Метаданни
Данни
- Серия
- Синя роза (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Troath, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Миглена Никулчина, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza(2009)
Издание:
Питър Строб. Гърло
Издателство „Коала“, 1994
Редактор: Сергей Райков
История
- —Добавяне
Трета част
Джо Рансъм
1
След като бях започнал да си припомням Джон Рансъм, не можех вече да се спра. Опитвах се да пиша, но книгата ми беше станала плоска като филм с Кент Смит и Глория Греъм. Обадих се на една пътническа агенция и запазих билет за Милхейвън в сряда сутринта.
Понякога въображението има изисквания, на които останалата част от психиката се съпротивлява, и във вторник през нощта аз сънувах, че тялото, което Скут енергично разчленява, е моето собствено.
Събудих се стреснат в удушливия мрак.
Чаршафът под мене беше студен и мазен от потта. На сутринта размазания жълт силует на тялото ми щеше да е отпечатан върху памучната тъкан. Сърцето ми бумтеше. Обърнах възглавницата и се преместих на сухо място на леглото.
2
Най-сетне си дадох сметка, че перспективата отново да видя Милхейвън ме изпълва с ужас. Милхейвън и Виетнам бяха по странен начин взаимозаменяеми, фрагменти от по-голямо цяло, от по-странна история — изгубена история, която предхожда легендите за Орфей и за жената на Лот и която ти казва: Ще изгубиш всичко, ако се обърнеш и погледнеш назад.Обръщаш се, поглеждаш. Унищожен ли си? Или намираш липсващото, обединително парченце от пъзела, тайната, изпълнена с архаичен и богоподобен ужас, от която си се предпазвал?
Рано в сряда сутринта взех душ, събрах си багажа и излязох на улицата да хвана такси.
3
Стигнах до аерогарата, качих се на самолета, седнах на мястото си, закопчах колана и изведнъж си дадох сметка, че на близо петдесетгодишна възраст прекосявам половината континент, за да помогна на някого да търси някакъв луд.
Но моите мотиви ми бяха ясни от момента, в който Джон Рансъм ми каза името на жена си. Отивах в Милхейвън с надеждата, че най-после ще науча кой уби сестра ми.
Стюардесата се появи пред мене и ме попита какво искам да пия. На ум казах: „Сода, моля“, но от устата ми излезе: „Водка с лед“. Тя се усмихна и ми подаде малка самолетна бутилчица и пластмасова чаша с ледени кубчета. Не бях пил алкохол от осем години. Отворих капачето на малката бутилка и налях водката върху парчетата лед, почти невярвайки, че го правя. Стюардесата отмина към следващия ред. Острият, горчив дъх на алкохол се надигна от чашата. Ако исках, можех да стана, да отида в тоалетната и да изсипя течността в мивката. Смъртта се беше облегнала на преградата в предната част на самолета и ми се усмихваше. Усмихнах се и аз, повдигнах чашата и отпих от ледената водка. Имаше вкус на цветя. Един пренебрегнат гласец в мене викаше не, не, не, о боже не, не е това, което искаш, но аз глътнах водката и веднага отпих още, защото тъкмо това исках. Сега имаше вкус на замръзнал облак — най-вкусният замръзнал облак в историята на света. Смъртта — тъмнокос ироничен мъж в сив двуредов костюм — кимна и се усмихна. Спомних си всичко, което ми харесваше в пиенето. Като си помислиш, осем години въздържание наистина си заслужаваха да се отпразнуват с едно-две питиета. Когато стюардесата се върна, разклатих чашата и поисках втора. И тя ми даде, ей-така.
Обърнах се небрежно да видя кой друг пътува и алкохолът в кръвта ми мигом се вледени: на два реда зад мене, при прозореца на последния ред от първа класа, седеше сестра ми Ейприл. За миг очите ни се срещнаха, после тя се извърна към сивото нищо отвъд прозореца, с брадичка опряна на деветгодишната си длан. Не я бях виждал от толкова отдавна, че бях успял да забравя противоречивите, мощни усещания, които появите й ми причиняваха. Изпитах прилив на любов, примесена както обикновено с тъга и скръб, а също и с гняв. Погълнах я с поглед, косата й, отегченото й, леко недоволно лице. Все още носеше синята рокличка, с която беше умряла. Очите й се обърнаха отново към мене и аз почти се изправих и стъпих на пътеката. Преди да успея да се мръдна, видях, че съм се вторачил в облечените копчета на униформата на стюардесата, която беше застанала между Ейприл и мене. Погледнах я в лицето и тя направи крачка назад.
— Желаете ли нещо? — попита тя. — Още една водка, господине?
Кимнах и тя тръгна по пътеката да донесе питието. Мястото на Ейприл беше празно.
4
Когато излязох замаян в чистите, ехтящи пространства на Милхейвънското летище, търсейки друго сиво привидение, подобно на мене, не можах да разпозная облечения в красив сив костюм, възпълен и оплешивяващ чиновник, който разглеждаше другите пътници. Най-сетне той застана точно пред мене. „Тим“ — каза той и избухна в смях. Най-после видях познатите черти на Джон Рансъм в лицето на мъжа пред себе си и се усмихнах. Беше добавил доста килограми и загубил доста коса от времето на лагера Крандол. Като се изключи загадъчното, неспокойно потрепване в изражението на лицето му, човекът, произнесъл моето име, би могъл да бъде президент на застрахователна компания. Той ме прегърна и за миг всичко онова, което бяхме видели през войната на нашето поколение, оживя около нас, но на разстояние, една надживяна част от биографията ни.
— Защо си винаги съкрушен, когато те срещам? — попита той.
— Защото когато те виждам, никога не е ясно в какво точно се набърквам — казах. — Но това е само временно опущение.
— Нямам нищо против да пиеш.
— Не прибързвай — казах. — Мисля, че цялата тая идея да дойда тук малко нещо ме е смразила.
Рансъм, разбира се, не знаеше нищо за детството ми — тепърва трябваше да му обяснявам защо съм бил така обсебен от Уилям Дамрош и убийствата, които му бяха приписани — и той отпусна ръце и отстъпи назад.
— Значи сме двама. Да слизаме да вземем багажа ти.
Когато Джон Рансъм излезе от магистралата, за да премине към центъра на Милхейвън на път за източната страна, видях един град, който ми беше само полупознат. Цели редици от стари тухлени сгради, потъмнели и опушени, бяха заменени от бляскави нови постройки, които сияеха в следобедната светлина; един паркинг беше преобразен в искряща градина; на мястото на мрачния стар салон имаше комплекс от привлекателни нови концертни зали и театри, които Рансъм нарече Център за изпълнителски изкуства.
Беше като пътуване от задната страна на филмово студио — новите хотели и офиси, които преобразуваха релефа на градинския пейзаж, изглеждаха илюзорни като декори, изградени върху истинското лице на миналото. След Ню Йорк градът изглеждаше невероятно чист и спокоен. Чудех се дали тревожещият, безреден град, който помнех, не бе изчезнал сред хиляди пластични операции.
— Предполагам, че колежът „Аркхам“ днес изглежда като „Станфорд“ — казах.
Той изсумтя.
— Не. „Аркхам“ е същата съборетина, която винаги е бил. Оправям се. Едвам-едвам.
— Как така се озова тук въобще?
— Ако се замислиш, което аз правя рядко, това май наистина изглежда малко странно.
Изчаках го да продължи.
— Отидох там заради един конкретен човек, Алън Брукнър, който беше шеф на катедрата по религия. Беше прочут в моята област, искам да кажа наистина прочут, един от трима-четиримата най-значителни специалисти в тая област. Когато правих доктората си, изчетох всичко, което някога е написал. Беше единственият истински учен в „Аркхам“, разбира се. Мисля, че тук са му предложили първата работа и на него не му е и хрумвало по-късно да търси по-бляскаво място. Този вид престиж не го интересуваше. След като в училището осъзнали какво имат, оставили са го сам да определя условията с надеждата, че ще привлече други с неговите мащаби.
— Ами ето, привлякъл е тебе.
— Не съм дори приблизително от неговия ранг. Той беше единствен. А когато други прочути религиоведи са идвали тук, те общо взето хвърляли по един поглед към „Аркхам“ и се връщали, откъдето са дошли. Той привлече наистина добри аспиранти, но и това донякъде западна напоследък. Доста западна, всъщност — Джон Рансъм поклати глава и замълча.
Сега минавахме по авеню „Гьоте“ с неговите огромни каменни къщи, отдавна вече разбити на офиси и апартаменти. Големите брястове, които някога растяха от двете страни на улицата, бяха загинали, но самата улица изглеждаше почти непроменена.
— Разбирам, че доста си се сближил с тоя професор — отбелязах. Бях забравил името му.
— Има такова нещо — каза Рансъм. — Ожених се за дъщеря му.
— Аха — казах. — Разкажи ми за това.
След Виетнам той беше отишъл в Индия и в Индия се беше върнал към живота. Беше се отдал на учение и медитация, учение и медитация, беше ухажвал душевния покой и го беше спечелил: щеше завинаги да остане човек, прокопал тунел през планина от трупове, но излязъл от другата страна и оцелял. За всичко това имал Учител и Учителят му беше помогнал да види ужасите, които е претърпял. Този Учител, водач на малка група последователи, сред които само неколцина не-индийци като Рансъм, бил една млада жена, надарена с огромна простота и красота. Казвала се Мина.
След една година в ашрама кошмарите и внезапните пристъпи на неистов страх изчезнали. Беше видял отвъдната страна на абсолютния мрак, в който Виетнам го бе повлякъл. Мина го бе изпратила невредим отново в света и той беше прекарал три години на учение в Англия и още три в Харвард, без да каже на повече от полови дузина хора, че някога е бил Зелена барета във Виетнам. След това Алън Брукнър го бе привлякъл обратно в Милхейвън.
Един месец след като започнал да работи в Милхейвън под ръководството на Брукнър, той се запознал с дъщерята на Брукнър, Ейприл.
Джон мислеше, че може би се е влюбил в Ейприл Брукнър още при първата им среща. Тя влязла в кабинета да си вземе книга, докато той помагал на баща й да оформи за публикация един сборник с есета. Високо, русо, атлетично момиче в началото на двайсетте си години, Ейприл се ръкувала с изненадваща прямота и се усмихнала, гледайки го в очите.
— Радвам се, че му помагате в тая бъркотия — казала тя. — Ако беше оставен сам на себе си, той и до днес би бъркал Vorstellung и vijnapti, ако въобще е спрял да ги бърка, разбира се.
Несъответствието между вида й на тениската и препратките й към Брентано и санскритската философия го изненадали и той се засмял. Тя обменила с баща си няколко закачливи обиди, след което тръгнала към рафтовете с романите. Протегнала се да вземе книга. Рансъм не можел да свали очи от нея.
— Търся някое произведение на радикално нечистото съзнание — казала тя. — Как мислите, Реймънд Чандлър или Уилям Бъроус?
Заглавието на дисертацията на Рансъм било „Концепцията за чистото съзнание“ и усмивката му станала още по-широка.
— „Дълго сбогуване“ — казал той.
— Не е достатъчно нечисто — казала тя. Заобръщала книгата в ръце и вирнала глава. — Но добре, ще се задоволя и с това.
Показала му заглавието на книгата, която вече била избрала: „Дълго сбогуване“. След което му се усмихнала ослепително и излязла от стаята.
— Нечисто съзнание? — попитал Рансъм стария човек.
— Внимавай с нея — отговорил той. — Мисля, че първата й дума беше virtuoso.
Рансъм попитал дали тя наистина знае разликата между Vorstellung и vijnapti.
— Е, не толкова добре, колкото мене — изсумтял Брукнър. — Защо не дойдеш на вечеря следващия петък?
В петък Рансъм се появил притеснително официален в най-добрия си костюм. Все пак вечерята била приятна, но Ейприл била толкова по-млада от него, че не можел да си представи как да я покани да излязат. Пък и всъщност не бил сигурен какво вече значи „да излязат“, ако въобще някога е знаел какво значи. Мислел си, че за Ейприл Брукнър не би могло да е същото, каквото е за него — би очаквала от него навярно да играе тенис или да прекара половината нощ в танци. Изглеждала като че ли обожава усилието. Рансъм бил по-силен, отколкото давал вид (особено когато носел чиновнически костюм). Той тичал и плувал в басейна на колежа, но не танцувал и не играел тенис. Идеята му за приятно прекарване на вечерта включвала хубава храна и бутилка добро вино: Ейприл имала вид, като че ли след два часа стрелба с лък би се втурнала да вземе на бегом някой от по-ниските върхове в Алпите. Попитал я дали е харесала романа на Чандлър.
— Каква мъчителна книга — казала тя. — Героят се сприятелява с един човек, но накрая не може да го понася. Самотата е толкова брутална, че най-емоционалните сцени са свързани или с насилие, или с барове.
— Спаси ме от тази млада жена, Рансъм — казал Брукнър. — Тя ме плаши.
— Наистина ли virtuoso беше първата й дума?
— Не — казала Ейприл. — Първите ми думи бяха senile dementia.
Ухажването протекло по неизпитван от Рансъм начин. Ейприл Брукнър като че ли непрестанно го преценявала според някакъв непроницаем личен стандарт. Била много разумна, но разумността й не се побирала в нормалните дефиниции. По-късно Рансъм научил, че две години преди това тя се бе развела с момче, което се бе дипломирало заедно с нея в Университета в Чикаго, понеже — според собствените й думи — „Дадох си сметка, че мразя всичките му метафори. Не можех да живея с някой, който никога не разбираше, че метафорите са истински“ Беше усетила самотата в романите на Чандлър, защото отекваше нейната собствена.
Майка й беше умряла, когато Ейприл била на четири години и тя беше отраснала като блестящата дъщеря на блестящ баща. След дипломирането си summa cum laude в Чикаго, тя се бе върнала в Милхейвън да продължи с аспирантура в Милхейвънския клон на Университета на Илиной. Нямала никакво намерение да преподава, но искала да е близо до баща си. Рансъм понякога чувствал, че се е омъжила за него, понеже не се сещала какво друго да направи.
— Защо за мене? — попитал я веднъж.
— Е, ти очевидно беше най-интересният мъж наоколо — казала тя. — Не се държеше като простак само защото смяташ, че съм красива. Винаги правеше точни поръчки в китайските ресторанти, обичаше експериментите и шегите ми не те ядосваха. Не се държеше, като че ли житейското ти призвание е да ме превъзпитаваш.
След като се оженили, Ейприл оставила аспирантурата и започнала работа в инвеститорска агенция. Рансъм си мислел, че тя ще напусне след шест месеца, но останал изумен от бързината и удоволствието, с които тя усвоила бизнеса. След година и половина познавала в подробности стотици компании — компании с всякакви мащаби. Знаела как президентите на различни клонове банки се разбират със своите управителни съвети; знаела кои фабрики се разпадат; знаела за нови патенти, стари недоволства и нещастни акционери.
— Не е по-трудно, отколкото да научиш всичко, което има да се научи за английската поезия през шестнайсети век — казала тя. — Всички тези хорица идват и лигите им текат от алчност. Аз само трябва да им покажа как могат да направят малко повече пари. Когато сторя това, те ми дават една тресчица от пенсионния си фонд. И ако всичко върви добре, готови са да паднат и да целуват краката ми.
— Ти поквари дъщеря ми — казал му Брукнър веднъж. — Станала е машина за пари. Единствената ми утеха е, че няма да трябва да прекарам старостта си в стая, осветявана от неоновата реклама пред прозореца.
— Ейприл си играе — отговорил му Рансъм. — Тя казва, че истинският й учител е Жак Дерида.
— Отвъдих постмодерна капиталистка — казал Брукнър. — Нали разбираш, в „Аркхам“ е притеснително изведнъж да влезеш във владение на много пари.
Бракът се уталожил в работливо, но спокойно партньорство. Ейприл му казала, че тя е единственият ироничен юпи в света — когато станела на трийсет и пет, щяла да напусне работа, да роди, да ръководи собствените им вложения, да стане страхотна готвачка и да поднови сложните си изследователски проекти по местна история. Рансъм се чудел дали Ейприл би напуснала някога работата си, със или без бебе. Със сигурност никой от клиентите й не искал тя да ги напусне. Милхейвънската финансова асоциация й беше връчила своята ежегодна награда на вечеря, която Ейприл насаме иронизирала, и „Леджър“ беше отпечатал снимката на двамата, малко нещо засрамено усмихнати, докато тя държи огромната купа, на която щяло да бъде изписано името й.
Рансъм нямало никога да узнае дали Ейприл би напуснала работата си. Пет дни след като спечелила грозната купа, някой я беше нарязал, пребил и изоставил, смятайки, че е мъртва.
Той все още живееше в къщата-близнак, която Ейприл наела веднага след женитбата им. „Илай Плейс“ 21 беше на три пресечки от авеню „Бърлин“, на една дълга разходка пеша от „Шейди Маунт“, но близо до Университета на Илиной — клон Милхейвън, където Ейприл бе учила, и само на десет минути с кола от центъра, където първоначално били офисите и на двамата. Парите на Ейприл им бяха позволили да купят цялата сграда и да я превърнат в еднофамилна къща. Сега Рансъм имаше натъпкан с книги кабинет на третия етаж, а Ейприл притежаваше офис, изпълнен с лъскави компютри, купища годишни отчети и факс, който продължаваше да бълва писма; вторият етаж беше превърнат на гигантска спалня и една по-малка стая за гости, всяка с отделна баня; на първия етаж бяха всекидневната, трапезарията и кухнята.
5
— Как посрещна тъстът ти всичко това?
— Алън не знае какво точно се е случило с Ейприл — Рансъм се поколеба. — Той… той доста се промени през последната година и нещо.
Той отново замълча и се намръщи, загледан в купа книги върху малката масичка. Всичките бяха за Виетнам — „Огнените полета“, „Тринадесетата долина“, „365 дни“, „Кратковременните“, „Нещата, които те донесоха“.
— Ще направя кафе — каза той.
Отиде в кухнята и аз започнах да оглеждам с възхищение и даже с малко завист къщата, която Рансъм и жена му бяха събрали. Забележителни картини покриваха стената срещу дългото канапе, на което седях. Затворих очи. След няколко минути тракването на подноса върху масичката ме събуди. Рансъм не забеляза, че съм задрямал.
— Искам обяснение — каза той. — Искам да знам какво се е случило с жена ми.
— И нямаш доверие в полицията — казах.
— Чудя се дали полицията не мисли, че аз съм го направил — той разтвори ръце, повдигна ги, после наля кафето в керамични чаши. — Може би смятат, че искам да ги подведа, като изравям отново стария номер със Синята Роза.
Той взе чашата си и седна на едно кожено кресло.
— Но ти не си подведен под отговорност.
— Имам чувството, че инспекторът по убийствата, Фонтейн, ще скочи върху ми всеки момент.
— Не разбирам защо въобще е привлечен инспектор по убийствата — нали жена ти е в болница?
— Жена ми умира в болница.
— Не можеш да си съвсем сигурен в това.
Той започна да клати глава с лице, по което ясно бяха изписани скръб и душевна борба.
— Наистина съм объркан — казах. — Как така инспектор по убийствата изследва смърт, която още не е настъпила?
Той ме погледна стреснат.
— Сега те разбрах. Причината е другата жертва.
Бях напълно забравил за другата жертва.
— Нападението над Ейприл се вписва в едно вече започнало разследване за убийство. Когато — и ако тя умре, разбира се — Фонтейн ще се заеме и с нейния случай.
— Познаваше ли Ейприл другата жертва?
Рансъм отново поклати глава.
— Никой не знае кой е той.
— Не е ли идентифициран?
— Той нямаше никакви документи, абсолютно никакви, и никой не го е потърсил. Сигурно е бил скитник, бездомен, нещо такова.
Попитах го дали е видял тялото му. Той се размърда в стола си.
— Доколкото разбрах, убиецът е разпилял парчета от него по цялото авеню „Ливърмор“.
Преди да успея да реагирам, Рансъм продължи:
— Тоя, който прави това, не се интересува кого убива. Мисля, че не се и нуждае от някаква причина. Просто му е дошло времето пак да се хване на работа.
Една от причините, поради които Рансъм бе поискал да ме види в Милхейвън, беше че седмици наред бе говорил по тоя начин сам на себе си, и имаше нужда да освободи навън част от аргументите.
— Кажи ми за лицето, което е направило това — казах. — Кажи ми кой мислиш, че е — какъв човек си представяш, когато мислиш за него.
Рансъм изглеждаше облекчен.
— Аз, разбира се, съм мислил за това. Опитвах си да си представя какъв човек би могъл да направи такива неща — той се наведе към мене, готов, дори нетърпелив да излее догадките си.
Аз се наместих на мястото си, като не можех да не си давам сметка за несъответствието между обстановката и това, което обсъждахме. Беше една от най-красивите стаи, които бях виждал, красива по сдържан начин, чийто център бяха картините по стените. За една от тях си помислих, че сигурно е Вюияр, а останалите изглеждаха странно познати. Меките тонове и течащите форми на картините преминаваха през цялата стая, през формите на мебелите и на малкото скулптури, поставени на ниски масички.
— Мисля, че е на около шестдесет. Някой от родителите му е бил алкохолик може би, навярно са го тормозели в детството му. Може би ще се окаже, че има и някаква рана в главата — това е изненадващо, но се случва често при подобни хора. Той се контролира изключително добре. Сигурен съм, че има някакъв ненарушим личен режим. Всеки ден прави едни и същи неща по едно и също време. Още е силен, значи може би спортува редовно. Навярно ще изглежда като последния човек, когото биха заподозрели в подобни престъпления. И е интелигентен.
— Как изглежда? Как е изкарвал прехраната си? Как прекарва свободното си време?
— Мисля, че единственото нещо, което може да се каже за външния му вид, освен че е в отлично състояние за възрастта си, е, че има много достопочтен вид. Мисля си, че може би живее в района, където станаха всички убийства, защото с едно-единствено изключение, той не е излизал от тоя район.
— Искаш да кажеш, че живее в моята някогашна махала? — изключението, което спомена, беше навярно жена му.
— Така мисля. Хората го виждат, но не го забелязват. Що се отнася до свободното време, мисля, че той не може да почива, така че едва ли ходи във ваканции и други подобни — навярно и без друго не може да си ги позволи — но бих се обзаложил, че е голям градинар.
— И изразът „Синя роза“ е свързан с градинарството му?
Рансъм сви рамене.
— Странна комбинация от думи — това е неговият начин да се самоидентифицира. Та мисля, че градинарството много би му отивало — така би могъл да се справя отчасти с напрегнатостта си, да удовлетвори подтика си към ред и да върши всичко това сам.
— Така че ако отидем в южната част на града и намерим здрав, но скучноват на вид шестдесетгодишен мъж, който има добре поддържана цветна градинка в задния си двор, ще сме намерили когото търсим.
Рансъм се засмя.
— Това би бил той. Внимание, чупливо.
— След като е бил Синя Роза за два месеца преди четиридесет години, той съумява да се контролира до тази година и изведнъж пак превключва.
Рансъм се наведе напред, развълнуван, че е достигнал сърцевината на теориите си.
— Може би не е бил в Милхейвън през всичките тези години. Може би е имал работа, която го е водела тук — може би е продавал дамски чорапи или връзки за обувки, или мъжки ризи — Рансъм се изправи и впери пламтящ поглед в мене. — Но аз мисля, че е бил военен. Мисля, че е влязъл в армията, за да избегне риска да бъде арестуван, и е прекарал това време във военни бази из цялата страна и Европа. Възможно е да е бил в Корея, възможно е дори да е бил във Виетнам. Навярно е прекарал известно време в Германия. Той несъмнено е бил в много от базите, разположени край малки градчета в южните и средни западни щати. И отвреме-навреме е отивал да убие някого. Не мисля, че е преставал. Мисля, че е бил сериен убиец, преди въобще да знаем, че съществуват такива. Никой никога не е направил връзка между престъпленията му, никой не е сравнявал данните — Тим, те започнаха да правят това само преди пет-шест години. ФБР никога не е чуло за него, защото никой не ги е информирал за случая. Излиза от базата, убеждава някое цивилно лице да го последва в някой хотел или по някоя уличка — той е много убедителен — и го убива.
6
Докато слушах Джон Рансъм, очите ми постоянно се връщаха към картината, която приписвах на Вюияр. Семейство от средната класа, което като че ли се състоеше изцяло от жени, деца и слуги, бе изобразено сред пищна градина и под разпрострените клони на огромно дърво. Бляскава лимонено жълта светлина се стичаше по наситено зелените плътни листа.
Рансъм свали очилата си и ги избърса в ризата.
— Ти изглеждаш очарован от тая стая, особено от картините — той отново се усмихна. — Ейприл щеше да бъде доволна. Повечето от тях тя ги е избирала. Правеше се, че аз уж й помагам, но тя вършеше цялата работа.
— Очарован съм — казах. — Това Вюияр ли е? Красива картина.
Другите картини и малките скулптури в стаята също изглеждаха някак свързани с Вюияр, макар че очевидно бяха от няколко различни художници. Някои бяха пейзажи с фигури, някои имаха религиозни сюжети, а други бяха почти абстрактни. Повечето от тях имаха деликатен декоративен характер, който бе повлиян, подобно на Ван Гог и Гоген, но по-късно от тях, от японското изкуство. След това познах, че една малка картина за свалянето от кръста беше от Морис Денис и тогава разбрах какво е направила Ейприл Рансъм. Бях поразен от интелигентността й.
Беше събрала творбите на една група, наречена „Набис“, „пророците“ — беше намерила картини на Сезюрие, К. Кс. Русел, Пол Рансън, както и на Денис и Вюияр. Всичко, което беше купила, беше добро и взаимосвързано: то имаше значимо място в историята на изкуството, но тъй като повечето от тези художници не бяха много известни в Америка, работите им едва ли бяха стрували много. Като колекция, те имаха по-висока стойност, отколкото поотделно, но и отделните парчета вече навярно струваха доста повече, отколкото двамата Рансъм бяха платили за тях. И бяха приятни картини — естетизираха болката и радостта, тъгата и учудването, даряваха ги с грация.
— В тая стая май има повече картини на „Набис“, отколкото където и да било в страната — казах. — Как ги намерихте?
— Ейприл я биваше в такива неща — каза Рансъм и отново доби уморен вид. — Тя посети много от тези семейства и повечето от тях нямаха нищо против да се разделят с едно-две неща. Хубаво е, че харесваш Вюияр — и на нас ни беше любимата картина.
Това беше централната творба в колекцията: най-важната картина, която притежаваха, но и най-дълбоката, най-тайнствената и най-лъчезарната. Беше откровено празнуване на слънчевата светлина по листата, на връзката между хората вътре в семейството, между хората и природния свят.
— Има ли име? — попитах аз и станах, за да я разгледам по-добре.
— Мисля, че се казва „Хвойновото дърво“.
Погледнах към него през рамо, но нищо във вида му не подсказваше дали той знае, че има прочута приказка на Братя Грим със същото заглавие и че това име би могло да значи нещо за мене. Той кимна, потвърждавайки, че съм чул правилно. Съвпадението в заглавието на картината не можеше да не ми подейства. Приближих се до платното. Хората под голямото дърво изглеждаха самотни и уединени, пленници на частните си мисли и страсти; случаят, който ги беше събрал, беше фалшив, чиста формалност. Те не обръщаха внимание на сияйната светлина и на искрящите цветове, които ги заобикаляха и от които те самите бяха част.
— Виждам Ейприл, когато гледам това платно — обади се Рансъм зад мене.
— Великолепна картина — казах. Беше изпълнена с разочарование и гняв и тези чувства по магичен начин засилваха блясъка — защото самата картина предлагаше утеха.
Той се изправи и се приближи към мене с поглед, вперен в картината.
— В това платно има толкова много щастие.
Той мислеше за жена си. Кимнах.
— Ще можеш да ми помогнеш, нали? — попита той. — Може би ще успеем да помогнем на полицията да намери име за този човек. Като се върнем към старите убийства.
— Затова съм тук.
Рансъм приклещи ръката ми с юмрук.
— Но трябва да ти кажа, че ако разбера кой е нападнал жена ми, ще се опитам да го убия. Ако успея да се доближа до него въобще, ще му върна за Ейприл.
— Разбирам как се чувстваш.
— Не, не разбираш — той отпусна ръката си и пристъпи към картината, хвърли й бърз, бегъл поглед и тръгна обратно към стола си. Постави ръка върху купа романи за Виетнам. — Защото не си имал шанса да познаваш Ейприл. Утре ще те взема с мене в болницата, но ти няма… нали разбираш, лицето, което лежи там в леглото не е…
Рансъм вдигна ръка да скрие очите си.
— Извинявай. Ще отида за още кафе.
Той отнесе чашата ми в кухнята, а аз отново заразглеждах стаята. Мраморната камина беше в тон с розовите и сиви отсенки на картините на дългата стена, а една ярка ивица червено съответстваше на небето в картината на Морис Денис за свалянето от кръста. Над камината висеше огромно бледо платно на Пол Рансън с коленичила жена, простряла ръце в нещо като молитва или прошение. После забелязах още нещо — плоския ръб на бронзова плочка, поставена да лежи върху мрамора.
Проврях се между мебелите, за да я разгледам. Джон Рансъм се приближи към мене с чашата, точно когато аз изправих плочката.
— О, намерил си това.
Прочетох релефните букви върху повърхността на плочката. „Наградата на Асоциацията на финансовата общност се присъжда на Ейприл Рансъм по случай Годишното тържество, 1991.“
Джон Рансъм седна и протегна ръка за плочката. Дадох му я, поемайки кафето, и той се вторачи в нея за миг, преди да я върне отново върху камината.
— Плочката е само нещо като удостоверение — истинската награда е гравирането на името ти върху голяма купа в стъклената витрина на Учредителния клуб.
Рансъм вдигна поглед към мене и примигна.
— Защо да не ти покажа снимката, която ни направиха вечерта, когато тя получи тая глупава награда. Поне ще видиш как изглеждаше. Ти ще дойдеш с мене в болницата, разбира се, но истинската Ейприл я има повече на снимката.
Той скочи и излезе в антрето, за да се качи на горния етаж.
Отново се приближих към картината на Вюияр. Чувах как Джон Рансъм отваря чекмеджетата в спалнята си над мене.
След няколко минути той се върна във всекидневната със сгънати страници от „Леджър“ в ръка.
— Едвам я намерих — мислех да изрежа снимката и да я сложа в албум, но тия дни нищо не мога да правя — и той ми подаде вестника.
Фотографията заемаше горния десен ъгъл на първата страница на финансовия раздел. Джон Рансъм носеше смокинг, а жена му беше в бял копринен костюм с голямо сако над блуза с дълбоко изрязано деколте. Тя сияеше с поглед, вперен в камерата, прегърнала голяма гравирана купа като трофей от тенис, а Джон беше почти в профил и гледаше в нея. Ейприл Рансъм беше висока почти колкото мъжа си и косата й беше подрязана като руса пухкава каска, която подчертаваше дългата й шия. Имаше широка уста и малко право носле и очите й изглеждаха много блестящи. Изглеждаше умна, силна, ликуваща. Изненада ме. Приличаше много повече на това, което беше, интелигентна и агресивна финансова експертка, отколкото на жената, която мъжът й ми беше описал, докато ме докара от летището. Жената на снимката не страдаше от излишно усложнена морална чувствителност: тя купуваше картини, защото знаеше, че ще изглеждат добре на стените й, докато цената им се учетворява; нямаше никога да напусне работа, за да роди; беше работлива, безмилостна и не би била снизходителна към глупаци.
— Нали е красива? — попита Рансъм.
Погледнах датата отгоре на страницата, понеделник, трети юни.
— Полицията намери Ейприл около десет дни след вечерята с награждаването, която беше в петък на 31 май. Неизвестният мъж беше убит в следващата сряда. В понеделник вечерта Ейприл не се върна от работа. Побърках се, докато я чаках. Около два часа след полунощ най-сетне позвъних в полицията. Казаха ми да изчакам още двайсет и четири часа и че тя навярно ще се върне у дома преди това. На другия ден след обяд ми се обадиха да ми кажат, че са я намерили и че тя е в безсъзнание, но още е жива.
— Намерили са я на някакъв паркинг, така ли?
Рансъм остави сгънатото парче вестник на масичката до купчината книги. Той въздъхна.
— Мислех си, че съм ти казал. Една камериерка от „Сейн Олуин“ я намерила, когато отишла да прегледа стаята.
Докато ми казваше това, той изопна гръб и в очите и в позата му се появи нещо като предизвикателство.
— Ейприл е била в стая в хотела „Сейнт Олуин“?
Рансъм направи рязко движение и оправи вратовръзката си.
— Стаята, където я намира камериерката, е била празна през целия ден и някой е щял да я наеме същата вечер. Ейприл е отишла в тази стая или е била занесена в тази стая, в съзнание или не, без никой от хотела да я види.
— Но как е станало това? — попитах. Беше ми жал за Джон Рансъм и зададох глупавия въпрос, за да печеля време, докато преглътна тази информация.
— Прелетяла е. Нямам идея как е влязла в хотела, Тим. Едно знам — че Ейприл никога не би се срещала с някакъв любовник в „Сейнт Олуин“, защото дори да е имала любовник, а тя нямаше, „Сейнт Олуин“ е прекалено долнопробен. Никога не би влязла в подобно място.
Помислих си: освен ако не й се е прищяло нещо долнопробно.
— Познавам я — ти не си я срещал. Бил съм женен за нея четиринайсет години, а ти само си я виждал на картинка. Никога не би влязла в това място.
Разбира се, Джон беше прав. Той я познаваше, а аз просто извличах заключения от една вестникарска снимка и от подозрителната, както ми се струваше, пресметливост, която бе създала картинната й колекция.
— Чакай малко — казах. — Кой номер беше стаята?
— Камериерката намира Ейприл в 218 стая. 218 стая на хотел „Сейнт Олуин“ — той се усмихна. — Чудех се кога ще зададеш тоя въпрос.
Беше същата стая, в която Джеймс Тредуел е бил убит от някой, подписал стената с думите, СИНЯ РОЗА.
— И твоят инспектор смята, че това няма значение?
Рансъм вдигна ръце.
— Ако питаш полицията, нищо от онова, което се е случило през 1950 година, няма връзка с това, което се случи с жена ми. Уилям Дамрош закрива следата. Той се самоубива, убийствата спират, толкова.
— Каза, че първата жертва е била намерена на авеню „Ливърмор“.
— Ти ще кажеш. Ти знаеш къде.
— В малкия тунел зад хотела?
Рансъм се усмихна:
— Бих се обзаложил, че там са намерили тялото. Вестникът не казваше точно — пишеше просто: в близост до хотел „Сейнт Олуин“. Никога не ми беше хрумвало, че може да е същото място, където намират първата жертва през петдесетте години, докато Ейприл, докато намират, хм, докато я намериха. Нали знаеш. В оная стая — усмивката му беше станала зловеща — мисля, че беше загубил контрол над лицето си. — Но не можех да бъда сигурен в нищо, тъй като всичките сведения, с които разполагам, са от твоята книга „Раздвоеният“. Не знаех дали не си променял местата…
— Не, не съм.
— Така че тогава аз прочетох книгата ти и реших да ти се обадя просто за да видя…
— Дали все още смятам, че Дамрош е човекът, когото ти наричаш Синята Роза.
Той кимна. Мъртвешката му усмивка избледняваше, но той все още имаше вид, като че ли устата му се е закачила на въдица.
— И ти каза, че не.
— И така — казах аз, поразен от това, което току-що бях научил, — излиза, че Синята Роза не само отново убива хора в Милхейвън, но и ги убива на същите места като преди четиридесет години.
— Така ми изглежда — каза Рансъм. — Въпросът е дали някой друг ще ни повярва?
7
— На бърза ръка ще повярват, ако има още едно убийство — казах.
— Третото е изключението, което споменах — докторът — каза Рансъм.
— Мислех, че говориш за жена си.
Той се намръщи:
— В книгата третото е докторът. Голямата къща в източния край.
— Няма да има трето убийство на източния край — казах.
— Но виж какво става — каза Рансъм. — Ще бъде на същия адрес. Където умира докторът.
— Докторът не умира. Това е едно от нещата, които промених в книгата. Който и да е тоя, дето се е опитал да убие доктор Ланг, той прерязва гърлото му и написва СИНЯ РОЗА на стената на спалнята, но избягва, без да забележи, че докторът е още жив. Ланг се съвзема навреме, спира кръвта и успява да стигне до болница.
— Какво имаш предвид като казваш „който и да е тоя“? Бил е Синята Роза.
Поклатих глава.
— Сигурен ли си?
— Доколкото човек може да е сигурен, когато няма доказателства — казах. — Всъщност мнението ми е, че същият човек, който прерязва гърлото на Бъз Ланг, е убил Дамрош и го е нагласил да изглежда като самоубийство.
Рансъм зяпна.
— Убил е Дамрош?
Усмихнах му се — Рансъм изглеждаше объркан.
— Преди две години, докато работих върху една книга за Том Пасмор и Леймънт фон Хайлиц, попаднах на допълнителна информация за случая Синята Роза — той понечи да каже нещо и аз вдигнах ръка. — Сигурно си чувал за фон Хайлиц, а навярно си бил в едно училище с Том.
— Бях една година след него в „Брукс-Лоуд“. Какво общо, по дяволите, би могъл да има той с убийствата на Синята Роза?
— Той няма нищо общо с тях, но той знае кой се е опитал да убие Бъз Ланг. И кой е убил Уилям Дамрош.
— Кой е той? — Рансъм изглеждаше разтреперан от вълнение. — Жив ли е още?
— Не, не е. А и мисля, че ще е по-добре Том да ти разкаже историята. Първо на първо, това си е негова история.
— Дали ще иска да ми я разкаже?
— Обадих му се, преди да излетя от Ню Йорк. Ще ти разкаже, каквото мисли, че се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош.
— Добре — кимна Рансъм. Той се замисли — Кога ще мога да говоря с него?
— Може би ще иска да ни види довечера, ако ти искаш.
— Ще мога ли да го наема?
Почти всеки жител на Милхейвън над трийсетгодишна възраст знаеше, че Том Пасмор е работил като частен детектив. Преди двайсет години дори вестниците в Бангкок разказваха как един независим следовател, един самобитен „любител-криминалист“, който живеел в затънтения Милхейвън, щата Илиной, блестящо преосмислил всички свидетелства и съдебни протоколи в случая с Уитни Уолш, президента на „Трансуълд иншуърънс“, който бил застрелян близо до деветата дупка на своя голф-клуб в Харисън, Ню Йорк. Един от домакините на игрището, който отдавна имал зъб на Уолш, бил съден, обявен за виновен и получил доживотен затвор. Работейки самостоятелно и без никога да напуска Милхейвън, Том Пасмор беше успял да идентифицира и посочи същественото свидетелство, необходимо, за да се арестува и осъди истинския виновник, един бивш служител. Невинният човек беше освободен и след като разказа историята си на няколко вестници и общонационални списания, разбра се, че Том Пасмор беше успял, като бе направил горе-долу едно и също нещо в може би една дузина случаи: беше използвал предоставената на публиката информация и протоколите от процесите, за да освободи от затвора невинно осъдените и да вкара вътре виновните. Случаят с Уолш беше просто най-яркият. В същите тези вестници и списания последва поредица от сензационни истории за „живия Шерлок Холмс“, в които се предложи интригуваща информация за това как магьосникът обикновено отказвал заплащане за разследванията си, как той притежавал богатство от някъде между десет и двадесет милиона долара, как живеел сам в къща, която рядко напускал, как носел дрехи, необичайни със своята старомодна официалност. Тези разкрития достигнаха кулминацията си, когато се разбра, че Том Пасмор бил извънбрачен син на Леймънт фон Хайлиц, човека, вдъхновил създаването на радиогероя Леймънт Кранстън — „Сянката“. Когато всичко това излезе на бял свят, Том престана да дава интервюта. Доколкото беше известно, той престана и да работи — оттегли се, опарен от нежеланата слава. Пресата така и не откри един друг случай, в който Том Пасмор от Милхейвън, Илиной, се намеси от разстояние, за да освободи един невинен човек и да вкара в затвора виновния за едно убийство. Но въз основа на собствените си контакти с него, аз бях почти сигурен, че той продължава да работи анонимно и че беше създал илюзията за оттегляне, за да покрие с пълен мрак тайната, която пресата не беше открила — това, че от дълги години той беше любовник на една жена, която се бе омъжила в едно от най-богатите семейства в Милхейвън.
Том никога не би се съгласил Джон Рансъм да го наеме и аз му казах това.
— Защо не, след като иска да се притече на помощ?
— Първо, защото никога не е бил наеман. А след случая с Уолш винаги е искал хората да мислят, че въобще не работи. Второ, той няма желание да се „притече“. Ако искаш да го видиш, ще трябва да го посетим ние.
— Но ние сме били съученици!
— Бяхте ли приятели?
— Пасмор нямаше приятели. Не искаше да има — това го наведе на друга мисъл и той вдигна поглед от сключените си ръце, за да обърне към мене подозрителното си лице. — Ако толкова държи да не се показва, защо има желание да говори с мене сега?
— Би искал лично да ти обясни какво се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош. Ще видиш защо.
Рансъм присви рамене и погледна часовника си.
— По това време обикновено съм вече в болницата. Може би Пасмор би се съгласил да вечеря с нас?
— Ще трябва да отидем в къщата му — казах.
Той се замисли.
— Значи може би ще успеем да получим аудиенция при негово преосвещенство между Ейприл и вечерята? Или в свещения режим на Томас Пасмор има още нещо, което не си ми казал?
— Ами денят му обикновено започва доста късно — казах. — Но ако ми покажеш къде е телефонът ти, бих могъл да го предупредя.
Рансъм махна с ръка към предната част на стаята и аз си спомних, че съм минал покрай телефон в преддверието. През арката видях, че Рансъм стана и се приближи към картините. Застана пред Вюияр с ръце в джобовете, намръщено загледан в самотните фигури под дървото. Знаех, че Том Пасмор ще е все още в леглото, но той включваше телефонния си секретар, за да записва обажданията през деня. Сухият, тънък глас на Том ми каза да оставя съобщение и аз му казах, че бихме искали с Джон Рансъм да го видим около седем — ще му се обадя от болницата, за да се уточним дали ще може.
Рансъм се завъртя, когато се върнах в стаята.
— Е, съгласи ли се Шерлок да се видим преди полунощ?
— Оставих съобщение на телефонния секретар. Преди да излезем от болницата, ще му звънна пак. Навярно ще стане.
— Сигурно трябва да съм благодарен, че въобще иска да се срещне с мене, а? — той погледна ядосано първо мене, после часовника си. Натика ръцете си в джобовете на панталоните и пак се вторачи в мене в очакване на отговор на реторичния си въпрос.
— Мисля, че и той ще ти е благодарен за срещата.
Той извади рязко от джоба едната си ръка и я прокара по изтъняващата си коса.
— Добре де, добре. Извинявай — и той направи жест към преддверието и предната врата.
8
Когато излязохме на тротоара, очаквах Джон Рансъм да тръгне към колата си. Той се насочи наляво по авеню „Бърлин“ и продължи да върви, без да спре при някоя от паркираните коли. Изтичах да го настигна.
— Надявам се, че нямаш нищо против да повървим. Влажно е, но нямам много други възможности за движение. А и болницата не е много далече.
— Аз ходя из цял Ню Йорк. Нямам нищо против.
— Щом е така, след болницата бихме могли да отидем пеша до Том Пасмор. Още ли живее на „Истърн Шор“?
Кимнах.
— Точно срещу мястото, където е отраснал.
Рансъм ме погледна с любопитство и аз му обясних, че Том отдавна се беше преместил в старата къща на фон Хайлиц.
— Значи още си е на „Истърн Шор“. Късметлия. Бих искал аз да можех да се нанеса в къщата на родителите си. Но баща ми продаде всичко и родителите ми се преместиха в Аризона.
Завихме на север по авеню „Бърлин“ и въздухът затрептя от шума на коли, клаксони и гуми, свистящи по асфалта. На групи по двама и по трима, студенти от летния семестър на колежа вървяха по улицата на път за следобедни занятия. Рансъм ме погледна изкриво.
— Сделката беше добра, разбира се, но аз бих предпочел да беше запазил тия имоти. Само „Сейнт Олуин“ отиде за около осемстотин хиляди, а днес би струвал три милиона. В града се свикват много повече конференции, отколкото преди, и един приличен хотел е солидно вложение.
— Баща ти е притежавал „Сейнт Олуин“?
— И цялата отсечка от улицата — той бавно поклати глава и се засмя, като видя изражението ми. — Мислех, че знаеш това. Придава иронични отсенки на ситуацията. Мястото се стопанисваше много по-добре по времето на баща ми, можеш да бъдеш сигурен. Не беше по-лошо от който и да е хотел, където и да е, но не мисля, че фактът, че баща ми е притежавал хотела преди двайсет години, има нещо общо с намирането на Ейприл в 218 стая, нали така?
— Сигурно е така — казах. Освен ако притежаването на хотела от баща му имаше връзка с първите убийства на Синята Роза, помислих си аз, но отхвърлих веднага идеята.
— Все още ми се ще старецът да беше издържал до времето, когато градът се преобрази — каза Рансъм. — Професорската заплата не е кой знае каква. Особено в колежа „Аркхам“.
— Ейприл е компенсирала това, навярно.
Той поклати глава.
— Парите на Ейприл са си нейни, не са мои. Не исках да живея с чувството, че мога просто да гребна от парите, които тя сама е направила.
Рансъм се усмихна на някакъв спомен и слънчевата светлина смекчи страданието, изписано по лицето му.
— Аз имам един древен Понтиак, купен на старо, който използвам, когато ми трябва кола. Колата на Ейприл е Мерцедес 500 SL. Тя много работеше — прекарваше по цели нощи в офиса си понякога. Нейни си бяха парите.
— Много ли са?
Той ме погледна мрачно.
— Ако умре, ще бъда богат вдовец. Но парите нямаха нищо общо с личността й.
— Това би могло да изглежда като мотив на хората, които не разбират брака ти.
— Например на чудесната Милхейвънска полиция, така ли мислиш? — той се изсмя с късо, грозно излайване. — Още една причина да научим името на Синята Роза. Май наистина ни е нужно.
9
Завихме покрай салона на пациентите на третия етаж и един нисък, агресивен на вид, двайсетинагодишен полицай се показа от една от вратите. От етикета му видях, че се казва Манджълоути. Той погледна часовника си, после отправи към Рансъм строг, както навярно си мислеше, поглед. По същия начин погледна и мене.
— Каза ли тя нещо, господин офицер? — попита Рансъм.
— Кой е тоя? — дребният полицай застана пред мене, сякаш искаше да ми попречи да вляза. Върхът на шапката му стигаше до брадичката ми.
— Просто приятел — казах.
Рансъм беше вече влязъл в стаята и полицаят се обърна да го последва. После наклони глава и пак ме изгледа свирепо. И двамата чухме една жена, която беше вътре в болничната стая, да казва, че госпожа Рансъм още не е проговорила.
Полицаят се отдръпна, завъртя се и влезе в стаята, за да е сигурен, че няма да изпусне нещо. Последвах го в бялото слънчево помещение. Букети цветя във вази покриваха всички плоскости — вази, пълни с лилии, рози и божури, отрупваха перваза на прозореца. Миризмата на лилии изпълваше стаята. Джон Рансъм и една деловита на вид жена в бяла престилка стояха от другата страна на леглото. Завесите около леглото бяха дръпнати и завързани на стената от двете страни на главата на пациентката. Ейприл Рансъм лежеше сред сложна плетеница от жици, тръбички и шнурове, която се простираше между леглото и масата с машини и монитори. Върху един лост имаше прозрачна торбичка, от която във вените й се стичаха капки глюкоза. В носа й бяха пъхнати тънки бели тръбички, към врата и слепоочията й със звезди от бели лепенки бяха прикрепени електроди. Чаршафът върху тялото й покриваше катетър и други съдове. Главата й лежеше, прилепнала към леглото, и очите й бяха затворени. Лявата страна на лицето й беше цялата една огромна тъмна синина, друга синина покриваше дясната страна на челюстта й. Косата над челото й беше обръсната, така че то изглеждаше още по-голямо и по-бяло. По него преминаваха тънки бръчици и други две почти невидими бръчици ограждаха широката й уста. Устните й бяха останали без цвят. Изглеждаше сякаш няколко пласта кожа бяха обелени от ония части на лицето й, които не бяха насинени. Приликата й с жената от снимката във вестника беше едва забележима.
— Днес сте с компания — каза сестрата.
Джон Рансъм ни представи, Илайза Морган, Тим Андърхил, и ние си кимнахме през леглото. Полицаят отиде в задната част на стаята под редицата от прозорци.
— Тим ще остане при мене за известно време, Илайза — каза Джон.
— Ще е добре да си имате малко компания — каза сестрата. Тя ме погледна през леглото, помагайки ми да привикна с вида на Ейприл Рансъм.
Рансъм каза:
— Помниш ли, че съм ти говорил за Тим Андълхил, нали, Ейприл? Той е дошъл да те види. По-добре ли се чувстваш днес? — той дръпна част от чаршафа и хвана ръката й. Видях превръзки и бинтове да се белеят над лакътя й. — Скоро ще си достатъчно силна да се върнеш у дома.
Той вдигна поглед към мене.
— Тя изглежда много по-зле от миналата сряда, когато най-сетне ми позволиха да я видя. Помислих си, че ще умра още същия ден, но тя се справи, нали, Илайза?
— И още как — каза сестрата. — От тогава не е престанала да се бори.
Рансъм се наведе над завивките и започна да говори на жена си с равен, успокоителен глас. Отдалечих се от леглото. Полицаят, който седеше под редицата от сияйни прозорци, се изправи на стола си и ме погледна агресивно. Лявата му ръка се протегна към бележника, който изпълваше джоба на ризата му.
— Салонът на пациентите обикновено е празен по това време — каза сестрата и ми се усмихна.
Преминах по извития коридор до входа на голяма стая, обзаведена със зелени канапета и кресла, някои от които бяха наредени около грозни полирани дървени масички. Две пълни жени в прилепнали тениски пушеха и играеха карти сред разхвърляни списания и хартиени кесии на една маса в далечния ъгъл. Бяха пуснали пердетата на най-близкия прозорец. Една възрастна жена в сив костюм седеше на около два метра и половина от тях, с гръб към един непокрит прозорец. Тя четеше роман от Барбара Пим така съсредоточено, сякаш животът й зависеше от това. Приближих се към прозорците в левия ъгъл на стаята. Старата жена вдигна очи от книгата и ме прониза с поглед, много по-свиреп от всичко, което офицерът Манджълоути би могъл да произведе.
Чух стъпки зад себе си, обърнах се и видях частната медицинска сестра на Ейприл Рансъм да внася издута черна дамска чанта. Старата жена прониза и нея с поглед. Илайза Морган тръсна чантата си на една от масите близо до вратата и ми направи знак да отида при нея. Тя започна да рови в чантата си, извади пакет цигари и ме погледна извинително.
— Това е единственото място в цялото крило на болницата, където пушенето е разрешено — каза тя почти шепнешком. Запали цигарата с кибрит, хвърли клечката в един почернял меден пепелник, издуха бяла струйка дим и седна. — Знам, че е гаден навик, но вече доста съм ги намалила. Пуша една по време на смяна и една на обяд, това е всичко. Е, почти всичко. Съвсем в началото на смяната сядам тук и изпушвам три-четири; иначе никога не бих издържала първия час — тя се наклони и отново сниши глас. — Ако госпожа Ролинс ви е изгледала мръснишки, когато сте влязъл, то е, защото се е опасявала, че ще започнете да й разваляте въздуха. Аз безкрайно я разстройвам — смята, че сестрите не трябва да пушат въобще. Пък може и да не трябва, наистина.
Усмихнах й се — беше приятна жена, няколко години по-възрастна от мене. Късата й черна коса беше чиста и лъскава като коприна и оживената й сърдечност ни най-малко не заплашваше да се превърне в натрапване.
— Предполагам, че сте тук от момента, в който госпожа Рансъм е постъпила в болницата — казах.
Тя кимна, издухвайки още една енергична струйка дим.
— Господин Рансъм ме нае веднага щом научи — тя постави чантата на коленете си. — При него ли ще стоите?
Кимнах.
— Накарайте го да говори — той е интересен човек, но не знае и половината от онова, което става с него. Ще бъде ужасно, ако започне да се разпада.
— Кажете ми — попитах. — Има ли шанс жена му? Мислите ли, че ще излезе от комата?
Тя се наклони през масата.
— Бъдете тук да му помагате, ако сте му приятел.
Тя се увери, че съм я чул, както трябва, после се изправи и смачка цигарата, тъй като беше казала всичко, което имаше намерение да казва.
— Предполагам, че и това е отговор — казах и двамата се изправихме.
— Кой е твърдял, че съществуват отговори?
Тя се доближи. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху дребното й, компетентно лице. Постави ръка на гърдите ми.
— Не би трябвало да казвам тия неща, но ако госпожа Рансъм умре, трябва да прегледате шкафчето с лекарствата му и да скриете всички транквиланти, които се дават с рецепта. И не го оставяйте да пие много. Имал е добър и продължителен брак и ако го загуби, ще се промени така, че няма да се познае.
Тя ме потупа увещаващо, отпусна ръката си и се обърна отново, без да каже нищо повече. Последвах я в стаята на Ейприл Рансъм. Джон се беше облегнал отстрани на леглото и произнасяше думи така тихи, че не се чуваха. Ейприл изглеждаше като бяла черупка.
Минаваше пет и Том Пасмор навярно беше вече станал. Попитах Илайза къде да намеря обществен телефон и тя ме отпрати покрай стаята на сестрите и през един хол към друга площадка с асансьори. Срещу асансьорите имаше редица от шест телефона, всичките свободни. От двете страни започваха коридори, отделени с летящи врати. Зелени, червени и сини стрелки сочеха нагоре и надолу, указвайки посоката към различни отделения.
Том Пасмор отговори след пет или шест иззвънявания. Да, чудесно би било, ако можем да дойдем около седем и половина. Усещаше се, че е разочарован — в редките случаи, когато посрещаше гости, Том обичаше те да идват късно и да стоят до зори. Интересно му се видя, че ще дойдем пеша.
— Навсякъде ли ходи пеша Рансъм? Пеша ли би отишъл от, да кажем, „Ели Плейс“ до центъра?
— От летището ме докара с кола — казах.
— Своята или на жена си?
— Своята. Жена му май има Мерцедес.
— Пред къщата им ли е паркиран?
— Не съм забелязал. Защо?
Той се изсмя.
— Има две коли и те кара да трамбоваш по целия източен край.
— И аз ходя пеша навсякъде. Нямам нищо против.
— Хубаво, ще ви приготвя студени компреси и лимонада с лед, когато се понесете за вкъщи призори. Междувременно, опитай се да разбереш какво е станало с колата на жена му.
Обещах да опитам. Затворих телефона и, след като се обърнах, се оказах лице в лице с огромен широкоплещест мъж с посивяла опашка и брада, малка златна обица на едното ухо и двуреден костюм на Армани. Той ми се усмихна подигравателно на път за телефона. Аз му отвърнах по същия начин. Чувствах се като Филип Марлоу.
10
В седем часа излязохме от болницата и тръгнахме покрай живия плет на алеята към авеню „Бърлин“. Джон се движеше бързо, но отнесено, като че ли беше съвсем сам сред безлюден пейзаж. Въздухът можеше да се изстиска като сюнгер и температурата слезе докъм трийсет градуса. Имаше поне още един час, докато слънцето залезе. Рансъм се поколеба, когато стигна до тротоара. За миг си помислих, че ще прецапа към претъпканото авеню — мисля, че не виждаше нищо друго освен стаята, която току-що бе напуснал. Вместо да слезе от тротоара, той отпусна главата си така, че брадичката му се опря о тлъстината под нея. Избърса лицето си с ръце.
— Добре — каза повече на себе си, отколкото на мене. Погледна ме. — Е, сега я видя. Какво мислиш?
— Сигурно й помагаш по някакъв начин, като идваш всеки ден.
— Надявам се — Рансъм напъха ръце в джобовете си. За миг заприлича на оплешивяващ, напълнял вариант на някогашния ученик от „Брукс-Лоуд“. — Мисля, че е отслабнала през последните дни. И голямата синина като че ли е спряла да избледнява. Не мислиш ли, че е лош знак, когато една синина не избледнява?
Попитах го какво е казал лекарят й.
— Както обикновено, нищо.
— Е, Илайза Морган ще направи всичко възможно за Ейприл — казах. — Поне знаеш, че се грижат добре за нея.
Той ми хвърли гневен поглед.
— Тя се измъква, за да пуши в салона, не видя ли? Мисля, че сестрите не трябва да пушат и Ейприл не трябва да бъде оставяна сама.
— Полицаят не е ли винаги там?
Рансъм сви рамене и тръгна по пътя, по който бяхме дошли.
— Той прекарва времето си, зяпайки през прозореца.
Ръцете му бяха напъхани в джобовете на панталона и той се прегърбваше леко, докато ходеше. Погледна ме и поклати глава.
— Не е лесно да гледаш Ейприл в това състояние.
Той въздъхна — въздъхна с цялото си тяло.
— Тим, тя умира пред очите ми.
Спряхме се. Рансъм покри лицето си с ръце. Неколцина минувачи се вторачиха в необикновената гледка на възрастен мъж в красив сив костюм, който плаче на публично място. Когато свали ръцете си, зачервеното му лице лъщеше от влагата.
— Ето, че ти създавам неудобство — той извади носна кърпа от джоба си и избърса лицето си.
— Все още ли искаш да се срещнеш с Том Пасмор? Не е ли по-добре да се прибереш?
— Сериозно ли говориш?
Той се изправи и тръгна отново по тротоара покрай магазина за картички, бакалията и цветарницата с раиран навес и изложени отвън съдове с цветя.
— Какво е станало с мерцедеса на Ейприл? Май не го видях, когато излязохме от къщата.
Рансъм се намръщи.
— Как ще го видиш? Няма го. Предполагам, че ще се намери рано или късно — нямах време да мисля за него.
— Къде мислиш, че може да е?
— Честно казано, не ме интересува колата. Застрахована е. И е само кола.
Отминахме още няколко пресечки в жегата безмълвно. Отвреме-навреме Рансъм изваждаше кърпата от джоба си и попиваше челото си. Наближавахме Университета на Илиной и вместо бакалиите и цветарниците започнаха да се появяват книжарници и малки ресторантчета. „Роял“, единственото сезонно кино в Милхейвън, предлагаше сезон с трилъри от четиридесетте и петдесетте години — програмата показваше усложнена схема, започваща с „Двойна подсигуреност“ и „Целувай ме до смърт“ и завършваше някъде през август с „Пикап на южната улица“ и „Непознати във влака“. Помежду течаха „От опасни дълбини“, „Големият сандвич“, „Асфалтова джунгла“, „Чикагският предел“, „Автостопаджията“, „Лора“, „От миналото“, „С печална слава“. Това бяха филмите на моята младост и аз си спомнях удоволствието да потънеш в горещ летен ден в прохладата на „Белдейм Ориентал“, да си купиш пуканки и да гледаш съдбоносните събития от някой черен филм в почти празната зала.
Внезапно си спомних кошмара, който бях сънувал сутринта в деня, когато Джон Рансъм се беше обадил — дебелите ръце на голямата бяла чиния. Отрязването на човешко месо, предъвкването, погнусеното му изплюване. Горещината ме замайваше и споменът за съня ми донесе песъчливия вкус на депресията. Спрях и се загледах в кинопрограмата.
— Добре ли си? — попита Рансъм и се спря за малко пред мене.
Заглавието на един от филмите като че ли плуваше на няколко сантиметра пред другите — ефектът на зрението или светлината.
— Чувал ли си някога за филм, който се казва „От опасни дълбини“? — попитах. — Нищо не знам за тоя филм.
Рансъм се върна и застана до мене. Той погледна към претъпканата програма.
— Шаблонно заглавие, а?
Рансъм се гмурна през авеню „Бърлин“ и тръгна на изток по участък, застроен с триетажни дървени и тухлени къщи, разделени от ниски живи плетове. Някои от миниатюрните предни дворчета бяха задръстени от колелета и детски играчки и тревата бе насечена от кафяви ивици като белези от изгаряне. От един прозорец по горните етажи се носеше звукът на рокендрол, тенекиен и безжизнен.
— Спомням си Том Пасмор — каза Рансъм. — Това момче беше абсолютен самотник. Нямаше никакви приятели. Парите бяха от дядо му, нали? Баща му не беше никакъв — той май избяга от тях, когато Том беше в последните класове.
Това бяха детайлите, които всеки в „Брукс-Лоуд“ би знаел.
— А майка му беше алкохоличка — каза Рансъм. — Много хубава обаче. Жива ли е още?
— Умря преди десетина години.
— И сега той се е оттеглил? Не прави съвсем нищо?
— Предполагам, че да се грижиш за толкова пари изисква пълен работен ден.
— Ейприл би могла да го прави заради него.
Пресякохме „Уотърлоу“ и вървяхме до следващата пресечка в мълчание, докато Рансъм мислеше за жена си.
След като пресякохме „Балъклейва“, къщите започнаха да стават малко по-големи и по-раздалечени сред по-обширните парцели. Между авеню „Бърлин“ и „Истърн Шор“ цената на имотите расте с всяка пресечка — вървейки на изток, ние вървяхме към квартала на детските години на Джон Рансъм.
Той остана безмълвен, докато отминахме „Омдърман“, „Виктория“, „Собзбъри“. Стигнахме до дългата улица, която се казваше „Севънс“ и където къщите, разпрострени нашироко върху огромни поляни, утвърждаваха, че не са по-лоши от къщите след следващата пресечка на „Истърн Шор“. Той спря и отново избърса челото си.
— Като дете кръстосвах всичко наоколо. Сега ми изглежда толкова чуждо. Сякаш никога не съм живял тук.
— Тук не живеят ли в общи линии същите хора?
— Ами не — хората от поколението на родителите ми измряха или се преместиха на западния бряг на Флорида, а моите връстници се преместиха в Ривъруд. Дори „Брукс-Лоуд“ се премести, не знаеш ли това? Преди четири години продадоха зданията и си построиха нови в Ривъруд.
Той се огледа и за миг като че ли обмисляше възможността да купи някоя от големите показни къщи.
— Повечето от хората като Ейприл, хората с нови пари, си купиха къщи в Ривъруд. Тя обаче не искаше и да чуе. Харесваше й да е в града — обичаше да ходи пеша. Харесваше малката ни къщичка и я харесваше точно на това място, където си е.
Забелязах, че говори в минало време и ми дожаля за всичко онова, което трябваше да преживее.
— Понякога — каза той, — съвсем губя кураж.
Той мина по останалата част на пресечката и зави надясно по „Истърн Шор“. От двете страни на широката улица се редяха големи къщи във всевъзможни стилове. Огромни тухлени постройки с малки и големи кули, полуоблицовани с дърво сгради в Тюдоров стил, мавритански фантазии, гигантски каменни палати с прозорци от цветно стъкло — пари, които се изразяваха без стеснение и без оковите на добрия вкус. Състезавайки се едни с други, хората, които бяха построили тези грамадни съоръжения, бяха купували величието на метър.
Най-сетне показах къщата на Том Пасмор. Беше от западната страна на улицата, не откъм езерото, и по сивия камък на фасадата й растяха зелени лози. Както беше винаги по времето на Леймънт фон Хайлиц, завесите бяха спуснати срещу светлината.
Минахме по пътеката към предната врата и позвънихме. Видя ни се, че чакаме доста дълго. Джон Рансъм ме погледна, както би погледнал студент, закъснял да предаде есето си. Позвъних отново. Минаха може би двайсет секунди.
— Сигурен ли си, че лордът е станал?
— Чакай — казах. От вътрешността на къщата се чу приближаването на стъпки.
След като ми отправи още един критичен поглед, Джон издърпа мократа кърпа от джоба си и избърса врата и челото си. Ключалката прещракна. Той оправи рамене и изобрази на лицето си доста добра имитация на усмивка. Вътрешната врата се отвори и Том Пасмор се показа от другата страна на замрежената външна врата, примижал и усмихнат. Беше облечен в бледосин костюм с двуредно сако, все още недозакопчано над снежнобяла риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Следи от гребен разделяха мократа му коса. Изглеждаше уморен и малко нещо неадекватен.
11
Рансъм каза:
— ХАЙДЕ БЕ, ПРИЯТЕЛ — гласът му беше прекалено гръмък. — Почнахме да се тревожим.
— Тим и Джон, какво удоволствие — каза Том. Той се пипкаше с копчетата на сакото си, докато очите му шареха по нас. — Истинско събитие! — той отвори вратата с мрежата навън, така че Джон Расъм трябваше да направи крачка назад, за да я заобиколи. Докато я заобикаляше по стъпалото пред нея, Рансъм подаде дясната си ръка. Том я пое и каза:
— Представете си само!
— Много време мина — каза Джон Рансъм. — Прекалено много.
— Влизайте — каза Том и се отдръпна назад в сравнително тъмната къща. Докато влизах, усетих леката миризма на сапун и шампоан, която се излъчваше от него. Тук-там по масите и по стените бяха запалени ниски лампи. В огромната стая цареше обичайното безредие. Отдръпнах се от вратата, за да позволя на Джон Рансъм да влезе.
— Много мило беше от твоя страна да… — Рансъм спря насред изречението, когато най-сетне видя какво представлява долният етаж на къщата на Том Пасмор. Той остана зяпнал за миг, после се съвзе, — да се съгласиш да се срещнеш с мене. За мен това значи много, още повече след като това, което ще ми кажеш е, така ми каза Тим, ъ-ъ, малко нещо лично…
Той все още оглеждаше вътрешността, която навярно не съответстваше никак на очакванията му. Леймънт фон Хайлиц, предишният собственик на къщата на Том, беше превърнал по-голямата част от долния етаж в една единствена огромна стая, пълна с шкафове, етажерки с книги и вестници, масички, отрупани с детайлите от убийството, което го занимаваше в момента, и канапета и кресла, които изглеждаха поставени без никакъв ред. Том Пасмор почти не беше променил стаята. Завесите продължаваха да бъдат винаги спуснати; старомодните стоящи лампи и настолните лампи със зелени абажури продължаваха да горят на разни места из стаята, хвърляйки топла светлина върху хилядите книги, подредени в тъмни дървени шкафове покрай стените и върху масата в задната част на стаята. Край стените стояха високи стереоколони, съединени със сложната аудиотехника по рафтовете. Около половин дузина полици за книги бяха запълнени от подпиращи се един на друг компактни дискове, още стотици дискове бяха натрупани в наклонени купчини по пода.
Том каза:
— Знам, че първоначално това място ужасно обърква, но аз ви обещавам, че в другия край на стаята ще има удобно място за сядане — той посочи бъркотията наоколо. — Да тръгваме ли?
Джон Рансъм продължаваше да оглежда изобилието от шкафове за картотеки и мебели за офис. Том тръгна през лабиринта.
— Знам, че не съм те виждал от ученическите години — каза Джон Рансъм, — но съм чел за тебе по вестниците и работата, която свърши по случая с убийството на Уитни Уолш, беше наистина изумителна. Изумителна. И всичко успя да направиш от това място тук, а?
— Точно в тая къща — каза Том. Той ни направи знак да седнем на две канапета, поставени под прав ъгъл до една стъклена масичка с натрупани по нея книги. Кофа с лед, три чаши, кана вода и различни бутилки бяха поставени по средата на масичката. — Всичко необходимо го имаше във вестниците. Всеки можеше да го види и рано или късно, ако не аз, друг щеше да го направи.
— Да, но не си ли ти, дето си го правил много пъти? — Джон Рансъм седна с лице към една стена с ламперия, на която бяха окачени пет-шест картини, а аз седнах на канапето от лявата страна на масата. Рансъм гледаше в бутилките. Том седна на креслото срещу мене.
— Отвреме-навреме успявам да посоча нещо, което другите хора са пропуснали. — Том изглеждаше много притеснен. — Джон, съжалявам за това, което се случи с жена ти. Ужасна работа. Има ли някакъв напредък в полицията?
— Бих искал да мога да отговоря утвърдително.
— Как е жена ти? Някакви признаци на подобрение?
— Не — каза Рансъм, вторачен в кофата с лед и бутилките.
— Толкова съжалявам — Том замълча. — Едно питие сигурно ще ти дойде добре. Мога ли да ти предложа нещо?
Рансъм каза, че иска водка с лед и Том се наведе през масата, за да сипе със сребърна щипка кубчета лед в ниската дебела чаша, преди да я напълни с водка почти до ръба. Гледах го как прави това, като че ли не го интересуваше нищо друго, освен да накара Рансъм да се чувства удобно, и се чудех дали ще налее на себе си. За разлика от Рансъм, знаех, че Том е станал от леглото преди не повече от половин час.
По време на среднощните телефонни разговори, които понякога траеха по два-три часа, случваше се да си представям, че Том Пасмор започва да пие, щом излезе от леглото, и спира едва когато успее да се върне обратно в него. Беше най-самотният човек, когото познавах.
Майката на Том беше плачлива пияница през цялото му детство, а баща му — Виктор Пасмор, човекът, когото той бе смятал за свой баща — беше далечен и избухлив. Том се бе запознал с Леймънт фон Хайлиц, биологичния си баща, малко преди фон Хайлиц да бъде убит в резултат на единственото разследване, което двамата бяха предприели заедно. Том бе намерил трупа на баща си на горния етаж на къщата му. Това разследване бе прославило Том Пасмор на седемнайсетгодишна възраст и го бе направило наследник на две състояния, но го бе замразило в начина на живот, който продължаваше да води и до сега. Живееше в къщата на баща си, продължаваше работата на баща си. Беше преминал през местния клон на Университета на Илиной, където бе написал две монографии — едната за смъртта на поета-мистификатор от осемнайсети век Томас Чаотъртън, а другата за Линдбъргското отвличане — това бе предизвикало голям интерес в академичните среди. Бе започнал да учи право в Харвард в годината, когато един аспирант по английска литература бе обвинен в убийство, след като беше намерен в безсъзнание в един мотел в Кембридж заедно с трупа на приятелката си. Том бе разговарял с хората, обмислил случая и предоставил на полицията данни, които бяха довели до освобождаването на аспиранта и до арестуването на един прочут професор по английски. Той бе отказал предложението на родителите на освободения аспирант да платят обучението му до края. Когато репортерите бяха започнали да го намират и в клас, той бе напуснал и побягнал обратно вкъщи. Можеше да бъде само това, което беше — твърде добре го правеше, за да прави каквото и да било друго.
Мисля, че някъде тогава е започнал да пие.
На фона на тая история той все още изглеждаше изненадващо подобен на младежа, който някога е бил: косата му не беше опадала и за разлика от Джон Рансъм не беше напълнял много. Въпреки старомодната, контешка елегантност на дрехите си, Том Пасмор по приличаше на професор от колеж, отколкото Рансъм. Следите от пиенето, торбичките под очите, леката подпухналост на бузите му и бледността можеха да са резултат просто на няколко вечери повече, прекарани до късно в библиотеката.
Той застина с ръце върху бутилката водка и една празна чаша, вгледан в мене с изморените си сини очи. Знаех, че е видял точно какво минава през ума ми.
— А ти ще пийнеш ли? — той знаеше цялата ми история.
Джон Рансъм ме погледна неуверено.
— Нещо безалкохолно — казах.
— Ох — каза Том. — Ще трябва да идем до кухнята за такова нещо. Защо не дойдеш с мене да си избереш сам от хладилника?
Последвах го до вратата на кухнята.
Кухнята също беше останала във вида, в който е била по времето на Леймънт фон Хайлиц, с високи дървени бюфети, двойна медна мивка, ламперия и слабо, недостатъчно осветление. Единствената модерна добавка беше блестящ бял хладилник, кажи-речи с размерите на роял. Няколко секции от бюфетите бяха отрязани, за да му се отвори място. Том отвори широката врата на тоя обект — беше като да отвориш вратата на вагон.
Най-долното отделение на иначе почти празния хладилник съдържаше поне по дузина кутии от Пепси и Кока кола и пакет с шест бутилки от сода. Избрах содата. Том пусна лед във високата чаша и ми наля.
— Попита ли го за колата на жена му?
— Той предполага, че ще се намери.
— Какво мисли, че е станало с нея?
— Може да е била открадната от паркинга пред „Сейнт Олуин“.
Том присви устни.
— Звучи правдоподобно.
— Знаеш ли, че баща му е бил собственик на „Сейнт Олуин“?
Том вдигна очи към мене и в тях се видя отблясъка на някаква искрица.
— Така значи — каза той по начин, който не ми подсказа дали вече е знаел това, или не. Преди да успея да попитам, от съседната стая се чу изохкване от болка или изумление, после тупване и още едно изохкване, сега вече несъмнено от болка.
Разсмях се, защото изведнъж разбрах какво точно се е случило.
— Джон най-после забеляза картините ти — казах.
Том повдигна вежди и направи ироничен жест към вратата.
Когато излязохме от кухнята, видяхме Джон Рансъм да стои на другия край на масата, загледан в картината, която висеше там. Беше приведен, за да разтърка коляното си, и устата му беше зяпнала.
Обърна се и ни изгледа.
— Удари ли се? — попита Том.
— Имаш Морис Дени — каза Джон Рансъм, изправяйки се. — Имаш Пол Рансън, за Бога!
— Интересуват ли те техните работи?
— Но, Боже, това там е прекрасен Бонар — каза Джон. Той поклати глава. — Просто съм съкрушен. Да, е, аз и жена ми имаме доста работи от групата „Набис“, но нямаме… Но нямаме нищо толкова добро, канеше се да каже той.
— Аз особено много харесвам тази — каза Том. — Вие колекционирате групата „Набис“?
— Такава рядкост е да ги види човек в друга къща… — за миг Рансъм остана зяпнал към картините. Платното на Бонар беше изпълнено с маслени бои и представляваше гола жена, която сушеше косата си в сноп слънчева светлина.
— Аз не ходя много по други къщи — каза Том. — Той отиде до креслото си, седна, огледа за миг бутилките и кофата с лед и после си наля водка от друг вид, по-евтин от този, който беше предложил на Джон Рансъм. Ръката му не трепваше. Отпи малка, делова глътка. После се усмихна. Аз седях точно срещу него. По бузите му се появи руменина като руж.
— Чудя се дали не си си мислил някой път да продадеш нещо — каза Джон и се обърна с надежда към него.
— Не, никога не съм си мислил — каза Том.
— Много ли ще е нахално да те попитам къде си намерил някои от тези платна?
— Намерих ги точно там, където ги намираш и ти — на задната стена на тази стая.
— Как така?
— Наследих ги, когато Леймънт фон Хайлиц ми остави тази къща в завещанието си. Предполагам, че ги е купил в Париж, някъде през двайсетте години — той даде още миг отсрочка на Джон Рансъм, който имаше вид като че ли смяташе да извади лупа и да разучи движенията на четката в едно платно на Морис Дени, после каза: — Доколкото разбрах, искал си да поговорим за убийствата на Синята Роза.
Главата на Рансъм рязко се завъртя.
— Прочетох това, което „Леджър“ казва за нападението над жена ти. Сигурно искаш да научиш, каквото можеш, за предишните случаи.
— Абсолютно — каза Рансъм, остави най-сетне картината и се приближи малко нещо несигурно към мястото си.
— Тъй като вече споменах името на Леймънт фон Хайлиц, може би ще е добре да продължим с него.
Рансъм се отпусна на канапето. Той се прокашля и тъй като Том не казваше нищо, отпи малко водка, преди да заговори.
— Господин фон Хайлиц занимавал ли се е с убийствата на Синята Роза?
— Въпрос на време беше — каза Том. Той погледна към чашата, която беше поставил на масата, но не посегна. — Зает беше с разни случаи из цялата страна. След което всичко като че ли получи ясна развръзка. Но мисля, че все пак случаят го тормозеше. Някои неща не си пасваха и по времето, когато се опознахме, тъй като започваше да мисли за това отново. И тогава аз срещнах на Ийгъл Лейк някой, който беше свързан със случая.
Той се наведе, вдигна чашата си и отпи още една премерена глътка. Никога не бях имал възможността да се запозная с Леймънт фон Хайлиц, но като гледах Том Пасмор, имах тревожното чувство, че виждам стария детектив пред себе си. Джон Рансъм може би имаше същото усещане, ако се съди по внезапната напрегнатост на позата му.
— Кого срещна на Ийгъл Лейк? — попита Джон. Това беше един частен курорт в северен Уисконсин, където част от отбраното общество на Милхейвън ходеше всяко лято.
— За да мога да ти кажа това — каза Том, — ще трябва да ти обясня някои семейни тайни. Ще те помоля да не повтаряш никъде това, което ще ти кажа.
Джон обеща.
— Чуй моя разказ тогава — каза Том.
12
— Сигурно си спомняш, че си виждал майка ми отвреме-навреме във връзка с училището.
— Помня майка ти — каза Рансъм. — Беше красива жена.
— И неуравновесена. Сигурен съм, че помниш и това. Майка ми прекарваше по цели дни в спалнята си. Понякога плачеше с часове или дори и да не знаеше защо, просто си седеше там и плачеше. Яд ме беше, че не е като другите майки… Вместо да ме е яд, трябвало е да мисля, какво би могло да я направи толкова безпомощна.
Том изчака за миг да възприемем казаното, после пак се пресегна към чашата. Бледите му устни образуваха отвор, който пое една малко по-голяма глътка. Противно му беше, че трябва да разказва тази история, виждах. Казваше я, защото би му било още по-противно аз да я разказвам, а смяташе, че Джон Рансъм трябва да я знае. Той остави чашата на масата и каза:
— Предполагам, че си чувал за дядо ми?
— Глендънинг Апшо? — примигна Джон. — Разбира се. Силен човек — той се поколеба. — Умря в последната ти година. Самоубийство, доколкото си спомням.
Том хвърли бърз поглед към мене, тъй като и двамата знаехме истинските обстоятелства около смъртта на дядо му. После отново погледна към Джон.
— Да, силен беше. В Милхейвън той натрупа богатство, а имаше и политическо влияние. Беше опасен човек в почти всяко отношение и имаше много тайни. Но една от тайните си трябваше да пази най-вече, защото ако се беше разбрала, с него щеше да е свършено. Той убива трима души, за да съхрани тази тайна, и почти успява да убие четвъртия. Жена му научава за нея през 1923 година и се удавя в Ийгъл Лейк — това я довършва.
Том погледна към ръцете си в скута си. За миг вдигна очи към мене, после погледна Джон Рансъм.
— Дядо ми уволнява всички слуги, когато майка ми е на около две години. Никога вече не наема нови, дори след смъртта на жена си. Не е можел да си позволи някой да научи, че изнасилва дъщеря си.
— Изнасилва? — каза Рансъм недоверчиво.
— Може би не е нужно да употребява сила, но той е насилвал или принуждавал майка ми да прави секс с него от около втората й до четиринайсетата й година.
— И за цялото това време никой не научава?
Той отпи още веднъж, този път, струва ми се, от облекчение, че най-после го е казал.
— Той предприема изключителни мерки, за да предотврати такова нещо. По очевидни причини за майка ми се грижи същият лекар, който той винаги е използвал. В началото на петдесетте този лекар си взима по-млад съдружник. Излишно е да уточнявам, че между пациентите на този млад лекар, Бъз Ланг, не фигурира майка ми.
— Аха, Бъз Ланг — каза Рансъм. — Всички смятаха, че той е четвъртата жертва на Синята Роза, но Тим ми каза, че е бил нападнат от някой друг. Какво е направил, научил е за майка ти?
— Вечер Бъз взема картотеката вкъщи, за да се запознае с медицинската история на своите пациенти. Една вечер той взема не тези картони, които трябва. Това, което вижда, го смущава и той отива при съдружника си да обсъди видяното. Години преди това по-старият лекар е записал всички класически признаци на блудство — вагинално кървене, вагинални брадавици, личностни деформации, кошмари. И т.н., и т.н. всичко било регистрирано.
Когато Том остави чашата на масата, тя беше празна. Рансъм бутна и своята чаша към него и Том му досипа водка и лед.
— И по-старият лекар се обажда на дядо ти — каза Джон Рансъм, когато Том седна отново в креслото си.
— Една вечер Бъз Ланг се прибира вкъщи, качва се на горния етаж и някакъв едър мъж го сграбчва отзад и почти му отрязва главата. Остава да лежи като мъртъв, но после успява да спре кръвта и да повика помощ. Мъжът, който се опитва да го убие, написва СИНЯ РОЗА на стената на спалнята и всички решават, че Ланг е четвъртата жертва.
— Ами Уилям Дамрош? Той е бил любовник на Ланг. Оня касапин, Стенмиц, е блудствал с него. И случаят приключва с неговата смърт.
— Ако случаят е приключил, защо седиш тук и слушаш древни истории?
— Но как би могъл да знае дядо ти за личния живот на някакъв следовател?
— Имал е близък приятел в полицията. Нещо като протеже — правили са си доста добрини в продължение на много години. Тоя тип се стараел да научава всичко, което би могло да му е от полза, и го споделял с дядо ми. Това е била една от задачите му.
— И това ченге…
— Разказва на дядо ми историята на Дамрош. Дядо ми, добрият стар Глендънинг Апшо, вижда как би могъл да спретне хубавичко всичко.
— И убива Дамрош?
— Мисля, че го е последвал до вкъщи и е изчакал няколко часа, докато Дамрош се напие така, че да не може да се съпротивлява. После почукал на вратата. Дамрош му отваря, дядо ми успява да вземе пистолета и да го застреля с него. Написва СИНЯ РОЗА на лист хартия и си отива. Случаят е приключен.
Том се облегна назад.
— Но след това убийствата спират.
— Те спират след убийството на Хайн Стенмиц.
Рансъм се замисли над това.
— Защо мислиш Синята Роза спира да убива в продължение на четиридесет години? И въобще мислиш ли, че това е същият човек, който е нападнал жена ми?
— Възможно е.
— Забеляза ли, че новите нападения станаха на същите места, където са били старите?
Том кимна.
— Значи се повтаря, така ли?
— Ако е същият.
— Защо казваш това? Какво мислиш?
Том Пасмор изглеждаше така, сякаш мислеше единствено за това как да се отърве от нас. Главата му се наклони назад в креслото. Предполагах, че иска да си тръгнем, за да започне да работи. Денят му едва сега започваше. Изненадващо за мене, той отговори на Рансъм:
— Е, винаги съм си мислил, че в тоя случай мястото има значение.
— Мястото има значение, така е — каза Рансъм. Той остави празната си чаша. По скулите му беше избила червена ивица. — Кварталът. Той убива там, където живее.
— Никой не знае кой е убитият на авеню „Ливърмор“, нали?
— Някакъв скитник, който се е надявал да изпроси малко стотинки.
Том кимна по-скоро в знак на разбиране, отколкото на съгласие.
— Това също е възможно.
— Ами да — каза Рансъм.
Том кимна разсеяно.
— Мисълта ми е, кой ходи без документи за идентичност в днешно време? Всеки носи кредитни карти, карти за автоматични банкови каси, шофьорски книжки…
— Така е, така е — каза Том. Той все още се взираше в някаква неопределена точка в средата на стаята.
Рансъм се премести по-напред. Разклати празната си чаша. Погледна към картината, която Леймънт фон Хайлиц беше купил в Париж преди шестдесет години.
— Ти не си се оттеглил наистина, нали, Том? Нали вършиш по малко работа тук-там, без да казваш на никого?
Том се усмихна — бавно, почти сияйно.
— Така е — каза Рансъм, макар че според мене не това означаваше странната, обърната навътре, усмивка.
— Не знам дали това може да се нарече работа — каза Том. — Нещичко привлича вниманието ми отвреме-навреме. Чувам лека музика.
— Не я ли чуваш сега?
Том се вторачи в него.
— Какво искаш да знаеш?
— Познаваме се отдавна. След като жена ми е пребита и пронизана от извършителя на най-забележителните неразкрити убийства в Милхейвън, мисля, че не може да не си заинтригуван.
— Бях достатъчно заинтригуван да те поканя тук.
— Каня те да работиш за мене.
— Не взимам клиенти — каза Том. — Съжалявам.
— Имам нужда от помощта ти — Джон Рансъм се наклони към Том с протегнати ръце, разперени на горе-долу една футболна топка разстояние една от друга. — Имаш невероятна дарба и аз искам тая дарба да работи за мене.
Том като че ли не слушаше.
— Отгоре на всичко, давам ти възможност да научиш името на Синята Роза.
Том се отпусна в креслото си, така че коленете му изскочиха и брадичката му се подпря на гърдите. Той повдигна сключените си ръце до долната си устна и впери внимателен поглед в Рансъм. Имаше вид, като че ли се чувства по-удобно и присъства по-пълноценно, отколкото в който и да е друг момент от вечерта.
— Мислил ли си да ми предложиш някакво заплащане срещу тази помощ?
— Разбира се — каза Джон Рансъм. — Ако това е проблемът.
— Какво заплащане?
Рансъм изглеждаше объркан. Погледна към мене, сякаш молеше за помощ и вдигна ръце.
— Трудно ми е да отговоря. Десет хиляди долара?
— Десет хиляди. За да открия човека, който е нападнал жена ти. За да вкарам зад решетките човека, когото наричаш Синята Роза.
— Може и двайсет хиляди — каза Джон. — Може даже и трийсет.
— Аха — Том се изправи на мястото си, подпря ръце на облегалките на креслото и стана. — Надявам се, че това, което ти казах, ще ти бъде от полза. Хубаво беше, че се видяхме отново, Джон.
Аз също се изправих. Джон Рансъм остана седнал на канапето, като поглеждаше ту към мене, ту към Том.
— Това ли е всичко? Том, обсъждахме едно предложение. Моля те, обещай ми, че ще помислиш върху него.
— Опасявам се, че не съм за наемане — каза Том. — Дори за бляскавата сума от трийсет хиляди долара.
Рансъм изглеждаше съвсем слисан. Той неохотно се оттласна от канапето.
— Ако трийсет хиляди не са достатъчни, кажи ми колко искаш. Искам да си в моя отбор.
— Ще направя, каквото мога — каза Том и тръгна към лабиринта от картотеки и към вратата.
Рансъм не отстъпи.
— Какво значи това?
— Ще проверявам отвреме-навреме.
Рансъм сви рамене и напъха ръце в джобовете си. Двамата тръгнахме от двете страни на стъклената масичка към Том. За първи път погледнах към купчината книги до бутилките и кофата с лед и с изненада видях, че, както и книгите на масичката на Рансъм, почти всички бяха за Виетнам. Но не бяха романи — повечето от тях изглежда бяха военно-исторически и бяха написани от офицери в оставка. „Пехотата на Съединените Щати във Виетнам“. „Действията на малките бойни единици във Виетнам, 1965–66“. „Историята на Зелените барети“.
— Исках да разбереш положението ми — каза Рансъм. — Трябваше поне да опитам.
— Много бях поласкан — отговори Том. И двамата се промъкваха към вратата.
Настигнах ги, тъкмо когато Рансъм се обърна и погледна през рамо картините на дългата стена в дъното.
— И ако някога ти хрумне да продаваш нещо от колекцията си, надявам се, че ще се обадиш най-напред на мене.
— Добре — каза Том. Той отвори вратата към изгарящата жега и чезнещата дневна светлина. Над покривите на къщите, обърнати към езерото, луната бе вече изгряла в притъмняващото небе, където вятърът носеше няколко призрачни облачета твърде високо горе, за да ни разхлади.
— Благодаря за помощта ти — каза Джон Рансъм, протягайки ръка. Когато Том я пое, Рансъм повдигна рамо и направи гримаса, стискайки яко, за да покаже колко е благодарен.
— Между другото — каза Том и Рансъм отпусна ръкохватката си. Том дръпна ръката си. — Чудя се дали си мислил за възможността нападението над жена ти да е било насочено към тебе?
— Не разбирам — Джон Рансъм ме погледна въпросително, опитвайки се да отгатне дали аз виждам някакъв смисъл във въпроса. — Искаш да кажеш, че Синята Роза може да е помислил, че Ейприл съм аз?
— Не — Том се усмихна и се облегна на рамката на вратата. — Не, разбира се — той погледна през улицата, после нагоре и надолу по нея и най-сетне към небето. Навън, на естествена светлина, кожата му имаше вид на хартия, която е била първо намачкана и после изгладена. — Чудех се дали не се сещаш за някого, дето би могъл да иска да те порази посредством жена ти. Някой, който би искал да те нарани жестоко.
— Няма такъв човек — каза Рансъм.
Една кола зави по „Истърн Шор“, измина няколко метра в наша посока, после отби и спря. Шофьорът не излезе от колата.
— Мисля, че Синята Роза не би могъл да знае каквото и да било за Ейприл или мене — каза Рансъм. — Това не е в стила на подобни типове.
— Сигурно си прав — каза Том. — Надявам се, че нещата ще се развият в твоя полза, Джон. Довиждане, Тим.
Той ми махна с ръка и изчака да се отдалечим по пътеката. Махна отново, усмихнат, и затвори вратата. Сякаш изчезна зад зидовете на крепост.
— Каква беше тая работа? — попита Рансъм.
— Да отидем да вечеряме — отговорих.
13
Джон Рансъм прекара по-голямата част от вечерта в оплаквания. Том Пасмор бил един от ония гении, дето не били особено способни да разбират. Бил пияница, който се държал като папата. По цял ден седял в тая запердена къща и се наливал с водка. Дори някога в училище Том Пасмор бил като Невидимия човек, не играел футбол, нямал никакви приятели — това хубаво момиче, това страхотно гадже Сара Спенс, с дългите крака, страхотно тяло, се оказало, че има нещо с Том Пасмор, винаги му било чудно как по дяволите Том успял да си постигне това…
Не казах на Рансъм, че според мене Сара Спенс, сега Сара Янгблъд, беше в колата, която зави по улицата и спря дискретно на десетина метра от къщата на Том, докато ние си тръгвахме. Знаех, че посещава Том и знаех, че той държи посещенията й да останат в тайна, но не знаех нищо повече за отношенията им. Имах чувството, че прекарват много време, разговаряйки — Сара Спенс Янгблъд беше единственият човек в цял Милхейвън, който имаше свободен достъп до къщата на Том Пасмор. Мисля, че през тези дълги вечери и нощи, след като тя се бе мушнала през предната му врата, след като бутилките бяха отворени и ледът поставен в кофата, той й говореше — мисля, че тя беше станала човекът, от когото той най-силно се нуждаеше, единственият човек може би, от когото се нуждаеше, защото никой друг не знаеше за него повече от нея.
Джон Рансъм и аз бяхме в „Джимис“, стар ресторант от източния край, на авеню „Бърлин“. Беше приятно място с дървена ламперия по стените, с удобни пейки, приглушени светлини и дълъг бар. Би могло да бъде ресторант, където и да е в Манхатън, където всичките му маси щяха да са заети; тъй като бяхме в Милхейвън и часът беше почти девет, ние бяхме кажи-речи единствените посетители.
Джон Рансъм поръча каберне „Фар Ниенте“ и създаде малка суматоха около отпиването му.
Дойде храната, говеждо филе за Рансъм, скариди в чеснов сос за мене. Той забрави за Том Пасмор и започна да говори за Индия и за ашрама на Мина.
— Това невероятно създание беше красиво, осемнайсетгодишно, много скромно и говореше с кратки, ясни изречения. Понякога приготвяше закуската и чистеше малките си стаи сама, като слугиня. Но всички около нея разбираха, че тя притежава необикновена сила — огромна мъдрост. Мина докосна душата ми с малките си ръце и ме отвори. Никога няма да престана да чувствам благодарност, никога няма да забравя какво научих от нея.
Той замълча, дъвчейки, преглътна, отпи от виното.
— По времето, когато станах аспирант, тя беше вече доста известна. Хората започнаха да разбират, че тя представлява една много чиста разновидност на мистическото преживяване. Тъй като бях учил при нея, имах известен авторитет. Всичко се разгръщаше благодарение на нея — беше като да си учил при велик учен. И така си беше, но по по-дълбок начин.
— Никога ли не си се изкушавал да се върнеш и да я видиш отново?
— Не бива — каза той. — Тя беше категорична относно това. Трябваше да я напусна.
— Как се отразява това на живота ти в момента? — попитах. Беше ми наистина любопитно какво ще отговори.
— Помага ми да го понасям — каза той.
Той свърши храната в чинията си, после погледна към часовника си.
— Ще имаш ли нещо против да се обадя в болницата? Искам да проверя какво става.
Той направи знак на сервитьора за сметката, изпи остатъка от виното и се изправи. Извади шепа монети от джоба си и тръгна към обществения телефон в един коридор в дъното на ресторанта.
Сервитьорът донесе сметката в чинийка. Обърнах я, видях колко е и му подадох кредитна карта. Преди сервитьорът да се върне с квитанцията, Рансъм дотича до масата. Грабна ме за ръката.
— Невероятно — просто невероятно. Казват, че може би излиза от комата. Къде е сметката?
— Дадох му карта.
— Дума да не става — каза той. — Не се прави на луд. Искам аз да платя и да отиваме там.
— Иди в болницата, Джон. Аз ще се върна в къщата и ще те чакам.
— Колко беше? — той почна да рови за нещо първо в джобовете на панталоните си, после в джобовете на сакото си.
— Платих вече. Заминавай.
Той ме погледна безпомощно, извади ключ от джоба на сакото си и го протегна към мене, без да ми го дава.
— Това беше скъпа бутилка вино. А ястието ми струваше два пъти колкото твоето — той погледна към ключа, сякаш не помнеше какво е това, после ми го подаде. — Не бива ти за плащаш тази вечеря.
— Следващата си ти — казах.
Той почти подскачаше в нетърпението си да стигне до болницата, но видя, че сервитьорът идва към нас с квитанцията и се наведе над рамото ми да види сумата, докато аз пресметна бакшиша и се подпиша.
— Много голям бакшиш даваш — каза. — Това си е за твоя сметка.
— Няма ли да тръгваш най-после? — казах и го избутах към вратата.
14
Като се изключат двама студенти от Университета на Илиной по тениски и шорти, които отиваха в бар „Аксълс Тъксидоу“, тротоарите пред „Джимис“ бяха празни. Джон Рансъм бързо се отдалечаваше от мене, размахвайки ръце на север по авеню „Бърлин“ към „Шейди Майут“ и като минаваше от сравнително по-тъмните участъци към ярките светлини под сенниците на „Роял“, лекият му костюм смени цвета си като кожата на хамелеон.
За две-три секунди Рансъм отново потъна в мрака от другата страна на сенниците. От отсрещната страна на улицата тръгна кола. Рансъм беше на около петнайсет метра, все още ясно видим, и се движеше бързо в окръжностите от жълта светлина под уличните лампи.
Обърнах се да тръгна в обратна посока и видях една синя кола, която потегли от другата страна на улицата. За миг застинах, давайки си сметка, че това ми напомня нещо. Точно преди колата да се плъзне в светлината, която се разливаше изпод сенниците на „Роял“, аз си спомних: същата тая кола се беше появила на „Истърн Шор“, за да изчака да си тръгнем, преди Сара Спенс Янгблъд да се доближи до къщата на Том Пасмор. След това светлината от кинотеатъра падна върху колата — вместо Сара Янгблъд, зад кормилото се очерта мъж с широки рамене и дълга посивяла коса, хваната на опашка. Светлината хвана отблясъка на златна обица на лявото му ухо. Беше същият мъж, с който се бях сблъскал при телефоните в болницата. Беше ни проследил до къщата на Том Пасмор, след това до „Джимис“, а сега отиваше след Джон в болницата.
А тъй като за пръв път го бях видял в болницата, навярно той ни беше проследил и там. Обърнах се и видях как синята кола едвам пълзи по улицата.
Шофьорът се влачеше след Джон. Когато целта му се отдалечеше твърде много, той вкарваше колата във вътрешното платно и бавно се придвижваше на още десетина метра, преди отново да се прибере до тротоара. Ако имаше повече движение по улицата, тези маневри въобще нямаше да се забелязват.
Тръгнах след него, спирайки, когато спираше той. Чувах подметките на Рансъм да потропват по тротоара. Мъжът в синята кола излезе на платното и запърпори по почти празната улица, следвайки Джон като хищник.
Все така забързан през кръговете светлина по тротоара, Рансъм беше вече само на една пресечка разстояние от болницата. Мъжът в колата излезе от сянката, в която беше спрял, и подкара по улицата. За моя изненада той отмина Рансъм. Помислих си, че ме е видял в огледалото си и се ядосах на себе си — не бях запомнил поне номера на колата му. След това той отново ме изненада, като спря до тротоара срещу болницата. Видях да извръща глава, когато Джон Рансъм се появи в огледалото му.
Забързах.
Рансъм зави по тясната пътека между високите живи плетове, която отвеждаше до входа за посетители на „Шейди Маунт“. Вратата на синята кола се отвори и шофьорът излезе. Той блъсна вратата след себе си и тръгна нехайно да пресича. Беше висок горе-долу колкото мене и леко се накланяше назад при ходене. Запетайката от посивялата му коса изскачаше от главата му и падаше върху гърба му. Той поклащаше широките си рамене и широкото сако на костюма му леко се издуваше. Забелязах, че бедрата му бяха учудващо дебели, а коремът му — мек и отпуснат. С широките си бедра той се носеше сякаш плува през лепкава влага.
Извадих бележника от джоба си и записах номера на колата му. Синята кола беше Лексъс. Той стъпи на тротоара и сви по пътеката. Беше изостанал толкова, колкото беше нужно, за да влезе Рансъм в асансьора. Тръгнах по улицата с възможно най-голяма бързина и когато свих по пътеката, той тъкмо затваряше вратата за посетители след себе си. Затичах се и успях да вляза, докато той още се носеше към асансьора. Пресякох почти празното фоайе и докоснах рамото му.
Той се обърна през рамо да види кой го е докоснал. Лицето му се изкриви раздразнително и той се обърна към мене.
— Какво има? — попита. Гласът му беше неподправено милхейвънси, плосък, грубоват и леко носов.
— Защо следите Джон Рансъм? — попитах.
Той ми се изсмя — като само половината му лице се раздвижи.
— Вие май не сте наред.
Започна да се обръща, но аз го хванах за ръката.
— Кой ви е наредил да следите Рансъм?
— А кой, по дяволите, сте вие?
Казах му името си.
Той се огледа. Две от чиновничките зад гишето седяха неестествено неподвижни зад компютрите си и се преструваха, че не подслушват. Мъжът се намръщи и ме отведе настрани от асансьорите към другата страна на фоайето, където имаше редица празни столове. После зае боксьорска поза пред мене и ме изгледа от глава до пети. Опитваше се да реши какво да ме прави.
— Ако наистина искате да помогнете на тоя Рансъм, най-добре си вървете, откъдето сте дошли — каза накрая той.
— Това заплаха ли е?
— Май наистина не разбирате — каза той. — Вие не ме интересувате въобще.
Той се завъртя и тръгна бързо към изхода.
— Може би една от тези нервни чиновнички трябва да повика полицията.
Той рязко се извърна към мене. Лицето му бе покрито с нездравословна червенина.
— Искаш полиция? Слушай, лайно такова, аз съм полицията.
Той бръкна в задния си джоб и извади тлъст черен портфейл. Отвори го и ми показа една от ония малки златни значки, които се дават на офицерските жени и на сътрудниците в полицейските дела.
— Много съм впечатлен — казах.
Той с всичка сила заби десния си показалец в гърдите ми и доближи до мене едрото си лице.
— Не знаеш в какво се бъркаш, тъпо копеле.
После мина покрай мене и излезе. Тръгнах след него и го видях да натъпква портфейла си обратно в джоба, докато крачеше между живите плетове. Пресече улицата, без да си прави труда да се оглежда за коли. Отвори вратата на синия лексъс, наведе се и се намъкна вътре. Блъсна вратата, запали и ме погледна през прозореца, за да види как го наблюдавам. Лицето му изпълваше целия прозорец. Моторът изръмжа и колата изскочи рязко на авеню „Бърлин“.
Слязох от тротоара и проследих отдалечаването на смаляващите се задни светлини. Стоповете засветиха, когато той спря на светофар две преки по-надолу. Отмина още една пряка на север по авеню „Бърлин“, после зави наляво, без да си прави труда да дава мигач. По улицата нямаше никакви други коли и нощта изглеждаше огромна и черна.
Върнах се обратно между плетовете към болницата.
15
Преди да стигна до асансьора, в паркинга за линейките пред спешното отделение спря полицейска кола. Тя хвърли в коридора заслепяващи червени и сини отблясъци, присветващи като морзовата азбука. Някои от чиновничките се наведоха през гишето. Нисък оплешивяващ мъж с възголям нос излезе от колата. Следователят профуча през автоматичната стъклена врата. Към него притича медицинска сестра, усмихната и със сключени под брадичката й ръце. Следователят каза нещо, което не можах да чуя, грабна я и направи няколко крачки с нея, преди да й прошепне нещо на ухото и да я остави отново на земята в началото на коридора. Превита на две, сестрата зяпна и махна зад гърба му, преди да се изправи и да оглади престилката си.
Следователят ме фиксира с поглед, докато се приближаваше към мене.
Спрях и зачаках. Щом навлезе във фоайето, той каза:
— Хайде де, качвайте се, не стойте така.
И посочи към копчетата на асансьора. Чиновничките, които се бяха навели през гишето, за да видят какво става, се усмихнаха на него, а после една на друга.
— Канехте се да извикате асансьора, нали така?
Кимнах, отидох към затворените врати и натиснах копчето за нагоре.
Следователят кимна към чиновничките. Пълното му лице изглеждаше неподвижно, но очите му блестяха.
— Вие не сте ни викали, нали?
— Не — казах.
— Значи, всичко е наред.
Усмихнах се и театралният блясък в очите му угасна. Беше истински комедиант с увисналото си лице и неизгладен костюм.
— Полицията не би трябвало да стъпва в болниците.
Имаше от оня вид лица, които мога да изразяват най-тънки чувства, привидно без въобще да помръдват.
— Бихте ли влезли в това нещо, моля? — вратата на асансьора се беше отворила пред нас.
Влязох и той ме последва. Натиснах копчето за третия етаж. Асансьорът се изкачи и спря. Той излезе и се запъти към стаята на Ейприл Рансъм. Последвах го. Отминахме сестринското отделение и завихме по кръглия коридор. Млад униформен офицер излезе от стаята на Ейприл.
— Е? — каза следователят.
— Има надежда — каза униформеният полицай. На етикета му пишеше „Томпсън“. — Кой е този, сър?
Следователят се обърна към мене.
— Кой е този? Не знам кой е този. Кой сте вие?
— Приятел съм на Джон Рансъм.
— Новините бързо се разчуват — каза следователят. Той влезе пръв в стаята на Ейприл.
Джон Рансъм и един лекар с вид на гимназист стояха от другата страна на леглото. Рансъм изглеждаше леко зашеметен. Той вдигна поглед, след като ме забеляза — погледът му се отмести към омачкания следовател, после отново към мене.
— Тим? Какво има?
— Какво има ли? — попита следователят. — Тук има повече хора, отколкото у братята Маркс. Не си ли го повикал ти?
— Не, не съм го викал. Вечеряхме заедно.
— Ясно — каза следователят. — Е, как е госпожа Рансъм?
Джон изглеждаше разсеян и неуверен.
— Ами…
— Умно казано — отбеляза следователят. — Вие, докторе?
— Госпожа Рансъм определено показва признаци на подобрение — каза лекарят. Гласът му беше дебела дъска от тъмнокафяво дърво.
— Има ли шанс тя действително да бъде в състояние да каже нещо?
— Определено има признаци — каза лекарят. Тежкият му дървен глас звучеше, като че ли го издаваше някакъв много по-едър и възрастен мъж, застанал зад него.
Джон ме погледна през леглото като обезумял.
— Тим, тя може би наистина ще излезе от комата.
Следователят отиде зад него и се вмъкна до леглото.
— Аз съм Пол Фонтейн и нападението над жената на приятеля ви е свързано с едно убийство, което разследвам.
— Тим Андърхил — казах.
Той надигна голямата си овална глава.
— Тим Андърхил, значи. Чел съм една от книгите ви — „Раздвоеният“. Беше отвратителна. Беше абсурдна. Хареса ми.
— Благодаря — казах.
— А сега кажи, каквото искаше да кажеш на господин Рансъм — освен ако не е нещо, което предпочиташ да скриеш от нашия безупречен отдел.
Погледнах го.
— Бихте ли записали един номер на кола?
— Томпсън — каза той и младият полицай извади тефтер.
Прочетох номера от бележника си.
— Син лексъс. Собственикът следеше Джон и мене през целия ден. Когато го спрях долу във фоайето, той ми показа една детска значка и ми каза, че е полицай. Избяга точно преди вие да дойдете.
— Аха — каза Фонтейн. — Интересно. Ще предприема нещо относно това. Помните ли нещо от самия човек? Нещо отличително?
— Има посивяла коса на опашка. Позлатена обица на лявото ухо. Около метър осемдесет и шест, над сто килограма. Голямо шкембе и дебели бедра, като на жена. Мисля, че носи костюм от Армани.
— О, някой от почитателите на Армани — той си позволи да се усмихне. Взе листчето с номера на колата от Томпсън и го сложи в джоба на сакото си.
— Следил ме е? — попита Джон.
— Видях го тук днес следобед. Проследил ни е до „Истърн Шор“, а после до „Джимис“. Смяташе да се качи тук, но аз го спрях във фоайето.
— Жалко — изпъшка Фонтейн. — Наистина ли този тип каза, че е полицай?
Опитах се да си спомня.
— Мисля, че каза, че е с полицията.
Фонтейн присви устни.
— Все едно да кажеш, че си с оркестъра.
— Показа ми една от ония малки златни значки.
— Ще проверя случая — той се обърна. — Томпсън, край на времето за посетители. Ние ще чакаме тук да видим дали госпожа Рансъм ще излезе от комата, за да ни каже нещо полезно. Господин Андърхил може да чака в салона, ако желае.
Томпсън ме изгледа пронизително и се отдръпна от леглото.
— Джон, ще те чакам вкъщи — казах.
Той ми отправи немощна усмивка и притисна ръката на жена си. Томпсън заобиколи леглото и направи почти извинителен жест към вратата.
Томпсън ме последва отвън. Отминахме сестринското отделение в мълчание. Двете жени на гишето направиха неуспешен опит да не ни зяпат.
Томпсън не каза нищо, почти докато стигнахме асансьорите.
— Искам само да кажа — започна той и се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, — недейте да разбирате криво инспектор Фонтейн. Той е побъркан, вярно е, но е велик следовател. При разпити е истински гений.
— Побъркан гений — казах и натиснах копчето.
— Да — офицер Томпсън изглеждаше малко притеснен. Той сключи ръце зад гърба си. — Знаете ли как му викаме? Фантастичният Пол Фонтейн. Толкова е добър.
— Тогава ще трябва да открие чий е синият лексъс — казах.
— Ще открие — каза Томпсън. — Но може и да не ви каже.
16
Вмъкнах се в къщата и затърсих пипнешком ключа на лампата. Червената светлинка на телефонния секретар примигваше от масичката на телефона, указвайки, че е имало обаждания. Останалата част от долния етаж тънеше в дълбок кадифен мрак. Климатичната инсталация правеше вътрешността на къщата на Рансъм подобна на хладилник. Намерих ключ близо до вратата и на тавана светна лампа от стъкло и бронз, която имаше вид на свещник. Затворих вратата. Един ключ до входа към всекидневната запали повечето от лампите в стаята. Влязох и се строполих на едно канапе.
Най-накрая се качих в стаята за гости. Приличаше на стая в хотел за четиридесет долара на вечер. Закачих дрехите си във вградения гардероб до вратата. После свалих две книги на долния етаж „Библиотеката на Наг Хамади“ и един роман в меки корици от Сю Графтън. Избрах си стол близо до камината, отворих книгата с гностическите текстове и четох дълго в очакване Джон Ранъсм да донесе добри новини от болницата.
Около единайсет реших да се обадя в Ню Йорк и да се опитам да говоря с Ан Вин, един човек, с когото се бях запознал във Виетнам.
Преди шест години, когато старият ми приятел Тина Пюмоу беше убит, той остави ресторанта си „Сайгон“ на Вин, който дотогава беше едновременно главен готвач и заместник-управител. Вин по-късно подари половината от ресторанта на Маги Ла, отдавнашната приятелка на Тина, която беше поела управлението, когато започна да работи по магистърската програма по философия в Ню Йоркския Университет. Всички ние живеехме в различни апартаменти над ресторанта.
Не бях виждал Вин от два-три дни и неговият хладен и несантиментален здрав разум ми липсваше.
Беше единайсет часа в Милхейвън, полунощ в Ню Йорк. Ако имах късмет, Вин щеше да е оставил ресторанта на персонала и да се е качил горе за час-два, докато дойде времето за затваряне и оправяне на сметките за деня. Отидох в антрето до примигващия телефонен секретар и набрах телефона на Вин. След две иззвънявания до мен достигна изщракването на друг секретар и чух сбитото съобщение на Вин: „Не вкъщи“. Бучащо мълчание и после сигнал.
— Аз съм — казах. — Чудесно прекарвам, бих искал да бъдеш тук. Ще те потърся долу.
Маги Ла се обади от канцеларията на ресторанта и избухна в смях, като ме чу.
— Не можа да издържиш в родния град и половин ден? Защо не се прибираш, където ти е мястото?
— Сигурно ще се прибера скоро.
— Разбра всичко за един ден? — Маги пак се разсмя. — Ти си по-добър от Том Пасмор, по-добър от Леймънт фон Хайлиц!
— Нищо не съм разбрал — казах. — Но Ейприл Рансъм май се оправя.
— Ти няма да се прибереш, докато не разбереш нещо. Прекалено унизително би било. Предполагам, че търсиш Вин. Той е до мене, не затваряй.
След миг чух гласа на Вин да произнася името ми и веднага почувствах, че съм в мир със себе си и със света. Започнах да му разказвам какво ми се е случило през деня, без да пропускам нищо — хора като Вин не се боят от появата на познати призраци.
— Сестра ти е гладна — каза той. — Затова ти се е показала. Доведи я в ресторанта, ние ще се погрижим.
— Знам какво иска, не е храна — казах, но думите му внезапно ми припомниха Джон Рансъм, седнал на предната седалка на калния джип.
— Ти в цирк — каза Вин. — Много стар за цирка. Когато беше на двайсет и една, двайсет и две, обожавал циркове. Но сега ти съвсем друг, знаеш. По-добър.
— Така ли мислиш? — попитах стреснато.
— Съвсем — каза Вин, използвайки приблизителния английски, който толкова добре му служеше. — Нямаш нужда от циркове вече — той се разсмя. — Мисля, трябва да се махнеш от Милхейвън. Нищо няма там за тебе, така е.
— От къде ти хрумна това?
— Помниш ли какъв беше? Шумен и груб. Сега ти не се пъчиш вече.
Не се дрогираш, не полудяваш.
Усетих спазъм от болката, която човек чувства, когато му припомнят младия идиот, който е бил.
— Бях войник тогава.
— Беше мечка от цирка — каза Вин и се разсмя. — Сега ти войник.
След още няколко думи Вин даде телефона на Маги, която се занася още известно време с мене, преди да затворим. Беше почти дванайсет. Оставих една от лампите да свети и се качих горе с романа от Сю Графтън.
17
Входната врата се хлопна и ме събуди. Седнах в непознатото легло. Кой хотел беше това, в кой град? Чувах, че някой се качва по стълбите. Ехидното лице на сивокосия с опашката изплува пред очите ми. Ясно го различавах, сега той щеше да се опита да ме убие, така като се беше опитал да убие Ейприл Рансъм. Тежките стъпки стигнаха горната площадка. Устата ми беше пресъхнала и в главата ми бумтеше. Тялото ми се наелектризира от адреналина. Застанах зад вратата и събрах сили.
Стъпките приближиха вратата ми и я отминаха без никакво колебание. Миг по-късно друга врата се отвори и затвори.
И тогава се сетих къде съм. Чух Джон Рансъм да изстенва, докато рухва в леглото. Отлепих се от стената.
Беше осем и няколко минути сутринта.
Почуках на вратата на Рансъм. Едва доловим глас ме покани да вляза.
Отворих и пристъпих в тъмната стая. Беше поне три пъти по-голяма от стаята за гости. Оттатък леглото, от другата страна на стаята стена от огледала върху врати на гардероби смътно отразяваше отворената врата и неосветеното ми лице. Сакото му лежеше смачкано на пода до леглото. Рансъм лежеше по лице напряко на матрака. Крещящо оцветени тиранти очертаваха ярко Y върху гърба му.
— Как е тя? — попитах. — Излезе ли от комата?
Рансъм се преобърна на една страна и примигна към мене, сякаш не помнеше кой съм. После присви устни, въздъхна и се изправи.
— Боже, каква нощ.
Той се наведе и издърпа меките си кафяви обувки. Хвърли ги към гардероба и те тупнаха на килима.
— Ейприл е много по-добре, но още не се е измъкнала.
Той присви рамене под тирантите и остана прегърбен. Усмихна ми се и аз си дадох сметка колко уморен изглежда, когато не се усмихва.
— Но според доктора нещата отиват на добре — той разхлаби връзката и я хвърли на едно канапе. Не улучи и връзката падна върху розовия килим.
— Ще поспя няколко часа и после се връщам на „Шейди Маунт“ — той изсумтя и се придвижи до долния край на леглото.
Две огромни картини висяха една срещу друга, голо мъжко тяло, излегнато върху пищна трева, и голо женско тяло, подпряно с протегнати напред ръце върху едно дърво. И двете картини бяха в стила на „Набис“. Бяха най-чувствените платна на „Набис“, които бях виждал някога. Джон Рансъм видя, че местя поглед от едната към другата и се прокашля, докато разкопчаваше ризата си.
— Харесват ли ти?
Кимнах.
— Ейприл ги купи миналата година от едно местно хлапе. Мисля, че беше малко нещо мошеник — той захвърли ризата си на пода, остави ключовете, парите и сметките си на една малка масичка, разкопча колана и ципа на панталоните си и ги смъкна. Извади краката си от тях, дръпна чорапите си и полу се хвърли, полу припълзя нагоре по леглото. Кисел дъх на пот се разнесе от тялото му.
— Извинявай, ама наистина съм каталясал.
Той се намъкна бързо между лекото одеало и чаршафа. После спря, коленичил върху леглото с вдигнати във въздуха завивки. Коремът му беше изхвръкнал над боксьорските шорти.
— Искаш ли да използваш колата? Можеш да поразгледаш Пигтаун, да видиш дали…
Той се стовари върху чаршафите и се плесна по челото.
— Извинявай, Тим. Много по-изморен съм, отколкото си мислех.
— Няма нищо — казах. — Дори хората, които живеят там, му казват Пигтаун.
Не беше съвсем вярно — хората, които живееха в някогашната ми махала, винаги бяха ненавиждали това прозвище — но това като че ли го успокои.
— Браво на тях — каза той. Потърси пипнешком чаршафа и го намести. После извъртя главата си върху възглавницата и ме погледна с кръвясали очи. — Бял понтиак.
— Сигурно ще се поразходя — казах.
Рансъм затвори очи, потрепера и заспа.