Питър Строб
Гърло (16)

2

Гаражът му изглеждаше по-скоро като гишетата на бензиностанциите по „Хъстън стрийт“, отколкото като операционна зала. Може и да беше по-мръсен от бензиностанциите. Неизвестно защо, това ме успокои. Извадихме чантите от ягуара, преминахме покрай купища с парцали и кутии с инструменти и след като Том отвори вратата на стария гараж, влязохме в къщата през вратата на кухнята. Усетих прилив на удоволствие — хубаво беше, че отново бях в къщата на Том Пасмор.

Той ме поведе нагоре, после покрай кабинета му и оттам — към едно тясно, почти отвесно стълбище, което някога е водело към стаите за слугите на третия етаж. Един съвсем леко износен сивосин мокет на цветя покриваше стълбите и продължаваше по коридора на третия етаж. Над всяка от трите врати имаше сложен ръчно изработен знак, обявяващ името на апартамента. „Ваканционното ранчо“, „Покоите на Хенри VIII“, „Апартамент Флорида“.

— Сто процента си си мислел, че се майтапя — каза Том. — Родителите на Леймънт наистина са били малко странни, според мене. Във „Ваканционното ранчо“ има седла, афиши с „Търси се“ и избелени черепи, в „Хенри“ има доспехи и легло със завески, което сигурно ще ти е късо, а във „Флорида“ има крещящи тапети, плетени столове и препариран алигатор. Но е голям.

— Ще взема него — казах. — Делиус някога е написал нещо, което се казва „Флорида“.

Той отвори вратата към няколко стаи с изнесени напред прозорци под скосените тавани и бели тапети, покрити с огромни папратови листа — напомни ми за ресторанта на „Сайгон“. Плетената мебел се оживяваше от яркожълти възглавнички, а двуметровият алигатор се беше ухилил към един шкаф, сякаш очакваше оттам да му излезе обядът.

— Странно е, че си помисли за това — каза Том. — В спалнята има портрет на Делиус. Имаш ли нужда от помощ, за да си окачиш нещата? Не? Тогава ще те чакам в кабинета си, на долния етаж, когато се приготвиш.

Занесох чантите си в спалнята и го чух да излиза. Над една бамбукова маса със стъклен плот, върху който имаше раковини, висеше снимка на Делиус, на която той приличаше на учител по физика в частно английско училище от преди войната. Фредерик Делиус и алигатор — това изглеждаше горе-долу уместно. Измих ръцете и лицето си, сгърчвайки се от болка при някои погрешни движения на дясната ми ръка, изсуших се и слязох долу да предложа на Том последната част от плана, над който бяхме работили в колата.

3

— Дик Мюлър е първият човек, който ти е споменал проекта на Ейприл, нали? Значи той намеква, че е попаднал на нещо в ръкописа.

— Нещо, което се отнася до много пари.

— След което насрочва срещата. И нашето момче се изнервя.

— Да се надяваме — казах. Седяхме на коженото канапе в кабинета на Том с трите сюрреалистични компютърни бленувания, поставени пред нас. Сега, когато знаехме коя е била сградата на изподрасканата снимка, безумните внушения на компютъра добиваха известен смисъл — пирамидите и презокеанските параходи бяха хиперболи на козирката, а стъклените портиерни бяха израснали от гишето за билети. Боб Бандолайър е възнамерявал да убие Хайнц Стенмиц на най-подходящото място, пред „Белдейм ориентал“. Било присъствието на други хора, било самият Стенмиц бяха принудили Бандолайър да промени плановете си, но старото кино беше съхранило значението си за неговия син.

— Там трябва да е мястото, където крие записките си — продължавах аз. — Това е последното място, което е останало.

Том кимна.

— Мислиш ли, че можеш да го убедиш, че си Дик Мюлър? Можеш ли да имитираш гласа му?

— Засега не, но ще взема уроци — казах. — Имаш ли телефонен указател в тази стая?

Том се изправи и извади указателя от полица до бюрото си.

— Уроци по милхейвънски изговор ли?

— Само чакай — казах и набрах номера на Брайън Дориан.

4

Дориан не беше изненадан, че ме чува; изненада се донякъде, че съм отново в Милхейвън. Каза ми, че работел върху изложба за галерия в Чикаго и че е завършил нова картина за Синята Роза. Попита ме как върви писането ми. Изрекох едно-две безсмислени изречения за писането си, след което вече наистина успях да го изненадам.

— Искате да говорите по милхейвънски?

— По-късно ще ви обясня. Важно е хората, с които разговарям, да смятат, че съм този, за когото се представям.

— Дива работа — каза Дориан. — Та нали вие сте тукашен.

— Но вече съм изгубил това произношение. Знам, че вие го владеете. Чух ви да имитирате гласа на баща си. Това е произношението, което ми трябва.

— Ама че идея. Е, мога да опитам. Какво искате да кажете?

— Например „Полицията ще намери това много интересно“.

— Полицията ш’намери тва муоо интересно.

— „Това може да се отрази на кариерата ви.“

— Тва мое дсе отрази на кариерата ви. За какво става дума, в края на краищата?

— „Ало.“

— Ауо. Има ли това нещо общо с Ейприл?

— Не. „Не искам да се отклонявам.“

— Това наистина ли го казвате, или искате да го кажа по милхейвънски?

— Кажете го по милхейвънски.

— Нискам дсе откуоняам. Целият номер е гласът да се изтегли напред. Ако искате да подчертаете нещо, удължавате думата. Знаете ли как да кажете Милхейвън?

— Милхейвън — казах.

— Доста близко. Всъщност е Миуейвн.

— Миуейвн — казах. — Ауо. Тва мое дсе отрази на кариерата ви.

— Сега беше добре. Нещо друго?

Опитах се да се сетя какво още ми трябва.

— Кинотеатър. „Белдейм ориентал“. В ръкописа ще намерите интересна информация.

— Кинотятър. Беудем орьентал. В ръкописа ш’нъмерите интересна информация. О, ако искате да кажете нещо за час? Например „в шест часа“? Винаги казвате просто „в шес“, освен ако не става дума за дванадесет — винаги се казва в „дванайсе часа“, не знам защо.

— Искам д’ви срешна в шес да поговорим за ’дна интересна информация.

— Пооворим — не поговорим. Дъ — не да. Дъ пооворим. Като се изключи това, доста добре звучите.

— Пооворим — казах.

— Тва вече е раз’овор — каза той. — На добър час, каквото и да сте си наумил.

Затворих и погледнах към Том.

— Даваш ли си сметка — попита той, — че навярно се опитваш да се научиш да говориш точно по начина, по който си говорил като малко момче?

— ’Питвам с’дъгооря като Дик Мюлър — казах.

5

Докато Том крачеше в стаята, аз се обадих по ред на тримата — Маккандлис, Мънроу и Хоуган — казвайки им, че съм Дик Мюлър, добър приятел и колега на Ейприл Рансъм. Изнесох гласа си напред, колкото можех. Ауо. Съсем сучайно нъмерих ’дин интересен ръкопис, дето Ейприл ’зглежда йскрила в мойа офис, шото там гу нъмерих. Мноо интересна информация. Мноо интересна спициално за полицай в Миуейвън. Даже мое да се окае важно за кариерата ви.

Маккандлис каза:

— Ако това, което сте намерил, е толкова важно, господин Мюлър, защо не го донесете тук?

Хоуган каза:

— Случаят с Ейприл е приключен. Благодаря, че се обадихте, но ако искате, можете и да захвърлите ръкописа.

Мънроу каза:

— Това заплаха ли е? За каква информация ми говорите?

— Нискам дъ соткловяам, но мисла, че е важно да пооворите с мене.

Маккандлис каза:

— Ако искате да говорите за нещо, елате на „Армъри плейс“.

Хоуган:

— Имам чувството, че вече говорим. Защо просто не ми кажете, каквото имате да казвате.

Мънроу:

— Изразявайте се по-конкретно, господин Мюлър.

— Искам дъ с’срешнем в кинотятъра, Беудейм орьентал, в пет утре заран.

Маккандлис:

— Мисля, че няма какво повече да си казваме, господин Мюлър. Дочуване.

Хоуган:

— Ако искате да се срещнете с мене, господин Мюлър, можете да дойдете на „Армъри плейс“. Дочуване.

Мънроу:

— Разбира се. Чудесна идея. Поздравете лекаря си от мене.

Той затвори, без да си прави труда да каже довиждане. Затворих слушалката и Том спря да крачи.

6

— Колко време имаме според тебе? — попитах.

— Поне докато се стъмни.

— А как ще влезем?

— Кой мислиш е наследил колекцията на Леймънт фон Хайлиц от шперцове? Дай ми достатъчно време и ще проникна навсякъде, но за да се влезе в „Белдейм ориентал“ не са нужни повече от пет минути.

— Откъде си толкова сигурен?

Том зяпна, повдигна рамене, разпери ръце и се огледа облещено.

— Аха. Отишъл си и си видял.

Той се върна на канапето и седна до мене.

— Входната врата откъм „Ливърмор авеню“ се отваря с обикновен ключ, който задвижва резе. Същият ключ отключва вратите от другата страна на гишето за билети.

Той извади обикновен пиринчен ключ от джоба на сакото си и го остави на масата.

— Има изход и към алеята зад киносалона — двойна врата с лост, който се отваря отвътре. Отвън има верига с катинар, която свързва две скоби. Така че и това е лесно — от същия джоб той извади ключ със същата големина и цвят като първия и го остави до него. Бихме могли да влезем и през прозореца на мазето откъм алеята, но предполагам, че засега си се наситил на подобни приключения.

— Откъде предлагаш да влезем тогава — отпред или отзад?

— Откъм алеята. Никой няма да ни види — каза Том. — Има обаче един недостатък. Влезем ли веднъж, няма да можем да сложим обратно веригата. От друга страна един от нас маже да влезе, а другият да закрепи веригата и да изчака.

— Отпред?

— Не. От другата страна на алеята има дървена ограда, която се издава на гърба на ресторанта. Кофите за боклук се нареждат зад оградата. Горната част на оградата е подредена така че има разстояния между тръбите.

— Искаш да чакаме там, докато някой влезе в сградата?

— Не, искам ти да влезеш, а аз ще стоя зад оградата. Когато видя, че някой влиза, ще отида отпред. Тези стари кинотеатри имат два входа към мазето, един отпред, близо до офиса на управителя, а другият отзад, близо до изхода. В центъра на мазето има голяма тухлена колона, зад която е котлето. В дъното има стари гримьорни, останали от времето, когато между филмите имало живи представления. Ако вляза отпред, той ще ме чуе, но няма да знае, че ти си вече вътре. Аз ще го накарам да се дръпне към колоната, където ти ще се криеш, и така ще го изненадаш.

— Влизал ли си вече вътре?

— Не — каза той. — Видях плановете. Тази сутрин ходих там и ги прегледах.

— А какво трябва да правя, когато го „изненадам“?

— Това ще зависи от тебе — каза Том. — Трябва само да го задържиш, докато аз стигна до вас.

— Знаеш ли какво според мене искаш да направиш? Мисля, че искаш да подпреш пистолет в гърба му, докато той отключва веригата, да го натириш по стълбите и да го накараш да намери записките.

— И какво искам да направя после?

— Да го убиеш. Имаш пистолет, нали?

— Да, имам пистолет. Два, всъщност.

— Аз не нося пистолет — казах.

— Защо?

— Не искам да убивам никого, никога вече.

— Можеш да го носиш, без да го използваш.

— Добре — казах. — Ще взема втория пистолет, ако влезеш в кинотеатъра с мене. Но ще го използвам само в абсолютно краен случай и тогава само ще го раня.

— Хубаво — каза той, но изглеждаше нещастен. — Ще вляза с тебе. Но наясно ли си със собствените си мотиви? Като че ли искаш да го охраняваш. Съмнения ли имаш?

— Ако някой от тези тримата се появи там довечера, как бих могъл да се съмнявам?

— И аз се чудех — каза Том. — Този, който се появи, трябва да е Фийлдинг Бандолайър-Франклин Бачълър. Плюс Лени Валънтайн. Плюс името, което носи в момента.

Казах му, че знам това.

Той отиде до бюрото си и извади най-горното чекмедже. Компютърът закриваше ръцете му, но се чу как два тежки метални предмета тропнаха о дървото.

— Ти получаваш „Смит и Уесън“ калибър 38. Специален полицейски.

— Хубаво — казах. — Ти какво имаш, картечница ли?

— „Глок“ — каза той. — Деветмилиметров. Никога не е стреляно с него. — Той излезе иззад бюрото с пистолетите в ръка. По-малкият беше поставен в кафяв калъф като портфейл и изглеждаше почти дружелюбен в съседство с „Глок“-а.

— Един човек, на когото помогнах веднъж, си мислеше, че може да ми потрябват.

Никога не са били продавани. Никога не са били регистрирани — бяха се материализирали от въздуха.

— Мислех, че помагаш на невинните — казах.

— Той беше невинен, но имаше много чешити за приятели — Том се изправи. — Ще отида да направя кафе и ще го сложа в термос. В хладилника има храна, ако огладнееш. Ще тръгнем оттук около осем и половина, така че имаш да убиеш около три часа. Искаш ли да подремнеш? Може да си благодарен за това по-късно.

— Какво ще правиш ти?

— Тук ще съм. Имам едни проекти, над които работя.

— Сигурно имаш някой, който да наблюдава киносалона. Затова още не сме тръгнали натам.

Той се усмихна.

— Е, имам две момчета, поставени там. Ще ми се обадят, ако видят нещо — не вярвам нашият човек да се появи преди полунощ, но няма защо да бъдем глупави, нали така?

Занесох пистолета си на горния етаж и легнах на кревата с глава върху високите възглавници. Три етажа под мене вратата на гаража изскърца на металните си релси. След две минути чух от гаража да се надига почукване на метал от метал. Прицелих се с пистолета към прозореца, към алигатора, към острия нос на Делиус. Фий Бандолайър ме изпълваше с толкова много мъка и ужас, че убийството му би било като унищожаването на митично същество. Ръката ми се отпусна и аз заспах с пръсти около дръжката.

7

В осем и половина отново бяхме в ягуара, на път към „Ливърмор авеню“. Стомахът ми беше пълен, умът ми беше бистър и поради увисналия на колана ми пистолет, прииска ми се да се преструвам на полицай. Помежду ни имаше дебел черен термос, пълен с кафе. Том като че ли нямаше друга грижа, освен това да кара гледаната си кола. Беше в черни широки панталони и черна тениска под черно ленено спортно сако и изглеждаше като Алън Стоун, без брадата и без параноята. Облечен горе-долу по същия начин, с черни джинси, една от черните тениски на Том и черно яке с ципове, аз имах вид на касоразбивач на средна възраст. След двайсет минути преминахме покрай „Сейнт Олуин“ и след още пет преки ягуарът бавно се понесе пред това, което някога беше „Белдейм ориентал“. От другата страна на улицата чернокож юноша с памучна блуза и обърната назад бейзболна шапка клечеше, облегнат на жълтата тухлена стена на един супермаркет. Когато Том му хвърли поглед от отворения прозорец на ягуара, момчето поклати рязко глава и скочи на крака. Той махна с ръка към ягуара и тръгна на север по „Ливърмор“, поклащайки глава настрани и назад, като че ли слушаше някаква вътрешна своя музика.

— Е, отпред поне никой не е влизал засега — каза Том.

— Кой е този? — посочих към танцуващото момче.

— Това е Клейтън. Когато стигнем до алеята, ще видиш Уигинс. Той също е много сигурен.

— Как си попаднал на тях?

— Дойдоха да ме посетят, след като бяха прочели една история в „Леджър“. Трябва да са били на около четиринайсет години, мисля, че бяха дошли с автобус. — Той се усмихна на себе си и зави надясно. Точно пред нас от лявата страна имаше бяла сграда с надпис ПАРКИНГ „МОНАРК“.

— Попитаха ме дали историята във вестника е вярна и ако е вярна, дали ще могат да работят за мене. — Том свърна в гаража и спря на бариерата. — Така че ги изпробвах с някои малки неща и те винаги правеха точно това, което исках. Ако им кажех да стоят на ъгъла на „Илиной авеню“ и Трета улица, за да ми кажат колко пъти ще мине някаква бяла кола, те стояха по цял ден и брояха бели коли.

Излязохме от ягуара и един униформен служител изприпка към нас от алеята, която тръгваше към долния етаж. Видя ягуара и лицето му се изпъна похотливо.

— По което и да е време между два и шест сутринта — каза Том. Служителят каза, че няма проблем, ще е тук през цялата нощ, и пое ключовете, едвам успявайки да откъсне очи от колата. Той отиде в кабинката си и се върна с билет.

Двамата с Том излязохме сред спускащия се здрач. Зрънца от мрак разцъфтяваха сред чезнещата светлина. Том загърби „Ливърмор“, пресече улицата и ме заведе до алеята. Три метра широка, алеята вече дополовина тънеше в нощта. Едно високо момче, облегнато на контейнер за боклук в дъното на алеята, се изправи, когато ни видя да излизаме от светлината.

— Уигинс? — попита Том.

— Нищо, — каза Уигинс, с тих, но отчетлив глас — но проверете веригата.

Той козирува насмешливо на Том и се отдалечи.

Том вървеше пред мене, докато момчето се изнизваше от другия край на алеята. На десетина метра срещу една кафява ограда се издигаше сляпата задна стена на „Белдейм ориентал“. Кривулици от спрей покриваха сивите циментови блокове и обграждаха двете черни врати. Изравних се с Том. Дебелата верига, която би трябвало да свързва двете врати, висеше от лявата скоба, а катинарът беше на дясната. Том се намръщи, замислен.

— Да не би да е вътре? — прошепнах.

— Мисля си, че трябваше да изпратя Клейтън и Уигинс тук веднага, след като ти изигра ролята си на Дик Мюлър. Смятах, че той ще изчака до края на смяната си.

— За да направи какво?

— Да премести записките си, разбира се — при израза ми, навярно на пълно отчаяние, той добави — Това е само догадка. Той ще се върне така или иначе.

Том дръпна дясната скоба, двете врати се преместиха напред един-два сантиметра и после спряха с прещракване.

— О, има още една ключалка — каза Том. — Забравих за нея.

Докато Том говореше, аз не бях забелязал кръглата, леко назъбена форма на ключалката под скобата. От вътрешността на сакото си той извади дълго, тъмно, усукано парче плат, хвана го за единия край и го остави да се развие. От вътрешната страна на тежката материя имаше джобчета различна големина и с всевъзможни лостове и шперцове.

— Прочутият комплект на Леймънт фон Хайлиц — каза той.

Той се наведе да погледне ключалката, после извади един сребърен ключ от едно от джобчетата. Отиде до вратата, постави ключа и веднага го напъха точно в ключалката. Кимна. Когато превъртя ключа, чухме лоста да се дръпва в гнездото си. Том постави ключа обратно в джоба на сакото си, нави плата с джобчетата и го пусна в кесийка под сакото си. Видях смътно дръжката на „Глок“-а да се подава от мекия като ръкавица кобур точно пред дясното му бедро.

— Изпробвай фенерчето — каза той и двамата извадихме тесните тръбовидни прожектори, които той беше изнамерил преди да излезем от къщата. Обърнах се и бутнах копчето. Двайсетсантиметрова окръжност от ярка светлина се появи върху кафявата отсрещна стена. Преместих светлината настрани и окръжността заподскача по сградите от другата страна на алеята, разширявайки се при доближаването си до далечния край.

— Много са добри, нали? — каза той. — Голяма мощност за такова малко нещо.

— За какво ще му е да се връща, ако вече си е взел записките?

— Дик Мюлър. Ще си помисли, че Дик Мюлър ще се опитва да го надхитри, като дойде рано, затова той ще дойде още по-рано.

— Къде е преместил записките?

— За това мисля — каза Том, хвана скобата и отвори дясното крило на вратата. — Влизаме ли?

Погледнах през рамото му. След десет минути щяха да запалят уличните лампи.

— Добре — казах и преминах покрай него в чистия мрак на кинотеатъра.

Докато Том затваряше вратата зад нас, аз запалих фенерчето, разходих го по прашната циментова стена отдясно и открих единствената черна врата пред нас, която водеше към основната част на сградата. От лявата ми страна широко бетонно стълбище се спускаше надолу в мазето.

— Дай насам — каза Том. Преместих светлината към вратата, която той току-що беше затворил и зашарих нагоре-надолу, докато намерих боядисаното в черно гнездо на ключалката.

— Добре, задръж тук — каза Том и заключи вратата.

Прокарах жълтия кръг светлина по него, докато той разви плата, постави ключа на мястото и прибра отново комплекта под сакото.

— Знаеш ли, записките може все още да са тук. Може би Фий е дошъл от „Армъри плейс“, веднага след като се обадихме и е отключил вратата, за да му е по-лесно да влезе през нощта.

Той запали фенера си и заигра с него по вратата. Задържа го върху бравата и го изключи в момента, в който я хвана. Аз също изключих моя и Том отвори вратата.

8

След като вратата се затвори зад нас, Том заби пръсти в кръста ми и ме затика в една бездна без измерения. Спомнях си дълга ивица празен под между редицата със столове и задния изход; във всеки случай знаех, че това, към което пристъпвам толкова предпазливо, е пътеката между столовете, но се чувствах като сляп и протегнах ръце пред себе си.

— Какво? — казах, шепнейки без никаква разумна причина. Том отново ме побутна напред, аз направих още две предпазливи стъпки и зачаках.

— Обърни се — прошепна ми Том в отговор.

Чух краката му да пристъпват тихо по голия цимент на пода на киното и се обърнах, не толкова от послушание, колкото от страх, че той ще изчезне. Чух бравата на изхода. Ако той си излезе, помислих си, и аз излизам. Вратата се открехна на няколко сантиметра и аз разбрах какво прави той — отчетлива ивица сивкава светлина блесна сред мрака. Полоса от грубата циментова повърхност на пода, боядисана в черно и леко наръсена с прах, се отвори като око пред сияеща колона. Така щяхме да забележим всеки, който влезеше в киното.

Той полекичка затвори вратата. Отново ни обгърна абсолютен мрак. Две тихи стъпки се приближаваха към мене и ръката му изшушна в плата, докато се пъхаше в джоба. Чу се остро цък и кръгъл сноп от жълта светлина, толкова отчетлив и плътен, че изглеждаше веществен, разряза тъмнината и очерта последните два стола на последния ред.

— Том — започнах, но преди да успея да продължа, той изключи фенера, оставяйки ме със сенките на местата. Подът се люлееше под краката ми като палубата на кораб. Над очертанията на сенките на столовете горещият лъч светлина висеше пред очите ми като призрак на крушка, увеличавайки мрака.

— Знам — каза Том. — Исках просто да си създам най-обща представа.

— Да постоим тук за минута-две — казах аз и притиснах пламтящия кръг в гърба ми към стената. Подът тутакси престана да се клати. Прохладата на грубата стена се просмука през якето ми към кожата ми. Спомнях си стените на „Белдейм ориентал“. Червени, изрисувани с релефни, неправилни спирали, те бяха каменни, жулещи като корали, понякога запотени от вледенен слой кондензирани изпарения. Присвих колене, за да съсредоточа натиска върху кукичките и зъбците, опрях длани върху грубата повърхност на цимента и зачаках от празната стена от мрак пред мене да изплуват някакви очертания. Лекото, бавно дишане на Том до мене изглеждаше неразличимо от моето собствено.

Усещане за пространство и измерения започна да оформя мрака. Започнах да осъзнавам, че стоя близо до ръба на голяма наклонена кутия, която ставаше по-малка в другия си край. След още известно време започнах да различавам повдигнатия ръб на сцената като леко потрепване, подобно на затоплен въздух над нагорещена магистрала. Това изчезна, когато Том мина пред мене, и отново се завърна, когато той безшумно се отдалечи отстрани на салона. Чух как стъпките му омекнаха, без да изчезнат, когато той излезе от циментовата площадка между предния ред и сцената и стъпи върху мокета. Трептенето се сгъсти в дълга набъбнала форма на сцената и местата постепенно добиха видимост като тъмен, плътен триъгълник, който се разтваряше от една точка недалече от мястото, където стоях. Лицето на Том беше бледо, едва доловимо петно по пътеката.

От другия край на залата имаше още една пътека, а широкото пространство на централната пътека, навярно изисквана от противопожарните служби, разделяше редиците с местата на две.

Сега можех горе-долу да различавам заоблените облегалки на най-близките отделни столове и да добия смътна представа за широчината на пътеката. Под бледото петно на лицето си, Том беше черна форма, която ту се появяваше, ту чезнеше в мрака около него. Последвах го по пътеката към предната част на киното. Когато стигнахме първия ред, Том спря и се обърна. Металически блясък като приплъзване във въздуха указваше мястото на вратата към фоайето. Поглеждайки надолу, можехме да видим голяма мека тъмнина над сцената, която навярно беше завесата.

Проблясването на метал изчезна, когато Том постави ръка върху него и вратата се отвори пред него към друга разширяваща се колона от сива светлина.

Фоайето беше изпълнено с мъглява светлина от овалните прозорци, изрязани в дебелите насрещни врати, които извеждаха към старото гише за билети и към стъклените врати на „Ливърмор авеню“.

Два високи до гърдите стъклени шкафа бяха поставени на мястото на някогашната лавка за сладкиши. Дори в тази частична светлина фоайето изглеждаше по-малко, отколкото го помнех, и по-чисто, отколкото очаквах. На другия му край друга двойна врата с метални плочи за ръцете водеше към пътеката от другата страна на салона. Приближих се към мебелите на мястото на лавката, наведох се и видях кръгла дърворезба на нещо, което бях взел за гърба на етажерка. Имаше и филигранно изписани букви. Извадих фенера и осветих буквите. Бях застанал пред портативен олтар и амвон. Том каза:

— Изглежда в неделя местото се използва като църква.

Той се приближи към вратата в стената до амвона. Натисна бравата, която се разтресе, но не поддаде, извади разбойническия си комплект, надникна в ключалката и напъха един от ключовете в нея. Когато бравата прищракна и вратата се отвори, Том прибра комплекта и надникна вътре. Извади прожектора си, включи го и влезе, последван от мене, в претъпкана стая без прозорци, наполовина на неговата кухня по размери.

— Офисът на управителя — каза той. Фенерите откроиха голо писалище, малък брой зелени пластмасови столове и поставка с колелца, затрупана от яркосини роби за хористи. Четири кашона бяха подредени пред бюрото.

— Мислиш ли? — попита Том, прокарвайки поглед по кашоните.

Пробих си път през столовете и коленичих пред двата кашона в центъра на бюрото. Капаците бяха само прихлупени. Отворих първата кутия и видях две купчини от дебели сини книги.

— Химни — казах.

Зашарих с моята светлина по другите кутии, докато Том разместваше нещата зад мене. Всички кашони изглеждаха умерено похабени, по тях нямаше дупки и цепнатини, направени от нетърпеливи плъхове. И четирите навярно съдържаха сборници с химни. Все пак ги прегледах и намерих… химни. Изправих се и се обърнах. Поставката с роби за хористи пресичаше стаята под ъгъл. Главата на Том се протегна над нея и кръгът светлина пред него попадна върху дървена врата с почти същия цвят като косата му.

— Фий винаги е имал слабост към мазетата, нали така? — каза Том. — Хайде да поразгледаме.

9

Заобиколих поставката, докато Том отваряше вратата и насочих фенера си точно пред неговия. При вратата започваше дървено стълбище с перила, което водеше към циментов под. Последвах Том по стълбите, шарейки със светлината по голямото пространство от дясната ни страна. Две стреснати мишки задращиха към отсрещната стена. Слязохме още три-четири стъпала и мишките се стрелнаха към една почти невидима пукнатина, между два циментови блока на стената в далечния край на мазето. Прожекторът на Том проблесна над старо желязно котле, тухлена колона с основи около един квадратен метър, тръби на отоплението, електрически проводници, ръждясващи канализационни тръби и увиснали паяжини.

— Жизнерадостно местенце — каза той.

Стигнахме края на стълбите. Том отиде право при пещта в предната част, а аз тръгнах отстрани, търсейки нещо, което бях мернал, докато гледах как мишките търчат към стената. Светлината на Том тръгна към центъра на мазето, а моята минаваше над метри прашен цимент. Движех се по права линия. След това фенерът ми попадна право върху дървена кутия.

Отидох до нея, оставих термоса на земята и бутнах ръба на плоския капак. Той леко се отмести встрани и откри част от нещо бяло и квадратно. Свалих капака докрай и насочих светлината към това, което очаквах да бъдат купчини изрядно подредени листа. Безумно съобщение изригна в тъмнината. Черни букви върху бял фон казваха БУЙТЕРВИО. Над тях друг ред от букви изписваше МНУФЖКА. Още две безсмислени думи запълваха горния край на кутията.

— Буйтервио? — казах си и най-сетне ми хрумна, че кутията съдържаше буквите, които някога са използвали, за да изписват заглавията на филмите пред киното.

— Ела тук.

Гласът на Том ме достигна от облак светлина зад котлето. Взех термоса и последвах лъча на собствения си прожектор през мръсния под и по посока на пещта, докато осветих Том.

— Бил е тук — каза той. — Погледни.

Погрешно чух, че казва Той е тук и, мислейки си, че трупът на Фий лежи до пистолета, с който се е застрелял, изпитах неволен прилив на гняв, мъка, скръб и болка, и всичко това смесено с нещо като съжаление и разочарование. Фенерът ми се люшна над два кашона. Нима исках той да живее въпреки всичко това, което беше извършил? Или просто исках аз да бъда в края, както и Том Пасмор? Беснеейки едновременно и срещу Фий, и срещу себе си, насочих прожектора в гърдите на Том и казах:

— Не го виждам.

— Казах, че е бил тук. — Том пое ръката ми и насочи фенера ми към кутиите, които бях подминал, търсейки трупа.

Капаците им бяха отворени и едната кутия беше катурната на една страна, показвайки празната си вътрешност. Парцаливи дупки с най-различни размери бяха изгризани от двете страни на все още изправената кутия. Том се беше опитал да ме подготви, но празните кутии означаваха края на диренията ни, не по-малко отколкото един труп.

— Загубихме го — казах.

— Още не — възрази Том.

— Но ако той е преместил записките в някоя друга безопасна къща, сега му остава само да застреля Дик Мюлър — сложих ръка на челото си, виждайки ужасни неща. — О, боже! Може вече да е прекалено късно.

— Мюлър е в безопасност — донесе се гласът на Том от мрака до мене. — Снощи звънях у тях. Телефонният му секретар каза, че е на почивка със семейството си за през следващите две седмици. Не казва къде.

— Но ако Фий се обади? Ще знае… — но това нямаше значение, разбирах.

— Пак ще трябва да се върне — каза Том. — Той знае, че някой се опитва да го изнуди.

Точно така. Трябваше да се върне.

— Но къде е сложил тези записки?

— Аз имам една идея — спомних си, че Том беше споменал нещо такова преди това и изчаках обяснението. — Това е очевидно последната възможност — каза Том. — Досега всичко си виждал, нали? Ако все още не знаеш, когато свършим тук, аз ще ти кажа.

— Самодоволен задник — казах. Отново се разделихме да претърсим останалата част от мазето.

Върху хидравличната преса под сцената намерих орган — не от вида, който би се появил сред вълните на завесите преди началото на прожекцията през трийсетте години, а строг, подходящ за блусове, „Хамънд“ В–3.

Стари гримьорни от лявата страна на мазето бяха голи бетонни дупки с дървени плотове, напомнящи за триметровите огледала и гирляндите от лампи, които някога бяха стояли по отсрещните стени.

— Е, сега знаем къде е всичко — каза Том.

Когато се върнахме в офиса, Том ме преведе покрай робите и намести поставката с колелцата. Върнахме се във фоайето и той заключи вратата. Тръгнах към входа, от който бяхме дошли, но Том каза:

— От другата страна.

Имаше по-точни инстинкти от моите. От далечната страна на залата щяхме да бъдем невидими за всеки, който влезеше през задната врата, докато той — Фий — щеше да се очертае в снопа от сива светлина в момента, в който влезеше. Минах покрай олтара и амвона до изолационните врати от другата страна на фоайето и двамата отново се озовахме в мрака.

10

Тръгнахме като слепи по пътеката, докосвайки облегалките на столовете за ориентировка, движейки се през тоталния мрак, грамаден ковчег, където всяка стъпка ни водеше към нещо, подобно на огромна, неподатлива черна стена, която се отдръпваше пред нас.

Том ме докосна по рамото. Още не бяхме стигнали до голямата пътека между редовете в средата на салона, но можехме да бъдем където и да било преди нея. Черната стена стоеше пред мене, готова да отстъпи назад, ако аз пристъпя напред. Опипах износения плюш на мястото до мене, бутнах седалката надолу и се отпуснах на нея. Чух Том да се намества на мястото пред мене и усетих, че се обръща назад. Протегнах дясната си ръка и докоснах рамото му над облегалката. Долавях смътната форма на главата и горната част от тялото му.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Обикновено предпочитам да сядам по-близо до екрана.

— Навярно ще се наложи доста да чакаме.

— Какво смяташ да правим, когато той влезе?

— Ако влезе през изхода, ще правим, каквото трябва да правим, докато той се успокои. Ако провери мястото с прожектор, ставаме и клякаме на пътеката. Или се залепяме зад седалките. Не вярвам да бъде много внимателен, защото ще е сигурен, че е първи. Важното е той да се почувства удобно. Щом веднъж седне да чака, разделяме се и тръгваме към него от противоположни посоки. Безшумно, ако е възможно. Когато се приближиш, започваш да крещиш като луд. Аз ще направя същото. Той няма да знае къде сме, няма да знае колцина сме и ние ще имаме добър шанс да го хванем.

— След това?

— Да не си мислиш да го обезоръжиш и да го заведеш на „Армъри плейс“? Мислиш ли си, че ще направи признания? Или че въобще някога ще излезем от „Армъри плейс“? Знаеш какво ще се случи.

Замълчах.

— Тим, аз дори не съм привърженик на смъртното наказание. Но сега единствената ни алтернатива е да излезем оттук и да се приберем вкъщи. След една-две години, а може би след десет, той ще допусне грешка и ще бъде заловен. Това удовлетворява ли те?

— Не — казах.

— Прекарал съм около петнайсет години в усилия да спасявам невинни хора от углавни престъпления — да спасявам живота им. На това съм привърженик. Но този случай не прилича на никой друг — все едно е да открием, че Тед Бънди е инспектор с безбройни изходи за отстъпление, които да правят невъзможно упражняването на справедливостта по нормален начин.

— Мислех си, че те интересува справедливостта.

— Искаш ли да знаеш как всъщност виждам цялата тази работа? Мисля, че това е нещо, което не бих могъл да кажа на друг. Малцина биха го разбрали.

— Разбира се, че искам да знам — казах. Сега вече смътно различавах лицето на Том. От него сияеше абсолютна сериозност и още нещо, което ме накара да се съсредоточа върху думите му.

— Ние ще го освободим — каза той.

Като евфемизъм за екзекуция, изразът беше смехотворен.

— Благодаря ти, че сподели това с мене — казах.

— Спомни си собствения си опит. Спомни си какво се случи със сестра ти.

Видях сестра ми да се носи пред мене в селения на непроницаема тайна и усетих как душевната сигурност на Том, дълбочината на разбирането му ме блъсва като прилив.

— Кой е той сега? Струва ли си това да бъде спасяван? Той е същество, което трябва да убива отново и отново, за да удовлетвори ярост, която е толкова дълбока, че нищо никога не би могло да я докосне. Но кой е той всъщност?

— Фий Бандолайър — казах.

— Да. Някъде, в някаква част от себе си, той е едно малко момче, Фий Бандолайър. Това момче е минало през ада. Ти си бил обсебен от мисълта за Фий Бандолайър преди въобще да знаеш за съществуването му. Ти почти си го създал от своето собствено минало. Дори си го видял. Знаеш ли защо?

— Защото се идентифицирам с него — казах.

— Виждаш го, защото го обичаш — каза Том. — Обичаш детето, което е бил и това дете е все още достатъчно тук, за да стане видимо за тебе — а то става видимо за въображението ти, понеже го обичаш.

Спомних си детето, което беше излязло от завихрения мрак, върху разтворената му длан личеше дума, която не може да бъде прочетена или изговорена. Това дете беше детето на нощта, Уилям Дамрош, Фий Бандолайъър и аз самият, всичките, които бяха преминали през мръсните ръце на Хайнц Стенмиц.

— Помниш ли как ми каза за старата си бавачка, Хати Баскоум, която ти казвала, че светът е наполовина нощ? Това, което не ти е казала, е, че и другата половина е нощ.

Твърде развълнуван, за да говоря, кимнах.

— А сега нека поговорим за важните неща — каза Том.

— Какви?

— Дай ми тоя термос, който разнасяш наоколо. Не искам да съм заспал, когато той най-сетне дойде.

Подадох му термоса, той си сипа малко в капачката му и отпи. Когато свърши, той ми върна термоса. На мене ми се струваше, че никога вече няма да заспя.

11

Той е медиум, помислих си. Сякаш Том Пасмор беше надникнал в душата ми. Усещах силна благодарност и друго, по-тъмно чувство, съчетаващо неприязън и страх. Том беше разровил интимни неща. Ранните ми спомени, които бяха отказали да се явят по команда пред старата ми къща или пред гробовете на близките ми, ме заляха. Един от тях беше, разбира се, Хайнц Стенмиц. Друг, също така мощен, беше последният ден на сестра ми и моето кратко пътуване през границата до територията, от която тя не беше се завърнала. Никога не бях говорил за тези мигове с Том — за един от тях аз самият току-що бях научил, а за другия никога не говорех, никога с никого. Всяка частица от съзнанието ми бягаше от него. Този момент не можеше да бъде задържан в ума, защото съдържаше ужас и екстаз така големи, че заплашваха да взривят тялото. И все пак една частица от аза съхраняваше и помнеше. Макар и да не знаеше нищо за това, Том Пасмор все пак го знаеше. Неприязънта ми се стопи, когато си спомних, че той е чел някаква версия на това в една от книгите, които бях написал с моя съавтор; беше достатъчно умен и проницателен, за да се досети сам за останалото. Не беше надничал; беше ми казал това, което знаеше. Седях в мрака зад Том, давайки си сметка, че това, което ми беше прозвучало като сантиментална помия, сега хармонираше с мислите ми — исках да спася Фий Бандолайър. Исках да го пусна на свобода.

12

Седях в мрака зад Том Пасмор, напълно буден и извън времето. Четиридесет години се сринаха в един-единствен безкраен момент, в който бях дете и гледах филма „От опасни дълбини“, докато огромен рус мъж, миришещ на кръв, прокарваше ръка по гърдите ми и изричаше неизречимото, бях войник в подземна стая, взрян към олтара на Минотавъра, зелен гмуркач за бисери, разкопчаващ ризата на обезобразен загинал човек на име Андрю Т. Мейджърс, нишка от безкрайното битие, устремена към разрушителен екстаз, ранено животно в болницата „Сейнт Мери“, човек с бележник, разхождащ се през един градски парк. Обърнах се да погледна шест реда назад и се видях, коленичил пред Хайнц Стенмиц, да правя това, което той искаше да правя, това, което си мислех, че трябва да правя, за да остана жив. Преживя, помислих си, ти преживя всичко. Неговата болка и ужас бяха мои, защото ги бях преживял. Понеже ги бях преживял, те ме бяха образовали; понеже винаги бях усещал вкуса им в устата си, те ми бяха помогнали да съхраня разума си във Виетнам. Непоносимото беше онова, което трябваше да се понесе. Без съзнанието за непоносимото, човек стъпва там, където Фий Бандолайър беше стъпил, или свършваше с Джон Рансъмовата несъзнателност. Мислех си за Джон, чийто живот някога беше ми се сторил толкова бляскав — за това, как бе надникнал навътре към църквата „Хоули Сепълкър“ и за затвореното пространство, в което го бе довела готовността му за нови преживявания.

Дълго си мислех за това, което се беше случило с Джон Рансъм.

13

Не знам колко дълго двамата с Том седяхме в тъмната зала. След като започнах да мисля за Джон, станах неспокоен. Изправих се да се протегна и да се разтъпча по пътеката. Том не мръдна от мястото си. Той оставаше неподвижен за дълги периоди, като че ли бяхме на опера. (Дори когато съм в операта, трудно ми е да седя неподвижно.) След два-три часа в мрака вече можех да различавам по-голямата част от сцената и от голямата увиснала маса на завесата, без да мога да виждам гънките й. Поглеждайки назад, можех да видя очертанията на двойната врата към фоайето. Всички места на повече от три-четири реда от мене се сплъстяваха в един-единствен обект. Върнах се на мястото си и се облегнах назад, мислейки си за Фий, Джон и Франклин Бачълър, но след половин час трябваше да стана, за да размахам ръце и отново да тръгна към сцената и завесите. Когато се върнах на мястото си и се успокоих, чух шум от другата страна на залата — изскърцване.

— Том — казах.

— Старите сгради издават шумове — каза той.

След половин час издрънча вратата.

— Ами това? — попитах.

— Ъхъ — каза той.

Вратата издрънча отново. И двамата седяхме наведени напред. Вратата издрънча за трети път, след което дълго време нищо не се чуваше. Том се облегна назад.

— Мисля, че някое дете е видяло, че веригата я няма — каза той.

Седяхме в мрака още дълго. Погледнах часовника си, но стрелките не се виждаха. Кръстосах крака, затворих очи и мигновено се пренесох в „Сайгон“, в ресторанта, не в града, опитвах се да разкажа на Вин за Джон Рансъм. Той си преглеждаше сметките и не се интересуваше от Джон Рансъм.

— Напиши писмо на Маги — каза той. — Тя знае повече, отколкото ти допускаш.

Подскочих и се събудих, и протегнах ръка под седалката за термоса.

— И на мене — каза Том.

Таванът изпука. Във фоайето се чу стъпка. Таванът изпука отново. Том седеше като статуя. Да напиша писмо на Маги? Замислих се и се досетих на кого можех да напиша писмо за Джон Рансъм. Тя навярно беше личност, която притежаваше някои от дарбите на Маги. Времето течеше. Аз се прозявах. Поне един час мина, секунда след безкрайна секунда. След това вратата към алеята отново издрънча.

— Чакай — каза Том.

За няколко секунди настъпи нетърпима тишина, след което в ключалката се напъха ключ. Звукът беше така ясен, сякаш стоях от другата страна на вратата. Когато вратата се отвори, Том се измъкна от мястото си и клекна до стола. Аз направих същото. Някой влезе в пространството между вратата към алеята и изхода от залата. Изходът се открехна и през цепнатината проникна сива светлина. Отвори се по-широко, в снопа светлина стъпи човек и се превърна в силует. Обърна се да погледне назад, очертавайки профила си в сивата светлина. Беше Мънроу, с пистолет в ръка.

14

Мънроу пристъпи напред и вратата се затвори зад него. Тъмната форма на тялото му се придвижи на няколко крачки пред сцената. Той спря, за да се адаптират очите му. Двамата с Том клекнахме зад столовете, изчаквайки го да седне или да провери дали този, който му се беше обадил, е пристигнал. Мънроу остана на далечната пътечка, заслушан, много заслушан. Мънроу си го биваше — той остана до сцената толкова дълго, че краката ми започнаха да се схващат. Горещият кръг под лопатката ми започна да пулсира.

Мънроу се отпусна и извади полицейска палка от колана си. Лъч светлина изскочи от палката и се стрелна от средата на предните редове до задните врати от неговата страна, след това към стената на около два метра от мене и Том.

Мънроу тръгна по пътеката, насочвайки светлината по редовете. Стигна до централната пътека, която разделяше предните редове от задните и се спря, чудейки се дали няма да си загуби времето, ако продължи нататък. Том безшумно се сведе до пода. Аз коленичих, без да свалям очи от Мънроу. Инспекторът пресече пътеката между редовете и отмина още два реда. След това прокара светлината с широки движения по столовете пред него. Ако преминеше още пет реда, щеше неизбежно да ни види. Затаих дъх и зачаках спазмите в краката ми да затихнат.

Мънроу се обърна. Светлината премина по стената до нас, зашари по гънките на завесата и се спря на изхода. Мънроу тръгна обратно по далечната пътека. Видях го как стигна сцената, обърна се да отправи прожектора в едно дълго движение по столовете и после бутна вратата. Седнах и опънах краката си. Том погледна към мене и постави пръст на устните си. Вратата към алеята се отвори.

— Отива си — казах.

Той ми изшътка.

Задната врата се отвори и затвори сред множество стъпки. Вратата на изхода отново беше избутана навътре. Мънроу и един мъж по син анцуг влязоха в залата. Мънроу каза:

— Мисля, че никой не е влязъл.

— Но някой е отключил веригата — каза другият мъж.

— Защо, си мислите, ви извиках?

— Странно — каза другият мъж. — Искам да кажа, свалят веригата, но заключват вратата? Само още двама души имат ключове.

— Хора от църквата ли са?

— Моят дякон има един. И собственикът има един, разбира се. Но той никога не се е показвал — никога не съм го виждал. Погледнахте ли в моя офис?

— Държите ли пари там?

— Пари ли? — другият човек се изкиска. — „Хоули Спирит“ е малка църквичка, нали разбирате. Там държа книгите с химните, робите за хористите, такива неща.

— Нека погледнем и там, отче — каза Мънроу и двамата тръгнаха по пътеката, с прожектора, насочен право пред тях. Сниших се до мокета и ги чух да минават от другата страна на редовете и да отварят вратите към фоайето.

Щом излязоха от залата, Том се пъхна на своя ред и аз — на моя, влачейки се по хладния бетонен под. Мълвежът от гласове във фоайето стихнаха, когато двамата мъже влязоха в офиса. Аз се сплесках върху бетона, с лице на няколко сантиметра от вкаменена дъвка. През поставките на столовете виждах рошавите очертания на главата на Том и бледото петно на лявата му ръка. Вратите от фоайето отново се отвориха.

— Нищо не разбирам, господин офицер — каза отецът. — Но утре ще сменя ключалките и ще купя нов катинар за веригата.

Спрях да дишам и се опитах да се слея с пода. Бузата ми се залепи върху дъвката. Усещах я като мъртва кожа. Двамата мъже влязоха по далечната пътека. Сърцето ми се ускоряваше, докато те приближаваха моя ред. Бавните им стъпки ме приближиха, отминаха, продължиха по пътеката.

— Как въобще решихте да дойдете да направите проверка, господин офицер?

— Някакъв луд ми се обади днес следобед да ми предложи да се срещнем тук утре сутринта.

— Тук вътре?

Те се спряха.

— Така че аз реших да дойда тук и да огледам мястото.

— Да ви благослови Бог за прилежността ви, господин офицер.

Стъпките се подновиха.

— Ще сложа веригата пак на вратата и утре ще сменя ключалките. Бог не обича глупците.

— Понякога не съм сигурен в това последното — каза Мънроу.

Обувките им отново отекнаха по бетона пред сцената. Вратата на изхода се люшна и пак се затвори. Вратата към алеята тропна. Изправих се на крака. Том се изправи пред мене. От алеята се чу дрънченето на веригата о скобите. Въздъхнах и започнах да изчетквам невидим прах от дрехите си.

— Това беше интересно — каза Том. — Оказа се, че Мънроу е добро ченге. Смяташ ли, че и тримата ще дойдат?

— Надявам се другите двама да не дойдат заедно.

— Кой от двамата според тебе е Фий?

Видях набразденото лице и празните очи на Маккандлис да се навеждат над болничното ми легло.

— Нямам предчувствия — казах.

— Аз имам — Том протегна ръце и изви гръб. Той изтупа сакото си и зачетка коленете си. После се върна по пътеката и седна на старото си място.

— Кой е?

— Ти — каза той и се разсмя.

15

— Какво ще си помисли Фий, когато се върне и намери веригата на мястото й.

— Това ще ни помогне — Том се обърна и постави ръка на облегалката на стола си. — Ще си помисли, че отчето е дошло, след като някой е докладвал за опит да се разбие вратата, огледало е мястото и е заключило отново. Когато направи това заключение, той ще бъде още по-сигурен, че е дошъл пръв. Затова няма да бъде много внимателен — ще бъде безгрижен.

Отново седнахме да чакаме.

16

Потънах в напрегнат полусън. Очите ми бяха отворени и не сънувах, но започнах да чувам гласове, едва-едва надвишаващи прага на слуха ми. Някой описваше как е видял синеоко дете, разрязано на две до загаснал огън. Един мъж каза, че ще ме застигне след ден-два. Можех да виждам всичко, каза друг, виждах мъртвия си приятел и водача на групата му, застанали под една гигантско дърво. Те ми казваха да продължавам, да продължавам, да продължавам.

Някой говореше за тракаща верига. Тракането на веригата беше важно. Не чувах ли, че веригата трака?

Гласовете се прибраха в психическото пространство, откъдето бяха дошли, мракът застина и аз се изпънах от мястото си, чувайки веригата да издрънчава по скобите върху вратите към алеята. Дълго време беше изминало, поне един час, а може би и два, докато се бях носил по границата между сън и бдение. Устата ми беше пресъхнала и очите ми не можеха да се фокусират.

— Спеше ли? — попита ме Том.

— Няма ли да млъкнеш? — казах аз.

Краят на веригата удари по една от скобите, докато минаваше през нея с тенекиен звук: дзин!

— Почна се — каза Том.

Излязохме от местата си и се заслушахме в пъхането на ключа в ключалката. Вратата откъм алеята се отвори и затвори и някой направи две крачки навътре. Ярка светлина огря рамката, после се сви до слабо жълто сияние, видимо само в една точка около средата на изхода. То изчезна и стъпките се изгубиха.

Том и аз се спогледахме.

— Ще го чакаме ли да се върне?

— Не си ли любопитен да видиш какво прави долу?

Погледнах го.

— Бих искал да знам какво прави.

— Ще ни чуе по стълбите.

— Не и ако минем по стълбите от офиса — по дървените. Толкова са стари, че са омекнали. Помни, той е сигурен, че тук няма никой.

Том се изправи и тръгна бързо и безшумно нагоре по пътеката. Едвам не налетях върху него на вратата. Седеше на ръчката на последния стол, превит на две.

— Какво правиш?

— Събувам се.

Наведох се да развържа моите маратонки „Рийбок“.

17

Излязохме във фоайето и се промъкнахме покрай църковните вещи към вратата на офиса. Прошепнах нещо в смисъл, че той ще ни чуе, като я отключваме.

— Ще се погрижа за това.

Той извади плата с джобчетата и след като намери ключа, който ставаше на вратата на офиса, извади малко меко черно парцалче, около половин сантиметър широко. Към него имаше тясна метална пръчица, която изглеждаше като клечка за зъби.

— Могат да се използват само по веднъж и рано или късно развалят ключалката, но на нас какво ни пука?

Той коленичи пред вратата, наслюнчи ръба на парцалчето и търпеливо вкара част от него в ключалката. Намести го с металната клечка, после пъхна ключа до него. По-голямата част от парцалчето влезе в ключалката заедно с ключа. Когато завъртя ключа, парцалчето изчезна. Не се чу никакъв звук.

Том ми направи знак да клекна до него. Той се наведе към мене, за да ми прошепне:

— Ще трябва да повдигнем поставката с колелцата и да я оставим отново на пода. Аз влизам пръв. Броиш да сто и слушаш какво става долу. Ако не се случи нищо, слизаш и ти. Не бери грижа къде съм.

— Искаш да се промъкна до него ли?

— Действай по интуиция.

— А ако ме види?

— Той трябва да те види в един момент — каза Том. — Не му казвай, че ти си се обадил и не му позволявай да види пистолета ти. Говори му за „Елви“ — кажи му, че не си могъл да се удържиш, кажи му, че си щял да му се обадиш веднага щом намериш записките на Фонтейн.

— А ти какво ще правиш?

— Ще зависи от това какво прави той. Не забравяй какво знаеш за него.

Какво знаех за него?

Без да ми остави време да попитам какво има предвид, Том се изправи, дръпна вратата към нас и влезе. В пълен мрак тръгнахме един до друг към поставката. Двамата с Том хванахме противоположните краища и той прошепна „Сега!“ толкова тихичко, че командата почти се изпари, преди да ме достигне. Вдигнах моята страна и цялата тежка поставка се отдели на няколко сантиметра от пода. Поставката тръгна с мене, когато аз се изместих настрани, после продължи да се движи. Направих още една стъпка встрани. Двамата с Том предпазливо снишихме поставката и колелцата й безшумно докоснаха пода.

Чух шепота от стъпките му и заопипвах пътя си към стената и вратата на мазето. Изведнъж това, което правехме, ми се видя толкова абсурдно, колкото и опита ни с Джон Рансъм да заловим Пол Фонтейн. Невъзможно беше да се слезе долу, без да се прави шум. Избърсах потта от челото си. Няколко внимателни стъпки ме отведоха до стената и аз протегнах ръка към Том, представяйки си, че той безшумно отваря вратата. Ръката ми докосна само въздуха. Направих още една стъпка. Ръката ми посрещна ръба на вратата и едвам не я халоса в стената. Клекнах ниско долу, все още опитвайки се да намеря Том. Нямаше го. Наведох се напред и подадох глава над стълбището. В слабата светлина, която идваше от фенерче в другия край на мазето, една тъмна форма се изплъзна от долния край на стълбището и изчезна.

Изправих се бавно, придвижвайки се с преувеличена предпазливост, за да не ми се подгънат коленете, и започнах да броя до сто.

18

Щеше ми се да продължа да броя до двеста, може би до две хиляди, но се насилих да изляза през отвора и да поставя десния си крак върху първото стъпало. Том беше прав — дървото беше толкова меко, че беше почти пухкаво. Усещах грапавините му през чорапа си. Сграбчих перилото и слязох по следващите две стъпала, без да правя никакъв шум. Пристъпих още три стъпала надолу, после още две и най-сетне главата ми премина под нивото на пода.

Някой шареше с прожектора по пода зад пещта. Видях кръга от светлина да отскача отдясно на голямата пещ, след което да се продължава бавно по пода, докато изчезне зад нея. След няколко секунди се появи отляво на пещта и се придвижи на още около два метра по посока на гримьорните. След това заигра по пода, кръжейки и въртейки се по цимента, докато се закова отново на няколко метра от пещта и започна ново равномерно опипване на пода. Фий стоеше зад пещта с лице към мене и търсеше нещо. Мислех, че знам какво е то.

Бавно слязох по последните стъпала. Нямаше да ме види, дори ако заобиколеше пещта — виждаше само това, което попадаше в снопа светлина. Стъпих на цимента и тръгнах предпазливо към мястото, където смятах, че е тухлената колона. Мъжът с прожектора се дръпна назад и заснова бясно с него по пода между пещта и гримьорните. Застинах на място, а удълженият кръг светлина се стрелна по пещта, очертавайки резките черни силуети на тръбите и проводниците, зашари по стената близо до стълбището и се спря на пода от лявата страна на пещта. Мъжът отново отстъпи назад и аз направих още няколко тихи стъпки към невидимата колона.

Съдейки по посоката, в която беше тръгнал, Том навярно се беше скрил в дъното на мазето зад сандъчето с буквите. Щеше да изчака, докато идентифицирам мъжа с прожектора, преди да предприеме следващата стъпка. Надявах се, че няма да чака, докато Фий започне да стреля.

Още една безшумна стъпка, после още една ме отведоха до мястото, където бях видял колоната. Опипах въздуха пред себе си, но колона нямаше. Направих трета стъпка. Снопът светлина започна широки странични кръгове по територията отдясно до колоната. — Фий беше започнал по-систематично претърсване. Тръгнах странишком, без да си правя труда да опипвам въздуха с ръце, и се блъснах право в колоната. Шумът не беше по-голям, отколкото при автомобилна злополука. Светлината застина. Притиснах се към колоната, плувнал в пот.

— Кой е там? — гласът звучеше много по-спокоен, отколкото бях аз.

Намерих пипнешком гърба на колоната и стъпих зад него, надявайки се, че Том Пасмор ще излезе от мрака.

— Кой сте вие?

Поставих ръката си върху малкия калъф, прикрепен към колана ми. Човекът с прожектора премина отляво на пещта — прожекторът прелетя през мазето и се спря върху задната стена. Стъпките му отекнаха по цимента. След това спря и загаси светлината.

— Аз съм офицер от полицията — каза той. — Въоръжен съм и съм готов да стрелям. Искам да знам кой сте и какво правите тук.

Това не звучеше както трябва — не звучеше виновно. Фий би загасил светлината си в момента, в който разбереше, че в мазето има друг. Той дори не се отдалечи, за да се предпази.

— Говорете.

В паниката си не можех да си спомня гласа на нито един от двамата мъже, които биха могли да бъдат Фий Бандолайър. Груби парчета мазилка бяха забити в тялото ми. Копнеейки да съм където и да било другаде, но не и в това мазе, сграбчих парче мазилка, отчупих я и я хвърлих към стълбището. Мазилката се удари в бетона и се разби.

— Е, хайде де — каза мъжът. — Такива номера минават само на кино.

Той направи още една стъпка, но не знаех накъде.

— Нека ви кажа това, което знам — каза той. — Дошъл съм тук да се срещна с един мъж, който знае всичко за вас — той се е обадил на няколко следователи — на мене, на Мънроу и на не знам кои още. Или се е обадил и на вас, или сте чул хората да говорят за това.

Той безшумно кръжеше, докато говореше, гласът му отначало идваше като че ли от едната страна на пещта, а после, след невероятно кратък промеждутък от време, от другата страна. Звучеше съвършено спокойно.

— Познавате ме — може да стреляте по мене, но не можете да ме улучите. След това аз ще ви покося.

Настъпи дълго мълчание, след което той заговори отново, някъде откъм дясната страна.

— Това, което ме притеснява най-вече, е, че не се държите като ченге. Кой сте вие, по дяволите?

Аз не се държах като ченге, а той не се държеше като Фий Бандолайър.

Колоната все още беше помежду ни. Беше добра, солидна колона. Никой куршум на света не би могъл да я пробие. А ако той не стреляше, значи бяхме в мазето по едни и същи причини.

— Сержант Хоуган? — казах аз.

Внезапна светлина ме заля откъм дясното ми рамо и сянката ми изскочи, гигантска, върху стената. Стомахът ми полетя в петите, но изстрел нямаше, нито откъм човека с фенера, нито откъм Том. Идваше ми да се мушна покрай колоната, но се насилих да се обърна към блясъка.

— Мислех, че сме се отървали от вас, Андърхил — в гласа му звучеше едновременно раздразнение и забава. — Да ви застрелят ли искате?

— Извинете ме — казах.

— Взаимно е — той угаси светлината. Поставих ръката си отново върху кобура, докато лъчът прекоси пода към източника на гласа му. Кръгът намаляваше, докато се приближаваше към него, след което се сплеска върху гърдите му и отскочи, за да освети красивото, набраздено от преживявания лице на Майкъл Хоуган. Той примигна под светлината, после отново отправи прожектора към мене, насочвайки го в гърдите ми, за да мога да виждам.

— Какво правите тук?

— Каквото и вие — казах. — Исках да видя дали мога да намеря листата, които са били в тези кутии. Когато видях, че ги няма, опитах се да намеря нещо изпаднало.

Той въздъхна, после лъчът се спусна към пода.

— От къде знаехте къде ще бъдат листата?

— Преди да издъхне, Пол Фонтейн ми каза: „Бел.“ Трябваха ми две седмици, за да разбера, че се е опитвал да каже „Белдейм ориентал“.

— Вие ли сте лунатикът, който се обади?

— Не знаех нищо за това, докато не ми казахте вие. Какво каза той?

— Как влязохте тук?

— Бащата на Джон Рансъм е имал хотел. Останали са му много ключове.

— Как тогава успяхте отново да прикрепите веригата.

— Аз влязох през предния вход. Около петнайсет минути, преди вие да се появите. Не очаквах да срещна тук когото и да било.

— Бяхте вече тук, когато аз дойдох?

— Да.

— Изглежда, имам късмет, че не сте ме застрелял.

— С какво?

— Е, чудно време сте избрали за изследвания.

— Предполагам, че вие не сте Фийлдинг Бандолайър, нали?

Светлинката отново скочи на лицето ми, заслепявайки ме. Вдигнах ръка да се заслоня от нея.

— Рансъм с вас ли е? Някъде в киното ли е? — тръпка на ужас ме прониза като електричество. Продължавах да държа ръката пред лицето си.

— Сам съм. Мисля, че Джон е загубил интерес.

— Добре — светлината се смъкна до кръста и аз спуснах ръката си. — Повдига ми се от темата за Фийлдинг Бандолайър. Не искам да слушам повече за него от вас, или от когото и да било.

— Значи вие знаехте за киното от телефонното обаждане?

— Знаех какво? — той изчака и тъй като аз не отговорих, той каза: — Този, който се обади, поиска да се срещнем тук. Това, меко казано, ми се видя необикновено, така че проверих кой е собственикът на сградата. Предполагам, че сте чувал за „Елви холдингс“.

— Не получихте ли потвърждение от Хабъл, шефът на наборната комисия на Бачълър?

— Не сме разговаряли с Хабъл. Маккандлис каза, че ще организира това, но после го отмени.

— Маккандлис — казах.

Хоуган не отговори. Чух звука от стъпките му, докато се обръщаше. Овалът от светлината се отдалечи от мене и прекоси пода по посока на стълбището.

— Не знам защо стоим тук в мрака — каза той. — На стената до стълбището има ключ за осветлението. Отидете там и го включете.

— Това не ми се вижда добра идея.

— Направете го.

Той премести лъча точно пред мене и освети пътя ми към основата на стълбището. Тръгнах по движещия се овал, чудейки се къде ли се е скрил Том. Когато стигнах да основата на стълбището, Хоуган насочи светлината към ключа.

— Ами ако още някой дойде?

— Кой би могъл да бъде това?

Поех си дъх.

— Рос Маккандлис. Той е убиец. Ако някой е позвънил на неколцина инспектори, опитвайки се да привлече този, когото трябва, тогава — дори вече да е пренесъл записките си — той ще дойде тук, за да убие човека, който му се е обадил.

— Запалете осветлението — каза Хоуган.

Протегнах се към ключа и го щракнах.

19

Голи крушки, увиснали над долната част на стълбището, някъде близо до буквите и далече в предния край на мазето, блеснаха достатъчно ослепително, за да се забият в очите ми. Цялото мазе възникна около нас, по-огромно и по-мръсно, отколкото бях очаквал. То беше ярко осветено около провесените крушки, здрачно по ъглите, но напълно видимо. Том Пасмор не се виждаше никъде.

В сив костюм и черна тениска, Майкъл Хоуган стоеше на около четири метра и студено ме гледаше. Дългият черен прожектор стърчеше като палка в дясната му ръка. Той го загаси с палеца си.

— Сега, когато се вижда, нека огледаме мястото, където е сложил кашоните.

Хоуган се завъртя и закрачи покрай колоната и пещта.

Аз прекосих мазето и заобиколих пещта. Хоуган стоеше до кутиите, взрян към пода. После забеляза краката ми.

— Какво си направил с обувките си?

— Оставих ги горе.

— Хм. Млад криминалист.

Празните кутии лежаха върху прашния под. Хоуган огледа мястото между пещта и стената отдясно, след това дългия участък от пода между пещта и гримьорните. Не се виждаха смачкани листчета. Погледнах отново към гримьорните. Вратата на първата, най-отдалечената от нас, беше леко открехната.

— Забелязвате ли нещо?

— Не — казах.

— Кажете ми за Маккандлис — каза той.

— Някой милхейвънски полицай използва фалшива самоличност. — Лицето на Хоуган гневно застина и аз се отдръпнах назад. — Знам, че вие мислите, че е бил Фонтейн, аз мислех, че е Фонтейн, но вече не мисля така.

— Защо?

— Онова листче, което намерих в „Грийн уоман“ се отнасяше до жена с името Джейн Райт. Била е убита през май 1977 година, ако тези записки са това, което мисля, че са. Името на града не се четеше ясно, но изглеждаше като Алънтаун. Така че аз прегледах всички вестници на Алънтауните от този месец, но не намерих жена с такова име.

— Мислите ли, че това доказва нещо?

— Намерих Джейн Райт, която е била убита в град Алъртън, Охайо, през същия месец. Тогава Пол Фонтейн е бил инспектор в Алънтаун.

— Аха — каза Хоуган.

— Така че е бил някой друг. Някой, който е използвал Били Риц като информатор и който е дошъл в Милхейвън през 1979 година. Има само трима души, които отговарят на това. Вие, Мънроу и Маккандлис.

— Е, очевидно не съм аз — каза той, — иначе щяхте вече да сте мъртъв. Но защо отписахте Мънроу? И как, по дяволите, научихте за Били Риц?

— Отварях си добре ушите. Разговарях с много хора и някои от тях знаеха доста неща.

— Или сте родено ченге, или сте голям досадник — каза Хоуган. — Ами Мънроу?

Тъй като вече бях казал, че съм дошъл в киното само петнайсет минути преди него, не можех да му кажа истината.

— Стоях на алеята и дълго наблюдавах вратата, преди да вляза. Мънроу се появи около дванайсет, дванайсет и половина, нещо такова, погледна веригата и си тръгна. Значи не може да е той.

Хоуган кимна, размахвайки големия прожектор, и започна да се отдалечава от пещта по посока на гримьорните.

— Маккандлис — това е шокиращо.

— Но когато най-напред ме чухте, вие си помислихте, че е някой, когото познавате. Някой полицай.

— Мънроу каза на много хора за това безумно обаждане. Аз не знаех нищо за това градче в Охайо, за което ми казахте. Алъртън ли казахте?

Кимнах.

— Ще изпратя по факса снимката на Маккандлис до полицията в Алъртън и това ще реши въпроса. Няма значение дали ще дойде тук тази нощ, или не. Ще имам грижата за него. Нека се качим да си вземете обувките и аз ще ви заведа у Рансъм или там, където сте отседнал.

— Отседнал съм в „Сейнт Олуин“ — казах, надявайки се, че Том, където и да се намира, може да ме чуе. — Ще отида пеша дотам.

— Толкова по-добре — каза Хоуган.

Отдалечих се от него по-бързо, отколкото той беше очаквал, чудейки се защо не му се бях доверил напълно. Защо щеше да е по-добре да съм в хотел, отколкото у Джон? Тръгнах към стълбите, чувайки как Том ми казва да не забравям, каквото знам за Фий Бандолайър. Струваше ми се, че знам хиляди неща за Фий, нито едно от тях полезно. Хоуган идваше бавно след мене. Сложих ръката си върху фенерчето в джоба ми.

Стигнах до стълбите и каза:

— Бихте ли останал, където сте, за секунда?

В най-лошия случай щях да изляза глупак.

Загасих осветлението с лявата си ръка, а с другата насочих яркия лъч на фенера в лицето му. Той примигна.

— Лени Валънтайн — казах.

Лицето на Хоуган се вцепени от шока. Видях зад него Том Пасмор, който бързо и безшумно излезе от гримьорната. Загасих фенера и отскочих от стълбите в мрака. Имах чувството, че Том още се движи.

— Няма отново да повтаряме всичко това, нали? — каза Хоуган. Той не се беше отместил и на сантиметър.

Отнякъде близо до колоната изригна прожекторът на Том и очерта главата на Хоуган. Хоуган се обърна с лице към светлината и каза:

— Бихте ли ми обяснил какво си мислите, че правите, Андърхил? — той не виждаше нищо повече от блясъка на фенера, но не повдигна ръцете си.

Мушнах ръка в джоба си, извадих револвера, махнах предпазителя и се прицелих в главата му.

Хоуган се усмихна.

— Какво беше това име, което казахте? — той вирна глава, все още усмихвайки се, към Том, и повдигна дясната си ръка да разкопчае сакото на костюма си. Спомних си, че беше направил същото движение точно преди да го изненадам, загасявайки осветлението. Щеше да ме застреля в момента, в който се изкача по стълбището. Дадох си сметка, че държа фенерчето си успоредно на дулото на револвера, насочвайки го към Хоуган като втори пистолет, сякаш през цялото време съм планирал следващото си действие. Когато ръката на Хоуган достигна копчето на сакото му, аз запалих светлината. Том мигновено изключи своята.

— Лени Валънтайн — казах.

Хоуган вече се беше обърнал с лице към моята светлина и беше престанал да се усмихва. В очите му премина сянка и той отвори уста, за да каже нещо. Мисълта, че ще трябва да чуя следващите му думи, ме прониза с вълна на отвращение. Почти неволно натиснах спусъка и отпратих куршум по яркия, нажежен сноп светлина.

Последва червен отблясък и силно, плоско изпукване, което циментовите стени превърнаха в експлозия. Черна дупка се появи точно под косата на Хоуган и светлината открои изплискване от задната част на главата му. Хоуган се люшна извън лъча и изчезна. Тялото му се строполи на пода и вонята на кръв и кордит изпълни въздуха. Бяла спирала се завъртя в снопа светлина и изчезна.

— Бая време ти трябваше, докато се решиш — каза Том, осветявайки ме с прожектора си. Вдървените ми протегнати ръце все още насочваха револвера към мястото, където беше стоял Хоуган. Отпуснах ги.

Не помнех какво съм видял в лицето на Хоуган.

Том насочи светлината си надолу. Хоуган лежеше прострян на цимента, по-голямата част от тежестта му върху рамото и бедрото, с превити крака и с ръце, отпуснати от двете страни. Кръвта се стичаше равномерно от тила му и се събираше под бузата му.

Обърнах се и закуцуках към стената. Опипвах цимента, докато намеря ключа. После запалих лампите и отново погледнах към него. Тънка червена струйка се процеждаше от дупката под косата му и минаваше косо по челото му.

Том се приближи, поставяйки автоматика си в кобура, и коленичи до тялото на Хоуган. Той го преобърна по гръб и дясната ръка на Хоуган меко се отпусна в нарастващата локва кръв. Миризмата се настани в стомаха ми като развалена мида. Том пъхна ръцете си в един от джобовете на сивото сако на костюма.

— Какво правиш? — попитах.

— Търся ключ — той отиде от другата страна на тялото и пъхна ръка в другия джоб. — Добре, добре.

Той извади малък сребърен ключ и го вдигна нагоре.

— За какво е това?

— За записките — каза той. — А сега… — Той напъха ръката си във вътрешния джоб на собственото си сако и извади черен маркер. Свали капачката и ме погледна, сякаш ме предизвикваше да го спра.

— Не съм полицай — каза той. — Не ме интересува справедливостта, но мисля, че това е справедливо.

Той пристъпи клекнал на една крачка от тялото, избърса слоя от прах по цимента и написа СИНЯ РОЗА с големи наклонени букви. Извъртя се и отново ме погледна.

— Този път наистина е ченгето — каза той. — Подай ми този пистолет.

Отидох до него и му подадох револвера. Том внимателно го избърса с кърпичката си и се наведе да го постави в дясната ръка на Хоуган. След това сключи пръстите му около дръжката и вкара показалеца до спусъка. После вдигна сакото на Хоуган и извади пистолета му от кобура. Изправи се и ме приближи с пистолета на Хоуган в ръка.

— По-късно ще се отървем от него.

Пъхнах револвера в малкия калъф, закрепен на колана ми, без да свалям очи от трупа на Хоуган.

— Да се махаме оттук — каза Том.

Не отговорих. Пристъпих напред и погледнах към лицето, към отворените очи, отпуснатото, празно лице.

— Направи, каквото трябваше — каза Том.

— Трябва да се уверя — казах. — Нали ме разбираш? Трябва да се убедя.

Коленичих до тялото и събрах черната тениска около кръста. Дръпнах я нагоре към врата на Хоуган, но не виждах достатъчно. Нагънах цялата тениска, докато я събрах под мишниците му и се наведох да разгледам гърдите на убития. Бяха бледи и неокосмени. Около половин дузина кръгли белези с големината на дребна монета блестяха върху бялата кожа.

Вълна на чисто облекчение премина през мене като мед, като злато и вонята на кръв внезапно замириса на смях.

— Довиждане, Фий — казах и дръпнах обратно тениската.

— Какво пък беше това? — попита Том зад мене.

— Трупното отделение — казах. — Стар навик.

Изправих се.

Том ме изгледа внимателно, но не попита нищо. Загасих лампите и двамата изкачихме стълбите в мрака.

След по-малко от три минути бяхме навън на алеята, а след още пет минути бяхме в ягуара и карахме на изток.

20

— Хоуган реагира на името.

— Със сигурност — казах.

— А каква беше тая работа с гърдите му?

— Бачълър е имал малки кръгли белези по гърдите си.

— О, бях забравил. Белезите от пръчките пунджи. В една от книгите, които имам, ги споменават.

— Не са били от пунджи. Още Фий си ги е имал.

— А — каза Том. — Да. Бедният Фий.

Аз си помислих: Плавай, плавай надалече, Фий Бандолайър.

21

В мрака на нощта захвърлихме револвера на Майкъл Хоуган от моста „Хърейшо“ в Милхейвънската река. Той стана невидим, още преди да цопне във водата, след което се изгуби за историята.

22

Последното нещо, което си спомнях, беше цопването на пищова във водата. Излязох от гаража, след като бях прекарал целия промеждутък между „Хърейшо стрийт“ и „Ийстърн шор драйв“ заедно с Майкъл Хоуган в мазето на „Белдейм ориентал“, и преминах по алеята в мрака. Луната отдавна беше вече залязла, нямаше звезди. Светът е наполовина нощ и другата му половина също е нощ. Виждах лицето му в острия, безжалостен блясък на прожектора; виждах малката черна дупка, по-малка от най-малката монета, да се появява под линията на оредяващата му коса.

До петгодишна възраст беше раснал на една пряка от мене. Бащите ни бяха работили в един и същи хотел. Може би съм го видял някой път, когато съм бродел из махалата — малко момченце, седнало на стъпалата до леха с грижливо поддържани рози.

Том дойде до мене и отвори кухненската врата. Влязохме вътре и той запали лампата, която хвърли меки отблясъци по старите мивки, бялата ламперия и обикновения, изпонарязан дървен плот.

— Сега е малко след три — каза той. — Искаш ли веднага да си легнеш?

— Не знам — казах. — Какво следва сега?

Имах предвид: На кого ще кажем? Как ще го кажем?

— Следва това, че аз ще си пийна — каза том. — Искаш ли веднага да се качиш горе?

Фредерик Делиус и препарираният алигатор, апартаментът „Флорида“.

— Мисля, че не бих могъл да спя сега — казах.

— Тогава прави ми компания — той насипа лед в една чаша, покри го с малцово уиски и отпи от чашата, наблюдавайки ме. — Добре ли си?

— Добре съм — казах. — Но не можем просто да го оставим да лежи там, нали? Та хората от църквата да го намерят?

— Мисля, че те никога не слизат долу. Единственото, което използват от там е органът, и те го вдигат откъм сцената.

Налях си вода в чаша и изпих половината на една дълга глътка.

— Имам някои идеи — каза Том.

— Искаш хората да научат, нали така? — изгълтах останалата вода и отново напълних чашата. Ръцете ми като че ли се движеха от само себе си.

— Искам всички да научат — каза Том. — Не се притеснявай, този път няма да могат да го потулят — той отново отпи. — Но преди да започнем да крещим от покривите, искам да намеря тези записки. Трябват ни.

— Къде са те? В жилището на Хоуган?

— Ела горе с мене — каза Том. — Искам двамата да разгледаме една снимка.

— Каква снимка?

Той не отговори. Тръгнах след него през огромната задръстена стая на долния етаж, минах покрай канапето и масичката за кафе и се изкачих по стълбите до втория етаж, докато той запалваше всички лампи по пътя си.

Той обиколи кабинета си, запалвайки всички лампи. Седна на бюрото си, а аз се строполих на коженото канапе. После откачих кобура и го поставих на стъклената масичка пред мене. Том беше извадил най-горното чекмедже, откъдето измъкна познат на вид плик.

— Това, което не разбирам, — каза той — е как Хабъл е идентифицирал Пол Фонтейн. Хоуган също е на тази снимка, точно до Пол Фонтейн. Как би могъл Хабъл да направи такава грешка?

— Имаше лошо зрение — казах.

— Чак толкова лошо ли?

— Трябваше да приближава очите си съвсем до това, което гледаше. Носът му буквално опираше хартията.

— Значи е разгледал снимката много внимателно. — Том стоеше с лице към мене, наведен напред с плика в ръката си.

— Така ми се стори и на мене.

— Нека видим дали ще можем да решим тоя въпрос — той отвори плика и извади вестникарската снимка. Остави плика върху бюрото, донесе снимката и чашата си до канапето и седна до мене. Наведе се и сложи снимката помежду ни. — Как той идентифицира Фонтейн?

— Посочи го.

— Право във Фонтейн ли?

— Право в него — казах. — Бум точно в него.

— Покажи ми.

Наведох се и погледнах снимката с моравата пред Уолтър Драгонет, претъпкана от униформени и цивилни полицаи.

— Е — казах. — Преди всичко снимката беше точно пред него.

— Премести я.

Плъзнах снимката пред себе си.

— После посочи Фонтейн.

— Посочи го.

Протегнах се и забих пръст в лицето на Пол Фонтейн, точно както Едуард Хабъл беше направил в Танджънт. Пръстът ми, както и пръста на Едуард Хабъл, покри цялото лице.

— Да — каза Том. — Точно така си мислех.

— За какво?

— Виж какво правиш — каза Том. — Като си сложил пръста си там, кого сочиш?

— Знаеш кого соча.

Том се наведе, вдигна пръста ми от фотографията и я придърпа така, че да бъде точно пред него. Постави пръста си върху лицето на Фонтейн, точно както бях направил аз. Върхът на пръста му указваше точно на следващия човек на снимката, Майкъл Хоуган.

— Чие лице соча?

Вторачих се в снимката. Той не сочеше Фонтейн, а го закриваше.

— Обзалагам се, че Рос Маккандлис е отменил командировката до Танджънт — каза Том. — Как мислиш?

— Мисля — мисля, че съм идиот — казах. — Може би кретен. Кое от двете значи по-голям тъпак.

— И аз щях да си помисля, че е посочил Фонтейн. Защото, както и ти, щях да очаквам това да е Фонтейн.

— Да, но…

— Тим, не си виновен.

— Фонтейн сигурно и е проучвал „Елви холдингс“. Двамата с Джон отведохме Хоуган право при него, а той е искал само помощта ми.

— Хоуган е щял да убие Фонтейн, независимо дали вие с Джон сте били там или не, и е щял да обясни убийството с безредиците. Твоят принос е бил само да потвърдиш, че някой е стрелял през оная нощ.

— Хоуган.

— Със сигурност. Ти просто си им осигурил удобен свидетел — той отново отпи от чашата си, виждайки, че е успял да прогони до голяма степен чувството ми за вина. — А и дори да не беше видял някаква неясна фигура, нима Маккандлис не е бил решен да те накара да кажеш, че си видял? Това е улеснявало нещата за него.

— Предполагам, че е така — казах, — но все пак мисля, че ми е време да се оттегля във Флорида.

Той ми се усмихна.

— И аз си лягам — искам да пипнем тези записки колкото е възможно по-рано утре сутринта. Днес сутринта, искам да кажа.

— Няма ли да ми кажеш къде са те?

— Ти ми кажи.

— Нямам никаква идея — казах.

— Кое е последното място, което остана? То е под носа ни.

— Не се занасяй с мене.

— Започва с Е — каза той, усмихнат.

— Едикъдеси — казах, а Том продължаваше да се усмихва. След това си спомних първото, което бяхме научили, когато започнахме да проучваме „Елви“.

— Ох — казах. — Ох.

— Точно така — каза Том.

— Мястото е само на две преки от „Белдейм ориентал“, така че навярно ги е преместил около пет-шест вечерта, веднага след края на смяната си.

— Кажи го.

— Експрес-поща — казах. — Пощата до поискване на Четвърта Южна улица.

— Видя ли — каза Том. — Казах ти, че знаеш.

 

Скоро след това аз се качих при Фредерик Делиус и алигатора, съблякох се и допълзях до леглото си, за да изкарам четири часа неспокоен, изпълнен с кошмари сън. Събуди ме миризмата на препечен хляб и съзнанието, че най-трудния ден, който щях да прекарам в Милхейвън, едвам е започнал.