Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (7)

Седма глава

Параходът се отдалечи от брега и зашляпа надолу по реката. Альошка му махна за сбогом, после преметна якето си през рамо и закрачи по пътеката.

Пътеката прехвърляше ридове, криволичеше между огромни валчести камъни. По тях блестяха люспички слюда. Гъсти шипкови храсти растяха между камъните. Понякога те преграждаха пътеката и Альошка трябваше да се провира през гъсталака.

Измина около километър и излезе на поляна, пожълтяла от глухарчета. В средата й стърчеше каменен стълб. Беше квадратен и масивен като основа на старинен паметник. По него бяха изрисувани бели стрелки и надписи:

И други такива. Белите стрелки покриваха целия стълб.

— Гледай ти! — каза Альошка, но не се учуди особено.

В долната част на стълба, малко над глухарчетата, той откри стрелка с надпис:__ „Чисто поле“__. Надписът беше задраскан и над него белееше друг, пресен: „Летище“. Альошка определи посоката и отново закрачи през камъни и шипки.

Не му се наложи да върви дълго. От поредния рид той видя поле, покрито с маргаритки. В отсрещния му край имаше светлокафява къщичка с висока антена, а до нея — още една, изрисувана с червени и бели квадрати. Над нея върху дълъг пилон висеше „ръкав“ за определяне посоката на вятъра: дълъг конус от бял плат с черни напречни ивици. Вятърът беше слаб и „ръкавът“ едвам се поклащаше.

Альошка тръгна през тревата и маргаритките към двете къщички. В тревата или пък в небето чуруликаха птици. Въздухът бе топъл и ласкав, слънцето приличаше. Хубаво беше, но странна тревога обхвана момчето. Отначало не можеше сам да разбере защо, после осъзна — на летището нямаше самолети.

Нито един самолет. Беше съвсем пусто.

С какво щеше да лети?

Всъщност един самолет стоеше до къщичките. Но не беше пътнически, по-скоро спортен или учебен — мъничък, лек, като че ли полупрозрачен. Високата трева го скриваше до половината и Альошка не можа да го разгледа както трябва. Той бързаше да намери хора и да разбере как може да се стигне до Ветрогорск.

До кафявата къщичка растяха две брези. Между тях висеше люлка, а на нея седеше някакво момче. Беше русо, рошаво и дребно, по-ниско от Альошка. Носеше спортна бяла фланелка със синя ивица около яката. И беше извънредно мургаво. На коленете му лежеше щурманска чанта-планшет, съвсем малко по-тъмна от тънките му изподраскани крака.

„Ех как е почернял! — помисли си Альошка. — И косата му е изрусяла. Сигурно е син на някой летец от Юг. По нашите места само в края на лятото можеш да почернееш толкова, и то ако се стараеш много. А през юни няма начин…“

Момчето не забеляза Альошка. Седеше с наведена глава и лениво се полюшваше: досегне земята е върха на сандала си и лекичко се отблъсне.

„Да го попитам кога са самолетите за Ветрогорск?“ — помисли си Альошка, но в същия миг забеляза на вратата на къщичката две табелки. На едната пишеше „Каса“, на другата — „Диспечер“.

Альошка изтича и бутна вратата.

Видя в коридора прозорчето на касата. Беше затворено. Альошка почука нерешително, но никой не отвори. Обърна се към вътрешната врата. Върху черната тапицерия белееше табелка с надпис: „Вход за външни лица забранен“.

Какво да прави сега? Да излезе и да попита момчето? Но то не е нито касиер, нито диспечер. Альошка събра кураж и бутна вратата.

В стаята, пълна със странни апарати и радиопредаватели и телефони, зад голямата маса седеше Диспечера. Беше с бяла риза. Синьото му сако с нашивки висеше на облегалката на стола, а фуражката лежеше върху купчина листове. Диспечера гризеше сърдито една ябълка и драскаше с червен молив в голяма тетрадка. Не забеляза влизането на Альошка.

— Добър ден — каза от прага Альошка, обръщайки се към плешивото теме на Диспечера.

Диспечера престана да дъвче, но продължи да пише. Той попита:

— Какво има?

При всички положения Альошка трябваше да се обърка от такава нелюбезност. Но вместо да се смути, момчето се поразсърди.

— Трябва да стигна до Ветрогорск — високо каза той.

— Виж ти! Друго?

— Друго… няма — отвърна Альошка малко по-тихо.

— Тогава какво искате от мен?

— Ами… исках да регистрирам билета си, а касата е затворена. Исках да ви питам…

— Днес няма самолети — каза Диспечера.

Той вдигна глава и си сложи фуражката. Имаше гъсти вежди и мощна квадратна брадичка.

„Суров човек — помисли си Альошка. — Сигурно е бивш летец от полярната авиация.“ Общо взето, Диспечера му харесваше. Но казаното от него — никак!

— Няма самолети. Ясно ли е? Толкоз.

— Какво ще правя тогава? — жално попита Альошка.

— Виж, това не знам.

— Но аз непременно трябва да стигна до Ветрогорск.

— На който непременно му трябва, той ще дойде навреме. И ще пътува по разписание. Нашите рейсове са само сутрин.

— Не знаех. Казаха ми, че може по всяко време.

— Кой ви е казал тази глупост?

Альошка искаше да обясни за Капитана, но си помисли, че за Диспечера това едва ли ще е убедително. Едва ли той ще се интересува от някакъв непознат Капитан.

— Днес няма самолети — каза Диспечера. — Нито един.

Альошка се почувствува много обиден и отново се разсърди.

— Чак пък нито един! Един във всеки случай видях. Тук, съвсем наблизо.

— Виж го ти! Видял! Този самолет е специален, за особени случаи.

— Моят случай е именно особен!

— Тъй ли? — иронично се усмихна Диспечера. — Как ще го докажеш?

— Имам билет — смело каза Альошка. — Ето такъв.

Той направи крачка към масата и сложи пред Диспечера Зеления билет.

— М-да… — каза Диспечера. Почеса с молива лявата си вежда, отвори широко очи и оглушително извика: — Маша!

Иззад апаратите се появи девойка със синьо пилотско кепе.

— Маша — строго каза Диспечера, — моля ви, излезте на полето и помолете някого да намери… или пък сама се постарайте да намерите и доведете тук Летеца за Особени Поръчения.

„Уха!“ — помисли си Альошка.

— Така ли? Добре — объркано каза девойката. Токчетата й затракаха към вратата. На прага тя се обърна и въпросително погледна Диспечера, а той вдигна вежди чак до козирката и леко сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво мога да направя?“

Девойката излезе.

„Ето това е! — мислеше си Альошка. — Значи ще летя заедно с Летеца за Особени Поръчения!“ Представи си как в диспечерската централа влиза висок пилот със синя униформа и златни нашивки, с големи ръкавици в едната ръка и шлем с предпазни очила в другата. Влиза и казва: „Готов съм. Къде е пътникът?“

Ами ако не каже? Ако не поиска да вземе Альошка?

Влезе момчето — същото, което Альошка бе видял на люлката. Държеше в отпуснатата си ръка дългия каиш на планшета. Планшетът се влачеше по пода.

„Сега Диспечера ще го прати да търси Летеца“ — помисли си Альошка.

Диспечера попита:

— Къде е това Ветрогорск?

Момчето леко се усмихна, отмести поглед встрани и изду устни, сякаш искаше да каже: „Ехе…е.“

— Ясно — каза Диспечера. — На картата има ли го?

— На моята го има — звънко отговори момчето.

— Питам за нормалните карти — каза с раздразнение Диспечера.

— А, не…

— Колко време трябва да се лети дотам?

Момчето подритна с крак планшета и той се залюля като махало.

— Кой може да знае това? — бавно отвърна то. — Всеки път различно. Нали разбирате…

— От тези ваши номера не разбирам… И изобщо нямам желание да те пускам. Заради твоите фокуси…

— Че какво толкова съм направил? — невинно попита момчето.

— А кой пикира над камиона? Да не би аз?

— А те защо откраднаха кученцето на момчетата?

— Ти вкара камиона в канавката.

— Там му е мястото.

— Можеше да стане авария. Нещастен случай. Това разбираш ли го?

— Ако децата бяха останали без кученцето си, това наистина щеше да бъде нещастен случай. Това разбирате ли го? — дръзко отвърна момчето.

Момчето се харесваше на Альошка. Беше смело, макар и дребно. Но разговорът им с Диспечера беше неразбираем. Ясно беше, че момчето е направило някаква пакост, едва не е предизвикало авария с някакъв камион и затова не искат да го пуснат някъде — може би на кино? В края на краищата всичко това не засягаше Альошка.

„Но къде е Летеца?“ — мислеше си той.

Диспечера каза на момчето с глас, в който се долавяше леко ръмжене:

— Пр-рестани да риташ служебната чанта. И застани както следва, когато разговаряш с дежурния Диспечер.

— Слушам! — мигновено се отзова момчето. Ловко прехвърли през рамо каишката на планшетката си, събра пети, подръпна сините си къси панталонки и отпусна ръце по шевовете.

— Така трябва — промърмори Диспечера. — Съвсем си се разпуснал.

Тихо, но ясно момчето каза:

— Застанал съм както следва. Моля ви да се обръщате на „вие“, когато разговаряте с Летеца за Особени Поръчения.

„Майчице!“ — мислено възкликна Альошка.

Носът и ушите на Диспечера станаха виолетови. Столът заскърца, когато той се изправи. Альошка си помисли, че сега Диспечера ще заръмжи като мечка. Но той само каза с обиден бас:

— Слушай…те задачата.

— Ест! — отвърна Летеца за Особени Поръчения.

— Вие… ще откарате в град Ветрогорск пътника със Зеления билет. И ще се върнеш… върнете… Кога ще може… те да се върнете?

— Трудно е да се каже. Както се получи.

— И да се върнете при първа възможност. Ясно ли е?

— Ясно, другарю Диспечер. Свободен ли съм?

— Свободен с… те.

Малкият пилот се обърна към Альошка, погледна го сериозно и каза:

— Да вървим. Не забравяй билета.

 

Тръгнаха към самолета. Летеца крачеше пред Альошка и косеше с планшета си главичките на маргаритките. Альошка отново се чувствуваше много особено.

Летеца се обърна, спря и тихо попита:

— Страхуваш ли се?

— Не, не… Само че не очаквах. Не знаех, че си Летец.

— Не се бой. Самолетът ми е добър. С него не може да се случи нищо лошо.

Едва сега Альошка можа да разгледа лицето му както трябва. Съвсем обикновено лице, дори мъничко познато. Такова едно момчешко, с големи очи, с ясен поглед без капка насмешка. Можеше да се подсмихне и да го изгледа снизходително: „Уплаши се, а?“ Или да се изфука пред стреснатия пътник — нали беше Летец. Но това момче съвсем не се фукаше.

— Не се бой. Ще стигнем нормално, ще видиш.

— Аз не се боя — каза поуспокоен Альошка. — Само се учудих.

— Отдавна ли си на път?

— Втори ден.

— И още можеш да се учудваш? — засмя се Летеца.

— Ами да — отвърна също със смях Альошка.

Самолетът беше обшит с някаква сребриста материя. Опашката и крилете му блестяха под слънцето. Тъмните ребра на корпуса прозираха през обшивката.

„Като играчка е — помисли си Альошка. — Сигурно мога да го приповдигна с една ръка.“ Но вече не се страхуваше. Е, почти.

На вертикалния стабилизатор беше написано със сини букви „ОСА“.

— Това означава „Особена служба на авиацията“ — обясни Летеца. — И всички наричат самолета ми „Оса“. Заради тези букви. Според мен е глупаво. Съвсем не прилича на оса.

— Разбира се — съгласи се Альошка. — Осата е цялата на райета. И е зла. А твоят самолет е красив.

— Аз го наричам „Водно конче“ — смутено каза Летеца.

Той вдигна прозрачния капак над кабината, отвори вратичката.

— Седни на задното кресло. Аз ще пусна мотора.

Альошка се пъхна в кабината. Самолетът клекна и запружинира под тежестта му. Креслото се оказа малко твърдо, от пластмаса, но можеше да се седи.

Летеца отиде до витлото. Подскочи, хвана едната лопата и увисна на нея, като риташе с крака. Лопатата бавно се отпусна надолу. Летеца се напъна и я завъртя. Витлото се завъртя и почти в същия мит се стопи във въздуха — превърна се в обсипан със слънчеви искри прозрачен кръг. Момчето отскочи и се засмя. Тревата под крилете полегна, кабината затрептя и се изпълни с тихо бръмчене.

Летеца се приближи до вратичката. Вятърът от перката разроши косата му. Той се обърна към къщичката, вдигна ръка, после скочи в кабината, затръшна вратичката и спусна похлупака.

— Тръгваме — весело каза той.