Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (5)

Пета глава

Альошка веднага повярва, че това ще е приказка. Та нали беше поет, макар и малък. А всички поети — и големи, и малки — дълбоко в душата си вярват в приказки.

Но улицата, по която вървеше, беше съвсем обикновена. Задминаваха го обикновени автобуси, подминаваха го обикновени хора. Мина обикновена миячна машина, която напръска всички. Минувачите се сърдеха, както обикновено. И оградата на стадиона беше обикновена, от сиви, нерендосани дъски.

Една дъска беше откъртена и Альошка се провря през пролуката (пак нещо съвсем обикновено). Мина по коридорчето под разсъхналите се дървени трибуни и излезе на полето.

Стадионът беше стар, отдавна никой не бе играл на него, Полето беше покрито с висока трева.

Тук пасяха коне. Имаше бели, дорести, черни. Бродеха надалеч, но когато Альошка нагази в тревата, вдигнаха глави — като по сигнал. И всички погледнаха към него. Альошка дори се почувствува неудобно и забави крачка. Тогава един златистокафяв кон, пристъпвайки внимателно, се приближи и спря на три крачки от него. Имаше красива, горда глава и добри очи. Конят го погледна въпросително и малко тъжно и Альошка го разбра. Не го чу, а именно разбра, че конят пита:

— Извинете ме, моля ви се, но не сте ли вие момчето, което търси кон, за да отиде в царството зад девет планини?

„Ето започна!“ — с леко замряло сърце си помисли Альошка и отвърна:

— Не. Разбирате ли, моят път е друг.

— Извинете — въздъхна конят и бавно се отдалечи.

Останалите известно време гледаха в очакване, после отново започнаха да пасат.

Стъклена, звънтяща тишина лежеше над стадиона. В нея се криеха тайни и цвърчаха скакалци. Скакалци имаше много. Когато Альошка газеше през меката трева, те се разхвърчаваха на всички страни.

Альошка прекоси полето, намери в оградата пролука и излезе на улица „Полярни капитани“. Улицата бе тиха, незабележима, с едноетажни и двуетажни къщи от двете страни.

Сградата на № 22 също беше стара. Навярно през миналия век е била построена от някой търговец. На горния етаж е живеел, а на долния е бил магазинът му.

Върху чугунената решетка на балкона над парадната врата Альошка видя дълга синя фирма:

По прозорците на първия етаж пъстрееха плакати на „Азрофлот“, а зад стъклото на един от тях висеше на капронов конец модел на самолета Ил–62.

Альошка натисна с рамо тежката врата.

Вътре всичко беше обикновено. И пусто. Под тавана лениво се въртеше голям вентилатор. На стените висяха разписания за самолети и влакове, табела „Пушенето забранено“, написано с червен молив, обявление за някакви екскурзии. Альошка се вгледа и по гърба му полазиха тръпки:

Край противоположната стена минаваше висока преграда с гишета. Всички бяха затворени, само в едно от тях, номер 2, се виждаше пролука. Альошка се приближи до него, въздъхна, събра кураж и почука.

Прозорчето се отвори и се показа касиерката.

Альошка се смути още повече: касиерката страшно приличаше на неговата учителка по география Клавдия Михайловна. Имаше същата гладка, посивяла прическа, строги очила и внимателни очи. Когато гледаха Альошка с такива очи, той се чувствуваше прозрачен.

— Слушам те — каза касиерката.

— Извинете, но… ми казаха, че тук може да се купи билет за Ветрогорск.

Касиерката леко повдигна вежди:

— Може. Интересно обаче кой ти го е казал?

— В бюро „Справки“. Тоест това не е съвсем бюро, а една такава будка. Там работи един дядо…

Очите на касиерката станаха по-добри.

— Значи дядото. Разбирам. Имаш важна работа във Ветрогорск, така ли?

— Да!

— Добре. Имаш късмет, един билет ми е останал. За днешния влак е. И побързай, влакът заминава след тридесет и пет минути.

— А билета колко струва? — сепна се Альошка. Чак сега съобрази, че майка му му остави за лични нужди само пет рубли. Ами ако не стигнат?

— Четири рубли и деветдесет копейки. Ще пътуваш без запазено място.

Альошка кимна радостно и бръкна в джоба си.

Парите ги нямаше. Нещо повече — нямаше го и джоба. Та нали вчера се преоблече? Парите бяха останали в стария му панталон.

— Момченце, какво ти е? Изглеждаш ужасно…

— Забравил съм си парите — прошепна Альошка. — Сега вече няма да успея навреме.

Касиерката също се разстрои:

— Ама и вие, момчетата, сте толкова разсеяни! Разхвърляни, недисциплинирани… И докога така?

Альошка мълчаливо стоеше до гишето, макар че вече нямаше смисъл да стои.

— Е, и какво да те правя? — каза касиерката.

В душата му трепна надежда.

— Кажи по каква работа пътуваш до Ветрогорск — заповяда касиерката.

Альошка усети, че ушите му се сгорещяват. Сигурно бяха станали розови.

— Ами, има едно момиче… Скоро ще има рожден ден… А във Ветрогорск е онзи музей…

Касиерката леко се усмихна:

— Ясно. Особен случай. Трябва ти Зеленият билет за всички видове транспорт дотам и обратно. Трябва да се върнеш вдругиден, нали?

Альошка сви рамене с огорчение — беше му все едно? Пари нямаше, а особеният билет сигурно струваше много по-скъпо от обикновен.

— Зеленият билет няма постоянна цена — обясни касиерката, — но струва много скъпо — точно толкова, колкото има у себе си пътникът в момента на покупката. До последната копейка. Нямаш ли поне няколко?

Альошка трескаво бръкна в малкото джобче до колана. И напипа монета от три копейки. Тя беше там от миналата година, когато бяха в Крим. Тогава Альошка хвърли в морето всичките си сребърни монети, а тази, медната, остана.

— Ето — нерешително каза той, — но тук са само…

— Дан — прекъсна го касиерката. Изгърмя с тежкия си перфоратор и подаде на Альошка зелено картонено правоъгълниче:

— Билетът е валиден до четири часа вдругиден.

— Благодаря! Довиждане! — викна Альошка и хукна към вратата.

— Момченце! Почакай!

— Но нали влакът ще…

— Не бързай. Вече не ти трябва влак. Като излезеш оттук, ще минеш по преките покрай старата църква и кино „Космос“ и ще излезеш на улица „Далечна“…

Альошка кимна. Не беше чувал за такава улица, но знаеше къде е киното.

— Ще вървиш до края на улицата. Когато свърши, ще продължиш направо, там има пътека. Ще излезеш на брега на реката и ще чакаш там. В четири часа ще дойде параход…

— Параход! — смая се Альошка. — Че реката ни е толкова малка! Там и лодките засядат!

— Стига си спорил, Альоша — уморено каза касиерката. — Върви. Не бързай, но и недей да се бавиш. Параходът ще дойде точно в четири часа.

Альошка си спомни конете на стадиона, погледна обявлението за летящите килими и разбра, че наистина ще е глупаво да спори.

„Имам време да се приготвя за път — помисли си той. — А на леля Даша ще кажа, че сме заминали с Валерка Яковлев на тяхната вила.“