татко.

— Цялата тая идея е абсурдна — каза Марджъри.

— Изглежда ченгетата, които бяха на службата, са дочули нещо.

— Дочули са какво?

— За изчезналия аспирант.

— Не са го дочули — казах. — Аз споменах аспиранта на Пол Фонтейн.

След миг мълчание, Джон каза:

— Е, карай.

— Но какъв е смисълът? — попита Ралф.

— В моргата има неидентифициран човек. Може да се окаже свързан със случая на Ейприл.

Марджъри и Ралф запазиха шокирано мълчание.

— Човекът в моргата може да се окаже липсващият аспирант.

— О, боже — каза Ралф.

— Разбира се, че не е — каза Марджъри. — Момчето просто е зарязало аспирантурата, това е всичко.

— Грант не би направил това — каза Алън.

— Хубаво де, ще отида в моргата, щом ченгетата искат — каза Джон.

— И аз ще отида — каза Алън. — Джон няма защо да ходи.

— Фонтейн иска аз да отида. Ти няма защо да идваш, Алън.

— Има защо.

Разговорът спря, докато паркирах пред колата на Джон. Рансъмови излязоха от задната седалка. Тъй като Алън не помръдна от мястото си, Джон се наведе към прозореца му.

— Няма ли да дойдеш, Алън?

— Тим ще ме закара вкъщи.

Джон се дръпна от колата. Майка му криволичеше по моравата, събирайки боклука.

6

Алън пресече тротоара с натежали крака. Окосената трева блещукаше по моравата. Влязохме в къщата и за миг той се обърна и ме погледна със замъглени, пълни с несигурност очи. Сърцето ми се сви. Беше забравил какво смяташе да прави след това. Той прикри объркването си, като се извърна отново и влезе в антрето.

На прага на всекидневната се спря. Завесите бяха дръпнати. Дървото блестеше и въздухът миришеше на полирол. Подредени купчинки писма, главно каталози и реклами, бяха поставени на малката масичка.

— Аха — каза Алън, седна на канапето и се облегна на кафявата кожа. — Службата за чистене — той огледа трептящата от чистота стая. — Изглежда никой няма да дойде — той се прокашля. — Мислех си, че хората винаги идват до къщата след погребение.

Беше забравил, че дъщеря му живее в друга къща.

Седнах на един стол с прекалено твърда тапицерия.

Алън кръстоса ръце на гърдите си и се вторачи в прозорците. За миг видях в очите му да се появява мимолетно чувство. След това ги затвори и заспа. Гръдният му кош се надигаше и спадаше, дишането му стана равномерно. След минута-две той отново отвори очи.

— Аха, Тим — каза той. — Добре.

— Искаш ли да ходиш в моргата?

Той изглеждаше объркан само за миг.

— И още как. Познавах момчето по-добре от Джон — той се усмихна. — Дадох му някои от старите си дрехи — някои костюми ми бяха станали прекалено широки. Момчето беше спестило достатъчно, за да си плаща обучението и наема, но не му оставаше много за друго.

По стълбите се чуха тежки стъпки. Който и да беше в къщата, той застана в антрето. Алън примигна към мене, аз се изправих и отидох до вратата на стаята. Към мене, влачейки прахосмукачка след себе си, се приближаваше едра жена по черни панталони и тениска с надпис на университета на Илиной.

— Трябва да кажа, че това беше най-голямото чистене, което съм имала през целия си целеничък живот. Другото момиче трябваше да си иде в къщи при семейството, така че довърших сама — тя ме погледна, сякаш аз носех известна отговорност за състоянието на къщата. — Шест часа.

— Много добре сте се справили.

— Вие ли ще ми кажете — тя пусна тръбата на прахосмукачката, за да погледне Алън. — Не сте много чист човек, господин Брукнър.

— Изгубих контрол над нещата.

— Ще трябва повече да се стараете, ако искате пак да идвам.

— Нещата вече са пооправени — казах. — Частна сестра ще започне да идва тук всеки ден, веднага щом я намерим.

Тя вирна главата си и ме погледна замислено.

— Трябват ми сто и двайсет долара.

Алън бръкна в един от джобовете на костюма си и извади плоско тесте с двайсетдоларови банкноти. Отброи шест и се изправи да ги даде на чистачката.

— Истинско съкровище сте, господин Брукнър — тя напъха двайсетачките в джоба си. — За мен най-удобни са четвъртъците.

— Добре — каза Алън.

Чистачката излезе от стаята и издърпа тръбата на прахосмукачката. После върна прахосмукачката до входа.

— Искате ли да се погрижа някак за това нещо с цветята?

Алън я погледна блуждаещо.

— Да го полея или нещо такова?

Алън отвори уста.

— Къде е?

— Сложих го в кухнята.

— Венците не се поливат.

— Както кажете — прахосмукачката се хласна в стената. Една врата се отвори и затвори. След няколко минути жената се върна и аз я изпратих до изхода. Тя ме стрелкаше с погледи и когато отворих вратата, каза:

— Той сигурно е като доктор Джекил и мистър Хекел или нещо подобно.

Алън донесе в антрето голям кръгъл венец с бели карамфили и жълти рози.

— Знаеш „Флори парк“, нали?

— Израснал съм в друга част на града.

— Тогава аз ще ти кажа как да стигнеш дотам — той отнесе венеца до предната врата. — Предполагам, че можеш да намериш езерото. Пада се на изток.

Излязохме навън.

— Изток е надясно — каза Алън.

— Слушам, сър — казах.

Той мина по пътеката и зави по тротоара към понтиака. Седна на мястото до шофьора и притисна до гърдите си големия венец.

Следвайки инструкциите на Алън, завих на север по „Ийстърн шор драйв“. Попитах го дали би избрал малкия плаж под скалите на юг от нас.

— Това е Бънч парк. Ейприл не идваше тук често. Прекалено много хора.

Той стискаше венеца, докато карахме на север по „Ийстърн шор драйв“. След десетина-двайсет мили преминахме в Ривъруд.

„Ийстърн шор драйв“ се стесни в път с две платна, после се разклони в две шосета, като едното тръгна на запад, а другото продължи на север през борова гора, изпъстрена от огромни нови къщи. Алън ми нареди да продължа направо. На следващото кръстовище обърнахме надясно. Колата се движеше сред гъсти сенки.

С оранжеви букви, издълбани върху кафяв дървен знак, бе написано „Флори парк“. Дългата алея сви в кръгъл паркинг, където няколко джипа и рейндж роувъра бяха паркирани срещу стена от дървета.

— Един от най-красивите паркове в страната — каза Алън, — а никой не знае за него.

Той с мъка излезе от колата.

— Насам.

Той пресече до другия край на паркинга, прескочи ниската бетонна ограда и премина през тревата до една тясна пътечка.

— Идвал съм веднъж преди. Ейприл беше ученичка в отделенията.

Попитах го дали ще ми даде аз да нося венеца.

— Не.

Пътеката отвеждаше в смесена горичка от борове и брези. Тръгнах пред Алън, отстранявайки клоните от пътя му. Той дишаше с лекота и се движеше със стъпката на свикнал да върви пеша човек. Излязохме на обширна поляна, който отвеждаше към малко възвишение. Над върха на възвишението се виждаха върховете на още дървета, а над тях — дългата плоска синя ивица от езерото. На полянката беше много горещо. Ризата ми прогизна от пот. Обърсах челото си.

— Алън — казах, — може би няма да мога да продължа.

— Защо?

— Имам проблем с подобни места.

Той се смръщи, опитвайки се да разбере какво искам да кажа. Направих предпазлива стъпка напред и в същия миг мините взривиха земята пред нас и запратиха във въздуха телата на хора. От местата, където бяха стояли краката им, бликна кръв.

— Какъв проблем?

— Откритите пространства ме правят нервен.

— Защо не затвориш очи?

Затворих очи. През дърветата се запромъкваха дребни фигури в черни дрехи. Други припълзяха до ръба на поляната.

— Мога ли да ти помогна?

— Мисля, че не.

— Тогава ще трябва сам да си помогнеш.

Двама юноши с увиснали бански излязоха от дърветата и ни подминаха. Те ни погледнаха през рамо, докато вървяха през поляната и нагоре по възвишението.

— Искаш да направя това?

— Да.

— Добре.

Направих още една крачка напред. Дребните мъже в черно се приближиха към края на гората. Цялото ми тяло залепна от пот.

— Аз ще вървя пред тебе — каза Алън. — Гледай в краката ми и стъпвай само там където стъпвам аз. Разбра ли?

Кимнах. Устата ми беше запълнена с памук и пясък. Алън се движеше пред мене.

— Не гледай нищо друго освен краката ми.

Той пристъпи напред, оставяйки ясна следа от обувката си в прашната пътека. Поставих десния си крак точно върху нея. Той направи още една крачка. Вървях след него. Побиха ме тръпки. Пътеката започна да се надига под краката ми. Малките, равномерни следи на Алън ме водеха. Най-сетне той спря.

— Можеш ли да погледнеш нагоре сега?

Бяхме на върха на хълма. Пред нас надолу по дългия горист склон се спускаше почти невидима пътека. Основното й разклонение достигаше до желязно стълбище, което слизаше към бляскава ивица пясък и все още синята вода. Навътре в езерото навътре в езерото пладноходките описваха широки, лениви кръгове.

— Нека свършим това — казах и слязох от другата страна на възвишението към безопасността на дърветата.

Щом излязох на основното разклонение на пътеката, Алън извика:

— Къде отиваш?

Посочих към желязното стълбище и плажа.

— Оттук — каза той, посочвайки по-тясното разклонение.

Тръгнах след него.

— Би ли носил това за малко? — каза той.

Протегнах ръце. Венецът беше по-тежък, отколкото очаквах. Стъблата на розите се навираха в очите ми.

— Като дете Ейприл слагаше в чантата книга и нещо за ядене и прекарваше часове в един гъстак долу накрая на тази пътека. Беше любимото й място.

Пътеката изчезна сред широките скални плочи между гъстите дървета. По шарените камъни играеха слънчеви петна. Сред камънака се скупчваха брези и кленове. Алън най-сетне спря пред назъбена скална грамада.

— Не мога да кача това нещо сам.

Без венеца щеше да е лесно; венецът го правеше трудно, нищо повече. Истинският проблем беше носенето на венеца и влаченето на Алън Брукнър с другата ръка. Сам и без усложнения, бих го направил за пет минути. Дори по-малко. Три. Двамата с Алън успяхме за около двайсет. Когато свършихме, потта бе пробила през якето ми, от което висеше един скъсан цип.

Коленичих на една плоска издатина, свалих венеца от рамото си и погледнах към Алън, който мрачно се протягаше към мене. Увих ръката си около китката му и го издърпах, докато той успя да се хване за яката на якето ми. Той се вкопчи като маймуна, докато аз го обхвана през кръста и го вдигна на издатината.

— Разбра ли защо трябваше да дойдеш и ти? — каза той, дишайки тежко.

Обърсах челото си и огледах венеца. Няколко жици и рози стърчаха, един дълъг тъмнозелен стрък папрат висеше като котешка опашка. Набутах розите обратно във венеца и навих жиците около тях. После станах и подадох ръка на Алън.

Тръгнахме по неравната повърхност, образувана от свързването на стотици каменни блокове. Той отново поиска венеца.

— Колко още има?

Алън махна с ръка към отвъдната страна на скалите. Преграда от червени кленове, широки колкото три-четири дървета, се изправяше пред ширнатата синева на езерото.

Оттатък кленовете хълмът се спускаше плавно за още около десетина метра. Плитката вдлъбнатина на пътеката се врязваше между дърветата и скалите към тясна долчинка. Плоска гранитна издатина се протягаше като човешка длан през група кленове. Под ръба на гранита се виждаха слънчеви отблясъци по езерото. Алън отново ме помоли за венеца.

— Ето го мястото — той тръгна вдървено по кафявата пътека.

След още пет-шест стъпки, той отново проговори.

— Ейприл идваше тук, за да бъде сама.

Още няколко крачки.

— Тя ценеше това.

Той пое въздух с потръпване.

— Виждам я.

Той не продума отново, докато не достигнахме гранитната издатина, която се надвесваше над езерото. Отидох до ръба на скалата. От дясната ми страна се виждаше как двете момчета, които ни бяха задминали в началото на поляната, подскачаха нагоре-надолу в дълбок вир, образуван от закривяването на крайбрежната линия на седем-осем метра под назъбената повърхност на скалата. Беше като естествена площадка за гмуркане.

Отстъпих назад от ръба.

— Това е погребението на Ейприл — каза Алън. — Истинското й погребение.

Почувствах се като натрапник.

— Трябва да й кажа довиждане.

Значимостта на действието му ме порази и аз се отдръпнах към сянката на кленовете.

Алън бавно се отдалечи към центъра на скалата. Дребният белокос мъж ми се видя величествен. Беше замислил този миг почти от мига, в който бе научил за смъртта на дъщеря си.

— Милото ми момиче — каза той. Гласът му се разтрепера. Той притисна венеца към гърдите си.

— Ейприл, аз винаги ще бъда твой баща и ти винаги ще си моя дъщеря. Ще те нося в сърцето си до деня на смъртта си. Обещавам ти, че на този, който е извършил това, няма да му се размине. Не са ми останали много сили, но ще са достатъчни за двама ни. Обичам те, детето ми.

Той пристъпи до ръба на скалата и погледна надолу. С най-тихия глас, който някога бях чувал от него, той каза:

— Твоят баща ти желае покой.

Алън се отдръпна, клатушкайки венеца в дясната си ръка. После отмести назад десния си крак, замахна напред с ръка и запокити венеца като диск през сияйния въздух. Той прелетя няколко метра и се стрелна към водата, преобръщайки се във въздуха.

Момчетата започнаха да сочат и крещят, когато видяха венеца да пада към заливчето. Заплуваха към мястото, където щеше да падне, но се спряха, когато ни видяха да стоим на скалата. Целият пръстен цопна във водата. От него се разпиляха бляскави вълнички. Венецът подскачаше по водите като сал, после се понесе към брега. Момчетата загребаха обратно към малкия плаж в подножието на стълбите.

— Все още съм неин баща — каза Алън.

7

Когато спряхме пред къщата на Джон, само блещукащите процепи между клепачите на Алън показваха, че още е буден.

— Ще почакам — каза той.

Джон отвори вратата и ме издърпа вътре.

— Къде бяхте? Знаеш ли колко е часът?

Родителите му седяха във всекидневната и ни гледаха разтревожено.

— Добре ли е Алън? — попита Марджъри.

— Малко е изморен — казах.

— Слушай, аз трябва да бягам — каза Джон. — Трябва да се върнем след половин час. Не вярвам да отнеме повече от това.

Ралф Рансъм започна да казва нещо, но Джон ме изгледа страшно и буквално ме изблъска навън. Той трясна вратата и тръгна по пътеката, закопчавайки пътьом сакото си.

— О, Боже, старецът е заспал — каза той. — Първо закъсняваме заради тебе, после го измъкваш от леглото, когато едва ли знае кой е.

— Той знае кой е — казах.

Влязохме в колата и Джон потупа Алън по рамото, докато аз подкарвах.

— Алън? Добре ли си?

— А ти? — попита Алън.

Джон дръпна ръката си. Реших да мина по моста на улица „Хърейшо“, после се сетих нещо, което Дик Мюлър ми беше казал.

— Джон, ти не ми каза, че Ейприл се е интересувала от местната история.

— Правеше някакви проучвания от време на време. Нищо особено.

— Не е ли била особено заинтригувана от моста на улица „Хърейшо“.

— Не знам нищо такова.

Блещукащите процепи между клепачите на Алън се бяха затворили. Той дишаше спокойно и равномерно.

— Защо се забавихте толкова?

— Алън искаше да отидем до „Флори парк“.

— Какво искаше да прави на „Флори парк“?

— Ейприл често ходела там.

— Какви са тия глупости? — гласът му беше вцепенен от гняв.

— Има една плоска скала над едно заливче на езерото — когато Ейприл била ученичка, обичала да ходи там на плаж и да се гмурка в езерото.

Той се отпусна.

— Ох. Възможно е.

— Алън искаше да види мястото още веднъж.

— Какво прави там? Мотаеше се в мисли за Ейприл?

— Нещо такова.

Той изсумтя по начин, който изразяваше едновременно раздразнение и пренебрежение.

— Джон — казах, — дори след като чухме Уолтър Драгонет да говори за моста на улица „Хърейшо“, дори след като ходихме там, ти не помисли, че интересът на Ейприл към моста е тема, която си струва да се повдигне?

— Не знаех много за това.

— Какво? — измърмори Алън. — Какво казахте за Ейприл?

Той разтърка очи и се изправи на мястото си, надничайки навън да разбере къде сме. Джон изпъшка и се извърна от нас.

— Говорехме за проучванията на Ейприл — казах.

— Аха.

— Казвала ли ти е за тях?

— Тя ми казваше всичко — той замълча. — Не си спомням ясно. Беше някакъв мост.

— Всъщност, било е точно за моста, по който сега ще минем — каза Джон. Бяхме на улица „Хърейшо“. На една пресечка от нас се възвишаваха укрепените брегове на река Милхейвън и ниските зидове на моста.

— Не ставаше ли дума за някакво престъпление?

— Да, за престъпление беше — каза Джон.

Погледнах към кръчмата „Грийн уоман“, докато я подминавахме, и в мига преди зидовете на моста да я отрежат от погледа ми, видях една синя кола, паркирана на циментовия паркинг до кръчмата. До колата стояха два кашона и багажникът беше отворен. В следващия момент вече трополяхме по моста. След миг вече ми се струваше, че колата изглежда като оня син лексъс, който беше проследил Джон Рансъм до „Шейди Маунт“. Наведох се напред и се опитах да го видя в огледалото, но зидовете на моста пречеха.

— Вманиачил си се с това място. Като Уолтър Драгонет.

— Като Ейприл — казах.

— Ейприл беше прекалено заета с други неща, за да има много време за местната история — в гласа му имаше горчивина.

Дълго преди да се приближим до „Армъри Плейс“, чувахме гласове да скандират от площада. „Уотърфорд — оставка! Вес — оставка! Уотърфорд — оставка! Вес — оставка!“

— Май призивът към единство не е проработил — каза Джон.

— Завий надясно оттук, за да стигнеш до моргата — каза Алън.

8

Пред входа на Милхейвънската морга имаше рампа. Когато спрях пред рампата, Пол Фонтейн излезе от един седан без означения и ме направи знак да паркирам на място, означено със САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ. Той стоеше приведен с ръце в джобовете на развлечения си сив костюм. Бяхме закъснели с десет минути.

— Съжалявам, моя е вината — казах.

— Предпочитам да съм тук, отколкото на „Армъри Плейс“ — отговори Фонтейн. Той бе забелязал умората на Алън. — Професор Брукнър, вие може да изчакате в чакалнята.

— Мисля, че не бих могъл — каза Алън.

— Тогава да свършваме по-бързо.

На върха на рампата Фонтейн ни въведе в антре с два пластмасови стола от двете страни на висок пепелник, претъпкан с фасове. Зад следващата врата седеше рус млад мъж с очила с лепенки и почукваше с молив по една съсипано бюро. Широки белези от акне надупчваха кожата под брадичката му.

— Събрахме се всички вече, Теди — каза Фонтейн. — Аз ще ги доведа.

— Напра’и го ти — каза Теди.

Фонтейн махна с ръка към вътрешността на сградата. Две редици от прашни флуоресцентни лампи висяха от тавана. Стените бяха боядисани в скучното тъмнозелено на военните коли.

— Трябва да ви подготвя за това, което ще видите. Не е останало много от лицето му — той спря пред четвъртата врата от дясната страна на коридора и хвърли поглед към Алън. — Може да ви се види мъчително.

— Не се грижете за мене — каза Алън.

Фонтейн отвори вратата към малка стая без мебели и прозорци. От тавана висяха флуоресцентни лампи. В центъра на стаята върху маса на колелца лежеше тяло, покрито с чист бял чаршаф.

Фонтейн отиде от другата страна на тялото.

— Това е мъжът, когото намерихме зад хотел „Сейнт Олуин“.

Той сгъна чаршафа и откри мъжа до гърдите.

Алън рязко пое дъх. По-голямата част от лицето беше нарязана на ивици, които приличаха на суров бекон. Зъбите под разкъсаната плът изглеждаха смущаващо здрави и незасегнати. Под едната празна очна ябълка стърчеше лицевата кост. Дълги рани разсичаха шията; по-широките рани върху гърдите продължаваха и под чаршафа.

Фонтейн ни остави да се приспособим към гледката върху маста.

— Намирате ли нещо познато у този човек? Знам, че не е лесно.

Джон каза:

— Никой не би могъл да го разпознае — не е останало много от него.

— Професор Брукнър?

— Би могъл да бъде Грант — Алън свали поглед от масата и се обърна към Джон. — Косата на Грант имаше такъв светлокестеняв цвят.

— Алън, това дори няма вид на коса.

— Можете ли да разпознаете този човек, професор Брукнър?

Алън погледна отново към тялото и поклати глава:

— Не мога да бъда сигурен.

Фонтейн изчака да види дали Алън ще каже още нещо.

— Дали би ви помогнало, ако видите дрехите му?

— Да, бих искал да видя дрехите му.

Фонтейн опъна чаршафа върху тялото и ни поведе към вратата. Застанахме в друго миниатюрна стая без прозорци, по същия начин както преди — Фонтейн от другата страна на маса с колелца, а ние пред нея. По масата бяха разпръснати смачкани, окървавени дрехи.

— Пред нас са дрехите, които убитият е носел в деня на смъртта си. Лятно сако от индийски памучен плат на сини и бели райета с етикет на „Хачет и Хач“, зелено поло на „Банана Рипъблик“, каки панталони на „Гап“, слипове на „Фрут ов дъ лум“, кафяви памучни чорапи, обувки от щавена кожа — Фонтейн го показваше едно по едно.

Алън повдигна орловото си лице.

— Лятно сако от „Хачет и Хач“? Това беше мое. Грант е — лицето му беше побеляло. — А и той ми каза, че ще се възнагради с малко нови дрехи с парите, които му дадох.

— Дал си пари на Грант Хофман? — попита Джон. — Освен дрехите?

— Сигурен ли сте, че това е вашето сако? — Фонтейн повдигна за раменете накъсаното, ръждиво на вид сако.

— Сигурен съм — каза Алън. Той се отдръпна от масата. — Дадох му го миналия август. Подреждахме стари дрехи. Той го пробва и му стана — той притисна устата си с ръка и се взря в съсипаното сако.

— Сигурен ли сте? — Фонтейн постави сакото обратно върху масата.

Алън кимна.

— В такъв случай, сър, бихте ли погледнали убития още веднъж?

— Той вече видя тялото — каза Джон с глас, прекалено силен за малката стая. — Не виждам какъв е смисълът да подлагате тъста ми на това мъчение още веднъж.

— Сър — каза Фонтейн, говорейки само на Алън — сигурен ли сте, че това е сакото, което сте дали на господин Хофман?

— Бих искал да не съм — каза Алън. Той изглеждаше десет години по-стар, отколкото когато хвърляше венеца в езерото.

— Вие, господа, можете да чакате във фоайето — каза Фонтейн. Той заобиколи масата и постави ръката си високо на гърба на Алън, точно под врата му. Тази нежност, цялото му поведение спрямо Алън ме изненадваха. — Изчакайте ни във фоайето.

През втората врата влезе служител по бяла тениска и бели панталони и се доближи до масата. Без да ни погледне, той започна да сгъва кървавите дрехи и да ги поставя в прозрачни пликове за веществени доказателства. Джон направи знак с очи и двамата излязохме във фоайето.

— Ама че организация — каза Джон. Той обикаляше ли, обикаляше в кръг из фоайето. Облегнах се на стената. От другата страна на стаята се чуваха тихи гласове.

При звука на стъпки Джон спря да се върти. Пол Фонтейн остана в стаята, докато Алън излизаше.

— Ще се обадя скоро — каза Фонтейн.

Алън тръгна по коридора, без да каже дума и без да се обръща.

— Алън? — извика Джон.

Алън продължи да върви.

— Някой друг е, нали?

Алън мина покрай Теди и отвори вратата към изхода.

— Тим, би ли ме оставил вкъщи, преди да откараш Джон до „Илай Плейс“?

— Разбира се — казах.

Алън излезе през вратата и тя се затвори след него.

— Какво става, по дяволите? — Докато стигне до изхода, външната врата вече се беше затворила след Алън. Когато ние излязохме, той вече се спускаше по рампата.

Застигнахме го на рампата. Джон хвана Алън под ръка, но Алън се дръпна от него.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза Джон.

— Искам да се прибера.

— Разбира се — каза Джон. Когато стигнахме до колата, той отвори вратата на стареца, затвори я след него и седна отзад. Запалих колата.

— Поне се свърши — каза Джон.

— Така ли? — попита Алън.

Изкарах колата на заден и подкарах към „Армъри Плейс“. Джон се наведе напред и потупа Алън по рамото.

— Страхотен беше през целия ден — каза Джон. — Мога ли сега да направя нещо за тебе?

— Би могъл да млъкнеш — каза Алън.

— Грант Хофман беше, нали? — попитах.

— О, Боже — каза Джон.

— Разбира се — каза Алън.

9

Намалих скоростта докато минавахме покрай кръчмата „Грийн уоман“, но синята кола беше изчезнала.

— Кому е притрябвало да убива Грант Хофман? — попита Джон.

Никой не отговори. Пътувахме в мълчание, по-скоро уплътнявано, отколкото нарушавано от звуците на другите коли и от лекия ветрец, който влизаше през отворените прозорци. На „Илай Плейс“ Джон ми каза да се върна, когато мога, и излезе от колата. После спря за момент, наведе се в прозореца на Алън и погледна към мене. Твърд, прозрачен блясък покриваше очите му като щит.

— Мислиш ли, че трябва да кажа на родителите си за Грант?

Алън не трепна.

— Ще правя, както ти решиш — казах.

Той каза, че ще остави вратата отключена за мене и се отдръпна.

Когато последвах Алън в къщата му, той се качи на горния етаж, седна на леглото и протегна ръцете си като дете, за да му сваля сакото.

— Обувките — каза той. Развързах обувките му и ги изхлузих, докато той се пипкаше с вратовръзката. Опита се да разкопчае ризата си, но пръстите му не се подчиняваха, така че аз го направих.

Той се прокашля с експлозивен звук и огромният му, властен глас изпълни стаята.

— И Ейприл ли беше толкова зле като Грант? Трябва да знам.

Трябваха ми една-две секунди да разбера какво има предвид.

— Съвсем не. Нали я видя на погребението?

Измъкнах ризата през ръцете му и я оставих на леглото.

— Бедният Грант.

Не отговорих. Алън разкопча колана си и се изправи да смъкне панталона си. Седна отново на леглото и аз доизмъкнах панталоните му.

Той ме наблюдаваше замаяно и разсъсредоточено, докато аз извадих носна кърпа, ключове и сметки от джоба на панталона му и ги поставих на нощното шкафче.

— Алън, знаеш ли защо Ейприл се е интересувала от моста на „Хърейшо“?

— Имаше някаква връзка с картината на Вюияр в тяхната всекидневна. Видя ли я?

Кимнах му, че съм я видял.

— Твърдеше, че една от фигурите в картината й напомняла някакъв мъж, за когото е чувала. Полицай — някакъв полицай, който се самоубил през петдесетте години. Не можеше да гледа картината, без да се сеща за него. Тя направи някои проучвания — много я биваше за такива работи — той намачка възглавницата под главата си. — Имам нужда от малко сън, Тим.

Отидох до вратата на спалнята и му казах, че ще му се обадя по-късно вечерта, ако той няма нищо против.

— Ела утре.

Мисля, че беше заспал, преди да заслизам по стълбите.

10

Ралф и Марджъри Рансъм, отново в черно-сребристите си анцузи, седяха един до друг на едно от канапетата.

— Съгласен съм с Джон — каза Ралф. — Тънки райета и накъдрен памучен плат, това е сакото на „Хачет и Хач“. Това е истината. Всичките тези сака изглеждат по един и същи начин. „Хачет и Хач“ са продали навярно десет хиляди такива.

В тоя момент аз влязох във всекидневната и Марджъри се наведе да ме погледне.

— Ти видя бедното момче, нали, Тим? Приличаше ли на аспирант на Джон?

Ралф се намеси, преди да успея да отговоря:

— На тоя етап Алън Брукнър не би могъл да различи Франк Синатра от Габи Хейс.

— Ами не знам — казах.

— Мамо — каза Джон силно, внасяйки ново питие от кухнята. — Тим няма идея как е изглеждал Грант.

— Точно така — потвърдих. — Аз самият съм чужденец тук.

— Сипи си едно, синко — каза Ралф. — Сега е Часът за Уточняване на Становищата.

— Така му викат в нашия център — каза Марджъри. — Час за Уточняване на Становищата. Нали е много сладко?

— Ще си донеса нещо от кухнята — казах, заобиколих канапето и погледнах картината на Вюияр над главите на Рансъмови.

Само една от фигурите на платното, едно дете, гледаше напред и извън картината, сякаш отвръщаше на погледа на зрителя. Всички останали — жените, слугите и другите деца, бяха пленени от трептенето на светлината и в обстоятелствата на събирането си. Детето, което гледаше напред, седеше само на гъстата трева, на няколко сантиметра от ослепителното петно от златна светлина. Беше на може би два-три сантиметра от действителния център на картината, където фигурата на една жена, обърната към поднос с чай, се пресичаше с един от клоните на хвойновото дърво. От мига, в който го забелязах, то стана истински център на картината, сериозно, тъмнокосо момче на седем-осем години, което се взираше скръбно, но съсредоточено, отвъд сцената и рамката — право в мене, както ми се стори. То знаеше, че е в картината, чийто смисъл се съдържа в него.

— Тим дойде тук само за да се възхищава от картините ми — обади се Джон.

— О, прелестни са — каза Марджъри. — Оная голямата в червено?

Отидох в кухнята и си налях сода. Когато се върнах, Ралф и Марджъри говореха за нещо, което днешният ден им беше припомнил, период, който навярно е бил най-злочестият в живота им.

— Никога няма да го забравя — каза Марджъри. — Мислех, че ще припадна.

— Тоя мъж на вратата — каза Ралф. — Господи, знаех какво е още щом видях колата да спира пред къщата. Той излезе и се спря, докато се увери, че това е точният адрес. После другият, сержантът излезе и му подаде знамето. Не знаех дали да рева или да го цапардосам по мутрата.

— След което получихме телеграмата и там пишеше черно на бяло: Джон Рансъм, капитан от Специалните сили, убит по време на бойни действия в Ланг Вей.

— Никой не знаеше къде съм и друг военен бил идентифициран като мене.

— Така ли стана? — попитах.

— Ама че свинщина — каза Ралф. — Ако в бизнеса направиш такава грешка, директно заминаваш.

— Учудващото е по-скоро, че грешките бяха толкова малко — казах.

— По мое мнение Джон трябваше да получи поне Сребърна звезда, ако не Медал на честта — каза Ралф. — Момчето ми се е проявило като герой там.

— Останах жив — каза Джон.

— Ралф не издържа и се разплака като дете, когато научихме — каза Марджъри.

Ралф пропусна това покрай ушите си.

— Сериозно ти казвам, дете. За мене ти си герой и аз дяволски се гордия с тебе.

Той остави празната си чаша, изправи се и отиде до сина си. Джон послушно се изправи и се остави да бъде прегърнат. И двамата нямаха вид като да са се прегръщали често.

Когато баща му го пусна, Джон каза:

— Защо не вечеряме някъде навън? Май е време вече.

— Аз плащам тоя път — каза Ралф, напомняйки ми за сина си. — Не ме изпускайте, докато съм тук — няма да е за дълго.

Когато се върнахме от „Джимис“ казах на Джон, че искам да се разходя. Ралф и Марджъри решиха да пийнат по едно преди лягане, а аз се измъкнах, извадих досието на Дамрош от багажника и тръгнах по тихите улици в красивата звездна нощ към къщата на Том Пасмор.