Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (2)

Втора глава

Къщичката стоеше на самия ръб на оврага. Някога, много отдавна, сигурно е била красива. Но сега беше стара и така затънала в земята, че стъклата на прозорците и покритите с орнаменти носове на улиците тънеха в трева.

Почукаха. Отвътре излезе слабичка, остроноса старица.

— Сонечка! — възкликна Олимпиада Викторовна и се хвърли към нея. — Толкова се уадвам!

Но София Александровна, изглежда, не се радваше чак толкова. Тя ги погледна така тъжно, че Олимпиада Викторовна се препъна на половината път:

— Сонечка, пвиятелко моя, какво се е случило?

— Ох, Липочка — изхлипа София Александровна, — откраднаха ми Кузя…

— Не може да бъде!

Старицата разпери ръце.

— Не може да бъде — решително произнесе Олимпиада Викторовна. — Скита някъде, нищо повече. Соня, как може да се уазстуойваш толкова?

— Ах, не, не скита! Никога не е правил такива неща. Винаги се е връщал вкъщи вечер, а сега от три дни го няма. Звъних в милицията, но те не искат да го търсят и имам чувството, че ми се смеят…

— Колко са безсъудечни! — каза Олимпиада Викторовна. — Но, Соня, трябва ли да се измъчваш толкова? Та ти имаш още тви котавака. Пвекуасни екземпляуи.

София Александровна слабо махна с ръка:

— Ах тия екземпляри… Вечно се бият. Много ги обичам, разбира се, но Кузя беше най-добър от всички. Толкова мил, гальовен… Впрочем, заповядайте, моля ви — сепна се тя. — Какво се разприказвах и аз…

Голямата, ниска стая миришеше на нафталин, влага и котки. През малките прозорци падаха и се отразяваха в жълтия под снопове слънчеви лъчи. Мътно проблясваха прашният кристален полилей под тавана и сребърните лъжички в старинния бюфет.

— Моля, седнете — въздъхна София Александровна.

Но нямаше къде да седне. По столовете и креслата имаше шапки. Навсякъде имаше шапки: надничаха от полиците, висяха на пирони по стените, бяха натрупани върху шкафовете и образуваха цяла пирамида върху стария тумбест скрин. Високи копринени цилиндри, триъгълни войнишки шапки от времето на Суворов, сламени шапки, мексикански сомбрера, тиролски шапчици с фазанови пера, мускетарски шапки — също с пера…

— Ще полудея — прошепна Маша.

— Тук сигурно има и шапка-невидимка — тихичко отвърна Альошка.

Олимпиада Викторовна подбутна напред Маша и Альоша:

— Сонечка, ето двама от моите таланти. Дошли сме по уабота.

„Таланти! — сърдито си помисли Альошка. — За теб само принцът е талант, а аз съм нужен колкото да мъкна шапките…“ Разбира се, не го каза на глас. Стоеше и се озърташе.

Освен шапките в стаята имаше и други интересни неща: бронзов свещник със сини стъклени висулки, старинен грамофон с огромна фуния, пукната порцеланова статуетка, изобразяваща наполовина излюпило се от яйце пъстро джудже…

Статуетката стоеше върху скрина до купчината шапки, сред някакви парцалчета и пожълтели дантели. Альошка се приближи, за да погледне отблизо джуджето.

И изведнъж видя зад шапките ръба на стъклена кутия. Приличаше на аквариум.

„Че могат ли рибки да живеят в такава тъмнина?“ — помисли си Альошка. Той внимателно отмести една сива каубойска шапка, за да разгледа аквариума. И в същия миг цялата шапкарска пирамида се срути на пода.

Но Альошка не беше виновен! Изпод шапките изскочи настръхнал сив котарак. Той пресече с няколко скока стаята и катапултира през прозореца.

— Самунчо, какво те прихваща? — заохка София Александровна. — Ох, мира нямам от вас!

Альоша и Маша се хвърлиха да събират шапките.

— Няма нищо, няма нищо — говореше София Александровна, — тоя немирник Самунчо събори всичко. Колко мили деца… Дай тук тази шапка, момченце…

А върху скрина блестеше стъклената кутия, освободена от пленничеството на цилиндрите, бомбетата и триъгълните шапки. Не беше аквариум. В нея върху бронзови поставки се извисяваше платноходен кораб — мъничък, но съвсем истински.

Альошка облегна гърди върху скрина и забрави за всичко на света.

Не че искаше да стане капитан или пътешественик. Но макар че мечтаеше за друго, обичаше морето. Преди една година го бяха водили в Крим и оттогава Альоша не можа да забрави синия хоризонт, налитащите зелени вълни и огромните форщевени^[1] на корабите над пристана. И също така обичаше, разбира се, книгите за пирати, приключения и платноходи. Така че от пръв поглед позна какъв е корабът. Беше клипер^[2] — стремителен, с тесен корпус, тънък бушприт^[3] над острия нос, с три мачти с прави платна. Бордовете, покрити с орехов лак, и медната обшивка на дъното блестяха.

От площадките на мачтите към бордовете се спускаха обтегнати въжени стълбички. (Альошка знаеше, че се казват „ванти“.) На кран-балките висяха мънички котви, а самите балки бяха не по-дебели от кибритена клечка. Изящният щурвал^[4], голям колкото монета от пет копейки, беше прикрепен на рулевата колонка пред щурманската кабина.

— Ау, чуден е! — прозвуча до самото му ухо горещият шепот на Маша.

Альоша не беше забелязал кога се е приближила.

— Това е клипер-фрегата — прошепна той в отговор.

Радваше се, че и Маша харесва корабчето. Тя се беше навела толкова близко, че косата й гъделичкаше ухото на момчето. Тихичко каза:

— Когато бях малка, мечтаех да стана моряк.

— А сега?

— Е, сега… Сега знам, че там не взимат момичета.

— Понякога взимат. Веднъж гледах един такъв филм… Ив едно списание писаха за жена капитан.

— Знам — въздъхна Маша. — Но е трудно. Може би, ако се постарая… А тогава просто не знаех, че е трудно, малка бях.

— А сега? — усмихна се Альошка.

— Какво сега? — учуди се момичето.

— Сега да не би да си съвсем голяма?

— Е, все пак… Не съм в детската градина. А тогава не разбирах нищо. Мислех си, че ти трябва само моряшка якичка, за да станеш моряк. По цял ден плачех, молех мама да ми ушие рокля с такава якичка. Успях да я накарам.

Альошка каза замислено:

— А аз и сега имам моряшки костюм. Мама ми го купи, когато пътувахме на юг. С такава една голяма яка — като синьо знаменце. Когато има вятър, така плющи, сякаш съм с криле. Чак ми се иска да литна… И костюмът е толкова лек и бял — като платно на кораб.

Цяла минута двамата мълчаливо гледаха тънките батистени платна на клипера. Марселите, брамселите^[5] и кливерите^[6] висяха — плоски, неподвижни.

— Трябва им вятър — каза Альошка.

— Именно — шепнешком се съгласи Маша. — И изобщо не разбирам — та това е кораб, а не шапка. Какво търси тук?

София Александровна и Олимпиада Викторовна разговаряха за свои си работи, като все се прекъсваха една друга:

— Ама уазбеви, Сонечка, туябва ти нова кваутива…

— Не, Липа, не мога, свикнала съм тук…

Альошка събра цялата си вежливост, изчака една пауза, докато двете жени си поемат дъх, и високо попита:

— София Александровна, моля да ме извините. Не бихте ли ни разказали откъде е този модел?

София Александровна плесна с ръце („Ах, какво добро момченце!“) и бързо заразправя:

— Да, да, това е интересна вещ. Вярно, имам го съвсем случайно. Преди много години тук живееше един квартирант, старец, та той го направи. После умря, а корабчето остана при мен. Твърде мила играчка, макар че не разбирам особено от такива неща. Телевизията искаше да го купи за някакъв филм, но за какво са ми пари? Предложих им да го заменя срещу два хусарски кивера^[7] от времето на Наполеон и те се съгласиха, но киверите не бяха истински, съвсем фалшиви бяха…

Скоро гостите се сбогуваха със София Александровна. На Альошка беше връчена цяла купчина шапки, избелели от времето и остро миришещи на нафталин. Чак му се докиха.

— Е, Сонечка, вуеме е. Не се уазстуойвай зауади Кузя, бъди уазумна…

Альошка излизаше последен.

— Момченце — повика го тихо София Александровна.

Альошка бавно се завъртя на място и надникна иззад шапките.

— Момченце… Мисля, че си много мил и с добро сърце. Искам да те помоля нещо. Ако видиш някъде един сив котарак с бяла гушка и розова драскотина на ухото, моля те, опитай се да го хванеш и ми го донеси… Знам, това сигурно ти изглежда смешно, но аз съм толкова привързана към него.

Альошка не се смяташе за мил и добър и при тези думи чак го засърбяха петите от неудобство. Но му беше жал за София Александровна. Какво да се прави, щом за нея глупавият котарак Кузя е най-скъпото и любимо същество в целия свят? И той каза:

— Какво говорите, съвсем не е смешно. Аз, като ми се загуби миналата година кученцето Джулбарс, цял ден плаках. Ще се постарая. Ако видя вашия Кузя, непременно ще ви го донеса.

За кученцето той измисли, разбира се. Пък и можеше ли сериозно да се сравнява едно куче с някакъв си мяукащ Кузя. Но Альоша искаше да утеши старата жена.

Същия ден имаше репетиция. Всички гвардейци и придворни получиха шапки. Альошка също. Шапката беше голяма, широкопола, с пера — като мускетарска. Но от нея изпадна една хлебарка, която веднага се завря под яката му. Альошка изпищя, защото, да си признаем, много се страхуваше от разни дребни гадинки.

Това му развали настроението. То се развали още повече, когато Олимпиада Викторовна реши да репетира последна сцена. В нея принцът намираше Пепеляшка и, разбира се, започваше да я ухажва. Само дето не я целуваше.

Преди започване на сцената Олимпиада Викторовна предложи на принца да смени баретата си с шапка с бели пера.

— Споуед мен това ще бъде много изящно — каза тя. — Чеуен костюм и сива шапка от мек филц със свебво.

— От какво каза, че била шапката? — тихо попита Альошка.

— От филц — отвърна Маша. — Почти всички шапки се правят от филц.

— Аха.

Репетицията започна. Принцът падаше на колене пред Маша, мереше й кристалната пантофка и й се обясняваше в любов. Олимпиада Викторовна беше недоволна:

— Не, не така! Не ти достига чувство. Туябва да се говори туогателно, много туогателно, а ти го пуавиш някак лекомислено. Като че ли пуинцът има само вятъв в главата.

И тогава Альошка доста високо каза:

В главата

под филцовата шапка

има много пустота и вятър.

Свистят там

норд-ест и сюд-уест.

за ума там място не остана.

Настъпи неприятна тишина. Олимпиада Викторовна се обърна и погледна сурово към дръзкия нарушител на творческата дисциплина:

— Имаш мног-го зъл език. Мн-ного зъл. Пуечиш ни на уаботата. Моля те, излез и без това не участвуваш в тази сцена.

Альоша отиде зад кулисите, седна върху шперплатовия кралски трон, взе една забравена от артистите рапира и започна да изписва върху прашния под думата „Маша“.

Репетицията свърши.

Принцът и Пепеляшка се появиха иззад кулисите и двамата — сърдити.

— Нищо не излиза — каза Маша.

— Има си хас! И все заради такива „поети“ — озъби се принцът и врътна белите си пера към Альошка. — Пишман-поет. Търси си боя.

— Я по-кротко — каза Альошка.

— А ти не ме учи — гордо възрази принцът. — Едно време за такива стихове човек са го набождали на стената, като бръмбар в колекция.

— Какво, да не би да ме каниш на дуел? — попита Альошка, вътрешно зарадван.

— Да не беше страхливец, щях да те поканя.

— Аз страхливец? — възкликна Альошка и скочи.

— Момчета, престанете! — възкликна, както е прието в такива случаи, Маша.

Принцът с изящно движение откопча плаща, хвърли го на пода и извади шпагата си.

Альошка се облегна на своята рапира и леко огъна острието й.

Принцът се хвърли в атака. Альошка парира нападението и с насрещен удар отчупи едно перо от шапката на противника си. Маша за всеки случай изписка. Принцът отскочи на две крачки, зае красива позиция за нападение и отново се хвърли в боя. Альошка направи крачка встрани, пропусна го под рапирата си, обърна се и го шибна по мършавия задник. Принцът изквича, запокити шпагата и се нахвърли върху Альошка с юмруци.

И в този момент изникна Олимпиада Викторовна.

— Какво става тук? — заплашително произнесе тя.

— Той пръв започна! — изхленчи безсъвестният принц. — Шпага ще ми размахва!

Олимпиада Викторовна със съскане си пое дъх и каза:

— Вън!

И посочи вратата с острия си пръст.

— Както обичате — каза Альошка.

 

Маша догони Альошка и двамата бавно тръгнаха един до друг.

— Толкова се обърках — каза Маша. — Дори не успях да й обясня, че ти не си виновен.

— Ти пък! Какво ще й обясняваш! — весело каза Альошка.

Радваше се, че Маша е до него и го съжалява, но не искаше да го съжаляват прекалено много.

— Ще преживея и без драмсъстава.

— И на мен не ми харесва там — каза Маша. — Пък и нямам време. Нали освен това уча музика, гимнастика, английски… Но какво да се прави? Ако напусна, ще се провали премиерата. Не бива.

— Разбира се, че не бива!

Маша помълча, въздъхна и тихо попита:

— Значи ти никак не съжаляваш, че напусна състава?

И Альошка, изчервен, задъхан от собствената си смелост, изведнъж каза:

— Съжалявам. Мъничко… Защото ще те виждам по-рядко…

След тези думи той вече не смееше да я погледне, заби очи в сандалите си. Така и не разбра дали Маша се усмихна, или се намръщи. Навярно се усмихна, защото каза:

— След три дни имам рожден ден. Ще дойдеш ли? В три часа.

— Ще дойда, разбира се! — радостно изтърси Альошка и веднага се сепна: — Само че… Кой още ще дойде?

— О, няма да има много народ! Две момичета от нашия клас, моето братовчедче, то е първокласник, и Андрей Лапников. Ти не го познаваш, ние учим заедно в музикалното училище. Един такъв смешен дебеланко, но пък свири на цигулка най-добре от всички. Нашият магнетофон се развали. Той ще свири, а ние ще танцуваме.

— Аз не умея.

— Че никой не умее. Всеки ще танцува както може.

Альошка мрачно и нерешително попита:

— Ами тоя… принцът? И той ли ще дойде?

— Остави го — каза Маша. — Притрябвал ми е.