Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (8)

Осма глава

Самолетът се издигна почти без разбег — сякаш просто подскочи и литна. Летището изчезна надолу и къщичките станаха съвсем мънички.

На Альошка му бяха нужни десетина минути, за да свикне с летежа. Беше летял и преди с Ил–18, когато той и майка му пътуваха на юг. Но тогава не беше толкова интересно и почти нищо не се виждаше. Само над морето и при кацането се усещаше леко люлеене. А тук — горе, беше небето с пухкавите облаци, долу зелената земя с тъмна гора и светли ливади. И ги заобикаляше хоризонтът: син, мъглив, толкова огромен, какъвто никога не може да го видиш от земята.

Самолетът понякога се накланяше към едното или другото крило. Понякога изведнъж пропадаше, сякаш се спускаше по стръмна пързалка. Но в това нямаше нищо страшно, дори беше весело. Моторът пърпореше като шевна машина, насрещният вятър съскаше в стъклата.

Альошка погледна към Летеца. Пилотското кресло беше по-ниско от пътническото и силно наклонено назад. Летеца управляваше почти легнал.

Альошка виждаше над пластмасовата облегалка тила му, раменете и високо вдигнатите колене, които мърдаха, когато Летеца натискаше педалите. Летяха на юг и слънцето светеше почти срещу тях. Косата на летеца пламтеше в лъчите му, а коленете блестяха като кафяви кестени.

— Летец — повика го Альошка, — къде си почернял толкова?

— Тук — отвърна Летеца, без да се обръща. Вдигна ръка и чукна с пръст похлупака: — Това е плексиглас. Пропуска всички лъчи, не е като обикновеното стъкло. А аз летя под самото слънце.

— Често ли летиш?

— Налага се.

— Нали може да разговарям с теб? Или по време на полет е забранено?

Летеца обърна глава и се усмихна:

— Може. Само че не те чувам добре, моторът ми пречи. Ако искаш, ела при мен.

Между пилотското кресло и стената на кабината имаше тясна пролука. Альоша се провря там и приклекна.

Пред тях се поклащаше хоризонтът. Слънчевите лъчи светеха право в лицето. Альошка замижа.

— Не ти ли пречи слънцето? — попита той.

— Свикнал съм.

Наистина светлите очи на Летеца гледаха право напред, без да се присвиват. Две мънички слънца горяха в тях.

— Далече ли е Ветрогорск?

— Ще пристигнем по здрач.

— Ау! Не може ли по-рано? Трябва да стигна до Музея, преди да го затворят.

Летеца поклати глава:

— Няма смисъл да опитваме.

— Защо?

— Не разбираш ли? Та ти вече си съвсем в приказката. А приказките си имат свои закони. Във Ветрогорск може да се кацне само след залез слънце.

— А със свръхзвуков самолет?

— Ако щеш със свръхзвуков, ако щеш с летящ килим, с балон, с ракета… Докато слънцето не е залязло, Летеца не може да види града.

Альошка помълча, събра кураж и зададе най-важния си въпрос:

— Слушай… Ти наистина ли си летец? Съвсем истински? Не се обиждай, че те питам…

— Не се обиждам — отвърна сериозно Летеца. — Щях да се обидя, ако ме беше попитал преди полета. А ти не се побоя да летиш с мен.

— Та аз и сега не се боя. Просто ми е интересно — ти как работиш, като възрастните пилоти ли?

— Почти. Е, не съвсем… Моите рейсове са други. Аз съм Летец за Особени Поръчения.

— Но това е много по-важна работа, отколкото за обикновен летец, нали? Нали Особените Поръчения са най-трудните?

— Не винаги. Те просто са Особени.

— А защо назначиха точно теб на тази работа? Ти… нали не си съвсем голям? Важните работи обикновено ги възлагат на възрастни.

Летеца въздъхна:

— Възрастните не могат. Често се налага да летя в различни приказки, а възрастните не се оправят в тях. Винаги могат да объркат нещо.

— Нима няма възрастни, които да разбират от приказки?

— Има, разбира се. Но те не умеят да пилотират самолети.

— А такива, които умеят да пилотират и разбират от приказки?

— Не знам… Чувал съм за един само. Но той е живял отдавна. Бил летец-изтребител и загинал в бой с фашистите. Самолетът му паднал в морето…

Летеца замълча. Альошка също. Помисли си, че Летеца е тъжен и не се реши да го разпитва повече. Под тях се стелеше синкава, четинеста гора.

— Виж — каза Летеца. — Това е Тилилейска гора номер 11. Какво ли няма там! Само Червените шапчици са към десетина. Толкова заядливи момичета! Мислят си, че щом за тях е написана приказка, та могат да се перчат като големи актриси! И все се карат, пищят за някакви дреболии, само дето не се сбиват…

— Виж ти-и… — прошепна Альошка. — А какво има друго?

— Виждаш ли онзи път? По него всеки ден се търкаля Житената Питка. Точно в дванайсет часа, можеш да си сверяваш часовника по нея. И, разбира се, всеки ден я срещат и Заекът, и Вълкът, и Мечката…

— И всеки ден ли я излапва Кума Лиса? — попита с жалост Альошка.

— Ти пък! Питките поумняха, не влизат сами в устата. В гората има още и два таласъма, една пещера с джуджета и осем говорещи бухала. Два от тях дори знаят да четат…

Долу на пътя нещо заблестя под слънцето.

— Сребърният рицар! — зарадва се Летеца. — Гледай!

Альошка се вгледа. Наистина по пътя препускаше в тръст рунтав жребец, яхнат от воин с островърх шлем и сребриста броня. Изглеждаше мъничък, като конник-играчка от кутийка с оловни войничета. На върха на тънкото като сламка копие се развяваше пъстро знаменце. Белият щит отразяваше слънчевите лъчи като малко огледалце.

— Веднъж конят му си беше наранил крака — каза Летеца. — Наложи се да го откарам до Синьото царство. Рицаря, разбира се, не коня. А той е толкова грамаден и носи толкова желязо! Добре, че самолетът ми е нечуплив, иначе сигурно щяхме да се разбием.

— А той наистина ли е нечуплив? — предпазливо полита Альошка.

— Разбира се! Да знаеш какви номера съм правил с него! Искаш ли да видиш?

— Искам — без особена сигурност в гласа отвърна Альошка.

В същия миг самолетът рухна надолу, небето и земята се завъртяха със страшна скорост, а сърцето на Альошка хлътна някъде в стомаха.

„Край на приказката“ — помисли си той, замижа и стисна зъби, за да не извика.

Но полетът веднага се изравни. Альошка отвори очи. Летяха съвсем ниско, жълтият път се носеше под самолета. Мярна се Рицаря. Альошка успя да забележи, че той им маха с бронираната си ръка.

Самолетът започна да набира височина. Сърцето на Альошка биеше като оркестров барабан.

— Уф! — въздъхна той.

Летеца го погледна весело:

— Браво! Мислех, че ще се уплашиш, а ти дори не извика. Рицаря на два пъти извика: „Майчице!“ Нали е толкова тежък, та трябваше да се снижавам бързо и на, извика. Питам го: „Как ще се биете със Змея, като ви е страх от самолет?“ А той: „Змеят, вика, е друго, свикнал съм. А при теб вече няма да се кача за нищо на света.“

— Значи той се е бил със Змея? — попита Альошка.

Гласът му още трепереше.

— Те се бият всяка седмица, още от стари времена. Змеят вече е много стар, от деветте му глави са останали само пет. И на една от тях вместо око има автомобилен фар. Все подава молба за пенсия и всеки път му отказват. Викат му: „Ако искате, ще ви настаним в зоопарка, в клетка с всички удобства, но пенсия не можем да ви дадем, не сте човек.“ Виж Баба Яга получи пенсия за инвалидност. Нали кракът й е костен.

— Ти и нея ли познаваш? — с уважение попита Альошка.

— Веднъж я карах в града, искаше да й ремонтират къщичката. Злобна баба. Все ми мърмореше, че неправилно управлявам самолета. Викам й: „Бабо, това все пак е самолет, а не метла.“ А тя знаеш ли какво вика? „Да ми беше паднал, когато още имах зъби!“ Че написа и оплакване до Диспечера, задето не съм разговарял с нея вежливо.

— А защо Диспечера ти беше толкова сърдит? Пак за някоя приказна история?

— Не, ако беше приказка, той нямаше да се меси… Тук едни момчета имаха кученце в двора си. В онова селце, близо до летището. Някакви хора минаваха оттам с камион, видяха кученцето, грабнаха го и — в каросерията. Искаха да го вземат. Е, момчетата се развикаха, хукнаха след тях, но къде ще догониш камион? Тогава ги видях.

— Догони ли камиона?

— Че как? Минах отзад, увиснах на бръснещ полет над каросерията, измъкнах се на крилото, хванах кученцето зад врата и се прибрах в кабината. Шофьорът се уплаши и заби камиона в канавката. После Диспечера изобщо не искаше да ме допусне до полети. — Летеца изведнъж се усмихна, но не иронично, по-скоро тъжно. — Допусна ме, разбира се. Нали няма други.

— Слушай — нерешително попита Альошка. — Всъщност ти как стана Летец за Особени Поръчения? Или е тайна?

— Не е тайна. Мога да ти разкажа, ако ти е интересно.

— Разбира се!

— Само че… Да, имаме достатъчно време. Дай първо да отидем до Антарктида.

Альошка вече беше решил да не се учудва на нищо. Затова каза само:

— Но там сигурно е много студено.

— Никак.

Летяха още известно време, после самолетът изведнъж се сниши над огромна зелена пустош. Беше в покрайнините на някакъв град. Самолетът кацна и почти потъна в буренака.

Летеца отвори вратичката и скочи в бурените. След него скочи Альошка. Краката му бяха изтръпнали и той затъпка на място, за да ги раздвижи. После делово попита:

— Принудително кацане?

— Пристигнахме — тихо каза Летеца.

Отначало Альошка не разбра. Озърна се, примигна и нерешително каза:

— Че каква Антарктида е това?

Наоколо имаше репеи, коноп, пелин, който миришеше на горчив летен зной. В сивата мараня на хоризонта се виждаше градът.

И беше тихо.

Толкова беше тихо, че дори упоритото цвъртене на трудолюбивите скакалци не можеше да пропъди тишината. Тя струеше отвсякъде и сякаш ги взимаше в плен.

Недалеч от самолета в гъсталака стърчаха останки от дървена ограда и два кола с наполовина откъсната вратичка.

Летеца се приближи до единия, облегна се и попита:

— Чуваш ли колко е тихо?

На Альошка дори му стана страшничко.

— Като на друга планета — каза той.

— Или като в Антарктида… преди да я открият.

— Но това… все пак не е Антарктида.

Летеца не отвърна. Погледна към далечината и попита:

— Виждаш ли града?

— Да.

— Това е Колоколцев. Ние живеехме там.

— Кои „ние“?

— Ела.

Альошка се приближи, а Летеца се отдръпна от стълба и откри четири имена върху старото дърво — някога ги бяха изрязали с ножче:

— Антон съм аз — каза Летеца. — А другите бяха мои приятели.

— Бяха? — попита Альошка. — А сега?

Летеца го погледна със сериозните си очи:

— Искаш ли да ти разкажа?

Альошка почувствува нещо тревожно и бързо кимна.