Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (14)

Четиринадесета глава

Когато се събуди, зад прозорците се мяркаха познати места: улиците край гарата, водоснабдителната кула, мостът. И след три минути влакът спря на перона.

„При Маша ще стигна навреме — помисли си Альошка. — А виж, да изтичам до вкъщи — няма да успея.“

Тук скоро бе валял лек дъждец. Небето вече се бе прояснило, но по асфалта още имаше локвички. Альошка се огледа в една от тях.

Ако леля Даша можеше да го види, сигурно щеше да каже:

„Боже мой, на какво приличаш! Същински безпризорник!“ Ризата му беше измачкана, едно копче от яката липсваше, панталоните сякаш крокодил ги е дъвкал. По крачолите имаше бели ивици морска сол.

„Чудо голямо!“ — помисли си Альошка.

Та в ръцете му беше блестящият, стремителен клипер с празнично бели платна, най-хубавият подарък за момичето Маша, което сигурно мечтае да стане капитан. Той донесе този подарък от далечно и чудно пътешествие. А завърналите се пътешественици не приличат на малки цигулари с бели ризи и папионки.

Альошка шляпаше в слънчевите локвички, бързаше към дома на Маша. Беше му хубаво. Тичешком изкачи стълбите до нейната врата и чу гласове и музика.

„Позакъснял съм… Е, не е страшно.“

Не искаше да връчи на Маша клипера веднага, пред всички. Искаше да бъдат само двамата и той да й подаде корабчето, а тя бавно да го поеме и тихичко да каже: „Ах, Альошка, чуден е… Благодаря ти.“

Альошка се озърна. В стената имаше шкафче с пожарен кран. Дръпна вратичката — тя се отвори. Альошка внимателно постави вътре модела (мястото едва-едва стигна) и притвори вратичката. После натисна звънеца.

Маша отвори веднага — весела, с някаква блестяща рокля и герданче от мъниста, червени като малини. Зарадва се:

— Ах, Альошка… — и веднага се учуди — ох, че си… рошав…

— Здравей! — каза той. — Да знаеш само къде бях! И какъв подарък ти нося!

— Благодаря. Влизай, влизай по-бързо.

— Почакай.

И тъкмо искаше да се върне за корабчето, когато през рамото на Маша видя гостите. Две момичета с големи панделки, едно дебело момче с кариран костюм и — кого мислите — дългокракия принц!

И Маша разбра, че той го е видял. И реши, че затова е казал „почакай“.

— Ама не се сърди, Альошка. Реших да го поканя, все пак в един колектив сме.

— Разбира се… — прошепна Альошка.

— Според мен ти напразно му се сърдиш. Той съвсем не е лош. Мисля, че трябва да се сдобрите.

— Аз съвсем не му се сърдя. Никак — равнодушно каза Альошка.

Той не лъжеше — през тези три дни нито веднъж не беше си спомнил за принца.

— Ами ела тогава. Какво чакаш? Альошка се поусмихна:

— Е, как да вляза такъв? Всички сте толкова красиви, а аз виж на какво приличам…

— Че какво пък… — Маша нерешително се озърна към гостите. — А, значи ти току-що си пристигнал? Знаеш ли какво? Нали можеш да изтичаш до вас? Ще се преоблечеш. Ние ще те чакаме. Нали?

„Дори не попита къде съм бил“ — помисли си Альошка. И дори не се натъжи, просто го налегна някаква скука.

— Добре — каза той. — Отивам.

— Почакай.

„Може би все пак ще попита?“ — зарадва се той.

— А какъв подарък си ми донесъл? Не мисли, че съм алчна. Просто ти сам каза, интересно ми е…

Не, не можеше да й даде клипера. Просто ръката му не се вдигаше. И той извади от джоба си раковината.

— Ето. Намерих я на един далечен бряг. В нея винаги шуми прибоят.

— Ау, чудна е! И татко има такава, само че по-малка. Използува я вместо пепелник.

— Надявам се, че ти няма да я използуваш като пепелник? — тихо попита Альошка.

— Какво говориш! Да не мислиш, че пуша? Никога не съм опитвала. И когато порасна, няма да пуша, макар да казват, че сега това е модерно.

„Как стана така? — мислеше си Альошка. — Само преди пет минути беше толкова хубаво…“

— Маша…

— Какво?

— Слушай… Знаеш ли какъв бряг има там? С огромни плочи, чак до вълните. По тях пълзят морски раци. И раковините лежат в самата трева. И кули, до самото море…

— Това къде е, в Сочи ли? Тази година непременно ще отидем там, с мама и татко.

— Не, това не е в Сочи… А ти някога чувала ли си как шуми морето в раковина? В тази на баща ти например?

— Исках, но татко не ми даде. Той казва, че в нея просто се отразяват околните шумове, а това за морето са приказки.

„Какво ли разбира баща ти от приказки?“ — помисли си Альошка и каза:

— Аз тръгвам.

— Ще дойдеш ли?

— Ако мога.

— Не, дай ми честна дума, че ще дойдеш.

— Е… честна дума. Ако нищо не се случи.

Той слезе до долната площадка, изчака, докато Маша затвори вратата, изтича пак на пръсти по стълбата и извади от шкафчето клипера.

После тръгна към къщи.

— Боже мой, на какво приличаш! — с тези думи леля Даша го посрещна на прага. — На какво приличаш! С какво толкова си се занимавал на вилата на твоя приятел?

— Играхме. Катерихме се по дърветата. Спахме в плевнята.

— Ще полудея! И при все това не можеш ли да изглеждаш прилично?

— След малко ще изглеждам — обеща Альошка и отиде да се преоблича.

— Ще ти стопля обеда — каза подир него леля Даша.

— Няма нужда. Отивам на рожден ден. Там ще ни черпят с пирожки и торта.

Антон сложи клипера на перваза и извади моряшкото костюмче. Сега вече не се тревожеше дали то е подходящо за ходене на гости. Котвите и синята яка напомняха за вятъра над кулите и блясъка на морето — това беше най-важното.

Костюмът беше измачкан (нали Альошка беше с него, когато се покатери на тополата за Кузя.) Наложи се да включи ютията и да го изглади. После взе от леля Даша жълт конец и здраво заши към ръкава откъснатата котва. Правеше всичко, без да бърза, почти машинално. А мислеше за друго: „Все едно, тя е красива. И добра.“

И още: „Та тя не е виновна. Тя не видя стадиона с говорещите коне, шепнещите треви, парахода със сребърните звезди на комина. Не видя Ветрогорск и облаците над кулите. Не е чувала за Летеца и неговата Антарктида… Тя не познава Пътя!“

Така той за пръв път нарече своето приключение „Пътят“.

… И от този момент в него тихичко зазвуча Гласът на Пътя.

На какво можеше да го оприличи?

Може би на едва чут звън на китара. Някой лекичко подръпва струната, за да си спомни песен. Тъжна песен — нали Пътят е свършил. Но и тревожна. Защо? Нали Пътят е свършил?

Струната все още звъни тихо — и тревогата е малка. И онзи, който вече е чул Гласа на Пътя, все още не знае, че струнният звън може да секне и над хоризонта да засвирят сигнални тръби…

 

Альошка си навлече панталонките и моряшкото яке. Костюмът още пазеше топлината на ютията и понамирисваше на изгоряло: нали Альошка се беше позамислил, та опърли ръкава.

Извади всичко от джобовете на стария си панталон и го напъха в джобчето на костюма — за да не загази никога така, както тогава пред касата. Премести ножчето, парите, старата носна кърпа. И взе в ръка Зеления билет.

Билетът беше вече поизтъркан, със смачкани и разслоени ъгълчета. Но още бе годен за пътешествие. Още (Альошка погледна будилника), още цели единадесет минути! До четири часа.

И в главата му пламна отчаяна мисъл:

— да нахълта при Маша,

да я сграбчи за ръката,

да я измъкне на улицата —

и да хукнат към реката!

Ако тичат с всички сили, може да успеят преди четири. А параходът непременно ще дойде — стига да не е минал срокът на Билета!

И докато тичат, той ще обясни на Маша всичко: за горите, където под всяко дърво се таи приказка, за града, където на всяка уличка те чакат приключения. За Летеца, който знае пътя към вълшебните страни.

Но ще тича ли Маша с него? Като наяве Альошка чу гласа й:

„Ама не е удобно, Альошка! Имам гости!“

„Голяма работа! И без теб ще изядат тортата!“

„Какво говориш! Нали съм ги поканила, така не бива!“

„Но после ще бъде късно!“

„Все едно, не мога. Утре имам урок по музика и плуване.“

И някъде в съседния апартамент радиото отмери точно време. Четири часа. Будилникът изоставаше с осем минути.

 

Не му се ходеше на гости. Альошка спря в средата на двора и започна да спори сам със себе си:

„Защо изобщо да ходя на гости? Ще минат и без мен.“

„Но ти даде дума.“

„Да, но казах: ако нищо не се случи?“

„А нещо случило ли се е?“

И веднага почувствува: да. Случило се е.

Макар и не кой знае какво: просто подухна ветрец. Клиперът изду платна, моряшката яка изплющя. Альоша си спомни как завчера сутринта (нима завчера, а не преди цяла година?) той точно така излезе на двора и точно по същия начин подухна ветрец. Тогава този ветрец беше весел и обещаваше Път, макар Альошка още да не разбираше това. А сега…

Сега вятърът зовеше не него, Альошка, а корабчето. Платната се издуха, клиперът се мъчеше да се изтръгне от ръцете му. И да полети не към дома на Маша, а към вратата на двора — и да изчезне надалеч…

До този момент Альошка още смяташе, че все пак трябва да подари корабчето на Маша. Но сега си помисли: „А къде ще го сложи тя?“

Може би на пода? До аквариума с дебели, мързеливи риби, които са се излюпили в стъклен буркан и никога не са виждали нито море, нито дори мъничко езеро? Или на масата? До раковината, пълна с фасове?

Как ще живее там смелата клипер-фрегата, която вече познава Вятъра и Пътя? Альошка прошепна:

— Ех, Машка, Машка…

И закрачи по улицата. Знаеше къде отива.

 

Къщичката на София Александровна през тези три дни се бе килнала още повече. Единият ъгъл вече надвисваше над оврага. Прозорците бяха заковани с кръстосани дъски. От размитите основи към оврага се спускаше изсъхнало корито на ручей.

По него се заспуска Альошка — към ручея долу. Репеи го хващаха за лактите, бодливи треви го драскаха злобно, остри късчета глина се набиваха в сандалите. Но Альошка, вдигнал корабчето, тичешком се носеше надолу като летящ по склона камък. И накрая се озова на брега.

Отпусна се на колене направо във водата и тласна корабчето към средата на ручея:

— Тръгвай. Вече знаеш пътя.

Клиперът потръпна и полетя сред ромолящите водни струи. Зад завоя на потока, където растеше боровинков храст, го подхвана вятърът.

Альошка се изправи и приседна на един голям корен до водата. Беше се поуспокоил — нали поправи една от грешките си?

Но какво да прави с останалите? Толкова много се насъбраха за времето на пътешествието му. На всеки кръстопът, на всяка пътека, във всички улички на Ветрогорск го очакваха приказки. Всеки срещнат (дори котаракът!) му обещаваше приключения. И дядото от обущарницата беше казал: „Не бягай от неразбираемото, не бягай от загадките, нито една приказка не минава без тях.“ А той ги подмина, без да послуша Гласа на Пътя.

Сега този Глас не му даваше мира — звънтеше като тревожна струна. Но какво можеше да направи Альошка?

„Не съм виновен. Не знаех, че не съм избрал верния път.“

„Виновен си.“

„Защо?“

„Не знаеш ли защо?“

„Не!“

„Тогава защо те гризе съвестта?“

„Не знам… Да, сгреших, но от моята грешка не пострада никой. Само на мен ми е лошо. И на корабчето. Но аз го пуснах на свобода.“

„Какво общо има тук корабчето?“

„Тогава не знам.“

„Лъжеш.“

„Не лъжа!“

„А Летеца?“

Да, Альошка. Летеца! Дори те е страх да си го спомниш — как седеше до колелото на самолета, наметнат с твоето яке. И гледаше подир теб. Той страшно искаше да има постоянен спътник в полетите си. И не само спътник. Ти знаеше това, но все повтаряше: „Моят път е друг.“

Само че по никой път, дори по най-верния, нямаш право да подминеш оня, който се нуждае от приятел. А ти…

 

„А аз му пратих вместо себе си един скитащ котарак“ — горчиво си каза Альошка. И от яд се удари с юмрук по коляното. Коляното му беше мокро, юмрукът се плъзна и се удари в един корен. Върху драскотината се показаха червени капчици и Альошка си спомни герданчето на Маша — това, с което я видя последния път. И си помисли: „Навярно още чака да дойда. Нека чака. Или си е помислила, че съм се обидил заради принца.“

Но дори ако нямаше никакъв принц, ако Маша го беше посрещнала като герой, ако беше изслушала със затаен дъх неговия разказ за Пътя, ако беше поела корабчето като най-голямото съкровище на света — дали и тогава Альошка можеше да каже: „Всичко е наред.“ Нали дълбоко в душата си щеше да помни: „Летеца… Летеца… Летеца…“

Какво се бе случило? Може би Альошка бе избрал неверния път още там, в полето край Ветрогорск? Летеца се нуждаеше от приятел. И не само Летеца. Альошка също. Альошка също се нуждаеше от смел, весел, добър приятел — като малкия летец Антошка.

Альошка стана и си каза:

„Тръгвам.“

„Накъде?“

„По ручея. Подир корабчето. Щом то отплува, значи има Път. Ще стигна до Ветрогорск, ще се срещна с Пазителя и ще науча как мога да намеря Летеца.“

Без да си сваля сандалите, Альошка нагази във водата и тръгна надолу по течението. Но скоро краката му затънаха в тиня. После един скрит под водата тел закачи сандала му и отпра подметката.

Альошка се измъкна от водата и започна да се промъква по брега. Но скоро бодливите храсти и плевелите се преплетоха в такъв гъсталак, че скриха дори небето. Горски пчели бръмчаха в душния въздух, хлъзгави жаби изскачаха изпод краката.

Альошка се промъкна нагоре, излезе на ръба на оврага и тръгна край склона. Сива, разкривена ограда прегради пътя му. Той се прекатери през нея, но по-нататък имаше още огради, някакви лехи, счупени стъкла и бодлива тел.

Излезе в някаква уличка. Тук вече не можеше да разбере къде е ручеят, къде е оврагът и накъде да върви.

„Толкова лесно беше със Зеления билет — спомни си той. — Всички пътища бяха отворени. А сега всяка ограда е като планина на твоя път.“

Но нали неговият Зелен билет не беше единствен? Как не се сети по-рано? Билетът се дава на оня, който има Изключително Важна Работа! А нима сегашната задача на Альошка не е важна? Хиляди пъти по-важна от намирането на корабчето за Машка! Той търси приятел. Летеца каза: „Най-хубава е онази приказка, в която намираш приятел.“ Но Альошка още не е намерил Летеца — значи и приказката още не е свършила.

„Ще се посъветвам с дядото от бюро «Справки»“ — реши той и, шляпайки с откъснатата подметка, хукна към познатата уличка.

Обущарницата беше отворена, но в нея седеше не старчето, а един младеж с розови бузи.

— А дядото къде е? — попита запъхтеният Альошка. — Този, дето преди работеше тук.

— Здрасти! А, дядото ли? Ами че пенсионира се.

— Пенсионира ли се? — глупаво попита Альошка.

— Аха. Ти какво, познат ли си му?

— Да… — тихо отвърна Альошка.

— Няма страшно. Ще ти помогна не по-зле от него.

И преди Альошка да се опомни, младежът смъкна сандала от крака му, чукна един-два пъти и подметката се оказа закована. Като нова.

— Толкоз. Тичай колкото щеш.

— Благодаря — прошепна Альошка и се отдалечи.

После си помисли, че не всичко е загубено. Ако изтича до Транспортното бюро и обясни на касиерката, може би тя ще го разбере и ще му издаде нов Зелен билет?

И Альошка хукна отново.

Промъкна се на стадиона през дупката в оградата. Каза си: „Ако не успея да си купя билет, ще се върна тук и ще помоля конете да ме отнесат до онова летище. Те познават всички вълшебни пътища.“

Но конете ги нямаше. А по трибуните имаше дърводелци, които поправяха дъсчените пейки и стълби. Един от тях каза на Альошка:

— Няма какво да се мотаеш тук!

Альошка дори не го погледна.

Пресече полето, излезе на улица „Полярни Капитани“ и забърза към бюрото. Бюрото беше затворено.

Синята табела беше свалена и подпряна на стената. Върху заключената врата имаше тебеширен надпис: „Ремонт“.

Това беше всичко. Какво можеше да направи?

Да се върне вкъщи?

Да отиде на рождения ден на Маша?

Да седне тук и да заплаче?

Альошка се обърна и тръгна обратно.

Мина по заплетените улички, покрай старата църква и излезе на улица „Далечна“.

И всичко беше както преди. Отначало дървените къщички от двете страни на улицата, после самотният дървен тротоар между затревените канавки. Все така цвъртяха скакалци и в канавките цъфтяха глухарчета. Да вървиш и да се радваш. Но Альошка знаеше, че върви без всякакъв смисъл.

Няма да има параход.

А сам той няма да намери пътя до летището, няма да има сили да го извърви. Но вървеше. Защото Гласът на Пътя неспокойно, настойчиво звучеше в него: „А спомняш ли си?… А спомняш ли си?…“

Не оставаше нищо друго, освен да върви и да си спомня. Все пак това беше по-добре, отколкото да седи вкъщи.

Тротоарът свърши, започна пътечката. Тревата зашумоля под краката му. Альошка отново имаше чувството, че плава през зелено море. Отново се поклащаше над него небето с белите облачета.

Пътеката нямаше свършване. Миналия път сякаш бе по-кратка, а сега, вървял повече от час, Альошка все не можеше да стигне реката.

„Какво значи това? — мислеше си той. — Добре, дядото се е пенсионирал, транспортното бюро е затворено, но къде се е дянала реката? Не може да е потънала вдън земя!“

Страшно искаше да стигне до реката. Да открие на брега следите от гребните колела на парахода, да постои на мястото, където спуснаха трапа, да си спомни всичко, което се бе случило. Защото на човек му олеква, когато си спомня за хубави неща. Пък и Альошка все пак се надяваше мъничко. Съвсем, съвсем мъничко, капчица надежда, ако параходът все пак пристигне? В приказките се случват всякакви чудеса.

Вървя още цял час. Градът почти изчезна зад хоризонта. Тревата се полюшваше. И нямаше река.

„Значи няма и да я има“ — разбра Альошка.

И изведнъж му стана толкова зле, толкова обидно, че не издържа. Седна и (право да си кажем) почти заплака. Почти, защото сълзите не потекоха, но закипяха в очите и няколко капчици увиснаха на миглите. Слънцето запали в тях сребристи точици. Альошка сърдито примигна и ги изтръска. Точките угаснаха. Освен една. Една блестяща звездичка, която не искаше да угасне, висеше в яркосиньото небе.

Альошка примигна — отново и отново. Но бялата искрица продължаваше да гори в небето. И ставаше все по-ярка. После се дочу бръмчене. Звукът бе тих, но ясен. Той прониза звъна на тишината, цвъртенето на скакалците и шумоленето на тревата.

Сърцето на Альошка рухна в някаква бездна. Той хукна към тази искра, спря, хукна отново. Сребристата точка растеше, разпери криле като на водно конче.

— Летеца! — с ликуващ шепот каза Альошка. — Приятели, та това е Летеца!

Самолетът растеше пред очите му и летеше право срещу него.

„Добре, че си сложих моряшката риза. С оная, зелената, Летеца нямаше да ме различи в тревата…“

И изведнъж Альошка страшно се изплаши: ами ако Летеца не го познае с тоя изгладен костюм!

Тогава той се хвърли срещу самолета, намери място с по-ниска трева, падна по гръб и разпери ръце във форма на буквата „Т“.

Над лицето му се полюшваха тревни стъбълца, слънчеви лъчи биеха в очите. Но през тревата и през слънцето Альошка виждаше как от височината към него пикира, почти пада, голяма птица с тесни криле — самолетът на малкия летец Антошка Тополков.