Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (6)

Шеста глава

Улица „Далечна“ беше съвсем стара. Къщичките и оградите тънеха в лопуш. По обраслото с трева платно на улицата ярко жълтееха глухарчета, в канавките никнеха маргаритки. Високи тревни стъбълца стърчаха от пукнатините на дървения тротоар. Тротоарът бе тесен и дъските му меко пружинираха. И нямаше жива душа.

Альошка беше облечен като за поход: със зелената си риза(, стария спортен панталон. За всеки случай си взе якето, с което беше ходил в пионерския лагер. В задния джоб на панталона пъхна два сандвича с масло. Зеления билет държеше в ръка, не се реши да го сложи при сандвичите — можеше да се омаже.

Билетът беше зелен като тополово листо. В ъглите му Альошка различи бледо отпечатани рисунки: самолет, локомотив, параход и автобус. Отгоре имаше черен номер ОС 100743. Под номера с мънички букви беше написано: „За Особени Случаи“. В средата на билета — голям тъмен надпис: „За всички видове транспорт. Дотам и обратно“. И под него: „Ветрогорск“. В долния ъгъл синееше квадратен печат: „Транспортно бюро. Каса №2“. С една дума — съвсем истински билет. Да не повярваш, че струваше само три копейки.

Улицата свърши. По-точно, свършиха къщите, а тротоарът и канавките продължаваха. От двете страни, чак до хоризонта, се простираше тревисто поле. После свърши и тротоарът. Вместо него имаше обрасла с трева пътека. Тревата тихо шумолеше под краката на Альошка.

Струваше му се, че плува в зелено море, само дето нямаше шум на вълни. А тревата шумолеше и безспирно свиреха щурци. Небето с малки бели облачета леко се поклащаше над главата му и сякаш идваше към него.

И изведнъж Альошка видя реката. Но каква река? Малка като тясна уличка. Дъното със златисти песъчинки прозираше през тъмната вода. Летяха водни кончета. По бреговете растяха елхички. Как можеше да дойде тук параход? Дори лодка едвам би се провряла по този ручей.

„Станах за смях! — помисли си Альошка. — Излъгаха ме, пробутаха ми фалшив билет за три копейки. И аз, глупакът, повярвах!“ Той седна до водата и потъна в горчиви мисли.

Но не му се наложи да тъгува дълго. В далечината се разнесе странно пухтене, сякаш в тревата бе заседнал локомотив. Иззад завоя, над високите храсти, се появи голям син комин със сребърни звезди. Коминът бълваше дим.

Альошка скочи.

Параходът изпълзя иззад завоя. Беше бял, двуетажен и навярно изключително стар. Плоското му зелено дъно стържеше по дъното на реката. А огромните гребни колела не се събираха в нея. Те надвисваха над бреговете и с червените си лопати се забиваха в земята, като кършеха храстите. Параходът не плуваше, а пътуваше по реката — като трактор. Приличаше на морско чудовище, което е изпълзяло на брега и се влачи напред.

Альошка гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва в такова чудо. Да вярваш или не, но параходът дойде толкова близко, че момчето трябваше да отскочи, за да не го удари лопатата.

Параходът въздъхна като уморен кит и спря. В същия миг от борда му се плъзна трапът — две дъсчици с напречно заковани летвички, — който опря до самите сандали на Альошка. На входа се появи много едър и много дебел човек с бял параден кител. Имаше светла, раздвоена брада, дълга посивяла коса и червеникаво-мургаво лице с нос, който приличаше на домат. Морската фуражка, съвсем мъничка за такава огромна глава, стърчеше някъде на тила. Альошка веднага се досети, че това е Капитана.

— Младежо! — изгърмя Капитана с глас, от който тревата полегна. — Надявам се, че вие сте пътникът със Зеления билет? Ако е така, каня ви на борда на моя кораб.

Альошка, който все още примигваше учудено, се качи на парахода.

— Поздравявам ви! — провъзгласи Капитана и протегна ръка. — Мног-го, мног-го се р-радвам! Най-после истински пътник! Такъв, за какъвто е предназначен моят параход — той сниши глас и продължи: — Нямате си представа как ми е омръзнало да возя всякакви случайни личности, командировани досадници и безделници-туристи. Ето ги, полюбувайте им се.

Той изви очи към носовата палуба.

Там в плетени кресла се бяха разположили няколко души със сламени шапки. Седяха като в автобус — сложили на коленете си големи чанти, забили поглед право пред себе си.

Капитана иронично изхъмка:

— Проникнаха на кораба чрез всякакви увъртания. С връзки. А сега се сърдят, дето съм променил курса заради пътника със Зеления билет. Нищо, милички, ще потраете…

— Значи само заради мен влязохте в тази рекичка?

— Че как? Още преди два часа получихме радиограма, че вие ще ни чакате в тази точка.

— Но нали… Параходът е толкова грамаден, а реката — съвсем мъничка. Просто не ми се вярва.

Капитана се усмихна със задоволство:

— Дребна работа! Ако стане нужда, моят параход ще прошляпа дори Сахара… Макар че, право да ви кажа, Сахара далеч не е море.

— Разбира се — съгласи се Альошка. — В морето един кораб се чувствува най-добре.

Капитана го погледна одобрително:

— По дяволите! Младежо, вие сте ми мног-го симпатичен. Ако не възразявате, каня ви да обядвате с мен, а после ще ви съпроводя до вашата каюта.

Альошка не възразяваше — толкова беше гладен. Капитана му хареса и изобщо всичко започваше чудесно.

Параходът с пухтене и клатене тръгна на заден ход. А Капитана и Альошка отидоха да обядват.

Зад подредената маса в каюткомпанията седеше мършав моряк с дълго лице и мрачно увиснал нос. Трошеше с вилица едно кюфте.

— Запознайте се — каза Капитана на Альошка. — Моят Старши помощник.

— Добър ден — промърмори Альошка.

Старши помощникът се приповдигна и мълчаливо кимна с глава. После изля в гърлото си чаша айран и с кисел глас произнесе:

— С ваше разрешение аз вече обядвах. Ако не възразявате, ще отида да проверя вахтите.

— Ще ви бъда много признателен — каза Капитана.

Старши помощникът излезе приведен.

Докато го изпращаше с поглед, Капитана каза с дълбока увереност в гласа:

— Това е един досадник и бездарен моряк. Разбирам, че не е хубаво да излагам чужди недостатъци, но нямам сили да мълча. Между другото, именно той взима случайни пътници. По познанство. А когато възразявам, пише жалби до управлението на корабоплаването.

Капитана въздъхна, свали си фуражката, покани Альошка да седне и се напъха зад масата.

Обядваха в мълчание. Капитанът бе потънал в тъжни размисли и понякога въздишаше така, че перденцето на илюминатора се разлюляваше и Альошка виждаше как храстите отвън отминават назад. Клонките им престанаха да драскат стъклото, колелата весело зашляпаха във вода.

Към края на обеда Капитана се поразвесели.

— Мога да ви предложа различни каюти — каза той. — Имаме първа класа, има и луксозни с вана, телевизор и т.н. Но вас бих ви посъветвал да си изберете каютата „суперлукс“. Повярвайте ми, това е най-доброто място за този, който още не е остарял. Много пъти са ме молили за нея, но аз не разрешавах.

Той заведе Альошка на горната палуба, където край бордовете стояха спасителните лодки. Капитана спря до една от тях и отметна брезентовото покривало.

— Ето! — тържествено каза той. — Тук ще можете да живеете под звездите, тук ще се любувате на водата и бреговете. И освен това… — той сниши глас — тук няма никакви досадници.

— О, чудесно — възкликна Альошка. — Значи ще мога да спя тук?

— Разбира се. Ще наредя да ви донесат гумен дюшек.

… Вечерта настъпи бързо. Залезът пламна над водата и изгоря, появиха се звезди. Техните отражения трептяха във водата като струни. Реката вече беше широка — толкова широка, че бреговете почти изчезнаха от погледа.

Альошка се излегна в лодката. Над него тихо се поклащаше Малката мечка. Той задряма под шума на водата и равномерното пухтене на парахода.

Събудиха го стъпки — внимателни, но тежки, сякаш към него се прокрадваше хипопотам. Альошка бързо седна.

До борда на лодката стоеше Капитана.

— Моля за извинение — каза той с шепот, който разлюля брезентовото покривало. — Надявам се, че не съм ви събудил? Работата е… че… имам един много важен разговор с вас. Тоест предложение… С една дума — не бихте ли се съгласили да ми станете Старши помощник?

Альошка едва не подскочи от изненада:

— Как така?

— Много просто. Старши помощник. Съвсем не е лошо.

— Но… това е толкова трудна работа. Човек трябва да разбира…

— Ще се научите, повярвайте ми! Стига да имате желание!

— Да… Но вие си имате Старши помощник.

— Ще го уволня! — заяви Капитана. — Или ще го сваля на някой необитаем остров. Нека там се пише жалбите. Той е интригант, а не Старши помощник.

Альошка мълчеше. Не можеше да се съгласи, разбира се, но се боеше да не обиди Капитана.

— Съгласете се! — каза Капитана. — Никога през живота си няма да съжалявате. Ще видите такива далечни морета и чудни острови, каквито няма във всички морски романи. Обещавам ви необикновени приключения почти всеки ден. Между другото в устието на река Ел-Будалео и до днес има истински пирати…

— Разбирате ли… — внимателно каза Альошка, — всичко това е чудесно. Но аз имам важна цел, тя е най-главното нещо за мен. Не мога да я изоставя за нищо на света.

— Да — тъжно каза Капитана. — Всеки има свой път. Разбирам ви и не съм ви обиден. Но съжалявам много. Лека нощ.

Альошка се събуди късно. По-точно, събуди го Капитана, за да го покани на закуска.

След закуската се качиха на мостика. Утрото беше безоблачно и голямата река блестеше от слънчеви петна. Параходът се отправи към брега.

— Бих могъл да ви откарам до самия Ветрогорск — каза Капитана, — но рейсът ще продължи много дни. Със самолет ще стигнете по-бързо. На половин час път пеш оттук има малко летище. Регистрирайте билета си в касата и веднага ще ви качат в самолета.

На Альошка му беше малко мъчно. Вече се беше привързал към Капитана. Но неговият път го чакаше. И когато носът на парахода се заби в пясъка, той каза:

— Довиждане. Щастливо плаване.

— Щастлив път — каза Капитана.