Питър Строб
Гърло (13)

2

Малко по-късно една истинска ръка върху рамото ми ме върна в реалния свят. Отворих очи към тържествуващото лице на Джон Рансъм, само на двайсетина сантиметра от моето. Сияеше от почти демонична радост.

— Хайде — каза той. — Ела да разправяш. Ти ми кажи за твоите приключения, а аз ще ти кажа за моите.

— Видя ли колата си?

Той се дръпна от мене, отмахвайки грижите с едрите си ръце.

— Не се притеснявай. Разбирам. Аз самият едвам не се изпотроших на път за Чикаго. Блъснали са те отстрани, така ли?

— Бутнаха ме от пътя — казах.

Той се изсмя и издърпа стола по-близко до леглото.

— Чуй какво стана. Без грешка беше.

Джон беше стигнал от Пърдъм до Чикаго за четири часа, като едвам не беше претърпял няколко злополуки от вида, който си мислеше, че аз съм имал. Мъглата беше изчезнала на около петдесет километра преди Чикаго и той беше паркирал на една пряка от железопътната гара.

Беше оставил ключовете в незаключената кола и се беше упътил нагоре по улицата. Двама потенциални крадци бяха прогонени поради това, че са прекалено добре облечени.

— Искам да кажа, нима някой охолен човек ще вземе да открадне кола? Трябваше да накарам да млъкне един, който се беше разкрещял за полиция, и той ми прочете конско за това как не трябва ключовете да се оставят в колата. Както и да е, най-после се зададе един бял младеж със златна верижка около врата, с гащи провесени до средата на задника му, с обувки без връзки, и когато този тип вижда ключовете, започва да се навърта покрай колата, да оглежда улицата дали някой го наблюдава — аз си стоя там, загледан в една витрина и буквално се моля той да опита вратата.

Най-сетне момчето беше опитало да отвори вратата, почти беше припаднало, когато тя се отворила, скочило и отпътувало с колата на мечтите си.

— Момчето ще й вземе душата за две седмици, ще й види сметката, а аз ще си получа застраховката.

Той едвам не покри собственото си лице с целувки. После се сети, че съм имал злополука и ме погледна с нещо като хумористична загриженост.

— Значи те бутнаха от пътя? Как се случи?

Отидох в банята и той стоя до вратата, докато си плисках лицето с вода и разказвах за връщането си от Танджънт.

Избърсах лицето си с кърпа. Джон стоеше до вратата, дъвчейки бузата си.

— Извади ми нож, но имах късмет. Счупих му ръката.

— Господи — каза Джон.

— След това отидох в хотела и огледах стаята, където са намерили Ейприл.

— Какво стана с оня?

— В болница е вече.

Тръгнах към вратата и Джон се отдръпна и ме потупа по гърба, докато минавах.

— Какъв беше смисълът да ходиш в стаята?

— Да видя дали няма да забележа нещо.

— Сигурно е ужасно — поклати глава Джон.

— Имам чувството, че нещо ми се изплъзва, но не знам какво е.

— Ченгетата са били в тая стая милион пъти. Но какво говоря? Ченге е оня, който го е направил.

— Знам кой е — казах. — Хайде да слезем долу и ще ти разкажа другите си приключения.

— Открил си името му в Танджънт? Някой ти го е описал?

— Нещо по-добро — казах.

3

— Джон — казах, — искам да знам къде те изпратиха, след като върна в Щатите човекът, за когото си мислеше, че е Франклин Бачълър.

Седяхме на масата и ядяхме вечерята, която двамата бяхме изобретили от намереното в хладилника и замразителя. Джон гълташе, като че ли не е ял от една седмица. Той беше изпил две солидни чаши от хиацинтовата водка и беше отворил още една бутилка от „Шато Петрю“, което държеше в мазето си.

Откакто бяхме слезли долу, той спореше на глас със себе си дали трябва да се връща наистина в „Аркхам“ през следващата година. Като си помисли човек, книгата му беше негов по-важен дълг, отколкото преподаването. Може би ще трябва да признае пред себе си, че му предстои да навлезе в нов етап от живота си. Въпросът ми прекъсна този погълнат от собственото аз поток, той вдигна поглед от чинията и спря да дъвче. Преглътна храната с вино.

— Знаеш къде съм бил. В Ланг Вей.

— Не си ли бил всъщност на едно друго място? В един лагер недалече от Ланг Вей?

Той ми се намръщи и си отряза още едно парче телешко. Отпи още вино.

— Това пак ли са някакви дивотии, които си научил от оня полковник от интендантството?

— Кажи ми.

Той остави ножа и вилицата.

— Не мислиш ли, че името на полицая е много по-важен проблем? Аз наистина бях търпелив, Тим, оставих те да се разиграеш около печката, но наистина нямам желание да се ровя в древни истории.

— Заповядано ли ти е да казваш, че си бил в Ланг Вей?

Той ме погледна така, както човек би погледнал муле, което е решило да спре да се движи. После въздъхна:

— Е, добре. След като най-сетне се добрах до Ке Сан, един полковник от разузнаването ми нареди да казвам на хората, че съм бил в Ланг Вей. Всичките ми документи бяха пренаписани и според историята аз наистина съм бил в Ланг Вей.

— Знаеш ли защо ти наредиха така?

— Естествено. Армията не искаше да признае в каква шибана ситуация се постави.

— А къде беше, след като не си бил в Ланг Вей?

— Малък лагер, който се казваше Ланг Во. Бяхме пометени веднага след като падна Ланг Вей. Аз и дузина Бру. Северновиетнамците ни премазаха.

— След като се връщаш от Лангли, изпращат те в някакво незначително място в джунглата — дотук полковник Рандъл се оказа прав. — Защо?

— Защо правят те каквото и да било? С такива неща се занимавахме.

— Не мислиш ли, че са те наказали, задето си довел не тоя, когото трябва?

— Това не беше наказание — той се облещи срещу ми. — Не са ме понижавали.

Може би беше прав. Но ми се струваше, че и Рандъл е прав. Джон започваше да се зачервява, алено изби по лицето му от врата нагоре.

— Кажи ми какво се случи в Ланг Во.

— Клане — той ме гледаше право в очите. — Най-напред ни обстрелваха със снаряди, после нахлуха редовни северновиетнамски войски, след което танковете прегазиха всичко, което беше останало да стои — цялото му лице беше мораво. — Идваше ми да нашибам Кастър.

— Кастър не се е измъкнал жив — казах.

— Нямам какво да се оправдавам пред тебе — той заби вилицата си в пържените картофи, вдигна един към устата си и го погледна, сякаш се е превърнал в хлебарка. Остави вилицата обратно в чинията.

Казах му, че искам да знам какво се е случило.

— Допуснах грешка — каза той и отново срещна погледа ми. — Искаш да знаеш какво се е случило — ето какво се случи. Не вярвах, че ще изпратят такива сили заради нас. Не ми е хрумвало, че ще ни обсадят.

Изчаках да обясни как е оцелял.

— Щом нещата станаха непоносими, заповядах на всички да влязат в бункера, който имаше бойници над земята. С два тунела. Добре беше конструиран. Но просто не вършеше работа срещу толкова много хора. Изкараха ни лайната от стрелба. Вкараха граната през една от бойниците и повече не им и трябваше. Оказах се на земята с още около дузина мъже върху мене. Нито виждах, нито чувах. Едвам можех да дишам. Като по чудо не се удавих в кръв. Най-сетне един от техните влезе през тунела и изпразни един пълнител в нас. Може би са били и два, не съм ги броил.

— Не си можел да го видиш.

— Нищо не виждах — каза той. — Мислех, че съм умрял. После се оказа, че съм улучен в задника и че в краката ми има парчета от гранатата. Когато осъзнах, че съм още жив, изпълзях. Това трая дълго — той вдигна вилицата си и се взря в пържения картоф отново, преди да го върне в чинията. — Дяволски дълго. Тунелите бяха рухнали.

Попитах го дали си спомня Франсис Пинкъл.

— Оня лигльо, който работеше за Бърнам ли? Естествено. Той дойде един ден преди да стане патакламата, отдели ни един час от скъпоценното си време и се качи обратно на хеликоптера.

Според тайнственият кореспондент на Рандъл, Пинкъл беше посетил Ланг Во в деня на нападението. Разказът на Джон изглеждаше по-правдоподобен: нападението върху лагера на Джон е изисквало поне един ден кореспонденция.

— Е — каза, — лигльото е докладвал, че след излитането си е видял отряд под командването на американски офицер.

— Така ли? — Джон повдигна вежди.

— Помниш ли, че Том Пасмор попита дали не познаваш някого, който би имал причина да иска да ти навреди?

— Пасмор ли? Тоя човек живее от старата си слава.

Казах му, че не мисля така и Джон изсумтя презрително.

— Ами ако му бях предложил сто хиляди? Не се залъгвай.

— Същественото е дали се сещаш някой да ти има зъб.

— Разбира се — той отново започваше да се дразни. — Миналата година изхвърлих един аспирант, защото той едвам знаеше да чете. Той ми има зъб, но не вярвам да убие някого. — Джон ме погледна, сякаш нарочно се правех на простодушен. — Греша ли, или наистина има някакъв смисъл във всичко това?

— Замислял ли си се за името на корпорацията на Фий Бандолайър?

— Елви ли? Не. Никога не съм мислил за това. Започва да ми писва, Тим — той отблъсна чинията си и наля още вино в чашата си.

— Ланг Вей — казах. — Ланг Во.

— Това е налудничаво. Задавам ти въпрос, а ти ми говориш глупости.

— Фийлдинг Бандолайър влиза като доброволец в армията през 1961 година.

— Страхотно.

— Под името Франклин Бачълър — казах. — Изглежда държи на инициалите си.

Джон тъкмо вдигаше чашата към устата си. Ръката му застина. Устата му се отвори още малко, а очите му се забулиха. Той отпи голяма глътка вино и избърса устата си със салфетка.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Обвинявам него, не тебе — казах. — Бачълър е достатъчно изобретателен, за да се върне в Щатите под друго име. И той смята тебе отговорен за смъртта на жена си.

В очите на Джон изригна гняв, за няколко мига ми се стори, че би могъл да се опита да ме удуши отново. След това по лицето му премина сянка от размисъл и той започна да ме гледа с нарастващо разбиране.

— Защо е чакал толкова дълго, преди да си отмъсти?

— Защото след като е влязъл в бункера и е изпразнил два пълнителя в телата, той е мислел, че си загинал.

— И така се озовава отново тук — той го изрече с равен глас, сякаш това е нещо логично.

— Той е в Милхейвън от 1979 година, но не е подозирал, че си се върнал и ти.

— Как е научил, че съм жив?

— Видял е снимката ти във вестника. След два дни убива Грант Хофман. Пет дни по-късно се опитва да убие жена ти. Баща му е убивал жертвите си на интервали от пет дни и той просто е последвал модела, дори е изписвал същите думи.

— За да изглежда като че ли убийствата са свързани с някогашния случай на Синята Роза.

— Когато Ейприл започва да праща писма до полицията относно случая, той отива в архива и изважда показанията на баща си. И изнася записките си от „Грийн уоман“ в случай, че някой друг полюбопитства.

— Франклин Бачълър — каза Джон. — „Последният Нередовен“.

— Никой не е знаел кой е всъщност — казах. — Той цял живот се е правел на някой друг.

— Кажи ми името.

— Пол Фонтейн.

Джон повтори името на инспектора бавно и гласът му се повиши в края.

— Не мога да повярвам. Сигурен ли си?

— Човекът, с когото се срещнах в Охайо, постави пръста си точно върху лицето на Фонтейн — казах.

Телефонът избухна като бомба и ние чухме разговорното изреваване на Алън Брукнър, повишено с около десет процента над обичайната си сила.

— По дяволите, няма ли да вдигнете телефона? Седя тук сам-самичък, целият град е полудял и…

Джон вече се беше изправил. Гласът на Алън секна веднага щом Джин вдигна слушалката, след което вече можех да чувам само половината от разговора. Джон звучеше умиротворително, но ако се съди от това колко пъти каза „Алън, чувам те“ и „Не, не съм те отбягвал“, умиротворението не беше настъпило.

— Не, не са се обаждали от полицията — каза той и отдалечи слушалката на няколко сантиметра от ухото си.

— Добре, добре — каза той. — Разбира се, че си разтревожен. Всички са разтревожени.

Той отново отдалечи слушалката от ухото си. И пак:

— Разбира се, знам, че не те е грижа какво правят всички останали, никога не те е било грижа.

Той изтърпя още една дълга тирада, през която вината ми, задето не съм навестил Алън Брукнър, нарастваше в геометрична прогресия.

Джон затвори телефона и изигра пантомима на изчерпателното търпение, превивайки коленете си и тресейки ръцете и главата си.

— Увери ме, че пак ще се обади. Това изненадваща новина ли е? Не, не е.

— Мисля, че го пренебрегнахме.

— Алън Брукнър никога не е бил пренебрегван за цели пет минути. — Джон се върна във всекидневната и се срути в креслото си. — Проблемът е, че Илайза си отива вкъщи в пет часа. Това, което той трябва да направи, е да изяде вечерята, която тя е сложила да се топли в печката, да се съблече и да си легне. Той обаче удря две питиета и забравя вечерята си. Гледа новините, въобразявайки си, че ще са за него и дъщеря му, друга тема не би могло да има, немислимо е, и когато вижда горящи сгради и стрелба в мъглата, той си въобразява, че е в опасност. — Джон спря да си поеме дъх. — Защото не е възможно в новините да влезе нещо, което няма пряка връзка с него.

— Не е ли просто разтревожен?

— Познавам го от доста по-отдавна, отколкото ти — каза Джон. — Ще продължава да звъни, докато не отида при него — той вдигна поглед към мене замислено. — Освен ако не отидеш ти. Той те обожава.

— Нямам нищо против да навестя Алън — казах.

— У тебе сигурно дреме неосъществена медицинска сестра — изръмжа Джон. — Обаче какво ще кажеш? Ако ще разглеждаме къщата на Фонтейн, тая нощ е моментът — той направи трети опит да изяде картофа върху вилицата си и най-после го напъха в устата си. Дъвчейки, той ми отправи предизвикателен поглед. Не отговорих. Той поклати глава отвратено и обра последните останки от телешкото. После бавно отпи глътка вино, като продължаваше да ме гледа, опитвайки се да ме накара да се съглася.

— Господи, Тим, не ми се иска да ти го казвам, но аз изглежда съм единственият, който иска малко приключения.

Вторачих се в него, после започнах да се смея.

— Добре де, добре — каза той. — Не го казах на място. Нека видим как вървят нещата, преди да вземем решение.

4

Настанихме се на канапето във всекидневната и Джон включи телевизора с дистанционното.

По-разстроен от когато и да било, с поразрошена коса и поизместена консервативна вратовръзка, на екрана се появи Джимбо и съобщи за стотен път, че членовете на Комитета за справедлив Милхейвън се бяха явили в кметството под водачеството на преподобния Климънт Муър и с подкрепата на няколкостотин демонстранти, настоявайки за среща с Мърлин Уотърфорд и за преразглеждане на исканията им. Кметът беше изпратил заместника си да им предаде, че непрограмирани срещи никога не са били и никога, не, никога няма да бъдат допускани. Делегацията беше отказала да напусне сградата. Ардън Вес беше изпратил полиция да разпръсне тълпата и след различни искания, контраискания и речи, едно момче беше застреляно от полицай, на когото се бе сторило, че вижда пистолет в ръката на момчето. От затворническата си килия преподобният Климънт Муър беше направил изявлението, че „десетилетия расова несправедливост, расова безчувственост и икономическо подтисничество най-сетне са дали плодовете си и пламъците на гнева няма да бъдат овладяни“.

Една полицейска кола беше преобърната и подпалена на Шестнадесета северна улица. Домашни запалителни бомби бяха хвърлени в две фирми на „Месмър авеню“, притежавани от бели, и пожарите бяха обхванали съседните сгради, докато по пожарникарите, отзовали се на бедствието, се стреляше от околните покриви.

Зад лицето на Джимбо камерата показваше фигури, които тичаха през мъглата и носеха телевизори, купчини с костюми и рокли, товари с хранителни стоки, боксьорски ръкавици, навързани едни за други маратонки. Хора изскачаха от мъглата, размахваха пържоли, халогенни лампи и плетени столове към камерата и пак изчезваха сред изпаренията.

— Щетите засега се изчисляват на стойност пет милиона долара — каза Джимбо. — С репортаж, относно някои други смущаващи аспекти на ситуацията, тук е Изобел Арчър на живо от „Армъри плейс“.

Изобел се появи пред плътната стена от полицаи, която я ограждаха от хаотичната тълпа. Тя повиши глас, за да се чува през скандирането и виковете.

— Сведения за изолирани пожари и случаи на стрелба се получиха и от други части на града. Слаб, но отчетлив звук от счупено стъкло я накара да погледне през рамо.

— Има няколко случая, в които шофьори са били измъквани насила от колите си на „Сентръл дивайд“ и „Илиной авеню“, а някои търговци от центъра на града са наели частни фирми за безопасност да охраняват магазините им. Твърди се, че въоръжени банди кръстосват с коли и стрелят по други коли. Стотина минувачи са били атакувани и бити на „Ливърмор авеню“ и Петнадесета улица — тя трепна от шумните изстрели откъм далечния край на редицата от полицаи. — В момента ми съобщиха, че ще се преместим на покрива на полицейското управление, откъдето ще можем да ви дадем представа за мащабите на разрухата.

Масивното лице на водещия се появи на половината от екрана.

— Един личен въпрос, Изобел, чувствате ли се в опасност вие самата?

— Мисля, че затова ще се опитаме да се качим на покрива — каза тя.

Джимбо отново изпълни целия екран.

— Докато Изобел се придвижва към по-безопасна позиция, ние ще посъветваме всички граждани да дръпнат пердетата, да не се показват на прозорците и да избягват на напускат къщите си. А сега — ново съобщение. Има непотвърдени сведения за пожари и безпосочна стрелба на „Уестърн булвард“, на Петдесета улица и в някои участъци от западната страна на пазарния център „Галакси“. А сега Джо Радлър с коментар.

С вече отворена уста, с блеснал поглед и пламтящи бузи, гневният, балоноподобен образ на Джо Радлър изпълни екрана. Имаше вид, като че ли току-що е разбил клетката си.

— Ако от всичко това има някаква полза, тя е, че на всичките тия зле информирани идиоти с размекнати мозъци, които бръщолевят за контрол над огнестрелното оръжие, най-сетне ще им дойде умът в главата.

— Това е идеалният момент да обърнем къщата на Фонтейн — каза Джон. Той отиде в кухнята и се върна с чашата си и с остатъка от виното.

Облъхната от вятъра и задъхана, Изобел Арчър се появи на покрива на полицейското управление, за да ни посочи местата, където бихме могли да видим пожари, ако беше възможно те да бъдат въобще видяни.

— Това място ще изглежда като Сан Франциско след голямото земетресение — каза Джон.

— Мъглата няма да продължи толкова дълго — казах. — До полунощ ще се разнесе.

— О, да — каза Джон. — И Пол Фонтейн ще се появи на предната ми врата, ще ни каже, че е намерил Господа наш Исуса Христа и ще извини за всичките неприятности, които е причинил.

Алън Брукнър се обади в десет часа и държа Джон на телефона в продължение на двайсет минути, половината от които Джон прекара със слушалката на тридесет сантиметра от ухото си. Когато затвори, той отиде право в кухнята и си направи ново питие.

Усмихнато черно лице се появи на екрана, след като Джимбо съобщи, че младежът, убит от полицейски куршум в Кметството, е бил идентифициран като Ламар Уайт, седемнадесетгодишен отличен ученик от гимназията „Джон Ф. Кенеди“.

— Уайт изглежда е бил невъоръжен по времето, когато е бил застрелян, инцидентът ще бъде разследван.

Телефонът отново иззвъня.

— Джон, Джон, Джон, Джон, Джон, Джон — каза Алън през телефонния секретар. — Джон, Джон, Джон, Джон, Джон, Джон.

— Забеляза ли как мъртвите винаги се оказват отличници? — попита Джон.

— Джон, Джон, Джон, Джон, Джон…

Джон стана и отиде до телефона.

Джимбо каза, че следващата нощ Тед Копъл ще предложи специално предаване за „Нощна линия“ от Аудиторията за изпълнителски изкуства. Говорител на полицията съобщи, че всички пътища и магистрали ще бъдат завардени от войски на щата.

Притискайки главата си от едната страна, Джон се върна във всекидневната.

— Ще трябва да отида да го доведа тук — каза той. — Мислиш ли, че няма опасност?

— Мисля, че наоколо не е имало никакви проблеми — казах.

— Няма да изляза без оня пистолет — Джон ме погледна, сякаш очакваше да се противопоставя и когато видя, че няма да го направя, той се качи горе и се върна, закопчавайки лененото сако върху подутината на кръста си. Казах му, че аз ще вардя крепостта.

— Ти май си мислиш, че всичко това е на майтап — каза той.

— Мисля, че ще е по-добре Алън да прекара нощта тук.

Джон отиде до вратата, отвори я внимателно, огледа се на двете страни, отправи ми един последен печален поглед и излезе.

Седях, гледайки кадри от пожари, които поглъщаха цели улици, докато мъже и жени припкаха пред камерата, влачейки каквото бяха успели да разграбят. Изглежда, запасите се изчерпваха — те влачеха тоалетна хартия, крушки, бутилки с минерална вода. Когато телефонът иззвъня отново, станах да го вдигна.

Вдигнах телефона и един глас, който не разпознах, поиска да говори с Тим Андърхил.

— На телефона — казах.

Човекът от другата страна каза, че е Пол Фонтейн.

5

Аз не отговорих и той попита:

— Там ли сте още?

Казах, че съм тук.

— Сам ли сте?

— За около пет минути — казах.

— Трябва да поговорим. Неофициално.

— Какво имате предвид?

— Имам известна информация, която би могла да ви заинтересува, а мисля, че вие имате информация, която би могла да ми е от полза. Искам да се срещнем някъде.

— Странно време за срещи.

— Не вярвайте на всичко, което виждате по телевизията. Нищо няма да ви се случи, ако стоите надалече от „Месмър авеню“. Слушайте, аз съм при обществения телефон близо до „Сентъл Дивайд“ и нямам много време. Елате на „Уидоу стрийт“ срещу „Сейнт Олуин“ в два часа.

— Защо да идвам?

— Ще обясня останалото там — той затвори.

Оставих слушалката и мигновено се намерих, сякаш чрез телепортация, отново седнал на канапето пред бръщолевенето на телевизора. Разбира се, нямах намерение да срещна Фонтейн на безлюдна улица в два след полунощ — искаше да изглеждам като жертва на случайно насилие.

Двамата с Джон трябваше да се махнем от Милхейвън при първа възможност. Ако мъглата се вдигнеше, можехме да стигнем до летището, преди Фонтейн да разбере, че няма да се появя на срещата при „Сейнт Олуин“. В Куонтико ФБР имаше агенти, чиято единствена работа беше да мислят за хора като Пол Фонтейн. Те можеха да разследват всички убийства, с който Пол Фонтейн се беше занимавал в Алънтаун, да разберат къде е работил преди да дойде в Милхейвън. Това, от което се нуждаех най-вече, беше нещото, което нямах — останалите записки.

Къде бяха разказите на Фонтейн за неговите убийства? Сега започваше да ми изглежда, сякаш двамата с Джон просто бяхме профучали през къщата на Седма южна улица. Трябваше да отковаваме дъски и да пробиваме дупки в стените.

Щом Фонтейн си дадеше сметка, че няма да се появя, за да ме убие, той щеше да започне да проверява всички нощни полети от Милхейвън. След това щеше да отиде на Седма южна и да направи хубав огън в старата пещ.

Мислите ми бяха стигнали до тази нерадостна точка, когато предната врата се отвори сред шумни разговори и Джон влезе, буквално водейки Алън Брукнър за ръка.

6

Алън беше облечен в смачкано горнище на пижама под сиво сако от костюм, съчетано с бежови панталони. Джон очевидно беше облякъл тъста си в първото, което му беше попаднало. Косата на Алън се виеше около главата му и дивите му, нефокусирани очи изразяваха едновременно войнственост и объркване. Беше достигнал фаза, в която трябваше да се изразява колкото с думи, толкова и с жестове, и той вдигна ръце към главата си, отнасяйки ръката на Джон. Джон го пусна.

Алън се плесна по челото с ръката, която Джон току-що беше освободил.

— Нима не разбираш? — той избумтя този въпрос към оттеглящия се гръб на Джон. — Това е отговорът. Аз ти давам решението.

Джон спря.

— Не искам такъв отговор. Седни, Алън. Ще ти донеса нещо да пийнеш.

Алън протегна ръце и изрева.

— Разбира се, че искаш! Точно това искаш — той ме забеляза и пресече фоайето към всекидневната.

— Ела тук — казах аз и Алън се приближи към канапето, без да откъсва очи от Джон, докато той се скри в кухнята. После седна до мене и прокара ръце през косата си, поставяйки по-голямата част от нея на мястото й.

— Мисли си, че може да реши всичко, като избяга. Човек трябва да си стои на мястото с лице към трудностите.

— Това ли е отговорът, който му предлагаш? — попитах. Джон очевидно беше казал на стареца за плановете си да пътува в чужбина.

— Не, не, не — Алън поклати глава, раздразнен от неспособността ми да разбера нещата от един път. — Имам почетно професорско място, единственото, за което трябва да се погрижа, е Джон да получи мястото от следващия семестър. Мога да му го дам.

— Можеш ли сам да назначиш наследника си?

— Ще ти кажа нещо — той ме сграбчи за бедрото. — Трийсет и осем години администрацията ми е давала всичко, което съм поискал. Не вярвам точно сега да не го направят.

Алън отправи последните думи към Джон, който се върна и постави пред него тъмнокафяво питие.

— Не е толкова просто. — Джон седна в креслото на далечния край на канапето и се обърна към телевизора.

— Разбира се, че е — настоя Алън. — Не исках да си призная какво става с мене. Но не мога повече да се преструвам.

— Няма да продължавам заради тебе — каза Джон.

— Продължавай заради себе си — каза Алън. — Предлагам ти начин да запазиш целостта си. А ти искаш да избягаш. Това не е добре, дете.

— Съжалявам, че се чувстваш отхвърлен — каза Джон. — Това не е насочено към тебе.

— Разбира се, че е — изрева Алън.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса — каза Джон. — Не ме карай да говоря още, Алън.

Алън преливаше от чувства — докато говореше, размахваше ръце, разливайки уиски върху себе си, по канапето и по моите крака. Сега отпи от чашата и изпъшка. Трябваше да откъсна Джон от Алън и да му говоря насаме.

Алън спря да се цупи по начин, който ми даде възможност да го направя.

— Говори с него, Тим. Накарай го да бъде разумен.

Изправих се.

— Ела в кухнята, Джон.

— И ти ли? — той се облещи невярващо.

Произнесох името му с тон, който беше като изритване в крака, и той ми хвърли остър поглед.

— О! — каза. — Добре.

— Браво! — кимна Алън.

Тръгнах към кухнята. Джон се повлече след мене. Отворих задната врата и излязох навън. Останките от мъглата се къдреха и вееха над тревата. Джон излезе и затвори вратата.

— Обади се Фонтейн — казах. — Иска да разменим информация. Насрочи ми среща на „Уидоу стрийт“ срещу „Сейнт Олуин“.

— Страхотно — каза Джон. — Той все още си мисли, че му се доверяваме.

— Искам да се махна от града тая вечер — казах. — Можем да отидем във ФБР и да им кажем всичко, което знаем.

— Слушай, това ни е шансът. Той ще ни се поднесе на тепсия.

— Искаш да се срещна с него на безлюдна улица посред нощ?

— Ще отидем рано. Аз ще се скрия на малката уличка до заложната къща и ще чуя всичко, което казва. Двамата ще можем да се справим с него.

— Това е безумие — казах и тогава разбрах какво всъщност искаше да направи. — Ти искаш да го убиеш.

Алън изрева имената ни от кухнята. Джон прехапа устни и погледна да провери доколко е бил убедителен.

— Бягството не е решение — каза той, несъзнателно повтаряйки думите на Алън.

Вратата се отвори и Алън се появи в правоъгълник от светлина.

— Ще му дойде ли умът в главата?

— Дай ни още малко време — казах.

— Размириците май почти са приключили — каза Алън. — Изглежда четирима са били убити.

Ние не отговорихме и той се отдръпна от вратата.

— Добре де, няма да ви преча.

Когато Алън се отдели от вратата, аз казах:

— Искаш да го убиеш. Всичко друго е само за фасада.

— Лошо ли е това като последно средство? Това е май единственият безопасен начин да се справим с него — той изчака да прозра силата на твърдението му. — Искам да кажа, ти не се съмняваш, че това е Бачълър, нали.

— Не.

— Той е убил жена ми. И Грант Хофман. Иска да убие и тебе, след това иска да убие мене. Много ли си загрижен за гражданските права на такъв тип?

— Още двама — избоботи Алън през прозореца. — Шест убити! Десет милиона долара щети!

— Не искам да те изиграя — каза Джон. — Просто си мисля, че е много по-вероятно Фонтейн да бъде застрелян, отколкото да стигне до съда.

— И аз така си мисля — казах. — Но внимавай какво правиш.

— Става дума и за моя живот. — Джон протегна ръка и когато я поех, усетих, че притеснението ми се удвоява.

Навъртайки се около мивката, когато влязохме, Алън вдигна поглед към лицата ни, за да разгадае какво е било решението. Беше свалил сакото и части от пижамата му се бяха измъкнали от панталоните.

— Уточнихте ли нещата?

— Ще си помисля — каза Джон.

— Добре! — избумтя Алън, приемайки, че Джон се е предал. — Това е всичко, което исках да чуя, детенце — той сияеше. — Това заслужава да се отпразнува, какво ще кажете?

— Заповядай, почерпи се — Джон махна с ръка към доказателствата, че Алън вече се беше почерпил. Бутилка уиски и чаша с люспи от лед, плуващи в тъмнокафявата течност, бяха оставени на плота. Алън си наля още уиски и се обърна към Джон.

— Хайде, прави ми компания, иначе не е празник.

Джон отиде във всекидневната, а аз погледнах часовника си. Беше около единайсет и половина. Надявах се, че Джон ще прояви достатъчно разум и ще остане трезвен. Алън ме сграбчи за рамото.

— Да те поживи Бог, момче — той извади още една чаша от полицата и плисна уиски в нея. — Няма да е празник, ако не се присъединиш.

Джон щеше да подвежда Алън, докато напусна града, след което щеше да откаже мястото. Това щеше да е краят. Почувствах се, сякаш съм дал съгласие за още едно убийство. Когато Джон се върна, той повдигна вежди при вида на питието пред мене, после се засмя.

— За успокоение на нервите.

Алън се чукна с Джон, после с мене.

— Чувствам се по-добре, отколкото през целия ден.

— Наздраве — каза Джон, вдигайки чашата и стрелвайки ме с ироничен поглед. Сакото му се размести така, че се закачи за дръжката на пистолета, и той бързо го дръпна на мястото му.

Вкусих уискито. Цялото ми тяло потрепера.

— Жажда, какво да правиш. — Алън отпи голяма глътка и ни се ухили. Изглеждаше полупобъркан от облекчение.

Двамата с Алън излязоха от кухнята и аз изсипах чашата си в мивката. Когато се върнах във всекидневната, те бяха заели предишните си места и зяпаха в телевизора.

Цялата пижама на Алън се беше измъкнала от панталоните му и по скулите му се беше появила ярка, нездрава червенина. Той казваше:

— Трябва да отидем в гетото, да създадем образцови класни стаи, наистина да заработим с тези хора. Започваш програмата с малка група, после я разширяваш, докато създадеш няколко истински класа.

Още трийсет минути гледахме в екрана. Семейството на застреляното момче съобщи чрез адвоката си, че се моли за мир. На бледосиня карта изгорелите райони бяха обозначени с малки червени пламъчета, а районите, където бе имало престрелки — с малки черни пистолетчета. Джон отново напълни чашата на Алън. С коса и вратовръзка отново на мястото им, Джимбо обяви, че най-лошите безредици изглежда са приключили и че полицията е възстановила реда във всички участъци с изключение на най-неспокойните. Пожарникари теглеха маркучи пред дълги редици от пламтящи фасади на магазини.

В дванайсет без десет, когато Алън беше започнал да клюма, телефонът отново иззвъня. Джон подскочи, после ми направи знак да стана.

— Отивай, вдигни го, той прави проверка — каза той.

Алън вдигна глава и примигна.

— Казахте да се обадя — прошепна женски глас. — Ето, обаждам се.

— Грешка — казах.

— Момчето на Ал Андърхил ли е? Казахте да се обадя. Той се върна. Току-що го видях да влиза във всекидневната.

Отворих уста, но никакви думи не излязоха.

— Забравихте ли?

— Не, Хана, помня — казах.

— Може би не трябва да предприемате нищо, такава ужасна нощ е…

— Стойте си вкъщи и не палете лампи — казах.

7

Върнах се във всекидневната и казах на Алън, че отново трябва да говоря насаме с Джон. Преди Алън да успее да зададе какъвто и да било въпрос, Джон беше станал и ме водеше в кухнята. Той отиде до вратата и се извъртя към мене.

— Какво каза той? Веднага ли иска да отидеш?

— Хана Белнап ми се обади да ми каже, че е видяла някого в съседната къща.

— Какво прави той сега там?

— Може би се възползва от хаоса да премести отново записките си.

— Какво говориш?

— Може би не сме потърсили както трябва — казах. — Някъде там трябва да са — това е най-безопасното място.

Джон се нацупи.

— Може би е решил да ги унищожи.

Тази възможност ми хрумна в секундата, преди Джон да я изрече. След това си спомних, че Хана е видяла Фонтейн в старата му всекидневна.

— Той е горе сега — казах. — Ако стигнем достатъчно бързо, можем да го хванем у тях.

Джон зяпна, докато вземаше решение. Очите му бяха широко отворени, бистри и неразгадаеми.

— Да тръгваме — каза той. — Така е дори по-добре.

И аз си мислех, че е по-добре, но по други причини. Ако можехме да хванем Фонтейн със записките му, имахме повече шансове да го доведем пред съда, отколкото ако просто го срещнехме на пустата улица. Само трябваше да стигнем до Седма южна улица, преди Фонтейн да си тръгне или да изгори записките от тайния си живот. Следващата ми мисъл беше, че всъщност имахме много време — ако Фонтейн се беше върнал в старата си къща през тази нощ, това беше навярно, за да изчака да минат двата часа до уговорената среща.

Алън се появи на вратата на кухнята.

— Какво става? Какво беше това обаждане?

— Алън, съжалявам, но няма време за обяснения — каза Джон. — Тим и аз трябва да отидем някъде. Може би ще ти донесем добри новини.

— Къде отивате?

— Съжалявам, но това не е твоя работа. — Джон премина, отстранявайки стареца, който ми хвърли един поглед и тръгна след зет си.

— Аз ще решавам дали е моя работа или не — каза Алън малко по-гръмогласно отколкото преди, но все още без да крещи.

Двамата стояха в средата на всекидневната, на две крачки един от друг. Алън стрелна Джон с пръст.

— Очевидно тази твоя мисия ме засяга, след като казваш, че ще се върнеш с добри новини. И аз идвам.

Джон се обърна към мене в пълно отчаяние.

— Може да е опасно — казах.

— Това решава въпроса — Алън грабна сакото си от канапето и го нахлузи. — Няма да стоя тук в неизвестност. Точка.

— Алън…

Алън отиде до предната врата и я отвори.

Нещо се случи с лицето на Джон — не че се предаде тутакси, но просто всяка съпротива то напусна.

— Добре — каза той. — Идвай. Но ще седиш на задната седалка и няма да правиш нищо, докато ние не ти кажем.

Алън го погледна, като че ли надушваше нещо нередно, но се обърна и излезе, без да възразява.

— Това е лудост — казах на Джон. — Ти си луд.

— Не те забелязах да правиш нещо, за да го спреш — каза Джон. — Ще го накараме да седи в колата. Може би няма да е излишен като свидетел.

— Свидетел на какво?

Вратата на колата се захлопна.

Вместо да отговори, Джон излезе. Излязох след него и затворих вратата. Алън вече се беше разположил на задната седалка, гледаше напред и не ни обръщаше внимание. Джон обиколи до мястото до шофьора. Вдигнах поглед и видях, че нощта е съвършено прозрачна. Редицата от улични лампи се протягаше към „Бърлин авеню“ и по черното небе имаше разпилени звезди. Влязох в колата и запалих.

— Това е свързано със смъртта на Ейприл — избумтя Алън от задната седалка.

Това беше твърдение, а не въпрос.

— Може би — каза Джон.

— Всичко виждам. Като от стъкло сте ми.

— Би ли млъкнал, ако обичаш?

— Добре — каза Алън. — Ще направя това.

8

Групи младежи пред кръчмите и стените на фабриките ни изпращаха с поглед, докато карахме през долината. Джон сложи ръка на дръжката на револвера, но момчетата потъваха по-навътре в сенките и ни следяха с очи.

От една странична уличка излезе полицейска кола, която остана зад нас по целия път по „Гьоталс“. Чаках кога ще включи светлините и сирената. Колата ни последва по „Ливърмор“.

— Измъкни се — каза Джон.

Направих внимателен завой надясно по Втора южна и погледнах в огледалцето. Полицейската кола продължи по права линия по „Ливърмор“.

На улица „Мъфин“ завих наляво и подкарах покрай редиците от тихи къщи. През повечето тъмни прозорци проблясваше сиво-зеленикавата светлина от екраните. Седяха в тъмното пред телевизорите си и гледаха каквото беше останало от вълнението. Най-сетне стигнах до Седма южна и тръгнах към старата къща на Боб Бандолайър. На две преки от нея изключих фаровете и се понесох покрай затъмнените къщи, докато достигнах мястото, където двамата с Джон бяхме паркирали в мъглата. Спрях до бордюра и погледнах Джон.

— Добре — той се обърна да говори с Алън. — Отиваме в една къща след тая пресечка. Ако видиш някой да излиза от предната врата, пресегни се и чукни клаксона. Чукни, Алън, недей да го надуваш, просто леко го докосни, за да даде кратко, остро изсвирване. — Той ме погледна, все още мислейки, после пак се обърна към Алън. — Ако видиш светлини да се появяват в прозореца, в който и да е прозорец, или ако чуеш изстрели, излез от колата, иди там, колкото се може по-бързо и започни да удряш по предната врата. Вдигни страхотен шум.

— За какво е всичко това? — попита Алън.

— Ейприл, с една дума — каза Джон. — Помниш ли какво ти казах да правиш?

— Ейприл.

— Точно така.

— Няма да седя в тази кола — каза Алън.

— За бога — каза Джон. — Не можем да търсим повече време в разправии.

— Хубаво — Алън реши въпроса, като отвори вратата и излезе от колата.

Измъкнах се и заобиколих отзад, за да застана пред него. Джон затвори тихичко вратата и се отдалечи на няколко крачки, отстранявайки се преднамерено от разговора. Див и предизвикателен, Алън вирна брадичка и се опита да ме смрази с поглед.

— Алън — прошепнах, — нужно ни е да стоиш на пост. Ще се срещнем с един полицай в оная къща, — аз я посочих — от когото искаме да получим едни кутии с ръкописи.

— Защо — той започна с нормалния си глас и аз поставих пръст на устата си. Той кимна и попита със своя начин на шептене — защо тогава не поискахте да дойда с вас от самото начало, ако сте имали нужда от часови?

— Ще ти обясня като приключим — казах.

— Полицай.

Кимнах.

Той се наведе напред, свивайки ръка в шепи, и аз се прегърбих към него. Той залепи уста до ухото ми.

— Пистолетът ми у Джон ли е?

Отново кимнах.

Той отстъпи с вдървено лице. Нямаше да отстъпи. Джон вървеше по улицата и аз тръгнах след него, поглеждайки назад към Алън. Отново беше придобил вида си на цар на маймуните, но поне стоеше на едно място. Джон започна да пресича, а аз продължих от страната на колата и го настигнах, преди да стигне до следващата пресечка. Погледнах назад към Алън. Той отминаваше колата с очевидното намерение да върви успоредно с нас от другата страна на улицата. Махнах му да се връща. Той спря. Някъде откъм северозапад се чу единичен изстрел. Когато пак погледнах назад към Алън, той стоеше на същото място.

— Остави стария глупак да прави каквото си иска — каза Джон. — Той и без друго ще го направи.

Тръгнахме към къщата на Бандолайър и Алън ни последва от другата страна на улицата. Когато стигнахме границата на парцела, двамата с Джон стъпихме едновременно на моравата. Погледнах назад към Алън, който се двоумеше на отсрещния тротоар. Той пристъпи напред и седна на бордюра. От една от къщите на нашата страна на улицата безизразният, бавен глас на Джимбо се носеше през отворения прозорец.

Тръгнах покрай къщата, чувайки Джон да вади тлъстата връзка с ключове. Надявах се, че помни кой беше се хванал предишния път.

Когато стигнахме ъгъла, хванах Джон за рамото и го задържах.

— Чакай — прошепнах и той се обърна към мене. — Не можем да влезем отзад.

— Как да не можем?

— Няма да пресечем и половината от кухнята и той ще ни е усетил, че сме в къщата.

— Какво искаш да правим тогава?

— Аз ще отида на верандата — казах. — Ти стой до сградата, така че да не те види, когото отвори вратата.

— И после?

— Ще почукам на вратата и ще попитам дали мога да го видя сега. Той трябва да отвори. Няма избор. Щом отвори вратата, Алън ще се изправи и ще извика, аз ще залегна и ти ще изскочиш, за да влезем.

Извих глава настрани и двамата пропълзяхме обратно покрай къщата.

Алън ни погледна, докато се промъквахме отстрани на верандата. Поставих пръст на устните си, той примигна към мене и кимна. Посочих към верандата и вратата. Той се изправи от бордюра. Стой там, направих знак аз. Разиграх почукване и отваряне на врата. Той отново кимна. Подадох глава, сякаш поглеждам навън, после поставих ръцете си отстрани на устата си и заклатих глава. Той направи кръг с палеца и показалеца си и се отдръпна от тротоара към по-дълбоката сянка на моравата зад него.

Излязохме пред верандата и безшумно се придвижихме върху някогашната розова градина на Боб Бандолайър. Алън излезе по-напред. Някой в старата всекидневна на Бандолайър стъпи върху скърцаща дъска и закрачи. Фонтейн обикаляше из детството си и се зареждаше.

Всичко рухна, преди да стигнем до стъпалата на верандата.

Алън изрева:

— Стой, стой!

— По дяволите — изстена Джон и се затича през моравата. Алън не беше разбрал какво се очаква от него. Излязох от прикритието си и се затичах по стълбите, преди Фонтейн да успее да отвори вратата.

Но предната врата вече беше отворена — ето защо Алън се беше развикал. Пол Фонтейн излезе и една патрулна кола, същата, която бяхме видели, сви по Седма южна от „Ливърмор“. Бурканът й не беше запален.

— Дявол да те вземе, Андърхил — каза Фонтейн.

Алън протръби:

— Това той ли е?

Във всекидневната на къщата зад него блесна светлина, както и в спалните на къщите от двете страни.

— Това ли е човекът?

Фонтейн ругаеше, може би мене, може би целия свят. Той слезе тичешком по стълбите и аз се опитах да избягам от него, стрелвайки се по моравата към Джон.

— Ела тук, Андърхил!

Спрях да тичам не заради думите му, а защото ми се стори, че някой се движи в мрака между къщите зад Джон и Алън Брукнър. Алън гледаше с див поглед ту Фонтейн, ту мене, а Джон все още се опитваше да го успокои.

— Няма да те оставя да се измъкнеш — каза Фонтейн. Човекът между къщите беше изчезнал, ако въобще е бил някога там. Патрулната кола спря до тротоара на около десет метра и от нея излязоха Съни Беринджър и още един полицай. Докато се разгъваше, Съни гледаше към Джон и Алън — нас дори не ни беше видял още.

— Андърхил! — каза Фонтейн.

И тогава Алън измъкна големия револвер изпод сакото на Джон и изскочи на улицата. Вместо да тръгне след него, Джон се просна на тротоара. Алън вдигна пистолета. Той стреля, после стреля още веднъж сред хаотичен взрив от стрелба и експлозии, които изпълниха улицата. Чух крясъци и видях Алън да изпуска пистолета миг преди да осъзная, че съм на земята. Опитах се да стана. Болката ме натисна отново към тревата. Бях улучен отпред, но болката идваше от кръга на гърба ми. Чувствах се като ударен от парен чук.

Обърнах глава да видя Фонтейн. Голямото колело на света се въртеше около мене. Част от колелото беше черна обувка на края на нещо като километричен сив крак. Когато светът отново се завъртя на мястото си, обърнах глава много бавно на другата страна. Видях шева около илика на сив костюм. Вонята на дим и пепел идваше от тези дрехи. От другата страна на илика една бяла риза с отпечатък от огромен червен цвят конвулсивно се повдигаше и спадаше. Алън беше успял да улучи и двама ни. Поставих лакътя на здравата си ръка под мене, повдигнах колене и се оттласнах и видях другия полицай да тича към нас.

На няколко сантиметра от моето, лицето на Фонтейн беше побеляло от шока. Очите му се насочиха в мене и устните му се размърдаха.

— Кажи ми — казах. Не знаех какво имам пред вид — кажи ми всичко, кажи ми как Фий Бандолайър се превърна във Франклин Бачълър.

Той облиза устни.

— Проклятие — каза. Гръдният му кош отново подскочи и от него бликна кръв, която намокри ръката ми. — Бел.

Нова струя кръв просмука ръката ми и тялото на полицая се наведе над нас. Две груби ръце ме отдалечиха от Фонтейн. Казах „Ох“ — както ми се стори, с похвална сдържаност, и полицаят каза „Стой там, просто стой там“, но не на мене.

Загледах се в звездното черно небе и казах:

— Извикайте Съни.

Надявах се, че няма да умра. Бях плувнал в кръв.

После Съни се наведе над мене. Чувах другия полицай да прави нещо с Фонтейн и си го представих как поставя огромна превръзка върху раната на гърдите му. Но това не беше, където смятахме, това беше някъде другаде.

— Ще издържиш ли? — попита Съни с такъв вид, сякаш се надяваше да кажа „не“.

— Дължа ти нещо, ето го сега — казах. — Наред с много други хора, Фонтейн е убил аспиранта и жената на Рансъм. Бил е Зелена барета под името Франклин Бачълър и е израснал в тая къща под името Фий Бандолайър. Провери една компания, която се казва „Елви холдингс“ и ще видиш, че той е бил свързан с Били Риц. Някъде в тая къща ще намериш два кашона със записки, които Фонтейн е водил за убийствата си. А в две кутии в мазето ще намериш снимките на баща му от местата, където той е убивал жертвите на първоначалната Синя Роза.

Докато казвах всичко това, лицето на Съни се преобрази от вдървен гняв към обикновено полицейско безстрастие. Дадох си сметка, че това е голямо разстояние.

— Не знам къде са записките, но снимките са зад пещта.

Очите му се стрелнаха към къщата.

— Фонтейн я притежава чрез „Елви холдинг“. А също и кръчмата „Грийн уоман“. Огледай мазето на „Грийн уоман“ и ще разбереш къде е бил убит Били Риц.

Той попиваше всичко — светът му се въртеше така сгъстяващо, както и моят, но Съни нямаше да ме разочарова. Едвам не припаднах от облекчение.

— Линейката ще е тук сред секунда — каза той. — Тоя старец бащата на Ейприл ли беше?

Кимнах.

— Как е той?

— Говори за царството небесно — каза Съни.

Да, разбира се, Царството небесно. Където един човек иска да убие един благородник, опитал сабята си, като я ударил в стената, излязъл и убил благородника. За какво друго би могъл да говори?

— Как е Фонтейн?

— Мисля, че тоя дърт щурак го уби — каза той и огромното пространство, което беше заемал над мене, се изпълни отново с черната звездна нощ. Сирени изпълниха улицата с писъците си.