Питър Строб
Гърло (2)

2

Напуснах палатката със смътното намерение да изляза навън в почти недоловимата прохлада, която бе последвала дъжда. Слънцето отново се беше показало — тъмно-оранжева топка далече на запад. На дъното на десния ми джоб лежеше пакетче бял прах, така надълбоко, че пръстите ми едва го напипваха. Реших, че имам нужда от една бира.

Бараката, в която един предприемчив хитрец, Уилсън Манли, продаваше контрабандно бира и концентрати, беше от другата страна на лагера. За клуба на редниците и сержантите се говореше, че предлага евтина виетнамска бира „33“ в американски бутилки.

Имаше още едно място, по-далече от клуба, но по-близо от бараката на Манли и някъде помежду им по официалния си статус. На около двайсет минути път, на завоя на стръмно спускащия се път към летището, стоеше самотна дървена постройка, която се казваше „Билис“. Били отдавна си беше заминал, но клубът му, уж стар френски команден пост, беше останал. Когато беше отворен, поредица от стройни виетнамски момчета, които спяха в почти празните стаи на горните етажи, поднасяха питиетата. Бях посещавал тия стаи два-три пъти, но така и не разбрах къде отиват тези момчета, когато „Билис“ затваряше. „Билис“ нямаше въобще вид на френски команден пост: приличаше по-скоро на крайпътен хан.

Преди много време сградата е била боядисана в кафяво. Някой някога беше заковал с дъски двата предни прозореца на долния етаж, а някой друг бе отковал една полоса от дъски напряко на двата прозореца, така че светлината влизаше на две бели ивици, които се движеха по пода с напредването на деня. Нямаше електричество и лед. Ако имаш нужда от тоалетна, отиваш зад една преградка с обърнати метални отпечатъци от обувки от двете страни на дупка в пода.

Сградата беше разположена сред малка горичка на завоя на пътя и докато слизах по хълма с лице към залеза, един кален камуфлажно боядисан джип постепенно придоби видимост от дясната страна на бара, плавайки над дърветата като оптическа илюзия.

Тихите мъжки гласове затихнаха още повече, когато стъпих на гниещата веранда. Огледах джипа за знаци, но калта скриваше вратите. Някакъв бял предмет на задната седалка излъчваше матов блясък. Когато се вгледах, видях костен овал сред завито въже и едва след миг разпознах, че овалът е горната част на старателно почистен и избелен човешки череп.

Вратата се отвори преди да стигна бараката. Едно момче, на име Майк, стоеше пред мене в широки шорти с цвят каки и мръсна бяла риза, прекалено голяма за него. След миг той ме позна.

— О — каза той. — Да. Тим. Окей. Можеш да влезеш.

Държеше се със странна отбранителна напрегнатост и ми отправи притеснена усмивка.

— Наред ли е всичко? — попитах, защото всичко в поведението му подсказваше, че не е.

— Д-да — той се отдръпна, за да вляза.

Барът изглеждаше празен и ивицата светлина от отворите на прозорците беше достигнала дългото огледало, предизвиквайки бял пламък, ослепителен блясък. Атмосферата изглеждаше взривоопасна. Направих две стъпки и Майк ме заобиколи, за да се върне на мястото си.

— По дяволите — каза някой от лявата ми страна. — И това ли трябва да изтърпим.

Извърнах глава и видях трима мъже, седнали около кръгла маса до стената. Нито една от газовите лампи не беше запалена все още и блясъкът от огледалото правеше отдалечените места на бара още по-здрачни.

— Окей, окей — каза Майк. — Стар клиент. Стар приятел.

— Обзалагам се, че е — каза гласът. — Само не пускай жени.

— Няма жени — каза Майк. — Няма проблем.

Минах между масите и седнах на най-отдалечената от дясната страна.

— Уиски ли, Тим? — попита Майк.

— Тим ли? — каза мъжът. — Тим?

— Бира — казах аз и седнах.

Почти празна бутилка „Джони Уокър Блак“, три чаши и около дузина консерви от бира покриваха масата пред тях. Военният с гръб към стената размести някои от консервите, така че да видя пистолета му калибър 45 до бутилката от „Джони Уокър“. Той се наведе напред с предпазливата координираност на пияния. Ръкавите на ризата му бяха откъснати и кожата му беше почерняла от мръсотия, сякаш не се е къпал от години. Косата му беше подрязана с нож.

— Искам само да се уверя в едно нещо — каза той. — Не си жена, нали? Ще се закълнеш ли?

— Във всичко, каквото кажеш — казах.

Той сложи ръка на пистолета.

— Разбрах — казах. Майк притича покрай бара с бирата ми.

— Тим, смешно име. Като за някой дребосък — като за него — той посочи Майк с лявата си ръка, с цялата ръка, а не само с показалеца, докато дясната продължаваше да стои върху пистолета. — Тоя шибаняк би трябвало да носи рокля. Той всъщност е с рокля, мама му.

— Не си ли падаш по жените? — попитах. Майк остави консерва „Будвайзер“ на масата ми и поклати глава, на два пъти. Беше настоял да остана, защото се страхуваше, че пияният военен ще го застреля, но с мене нещата се бяха влошили.

Погледнах към двамата мъже с пияния офицер. Бяха мръсни и изтощени — каквото се бе случило с пияния, беше се случило и на тях. Разликата беше, че още не се бяха напили.

— Тоя лайняр от задния ешелон с присъствието си нарушава моето душевно равновесие — каза пияният на плещестия мъж от дясната си страна. — Кажи му да се омита или ще му се случи известна неприятност.

— Остави го на мира — каза другият. По мършавото му, изтощено лице бяха полепнали ивици кал.

Пияният офицер ме стресна, като се наведе към другия мъж и му заговори на ясен, сносен виетнамски. Беше старомоден, почти литературен виетнамски и той би трябвало да е мислел и сънувал на виетнамски, за да го говори толкова добре. Той приемаше за дадено, че нито аз, нито момчето бихме го разбрали.

Това вече е сериозно, каза той. Повечето хора на света, които не презирам, или вече са мъртви, или би трябвало да са мъртви.

Той каза и други неща и аз не мога да съм сигурен дали каза точно това, но поне приблизително това беше.

После произнесе на същия цветущ виетнамски, който дори в моите уши звучеше надут като езика на треторазряден викториански роман: Не забравяй какво носим със себе си.

Изисква се много време и търпение, за да се изчисти и избели кост. Черепът навярно е по-труден, отколкото останалата част от скелета.

Племенникът ви има нужда от още пиене — каза той и се намести назад в стола си, гледайки ме с ръка на пистолета.

— Уиски — каза плещестият военен. Майк вече сваляше бутилката от полицата. Разбираше, че офицерът иска да се нокаутира, преди да му се е наложило да застреля някого.

За миг ми се стори, че плещестият военен ми е познат. Главата му беше така гладко избръсната, че изглеждаше плешив, и очите му над ивиците кал бяха огромни. От яката му висеше часовник от неръждаема стомана. Той протегна мускулеста ръка към бутилката, която Майк му подаде, стараейки се да остане колкото е възможно по-далече от масата. Плещестият отвори капачката и наля в трите чаши. Мъжът в средата веднага изпи всичкото уиски в чашата си и хласна обратно чашата за още.

Мършавият военен, който досега бе мълчал, каза:

— Тук ще се случи нещо — той погледна право в мене. — А, приятел?

— Тоя не е приятел на никого — прекъсна го пияният. Преди някой да може да го спре, той грабна пистолета, насочи го през стаята и стреля. Блесна огън, чу се гръм и замириса на кордит. Куршумът проби меката дървена стена и нещо наляво от мене. През дупката се промъкна лъч светлина.

За миг оглушах. Допих бирата си и се изправих. Ушите ми пищяха.

— Ясно ли е, че ненавиждам необходимостта от такива свинщини? — изрева военният. — Поне това ясно ли е?

Военният, който ме беше нарекъл „приятел“, се изсмя, а плещестият наля още уиски в чашата на пияния. После се изправи и тръгна към мене. Под изтощението и мръсотията лицето му беше изопнато от напрежение. Той застана между мене и мъжа с пистолета.

Капитанът ме задърпа към вратата, все така стоящ между мене и другата маса. Погледна ме нетърпеливо, защото бях отказал да се движа с неговата бързина. После видях, че забеляза зениците ми.

— По дяволите — каза той, после съвсем спря да се движи и каза: — По дяволите! — но тонът му вече беше различен.

Започнах да се смея.

— Ама това… — той поклати глава. — Ама това наистина…

— Къде си бил? — попитах.

Джон Рансъм се обърна към масата.

— Познавам това момче. Стар футболен приятел.

Пияният майор сви рамене и остави пистолета на масата. Очите му бяха почти затворени.

— Не се интересувам от футбол — каза той, но вече не държеше оръжието.

— Почерпи едно сержанта — обади се мършавият офицер.

Джон Рансъм бързо отиде до бара и се протегна за чашата, която обърканият Майк му подаде. Рансъм мина между масите, напълни своята и моята чаша и донесе и двете при мене.

Главата на майора клюмаше на гърдите му. Когато брадичката му опря ризата, Рансъм каза: „Готово, Джед.“ Другият мъж измъкна пистолета изпод ръката на майора и го сложи под колана си.

— Аут е — каза Джед.

Рансъм се обърна отново към мене.

— От три дни е с нас и не е мигнал, един Господ знае колко още не е спал преди това — Рансъм нямаше защо да обяснява за какво говори. — Джед и аз дремвахме на смени, но той просто не спираше да говори.

Той се срина на един от столовете и наклони чашата към устата си. Седнах до него.

За миг всички се умълчаха. Ивицата светлина от пролуките на прозорците беше вече излязла от огледалото и доближила онова място на стената, което означаваше, че скоро ще изчезне. Майк махна шишето на една от лампите и започна да почиства фитила.

— Защо винаги като те срещна, си в такова шибано положение?

— Ти ли ме питаш?

Той се усмихна. Изглеждаше много различен от времето, когато се канеше да прави рекламна кампания за сенатора Бърман в лагера „Бяла звезда“. Беше погълнат още от войната и това още от войната сега беше в него.

— Отървах те от регистрацията на гробове в „Бяла звезда“, нали така?

Признах, че го е направил.

— Как го нарече, трупното отделение ли? Дори не е било истинска част за регистрация на гробове, нали така? — той се усмихна и поклати глава. — Единственият с някаква подготовка е бил оня сержант, как му беше името, италианско някакво?

— Ди Маестро.

Рансъм кимна.

— Цялата операция се проваляше.

Майк запали голяма кибритена клечка и докосна с нея фитила на газовата лампа.

— Чух разни работи — той се тръсна на стената и пи от уискито. Чудех се дали не е чул за капитан Хейвънс. Той затвори очи.

Попитах го дали е все още в планинските области на лаоската граница. Той поклати глава почти с въздишка.

— Не си вече с ония племена? Какви бяха, Кату?

Той отвори очи.

— Имаш добра памет. Не, не съм там вече.

Замисли се дали да каже нещо повече, но се отказа. Не беше оправдал надеждите си.

— Нещо като резерва съм, докато ме изпратят в Ке Сан. Там ще съм по-добре — Бру са страхотни. Но в момента искам само да се изкъпя и да си легна. Където и да е. Ще съм доволен от едно сухо местенце на равно.

— Откъде идваш?

— От вътрешността — лицето му се набръчка и оголи зъбите му. Ефектът беше толкова обезпокоителен, че не си дадох веднага сметка, че това е усмивка. — От много навътре. Трябваше да изведем майора.

Невежеството ми го накара да се изправи на стола си.

— Искаш да кажеш, че не си чувал за него? За Франклин Бачълър?

Помислих си, че съм чувал, че някой ми го е споменавал отдавна-отдавна.

— Години наред в джунглата. Бачълър е направил неща, каквито обикновените хора не са и сънували — той е легенда. Последният нередовен. Паднал е на колове от пунджи и е оцелял — още има белези.

Легенда, помислих си аз. Той беше един от Зелените Барети, които Рансъм бе споменавал в някакъв предишен живот в „Бяла звезда“.

— Командваше нещо като частна армия и свърши много добра работа в провинция Даларк. Беше там по своя собствена воля. Беше герой. По това няма две мнения.

Франклин Бачълър е бил капитан, когато Ратман и неговият взвод налетели на него, след като един редник на име Боби Сует се взривил на някаква пътека в провинция Даларк. Ратман бе помислил, че жена му е чернокос ангел.

Досетих се чий череп, увит във въже, лежеше на задната седалка на Джипа.

— Чувал съм за него — казах. — Познавах един, който го е срещал. Него и оная ярдка.

— Жена му — натърти Рансъм.

Попитах го къде отвеждат Бачълър.

— Ще спрем тая нощ за кратка почивка в Крандол. После отскачаме до Тан Сон Нхут и го отвеждаме в Щатите — в Лангли. Мислех си, че ще се наложи да го вържем, но май ще е достатъчно да го наливаме с уиски.

— Той ще си поиска пистолета.

— Може и да му го дам — погледът му показа какво мислеше, че ще направи майор Бачълър със своя пистолет, ако му бъде оставен за достатъчно дълго. — Няма да му е леко в Лангли. Ще стане горещо.

— Защо Лангли?

— Не питай. Но и не бъди наивен. Мислиш ли, че те не… — той не довърши. — Защо мислиш, трябваше въобще да го довеждаме?

— Предполагам, че е стъпил някъде накриво.

— Човекът е престъпил някои граници, може би много граници — но кажи ми можем ли да вършим това, което ни карат да вършим, без да престъпваме граници?

За миг ми се прииска да видя трезвите призрачни джентълмени от Лангли, Вирджиния, джентълмените с пригладена назад коса и раирани костюми. Да ги видя как разпитват майор Бачълър. Въобразявайки си, че те са сериозните мъже.

— Приличаше на това място, дето се казва Бонг То — Рансъм изчака да задам въпрос, после добави — град на призраци, искам да кажа. Предполагам, че не си чувал за Бонг То.

— Моята част попадна там — главата му подскочи. — Една мина ни подгони в селото.

— Видял си мястото?

Кимнах.

— Чудна история — сега той съжаляваше, че е споменал името.

Казах му, че не искам да знам никакви тайни.

— Не е тайна. Дори няма нищо военно.

— Просто град на призраци.

Рансъм все още се чувстваше неудобно. Той дълго въртя чашата в ръката си преди да отпие.

— С призраците му и всичко останало.

— Честно казано, не бих се учудил — той изпи остатъка и се изправи. — Да се погрижим за майор Бачълър, Джед.

— Добре.

Рансъм занесе нашата бутилка на бара.

Рансъм и Джед вдигнаха майора помежду си. Бяха достатъчно силни да го вдигнат с лекота. Мръсната глава на Бачълър клюмна напред. Джед сложи пистолета му в джоба си, а Рансъм пъхна бутилката в своя. Двамата понесоха майора към вратата.

Последвах ги навън. Чуваха се далечни артилерийски залпове. Беше вече тъмно и светлината на фенерите се процеждаше през пролуките в прозорците.

Всички слязохме по изгнилите стълби, като майорът се тръскаше между другите двама. Рансъм отвори джипа и двамата известно време наместваха майора на задната седалка. Джед се намъкна след него и го изправи на мястото му.

Джон Рансъм седна зад кормилото и въздъхна. Не го привличаше останалата част от работата.

— Ще те закарам до лагера — каза.

Седнах до него. Той запали и пусна светлините. Включи на задна и се изтъркаля назад.

— Знаеш защо е била мината, нали? — попита. Той ми се ухили и колата изскочи на пътя към централната част на лагера.

— Опитвал се е да ви пропъди от Бонг То, но тоя глупак, вашият лейтенант вместо това е отишъл право там, — той все още беше ухилен. — Как ли се е вбесил, като е видял тълпа кръглооки да отиват там.

— Но той не стреля повече.

— Не е искал да повреди мястото. Смята се, че то трябва да остане каквото си е. Те не биха употребили тая дума, но селото е нещо като паметник — той отново ме погледна. Направи пауза и после попита — Влезе ли в някоя от колибите? Видя ли нещо необикновено там?

— Влязох в една от колибите. Видях нещо необикновено.

— Списък с имена?

— На това приличаше.

— Е, добре — каза Рансъм. — Има разлика между частния и публичния срам. Между това, което се признава и това, което не се признава. Някои неща са приемливи, докато не започнеш да говориш за тях.

Той ме изгледа косо. Приближихме северния край на истинския лагер. Той избърса лицето си и люспи изсъхнала кал се посипаха от бузите му. Откритата кожа изглеждаше червена, както и очите му.

— Научих разни неща — продължи Рансъм.

Спомних си как бях помислил, че подредбата в мазето на колибата е била светилище на скверно божество.

— Един ден в Бонг То изчезва едно момченце.

Сърцето ми подскочи.

— Тригодишно, да речем. Достатъчно голямо, за да говори и да си докарва бели, но твърде малко, за да се грижи за себе си. Просто изчезва — яко дим. Два месеца по-късно се случва същото. Мама се обръща за малко и — къде по дяволите е малкият? Този път претърсват селото, сантиметър по сантиметър, после правят същото в оризището, после оглеждат гората.

Интересното идва после. Една стара жена излиза една сутрин да налее вода от кладенеца и вижда призрака на един пропаднал дъртак от съседно село, един местен нехранимайко. Той просто стои до кладенеца със събрани ръце. Гладен е — това знаят местните хора за призраците. Дъртото кльощаво копеле иска още. Иска да го хранят. Старата жена изпищява и припада. Като идва на себе си, призракът е изчезнал.

Тя разказва на всички какво е видяла и цялото село изпада в паника. Следващото нещо, за което се говори, е как две тринайсетгодишни момиченца работят в оризището, поглеждат и виждат една старица, която е умряла, когато са били на десет години — тя е на около два метра от тях. Косата й е на кичури и побеляла и ноктите й са дълги около трийсет сантиметра. Те започват да пищят и да плачат, но никой друг не я вижда, а тя все повече се приближава. Опитват се да избягат, но едното момиче пада и старицата скача върху него като котка. И знаеш ли какво прави? Отърква мръсните си ръце о лицето на пищящото момиче и облизва сълзите и лигите от пръстите си.

На следващата нощ двама мъже наминават към отходното място на селото и виждат в ямата два призрака, които тъпчат устите си с изпражнения. Те побягват обратно в селото и виждат половин дузина призраци около колибата на вожда. Искат да ядат. Един от мъжете изкрещява, защото не само вижда мъртвата си жена, но и я вижда как влиза в колибата на вожда без да използва вратата.

Мъртвата жена излиза обратно през стената на колибата на вожда. Тя ближе кръв от ръцете си.

Бившият съпруг стои там, сочейки с пръст и бръщолевейки, и майките и бабите на изчезналите момчета излизат от колибите си. Всички тези жени отиват, виейки, към вратата на вожда. И когато вождът излиза, те го блъсват и разпердушинват колибата. Знаеш какво са намерили.

Рансъм беше паркирал джипа близо до щаба на моя батальон и сега се усмихваше, като че ли е обяснил всичко.

— Но какво се е случило? — попитах. — Как ти научи това?

Той сви рамене.

— Сигурно съм чувал историята половин дузина пъти, но Бачълър знаеше за нея повече, отколкото който и да било. Сигурно са отнесли парчетата от тялото на вожда и са ги хвърлили в отходната яма. И с течение на месеците, малко по малко, всеки от селото е нарушил някаква граница. Сега вече всички виждали призраци постоянно. Бачълър каза, че те самите се превърнали в призраци.

— И ти ли мислиш, че са се превърнали в призраци?

— Ако питаш мене, мисля, че майор Бачълър се е превърнал в призрак. Нека ти кажа нещо. Светът е пълен с призраци и някои от тях са все още хора.

Излязох от джипа и затворих вратата.

Рансъм ме погледна през прозореца на джипа.

— Грижи се по-добре за себе си.

— На добър час с твоите Бру.

— Бру са фантастични — той включи на скорост и подкара, завъртайки със замах кормилото, така че джипът направи гигантски кръг пред щаба на батальона, преди Рансъм да включи на втора и да изчезне натам, където отиваше.