Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (10)

Десета глава

Ето как беше.

Той кацна в Голубие Холми и намери Аркашка. Кръглото лице на приятеля му се озари от усмивка.

— Антон! Браво! Завинаги ли си дошъл или на гости?

— Да те взема — каза Антошка. — Ще отлетим при другите. Имам самолет. Истински, честна дума!

Аркашка не се учуди особено:

— Откъде? В Пионерския дом ли го построихте? А у нас в техническия кръжок правят роботи. Искаш ли да ги видиш?

— Друг път — каза Антошка. — Аркашка, какво ти е? Нека побързаме, трябва да отлетим при Тима и Данилка.

Аркашка въздъхна:

— Разбираш ли, в два часа имам кръжок.

— Аркашка, ами Антарктида? — тихо попита Антон.

Аркашка пак въздъхна и си погледна часовника:

— Знаеш ли какво… Отлети първо при Тимка. Разбери се с него и после ела да ме вземеш.

— Какво пък, добре… — каза Антон.

 

Тима свиреше на цигулка. Музиката излиташе през прозореца и отдалеч се чуваше колко хубаво свири момчето.

Тимка видя влезлия Антон, отпусна лъка и попита:

— Антошка… Наистина ли си ти?

— Искаш ли да се върнем в Антарктида? — попита Антон. — Имам самолет. Честна дума.

Тима погледна първо него, после цигулката си.

— А може ли да я взема? Няма ли да се повреди?

— Ще я опаковаме — каза Антон. — Ще летя внимателно.

В този момент при тях влезе известният баща на Тима.

— Антоша — каза той. — Ще може ли да поговорим като мъже? Насаме.

— Разбира се, чичо Витя — отвърна Антошка.

Излязоха в коридора. Чичо Витя оправи тирантите си върху дебеличкия си корем и развълнувано заговори:

— Виждаш ли… Аз също разбирам какво е това дружбата. Какво са за вас любимите места, любимите игри и тъй нататък. Да… Но Тима е толкова увлечен от музиката. Вече има успехи. Участвува в истински концерт. Той не бива да се отвлича. Заниманията с музика изискват всекидневен труд.

На Антошка му се приплака, но той се сдържа и каза:

— Е, щом е така…

— Винаги ще се радваме да те видим — извика след него бащата на Тимка.

 

Антошка се приземи на поляната зад селските дворове. Разпита местните момчета и намери дома на Данилка.

Данилка седеше пред вратата и правеше от глина голям весел крокодил. Антошка не успя да каже и дума — Данилка се изправи и се обърна към него, сякаш го бяха повикали. Усмихна се съвсем леко, но очите му и дори луничките засияха:

— Ето. На всички го казах. Знаех, честна, честна дума, знаех, че ще дойдеш. Дори мама не вярваше, а аз, все едно, знаех… Как пристигна?

— Със самолет. Не, наистина! Не се шегувам. Имам малък самолет. Хайде, ще летим до Антарктида!

Данилка продължаваше да се усмихва, но вече не толкова весело:

— Не мога със самолет. Няма да ми разрешат.

— Но този самолет е съвсем безопасен!

— Не е там работата. Лекарят не ми разрешава. Казва, че сърцето ми… абе някаква болест ме е хванала. Затова се пренесохме на село, на по-спокойно. Не ми дават дори да тичам, а на големи височини… съвсем. Ако наруша режима, ще трябва да ме оперират. Мен не ме е страх, но мама много се вълнува.

Какво можеше да се направи? Спре ли сърцето, нито една приказка не може да помогне. И Антошка, който с всички сили се стараеше да се усмихва, каза:

— Не тъгувай. Аз ще долитам. Често…

 

Той долиташе и при Данилка, и при Аркашка, и при Тима. И всички се радваха. Но там, на новите места, момчетата бяха намерили нови приятели. Такива, които са близо, които винаги ще са до теб. А летецът Антоша Тополков не можеше да бъде с тях. Защото на света имаше и Особени Поръчения.

— И ето летя — каза той на Альошка. — Вече цяла година. Тилилейски гори, царства зад девет планини…

— Интересно е, нали?

— Понякога е интересно, понякога дори е страшно, понякога е весело. Но все едно…

— Какво все едно?

— Разбираш ли… За какво са ми всички тия вълшебни страни? Сам съм. Скучно ми е.

— Защо да си сам? — възрази Альошка. — Нали винаги летиш с пътник?

— И какво от това? Пътникът пристига и си отива. Всеки си има своя приказка и своя пътека. Аз летя в чужди приказки, нямам своя. Моята приказка свърши.

— Защо мислиш така?

— Защото вече няма Антарктида, защото не мога да събера момчетата. А най-хубавата приказка е онази, в която намираш приятел.

— Вярно е — каза Альошка. — Знаеш ли, Летецо, трябва ти втори пилот.

— Не — каза Летеца. — Пилот не ми трябва. За него ще бъде второто кресло — къде тогава ще седне пътникът? Виж, ако имаше такъв човек като Данилка или Тима, или изобщо… Такъв, който да бъде до мен, в едно кресло. Нямаше да ни бъде тясно… Главното е — заедно…

— Разбирам — каза Альошка.

Той разбираше. Но слънцето вече беше слязло ниско, а Альошка имаше своя приказка и своя пътека. И той внимателно попита:

— Обратно пак ли ще летя с теб? Или как?

— Обратно ще пътуваш с влака. Така трябва. И по-удобно е, и по-просто, ще видиш. Е, да тръгваме…

 

Летяха, докато слънцето се скри зад хоризонта. Небето още бе светло, но земята тънеше в здрач.

Приземиха се в широко поле. Альошка изскочи от кабината. Тревата имаше меки листенца и копринени метлички. Миришеше на топла пръст, на тревен сок и — кой знае защо — на мляко.

На запад, над върховете на тревите, тлееше бледият залез. Половин луна висеше над него в зеленикавата ивица на небето. А над луната-краешник небето бе станало лилаво и в него прозираха звезди.

Летеца също скочи от кабината и застана до Альошка.

— Това е — каза той. — Вече долетяхме. Върви право към залеза. Отначало ще има само трева, после ще видиш пътечка, а след нея пътя. Ще тръгнеш по него и ще видиш града. Съвсем наблизо е.

— Благодаря, Летецо — каза Альошка.

Кой знае защо, той се чувствуваше виновен и избягваше да погледне лицето на Антошка. Но все пак погледна.

В очите на Летеца като две оранжеви точки се отразяваше половинката луна.

— Сбогом, Летецо — тихо каза Альошка и хвана мъничката му длан. Тя беше твърда и топла.

— Сбогом — каза Летеца и наведе очи.

Неудобно му беше да си отиде просто така. Альошка въздъхна и попита:

— Веднага ли ще отлетиш?

— Не — поклати глава Антошка. — Ще поседя тук. До сутринта.

Той се приближи до самолета и седна до малкото колело. Облегна гръб на тумбестата гума.

— Защо? — разтревожено попита Альошка.

— Ами просто така. Може пък да дойде някой. Някой пътник.

— Диспечерът ще те изгуби.

— Не, той е свикнал. А аз не обичам да летя сам.

— Слушай, Летецо… — нерешително каза Альошка. — Наистина ли не бива да летя с теб обратно?

— Не бива. Разбираш ли, не трябва да рискуваш. Твоят път с този самолет по Зеления билет е свършил. Ако полетиш отново, ще се завъртят и забъркат всякакви събития и неизвестни маршрути. И това ще продължи може би седмица, може би месец. А ти имаш свой път. И нямаш време.

— Да — каза Альошка и се изправи.

Беше забравил. Но сега си спомни.

И каза вече решително:

— Аз тръгвам.

— Разбира се. Време е — отвърна Летеца.

И въпреки това Альошка не тръгна веднага. Попита:

— Не се ли страхуваш да останеш сам? Нощ е.

— Ти пък. Нищо не може да ми се случи. Аз съм под охраната на Приказката.

— Приказката си е приказка, а нощем е студено. Вземи моето яке. То е хубаво, туристическо.

— Няма нужда. Ще ти се карат вкъщи.

— Никой няма да ми се кара, остави тези неща.

Альошка смъкна якето от рамото си и наметна с него Летеца. Антошка седеше свит на кълбо; якето го покри целия, от раменете до сандалите.

— Благодаря — каза Летеца. — Е, ти върви. Скоро ще бъде съвсем тъмно.

Той протегна ръка изпод якето. Альошка още веднъж стисна твърдата му длан, обърна се и тръгна през тъмната шумоляща трева. Когато се озърна, тревата бе скрила и Летеца, и самолета.