Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (4)

Четвърта глава

Утрото беше слънчево и влажно. По асфалта блестяха локви, лежаха откършени от бурята кленови клонки. Подухваше ветрец. И когато Альошка излезе от входа, синята яка на костюмчето трепна и заплющя като празнично знаме. Альошка се развесели и помисли, че днес непременно ще се случи нещо необикновено.

И той се отправи към дома на Владик Василков за коминочистаческата шапка.

Но случват се събития, които преобръщат всички планове с главата надолу. Току-що отминал два квартала, Альошка чу дрезгаво, протяжно мяукане. Почти на самия връх на една висока топола седеше сив котарак. Беше мокър и поради това изглеждаше много нещастен. Навярно подгонен от лоши кучета, той се бе изкатерил на дървото и беше седял там горкичкият от вчера, през цялата нощ, под дъжда и бурята. От страх се бе изкатерил, а сега се страхуваше да слезе.

Альошка присви очи и различи на ухото на котарака голяма розова драскотина. Едва не изкрещя от радост — беше Кузя! Всъщност сега вече нямаше нужда от коминочистаческата шапка. Когато си получи ненагледния Кузя, София Александровна непременно ще поиска да възнагради спасителя му. А те вчера видя, че Альошка не можеше да се откъсне от клипера. И наистина какво е за нея този клипер в сравнение с Кузя?

Не бива да мислим лошо за Альошка. И да не беше корабчето, той в никакъв случай нямаше да подмине нещастния котарак. Но сега прояви особено старание и бързина. Смъкна си сандалите, засили се и атакува мокрото стъбло на тополата. Изкачването започна добре. Стъблото беше наклонено, грапаво и Альошка с лекота се изкатери до половината. Вярно, че си издра коленете, а моряшката ризка се намокри и измачка, но това бяха дреболии.

По-нагоре дънерът се разклоняваше. Трябваше да пълзи по хлъзгавите клони, за да достигне Кузя. Искаше да хване котарака внимателно, но глупавото животно зажумя, започна да вие и се вкопчи с нокти в кората. Нямаше начин, Альошка го хвана за врата и започна да го откъсва от дървото. Кузя се отпусна, но веднага се вкопчи с нокти в рамото на момчето. Альошка тихо изстена и почти се изтърколи от дървото.

Долу го посрещнаха зяпачите.

— Не момче, а герой — каза един висок мустакат чичко.

— Измъчило се е горкото котараче — въздъхна една леличка. — Бедният, сигурно си няма стопани.

„Бедничкият“, почувствувал близостта на земята, поотпусна нокти, но все още седеше на рамото му със стиснати очи и свити уши.

— Аз познавам стопанката му — промърмори Альошка, докато напипваше с крак сандалите си. Одраното рамо и коленете го боляха.

„Още по-добре — помисли си той, — имам доказателства, че съм спасил това животно с големи усилия, дори с риск.“

И като шляпаше с незакопчаните сандали, Альошка помъкна Кузя към къщичката на София Александровна.

Но къщичката се оказа празна. Стъклата бяха избити, вратата — висеше, коминът — рухнал. Ъглите бяха окончателно изкривени, от цепнатините в мокрите стени стърчаха кълчища.

Недоумяващият Альошка надникна вътре. Подът на опустелите стаи бе покрит с тъмна вода. В нея плаваха парчета хартия и стол с отчупен крак.

Явно нощният порой бе бушувал тук с пълна сила. Потоците вода бяха размили пръстта и отместили къщичката към оврага. По склона му, там, където през нощта водата се бе устремила надолу, бяха отскубнати всички храсти.

До самия ръб на оврага върху преобърнатата кофа седеше някакво момиченце на около осем години с права и дълга сламеноруса коса. То държеше на коленете си кукла с опулени очи и тихичко пееше странна песничка:

Израства зад полето

лес-трева.

От леса не бой се,

няма нито вълк, ни лъв.

Има само сиви мишки

и понякога се бой —

със мишката от приказката

настъпва и беда…

— Слушай — повика я Альошка. — Какво е станало тук? Къде е София Александровна?

Момиченцето погледна Альошка с бистрите си очи.

— Какво е станало? — повтори то с напевно гласче. — Къщичката вода я разми, дъжд я потопи. Такава беда — ой-ой-ой… А племенникът на София Александровна закара леля си в нова квартира. Той отдавна я канеше, но все не можеше да я уговори. А сега вече нямаше защо да я уговаря. Рано сутринта с кола дойде, натовариха всичко и заминаха. Та къщичката съвсем скоро в оврага ще се срути…

Сърцето на Альошка се сви от лошо предчувствие.

— А вещите? — попита той. — Нищо ли не пострада?

Момиченцето въздъхна:

— Как да не пострада? Водата отнесе едно шкафче, две испански шапки… И едно малко корабче имаше, и него отнесе. Остана само стъклената кутия, а корабчето го няма.

„Така си и знаех!“ — отчаяно си помисли Альошка.

А момиченцето продължаваше:

— София Александровна страшно се разстрои заради шапките. И за корабчето съжаляваше. За шкафчето никак, а за корабчето много. Все викаше: „По-добре да го бях подарила на онова момченце.“

От учудване Альошка отпусна ръце и Кузя се пльосна на земята. Альошка машинално го вдигна.

— Ама това бил Кузенка! — зарадва се момичето. — Пък аз не го познах. Намери се, миличкият! Дай ми го, момченце, аз ще го занеса на София Александровна. Така ще я зарадвам!

То стана, сложи куклата си върху кофата и се изправи. Беше дребно, тъничко, с избеляла синя рокличка на бели точки. На Альошка изведнъж му се стори, че някъде е виждал това момиче, но не можеше да си спомни къде. Подаде му котарака. Кузя замърка от радост.

— А тя на кое момче искаше да подари корабчето? — попита Альошка, който едва не плачеше от огорчение.

— На онова, което беше у тях вчера. На кое друго? Тя други момчета не познава.

— Виж какво, я да взема аз да сляза в оврага. Корабчето може да е заседнало в храстите. Няма как да отплава надалеч.

Той стъпи на ръба и се хвана за един храст.

Момиченцето го спря:

— Недей. Само ще се изкаляш и изподраскаш. Пък и там няма нищо, племенникът на София Александровна газеше долу с гумени ботуши, търсеше шапките и всичко останало. И нищо. Ручеят ги е отнесъл.

— Може пък да го намеря.

— Щом е отплавало, няма да го догониш — възрази момченцето тихо, но толкова уверено, че Альошка се спря.

— Защо?

— Ами така.

„Какво я слушам — помисли си Альошка. — Ще сляза да потърся.“

— Почакай, Альошка.

— Нима ме познаваш? — учуди се той.

— Малко.

Всичко беше толкова странно. Альошка почувствува някаква неспокойна надежда. Доближи се до момиченцето:

— Слушай… Да не би да знаеш къде е корабчето?

— Не — отвърна то. Погледна Альошка със сериозни очи, позамисли се и изведнъж каза: — Не знам. Но ще ти помогна да го намериш.

Альошка недоверчиво се усмихна:

— Да не си вълшебница?

— Мъничко — каза момиченцето.

— Е, хайде.

— Ще отидеш на ъгъла на „Първомайска“ и „Садовая“. Там има бюро „Справки“…

— Там има обущарница и нищо повече — прекъсна я Альошка. — Не ме пързаляй.

Момиченцето нито се разсърди, нито се обиди:

— Ти сега слушай. За едни е обущарница, за други — бюро „Справки“. Там работи един дядо. Той знае всичко на света.

— А ти откъде знаеш за него?

— Ами че това е дядо ми.

— И сега е магьосник, разбира се!

— Разбира се — строго каза момичето. — Само че той не обича, когато някой веднага почне да му досажда с въпроси. Знаеш ли как трябва да го питаш? Ще влезеш при него, ще постоиш, а после ще си кажеш въпроса, ама така, като че ли говориш на себе си. Например: „Интересно, къде ли бих могъл да намеря летящото килимче?“ Ако дядо е в добро настроение, ще ти отговори.

— Ами ако е в лошо?

— Не бой се, днеска е в добро.

— Интересно — каза Альошка. — А ти какво изведнъж реши да ми помогнеш?

Ушите на момиченцето порозовяха, но погледът му остана все така прям и сериозен.

— Защото си красив и смел — тихо каза то.

— Кой, аз? — попита смаяният Альошка.

— Разбира се. Щом не се изплаши да се изкатериш толкова високо заради Кузя… Целият си се изподрал, но се качи, нали?

— Ти пък! Не съм ти направил нищо, а ти се подиграваш.

— Не-е — каза момиченцето, притисна Кузя до басмената си рокличка и избяга.

„Смел — горе-долу върви — мислеше си Альошка, — но красив? Откъде пък го измисли?“ После си спомни правдивите очи на момичето и повярва. Не в това, че е красив, разбира се, а за справочното бюро и дядото. И реши: „Ще опитам.“

Обущарската барачка беше ниска, скована от напукан шперплат. Съвсем лека. Направо да се учудиш как нощната буря, не я е издухала. Вратичката беше отворена и Альошка влезе.

В ъгъла, преграден с широки дъски като с тезгях, седеше мършаво старче с черно таке, с очила върху топчестия нос и сива четина по бузите. Пред него върху тънка желязна „лапа“ висеше обувка. Старчето я чукаше с чукче и тихичко си мърмореше нещо.

— Добър ден — плахо каза Альошка.

Старчето не отвърна нищо.

„Добре де!“ — помисли си обиденият Альошка и се заозърта. Всичко вътре беше съвсем обикновено: лавици с дървени калъпи и обувки, картинки, изрязани от списание „Огонëк“, стар календар. В ъгъла тиктакаше изкривен на една страна часовник с топуз. Вместо топуза на верижката висеше стар ръждясал катинар.

Докато гледаше катинара, Альошка промърмори — уж така, между другото:

— Интересно, може ли да се намери малко корабче, ако потокът го е отнесъл и никой не знае накъде?

Старчето престана да чука по обувката и изхъмка:

— А корабчето твое ли беше?

Альошка се обърка. Клиперчето не беше негово, разбира се. Но нали, все едно, София Александровна се канеше да му го подари…

— Мое беше… почти — отвърна той и крадешком се озърна.

Старчето го гледаше без сръдня, дори се усмихваше:

— Почти?

„Всичко знае“ — помисли си Альошка и му стана страшно неудобно.

— Е, не съвсем — заобяснява той. — Но сега то е ничие, щом са го изоставили. Според морските закони дори истински кораб, ако го изоставят, става награда за оня, който го намери.

Старчето дрезгаво се разсмя:

— Виж го ти, морския вълк, същински адмирал Нахимов… А как ти дойде наум да питаш точно мен? Или някой ти подсказа?

— Внучката ви — неохотно каза Альошка.

— А-а… Сигурно си й харесал, а, Альоша?

— Вие пък! — възкликна Альошка и почувствува, че се изчервява.

— Хайде, хайде, недей да се репчиш — подсмихна се старчето. — А корабчето можеш да намериш, но пътят дотам е дълъг. Казваш, че ручей го е отнесъл? Всички ручеи в реки се вливат, всички реки в морето отиват. А на брега на Най-Синьото Море стои град Ветрогорск. А в града се намира Музеят на Чудните Морски Открития и Корабите. Иначе казано — Корабният музей. И с всичко, що е свързано с него, се занимава Пазителят на музея. Много работи има той, но най-много обича да събира модели на кораби. И такова е умението му, и така ги обича, че като с магнит всички модели привлича. Каквото и корабче, където и да се изгуби, където и да го отнесат вълните, винаги до Ветрогорск ще доплува. Сякаш някакво особено чувство имат тия мънички корабчета. Като прелетни птици. Ето например изгубили вчера момчетата своята играчка-бригантина^[1], а днес, виж, тя е вече в Музея, при Пазителя… Търси го, ако искаш, но пътят е далечен.

— Съвсем като в приказка — каза Альошка.

— Че как! — откликна се старчето. — То си е баш приказка.

— Истинска?

— Виж, това не знам — изгледа го старчето внимателно, дори строго. — Не знам, Альошка. Както се получи.

— Но… как? Какво трябва да се получи?

— Ами спомни си, Альошка. Всички истински приказки все за едно и също разказват: как човек човека търси. Братчето Иванушка търси сестричката си Альонушка, Руслан — Людмила, Иван-царският син Василиса Премъдра търси. А малкото звездно момче търси майка си, отвлечена от злия магьосник.

— Да, вярно. И в „Снежната кралица“ Кай търси Герда.

— Ето. Или принцът — Пепеляшка.

Напомнянето за принца ядоса Альошка и той от яд възрази:

— Не всички приказки са такива. Някои Ивановци — царски синове, например търсят перо от жар-птица или нещо такова. Пък и принцове има всякакви.

— Вярно е. Само че за какво търсят това перо от жар-птица? Нали не за себе си, а пак за същото: любимата си да спасят. Или приятеля си да намерят.

— Но аз не търся корабчето за себе си — каза Альошка малко обиден. — Искам да го подаря на… един добър приятел. Тоест, тя сигурно още не знае, че съм истински приятел. Но аз много искам да се сприятелим.

— А без корабчето не може ли?

— Може, разбира се! Да не мислите, че искам с него да си купя дружбата? Просто тя има рожден ден, а клиперът е най-добрият подарък за нея. Да знаете как ще се зарадва!

— Хубаво ще е, ако се зарадва — замислено каза старчето. И добави тържествено: — радостта е много важна за човека. Какво пък, Альошка, щом си решил, опитай. Ще ти дам съвет.

— Благодаря ви много!

— „Благодаря“ се казва в края на приказката, Альоша. А сега слушай. Трябва ти билет до Ветрогорск…

— Да!

— Ще отидеш в Транспортното бюро, там, където са касите за влаковете, самолетите, летящите ки… кха-кха… с една дума, за всички превозни средства на света.

— Това на улица „Първомайска“ ли е?

— Не, другото бюро, на улица „Полярни капитани“.

Альошка изобщо не беше чувал за такава улица.

— А тя къде е, дядо?

— Какво, не знаеш ли? — хитро попита старчето. — Слушай. Ще тръгнеш по „Садовая“ и ще вървиш до края, докато стигнеш стария стадион…

— Аха, знам го! Ние там през зимата организирахме военни игри.

— Точно така. Само че ти не го заобикаляй, а мини през някоя пролука в оградата. И върви направо. А като пресечеш стадиона и излезеш през отсрещната пролука, ще се озовеш точно на улица „Полярни капитани“. Бюрото е от лявата страна, на № 22.

— Благодаря!

— Не бързай с „благодаря“-то. Чуй още нещо. Ако по пътя срещнеш нещо опасно или неразбираемо, някакво събитие или загадка, да речем, не го отбягвай. В приказката без това не може. Е, и за главното не забравяй, разбира се, върви смело.

— Добре. Отивам.

— Върви, Альоша. И се постарай да не се учудваш на нищо.