Клифърд Саймък
Рожби на разума (5)

Пета глава

Еволюционният процес (започваше материалът) е явление, което съм разглеждал със специален и задълбочен интерес през целия си живот, въпреки че в собствената ми изследователска област съм се занимавал само с малък и навярно маловажен негов аспект. Като професор по история бях заинтригуван все повече и повече от еволюционната тенденция на човешкото мислене. Изчервявам се при спомена колко пъти се мъчих и колко много часове прекарах в опити да начертая някаква схема, таблица, диаграма или каквото и да било, на която да покажа промените и развитието в човешкото мислене през всички исторически епохи. Темата обаче е твърде обширна и твърде разнообразна (а в някои случаи, честно казано, и твърде противоречива), за да се вмести в каквато и да е от схемите, които успях да разработя за илюстрирането й. И все пак съм сигурен, че човешкото мислене е еволюирало, че неговата основа непрестанно се е измествала през цялото време на писаната човешка история, че ние не мислим, както преди един век, че нашите възгледи са се променили много в сравнение с онези отпреди хиляда години, не толкова заради факта, че сега разполагаме с много повече познания, върху които да базираме мисленето си, а поради това, че гледната точка на човека е претърпяла промяна — еволюция, ако ви харесва повече.

Може да изглежда смешно някой да е дотолкова погълнат от процеса на човешкото мислене. Но онези, които го смятат за смешно, грешат. Защото именно способността да мисли абстрактно — и нищо друго — е това, което отличава човешкото същество от което и да е друго създание, живеещо на земята.

Нека да разгледаме еволюцията, без да се опитваме или да претендираме, че се задълбочаваме в нея. Ще се занимаем само с онези очевидни моменти, за които палеонтолозите твърдят, че бележат пътя на прогреса от първичния океан, където преди милиони години са се появили първите микроскопични форми на живот. Няма да търсим, нито да се занимаваме с незабележимите промени, свидетелстващи за развитие, а само ще отбележим някои от разделителните линии, които се открояват като резултат от всички тези леки промени.

Един от първите велики моменти задължително трябва да е излизането на някои форми на живот от водата, за да продължат съществуванието си на сушата. Тази способност да се сменя околната среда несъмнено се е развивала твърде бавно и продължително, като е била навярно мъчителен и може би рискован процес. Но за съвременните хора, погледнат през лупата на времето, изглежда като едно-единствено събитие, което изпъква като кулминационна точка в схемата на еволюцията. Друг кулминационен момент е образуването на гръбначна струна, която в продължение на следващите милиони години еволюира в гръбначен стълб. И още една такава кулминация е усвояването на придвижване на два крака, въпреки че аз лично съм склонен да омаловажа донякъде значението на изправеното положение на тялото. Ако става дума за човека, не способността му да върви изправен, а именно възможността му да мисли за по-далеч от настоящия момент и за други неща, освен за свързаните с тук и сега, е тази, която го е направила такъв, какъвто е днес.

Еволюционният процес представлява дълга верига от събития. Много еволюционни тенденции са се развили и после са отпаднали и много видове са изчезнали, защото са били неразривно свързани с някои от тези разклонения. Но новите посоки на еволюцията винаги са се пораждали от някой фактор или може би от множество фактори, свързани с развитието на тези изчезнали форми на живот. Натрапва се заключението, че през цялата преплетена джунгла на промените и модификациите трябва да е минавала една-единствена централна нишка на еволюцията, насочена към определена крайна форма. През всичките милиони години тази централна еволюционна форма, представена сега от човека, дала възможност за бавния растеж на мозък, който с течение на времето се превърнал в разум.

Едно обстоятелство според мен е очевидно в еволюционния процес, е, че след като веднъж са били направени, стъпките на развитието изглеждат изключително логични, докато, обаче, преди те да се случат, никой наблюдател не би могъл обосновано да ги предвиди. Преди половин милиард години един наблюдател не би сметнал за разумно да предскаже, че след няколко милиона години някои форми на живот ще излязат от водата и ще просъществуват на сушата. В интерес на истината подобно нещо би му се сторило съвсем недопустимо, почти невъзможно. Понеже формите на живот, по начина, по който тогава са били изградени, са се нуждаели от водната среда и не биха могли да живеят никъде другаде освен във водата. А по онова време сушата, безплодна и гола, навярно е изглеждала невероятно враждебна за живота, тъй както днес ни изглежда космосът.

Преди половин милиард години формите на живот били микроскопични. Размерът им сигурно бил задължителен за оцеляването им, както и водата. Никой наблюдател по онова време не би могъл да си представи чудовищните динозаври от по-късни епохи или днешните китове. Той би сметнал, че такива размери са невъзможни. А за летенето въобще не би си и помислил; подобна идея не би минала през ума му. Дори ако по някаква случайност тя се е зародила в съзнанието му, той не би си представил начин, по който да я осъществи, нито причина да го стори.

Така че, докато ние може да погледнем назад, след като нещо е станало вече факт, и да разберем логиката и обусловеността на цялото еволюционно развитие, изглежда обаче не би могло да има начин, по който то да бъде предсказано.

Въпросът какво би се появило след изчезването на човека е повдиган неведнъж, макар и главно като обект на безпочвени спекулации. Едва ли някой изпитва особено желание, да разсъждава по-сериозно върху това. Повечето хора ще сметнат, ако изобщо се замислят над този въпрос, че отговорът му се намира далеч в бъдещето, че е безсмислено човек да му обръща внимание. Приматите са се появили само преди около осемдесет милиона години, навярно и по-малко; човекът съществува едва от два-три милиона години, дори по най-оптимистичните изчисления. Така че, в сравнение с трилобитите и динозаврите, приматите имат на разположение още много милиони години, преди да изчезнат или да загубят позицията си на господстващ вид на земята.

Освен това хората може да изпитват нежелание да допуснат, дори само в мислите си, че човекът някога ще изчезне. Някои (но съвсем не всички) могат да се примирят с представата, че те самите един ден ще умрат. Човек може да си представи света без собственото си присъствие в него; много по-трудно е да си представи цялата земя без нито един човек, изчезването на вида. Разбираме — с разума си, ако не с чувствата си, — че някой ден ние, като отделни представители на човешката раса, ще престанем да съществуваме. Обаче е трудно да се приеме мисълта, че самата човешка раса не е безсмъртна и вечна. Можем да кажем, че човекът е единственият вид, разработил средства, с които е способен да предизвика собственото си изчезване. Но дори да го кажем, в сърцата си не го вярваме.

Всъщност обсъжданията на тази тема неизменно са се отклонявали от нея. Изглежда съществува някаква блокировка в съзнанието, която не допуска разглеждането на въпроса. Почти никога не се замисляме какво може да замени човека; вместо това си представяме някакъв бъдещ супермен — в много отношения различен от хората, но все пак човек. Различаващ се от нас в духовно и интелектуално отношение, но биологически все още човек. Дори и при такива теории, продължаваме упорито да вярваме, че човекът ще съществува вечно.

Това, разбира се, е погрешно. Защото, освен ако еволюционният процес е стигнал до задънена улица, когато е довел до появата на човешката раса, някой ден на този свят ще има нещо, което ще е повече от човека. Историята изглежда ни подсказва, че еволюционният процес не е стигнал до задънена улица. През цялото време се срещат доказателства за това, че принципите на еволюцията никога не са преставали да генерират нови форми на живот или да въвеждат нови способности за оцеляване. Съвременните открития доказват, че при създаването на човека еволюционният процес не е изчерпал всичките си възможности.

Следователно ще има нещо след човека, нещо различно от него. Не просто подобрение или модификация, а нещо напълно различно. Питаме се, с ужас и нежелание да повярваме, какво може да замести човека, какво може да победи разума?

Мисля, че знам какво.

Мисля, че наследникът вече съществува, и то от много години.

Абстрактното мислене е нещо ново на този свят. С изключение на човека никое друго създание досега не е било дарявано (или наказвано) с такава способност. Тя ни отне старата сигурност, присъща на другите същества, които не си дават сметка за нищо друго, освен за „тук“ и „сега“, а в някои случаи дори много смътно осъзнават и това „тук“ и „сега“. Тя ни позволи да погледнем в миналото и, което е по-лошо, да надникнем в тъмнината на бъдещето. Тя ни накара да почувстваме самотата и ни изпълни с надежда, от която се роди и безнадеждност, и ни показа колко сме сами, оголени и беззащитни пред безразличието на космоса. Денят, в който първото човекоподобно създание е осъзнало последиците за себе си от съществуването на пространството и времето, трябва да се определя едновременно като най-страшния и най-славния ден в историята на живота върху земята.

Използвахме интелекта си за много практически цели, както и за теоретични изследвания, дали ни на свой ред други отговори, които да приложим в практиката. Използвахме го също така и за още нещо. Използвахме го да изпълним един загадъчен свят с много призрачни същества — с богове, дяволи, ангели, духове, нимфи, феи, таласъми. Създадохме в примитивното си съзнание мрачен и непримиримо враждуващ свят, в който имахме неприятели и съюзници. И сътворихме други митични същества, които не бяха нито тъмни, нито страшни, а просто приятни плодове на въображението ни — Дядо Коледа, Великденското зайче, Баба Зима, Сънчо и много, много други. Не само създадохме тези неща с разума си, но и повярвахме в тях в различна степен. Виждахме ги, разговаряхме с тях и ни се струваха съвсем реални. Защо, ако не заради страха от срещата с такива същества, през Средновековието селяните в Европа са залоствали колибите си с падането на нощта и са отказвали да се разхождат навън? Защо ще съществува страх от тъмното, все още присъщ на много съвременни хора, ако това не е страхът да срещнат някого или нещо в мрака? Днес почти не говорим за онова, което може да се крие в тъмнината, но че навярно продължаваме да изпитваме старото безпокойство и страх. Това се забелязва по широко разпространеното вярване днес в такива неща като летящите чинии. В нашето високопросветено време вероятно е несериозно да се говори за върколаци или караконджули, но е съвсем нормално да се вярва в технически духове като летящите чинии.

Какво знаем за абстрактното мислене? Отговорът, естествено, е, че не знаем нищо. Възможно е, доколкото разбирам, то да е от електрическо естество и да се основава на някакъв вид обмен на енергия, тъй като физиците ни казват, че в основата на всички процеси трябва да има енергия. Но какво знаем в действителност за електричеството или енергията? Какво знаем тогава, ако човек се задълбочи в нещата, за каквото и да е било въобще? Знаем ли как функционира атомът, защо функционира, или какво изобщо представлява? Може ли някой да обясни осъзнаването на собственото „аз“ и на околната среда, което отличава живота от неорганичната материя?

Смятаме, че мисленето е умствен процес, и се прекланяме пред физиците, като приемаме, че по някакъв начин в него е намесен обмен на енергия. Обаче знаем за мисловните процеси не повече, отколкото древните гърци са знаели за атома. На Демокрит, който е живял през четвърти век преди новата ера, обикновено се присъжда заслугата да е първият човек, предложил атомната теория, и това, естествено, е било напредък в мисленето. Но на практика атомите на Демокрит нямат почти нищо общо с това, което днес си представяме под атоми — които, между другото, продължаваме да не разбираме. Така че днес говорим за мисленето по начин, по който древните гърци по времето на Демокрит може би са говорили (макар и само за кратко, без особено убеждение или вяра) за атомите, както и с не по-голямо разбиране от тях. Ако трябва да признаем истината, ние просто си играем на думи.

Все пак знаем нещо за резултата от мисленето. Всичко, с което разполага днес човечеството, е последствие от него. Но то е резултат от въздействието на мисленето върху човешкото същество, тъй както парата оказва въздействие на даден механизъм и задвижва двигателя.

Бихме могли да попитаме какво става с парата, след като си е свършила работата. Смятам, че е също толкова логично да попитаме, след като мисленето е оказало въздействието си, какво става с него — с този обмен на енергия, за който ни се казва, че е необходим, за да предизвика и осъществи този процес?

Предполагам, че знам отговора. Вярвам, че мисленето, че енергията на мисленето, каквато и странна форма да приеме то, излъчващо се непрестанно в продължение на векове от разумите на милиарди мъже и жени, е създало група същества, които след време, може би след не чак толкова дълго време, ще заместят човешката раса.

Следователно видът, който ще замени човека, се ражда именно от този механизъм, разумът, превърнал човечеството в сегашния господстващ вид. Такъв е начинът, по който, както се вижда от историята, функционира еволюцията.

Човек е градил с ръцете си, но той гради също с разума си, и то, мисля, по-добре и някак си по-различно, отколкото би могъл да си го представи.

Представата на един човек за зли, жестоки създания, дебнещи в мрака, не би ги превърнало в действителни същества. Но ако в мисленето на целия човешки род се явяват същите зли създания (както и страхът от тях), тогава, според мен, те биха станали реални. Първоначално не е имало никакви такива създания. Те са съществували само в съзнанието на един човек, свил се уплашено в мрака. Тъй като не знаел от какво е уплашен, почувствал, че трябва да даде някаква форма на причината за този страх, така че си я измислил, после разказал на другите какво си представил и те започнали също да си го представят. И те си представяли подобни неща толкова дълго и толкова добре и така вярвали в тях, че накрая ги създали.

Еволюцията се извършва по всички възможни начини. Това, че никога по-рано не е действала така, навярно се дължи на факта, че преди да се развие човешкият разум, тя никога не е разполагала със средство, което да й позволи да създаде действителни същества единствено благодарение на силата на въображението. И не само чрез въображението, не само чрез самозалъгване, а с помощта на сили и енергии, които човек засега не разбира и може би никога няма да разбере.

Вярвам, че със своето въображение, с любовта си към разказвачеството, със страха си от времето и пространството, от смъртта и мрака, след хилядолетия човекът е създал друг свят, чиито създания си поделят с него земята — скрити или невидими, не знам, но съм сигурен, че те са тук и че някой ден ще излязат от прикритието си и ще си поискат наследството.

В световната литература и в ежедневния поток от новини се срещат странни случки, които са доста добре документирани, за да се твърди за всяка от тях, че е просто илюзия…